На Данчо, с благодарност.
Сборникът „Спомени от края на света“ комплектувах в средата на 2013 година. В началото на годината нямах и желание да пиша повече, но както често става в живота, появи се човек, който ме мотивира силно и разказите тръгнаха отново. Нещо повече, тоя човек стана източник на много сюжети и идеи за тях, затова аз му благодаря с умиление и признателност.
Не зная как се получи. Просто сядахме на чашка кафе. Той започваше да разказва, а аз слушах и запомнях. Така се родиха разказите „Прасе на върбата“, „Сиянието“, „Патиците“, „Моята майчица“ и много други. Интересно нещо е благотворното влияние на хумора, с който са пропити. Той сякаш пречисти душата ми и създаде творческото настроение и амбиция. Сега, в тоя момент, ми е трудно да кажа как ще се възприеме от читателите тоя сборник. Желанието ми е да се хареса и да се чете с удоволствие. Сигурен съм, че времето, житейските проблеми и събития са повлияли както на стила ми на писане така и на внушението, което пораждат творбите, но това не мога да променя. Радва ме все пак, че успях да стигна дотук, защото една нова книга е и нова крачка в творчеството на твореца.
Преди две седмици ме посети една стара позната, преподавателка по литература. Водеше децата на планински излет. Беше ми много неудобно, когато ме представи пред тях. Нарече ме „жив писател“. Те ме гледаха невярващо и любопитно. Дръпнах я настрана и я попитах: „Защо го правиш?“ Тя се усмихна и нищо не отговори.
Да, наистина, отново ще заявя — не се смятам за писател! Това е голяма дума, тежаща със своята отговорност и професионализъм. Бих желал читателят да ме възприема просто като обикновен творец, пишещ за живота и възприемащ живота по свой начин.
Накрая искам да благодаря на всички, които ми помогнаха да доведа тоя проект до края и да им пожелая здраве и житейска мъдрост.
Никой не бива да забравя, че да живеем означава да се борим, да създаваме, да се наслаждаваме на постигнатото и да знаем, че винаги можем да дадем още, стига да повярваме в себе си.
Студ и сняг е! Коледа наближава, а с нея и хорските вълнения. На мен обаче не ми е толкова вълнуващо, нито така весело, както през миналите години. Така е и явно си има причини, но не ми е удобно да ги коментирам. Просто ми е едно безразлично, тъпо и равнодушно. При тази пъстра новогодишна суетня се появи и нещо друго…
Тези медии явно имат за цел да пощурят хората. Това са наблюденията ми през последните години.
Ето и сега! Две седмици преди светлия празник обявиха, че според предсказанията на тибетския оракул и оставените древни следи от маите, ще има край на света.
Така де! Прочетох го в момент, когато слушах любимото си парче на Дуайт Йоъкъм.
Някаква откачалка във Фейсбук беше пуснала кошмарната новина и тя обикаляше нашир и надлъж социалната мрежа. Трябвало да си купим свещи, защото нямало да има ток. Трябвало да се изнесем високо в планината, защото в градовете щяло да вилнее смърт. Да си дръпнем влоговете от банките, да си накупим консерви и накрая да се заровим в миши дупки и да чакаме пролетта, когато всичко щяло да свърши.
Хайде бе!
Споделих тая информация с моя добър приятел Росен. Той ме изслуша с нетърпение и тревога и съобщи своята версия за скорошното събитие. Тя, разбира се, не се покриваше с официалната версия на астролозите за подреждане на звезди и планети, а касаеше някаква щура идея за приближаване на тайнствена планета Нибиру, населявана от анунаки. Те, древните земни жители, били решили да се върнат и да видят какво се е случило на Земята, докато ги е нямало. Та тая планета Нибиру щяла да отклони земната ос с трийсет градуса и да промени климата, така че да стане нов потоп.
— Ле-ле-е-е! — възкликнах. — Ама как така?
— Ами така! — тържествено обяви Росен и приглади левия си мустак. Тези негови мустаци бяха досущ като мустаците на баща му, Бог да го прости! Те издаваха всички оттенъци на Росеновото настроение, по такъв начин, че гледайки ги, веднага отгатваш какви мисли се въртят в нестандартното му съзнание.
— Току дай да го организираме както се следва, че после не се знае — заключи той.
— Какво имаш предвид?
— Ами хванах две щуки на Дунава и съм решил да ги опечем и да посрещнем сити края на света.
— Колко са големи?
— Достатъчно е, за да се наядем трима.
— А кой ще бъде третият?
— Пенчо!
— Оня ли, дето ти дължи 400 лева?
— Същият!
— Е, как ще го каниш, като не ти ги е върнал вече трета година, а и не се кани да ги връща?
— Приятел ми е. Мога ли да го оставя?
Каза тези думи, после се усмихна и се разделихме. Росен замина за Оряхово, където работеше, а аз се потопих в ежедневните си грижи и задачи.
При раздялата уточни:
— На двадесет и първи ще работим до обяд. Та ще се наложи да пътувам същия ден. Но вечерта ще печем щуките и ще им пийнем виното в механата. Ти ще ги оправяш. Аз щуки не мога да готвя.
Исках да кажа, че и аз също не мога, но си замълчах, защото да спориш преди идването на страшното събитие си е чисто и просто глупост. Трябва да се съгласяваме, защото всичко човешко, което направим, ще ни бъде за последно.
Събитията в следващите дни си бяха повече от интересни. Купих на госпожата коледния подарък, който си пожела. Така и не се съгласи с моята идея за практична покупка. Имала си интелигентно виждане по отношение на коледните подаръци. ОКей! Така да бъде! С жена по тия въпроси не се спори, защото няма смисъл.
Тя щедро ме обзаведе със зимни обувки, защото моите бяха твърде несигурни за наближаващите студове и ледове. Боята за обувки обаче си остана моя грижа. Да, ама не! Боя нямаше никъде, защото нямаше производство на такава, а вносната беше боклук. В края на краищата открих някаква в големия градски хипермаркет.
Госпожица Гинче, моята леля, си бе наумила да ми направи специален коледен подарък — пари. Бяха десет лева, жертвани от мизерната й пенсия. Моя милост обаче не се съгласи. Дядо Коледа никога не раздава на възрастни финикийски знаци, освен ако не му хрумне да го направи чрез печеливш билет от тотото. Изборът й за момент и място на връчване на подаръка бе, меко казано, несъобразен.
На входа на офиса на Виваком, където я бях отвел, за да я зарадвам с евтин абонамент на избрания мобилен оператор, се разигра комична сценка.
Леля ми бе извадила малкото си черно портмоне и се опитваше да тикне в ръцете ми смачкана десетолевка — разбирай коледния подарък. Аз обаче се противях и не желаех да я взема. Понеже събитието се разиграваше на входната врата, то влизането и излизането на клиентите беше блокирано. Хората гледаха сеир и се чудеха на моя инат: „Как може тоя глупак да отказва пари, когато му ги тикат в ръцете?“
Гледаха ни, опитваха се да минат покрай нас, обаче не успяваха. Накрая се принудих да грабна лелята и да я изнеса на ръце, заедно с кожуха от изкуствена кожа, и да натикам десетолевката обратно в малкото й портмоне. Беше наистина логична моя постъпка, но съвсем неразбираема за нея.
— Хайде да вървим, пък ще измислим нещо по-интересно като подарък — успокоих я аз.
Пътят ни минаваше край едно кафене в центъра на града, когато съзрях на една малка масичка наредени вълнени, домашно плетени чорапи. Спрях се, загледах се, а леля ми, следейки погледа ми, тържествено и ликуващо попита:
— Кажи, кой чифт ти харесва?
— Ето тоя!
— Не! Тоя ще ти е малък и е за жена!
— Хайде де!
— Я виж тоя?! Голямо му е стъпалото и е с шарки в горния край. Ама къде е тая продавачка?
Продавачка не се забелязваше. Тръгнах към близкото кафене, защото на кой ли му се стои в тоя коледен студ, тъкмо преди края на света?
Попитах сервитьорката за продавачката на чорапи. Те сервитьорките, ако сте забелязали, са информирани за всичко и за всеки.
— Ето я! Невенке-е-е… Имаш клиенти…
— Ида! Ида!
Невенка се появи, облечена дебело в старичко сиво палто. Подсмръкна и се загледа в мен.
— Чорапки? Харесах си чорапки… За коледен подарък са…
— Веднага, миличко, веднага… Я да видим какво си харесал?
— Хей тия!
— Браво! Тъкмо за теб са! И аз щях да ти ги предложа…
— Ама, познаваме ли се?
— Защо, пиленце?
— Защото ми говорите на ти!?…
— А-а-а, извинявайте господине, вие нали казахте „чорапки“ и на мен ми стана едно мило, миличко… все едно че сме роднини.
— Е, ако аз съм ви подвел, извинете. Не-е-е, няма нужда от плик, имам си. Ето тук ще ги пъхна, при хляба и мандарините…
— Със здраве да ги носиш, пиленце!…
Усмихнах се. Жената наистина се държеше сякаш сме роднини, но какво пък, няма да й развалям настроението. Щом й е мило, нека да говори така. Коледа наближава, продала е стоката, за да купи хляба и пържолите, а и… какво пък? Идва краят на света!
Благодарих на лелята за коледния подарък и продължихме нататък.
Дойде и страшната дата. Беше петък, тъкмо ден за размисъл, а по стечение на обстоятелствата — денят, в който съм се появил на тоя свят.
Разтичах се аз, купих виното, тарнаклията[1]. Хляб не се предвиждаше за консумация. Киселото мезе за ракията беше приготвено, както и другите важни кулинарни допълнения, ползвани при ядене на печена щука. Седнах край компютъра и зачаках да звънне Росен. Той не се забави.
— Хайде бе! Само ти липсваш. На щуките им писна да се излежават в тавата.
— Ида! Ида! Ти само запали огъня.
Механата на Росен беше подготвена още през лятото за сефтосване, дори се предвиждаше рязане на лента. Беше боядисал стените в меки, светли тонове. Старата печка на твърдо гориво беше почистена и подготвена за вкусни печива. Сега тя бумтеше весело, пръскаше мека топлина наоколо. Лакираната новичка маса бе застлана с красива, ръчно везана покривка. Диванът и столовете около нея бяха подредени и чакаха появата на навалицата, която се очертаваше да бъде доста скромно число.
Росен, зачервил бузи, се опитваше да реди някакви стъклени чаши за питиетата, но в следващия момент се отказа и извади други — старички, глинени, ползвани от баща му и неговите приятели. Те бяха доста по-здрави от стъклените и най-важното, изпитани през годините на хвърляне и чукане.
— Ето ги щуките! Можеш да ги разгледаш и да започваш!
— Ще ги започна, но вие ми помогнете, нарежете лука и гъбите. Хайде, юнаци…
Пенчо взе нож в ръка, опипа острието, после го наточи в ръба на печката. Видя му се тъпо. Рязна една глава лук, но се поряза.
Росен взе нещата в свои ръце. Счука орехите, очисти ядките с очила, за да няма черупки, а после изми и наряза гъбите. Моя милост подхвана чистенето на рибите.
Всичко бе добре, обаче опитът в такава дейност ми липсваше. Щуката по принцип си е пъргава и скоклива риба. Уж бе лежала във фризер, но като я размразили, бе станала хлъзгава. Изведнъж заподскача в мивката, заобръща се. Е, видях се в чудо, но успях да орежа перките, опашките и главите… Накрая бръкнах в разпорените кореми, за да ги осоля и констатирах, че не бях махнал жлъчките. Те тутакси ми погодиха гаден номер. От неумелото пипане взеха, че се спукаха…
— Брей… маааму стара! — изтръгна се неволно от устата ми. Че като потекоха едни жълтилки, да не ви разправям.
Накрая ги измих, но красиво боядисаната стена доби вид на картина от Гоген. Покри се с люспи и тук-там с кървави петънца.
— Сега, давайте лука с гъбите. Така-а-а — нареждах развълнувано аз, но нещо тревожно ме глождеше отвътре. Не ми беше съвсем ясно какво ще излезе от моето кулинарно произведение. Печката на Росен бе минала текущ ремонт, но бе въпрос на догадки дали фурната ще пече добре или напротив. Ако откажеше да пече, трябваше да спретнем барбекюто отвън на студа, което съвсем не ни блазнеше.
— Готово! Остава да се опекат… Ще чакаме!… — възкликна моя милост и си засвири с уста любимата песен на Дуайт Йоъкъм „На хиляда мили в пустошта“.
— Та какво пише за тая планета Нибиру и тия анунаки? — поде болната тема Пенчо. Той погледна Росен с уважение към неговите знания по космическите въпроси.
— Ами оня ден я снимах тая планета Нибиру. Ще ви покажа снимките да я видите. Планета — голяма, многоцветна, страшна… Вече е в орбитата на Луната. Чудното е друго…
— Какво?
— Ами, изведнъж изчезна! Няма я! Сякаш анунаките са я скрили от нас. Мисля, че са пуснали някакво силно поле, което я крие от човешкия поглед. Те са същества с много напреднали знания и умения. Нали ние сме техен експеримент? Създали са ни чрез клониране в лабораториите си. Ползвали са маймунски тела, в които са вградили свой разум и знания.
— Брей! Анунаки, казваш?…
— Да, анунаки… Древните шумери и асирийци са техни първоначални творения. После са заминали с Нибиру някъде далеч в Галактиката. Тая Нибиру е по-голяма от Земята и щом се доближи, ще изкриви орбитата й. Ще промени и наклона на земната ос. Ще настанат катаклизми, ще се вдигне нивото на океаните и ще изригнат вулкани… Абе, иде краят на света, това си е!…
— Но папата, четох в интернет, казал, че няма да има нищо подобно.
— Папата? Че кой е той? Какво знае той?
— Папа е. Много народ го слуша.
— Ти слушай сега мен. Това го знам със сигурност. Аз съм проучил факти, артефакти, легенди, хроники. С какво мислиш се занимавам от няколко години насам?…
— Тц-тц-тц, Росене… Плашиш ме — прошепна Пенчо.
— Не бой се, бе! Аз за какво донесох тия щуки? Ще хапнем, ще пийнем, пък после да става каквото ще, мамка му… Ние да сме сити, когато се започне…
— Ами жената ти, ами децата?
— Те са си на Оряхово. Решили са там да срещат края на света. Нещо не се разбрахме тия дни по организацията. Само се бъзикат с мен, особено малкия ми син. „Тате — казва, — а Афо ще го водиш ли на Враца?“
— Кой е тоя Афо?
— Кучето ми, бе! За какво ми е тук? Само ще скимти като започне да се тресе земята и ще засилва паниката, а пък и на мен ще ми бъде едно жално да го гледам и да не мога да му помогна…
— Май рибата е готова… Я, как хубаво замириса… Наливай виното! Аз ще ги извадя от фурната.
Росен се пресегна, наля чашите, наряза киселите краставички, разпредели салфетките.
Моя милост ловко измъкна тавата с печените щуки. Гледката беше разкошна. Златиста коричка беше покрила рибите. От единия край се беше разпукнала и част от дробинето[2] бе излязло навън. Потекоха ни слюнките, но всичко си имаше ред. Първо ракийка, после мезенце, а като изстине, тогава…
— Я да я оставя на прозореца, за да изстине?
— Можеш, но после го затвори, за да не излезе топлината.
— Нещо да ви се чува? — ослуша се Пенчо.
— Какво? — запитах аз.
— Нещо като тътен…
— Ами! Така ти се струва!
— Да бе, и аз го долових… — прошепна Росен.
— Котки са!
— Някаква сянка се мярна край прозореца…
— Да не са анунаки?
— Ти пък!
— Ами ако са те?
Гледахме към тъмния прозорец, където наистина пробягваха сенки.
— Ме-е-е-у-у!…
— Котки са, ви казвам!
— Стига бе! Знаеш ли каква е дикцията на анунаките? В древен Египет са били изобразявани с котешки глави, продълговати и с остри уши. Щом са имали вид на котки, значи и говорът им е котешки — блесна с прозренията си Росен.
— Ме-е-е-у-у!…
— Спокойно, котки са! — отсякох аз.
Някаква светлина огря прозореца, придружена с виене. Росен се умълча. Гледах го в очите. По лисата му глава бяха избили ситни капчици пот. Левият му мустак потрепваше нервно. Той отразяваше като огледало вътрешния му мир, който в случая беше повече от тревожен.
— Мамка му! Доживяхме го! Аз какво ви казвам, бе хора?! Давайте да пием ракията и да ядем по-бързо рибата, че като се почне, няма свършване.
Две бледи сенки пребягаха край прозореца. Чу се мяукане на котарак, гонещ котка. Воят се оказа форсиране на автомобилен двигател, който след малко спря.
— Как не се сетих по-рано — успокои топката Росен. — На Сашо котката се е разгонила и събира котараците от махалата. Хайде, наздраве! — вдигна чашата домакинът. — Я давай рибата, сигурно вече е изстинала и може да се яде.
Моя милост се пресегна, отвори прозореца и от удивление зяпна с уста. Едната риба липсваше! Прозорецът на механата беше тъкмо на нивото на уличния тротоар.
— Мамка им мръсна котешка! Дръжте ги, бе!
За нула време показахме цялата си мъжка пъргавост и реакции. След кратко задръстване около вратата на механата, се получи една гонитба по снежната и заледена улица, която не мога да ви опиша. Котаракът, който беше отмъкнал рибата, тичаше стремглаво и задъхано към вратата на съседната къща. Явно плячката му беше непосилно тежка, защото усещайки грозящата го опасност, тутакси я заряза и се метна на металната ограда.
Росен се наведе, повдигна печената риба и изпсува на свой ред.
— Наядена е, трябва да се хвърли. Това са улични котки и не знаеш каква болест можеш да хванеш от тях. Ще се задоволим с другата риба. Маааму…
Върнахме се в изстиналата механа. Дишахме тежко и развълнувано. Огледахме се един друг, после Росен се усмихна и каза:
— Абе, какво ще му берем гайлето. Трябвало е да става! Я да сядаме и да започваме! Вдигна пълната с вино чаша и се провикна:
— Наздраве за нас, за рибата, за мачоците и за края на света!
— Наздраве! — провикнах се и аз. После извадих синята железничарска свирка, която ми бе подарена от работа по случай пенсионирането, и я надух колкото имах сила.
Ефектът явно е бил значителен, защото всички котки изчезнаха от махалата, но това не можеше да се документира.
— Ами ако ни чуят анунаките? — попита Пенчо.
— Стига де! Не отваряй тая тема, че не знаеш колко е страшен края на света. Като се развихрят ония анунаки и сме си отишли млади и зелени.
— Ами жена ти?
— Майната й! Има си синове. Да се грижат за нея! Ние тук да си ядем рибата и да си пием пиенето!…
— Наздраве! Да пробваме кулинарния майсторлък на Гелето. Ама внимавайте, че щуката е пълна с кости.
