Произведения

Сборник

Биография

По-долу е показана статията за Джовани Бокачо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Джовани Бокачо
Giovanni Boccaccio
италиански писател и поет
Гравюрен портрет на Джовани Бокачо от Рафаело Санцио Морген (1758-1833) по гравюрата на Винченцо Гозини, 1822
1822 г.
Роден
1313 г.
Починал
ПогребанИталия
Литература
Период1323 – 1373
Жанровепоезия, еротична литература
НаправлениеРанно Възраждане
Известни творби„Декамерон“
ПовлиянДанте, Петрарка
Семейство
БащаБокачино да Челино
Майканеизв.
Братя/сестриЯкопо
ДецаВиоланта
ПодписГерб на Бокачо
Уебсайт
Джовани Бокачо в Общомедия

Джовани Бокачо (на италиански: Giovanni Boccaccio) е флорентински писател, поет и хуманист. Автор е на прочутия сборник с новели „Декамерон“ (1353).

Известен още като „Черталдиеца“ (il Certaldese)[1], той е една от най-важните фигури на европейската литературна сцена през XIV век .[2] Някои учени (сред които Виторе Бранка) го определят като най-великия европейски прозаик на своето време, многостранен писател, който е обединил различни литературни тенденции и жанрове и ги е превърнал в оригинални произведения, благодарение на творческа дейност, осъществявана под знамето на експериментализма.[3][необходимо е уточнение]

Бокачо, заедно с Данте Алигиери и Франческо Петрарка, е един от т. нар. „Три корони“ на италианската литература. Той е запомнен и като един от предшествениците на хуманизма,[4] за чиито основи има заслуга във Флоренция, във връзка с дейността на своя съвременник, приятел и учител Петрарка. Той също така поставя началото на критика и филология на Данте, посвещавайки се на преписването на кодексите на „Божествена комедия“ и популяризирайки делото и фигурата на Данте.

Биография

Детство във Флоренция (1313-1327)

Джовани Бокачо е роден между юни и юли 1313 г.[5] от извънбрачната връзка между флорентинския търговец Бокачо ди Челино и неизвестна жена.[6][7] Мястото на раждането му остава предмет на спорове – посочват се Флоренция, Париж или Черталдо.[8] Според Виторе Бранка подписът Johannes de Certaldo, използван от Бокачо, обозначава произхода на семейството, а не действителното му месторождение.[7][9]

Извънбрачният му произход вероятно оказва значително влияние върху чувствителността и самоизграждането му. В произведенията си на простонароден език Бокачо създава идеализирана автобиографична легенда, представяйки се като син на жена от рода Капетинги – мотив, вдъхновен от търговските пътувания на баща му до Париж.[10][11][12]

Бокачо е припознат от баща си още в ранна възраст и около 1320 г.[13] е приет в бащиния дом в квартал Сан Пиеро Маджоре във Флоренция.[10] Благодарение на положението на баща си той получава първоначално образование в школата на Джовани Мацуоли да Страда, баща на писателя Дзаноби да Страда.[10][14] В младежките си години изучава основите на латинския език и хуманитарните науки и се запознава с „Божествена комедия“ на Данте Алигиери.

Малко преди 1320 г.[15] баща му сключва брак с благородничката Маргарита де' Мардоли, роднина на семейство Портинари[16], от която има син Франческо.[15] След смъртта ѝ той се жени повторно, през 1343 г., за Биче де Несполи, от която има втори син, Якопо.[17]

Младежки години в Неапол (1327 – 1340)

Космополитна среда: самоуко образование

Според семейната традиция баща му желае той да поеме търговския път. След кратко чиракуване във Флоренция, през 1327 г. баща му го отвежда със себе си в Неапол,[18] където работи като борсов посредник за семейство Барди.[19] Бокачо пристига в града на около четиринадесет години,[20] навлизайки в среда, коренно различна от флорентинската. Докато Флоренция е силно провинциална комуна, Неапол представлява космополитна кралска столица на Анжуйската династия.[21]