— Щом анунаките имат нещо котешко, значи и те са я надушили.
— Мълчи! Не дърпай дявола за опашката! — каза Росен с пълна уста. Пресегна се и бодна в чинията една кисела краставичка.
С Дончо не се бяхме срещали отдавна. Вчера ми се обади и каза:
— Хайде, бе наборе! Дай да се видим, че ще дойде края на света и ще ме яде съвестта, че не сме пили и едно кафе за случая.
— Може — казах. — Но ще трябва да е пенсионерско, че вече си броя стотинките. Трябва да е някъде, където го правят добро и е евтино.
— Хубаво! Утре да бъде, в „Тракийската принцеса“? В девет и половина, удобно ли е?
— Чуваш ли се?! Та там е най-скъпо!
— Абе, нали аз те каня? Значи, ще черпя!
— Щом е такова условието, идвам — казах с габровска нотка в гласа.
На другия ден моя милост висна, за да чака Дончо пред елитното заведение. Не смеех да вляза, защото не бях сигурен, че ще дойде. Колата му бе в ремонт, а тоя сняг, навалял до пояс, можеше да затрудни идването му. Той живееше в краен квартал на града.
Опасенията ми обаче бяха напразни. В уречения час Дончо се появи откъм хипермаркета, усмихнат, с нахлупена скиорска шапка до очи. Здрависахме се, влязохме, разположихме се и Дончо даде знак на пъргавата дребна сервитьорка.
— Миме, две кафета както обикновено!
Сервитьорката ме погледна и зачака. Явно и аз трябваше да кажа нещо. Потвърдих поръчката му, защото знаех, че има вкус към скъпи и специално приготвени кафета. В това заведение моят приятел беше свой човек. Всички сервитьорки му знаеха навиците.
Кафето бе донесено. Голям куп сметана красеше тъмнокафявата ароматна течност. Сложихме по две таблетки от подсладителя — нали бяхме на диета без захар — и отпихме по една голяма жадна глътка.
Дончо ме погледна, усмихна се, после каза:
— Нали знаеш, че утре е краят на света? По случайно стечение на обстоятелствата на тая дата сме се родили аз, Сталин и Чан Кай Ши.
Това обяснение тутакси повдигна настроението ми. Не знаех тоя факт, но той бе интересен за коментиране.
— Е, и какво? Подготви ли го?
— Че как мислиш?! Всички дупки на хладилника и фризера са напълнени със свински мръвки, дори и традиционната патица е доставена.
Не можех да не се усмихна при тия откровени думи. Знаех, че той уважава подобни мероприятия и се отсрамва пред гостите.
— Защо пък патица? Мислех, че се ядат свински специалитети…
— Абе патицата в нашия род си е традиционна коледно-новогодишна храна. Но понеже попита, ще ти разкажа една история, която ще разведри умърлушената ти физиономия.
— Давай тогава! — Знаех, че Дончо имаше богат запас от истории, тъкмо за такива случаи.
— Беше преди десетина години. Около Коледа жената ме сръчка: „Дончо, защо не идеш при мама и тате на Остро̀в и донесеш патица и вино?“
Коментар в такъв случай не беше позволен.
Тръгнах аз, а то беше един сняг като сега. Автобусите едва се движеха. Не спазваха разписание, а шофьорите само гледаха да не закъсат някъде из преспите. На отиване беше добре.
Срещнаха ме тъста и тъщата. Ударихме по едно остро̀вско винце и излязохме на двора да ловим патици. Да, ама не! Като ги подгонихме, а те започнаха да се катерят по оградата. Ти виждал ли си, наборе, патица — алпинист? За нула време се качиха на покрива на къщето. После прелетяха до съседната къща, а накрая пикираха към Дунава. Бах мааму!
— Да не са някаква дива порода? Сиви ли бяха, с кафява окраска?
— Не, бе! Бели бяха, но някак много дребнички, като гълъби, пъргава и летлива порода. Излезе тъщата, затюхка се, завайка се и накрая заяви: „Ще ги коля тия дяволи! Иначе ще литнат при румънците, а ние ще гоним Михаля.“
Тръгнахме с тъста към Дунава. Открихме ги, заградихме ги и леко, леко с „па-па“ ги докарахме до двора. „Хайде да влезем вътре и да се нагреем на огъня, че на мен нещо ми е все студено“ — каза той. Влязохме, ударихме по още две чаши вино и моя милост се накани да тръгва. Беше наближило време за автобуса.
Излязохме навън, а тъщата, седнала на едно ниско столче, току се пресягаше, докопваше патица, слагаше я на дръвника и… „чинк“, клъцваше й главата с едно малко сатърче. „Чинк, чинк, чинк“… патиците вървяха като на конвейер. Настрани от купчината по-едрият паток и една от патиците бяха завързани с конопена връв за джанката. Патокът жално изкрякваше, а патицата му пригласяше в синхрон. „По-добре е да си ги изядем ние, отколкото румънците. С тая летлива и бягаща гад това е оправията. Онези двете са за вас. Мето, туряй ги в една кошница на зетя и да ги носи на Враца. Тури и зелената дамаджана с вино, че патица без вино не върви. После стопли котела с водата, че ще ги щипем.“
Тъстът грабна патиците, сложи ги в една широка плетена кошница, покри я с платно, проби дупка в него и им извади главите, за да могат да дишат. После напълни дамаджаната с червено вино и така багажът ми бе готов. Двамата пратиха много здраве на жената и децата и аз тръгнах за автобуса.
От Оряхово трябваше да се прехвърля на другия автобус за Враца. Багажът не беше обемист и тежък, но крякащ. Всичко дотук мина добре с една малка подробност. Не посмях да ида с тоя багаж до тоалетната по малка нужда. А ми се ходеше… та не мога да ти опиша как. Имах чувството, че бойлерът ми ще се спука. Шашава главо-о-о, прави ли се така?!
Няма да ти обяснявам от тръскането на автобуса какво чувствах. Нямаше да издържа доникъде. Спомних си за един братовчед в същата ситуация, че беше решил проблема като бе ходил в ръкавиците. Мен обаче такова свещенодействие не ме привличаше.
Наближихме Борован и аз, срам — не срам, се примолих на шофьора да ме поизчака, за да си свърша работата и да ми мине зора. Той се съгласи.
Слязох аз и на къси, подклякващи прибежки се скрих в един близък строеж. Е-е-ех, олекна ми, стана ми радостно и весело. Тръгнах обратно, но… Видях автобуса как се скри зад завоя. Шофьорът ме беше забравил и бе тръгнал без мен.
— А багажа? Нали имаше багаж вътре?…
— Той си замина с автобуса. Занареждах псувня след псувня, но това не помогна. Застанах край шосето и зачаках да мине някой познат с кола, за да ме вземе. Къде ти! Не мина никой!
В един момент откъм моста се появи другият автобус, който обикаляше по отклонен маршрут. Беше луд късмет. Той обаче пристигаше във Враца половин час след моя. И така… Платих си за нов билет и след около час бях на автогарата.
Автобусът ми бе спрял на някакъв перон. Шофьорът седеше вътре и пишеше нещо. Влязох, огледах моята седалка… багаж нямаше. Попитах го: „Защо не ме взе, както се разбрахме?“ А той: „Само ти си ми на главата! Аз гледам да прибера хората без инциденти, че ще ни затрупат виелици, а ти да си дошъл навреме.“ — „Ами къде ми е багажа? Бях седнал тук. Имаше кошница и дамаджана.“ А той ми отговаря в същия тон: „Да си си правил сметка! Аз да не съм пазач на багажа ти. Някой си го е познал и го е взел. Хайде, махай се от главата ми, че си имам работа…“ Така че патиците и виното бяха отишли на друга коледна трапеза. Някой явно ме бе огледал и като е видял, че не се връщам, бе решил да си направи коледен подарък. Върнах се у нас, а жената ме гледа в ръцете, усмихва се и казва: „Къде затри патиците и виното бе, пуяко?! Мама ми звънна да ми каже, че са те натоварили…“ — „Жена, тая Коледа ще бъде без патици, а виното ще си го купя от бакалията. Окрадоха ме!“ — „Теб няма да те окрадат, нали съм си взела една шушумига, дето не знае колко уши има на главата.“
Аз вече се смеех от сърце, а Дончо със съвсем сериозен тон заяви:
— А знаеш ли какво щеше да се получи, ако го бях докопал оня, дето ми открадна багажа? Щях да му оскубя перушината, без да го кисна в котела с врялата вода, както впрочем правеше братовчеда, дето се изпика в ръкавиците.
— Я кажи… Кажи, как ги е щипал?
— Хайде, остави! Това е друга история! Ти пък искаш всичко да знаеш… Нека мине края на света, пък на следващото кафе ще я чуеш.
Усмихнах се, опипах джоба, за да извадя стотинки и си платя кафето, а Дончо ми натиска ръката.
— Какво сега? Ще се обиждаме ли? Аз като съм те поканил на пенсионерско кафе, си трай. Другия път пък ти ще черпиш.
— ОКей! Ама да не забравиш за историята с твоя братовчед.
— Как ще я забравя, бе?! Та тя е още по-шашава от моята…
Отдавна не съм виждал Дончо така умърлушен. Сякаш го бе попарила гореща вода на място, дето не е за споменаване.
Ето и сега, седим на нашата маса в нашето си градско кафене, посръбваме черната ароматна течност от белите порцеланови чашки и се гледаме един друг. Правя решаващ опит да отгатна причината за лошото му настроение. Накрая той въздъхва и ми доверява:
— Как да бъда на кеф, бе братче, когато съм загубил тефтерчето си с историите…
— За какво тефтерче става на въпрос? — попитах неосведомено.
— Водя си архив за най-интересните случки през моя живот, иначе всичко се забравя. Ще остарея, ще ме хване склерозата и няма да има какво да разправям на внуците и приятелите.
Усмихвам се весело, намигвам му с онова мое око, дето го е хванало нервен тик и го успокоявам.
— Загубил си… загубил! Ще го намериш някой път, когато не очакваш. Вероятно помниш от него някоя интересна история за разправяне, или не е така?
— За помнене, помня, и не една — каза замислено Дончо, после се ухили широко, намести се на стола и започна:
— Преди трийсетина години пътувах много. Ако не знаеш, ще ти доверя, че бях спортист по радиозасичане. Обикалях цялата страна. Познавах всички кътчета на нашите гори и планини. Такива си бяха изискванията в тоя спорт. Отначало бях състезател, а после и треньор. Радиостанциите си ги правех сам. Да знаеш каква мъка беше за радиочасти, но това е друга тема.
Сега ще ти разкажа за едно мое ходене до Монтана.
В тоя град имаше много ловджии. Събираха се всяка събота в едно кафене и си разказваха ловджийски истории. Накрая обявяваха конкурс за най-добре разказана история или за най-добре представена ловджийска случка.
Имаше един Иван. Той бе известен с куриозните си измислици и почти беше спечелил наградата. Каква беше неговата лакърдия ли?
Ами каза, че нямал ловно куче. Ходел на лов с жена си и я ползвал за куче. Тя била много пъргава и подвижна булка. Веднъж като бродели по Сумерския район, тя щъкнала насам-натам, „развъртяла опашка“, както се изрази той и вдигнала от един шубрак ято яребици. Почнали да стрелят, обаче той бил пръв. Като гръмнал с чифтето и паднали четиринайсет яребици наведнъж. Можеш ли да повярваш?
— Абсурд! В един патрон има към двайсетина сачми, но да улучат четиринайсет от тях и то осакатяващо… Абсурд!
— Всички мислехме така. Щяхме да дадем на него наградата, но думата взе полковник Пламен Николов. Той отговаряше за военните гарнизони на цяла северозападна България.
Та тоя полковник, аз му казвах Пачо, защото се чувствахме много близки, разказа една история, чиято логика граничеше с абсурда. Ето с какво ни зарадва: „Тръгнахме ние в една снежна утрин с уазката на гарнизона. Бяхме аз, капитан Пенчев, лейтенант Колев и старшина Узунов. Пътувахме за Дунава. Колегите ми бяха много запалени ловджии. Щом станеше въпрос за лов, никакво лошо време не можеше да ни разколебае. Бях повел моята красива кучка Лиза. По онова време беше много млада, пъргава и игрива. Лесно се лъжеше по дивечова диря, но след тоя лов видях, че може да се разчита на нея. Минахме село Ковачица, стигнахме Станево. В низината под него имаше едни блата и шубраци, не мога да ти ги опиша. Беше място само за лов. Вървяхме в дълбок сняг. Стигаше ни чак до кръста. Правехме с усилие пъртина. Кучката подскачаше пред нас. Пропадаше в някоя преспа, излизаше с мъка, отклоняваше се встрани към някой храсталак, а после пак се стрелкаше напред. И на нея й беше трудно. В един момент разбрах, че е надушила дивеч. По какво познах ли? Ами тя си има навика, като го открие, да спира и вдига предна лапа. Обръща се към мен, сякаш да ме подкани да вървя, и пак се втурва по дирята. Тоя път тя тичаше право към Дунава. Не виждахме никъде следи. Капитан Пенчев взе да се бъзика, че моята кучка и заек не може да открие, та какво ли остава за нещо по-голямо. Аз обаче имах доверие на животинския й нюх. Вървях упорито след нея, а четата ме следваше. Стигнахме до брега, когато тя спря. Огледа се, задуши с нос, върна се малко назад и вдигна предна лапа. Това беше нейният знак, че е открила дивеч. Гледахме около нея, но не виждахме нищо. Отпред течеше реката. Отляво и отдясно белееха дълбоки преспи сняг. Стоеше кучката край една голяма клонеста върба, вдигнала крак, и потупваше с опашка. Видя тя, че се колебаем. После изправи глава нагоре и се опита да залае. Не го стори, защото знаеше, че ще уплаши дивеча. Мълчеше, плезеше език и ни гледаше. Вдигнахме и ние глави и какво да видим… В клоните на върбата се бе загнездило прасе… Прицелих се в него и… Дум! Падна прасето. Не беше много голямо, но добре охранено. Абе, истинско диво прасе си беше, мъжко. Нарязахме го още там на късове, поделихме си го и тръгнахме обратно към уазката.“ — „Не може да бъде! Прасе да се качи на върба! Такава ловджийска лъжа за пръв път чувам!“ — изсмя се Иван.
Всички бяхме съгласни с него. „Чакайте бе, чакайте!… — опита се да протестира полковник Николов. — Изслушайте ме!“
Къде ти! Никой не го слушаше. Решихме, че той ще бъде призьорът за най-сполучливо разказана ловджийска история. Приготвихме му наградата. А тя, знаеш ли каква беше?… Една ловджийска гилза, надяната на жълта лента. Жълтото, в нашия бранш, е символ на лъжата, на голямата дяволия. Съдиите затова дават жълт картон на провинилите се футболисти.
Връчихме му наградата, а той продължаваше да си настоява на своето, че историята му е била истинска.
Накрая се съгласихме да го изслушаме. Думите му бяха буквално следните: „И на мен, колеги, ми се виждаше абсурдно, но после съпоставих фактите и видях, че е възможно прасето да се е качило на върбата неволно, без да си иска. Преди два дена беше навалял голям сняг. Цялата върба бе обсипана с него, та чак се бе свела до земята. Възможно е прасето да е било полегнало на някой неин сведен клон, за да си почине. Като поопадал снега, клонът се изправил и то заедно с него се вдигнало нагоре. После е ясно! Прасетата ги е страх да слизат от високото. Това не са котки?! Останало си е там, да си чака съдбата.“
Засмяхме се още повече на думите му. Те ни се сториха кулминация на абсурда.
— Е, добре. Той не се ли обиди на наградата? Та нали тя се дава за най-лъжлива разказана история.
— О-о-о, не! Напротив! Прие наградата, а после каза, че я е закачил за спомен над камината. Тя му напомняла за необикновения лов.
Дончо спря за минута, защото отнякъде се появи негов приятел. Здрависаха се, потупаха се по рамо. Дребната сервитьорка тутакси се появи, като че ли от нищото.
— Още едно кафе, моля, с много сметана! — поръча Дончо.
Приятелят му седна при нас. Темата на разговора се смени. От участник в разговора, аз станах слушател.
Дончо явно дължеше пари на своя приятел, защото извади две двайсетолевки и му ги тикна в ръката. Оня пък, доволен от върнатия заем, повика сервитьорката и щедро заплати цялата сметка на масата. Нещо се бе объркало обаче в разплащането, защото Дончо се загледа в приятеля си и попита:
— Колко й даде на тая кукла?
— Двайсет лева, а тя ми върна шестнайсет.
— Ами и аз дадох двайсет лева. Излиза, че сме платили и двамата! Три кафета ни излязоха двайсет и четири лева.
Приятелят му пребледня, после стана и се запъти към касата на заведението. Повика сервитьорката обратно. Тя дойде, изслуша рекламацията, а после заяви:
— Ами аз си върнах двайсетте лева на господина с белия пуловер, а на вас дадох точното ресто!
Време беше Дончо да изрази своя протест:
— Моите пари в портмонето бяха осемдесет лева. На теб върнах четиридесет, а на вас дадох двайсет за кафето. Ето, нямам грешка! Останали са ми само двайсет лева, а двайсет липсват! Значи двайсетте са у вас!
— Не-е-е. Аз ви сложих двайсетте лева хей тук, на масата, но вие не обърнахте внимание…
Тя си твърдеше на своето, а Дончо бледнееше от яд. Тънкият момент на прибирането на двайсетолевките ни бе убягнал от погледа. Разбира се рекламация се прави навреме, а сега излизаше, че обвинява сервитьорката в измама. Дали пък Дончо не помнеше колко пари е имал в портмонето?
Той схвана деликатността и скандалното положение на ситуацията и реши да не настоява повече за връщане на липсващата двайсетолевка.
Сервитьорката обаче демонстрира обида. Бръкна в джоба, извади десет стотинки и ги хвърли на масата.
— Това е бакшишът, който ми дадохте. Вземете си го!
— Затрябвали са ми тия десет стотинки! Твои са, ти даде бакшиша! — побутна Дончо монетата към приятеля си. Оня също отказа да я вземе и новичката пара заблестя самотно на снежнобялата покривка, в очакване да стане нечия собственост.
— Много ти е хубав пуловера! Кой ти го плете? — попитах Дончо, за да разсея напрежението и загладя конфузията.
— Жена ми го плете! Нали е майстор, а?
— Супер е! Само за лов на прасета!
— Да-а-а! Ама аз не съм ловджия, а рибар. В тая история не съм участвал. Само я чух.
— Нищо! И за риболов е добър, особено в студените зимни дни.
— Да, бе! — тихо продума Дончо, после се усмихна леко и се замисли за нещо свое, вероятно за някоя друга интересна история, записана в синята тетрадка, която толкова упорито е търсел, но не е успял да открие.
Време ми беше да тръгвам. Неусетно бе станало обяд. Заведението непрекъснато се пълнеше с народ. Дребната сервитьорка сновеше като видра между масите. Ръцете й така ловко играеха, сякаш не бяха ръце на сервитьорка, а ръцете на прочутия български илюзионист Мистер Сенко.
Всичко започна от един рожден ден на Чаво.
Бяхме се събрали доста приятели, все от бившия ни гимназиален клас. Приятелката му Мими току-що бе завършила образованието си. Оставаха й някакви си три месеца, за да се дипломира. Учеше китайска филология. Къде ли щеше да си намери работа след това в тоя провинциален град, тя не знаеше.
Между другото, Чаво беше безработен, ако не се смяташе продажбата на вестници на един павилион в центъра на градчето.
За тоя рожден ден бяхме събрали една скромничка сума пари, достатъчна, за да си направим купона. В компанията бяхме все стари приятели. Ще ги изброя, но надали бихте ги запомнили.
Чушката бе автомонтьор. Поправяше стари бракми в сервиза на Куция Дракон. Изкарваше по някой лев и друг, но май не му стигаха и за цигари. Защо ли? Ами защото Дракона бе много стиснат. С мизерното възнаграждение го държеше на границата на глада. На Чушката обаче не му дремеше. Такъв си бе от малък, непукист човек.
Крокодила пък стажуваше в някакъв малък сладкарски цех в порутената сграда на бившето ОКС, някъде в западния край на градчето. Под стажуване се разбираше бъркане на кремове, печене на блатове и разбиване на яйца.
Справяше се добре, обаче бе единственият мъж в малкия женски колектив. Тоя факт пък бе повод за пикантни разговори и комични ситуации. Какво пък? Трябваше да се яде, а Крокодила след хляба най уважаваше пастите.
Имаше още четирима на това парти, но сега просто не мога да си спомня имената им, защото оттогава минаха три години.
Помня обаче, че музиката и пиенето бяха на шест. Някой бе довлякъл дискове. Клиповете, записани на тях, вървяха също на шест. Лаптопът на Чаво, купен втора ръка, бе приспособен да хваща интернет.
Той сядаше от време на време край него и откриваше подходящото модерно парче в Ютуб. Усилваше звука, а ние се спуквахме да играем. По онова време бе моден стилът, „хип-хоп“. Сега вече май не е.
На тоя рожден ден видях хлапето за пръв път. Някой бе забравил външната врата отворена и то, чуло музиката, не устояло на любопитството си, бе влязло, за да провери какво става.
Какво ставаше ли? Ами просто рожденият ден на Чаво вървеше към кулминацията си.
Хлапето застана в средата на стаята, там, дето беше масичката със сандвичите. Пресегна се, взе си плахо един и тъй като никой не му обърна внимание, го изяде на няколко едри хапки. Очевидно беше много гладно.
Накрая го забелязахме. Някой намали музиката, а Чаво го доближи, погали по главата и запита:
— Антонио, какво правиш тук бе, приятел? Как влезе?
— Антонио ли се казва? — попита усмихнат Чушката.
— Съседи сме. С майка си живеят на четвъртия етаж. Баща им ги напусна и замина за Испания. Тя е безработна, вероятно гладуват. Хайде, вземи си още един сандвич, няма да свършат.
Хлапето не се поколеба. Пресегна се, взе нов сандвич и за броени секунди го погълна. Виждахме как преглъщаше едрите залъци. Очите му чак се насълзиха от напрежение. Като залъга глада си, отърка с длан уста, изгледа ни и ни в клин ни в ръкав попита:
— А къде е сладоледът?
— Сладоледът е скъпо удоволствие за нас, приятелче. За сега го караме само на сандвичи.
— Защо?
Въпросът му ни постави в недоумение и срам. Беше толкова простичък въпрос. Бе зададен по съвсем детски начин. Отговорът му обаче бе труден. Как да обясним на хлапето, че парите ни бяха малко, дори събирани в сплотен, приятелски колектив. То не го разбираше или разбираше, но явно много му се ядеше сладолед. Децата са най-искрени, когато нещо им липсва. Това си е известен факт. Трябваше обаче да ни бъде напомнен.
— Защо да не му спретнем един сладолед? — предложи Мими. — Чаво, тук имам още два лева. Иди до бакалията и купи четири яйца и три праха ванилия. Я да видя какво имаш в хладилника? Чудесно, половин литър мляко, два банана, малко масло. Захарта вероятно я държиш в килера? Някой има ли още стотинки?
— Колко трябват? — изрепчи се Крокодила.
— Като за пакетче какао и сметана…
— Има! Ето!
Той отброи няколко бели монети и Чаво тръгна за магазинчето.
Мими и Крокодила се заеха да правят сладоледа. Бяха си поделили работата. Помощник-сладкарят разбиваше яйцата и сметаната. Бъдещата журналистка пък правеше пропорциите и опитваше от време на време суровия материал.
— Чаво, я погледни в интернет, колко минути трябва да се държи сладоледа във фризера, преди да се бърка втори път?
— Двайсет!
— Добре, да чуем сега онова парче на Чъби Чекер. Как му беше името бе, Чушка?
— Туист агейн!
— Аре, пускай го! Аз си падам по класиката. А ти малкия, сядай тук, слушай, но няма да играеш, че може да ти се изкълчи някоя става. След половин час сладоледът ще е готов. Това ще бъде само ТВОЙ сладолед, Тони! Ще видиш, че ще е по-добър от купешкия.
Щом го казваше Мими, значи щеше да бъде така. Тя си бе приготвяла много пъти сладолед в софийската квартира и се бе шлайфала в рецептите.
Тоя туист се играеше трудно. Човек наистина можеше да си изкълчи става, а сега, при тая медицина, оправянето й е толкова скъпо, че… Това обаче не бе толкова важно. Важното се оказаха по-нататъшните събития.
Рожденият ден завърши с ядене на сладолед. Малкият Тони беше на върха на щастието. Изяде цели три порции. Повече не посмяхме да му дадем. Щеше да се простуди. Да ви казвам какво беше качеството на сладоледа, едва ли бе нужно. Щом го изядохме целия, значи беше много добро, защото по принцип в нашата компания лоши сладоледи не ядем. Интересното се случи по-късно.
Един месец след сбирката пред кооперацията на Чаво спря черна софийска лимузина. От нея излязоха двама китайци и уверено се насочиха към жилището на приятеля ни. Какво са си говорили там, не зная.
Мими — това ни го разказа на следващия рожден ден на Чаво — докато си правила дипломната работа, се срещала с някакъв китаец от базара в Илиенци. Било просто за да си опресни и осъвремени езика. Оня китаец имал братовчед в посолството. Разказала тя на китаеца за сладоледа, а той, като всеки съвременен китайски бизнесмен, решил да рискува. Споделил с братовчеда си за сладоледа и работата се завъртяла.
Известно време не виждах нито Чаво, нито Мими. Какво са правели ли? Ами бъркали са сладолед в кухнята на Чаво. После наеха един гараж в края на града, там някъде около цехчето, в което работеше Крокодила. Последният, след упорита агитация, напуснал сладкарската фирма и започнал да работи с тях. Правели сладолед. Това разбрах доста по-късно. Разбрах го, след като ходих една събота до Илиенци.
Няма да повярвате, но всички китайци там ядяха един специален сладолед. Купуваха го в малки купички. На купичката видях снимката на нашето хлапе, Антонио. Беше усмихнато и намигаше с фунийка сладолед в ръка. Рекламният етикет си бе написан на китайски език, но името на фирмата бе на английски. Фирмата се наричаше „TONI“.
И досега се чудя, защо тези мои приятели се криеха така? Вероятно, за да запазят фирмената тайна или за да не им се смеят, ако се издънят в бизнеса. Мими не можа да си намери работа в София и може би, в безизходицата, бе подхвърлила идеята за сладоледа на Чаво.
Разказах аз на приятелите какво видях в Илиенци. Те зацъкаха, зачудиха се, а после притиснаха Чаво. Горкият, нямаше избор! Призна си, че е станал производител на сладолед.
Как завърши тая история ли?
Ами, в нашия град си е имало винаги безработица. Чаво обаче бе добре. Затвори гаража и откри модерен цех в бившата източна промишлена зона. Два пъти в седмицата от София идваше малък червен хладилен бус. Товареха го с кашони сладолед. Нищо не разбирахме от рекламите по него, защото пишеше на китайски.
Веднъж Чаво ни довери, че стоката му се била изнасяла чак в далечен Китай. Братовчедът на оня китаец от Илиенци се бил свързал с друг братовчед от Нанкин и бизнесът вървял на поразия. Фирмата „TONI“ обаче си била запазена марка, патентована в международната патентна организация. Рекламата по дейността на фирмата въртяла Мими.
Сега Крокодила бе главен майстор в нея. Беше шеф на един млад женски колектив. Говореше се, че скоро щял да се жени.
Ще попитате и за хлапето. То стана вече на дванайсет години. Майка му така и не се реши да се омъжи повторно. Опарила се бе жената. Искаше сама да отгледа и изучи сина си.
А той всеки ден се отбиваше във фирмата на Чаво и Мими. Сядаше до една кръгла маса. Донасяха му малък поднос с десетина порцеланови китайски чашки, пълни със сладолед.
Антонио вземаше изящна китайска лъжичка и опитваше сладоледа от всяка една от тях. Мнението му за качеството на произведения продукт беше закон за фирмата.
Дали ходеше на училище ли? Ходеше разбира се, но често ще го видите да седи с Мими в една сладкарница пред чашка сладолед. До тях имаше синя тетрадка. Мими пишеше нещо в нея, а той изричаше на глас някакви пеещи китайски думи. Учеше го на китайски език. Вероятно бъдещето му щеше да изгрее в далечната страна с многомилиардно население. Кой ли може да знае?
А какъв е моят дял в тая история, ли? Почти никакъв. Само ви я разказах.
Седя на единствения стол в това измислено златарско ателие и слушам от малкото старо касетофонче любимата ми песен на Бийтълс. Казвам „измислено“, защото това си бе една тъмна дупка на гърба на стар трафопост, осветена от една-единствена луминесцентна лампа, като изключим настолната на златаря.
Тоя златар впрочем седеше тук повече от трийсет години. Беше времето на соца, когато успя да закупи това тясно, мрачно и забутано от външно око помещение и по тоя начин да се скрие от данъчните. Това си беше чисто негова илюзия, защото един златар, поради обществената си дейност, трудно може да се скрие, дори от старата, подозрителна и политизирана милиция.
Гледам го, наведен над газовата горелка, прехвърлящ в ръце тежка златна гривна. Опитваше да я спои. Работеше бавно, прецизно, методично, като човек, който не знае, какво е нервно притеснение.
Това е Гаргата, приятелят ми от детството. Често го посещавам, просто така, за да се разтоваря и да чуя клюкарските му новини. Да си призная, в тях той бе уникален. Тук идваха и други, беше — казано на врачански диалект — „привървица“ от негови приятели, познати и клиенти. През пет-шест минути външната метална врата се отваряше и някой влизаше, а друг излизаше. Столът за посетители обаче бе само един и привилегията да бъде зает в момента се падна на мен.
Току-що бяха отминали новогодишните празници. Реших да мина и да видя приятеля си, да му честитя и да послушам гръмогласния му говор. Беше работил в предачен цех и бе почти оглушал. Затова говореше доста силно, за да бъде чут от събеседника, без да се съобразява с това, че прави лошо впечатление. Не всички са глухи, нали?
— Днес е денят на Бийтълс, знаеш ли? На тоя ден през 57-ма са създали групата си в един задимен ливърпулски клуб. Ти имаше няколко любими техни парчета, помня аз — посрещна ме Гаргата, свали леко очилата си на носа, погледна ме и се усмихна.
— Да бе! Имах много любими: „Рокендрол мюзик“, „Лейди Мадона“, „Хей Джуд“… И ти си имаше такива, но туистът ти беше по-предпочитан, нали? — подхвърлих своята забележка.
— А помниш ли как го играехме тоя туист? Качвахме се на каруцарската платформа на Цирка, оня пияницата. Само го чакахме да се напие и разпрегне кобилата. Ани Франсето пускаше „мамбото“, отваряше прозореца, а ние се покатервахме на каруцата и започвахме. Ех, какво време беше…
Гаргата се беше доста прегърбил напоследък. Мъчеха го шипове в гръбнака. Зъбите му бяха изпопадали. Само един-единствен отпред, облечен в злато, красеше усмивката му.
В тоя момент външната врата се отвори и заедно със снежната виелица вътре нахлу една щрокава мадама. Тя се хвърли на златаря и започна да го целува. Това беше нейното емоционално поздравление за Новата година. Гаргата обаче не се изненада. Явно беше свикнал на подобни ласки от екземпляри от женски пол.
Мигом в тясното помещение се разнесе тежкият аромат на евтин парфюм и контрабандни цигари. Двете розови пълни бузи на Гаргата се покриха с добре открояващи се червени следи от устни.
— Леко ма! Зави ми са свет! Ша са̀сипа златото.
— Не си разваляй речника с диалектни изрази бе, Гарга! Остави мадамата да си целува…
— Да я оставя, ама не е една, а жената, ако чуе, ще ми издере очите.
— Тя е чула вече, давай нататък…
Думата неочаквано взе щастливата мадама. Спря с целувките, изсекна се шумно и изрече едно интересно предложение.
— Гарга, защо не свалиш тая външна рекламна табела „Златар“?
— Защо, какво й е на табелата?
— Ще ти подаря един папагал в клетка, ама от ония, едрите, дето говорят. Ще закачиш клетката над външната врата и от време на време папагала ще се провиква, „Злато! Злато!“ като в оня роман на Стивънсън, как му беше името?
— „Островът на съкровищата“! — изявих своите знания аз.
— Да! Точно така беше! — блесна с поглед към мен мадамата.
Леко се отместих, за да изключа упражнението с целуването. Зная ли докъде могат да ме доведат моите книжни знания?
— А кой ще го обучава? Аз папагалски не знам. Виж, тоя пред мен може и да знае — кимна към мен златаря, но аз заех позата на не чул и не разбрал.
— Хайде, не бери грижата за езици. Ще го уредим някак. Ти само кажи „да“.
Беше ред на Гаргата да разкаже своя дежурен новогодишен виц. Просто нямаше начин, целувките си заслужаваха. И той го разказа така, както си знаеше, с много подробности и обстоятелства. Смяхме се и двамата, защото вицът си беше хубав. Брей, Гаргата си е бил винаги на ниво с вицовете!
В тоя момент външната врата отново се отвори. Влезе някаква дебела, изрусена жена, облечена в скъп кожух. Отупа снега от себе си, извади една гривна и я подаде на златаря.
— Счупи се един елемент. Стана някак неочаквано. Може ли да се направи? Скъпа е, купих я от Истанбул. Казаха ми, че скъпоценните камъни по нея са истински. Сума пари дадох за нея.
— Я да видя? Може, разбира се, но тоя елемент трябва да се изхвърли. Ще захвана верижката към съседния и ще стане. Елате следобед за нея!
— Благодаря, господине! — каза дебеланата и излезе.
Между другото щрокавелата си бе отишла, защото вътре наистина бе станало твърде тясно или пък бе получила комплекс за слаботелесност, гледайки дебеланата.
— Видя ли я тая, дебелата?
— Е-е-е?
— Бивша прокурорка е, сега пенсионерка. Познаваме се добре, но тя не пожела да го покаже. При соца ме бяха натиснали в милицията да кажа дали купувам крадено злато. Работата стигна до съд, но тая ми помогна, за да ме оправдаят. „Ако го лишите от упражняване на професията — каза, — няма да има златари във Враца. Познавам го това момче, добро е. Не контактува с криминални елементи.“ Чу я съдията и ме оправда, но аз се бях почти издънил с един циганин. С циганите човек трябва да внимава… Остави я тая прокурорка! Тя си мисли, че гривната е от истинско злато и с истински камъни. Пълен фалшификат е! Някой рязан турчин я е метнал. На Капалъ чарши е пълно с ментърджии.
— Вероятно, но тя какво търси там?
— Има пари, затова! Спомняш ли си за оня актьорски кръжок, в който играехме през седемдесетте?
— Какво си се сетил за него? Много от отдавна помниш?
— Помня аз, от много време помня, това ми е кусура. Имах там една изгора, Мимето се казваше. Беше едно дребничко, набито, пъргаво, с дебел мъжки глас. Като нямаше подходящ за мъжка роля, туряха нея, защото като ти заговори, все едно ти говори мъж. Това й беше единственият кусур. Иначе беше много готино маце.
— Да, да, спомних си я…
— Та един път я питам: „Миме, ма, не те ли е страх да минаваш през подлеза на театъра?“ По това време тъкмо го бяха построили. Ползваха го за паркинг на автомобили. Мимето живееше в Игрийската махала, а след актьорската репетиция минаваше през него. Подлезът не бе много добре осветен, а и там се шляеха всякакви пройдохи и хулигани. „Не ме е страх! — каза. — Аз си имам начин за защита.“
Чудех се какъв ли е тоя неин начин. Затова една вечер я проследих. Случи се тъкмо това, което очаквах. Четирима типове с качулки на главите я пресрещнаха тъкмо на изхода. Щях да се спусна да я браня, но изчаках, за да видя какво ще стане.
Спря Мимето, изгледа ги, премести чантата в лявата ръка, после издаде шия напред, вдигна хищно ръце с разперени пръсти и изрева като звяр. Нямаш си на представа какъв рев издаде. Беше сякаш рев на тиранозавър от филм на ужасите. Страшен рев беше, гръмогласен, нямаше нищо подобно с женски рев. Впрочем тя си имаше глас на мъж, но ревеше като животно. Изправиха ми се косите.
Уплашиха се ония юнаци, побягнаха… Кой знае какво са си помислили? Вероятно са я взели за женски вампир.
— Дали?!
— Май така беше! И аз се уплаших от тоя рев. Тръгнах да си ходя, а Мимето продължи към дома. Оттогава я зарязах. Не я ухажвах вече. Как може да се ухажва такава жена? Ами ако ти ревне така в съня? Ще получиш заекване като нищо!
Тя обаче забеляза новото отношение и веднъж ме пита: „Сврако — така ме наричаше, — на теб май ти охладяха мераците?“ — „Не са, бе Миме, не са, но сега съм в някаква емоционална криза, та чакам да ми мине.“
— Ха-ха-ха-а-а, така ли й каза?
— Това е, кръст, ако лъжа! — прекръсти се набожно Гаргата. Не можа обаче да ми убегне от окото скритата му усмивка.
— Нещо да си чул за Лъчо Клефаро?
— Чаках да мине, но не дойде. Той ми е редовен посетител. Нали живеехме на един етаж. Каза ми някой, че го е виждал в „Короната“ да си пие кафето. Помниш ли как го биха в милицията през 68-ма?