Крал Роберт Анжуйски е известен като високообразован и благочестив владетел, покровител на науките и изкуствата, притежаващ значима библиотека,[22] управлявана от ерудирания Паоло да Перуджа.[23] Престоят на Бокачо в Неапол се оказва решаващ за неговото интелектуално и литературно формиране. Той живее „сред благородни млади хора“,[24] посещава кралската библиотека, общува с придворните учени, задълбочава интереса си към литературата и открива собственото си призвание към писането. В този период среща и Фиамета – жената, която вдъхновява част от ранните му творби.[25]

След около шест години обучение на Бокачо в търговския занаят[26] баща му осъзнава, че синът му не проявява интерес към работата в канторите на обменителите и предпочита да се посвети на литературни занимания.[18] След неуспешни опити да го разубеди той го записва в Неаполитанския университет. Според Наталино Сапеньо Бокачо посещава лекциите на поета и юрист Чино да Пистоя през академичната 1330–1331 г. Вместо да следва право той се насочва към поетичните уроци, които Да Пистоя изнася извън академичната среда.[27] В този период Бокачо задълбочава интереса си към традицията на стилновистката поезия на простонароден език, чийто последен значим представител е самият Чино да Пистоя – близък приятел и почитател на Данте Алигиери.[28][29]

Паралелно с университетските си занимания Бокачо започва редовно да посещава анжуйския двор, където освен Паоло да Перуджа се запознава и с астронома и писател Андало дел Негро.[30] В тази среда той се посвещава все по-интензивно на литературата и създава ранни произведения както на латински, така и на простонароден език, сред които „Тезеида“, „Филокул“, „Филострат“ и „Ловът на Диана“. Необичаен елемент в образованието му е вероятното запознаване с основни граматически и лексикални понятия на гръцки език от византийския монах и богослов Варлаам Калабрийски,[31][32] вече познат на Петрарка.[33]

Младежкият престой на Бокачо в Неапол не се ограничава само до академичните занятия и придворните среди. Историите, които той чува от търговците, докато служи в търговския пункт, се превръщат в съществен елемент от неговото литературно въображение. Тези разкази за пътувания, приключения и човешки съдби по-късно ще окажат значително влияние върху формирането на голямата наративна панорама, реализирана в „Декамерон“.[34]

Домът на Бокачо в Черталдо.

Фиамета

„Бокачо чете от Декамерон на кралица Йоана Неаполитанска“ от Гюстав Вапер, преди 1849 г.

В този период Бокачо, вече оформил се като културен и самоук поет, започва да изгражда собствен литературен мит в духа на стилновистката традиция. Първата среща с жената, която по-късно става неговата вдъхновяваща муза, се състои на 30 март 1336 г. в базиликата „Сан Лоренцо Маджоре“ в Неапол. В „четвъртия час на деня“[35], по време на обредите на Страстната събота и в присъствието на краля, кралицата и придворните сановници, погледът на младия поет се спира върху благородничка с „чудна красота“.

Макар съвременните изследвания, особено тези на Лучия Баталия Ричи и Марко Сантагата, да отхвърлят отъждествяването на Фиамета с Мария Аквинска[36][37], незаконната дъщеря на Робер Анжуйски[38] и Сибила Сабран,[39] традицията все пак запазва този образ като част от литературната автобиография на Бокачо. Подробностите за първата среща са извлечени от самия автор във „Филокул“, където той посочва, че тя се е състояла в събота от Страстната седмица, „ден, чийто първи час е управлявал Сатурн“, и в „изящен и красив храм в Партенопа“, тоест в базиликата Сан Лоренцо.[40]

В творбите си Бокачо идеализира тази любов, представяйки Фиамета като централна фигура в ранната си художествена вселена. Според неговите свидетелства Мария произхождала от рода на Свети Тома Аквински, а майка ѝ – от „тогата Галия“.[41] Любовната връзка между двамата продължава около три години, докато непостоянната Фиамета не се влюбва в друг мъж, оставяйки поета в състояние на дълбока любовна мъка[42] – мотив, който ще намери отражение в редица негови произведения.