— Чух нещо тогава, но не знаех подробности.
— Похвалил се, че ще емигрира в Бразилия. Щял да иде в Сан Пауло и да работи в някаква месарница. Ако си спомняш, обичаше доста мръвката, дори веднъж изяде опушен на слама гълъб. Брат ми го пече, но не го допече… Лакомията не дочака да се опече. Грабна го от жарта и го разкъса пред очите ни. Още ми се гади от оная сцена.
Някой обаче го издал, че говори за емиграция. Привикали го в милицията и бой, бой, а той казал: „Не е вярно, бе другарю старшина! Готвех се за екскурзия до Сан Марино. Не са ме чули добре.“
Че като започнали пак, бой, бой… То, да се ходи на екскурзия в Италия по онова време, беше също забранено, но той не го знаеше. Глупаво момче си беше Клефаро, само си фантазираше и плямпаше. Туистът обаче го играеше добре. Беше цар на тоя танц. И панталон с тесен крачол си уши, та заради него яде още един бой, но от баща си…
Усмихнах се. Посегнах към касетофончето, зачовърках бутоните му.
— Да имаш някаква касета на Бийтълс? — попитах.
— Имам! — каза Гаргата и затършува из чекмеджето.
Извади една стара, прашна и замърсена касета. Подаде ми я, а аз не чаках повторна покана. Пъхнах я в касетофона и затърсих по нея желаната песен. В един момент я улучих. Натиснах клавиша за възпроизвеждане и в тясното опушено помещение се разнесе любимата и на двама ни песен „Let it Be“.
Тя тутакси проникна в душите ни, стегна до болка гърлата и насълзи очите. Та това беше песен от нашата незабравима младост! Колко рядко вече я слушахме? А е толкова хубава песен!…
Гаргата заряза работата, заслуша се в песента някак унесено и тъжно, после посегна, взе едно дебело дърво от купа и го пъхна в почти угасналата печка.
Навън снежната виелица задуха с нова сила.
Седяхме умълчани пред чашките димящо кафе. Дончо се бе загледал в големия аквариум, осветен от зеленото дискретно осветление. Той бе голям колкото човешки ръст, поставен в дъното на обширното помещение. Няколко червени рибки плуваха вяло в него сред кичури от изкуствени водорасли и малки купчини от шуплести бели камъни.
Навън валеше ситен сняг. Вече бе направил тънка бяла покривка по тъмножълтите плочки на централната улица. Небето бе мрачно и предвещаваше продължителен снеговалеж. Поне така уверяваха синоптиците.
— Виждал ли си неща, които и при най-добро желание, не си могъл да си обясниш? — Дончо бе отклонил поглед от аквариума и ме гледаше някак тъжно и замислено. Почукваше машинално с изящната лъжичка в тънката, порцеланова чашка. Звънливият звук меко попиваше в тишината на полутъмното помещение.
— Не ми се е случвало, но ако имаш пред вид това, че не мога да сваля кръвното и че причината е това прекрасно кафе, значи си на прав път — казах шеговито, просто така, защото трябваше нещо да отвърна на неопределения му въпрос.
— Ще ти разкажа една история, на която вероятно няма да повярваш.
— Давай! Цял съм в слух.
И той започна бавно, замислено и толкова сериозно, че тонът на гласа му съвсем не можеше да се съвмести с веселия му и жизнерадостен нрав.
— Беше преди десетина години. Ти знаеш, че имам един приятел, грък, с който често си ходим на гости. Бях му гостувал през пролетта, а той обеща да ми върне визитата през юли. Искаше да го водя по Черноморието. Заведох го, но преди това реших да му покажа едно хубаво място. Бях замислил да го изненадам с риболовен излет на Дунав.
Жена ми е от Остро̀в, така че това си беше почти уредено. Там има голяма къща, в която можехме да преспим две семейства.
Дойдоха с кола в средата на юли. С него беше жена му, Мария, и двете дъщери. Постояха няколко дни при мен във Враца. След уговарящо обаждане до тъста, в един ранен следобед, тръгнахме за Остро̀в.
Приятелите бях настанил в нашата кола, фиата, дето все ми създаваше проблеми — я с двигателя, я със спирачна система. Бях притеснен с нея, защото можеше да ме изненада на път, но нямаше пари за нова.
В Остро̀в пристигнахме привечер. Пътят след Оряхово не е много добър. Насеян е с дупки. Карахме бавно, защото до там и пътна помощ нямаше да стигне, ако се наложеше.
Роднините на жена ми ни посрещнаха топло. Хапнахме, пийнахме, а после баджанака предложи: „Дошли сте за риба. Какво ще кажете за един нощен риболов? Ще ви заведа на едно чудесно място. Риба ще хванете колкото искате, но ще видите и нещо, което никога не сте виждали. Но ако сте уморени от път, да не ходим, а?“
— Какво пък? Да идем. Коста, какво ще кажеш? — погледнах гърка. Той се усмихна и се съгласи.
На въпроса ми „Какво е това нещо, дето не сме виждали?“ баджанакът не отговори, само се усмихна загадъчно и се залута да приготвя въдиците.
Беше мръкнало. Тръгнахме с двете коли на запад, където на небосклона току-що бе изгряла Вечерницата. Небето бе ясно, обсипано с едри звезди. Свиреха щурци, квакаха жаби, беше една красива юлска нощ. Фаровете осветяваха мекия път, който криволичеше сред редки горички и храсталаци.
Пресякохме някаква поляна, когато тихата и широка река се появи неочаквано, огряна от сребриста лунна светлина. „Тук ще ловим риба“ — каза баджанака, разтовари въдиците и се огледа за място на брега. Децата слязоха развеселени, завикаха, заиграха се. Двете жени разпалиха малък огън, седнаха до него и нещо се заговориха, а ние, мъжката част, се приготвихме за риболов.
Хвърлихме въдиците, загледахме се в тихата вода. Вълните се плискаха топли в босите ни нозе. Плувките на въдиците се белееха далеч навътре, подскачащи, подхвърляни от игривите речни води. Срещу нас бе румънският бряг, близък и някак далечен за човешките ни желания. Тук-там трепкаха някакви светлини, вероятно от рибарски колиби или от единични къщи.
Тогава го видях, нещото, което и досега не мога да си го обясня. То се появи не изведнъж, а постепенно. Коста беше седнал до мен. Настана някак глуха тишина. Жабешкото крякане спря неочаквано. Не се чуваше дори песента на щурците.
По плещите на гърка се появиха някакви дребни светещи точки. Отначало беше на единични места, после постепенно се сгъстиха, покриха главата му, ръцете, плещите. Имах чувството, че някаква златиста пудра се сипе отгоре и постепенно покрива всичко.
Погледнах другите около мен. Беше същото. Земята, тревата, храстите и хората заискряха, покрити с фина, златиста прах.
Тогава се обади баджанака: „Не сте виждали подобно нещо, нали? Случва се само в определено време на годината, в края на юли. Трае една до две седмици и изчезва. Питал съм приятели от Остро̀в за това. Никой не бил чул за това явление. На мен самия ми се случи два пъти, но само нощем.“
След известно време всичко около нас заблестя, сякаш огряно от неземна светлина. Опитах да отръскам светещия прах. Не успях. Беше сякаш залепнал по мен. Децата се уплашиха, жените също. Започнаха да повикват да си ходим. „Колко време трае това нещо?“ — попитах баджанака. „До изгрев-слънце… С пукването на зората изчезва. И винаги, когато настъпи, е някак тихо. Ослушай се и ще видиш, че съм прав.“ — „Не си ли забелязал някаква подробност, която да обясни това сияние?“ — „Опитвал съм много пъти да си го обясня. Възможно е от реката да излизат някакви светещи бактерии, които човешкото око възприема като светлина. Избягвах да го споделям с познати. Никой нямаше да ми повярва. Пък и има ли смисъл? Щом не вреди на хората, щом не ги разболява, защо да го разгласявам? Само ще ми се присмеят. Е, какво, ще продължим ли с риболова?“ — „Вече не зависи от мен. Жените и децата са разтревожени. Трябва да питаме тях.“
За мое съжаление, те поискаха да си тръгнем. Уплашиха се, децата също. Станахме, събрахме въдиците и тръгнахме обратно към Остро̀в.
— А какво стана със сиянието? Остана ли светещия прах по дрехите ви?
— Не. След като се отдалечихме към трийсетина метра, сиянието постепенно изчезна, така както се появи. Има го само на онова място… и то в определено време на годината.
— Може би баджанакът ти е бил прав. Били са речни бактерии.
— Нищо не може да се твърди току-така, без да се докаже. За мен и досега е необяснимо… На другия ден си тръгнахме за Враца. Трябваше да отделим време и за море. По пътя коментирахме явлението. Децата бяха най-оживени. Надвикваха се, смееха се на глас, бъбреха весело. Страхът им бе минал бързо. Впрочем, децата са си такива, бързо се приспособяват към новите условия. Друго е с нас, възрастните.
Не бях ти споменал, но съпругата на Коста — Мария е една доста затворена и намръщена жена. Не можеш да видиш усмивка на лицето й. Преди да влезем в Оряхово спряхме до една крайпътна чешма. Гледах Мария, така начумерена, с двете дълбоки бръчки между веждите. Заговорих й, а Коста й превеждаше буквално. Той знае малко български. „Мария, защо си винаги намръщена? Какво нещастие ти се е случило в живота, та те е променило така?“ — „Изгубих един много скъп човек в моята младост“ — отвърна ми. „Не можеш да се пребориш с чуждата съдба, Мария. Тя не ни пита, когато реши да се намеси. На всеки му е отредено как и до кога да съществува. Да живееш с чуждата съдба е безсмислено, не разбираш ли? Това е все едно да поемеш съдбата на цялата Вселена. Целият човешки живот няма да ти стигне за това. Живей само твоя и то така, че да остане нещо хубаво след теб. Това е важното и това е смисълът на божествения дар, който ни е даден — живота.“ Тя ме погледна тъжно в очите. Не каза и дума. Една калинка беше кацнала на ревера й. Протегнах ръка. Тя полази на показалеца ми, после разтвори крилца и отлетя. Мария я проследи с поглед, после го насочи към мен и видях… че се усмихва. За пръв път видях тая жена да се усмихва…
Бяхме изпили кафето. Дончо все още се взираше в аквариума. В призрачната жълто-зелена светлина червеноперките се стрелкаха насам-натам. Навън все още валеше ситен сняг. Ветрецът го подхващаше и го сееше по редките минувачи, по оголелите клони на дърветата.
Пъргавата ниска сервитьорка се появи като че от нищото. Бе разбрала, че се готвим да тръгваме, и идваше да уреди плащането. Как разбират тия сервитьорки намеренията ни? Все не мога да си го обясня. Вероятно е въпрос на дълги психологически наблюдения.
Някъде в северната част на площад „Благоев“ има една малка закусвалня. Бяха я нарекли „Бохеми“, и аз не зная защо. Някой ми я похвали, че в заведението правели добро кафе. Бях тръгнал за хляб, когато „Бохеми“ се появи изневиделица пред погледа ми.
След кратко колебание отворих вратата и влязох, отупах навалелия ме сняг и се огледах за място. Край масата до прозореца седеше един възрастен оплешивял мъж. Посръбваше кафе от малка порцеланова чашка и се взираше в някакъв вестник. Стори ми се познат отнякъде. Вгледах се в лицето му.
Наистина бе той, продавачът от кварталната ни бакалия, Петър Рафаилов — Плямпалото. Магазинчето отдавна бе затворено, още през първите години на демокрацията. Не му вървеше нещо на Плямпалото и вероятно бе решил да приключи с частния си бизнес. Обираха го два пъти, рекетираха го мафиоти и човекът бе вдигнал ръце. Чух, че се бе пенсионирал, но не го бях виждал от много време.
Той ме погледна неочаквано, позна ме, усмихна се и ми махна с ръка да седна до него.
— Къде да се видим, комшу?! Нещо изчезна от Игрийската махала. Защо се изгуби така?
— Бях по Испания. Нямаше работа и се хванах при един испанец да му превозвам стоката с тира. До преди два месеца обикалях цяла Европа, но реших да се прибера. Нямам здраве вече за такава работа. Изморително ми е. А ти? Как я караш?
— Ами… горе-долу. Пенсията все не стига. Сега съм седнал да пийна едно кафе и да почета вестника, а след малко ще ходя към къщи, че жената е пържила риба за обяд. Сядай при мен. Тук кафето е добро. Не зная с каква машина го правят, но е кафе за познавачи.
Сервитьорката дойде, взе поръчката ми и след няма минута чашката с ароматна течност кацна на бялата покривка.
— Нещо ти забравих името, извинявай, но минаха много години, откакто не съм те виждал…
— Гелето съм бе, Пешо, как не ме помниш? Нали аз ти викнах полицията, когато те нападнаха ония бандюги през 94-та.
— Да бе, вярно, ти беше! Отвлякоха парите, но си намериха майстора. Познавах ги всичките, особено оня копелдак Мути Келеша. Познавах и баща му. Живееха в долния край на махалата, до Табашкия мост. Родителите му го бяха осиновили. Взеха го от дома за безпризорни деца. Положиха усилия да направят от него човек, но той си остана боклук. Баща му го бе записал в отбора по борба.
Тренира известно време, направи мускули, а после се отдаде на грабежи. Влечеше си го бандитизма. Посрами родителите си. Беше яко момче, мускулесто, но глупаво. Лесните пари развалят човека. Разказвал ли съм ти подробности за оная случка? Едва ли! Нямаше възможност да се видим и да ти я споделя.
Мути Келеша се бе събрал с още двама безделници — Пъпката и Ъф-Бирата. Ортаците му бяха нещо ненормални. Пъпката си спечели прякора с пъпчивото лице. Имаше навик да лови котета из махалата и да ги мори с душене. Удушваше ги, а после ги захвърляше в нечии двор. Шантаво копеле беше, направо изрод…
Той спря разказа си за минута, колкото да отпие дълга глътка кафе и продължи:
— Ъф-Бирата пък беше пелтек. Баща му, Георги, го пребиваше от бой. Явно от тормоза бе започнал да заеква. Преди да каже някоя дума, поемаше въздух, изфъфляше едно „ъф“ и после изричаше думата. Беше много смешно да го слушаш, но не си го искаше. Беше истеричен. Когато нещо не му беше на сгода, започваше да крещи и да чупи къде каквото му падне.
С Мути Келеша и Пъпката направиха обирджийска банда. Не им беше удобно да вилнеят в своята махала, затова слизаха към битака. Тормозеха сергийните търговци, плашеха ги, обираха ги, а после изчезваха с парите, за да ги изпият.
Спомняш ли си, че през 93-та пуснаха по кината трите серии на „Кръстника“. Мути ги беше изгледал и си бе внушил, че може безнаказано да рекетира хората. Избираше си някое малко квартално магазинче, нахлуваше вътре с ортаците си и разиграваше сцени от филма.
Пъпката носеше една плюшена играчка на коте с гъба на врата. Напояваше гъбата с червено вино. Показваше на продавача играчката, после стискаше гъбата, така че да потече червената течност от нея. Плашеше човека, че ще го души до кръв.
Ъф-Бирата пък почваше да крещи и да троши с бухалка стоката по рафтовете. Накрая Мути Келеша взимаше парите от касата и обясняваше на наплашения човек, че за да не му се случва подобно нещо, трябва да им плаща всеки месец, за да го защитават. Да плаща редовно на него и на боклуците му, представи си! Дали се съгласяваха хората, не зная, но целият битак беше пропищял от тях.
Тогава, спомняш си, че баш мафиота Сарашки бе купил универсалния магазин на площад „Македония“. Бяха му казали нещо за проклетниците и им се бе заканил. Мотаеха се в територията му и привличаха полицията. Точно вниманието на полицията не му бе нужно тогава. Той беше пратил оня джип, когато нападнаха магазинчето ми. Мислех, че няма да се решат да върлуват в махалата, където всички ги знаеха, но те си бяха тъпи и алчни. Направиха го.
Мути Келеша бе намерил отнякъде стара лада. С нея бягаха, след като обираха плячката. През 90-те години на битака се появиха руснаци. Продаваха всякакви боклуци, докато не ги изритаха със сила. Келеша беше купил от тях един голям „Макаров“ със заглушител. Никога не беше стрелял сериозно с него, защото бе набожен. Майка му го водеше в руската черква до тях и там бе наизустил христовата молитва. Не убиваше човек, само го сплашваше. Вадеше пистолета, прицелваше се, после стреляше край главата му. Разтрепераната жертва веднага му даваше парите. Така бе свикнал да си върши гадориите.
Беше в началото на юли, когато влязоха в магазина ми. Още щом се появиха разбрах какви са намеренията им. Ъф-Бирата се разкрещя, заудря по рафтовете, изпотроши бутилките с оцет и олио. Пъпката изстиска пред лицето ми гъбата с виното, а Мути Келеша извади патлака и го насочи към мен. Усмихна се идиотски, после го отклони и стреля на сантиметри от ухото ми. „Давай парите!“ — заповяда. „Вземи си ги сам“ — казах му. „Ъф, ъф, ъф копелето му…“ Истерикът замахна с бухалката към главата ми, но Келеша отклони ръката му. Бухалката удари и надроби касовия апарат. „Боже, как ми се иска да ти пръсна мозъка…“ — изврещя Мути и насочи пистолета отново към мен. „Не те ли е срам от Бога, бе Митко? Какви добри родители имаш. Какво щеше да каже майка ти, ако те видеше сега?“ — заговорих му на съвест аз. Не ме изслуша. Изврещя като прасе, когато го колят: „Давай парите!“
Дадох му целия дневен оборот. Тръгнаха да излизат. Изпратих ги с думите: „Най-лесно е да се грабят чужди пари, да се краде, да се харчи, без да си ги спечелил с труд и акъл.“ — „Работи, щом ти се работи! На мен късметът ми върви…“ — „Да ти плюя на късмета, Митко! Запомни, че такива късметлии като теб винаги си намират майстора.“ Ъф-Бирата изкрещя отново, замахна и строши витрината. Мути го дръпна навън. Явно не искаше повече да ме тормози, защото разбра, че познавам родителите му. Излязоха, крещейки и се запътиха към ладата.
Стигнаха колата. Чух как Пъпката изруга. Някой бе пробил гумите на колата им. В тоя момент иззад завоя се показа някакъв черен джип. Форсира мотора, спусна се стремглаво към тях. От прозореца надникна брадясал мъж с очила. Насочи към тях автомат „Калашников“ и стреля продължително. Покоси ги и тримата. Паднаха в кръв и повече не мръднаха. Явно си бяха намерили майстора. Аз хлопнах набързо вратата и посегнах към телефона.
— Бях те изпреварил. Нашата къща се намираше току пред магазинчето и сам видях всичко. Позвъних веднага на полицията, а тя дойде за няма десет минути.
— Да, така беше. Разпитваха ме цял час. Разказах им всичко. Явно ги познаваха. Повикаха линейка и ги откараха. Та така. Сами си плюха на късмета тия гадняри.
Пешо Плямпалото замлъкна, допи с две глътки изстиналото кафе и се накани да тръгва.
— Мини някой път към нас да се видим на една табла, отбий се де…
— Ще дойда, но не обещавам за ден и час. Трябва да видя как стоят нещата с една тираджийска фирма. Парите свършват и трябва да се хващам с нещо друго. Уморен съм от скитане, но трябва да се яде.
Останах сам. Допих вкусното кафе, после се зачудих дали да не повторя. Сетих се, че трябва да купувам хляб. Повиках дребната сервитьорка и платих.
— Кафето ви е чудесно! — похвалих аз напитката. — Май ще се излъжа да дойда пак.
— Ами заповядайте отново! Кафето ни идва чак от Бразилия! Затова е толкова вкусно.
— Така ли? Браво! Добре, че ми казахте! Момиче, ще ви доверя под секрет, че моя милост пие кафе само от Бразилия.
Намигнах й игриво, но тутакси си спомних, че вече ми е минало времето да се закачам с млади сервитьорки. Тя обаче разбра майтапа ми и се усмихна с някаква ослепително бяла усмивка.
Не зная как да ви обясня, но тая усмивка бодна приятно сърцето ми и събуди едни мили спомени, които трудно се описват.
— Беше през лятото на 2001 година. Обикаляхме с група активисти окръга и агитирахме хората да гласуват за царското движение. Наближаваха избори и не можеше да позволим на комунистите отново да дойдат на власт. Хората бяха обезверени, обеднели, невярващи в нищо и в никого. Много правителства бяха ги лъгали, много лошотия беше сторена, много мафиотски банди бяха вилнели и грабили. Всичко това си даде отражение и народното недоволство бе готово да пламне.
С тези думи Дончо започна новата си история. Отпи продължително от чашката с вкусно кафе и продължи:
— Нещо се разочаровах от политиката напоследък. Много лъжа има в нея, много измами и користни интереси. Отказах се и вероятно няма да се вържа повече. Едно обаче вярвам и ценя, монархията. Независимо каква форма на управление е, парламентарна или абсолютна, тя си остава управление с изпитана ценностна система. Виж само кои са водещите държави в света — англосаксонските, бившите протекторати на Британската империя. Какво ще кажеш за Австралийския съюз, Нова Зеландия, Канада, пък да кажем и за САЩ, макар че там управлението не е монархическо? В структурата си е запазена монархическата схема. В републиката си има нещо гнило, необмислено, волунтаристично.
Слушах Дончо, без да вземам отношение, защото зная, че всеки човек си има право на лични възгледи за живота и общественото управление. Не можеш да съдиш човек за това, а за личните му и нравствени качества.
— Та, през онова лято минахме през няколко села, срещнахме се с наши привърженици, проведохме събрания в няколко читалища. Не мога да забравя едно събрание в Зелено бърдо. То е малко селце с около хиляда жители. Половината население е циганско, а другото са възрастни хора, пенсионери. Младите бяха емигрирали в чужбина, за да се спасят от мизерията и да си търсят късмета.
Бяхме избрали един наш съмишленик за кандидат-кмет. Беше младо момче, окръжен шампион по шахмат, ергенче, малко свито, но с честна душа. По-късно видяхме, че сме сбъркали с него.
— Защо?
— Ами, като отидохме да видим къде и как живее, се разочаровахме. Къщата му бе порутена, дворът обрасъл с плевели. На човека не му се работеше, а му се управляваше. Нали знаеш, който не може да си уреди дома, не може да уреди и селото, но тогава нямахме по-подходящ кандидат. Старият кмет, комунист, беше някакъв крадлив елемент, който никой не уважаваше.
— Не вярвам да не сте се приготвили за изборите и в оная част…
— Да бе, точно за това искам да ти разкажа, за веселата част.
Понеже селото беше бедно, а и привържениците ни бяха малко, решихме всичко да подготвим в Борован. Пеши Бецински беше заклал прасето, беше смлял месото и изпекъл цял казан с кебапчета, разбираш ли — цял казан! От Враца докараха десетина каси бира и това беше същината на подготовката.
А-а-а, щях да забравя, някой организира и духова музика. По Борованско винаги си има музиканти под ръка. Като свирнеш и се събират, къде за сватба, къде за погребение. Тоя път се събраха за агитация на изборите. Половината бяха мургави момчета, но кой ли ти гледа цвета на кожата? Важното бе да имат богат репертоар и да свирят що-годе прилично и без ноти. Преди събранието им казах: „Ще свирите стария химн, «Шуми Марица», но ще го започнете, едва когато свърши събранието.“
Кимнаха одобрително. Някакво цигане взе началните акорди, тъпанджията думна няколко пъти с тъпана и се разбра, че го знаят.
Така-а-а. Седнахме в читалищния салон край една дълга маса, застлана със зелена покривка. Започнах аз своята реч, говоря, а навалицата пляска, та се не трае. Рекох си: „Те това е събрание! Ще спечелим изборите!“
Дадохме думата и на нашия избраник. Той, завалията, не можа да каже две приказки на кръст, дето се вика. Мънка, мънка, пък накрая извади една носна кърпичка и се изсекна. Може би бе от притеснение, не зная. Стана за срам тоя човек, ама няма как, липсваше друг подходящ човек.
Събранието свърши. Някой даде знак и духовият оркестър засвири царския химн „Шуми Марица“. Подкараха го добре. Най-енергичен беше тъпанджията, онова дребното цигане. Биеше тъпана, та чак дрънчаха стъклата на прозорците.
Всички организатори излязохме пред читалището. Излязоха и слушателите. В един момент се появи борованската джипка с яденето и бирата. Спря до оркестъра и разтовариха нещата. Някой вдигна капака на казана.
Леле боже, като замириса на едни вкусни и топли кебапчета, не можеш да си представиш. Тогава се случи интересното…
Най-напред спря да бие тъпана. После, един по един, всеки от инструментите. Остана да кяфа само кларнетиста, но и той спря. Царският химн „Шуми Марица“ секна отведнъж. Настана кратка суетня.
Музикантите, захвърлили инструментите, се спуснаха към казана с кебапчетата и касите с бира. Беше ги страх, че ще ги изпреварят и бяха нападнали първи. Последваха ги и другите. Около пълния казан се получи такава бутаница, че нямаше място да хвърлиш игла. Ние, организаторите, гледахме и хапехме устни. Някой се прекръсти набожно и изрече: „Абе, тоя народ бил много прегладнял, бе?“ — „Та той си е бил винаги гладен и жаден…“ — му обясни друг. „Давай да се включваме и ние, че май няма да остане. Гледай, циганите грабят с пълни шепи и пълнят джобовете…“
Та така завърши това предизборно събрание. Запомнил съм го с химна „Шуми Марица“.
— Поне спечелихте ли изборите в това село, как му беше името, Зелено бърдо? — попитах любопитно.
— Ами! Къде ти?! Като преброиха бюлетините се видя, че от седемстотин избиратели за нас бяха гласували само седемнадесет. Поне хората се наядоха добре, а иначе гласуваха за оня, крадливия комунист. Нали съм ти казвал, тоя народ си пати от ума.
Дончо млъкна, замисли се и заключи:
— Мръсна работа е политиката, да го знаеш. Опитах и видях, че е така.
— Как прогнозираш тазгодишните избори? Дали ГЕРБ ще спечелят?
— И те се оляха с тия магистрали. Зарязаха народа и се усети немотията с нова сила. Намразиха ги и с право. Вероятно ще спечелят червените. А тях си ги знаем — ще запеят старата песен на нов глас. Няма обаче какво да се сваля вече от гърба на тоя народ. Умориха го от глад. Май се наяжда, само когато настъпят избори, със или без „Шуми Марица“.
— Дали ще започнат пак да крадат?
— При всички случаи, но „социализъма“ няма да се върне. Запомни ми думата! Европейският съюз няма да им позволи да го направят. Ще драпат, ще крадат, пък ще си седнат на задниците. Не зная само с колко ще намалее народонаселението на България. Сега сме към шест милиона. След изборите нова партида от млади хора ще си стегне багажа за емиграция. Поне има къде да се ходи, не е като при социализма, да ги плашат с лагери и затвори.
— Жалко за нас с тебе. Ние няма къде да идем, освен на лозе.
— Като каза лозе и се сетих, че трябва да потегна къщето. Завали ли, прокапва отвсякъде. И герана трябва да оправя, че водата е все мътна и не може да се пие. Ще го изкопая с още два метра надълбоко… Но къде гледаш бе, наборе?
Дончо бе уловил погледа ми. Младата усмихната сервитьорка току-що бе уредила сметката ни. Бе сложила чашките с изпито кафе на подноса и се отдалечаваше с гъвкава и плавна походка. По една случайност погледът ми се бе зареял в онази част от тялото, която бе облечена в дълга тъмносиня престилка.
— Абе, гледам им работното облекло на тия момичета.
— Ти ли? Работното облекло?… И аз го видях това работно облекло, но видях и други неща.
— Какви неща, бе наборе?
— Такива, в които се заплесвахме, когато бяхме гимназисти.
— Защо? Сега да не сме стари?
— Ами, стари! Нямаш си работа, та повдигаш тая чувствителна и за двама ни тема. Не сме стари! Само нещо зрението ни е поотслабнало, но чакай… Тук някъде трябва да съм пъхнал очилата. А-а-а… Ето ги!
Дончо извади очилата си, сложи ги на носа и възкликна:
— Е-е-е… Това е друго нещо…
Моя милост неволно порови във вътрешния джоб, там, където обикновено се намираше калъфката с очилата. За голямо мое съжаление тя липсваше.
Приятелят ми ме изгледа, усмихна се и каза:
— За това се пенсионират хората. Най-напред им се иска, пък после разбират, че им липсват очилата, за да видят нещо, което не могат да си позволят.
Тутакси се съгласих с него.
Дъждът не спираше да вали вече цял час. Средата на февруари е и би трябвало да го обърне на сняг, но тая година нещата с климата нещо се объркаха. Гледах през запотените прозорци на кафенето и ми бе някак чоглаво, тъжно и потиснато.
— Вероятно през нощта ще падне сняг — каза моят приятел Дончо, вдигна бавно порцелановата чашка с изстиналото вече кафе и отпи една дълга глътка. Настроението и при него бе отчайващо потиснато. Винаги ведрата му усмивка бе изчезнала от лицето. Очите му бяха тъжни и замислени. Кой знае какво го терзаеше, проблемите около възрастната му майка, счупеният автомобил или предстоящата операция на болната му дъщеря. Не са леки такива мисли, съвсем не са леки.
— Наборе, случвало ли ти се е приятел да те краде, а ти да не му се разсърдиш? — опита се да завърже все пак някакъв разговор той.
— Едва ли! Аз съм от тия, дето не прощават кражбата, дори и от приятел.
— Ще ти разкажа една история. Сигурен съм, че след като я чуеш, ще промениш мнението си.
— Тя, кражбата, е нещо много лошо, а когато ти я сервира приятел, не можеш да останеш равнодушен.
— Слушай само, после ще коментираш… — и той започна да разказва бавно, бъркайки машинално с малката лъжичка в почти празната чашка с изстинало кафе.
— Душице, я донеси по още едно от същото за мен и набора — подсетих аз дребничката сервитьорка. Тя се врътна пъргаво и след малко двете изящни порцеланови чашки кацнаха на масата.
— Благодаря! Но тоя път аз ще черпя — вметна Дончо. — Слушай сега…
Беше доста отдавна, може би преди двайсетина години. Имах един комшия, много добър приятел. Николайчо му бе името. На мравката път сторваше, както се казва. Тих, скромен и добър човек беше. Работеше в чугунолеярния комбинат на смени и винаги изглеждаше изнурен и скапан. Не е леко да си леяр. Преумората при тая професия е всекидневна и постоянна.
Имаше един-единствен син и една откачена жена. Често се събирахме у дома. Канех го по празници, хапвахме пийвахме, знаеш го как е при комшии и приятели.
От гроздето на моето старо лозе всяка есен си правя домашно вино. Варя и ракия. От десетина години насам пазя хубаво бутилирано винце от няколко сорта. Като заесени си сипвам новата реколта в два осемдесетлитрови бели бидона. Държа ги долу, в мазето. Понеже нямам крадливи съседи, не го заключвам. До виното съм сложил по-малък бидон с кисело зеле. Всичките ми зимнини са на едно място.
Понякога слизахме с приятеля до бидоните с домашното вино и си точехме и пиехме там, на спокойствие от домашните. Беше ни по-сладко така. Той познаваше цялата ми подредба, виждаше, че не заключвам, но не посягаше на нищо. Имахме си доверие.
Не зная как се случи, но през една есен момчето му го блъсна автомобил. Рани го тежко и то, за няма и седмица, почина.
Много страшно е да изгубиш единствено дете, наборе! Да не дава Господ никому! С моя комшия стана нещо лошо. Вероятно и жена му повлия, но за няколко месеца се промени.
Ходеше и си говореше сам. Пропи се, но много зле. Прибирал съм го от улицата, пиян на дърво. Водех го да преспи у нас. Разбрах, че са го уволнили и от работа. Ходеше като някакъв лунатик, не се бръснеше, отслабна. Промени се много тоя човек.
Една нощ ме събуди някакъв шум. Казах на жената: „Слушай ма, Венче, май има някакъв пор в мазето. Събаря бурканите и дращи по стените. Страхувам се, че може да издуши кокошките. Дали да сляза и да проверя?“ — „Какво ще слизаш, я виж кое време е? Утре ще идем да видим и ако има пор, ще заложим капан. Спи сега…“
Послушах я. На сутринта слязохме в мазето и какво да видим… Бурканите със зимнината бяха съборени и изпочупени. Бидонът с киселото зеле беше изпразнен наполовина. Имаше разлят сок и пред него, но беше малко. Бидонът с виното беше непокътнат.
Стана ми много чудно, защото съдържанието на счупените консерви с месо беше цяло, а зелевият сок го нямаше. Поровете не пият зелев сок, а ядат месо, нали? Какъв ли е бил тоя пор? И жената се чуди, цъка и не може да си го обясни.
Както и да е. Направихме нова саламура и доляхме зелевия бидон.
След няколко дни през една нощ пак чух в сън да се трополи в мазето. Тоя път грабнах манарчето, взех фенера и тръгнах сам, за да проверя каква е причината. Не позволих на жена ми да слиза с мен. Ако е влязъл някой крадец, исках да го хвана сам, хей с тия две ръце и да му извия врата.
Тъкмо слизах по стъпалата и видях вратата да се отваря и Николайчо, моят съсед, да излиза оттам с една кофа. Беше я напълнил догоре с вино. Като ме видя и се стъписа. Ръцете му се разтрепериха от вълнение. Запелтечи, завайка се: „Извинявай, братле! Не исках да те будя и си влязох сам. Нямам пари, нямам стотинка за храна и пиене. Душата ми се свива за момчето. Трябва да пийна малко, че ще полудея. Извинявай много, братле!“
Изпусна кофата, разрева се, започна да ми целува ръцете. Трогателна гледка беше, наборе. Не бях го виждал такъв. Добре, че не взех жената с мен. Реве той и нарежда: „Ще ти го върна всичкото, дето съм взел, само ми дай да пийна малко, че ще полудея…“ Прегърнах го, просълзих се и аз. Не знаех как да го успокоя. Не ми беше до виното. Сърцето ми се късаше, като го гледах.
Взех кофата от ръцете му, върнах виното в бидона, после му дадох две бутилки от онова отлежалото и два буркана със свинско. Изпратих го до тях, а той продължаваше да ми целува ръцете и да плаче.
Не казах на жената. Защо да я тревожа? Човекът бе влизал през оная нощ, когато го чухме. В тъмнината бе объркал бидоните и вместо вино, беше наточил от зелевия сок. Сега обаче бе улучил винения бидон, но го хванах на място. Простих му от сърце. На такива хора се прощава.
Минаха няколко дни. Един ден някой позвъни на входната врата. Беше Николайчо. Носеше под мишница нещо увито в амбалажна хартия. Беше доста тежко. Подаде ми го и каза: „Извинявай пак, братле! Никога повече няма да се повтори! Ти ме познаваш. Направих го, защото ми стана много тъжно за момчето. Не можах да се сдържа…“ — „Какво ми носиш, Николайчо?“ — „Това са крака за масичка, от чугун. Сам съм ги излял, за теб… Направи си от тях хубава масичка, за да ме помниш. Нямам какво друго да ти дам. Прибраха ме за няколко месеца на работа, но после пак ме уволниха. Сигурно е заради пиенето. Не мога да не пия, щом се сетя за момчето…“
Нямаше как да му откажа. Взех краката и си направих една хубава масичка. Сложих я в двора, под асмата. Още е там. Колкото пъти я погледна и се сещам за Николайчо…
— Защо да се сещаш, къде е той сега? — попитах с едно тягостно предчувствие.
— Ами, отиде си човека. Не можа да издържи на мъката за изгубения син. Една сутрин го намериха обесен. Сам си бе сложил край на живота. А жена му… май откачи напълно и се запиля някъде по психиатриите.
Тъжна история, приятел! Да не дава Господ никому! Аз какво ти казвам. Има крадци, на които не можеш да гониш гарез. Крадат от безизходица, крадат от мъка, а после съвестта ги мачка до болка.
Дончо замълча. Допи изстиналото кафе и махна на дребната сервитьорка. Тя припна, наближи ни и като видя киселите ни физиономии, също стана сериозна. Явно долови тъгата в настроението ни. Много добри психолози са тези сервитьорки.
Тръгнахме си. Отворихме външната врата. Вълна от студен въздух, примесен с капчици дъжд, ни блъсна в лицата.
— Нощес ще го обърне на сняг — изрече вяло Дончо.
— Време му е. Не е минал още февруари. А сега накъде си?
— Трябва да ида до един автомобилен майстор. Автомобилът не иска да запали. Много части му смених, но не върви. Ще ми хвръкне пенсията за тия ремонти. И автомобил да нямаш при тия времена.
— Какво им е на времената? Проблемът е, че вече сме пенсионери и парите не стигат дори за храна, та какво ли остава за поддържане на автомобил.
— Главата да ми счупи на мен човек. Колко пъти ме канеше Коста, моят приятел грък. „Ела, бе, ела бе, човек, при мен… Пари ще направиш и добре ще се пенсионираш…“ Канеше ме, но аз съм си твърдоглав и патриот. Ето ти сега патриотизъм!