Начало на втори флорентински период (1340-1350)

„Шестима тоскански поети“ (Данте Алигиери, Франческо Петрарка, Гуидо Кавалканти, Джовани Бокачо, Чино да Пистоя и Гуитоне д'Арецо) на Джорджо Вазари, 1544 г.

Меланхолично завръщане във Флоренция

Неаполитанският период на Бокачо приключва внезапно през есента на 1340 г.,[43] когато баща му го повиква обратно във Флоренция поради сериозни финансови затруднения, предизвикани от фалита на няколко банки, в които е инвестирал значителни средства.[44] С пристигането си във Флоренция в началото на 1340-те години социалният и икономическият хоризонт на Бокачо се променя рязко. Нетърпящ провинциалната атмосфера на града, той през целия си живот се стреми да се завърне в любимия Неапол, започвайки още през 1341 г. с изготвянето на писмо, адресирано до стария му приятел Николо Ачайоли, тогава конетабъл на Неаполитанското кралство.[45][46]

Въпреки емоционалната трудност, свързана с напускането на Неапол, Бокачо се опитва да се включи във флорентинския културен живот чрез създаването на произведения като Comedia delle Ninfe fiorentine, Amorosa visione и Ninfale fiesolano.[47] Както отбелязва Марко Сантагата, „във Флоренция в продължение на почти десетилетие Бокачо е бил частен гражданин; докато Бокачо ще има публични роли…, за комуната и за професионалните асоциации той не съществува: Джовани е само син на баща си“.[48] Именно затова той се стреми да привлече внимание към себе си чрез литературните си произведения.

Интерлюдия в Равена (1345-1346) и Форли (1347-1348)

Уморен от флорентинския живот,[49] между 1345 и 1346 г. Бокачо пребивава в Равена в двора на Остазио I да Полента,[50] където се стреми да получи платена длъжност. Там завършва превода на третата и четвъртата декада от „Достопаметни герои и деяния“ на Тит Ливий,[51] посвещавайки труда на господаря на Равена.[52] По време на престоя си там Бокачо се среща и със стари приятели на Данте от периода на неговото изгнание, сред които Дино Перини и Пиетро Джардини.[53]

След смъртта на Остазио да Полента през ноември 1346 г. и неуспеха да получи служба в Равена, през 1347 г. Бокачо се премества във Форли, в двора на Франческо II Орделафи, наричан Великия.[50] Там той общува с поетите Нерео Моранди и Кеко Милето де Роси, с които поддържа приятелска кореспонденция както на латински, така и на простонароден език.[54] От този период произхожда еклогата „Фавън“, в която Бокачо описва преминаването на Лайош I Велики (представен като Титир) през Форли на път за Неапол, придружен от Франческо Орделафи (Фавън). По-късно творбата е включена в сборника Buccolicum Carmen (1349–1367).[55]

Чума и написване на „Декамерон“

 Вижте също: Декамерон

Въпреки престоя си в Равена и Форли Бокачо не успява да получи желаните длъжности и между края на 1347 и началото на 1348 г. е принуден да се завърне във Флоренция. Завръщането му съвпада с опустошителната „черна чума“, която покосява голяма част от населението на града. Епидемията причинява смъртта на редица негови приятели – Сенучо дел Бене, Джовани Вилани, Якопо Алигиери,[56] както и на баща му и мащехата му.[57] Така Бокачо става глава на семейството и настойник на по-малкия си брат Якопо.[17]

Именно в този период на бедствия и социален разпад Бокачо създава произведението, което ще се превърне в основополагащ текст за западната повествователна традиция – „Декамерон“. Според традиционната датировка творбата е завършена през 1351 г.,[58] макар че по-нови изследвания предлагат 1355 г. като вероятна година на окончателното ѝ оформяне.