— Късно е да се съжалява. Не си единствения. Всички сме така. Има и още по-зле от нас… Виж например твоя съсед и приятел, Николайчо…
— Да, така е, но ме е яд. И двамата знаем, че младините ни отидоха в мъки и напразни надежди за по-хубав и по-смислен живот. Аз защо се нервирам, като видя оная мутра да говори по телевизията… Бие се в гърдите, хвали се и обещава, а народът ни мре от недоимък…
— Остави ти мутрата! Никой не е вечен. Ще го запомнят с хвалбите и измамите му.
— Така е.
Протегнах ръка. На меката ми влажна длан падна първата мокра снежинка. Не се задържа за дълго, стопи се и се превърна в бистра водна капчица. Погледнах нагоре в сивото, мрачно небе. Дъждът беше спрял. Бели, чисти снежинки се рееха във въздуха, танцуваха нагоре-надолу, после падаха отмалели в мътните локви.
Шумно ято врабци прехвръкна между оголелите клони на старите чинари. Цвърчаха и се гушеха един до друг. И те вероятно си имаха някакъв свой проблем. Навярно бяха гладни.
Било е може би през 70-те години. Тогава не пропусках мач на любимия си футболен отбор, вероятно защото бях млад или поради това, че той беше в челото на класацията в шампионата. Като дойдеше събота, грабвах якето и чадъра и хуквах към стадиона. Цяла върволица от футболни запалянковци се точеше по източния булевард. Смесвах се с тълпата и винаги откривах познати, с които да се заговоря на футболна тема. Купувах си билет и сядах, където ми попаднеше в евтиния сектор, популярен с името „Слънчев бряг“.
Между редовете минаваше и бай Иван — семкарят, с плетената си кошничка, наредена грижливо с пакетчета тиквени и слънчогледови семки. Той бе инвалид с единия си крак. Куцукаше мъчително между редовете, подпрян на дървения си бастун. На ведрото му лице обаче винаги сияеше усмивка.
— Семки занимавки, моля-я-я… — провикваше се мъжът и отвсякъде се протягаха ръце със стотинки. Оборотът му вървеше добре, защото футболният запалянко не можеше без семки. Как иначе ще се овладее нервното напрежение, когато вкарат гол на любимия отбор?
Запомнил съм го тоя мач не с играта на футболистите и неговия резултат, а с едно необикновено момче. По онова време то трябва да е било може би към 15 или 16 годишно. Хлапакът седеше до мен и наблюдаваше вяло играта на футболистите. В един момент се обърна, погледна ме и заговори. Направи го така, сякаш му бях близък или роднина. Не зная с какво му станах симпатичен — лицето, погледа, спокойното поведение или нещо съвсем друго. Имаше нещо в душата му, което трябваше да излее, да изповяда и сякаш търсеше човек за това.
— Интересна ли ви е играта, господине?
— Да, разбира се — отговорих.
— А на мен не съвсем.
— Защо тогава си дошъл на мача?
— Ами просто така, за да съм сред хората. Това ме успокоява и ми дава самочувствие.
— На мач човек не може да бъде спокоен. Вкарат ли гол, изчезва спокойствието!
— Това е така, ако мачът ви е интересен. Аз обичам да съм сред хора. От мястото, откъдето идвам, също има хора, но е друго.
— От къде идваш, момче? — зададох му прекия въпрос.
Между другото, „десетката“ на моя отбор вкара гол и стадионът се изпълни с викове. Скочих и аз от мястото си, завиках радостно. Момчето ме гледаше леко усмихнато и спокойно си седеше.
— Ето, виждате ли, голът ви зарадва. Мен пък ме радват други неща — каза то.
— Че как няма да се радвам на гола?
— Това е само спортен успех. Той трае няколко мига и толкоз. Футболистите ще си получат заплатата, вестниците ще пуснат за тях похвална статия и край. Всеки си отива у дома и животът му продължава. Аз обаче няма къде да ида, освен… — то неочаквано замълча, прехапало устни.
Погледнах го учудено. Изражението на лицето му бе някак тъжно и замислено. Улових несподелена мъка в гласа. Подадох му пакетчето със семки, то си взе няколко и люпейки обелките, започна своята покъртителна изповед.
— Аз нямам родители, господине. Живея в дома за безпризорни в с. Габаре. Не си спомням някога при мен да е идвал баща или майка. Тежко е да се живее в такъв дом. Не става въпрос за храната и условията, а за отношението към такива като мен. Възпитателите са студени хора. Децата не ги интересуват. Гледат само да си вземат заплатите и да се приберат при семействата. Дори не ни бият, само ни овикват, но това ни стига. Не усещаш топла дума, не чувстваш родителска ласка, не можеш да се отпуснеш и да усетиш, че си нужен някому. Нямате си на представа как се живее в такъв дом.
Понякога, вечер, ми става много тежко. Започвам да мисля за това кой ме е създал, какви са моите родители, защо не се интересуват от мен? Плача по цяла нощ. Ставам и отивам в тоалетната. Само там съм сам, никой не ме гледа и слуша, затова си плача на воля.
Харесва ми да рисувам, хей така, с химикалка на лист от тетрадка. Ето вижте — момчето извади от джоба си няколко листа и ми ги показа.
— Опитвам се да си представя как изглежда моята майчица. Никога не съм я виждал, но всяка нощ сънувам лицето й. Вижте, това е тя — подаде ми листата. — Така си я представям… моята майчица.
Поех листата. На всяко едно от тях имаше хубава рисунка на красива жена. Те бяха различни, но с една обща черта — тъмна, къдрава коса и мек, любещ поглед. Погледнах момчето. То имаше същия поглед и коса. Вероятно, гледайки се в огледалото, си е представяло как изглежда майка му.
Развълнувах се. Не бях срещал такова момче. Толкова силна беше болката му, че я усетих да прелива у мен. Ние, които имаме родители, не знаем какво е чувството да нямаш такива. Нещото, което приемаме от само себе си, грижовната дума, майчината ласка, бащината заръка или помощ, за това момче беше непознато. То ги търсеше, но не ги намираше. Затова вероятно ходеше по мачове. В хорската тълпа се надяваше да срещне баща си и да го познае. Едва ли можеше да се случи, но живееше с тая мисъл.
— Как ти е името, момче?
— Митко се казвам. Имам и фамилия, но не зная дали ми е истинската. Питал съм директорката на дома, но тя избягваше да ми обяснява. Само казваше, че нямам родители и са ме намерили на улицата. Там, в дома, на такива деца, записват измислени фамилии, които после носят до края на живота си. Затова и не споменавам моята. Дори малкото ми име е измислено от някой непознат за мен човек.
Може би майка ми, когато ме е родила, ме е нарекла с някакво хубаво име, но то си е отишло с нея, а аз съм останал сам, с пелените и без име. Сигурно Ви разстроих, извинете ме…
— Петър ми е името — подадох ръка на момчето и му се усмихнах насърчително. — Какво мислиш да правиш, след като навършиш възрастта за напускане на дома, Митко?
— Аз вече я навърших и се чудя накъде да тръгна. Казаха ми да си потърся работа и да напусна. В безпътица съм. Кой ще ме приеме на работа? Такива като мен не ги искат. Вероятно за да живея, трябва да започна да крада или да ходя по кофите за боклук.
— Мога да ти помогна, Митко. Ето ти адреса ми, вземи… Обади ми се след няколко дни. Ще опитам да те уредя някъде на работа.
Момчето трепна, просълзи се, грабна ръката ми и я целуна. Между другото, мачът привършваше. Любимият ми отбор бе спечелил с добър за класирането резултат. Станахме с моя нов познат и се запътихме към изхода. На сбогуване му стиснах силно и окуражително ръка. Разделихме се като стари приятели. Да, така е на мач, човек се запознава със случайни хора и понякога става близък с тях за години напред.
Още на другия ден позвъних на моя познат, за който знаех, че работи в току-що построения Химически комбинат. Разказах му за момчето. Човекът взе присърце тежката съдба на това сираче и за няма седмица го уреди на работа. Когато Митко ме потърси една вечер, беше зарадван с щастливата новина.
Усмивка грейна на лицето му, спусна се да ме прегръща. Получи се една неловка за мен ситуация. Аз също се радвах, защото знаех, че момчето ще бъде добре. Работниците в новия комбинат вземаха високи заплати и ползваха много битови привилегии.
Минаха десетина години, когато една сутрин някой ме повика на улицата.
— Бате Пешо, не ме ли позна?
Вгледах се в младия мъж, в сияйното му засмяно лице и неочаквано си спомних момчето от футболния мач.
— Митко, ти ли си бе, момче? Много си се променил! — Наистина, това бе той, но възмъжал, наедрял, облечен в нови и хубави дрехи.
— Аз съм, бате Пешо, кой да е друг? Още работя в Химическия комбинат. Успях да се оженя. Имам и две дъщери. Жена ми работи в моята смяна. Дадоха ни и жилище, което скоро изкупихме с двете заплати. Добре сме. Животът ми се промени коренно… благодарение на теб…
Сълзи бяха бликнали в очите му. Сияеше и не знаеше как да изрази радостта си от срещата.
— Успя ли да откриеш родителите си, Митко?
— Не, и вероятно не ще мога. Нямам никаква информация за тях. Домът в Габаре го закриха. В архива му няма никакъв документ за моето минало. Не зная вече къде да търся, но явно такава ми е съдбата. Имам добра жена, хубави дечица, работа, какво мога да искам повече от тоя живот? Ти как си?
— Нали виждаш, старея. Времената са трудни. Социализмът си отиде, народът обедня. Аз самия два пъти сменявах работа. С малката заплата едва смогвам да се оправя. Тежко е.
— Химкомбинатът работи на загуба. Не зная какво ще стане с мен и жената, но не съм единственият. Все някак ще се оправя.
Отбихме се до едно малко заведение, пихме по бира и се разделихме като най-добри приятели.
След още няколко години отново го срещнах. Видя ми се унил, но като ме съзря, усмихна се и заговори пръв.
— Бате Пешо, затвориха Химическия комбинат, а нас работниците изхвърлиха на улицата. Сега съм безработен. И жена ми е без работа. Едва се препитаваме.
— Сменяй професията, Митко. Няма друг изход. Грабвай куфарчето и тръгвай за столицата. Там непрекъснато се строи. Ще намериш работа в някоя строителна фирма. Ти си оправно момче, само увереност ти трябва и яка гърбина.
— О-о, ще те послушам, бате Пешо. Няма накъде иначе. Не виждам как ще се оправим в тоя наш беден град. Ще замина сам, пък ако успея, ще заведа и семейството. Ти как си?
— Аз ли? Ами, гледам към пенсията. Дано само да е по-висока, че не зная как ще се живее.
— Ще успееш, щом си я докарал дотук, ще успееш. Сега пенсионерите, макар и с малко пари, са по-добре от нас безработните. Все има за хляба и за млякото.
— За хляба и за млякото ще има, но за друго няма да има… — отвърнах замислен.
Разделихме се отново. Минаха още няколко трудни за мен години. Пенсионирах се. Пенсията наистина не беше голяма. Стигаше за хляба и млякото, но не стигаше за тока и отоплението. Не бях единственият.
Един ден, беше около Коледа, видях в пощенската си кутия бял плик с писмо. Отворих го, а вътре се оказа поздравителна картичка. Прочетох името на подателя. Беше от Митко. Така и не запомних фамилията му. Момчето се бе сетило за мен и ме поздравяваше. Няколко изречения, написани с красив почерк, бяха изпълнени с радост и признателност:
„Бате Пешо, ти си щастливият ми късмет в живота! Послушах те и заминах за София. Уредих се на работа в една строителна фирма. Научих се да лепя фаянс. Изкарвам добри пари. Ти беше прав. «Който търси, намира!» Животът е борба и трябва да се борим, за да успеем. Със съпругата ми Катя и децата Любка и Незабравка ти желаем много здраве, весела Коледа и щастлива Нова година!
Просълзих се… Бях останал сам в живота. Изпитвах невероятни затруднения, но знаех, че там някъде в столицата, имах един верен и добър приятел, който мислеше за мен и на който, в тежките за него години, бях успял да помогна, за да стъпи на крака.
Има хора, които животът от най-ранно детство е зашлевил с груба ръка. Те обаче упорстват и се борят. В края на краищата успяват и стават за пример на другите хора. Има и други, на които всичко им е дадено наготово. Тяхната проклета, безотговорна цел е да го съсипят и разпилеят. Понякога си задавам философския въпрос: „Кое е истинското богатство на човека: парите получени по лесния начин или извоюваното с много усилия щастие? А ако човек е лишен, още в люлка, от опората на семейството? Какво да прави тогава?“
Мисля си и за тоя сляп късмет, подхвърлен от съдбата, как един футболен мач може да дари човек с неочаквано и хубаво приятелство. Това е едно от нещата, които наричаме чудеса и в които сме склонни да повярваме, едва когато ни се случат.
Няма човек на тоя свят, който да не мрази нещо. Някои мразят кучета, защото нямат нерви да им слушат лая, други пък котки, защото им разкъсват с нокти тапицерията на холната гарнитура. Дори съм чул, че има хора, мразещи гъски, защото, когато били деца, ги щипали по краката.
Моя милост обаче мрази хлебарките, не защото си лазят кротко, а защото просто ги е виждал най-вече в тоалетните, а след това и в чекмеджетата с приборите за хранене. За сведение ще съобщя, че живея в голяма жилищна кооперация, в която мазетата са пълни с това омразно на мен насекомо. Тъкмо ги изтребя с някакъв препарат и хоп — пак се появяват. Къде намират пролуки не зная, но са нещо като насекомо феникс.
Хванах им цаката с едни лентички. Поставя лентичките на „специалните“ за тях места и след няма ден ги събирам с лопатката. Имам си и аптека, от която купувам лентичките. Не са скъпи, тъкмо за пенсионерския ми портфейл.
Сега, като се замисля, виждам, че след хлебарките започвам да мразя и арабския пазар, как и защо — ще разберете в края на разказа.
Беше петък, ден, в който от край време не ми върви. Помня, че веднъж се бях зарекъл да не пазарувам в петък. Кой ли дявол ме накара да го сторя? Поредната убита от мен хлебарка стопи търпението ми и тутакси ме запрати, с последните остатъци от пенсията, към по-горе споменатата аптека.
Голяма аптека е, с четири гишета. Влизайки констатирах, че на всяко едно от трите имаше опашка от по десетина човека. Четвъртото беше свободно, вероятно поради отсъствие на обслужващата го аптекарка. Народът боледува хей, не се шегува!
Наредих се край едно от тях. Опашката пред мен вървеше бързо, което ми даде насърчение, че скоро ще дойде и моя ред. Пред мен бе изправила плещи едра изрусена мадама с вид на борец категория „перо“. Въпреки че я гледах в гръб, имах чувството, че я познавам отнякъде. Това чувство не ме остави до края. Дали пък беше Наталия от 1-ви „В“ клас? Бяха минали почти петдесет години оттогава и затова съвсем не бях сигурен. Тя носеше голяма черна кожена чанта, която бе толкова голяма, толкова черна и толкова кожена, че нямаше нищо общо с дамските чанти, продавани в нашите магазини.
Дойде ред на изрусената и моя милост си отдъхна. Още малко и… Така е винаги с мен. Наредя ли се на опашка — ставам нервен и нетърпелив. Останало ми е още от времето на социализма, когато по традиция ми бе задължение да се редя на опашките за хляб и кисело мляко.
С изненада и любопитство долових един много интересен разговор между двете жени. Оказа се, че аптекарката и „русото чудо“ били стари приятелки.
Че като се започна една пледоария… Тези в Народното събрание ряпа да ядат. Водеше я предимно русата. Започна се едно обширно разискване върху богата гама от фармацевтични продукти. Клиентката получаваше продукта, въртеше го в ръка, дори вадеше листовките и тълкуваше специалните му лечебни и вредни качества. После искаше друг и процедурата се повтаряше в същия стил. В един момент добих чувството, че тя сякаш изпитваше аптекарката по фармацевтични знания като в комисия за получаване на сертификат.
От разговора разбрах, че едрата мадама била пенсионирана медицинска сестра, но работела по временен договор при един „колега лекар“. Точно така се изрази — „колега лекар“. Движела му целия професионален лечебен процес. Брей какви специално подготвени медицински сестри имало, бе!
— Наталия, ти не ходи ли да работиш в Либия?
Опа-а-а! Та това била наистина Наталия! Браво на пенсионерската ми памет!
— Ходих, но после се прехвърлих в Мароко. За последно бях в Маракеш. Да знаеш какъв арабски пазар има там!… Идеш, гледаш — стока бол! А продавачите един хитри, мазни и все се пазарят. Та там се научих да се пазаря. Успявах да сваля цената наполовина. Остана си ми тоя навик. Като се върнах в България и идех на пазар… давай, давай… пазарлък до дупка! Карам така, докато на продавача му писне да ме слуша и кандиса с цената, която съм му предложила.
Погледнах часовника си. Вече беше минал половин час, откакто изрусената бе застанала на гишето. Нямаше изглед скоро да свърши. Полазиха ме нерви. Навалицата зад мен също започна да нервничи. Хората слушаха, мръщеха се, пък после се прехвърляха на другите гишета. Да, ама аз бях упорит. Не желаех да сменя гишето, защото „почти бях на ред“. Почти? Ега ти оптимиста!
Минаха още двайсетина минути. Русата, която беше ходила в Маракеш, не мърдаше от мястото си. Току вадеше от голямата дълбока чанта някакви листчета, показваше ги на аптекарката, а оная ровеше по рафтовете и задоволяваше любопитството на своята позната. Казвам любопитство, защото тя не купуваше, а само разглеждаше и коментираше. Премаля ми!
Наближаваше обяд. Гишетата едно по едно останаха свободни. Дори възрастната аптекарка, която си бе дала почивка, се върна и зае своето място до четвъртото.
Капитулирах! С разтреперани ръце и премалели от чакане крака се запътих към свободното гише. Както и очаквах, лентичките бяха в наличност. Купих една кутия и погледнах към „Маракеш“. Тя бе спряла да рови в чантата си, бе се подпряла на плота и тихо, кикотейки се, разправяше на познатата си аптекарка някаква пикантна историйка явно от стажа си в Мароко. Ех, тая Наталия от 1-ви „В“ клас! Щом още я помня, значи е имало защо.
Излязох от аптеката с видимо облекчение. Погледнах към синьото пролетно небе, въздъхнах и се успокоих. Трябваше да купя една връзка репички за салата от близкия плодово-зеленчуков магазин. Влязох. Започнах да оглеждам стоката. Имаше всичко: репички, домати, краставици, картофи — само да имаш пари и да пълниш чантата. Магазин малък, но пълен с хубава оранжерийна гръцка стока. Наведох се към една щайга, избрах връзка репички и се запътих към касата. Какъв ли дявол ме накара да се заглеждам в краставиците? Бяха криви, но пък затова много евтини. Е, няма да започна да ги изправям, я! Отказах се да купувам, бях свършил парите! Имаше само колкото за един хляб и може би за един скромен фиш от тотото.
Минутната разсеяност обаче ми стори лоша шега. Не зная как, но пред мен бе успяла да се вмъкне, кой мислите… „Маракеш“! Въобще не бях забелязал кога е влязла. Тя бе грабнала една крива краставица и се опитваше да я спазари на цена, която си беше наумила. Спорът се бе развихрил в арабско-български вариант. Продавачът нервничеше, убеждаваше, но явно нямаше опита на мадамата. Накрая ядосан дръпна краставицата от ръката й и я хвърли в празната щайга до него.
„Маракеш“ не се отказваше. Беше избрала три домата, прехвърляше ги в ръце, опипваше ги и се опитваше да убеждава продавача, че поради недозрялост трябвало да им се намали цената.
Пак ме хванаха нервите. Тоя път сериозно. Нямах намерение да дочакам края на спора. Поставих внимателно връзката репички в щайгата и си излязох. Вероятно с това си действие съм спестил един напразно загубен час.
Остана да купя хляба. Магазинчето се намираше съвсем наблизо. Пътьом минах край тото пункта. Забавих ход, защото си спомних, че идва новия тираж, а с него и големите печалби. Всеки отчаян от малката си пенсия пенсионер задължително играе на тото. Там му е надеждата — да удари джакпота, да грабне парите и да иде да се наяде с кебапчета.
Пуснах единичната — най-евтината — комбинация и сгъвайки грижливо фиша в празното портмоне тръгнах към магазинчето за хляб. Влязох. Нямаше хора, освен един-единствен индивид от женски пол… „Маракеш“. Беше взела един голям опакован бял хляб и го оглеждаше от всички страни. Търсеше му кусурите. Продавачката не подозираше какво я чака. Аз обаче вече знаех, затова прибрах портмонето в джоба на ризата и тихо си излязох. Нямаше начин, трябваше да ида чак до Кауфланд за един-единствен хляб. Какво пък, малко отклонение от пътя за дома няма да ми навреди. Ходенето пеш било полезно за сърцето, особено за пенсионерското. Щях да мина през парка, където цъфтяха петуниите, да се порадвам на пролетната му зеленина, да послушам чуруликането на птичките.
Вървях бавно, не бързах. Нямаше за къде да бързам. Такъв е пенсионерският живот!
Стигнах до парковата чешма. Наведох се да пийна вода, обаче не успях. Някой ме избута, наведе се и пи дълго и продължително. Беше отново „Маракеш“. Каква жена, брей! Нито чака ред, нито се съобразява с другите.
От нея струеше тежката миризма на арабски парфюм. Пъхтеше, сърбаше шумно, после се изправи. Прехвърли огромната си чанта в другата ръка и напористо се запъти към моята цел — Кауфланд.
Последвах я. Защо ли не се ядосвах вече? Бях човек с опит. В тоя дълъг живот бях срещал какви ли не човешки индивиди. Ето, днес срещнах и „Маракеш“. Интересно, как ли съществуват такива екземпляри в нашето общество? Как ли ги търпят другите хора? Явно нямат избор и ги търпят.
Продължих пътя си. Далеч пред мен, набрала скорост, бързаше изрусената фурия. Кършеше широки, мощни рамене, въртеше голямо дупе, размахваше огромната си черна чанта. Чантата беше напълно в тон със собственичката — толкова огромна, толкова черна и толкова кожена, че би учудила всяка българска продавачка от наш моден магазин.
Една успокояваща мисъл ведро чуруликаше в моето съзнание. В Кауфланд имаше осем изходни каси. Нямаше никаква, ама никаква математическа вероятност да се срещнем на някоя от тях с моята нова позната, „Маракеш“…
Има голяма разлика между времето на социализма и сегашното. Тя не е само в безпаричието и постоянните кризи, финансови и личностни, но и в пенсионерската психика. По-рано пенсионерите гледаха внучета, ходеха по екскурзии, а някои копаеха градините на село. Сега е друго. Дечурлигата се гледат от безработните майки. На село никой вече не стъпва, защото цигани са изпокрали къщи и градини, а за екскурзии кой ли пенсионер ще помисли, когато пенсията стига само за хляба и киселото мляко? При пенсионера обаче си е останала носталгията по миналото, особено при тези, обитаващи старите и олющени жилищни кооперации. Да живееш в старо апартаментче с малък балкон, където две-три саксии с мушкато и бегония представляват цялата зелена украса, е твърде скучно. Окото търси нещо по-интересно, но не намира.
Край всяка една кооперация, съобразно старите градоустройствени планове, бяха предвидени градинки. Думата „градинка“ е силно казано, защото сега те бяха обрасли с бурени и затрупани с боклуци пространства, които освен за тоалетни на бездомните кучета, не се ползваха за нищо друго.
Подобни кооперации около Стария пазар имаше бол. Млади семейства в тях вече не живееха, поради усилената емиграция. Пенсионери обаче имаше колкото щеш. Едни, разкривени от инсулт, влачеха крак по изровените улички. Други се припичаха на слънце по пейките, коментирайки политиката, продажните депутати или Симеон Дянков. Трети пък, надничайки от прозореца, чакаха пикапчето на социалния патронаж, с което общината и Червения кръст се опитваха да ги спасят от гладна смърт. Тези, последните, въобще не можеха да ходят, притиснати от болести и старческа немощ. Малка част от пенсионерите обаче, що-годе здрави, активно скучаеха. Те бяха напуснали отдавна селото, където бяха свикнали да въртят мотика и да садят пипер. Именно за тях ще разкажа.
Един майски ден в нашия квартал се случи интересно събитие, заслужаващо да се опише. Някакъв що-годе здрав старец било от скука, било по препоръка от личния лекар, хвана мотиката и започна да копае. Копа в една от „градинките“ дотогава, докато не я превърна в китно озеленено кътче. Там имаше всичко — от нежните петунии до стройните каймаканки и островчета здравец. Бяха оформени китни пътечки, застлани със стари базалтови плочки, нашарени тук-там с разноцветни блажни бои. Цялата прекопана площ бе оградена с ламаринени изрезки, колчета и тел, всичко това сребреещо от бронзовата боя за кюнци. Близо до стената на кооперацията извисиха ствол млади асми, водени с канап към стари, забити в земята ръждясали винкели. Няколко млади овощни дръвчета срамежливо зашумяха с листа. Белосаните им с вар стебла се радваха на сигурната си защита от вредни насекоми. В средата на китната градинка се появи забито в земята колче с прикрепена на него дъска. С бяла блажна боя на нея бе написано — „Пенсионерски мерак“.
Новината за пенсионерската инициатива тутакси се разнесе из квартала подобно на слуха за евтино сирене. Пристигна дори журналист от местната кабелна телевизия, който засне видеоклип придружен с интригуващ коментар. Целият квартал изгледа във вечерните новини видеоклипа и пропагандният ход запали като възпламенителен фитил скучаещия досега, неуточнен куп ентусиасти на възраст над 70 години.
В кооперацията, където обитавах, живееха две възрастни дами — пенсионерки. И двете бяха извънредно нервни същества, но ако се погледне откъм физика — доста здрави.
Розалинда живееше на първия етаж. Тя не си харесваше името. Настояваше да я наричат Рита. Нейна слабост бе италианската музика, а звездата от 60-те години Рита Павоне й бе кумир. Модното къдрене, гаранция за женска красота, така бе опоскало косата й, че имаше вид на овца, минала през неумелите ръце на некадърен стригач. Една голяма, обрасла с косми брадавица, разположена в непосредствена близост до постоянно отворената плямпаща уста, трепкаше непрекъснато в синхрон с нейното настроение.
На четвъртия етаж пък живееше кльощавата вдовица Таня. Всъщност тя се казваше Стоянка. Това име обаче й се виждаше твърде селяндурско. Затова, без да минава през обичайната общинска процедура за смяна на имена, му даде желания граждански вид. Тя боядисваше косата си с огненочервена боя, така че никое разсеяно око не можеше да я обърка от километър разстояние. Поради обилното мазане с кремове и помади лицето й беше нашарено с мрежа от едри и ситни бръчки. Какво ли не прави модата и в частност живачните тоалетни кремове с женското лице?
Една юлска сутрин, седнали на пейката с чашка евтино кафе в ръка, двете пенсионерки обсъдиха тайно бъдещия градоустройствен план на кооперацията, в частност раздела „озеленяване“. Така бе даден стартът на проекта „Пенсионерски мерак 2“.
Случи се същото, както при описания по-горе мерак, но в разширен вид. Рано сутрин и късно вечер две мотики пееха звучно под терасите на съкооператорите. Чат-пат някоя глава надникваше от прозореца, колкото да констатира хода и вида на извършеното. Не минаха два месеца и една още по-красива градинка цъфна до нашата кооперация.
Освен пътечките от базалтови плочки в ъглите бяха оформени стилни „слънца“ от малки, боядисани с вар камъчета. Пет-шест стари автомобилни гуми, подобно на импровизирани саксии, бяха запълнени с торна пръст, от която срамежливо надничаха ароматни петунии. Китен храст от японски трендафил се отрупа с цвят.
За да засиля ентусиазма на дамите, редовно им подавах от терасата кофи с чешмяна вода за поливане. Жестът ми беше оценен подобаващо с две очарователни усмивки. Между нас казано, чарът при тези дами бе съвсем условно понятие, но така се представя за пред хората.
Веднъж седмично, обикновено в неделя, двете дами свикваха консултативен съвет в центъра на градинката, за да обсъдят някой сорт цвете или пък нюанс от дизайнерско решение.
Примерът бе заразителен. Моя милост откри в мазето някаква малка мотичка и се зае да копае гнезда за здравец точно под личния балкон. Да си призная, тая история със здравеца ми коства много срам, защото ни в клин ни в ръкав изтърпях едно люто дамско хокане в момента, когато изваждах коренчета от вече съществуваща градинка. Бях наречен „крадец“, „хаймана“ и какво ли още не. Никой не ме попита, за какво са ми тези коренчета!
Както и да е. Скорошният летен дъжд обилно поля насадения от мен здравец и той, за голямо учудване на мен и навалицата, взе, та цъфна.
След три дни между гнездата от здравец открих насадени млади листа от ружи. Не се съмнявах кой е извършителят. Бяха Рита и Таня.
Както винаги, при една сътворена вече красота, природата поражда и разрушители. Разрушителят в случая се оказа Майкъл. Кой е Майкъл ли? Това бе дребно, шоколадово на цвят дакелче. Той бе собственост на едно семейство, току-що пристигнало от Либия. Рано сутрин Тошо, тъстът, разхождаше дакела около кооперацията дотогава, докато той не свършеше органичните си нужди.
Майкъл не беше млад. Възрастта му бе преклонна, погледнато от кучешка гледна точка. Въпреки напредналата възраст, той не бе научен да върши кучешките си нужди на определените за целта места. Правеше го там, където му скимнеше или му харесаше. Понеже му беше писнало от пустинния пясък в Либия, затова тук си бе избрал китната зелена градинка, за да се облекчава.
Тошо откачваше повода и Майкъл припкаше на воля насам-натам и най-вече из „Пенсионерски мерак 2“. Тъй като го разхождаха много рано, белите му не можеха да се регистрират. Около жилищната ни кооперация нямаше видеокамери! Следите обаче оставаха. Двете пенсионерки, открили с изненада малките парченца фекалии, изпаднаха в истерия.
Публично заявиха, че ще сложат салам с миша отрова за помияра, дето върши тези „мръсотии“. Проклеха го до седмо кучешко коляно и му се заканиха, че ако го видят, ще направят нещо, което не предвещава нищо добро за кучешкото здраве.
На Майкъл обаче нямаше кой да обясни смисъла на тая закана и пакостните разходки из цъфналата градинка продължиха. Тошо пък беше глух, тоест и на него нямаше кой да обясни опасната ситуация.
Една сутрин той се успа и изведе Майкъл не в обичайното за разходка време.
Таня, която беше загубила сън и апетит, тоя път бе станала рано и бе заела стратегическото положение „наблюдател“ на своя прозорец.
Майкъл се появи както обикновено. Шмугна се в градинката, избра си една „цъфнала“ от петунии автомобилна гума и насочи към нея тънката струйка.
Тутакси неистов крясък се чу от четвъртия етаж. Таня бе сложила очилата за далечно гледане и бе забелязала нарушителя. Тя се разбесня, започна да кълне, дори намери отнякъде железничарска свирка, която наду до пръсване. Чу я и Рита. Настана страхотна женска канонада от типа „катюша“. Едната дама спираше, другата започваше.
Нямаше начин съкооператорите да не разберат за случващото се. Отвориха се прозорци, занадничаха глави. Аз също надзърнах, за да уловя финала на акта.
Тошо се бе загледал в един залепен на стената некролог. Въпреки глухотата си, той мигом разбра какво се бе случило. Изглежда от високите децибели тутакси прочу. Гледах го и имах впечатлението, че в тоя миг от притеснение му се искаше да се превърне във втори некролог, залепен до току-що прочетения.
Майкъл вероятно също беше с отслабен слух, но от канонадата демонстрира наивна кучешка изненада. Излая гръмогласно — дакелите лаят силно, сконфузено спря струйката и изприпка извън градинката. Кой казва, че нямало кучешка съвест?!
Внучката на Тошо — Мими наблюдаваше от терасата цялата ситуация и се кикотеше от сърце. Как завърши цялата история ли?
Ами завърши по изненадващо мирен начин.
На другата сутрин, минавайки край градинката видях, че думичката „мерак“ на табелката бе зачертана. На нейно място бе написана с тебешир друга дума. Така надписът се четеше както следва: „Пенсионерска психиатрия 2“.
Вероятно корекцията бе направена от Мими. Честно казано, мисля, че тийнейджърската инициатива не бе справедлива спрямо двете дами. Просто те не го заслужаваха. Това, че бяха нервни, нищо не значеше. Та кой ли не е нервен сега при тия икономически кризи и при тоя Симеон Дянков. Ако се бе появил на мястото на Майкъл, сигурен бях, че биха го телепортирали в друго времево измерение.
Тия мои мисли бяха прекъснати от звъна на копаещ инструмент. Край вход „Б“ съзрях да се мотае една ранобудна пенсионерка. Пристъпяше трудно, явно скована от артрит. Въпреки болките, в ръката й играеше малка, добре наточена мотичка. Вероятно личната й лекарка беше препоръчала фитнес упражнения на гладно.
Явно подетата инициатива се разрастваше. Беше в ход създаването на „Пенсионерски мерак 3“.
От моето студентско минало пазя много мили спомени. Беше яко четене, придружено с мъчителен интелектуален труд, но и с много емоционални преживявания. Беше труден живот с паричен недоимък и с много нови и непознати за мен събития.
Едва ли ще забравя една личност, която студентите бяха окичили с цветистия прякор Киро Секирата. Той беше асистент по… не помня вече кой предмет, но беше популярен с високия процент късания на изпит. Имаше групи, от които изкаралите на негов изпит се брояха на пръстите на едната ръка. Сега, като се замисля, виждам, че тоя субект си беше малко маниак. Не пускаше студент в по-горен курс, ако не знаеше желязо-въглеродната диаграма. Това си беше наистина голям кошмар, защото по тогавашни мои разбирания, тя беше такова отвлечено понятие, което може само да се наизусти, но не и да се разбере.
Както и да е, успях да назубря тая диаграма и избутах четворката, но някои мои колеги се простиха с инженерството именно заради нея. Простиха се, защото трябваше да убедят Киро Секирата, че я разбират, което не им беше по силите.
И досега не помня що за животно беше тая диаграма, но помня една негова култова реплика, която гласеше следното:
„На тоя свят всичко, колеги, е крайно. Единствено безкрайна е човешката простотия…“
Повтарях си я доста често, тая негова реплика, докато след няколко житейски случки не я префасонирах в друга, която се превърна в лично мое философско убеждение. Тя гласеше: „На тоя свят всичко е крайно. Единствено безкрайна е човешката лакомия…“
Да-а-а. Ако се замислим, ще видим, че има голяма доза истина в нея, истина, която даде горчиво отражение в моя живот.
Срещнах сериозни проблеми с пенсионирането, които имаха не само обективна, но и субективна страна. През последните години трябваше по някакъв начин да си осигуря малко по-сносна заплата, за да си оправя пенсията що-годе приемлива за нормален живот. Това обаче не стана. Големият виновник за това беше Гьоко, моят пряк началник от последната ми трудова дейност.
Бяха ме назначили на работа в държавно предприятие през едно смутно време на безработица и безпътица. Това наистина си беше голям шанс за мен. Да имаш работа значеше да имаш хляб и препитание, както се изискваше по важния член на конституцията. Кой ли обаче гледаше конституцията, когато хиляди човешки същества бяха изхвърлени на улицата без работа?
Този голям социален проблем се ползваше от безсъвестни хора, предимно партийни активисти, за да държат в подчинение и безправие масите. Назначаваха се добри специалисти с минимални заплати, като ги предупреждаваха, че евентуален протест срещу ниското трудово възнаграждение ще им коства уволнение и безрадостно бъдеще като клиенти на трудовата борса.
За голямо мое нещастие попаднах в такъв екип. Шеф ми беше Гьоко, а заплатата, която ми определи, си беше заплата на чистачка. Дори, по непроверени слухове, чистачката на предприятието взимаше повече от мен.
Няколкократните мои възражения биваха пресичани с гневни реплики от негова страна и закани за уволнение. Накрая млъкнах, но душицата ми не спря да роптае от безправието, което Гьоко ми беше уредил. Впрочем, той си бе извоювал правото да бъде шеф на два отдела с единствената цел да си повиши заплатата и бъдещата пенсия. Беше близо до пенсиониране и трепереше да не се случи някой гаф с него или с нас, подчинените му.
Гафове в службата ставаха редовно, така че Гьоко от време на време си спечелваше по някое и друго „дърпане на уши“.
Няколко месеца преди пенсионирането му се случи нещо много странно. С колегата работехме в един дунавски район, когато чухме, че Гьоко се бил издънил. Викна ни главният шеф, разпита ни и накрая ни тикна по един бял лист, за да опишем цялата си извършена дейност през последните месеци. Догадихме, че на Гьоко му „готвят мечка“, тоест намаление на заплатата за несправяне с работата. Това неминуемо водеше до намаляване на предстоящата му пенсия.
Стегнахме се двамата, „турихме си катинар“ на устата, само за да го защитим. Онова, което написахме, беше в дух на пълна негова защита.
Като го прочете, големият началник ни погледна, усмихна се и каза:
— Абе, глупаци, тоя ли ще защитавате? Не знаете ли, че това тарикатче се молеше със сълзи на очи да намаля вашите заплати, за да увелича неговата. Можете да се чудите колкото си щете, но той е един мръсник и за да уреди себе си е готов да прецака всички други. Така ще познаете всеки комунистически партиен секретар. Бил е петнайсет години такъв! Нима не знаете? А знаете ли колко години е бил студент? Цели шестнайсет! Кой ли му е дал диплома? Тъп е, но е упорит. Разбирам чувствата ви, но това е самата истина. Както и да е, няма да го наказваме, но според мен си го е заслужил. Онова, за което се бие в гърдите, че е свършил, е лично ваше дело, запомнете го!