Бокачо и Петрарка

Възхищение от Петрарка

Бокачо научава за Петрарка още по време на престоя си в Неапол. Благодарение на отец Диониджи да Борго Сансеполкро, пристигнал в града през 1338 г.,[59] а вероятно и чрез Чино да Пистоя, той получава сведения за „изумителния млад мъж“, живеещ в Авиньон. След завръщането си във Флоренция интересът му към Петрарка се задълбочава под влиянието на Сенучо дел Бене и кръга флорентински протохуманисти – Лапо да Кастильонкио, Франческо Нели, Бруно Казини, Дзаноби да Страда и Майнардо Акурсио.[18] В този контекст у Бокачо се формира дълбоко възхищение към Петрарка.[60]

През 1330-те и 1340-те години Бокачо посвещава на Петрарка няколко тържествени съчинения. Mavortis Milex (1339) представлява хвалебствена реч, в която Петрарка е представен като морален спасител.[61][62][63] Notamentum, написано след 1341 г., го възвеличава като първия поет лауреат в Рим след Стаций, като прероден Вергилий и като морален философ, равностоен на Цицерон и Сенека.[64] Преди 1350 г. Бокачо създава De vita et moribus domini Francisci Petracchi – текст, който представлява истински опит за „канонизация“ на Петрарка.[65]

Благодарение на връзките си с флорентинските приятели на Петрарка Бокачо успява да събере в своята „Петраркова антология“[66] стихотворенията, които Петрарка е разменял с учениците си. По този начин той се стреми да присвои и усвои културата, към която изпитва дълбоко уважение и възхищение.

Среща с Петрарка през 1350 г.

Личната среща между Бокачо и Петрарка се състои през 1350 г., когато по повод юбилейната година Петрарка напуска Валкиуза, където се е укрил заради „черната чума“, и се отправя към Рим.[60] По пътя, в съгласие с кръга от флорентински приятели, той решава да остане три дни във Флоренция, за да чете и коментира свои произведения. Това посещение се превръща в момент с изключителна културна интензивност. Лапо да Кастильонкио подарява на Петрарка Institutio oratoria на Квинтилиан, а малко по-късно Петрарка изпраща на приятелите си трактата Pro Archia, който е открил години по-рано в библиотеката на абатството „Свети Яков“ в Лиеж. Срещата утвърждава взаимното уважение между двамата хуманисти и поставя началото на дълбока интелектуална връзка, която ще продължи десетилетия.[67]

Обръщане към хуманизма и открития в библиотеките (1350 – 1355)

От 1350 г. нататък между Бокачо и Петрарка се формира дълбока и трайна връзка, която се утвърждава чрез последващи срещи и обмен на идеи. Именно през тези години постепенно се осъществява „обръщането“ на Бокачо към зараждащия се хуманизъм – понятие, въведено от испанския филолог Франсиско Рико.[68] Още в младостта си в Неапол Бокачо се запознава с богати библиотеки[69] и с текстове, рядко срещани в други части на Италия, като Апулей, Овидий, Марциал и Варон.[70]

След ориентирането си към хуманистичните идеи той продължава да разширява своите филологически познания: открива коментара на Лактанций Плацид към Стаций;[71] събира стихове на Авзоний;[72] а що се отнася до Appendix Virgiliana, преписва в собствена тетрадка (Laur. Plut. 33.31) текстове като Culex и Dirae,[73] създадени в средата на XIV век.

В рамките на пет години Бокачо успява да се доближи до мисленето на Петрарка, който постепенно се превръща в негов наставник. Той отбелязва безразличието на Петрарка към Данте и космополитния дух, който го подтиква да откаже поканата на флорентинската община да преподава в новооснованото училище „Студиум“, предпочитайки през 1353 г. предложението на Джовани II Висконти – заклет враг на Флоренция.[74][75] След преодоляването на тази криза в отношенията Бокачо възстановява културните връзки с Петрарка и флорентинския му кръг.