Оставаше ми една година до пенсия, но така и не ми вдигнаха заплатата, за да угодят на Гьоко. Бях сигурен, че се е скъсал да черпи началниците, за да постигне своето. Моята пенсия си остана ниска, главно по негова вина. Добре, че поне я имаше, но горчивината от факта не отмина лесно.
Друг спомен от съвместната ни работа с Гьоко беше просташкото му поведение. Той не признаваше официално служебно облекло. Идваше на работа немарливо облечен. Често го виждаха да се разхожда по коридорите по потник и къси гащета. Колегите ни се усмихваха, сочеха го с поглед и пускаха след него по някоя пиперлива думичка. Гьоко обаче не се усещаше. Беше известен със скандалите си, дребнавостта и „гоненето до дупка“ на противника. Никой не го харесваше, но това не го притесняваше особено. Заветната му цел бе да уреди себе си, да избута другия с лакти, да стъпи на върха така, че около него да няма никой друг. Абе, беше си типичен Алеков литературен герой.
Тия дни ми се наложи да купя няколко дреболии от големия хипермаркет „Кауфланд“.
Беше понеделник. Отидох в твърде ранен час. Изчаках да отвори магазина. Бях застанал пред стъклената врата, когато с крайчеца на окото съзрях да стои зад мен някакъв едър господин, облечен в син потник и къси плажни гащета. Вратата се отвори и малката ни групичка чакащи се изниза навътре.
В един момент някой ме сбута и наведен над ухото, ми издекламира:
— Айде-е-е!… Юруш на маслините!…
Обърнах се. Беше Гьоко! Имаше точно същия вид, с който го бях запомнил преди няколко години. На широките му ходила се мъдреха разплути сини джапанки. Беше остриган в модна прическа „тип Бойко Борисов“. В ръката си носеше голяма зелена пазарска чанта. Гьоко не спря да се разговорим, а припряно се втурна навътре, сякаш някой го гонеше. Успях да го запитам само за какво бърза. Отговори ми ходом с една нетърпелива победоносна усмивка:
— Червеният пипер е без пари!
Да бе, беше понеделник и в хипермаркета обявяваха промоционални стоки на ниски цени с цел привличане на клиенти или, за да продадат залежалата стока. Моят бивш началник бе разгледал рекламния вестник и се бе втурнал да пазарува „за без пари“.
Не бързах. Нещо не се чувствах добре. Бях изкарал една безсънна нощ. Дни наред се хранех оскъдно, защото пенсията ми бе на привършване. Тътрех се едва-едва уморен, апатичен, равнодушен.
Какво пък! Нека си правят промоциите! Като няма пари, какво може да се купи друго, освен хляб и някоя дреболия? Да купуват тия, дето са паралии!
Гьоко беше изпреварил всички, бе стигнал до щанда с червения пипер и пълнеше с пликове пазарската си чанта. Какво ли щеше да прави с толкова много червен пипер?
Отминах. Взех си един хляб и продължих нататък. В един момент пред мен се мярна синият потник, тоя път пред щанда за салам. В пазарската чанта се хвърляха палки от евтин шпек. Тая чанта нямаше край и дъно! Пресегнах се и си взех една тунквана вафла. Дано ми се отрази добре срещу отмалата!
Пътят ми мина край рафтовете за месни полуфабрикати. Бяха пуснали чинийки със сурови кюфтета на ниски цени. Гьоко бе изпреварил един куп хора и пълнеше чантата с чинии от евтини кюфтета. Опитах се да ги преброя. Стигнах до шест и се отказах. Човекът е видял пенсия и е огладнял за месо. Какво пък, нека да яде, щом има пари да го купи…
Като свърши, той се изправи, огледа се, позна ме и извика:
— Хайде де, взимай! Хубави кюфтенца!
— Не ща! — казах. — В тях няма месо!
— Все има някакво! Като изпраскам една чиния кюфтета, ще го усетя…
Не му отговорих, а се запътих към касата. Платих за един хляб и една вафла. С толкова пари разполагах.
На излизане се обърнах и съзрях в далечината Гьоко. Той беше едър и снажен мъж. Това не му пречеше обаче да се приведе под тежестта на пълната с хранителни продукти чанта.
Колко ли време ще му отнеме да изяде тая храна, дето я беше купил? Знаех, че болната му жена би се задоволила с една стотна част от тези продукти. А останалото?… Ега ти лакомия търбух! — казах си и продължих отмалял за вкъщи.
Трябваше да седна в парка. Чувствах се много уморен. Не останаха стотинки дори за едно кафе, а то би ми дало сили, за да се прибера. Развих вафлата и я изядох бавно, замислен за това чудо на природата, човешката лакомия. Тя е, повярвайте ми, наистина безкрайна величина! Киро Секирата беше прозрял много истини от реалния живот.
Отидох до парковата чешма, пийнах няколко глътки вода и си тръгнах. Зад мен групичка гладни врабци чирикаха около пейката, където седях доскоро. Кълвяха падналите трохи от вече изядената вафла.
Шест часът е. Ранна юлска утрин. Зад белите кооперации на жилищния комплекс бавно пропълзява златния диск на слънцето. Ведро и свежо е в тая неделна утрин. Тук-там, по тревистите междублокови пространства пробягват бездомни кучета. Излайват едно към друго или към някой дразнещ ги обект и пак хукват нанякъде. На малка полянка е легнало едно едро, тъмнокафяво, с дълъг косъм куче. Някой му е хвърлил сурови свински вътрешности. То ги лиже бавно, оглежда се и изръмжава заканително срещу други двама събратя, които го наблюдават съсредоточено.
Глад и агресия, това е животинското ежедневие при тези четириноги, наречени незнайно от кого „най-добрия приятел на човека“. То хората станаха по-гладни и по-агресивни от тях, не е ли така? Напоследък все по-често се убеждавам в това.
Разсъждавам по тези въпроси, седнал на един циментов праг до малкото квартално магазинче. То току-що е отворило. На табелата му за работно време има указан час. Пише осем, но ранобудната продавачка вече е измила пода, защото след няколко минути ще влезе първият посетител, за да си купи цигари. Не го връща. При малките магазинчета важи правилото: „Да не се губят клиенти, дори и да дойдат в извънработно време!“
Ето го и него. Пристъпя сънлив и брадясал, брои стотинките, но аз вече съм го изпреварил. Купил съм от жената две вафли и две ароматни кафета. Всичко тук е много евтино, може би поради желанието да се привлекат повече купувачи или пък поради мизерния социален статус на кварталните обитатели.
До мен е седнал Боци. Той е вял, диша тежко. Страда от много болести и най-вече от модерното българско заболяване „болестта на безпаричието“. Впрочем и двамата сме болни в някаква степен от нещо, но карай, това е животът. „Колеги“ сме по легла в новата частна болница. Вече трети ден лежим в нея. Въпреки уюта и спретнатия си вид и тя има кусури. Прозорецът на нашата стая не се отваря. Просто е счупен механизмът на новата алуминиева дограма. Тая повреда се оказа доста тормозеща, защото южното изложение на стаята и юлската горещина ни предоставиха чудесната възможност да се почувстваме като в сауна. Ще уточня, че в модерните наши болници климатик за подобни стаи не се предвиждаше.
Открехнахме входната врата на стаята, за да си осигурим естествено климатизиране, но пък тогава нахлу задушливата миризма на хлорна вар, с която санитарките дезинфектираха пода. Тоалетната беше в съседство и дъхът на урина и фекалии тутакси отне и последния ни останал дъх. Където обитават много хора, но най-вече в българските болници, подобни екстри са неизбежни.
Тези безплатни „удобства“ сториха с нас единственото логично нещо — принудиха ни да „изчезнем“ от стаята в много ранен час и да се посветим на утринна ободрителна разходка из близкия жилищен комплекс.
Гледам Боци, това дребно, хилаво и невзрачно човече, и си мисля за игрите на човешката съдба. Външният му вид е доста комичен. Зелена бейзболна шапка, маркирана с емблемата LORD, е покрила малката му глава до ушите. Под козирката примигват дребните му миши очи. Обул е модни къси панталонки, украсени с надпис „FILA“. Те са доста широки за изпосталялото му тяло. Тънките му крачка, обрасли с гъсти косми, се подават от тях като две стебла изсъхнала царевица. Някакви несъразмерно широки сандали се крепят успешно на босите му ходила.
В момента Боци е във „фаза на плач“. Разкривил е беззъба уста и нарежда без сълзи своята дежурна тирада. На младини е бил готвач. Бил е красив и привлекателен за жените. Сега обаче е много болен, толкова болен, че се чудя как е още жив. Чупил е прешлен, лежал е в гипсово корито, опериран е от жлъчка, схванат е от плексит в рамото, мъчат го три язви и един гастрит, нервите му са на ръба на лудостта, а анемията го караше да залита от безсилие. Освидетелстван бе от психиатър за някаква си там депресия. С една дума, диагнозите му нямаха край.
Първият ден бях поразен от рутината на онова, което вършеше. Беше отворил чекмеджето на шкафчето си, пълно догоре с кутии от лекарства. Вадеше хапчетата и ги гълташе едно след друго. Мамма мия! Мина ми мисълта, че ако аз направя същото, няма да живея и три дена. Около него витаеше сянката на тих ужас. Да се храниш с лекарства, вместо с храна, си е фатално занимание, турящо крак на собственото бъдеще. Боци обаче, напук на всички научни наблюдения, все още живееше. От онова, което разказа за себе си, ми стана ясно, че най-сериозната му болест е гладорията и мизерията.
Инвалидната му пенсия била такава, че като си купел лекарства, не оставало пари за храна. Ако все пак останело нещо, то безработната му жена, синът алкохолик и двете дъщери, изпъдени от мъжете си, го прибирали алчно и безцеремонно.
На тръгване за болницата му пожелали да умре и да не се връща повече у дома. Това го шокирало. Споменът за тия думи го караше тутакси да хленчи и плаче. Абе, тия неговите добре ли са? Ако умре, как ще живеят без неговата пенсия?
Нещастникът беше объркан, изтощен, отчаян, трудно свързващ мислите с действията си. Личният лекар му бе изписал купища лекарства и го бе заплашил, че ако не ги пие, ще умре. И той ги пиеше, без да съзнава ясно, защо са толкова много и от какво го лекуват. Не бях виждал досега такъв човек. Умираше от глад, но не правеше сметка на разходите си. Доверяваше се на всеки, който му се закълнеше в доброжелателност. Вярваше безрезервно в лекарите, вярваше на съвсем непознати хора, но не вярваше в собствените си сили и възможности.
Вчера станах неволен свидетел на една трогваща картина. Отидох до кварталното магазинче за минерална вода. Боци бе влязъл преди мен, беше взел два дребни банана от кашона и явно искаше да ги купи и изяде. Броеше стотинките смутено пред подозрителния поглед на продавачката. Вероятно нещо се забави или просто й се стори подозрителен, защото тя рязко му подвикна:
— Остави бананите в кашона! Като дойдеш с пари, ще ги вземеш!
Остави ги, отстъпи смутено и излезе. Не ме видя. Бих му ги купил, но за жалост бях дошъл с дребни стотинки в джоба.
Другият наш „колега“ по стая пък намери начин да нощува у дома си. По тая причина вечерята му си оставаше неизядена. Санитарките разбраха номера и започнаха да прибират храната за себе си.
Боци беше винаги гладен. Нямаше зъби, но дъвчеше настървено с венците каквото и да му носеха. Миналата вечер ми домиля и казах на санитарката, че „колегата“ е излязъл на разходка и вероятно ще се върне. Тя остави храната на шкафчето му. След няколко минути на взиране и размисъл, Боци тутакси я изяде. Дойде му много добре. Имах чувството, че за първи път от десет години се наяжда до насита. Цяла нощ обаче стенеше от болки. Язвата му не търпеше преяждане.
Казах му:
— Момче — беше по-млад от мен, — остави тая химия и започни да си събираш билки и правиш чайове. Така ще се излекуваш сам без никакви разходи.
Тия мои думи явно му направиха силно впечатление, защото започна да ме разпитва за билки. Бях стар язваджия. Бях опитвал какви ли не лечебни треви. Изредих му един след друг познатите ми народни церове за язва, за нерви и за анемия: живовляк, мента, жълт кантарион, маслинен зехтин, печен на скара свински дроб и т.н. Дори при сутрешните си разходки му откъснах образци от всяка билка. Дадох му ги, за да ги гледа, учи и разпознава.
Светъл кълн на надежда пламна в душата на това слабо, изтощено човече. Спря да хленчи, нахлупи зелената бейзболна шапка и тръгна да събира билки из жилищния комплекс.
— Къде е Боци? — Питаше ме дежурната медицинска сестра на визитация.
— Боци е станал билкар. Броди из околността и събира билки.
— Знаем му номера. Той лежи тук за осми път. Миналата година довлече едни клони от леска. Обели ги, обра листата и покри цялата тераса с тях. Казали му, че се пиело за болна простата.
— И с простата ли има проблем? — попитах неосведомено.
— Няма болест, която Боци да не е гушнал — засмя се сестрата. Някаква шемет е тоя човек, но ние си го знаем.
С билковите си съвети явно бях засегнал чувствителна струна у него.
На обяд, в най-силната горещина, „изчезваше“, а привечер отваряше вратата, мъкнейки полиетиленов плик с треволяци. Вадеше ги, сортираше ги, набутваше ги в някакви чанти, които после криеше под леглото.
Улавяйки погледа ми, изфъфляше:
— Като си взема пенсийката, ще си купя черен дроб. Ще го опека на скара. Ще си го хапна и ще си оправя анемията. Моите обаче са ненаситни, ще ми го изядат… Казаха да умра тук и да не се връщам…
Следваше хленчене и плач без сълзи. Нервната депресия го надвиваше и той, без да си иска, даваше излаз на чувствата си.
Тая сутрин реших да го разходя към спортния комплекс и стадиона. Събудих го рано. Лекарствата го бяха упоили и той едва се вдигна. Моя милост пък също не бе спал цяла нощ. Как ли се спи при 40 градуса температура и миризма на хлорна вар и тоалетна?
Пресякохме пустите улици. Беше неделя. Само някакъв ранобуден пенсионер влачеше детска количка, напълнена с бутилки от прясно мляко. Тръгнахме за стадиона. Жегата беше изсушила тревата. Тук-там из парка се виждаха свежи зелени площи. Открихме живовляк, набрахме няколко снопчета, но времето ни за разходка беше малко. Трябваше да се връщаме обратно. Тогава с Боци се случи неочакваното.
Горкичкият, не беше свикнал на такива дълги разходки. С крайчеца на окото си долових някаква промяна във вървежа му. Ходеше и залиташе. В един момент спря задъхан. Спрях и аз.
— Какво ти е бе, момче?
— Не ме държат краката. Причернява ми. Ще падна…
Уплаших се. Защо ли поведох тоя изнемощял човек на разходка? Ами ако му стане нещо, падне и умре? Ще ме нарочат за виновен и ще изпиша десет химикалки за обяснения.
— Хайде, още малко! — насърчих го. — Седни… седни на тая пейка, почини си…
Седна Боци, но времето летеше. Трябваше да вървим, за да успеем да хванем визитацията. Ето го и жилищният комплекс… Остана още малко път до болницата.
— Пиеш ли кафе, момче?
— Не пия, забранили са ми. Заради нервите е… Но сега бих пийнал…
— Добре, ще ида до магазинчето. Рано са отворили. Ела, седни тук и ме чакай.
Боци изпълняваше механично всеки мой съвет. Седна на един циментов праг, а аз бързичко предприех животоспасителни мерки.
— Добро утро, госпожо! Може ли две вафли и две дълги кафета? А, да, ще купя и една бутилка минерална вода…
— Може, как да не може. От кои вафли искате?
— От най-евтините…
— Моля, заповядайте!
Благодарих на любезната госпожа и излязох. Боци ме гледаше с мътен поглед. Главата му се люшкаше на тънкия врат в най-различни посоки. Полиетиленовият плик беше паднал до нозете му.
— Я, хапни тая вафла и пийни чашка кафе, нищо, че ти е забранено…
Моят „колега“ пое притеснено вафлата, свали опаковката и лакомо я захруска. Човекът си имаше чудесен апетит. Явно проблемът му в момента беше хроничният глад. Изпи бавно кафето, измляска с беззъбата уста и ме погледна с благодарен блясък в очите…
— Това е друго нещо, брато! Благодаря ти, Господи, че нахрани и този път чедата Твои! Да се свети името Ти и множат благодеянията Ти!
Бях пропуснал да спомена, че Боци беше много религиозен човек. Всяка събота ходеше на някакви християнски сбирки. Молеха се, побратимяваха се в името Господне. Интересен бе идеологическият му път, от ревностен член на БКП/БСП до страстен почитател на Бога и неговия син Исус.
Отнякъде изникна пенсионерът с прясното мляко. Мина, бавно влачейки единия си крак. Зададох му дежурния си въпрос:
— Каква е цената на литър мляко?
Човекът, облечен спретнато в старателно изгладена работническа престилка, ме погледна и каза нещо набързо. Не го разбрах. Повторих въпроса си. Отговорът му беше отново неразбираем. Да-а-а… ето още един нещастник. Явно беше изкарал инсулт и говорът му бе засегнат. Въпреки болестта, той се опитваше да работи, тътрузеше количката и продаваше мляко. Бореше се с живота и си осигуряваше допълнителен доход към вероятно нищожната инвалидна пенсия.
— Боци, виждаш ли го тоя господин? Знаеш ли пък на него какво му е?
Човечето примига неразбиращо, смукна устни в беззъбата си уста и ме загледа умно…
— Инсулт, бе Боци! Чул ли си за инсулт?
— Боже опази! Боже опази! — явно ме разбра.
— Хайде да тръгваме, че медиците ще се чудят къде се губим. Живна ли малко от кафето и вафлата?
— Да, по-добре съм, благодаря! Слава на Господа! Боже, Боже-е-е-й…
— Моля! А като се прибереш вкъщи, си купи една бутилка прясно мляко, свари го, сложи му мед и пий колкото ти душа иска. Млякото е силна храна и ще те оправи. Само постоянствай.
— Като си взема пенсията ще си купя мляко и ще пия мляко с мед… — като ехо повтори той след мен.
Някъде се отвори прозорец. Зазвуча радио. Вървяха сутрешните новини. Павилионът за вестници, край който минахме, беше нареден с вестникарска стока. Под купчинките хартия, на самата зелена ламарина се мъдреше залепен бял лист с надпис: „Събираме подписка в подкрепа на кабинета Орешарски.“