През 1355 г. той дарява на Петрарка два ценни кодекса: единия с Enarrationes in Psalmos на Свети Августин,[76] а другия – съдържащ De Lingua Latina на Варон и Pro Cluentio на Цицерон.[77]

Години на ангажираност (1350 – 1365)

Между обществени задължения и лични проблеми

Докато укрепва приятелството си с Петрарка, Бокачо започва да бъде ангажиран от флорентинската Сеньория за различни дипломатически мисии, които се възползват от неговите реторически умения. Между август и септември 1350 г.[18] той е изпратен в Равена, за да предаде на сестра Беатриче, дъщерята на Данте, десет златни флорина от името на капитаните на братството на Орсанмикеле.[78][79] По време на това пратеничество вероятно събира сведения за Данте[80] и се запознава с ретора Донато Албанзани, близък приятел на Петрарка.[81]

През 1351 г. Сеньорията му възлага три важни задачи: да убеди Петрарка, тогава пребиваващ в Падуа, да се установи във Флоренция като преподавател в новооснования Студиум;[82] да сключи съюз с Лудвиг V Баварски, маркиз на Бранденбург, срещу експанзионистичната политика на Джовани Висконти;[83] и, след назначаването му за един от камерленгите на Републиката, да убеди кралица Джована I Анжуйска да остави Прато под флорентинска юрисдикция.[84]

Макар преговорите с Петрарка да се провалят, Сеньорията продължава да се доверява на Бокачо. През 1354 г. той е изпратен в Авиньон при папа Инокентий VI,[18] а през 1359 г. – в Милано при новия господар Бернабо Висконти. По време на тази последна мисия Бокачо посещава Петрарка, чийто дом се намира близо до базиликата Сант’Амброджо.

Десетилетието на интензивна политическа активност е белязано и от лични трагедии. През 1355 г. (или според по-нови изследвания – през 1362 г.) умира неговата извънбрачна дъщеря Виоланта. Поради получаването на малките духовни чинове,[85] засвидетелствано от бенефиция от 1360 г., Бокачо не може да има законни деца. Същата година той изпитва разочарование от липсата на подкрепа от страна на влиятелния Николо Ачайоли за получаване на служба в двора на кралица Джована. Въпреки това 1355 г. му носи и известен финансов успех: сделки с град Алгеро осигуряват средства, които се оказват ценни през следващите години, белязани от икономически затруднения.[86]

Временно изпадане в немилост

Годината 1360 бележи повратен момент в социалния и политическия живот на Бокачо. По време на изборите за приори на Сеньорията е разкрита конспирация, в която участват лица, близки до него.[87] Макар самият Бокачо да не е замесен в опита за преврат,[88] подозренията и политическата атмосфера водят до рязко охлаждане на отношението към него от страна на флорентинските власти. В резултат той не получава дипломатически или административни назначения до 1365 г.[89]

Към този период се отнася и Epistola consolatoria a Pino de’ Rossi – утешително писмо, адресирано до един от осъдените на изгнание заговорници. В него Бокачо сравнява изгнанието на приятеля си с доброволното си оттегляне в Черталдо, подчертавайки моралната стойност на устойчивостта и достойнството в трудни времена.[90]

Хуманистична продукция и Леонтий Пилат

През 50-те години на XIV век, паралелно с утвърждаването на хуманистичната методология, Бокачо създава пет творни на латински, плод на задълбоченото му изучаване на класическите текстове. Три от тях имат изцяло ерудиран характер – Genealogie deorum gentilium, De Canaria et insulis reliquis ultra Hispaniam in Oceano noviter repertis и De montibus. Останалите две – De casibus virorum illustrium и De mulieribus claris са по-достъпни за широката публика, макар да се отличават с висока филологическа прецизност и значителна културна сложност.

Една от най-значимите заслуги на Бокачо за развитието на хуманистичната култура е подкрепата, която оказва на калабрийския монах Леонтий Пилат – ерудиран познавач на гръцкия език, препоръчан му от Петрарка.[91] След като Сеньорията във Флоренция приема Пилат за преподавател по гръцки в Студиума, Бокачо го приютява в дома си на собствени разноски между август 1360 г. и есента на 1362 г.[92][93] Макар съжителството да е трудно заради суровия характер на Пилат, то се оказва изключително полезно за напредъка на Бокачо в изучаването на гръцки език.[94]

По време на престоя си във Флоренция Леонтий Пилат превежда „Илиада“ и „Одисея“ на Омир, както и част от „Хекуба“ на Еврипид и псевдоаристотеловия трактат De mirabilibus auscultationibus.[95] Ръкописът на „Одисея“, преписан от Пилат и снабден с междулинеарен превод и бележки в полетата от Петрарка и Бокачо, се съхранява днес в Националната библиотека Марциана (Grec. IX 29).[96][97]

Флорентинско-черталдски период (1363 – 1375)

Периодът от 1363 г. до смъртта на Бокачо през 1375 г. традиционно се определя като „флорентинско–черталдски“. В тези години той прекарва все повече време в Черталдо, въпреки че флорентинската Сеньория отново започва да го натоварва с обществени задачи и дипломатически мисии, както в предходните десетилетия.[98]

От 1363 г. нататък Бокачо пребивава в Черталдо повече от десет месеца годишно, като пътува все по-рядко поради влошаващото се здраве – в последните години страда от подагра, краста и оток.[99] Единствените му пътувания са свързани с посещения при Петрарка, изпълнение на дипломатически поръчения от името на Флоренция или опити да възобнови връзките си с любимия Неапол.

Към физическия упадък се прибавя и състояние на психологическа унилост. През 1362 г. картезианският монах Пиетро Петрони отправя критика към Бокачо и Петрарка, обвинявайки ги, че се посвещават на „светски удоволствия“ като литературата.[100] Тези думи дълбоко разтърсват Бокачо, който дори обмисля да изгори своите книги и да се откаже от учените си занимания, като продава библиотеката си на Петрарка.[101][102][103]

Публична рехабилитация

През 1365 г., пет години след разкрития заговор, Бокачо постепенно възвръща доверието на флорентинските власти, които отново му възлагат дипломатически задачи. Сеньорията го назначава за ръководител на мисия в папския двор в Авиньон, където той трябва да потвърди лоялността на Флоренция към папа Урбан V в контекста на намесата на император Карл IV Люксембургски.[104] Две години по-късно, през 1367 г., Бокачо е изпратен в Рим, за да приветства папата по повод завръщането му на епархийския престол.[105]

Кръг „Санто Спирито“ и авторитет на Бокачо

През следващите години пътуванията на Бокачо постепенно намаляват. През 1368 г. той се среща за последен път с Петрарка, който по това време се установява в Аркуа. Между 1370 и 1371 г. Бокачо пребивава в Неапол,[106] но въпреки дълбоката си привързаност към града решава да не остава там заради напредналата си възраст и влошеното здравословно състояние.[107]

Основната му цел през последните години е да завърши латинските си трудове и да укрепи позициите на хуманистичната култура във Флоренция. В този период Бокачо, вече признат и уважаван от културния елит, успява да формира кръг[108] от предани ученици в августинския манастир Санто Спирито.[109] Сред тях се открояват Фра Мартино да Синя, Бенвенуто да Имола и най-вече нотариусът и бъдещ канцлер на Флорентинската република Колучо Салутати.[110]

Последни години и смърт

Наред с хуманистичните си трудове Бокачо продължава да поддържа дълбока привързаност към народната поезия и особено към Данте. Той подготвя ръкописно издание на „Божествена комедия“, като критично преглежда и коригира текста, и създава „Trattatello in laude di Dante“ – биографично съчинение, публикувано в няколко версии между 1357 и 1362 г., което се превръща в основополагащ източник за живота на Данте.

През 1370 г. Бокачо преписва прочутия кодекс на „Декамерон“, известен като „Хамилтън 90“, открит по-късно от Виторе Бранка.[111] Въпреки все по-сериозните здравословни проблеми той приема последна задача от флорентинската комуна: започва публично тълкуване на „Божествена комедия“ в Бадия Фиорентина. Четенето е прекъснато при XVII песен на „Ад“ поради внезапен физически срив.[112]

Последните месеци от живота на Бокачо преминават в тежки физически страдания и дълбока скръб след смъртта на Петрарка, починал между 18 и 19 юли 1374 г. Свидетелство за тази болка е Epistola XXIV, адресирана до зетя на Петрарка – Франческуоло да Бросано, в която Бокачо подновява своята привързаност и приятелство към поета лауреат, чувство, което според него надживява самата смърт.

Надгробната плоча, създадена между края на XIX и началото на XX век, в чест на Джовани Бокачо, в центъра на нефа на църквата „Св. св. Яков и Филип“ в Черталдо.

В нощта[113] на 21 декември 1375 г. 62-годишният Бокачо умира в дома си в Черталдо.[114] Оплакван искрено от свои съвременници и ученици, сред които Франко Сакети[115] и Колучо Салутати,[116] както и от близките му приятели Донато дели Албанцани и Франческуоло да Бросано, той е погребан с всички почести в църквата Св. св. Яков и Филип. На надгробния му паметник е поставена епитафия, която подчертава неговата доминираща страст към поезията:[117] „Под тази плоча лежат пепелта и костите на Джовани: Умът стои пред Бога, украсен с заслугите на трудностите на смъртния живот. Бокачо бе негов баща, Черталдо - негова родина, а аз обичам неговата проникновена поезия.“

Тленните останки на Бокачо не намират траен и спокоен покой. През 1783 г., в изпълнение на реформите на великия херцог Леополд II относно гробищата, тялото му е ексхумирано. В началото на XX век останките са „открити“ от настоятеля на Черталдо дон Алесандро Пиерати.[118]

През 1949 г., по време на т.нар. „Събор на учените“, намерените кости са идентифицирани като принадлежащи на Бокачо.[119] Малко по-късно обаче черталдският изследовател и пазител на паметта на Бокачо Джузепе Фонтанели (1913 – 2004) доказва,[120] че черепът, открит заедно с костите, произхожда от археологически разкопки в района и не може да бъде свързан с Бокачо.[119]

Библиография

Приказки от Декамерон, 1916 г. от Джон Уилям Уотърхаус
  • Caccia di Diana (ок. 1334)
  • Filostrato (1335)
  • Filocolo (1336 – 1338)
  • Teseida delle nozze d'Emilia (1339 – 1341)
  • La Comedia delle Ninfe fiorentine (o Ninfale d'Ameto) (1341 – 1342)
  • L'Amorosa visione (1342 – 1343)
  • Elegia di Madonna Fiammetta (1343 – 1344)
    Елегия на мадона Фиамета, изд. „Народна култура“, София (1980); изд. „Захарий Стоянов“, София (2001), прев. Никола Иванов
  • Ninfale fiesolano (1344 – 1346)
  • Decameron (1349 – 1351/53)
    Декамерон : Кн. [1] – 2, изд. ?, Сливен (1896), прев. Мина Д. Милков
    Декамерон : Ден първи, изд. „Мавродиев“, Тутракан (1907), прев. Драголюбов
    Декамерон: сто новели, Библиотека за възрастни, София (1908), прев.?, в 10 свитъка
    Декамерон : [Кн. 1 – 3], изд. „Хемус“, София (1920), прев. Васил Василев
    Декамерон : Т. 1, изд. „Знание на Г. Бакалов и сие“, София (1920), прев. Д. Хр. Бръзицов
    Декамерон : Ден 1 – 10, Безсмъртни книви, София (1942), прев. група бълг. писатели
    Декамерон : Пълен прев., изд. „Самообразование“, София (1942), прев. ?
    Декамерон, изд. „Пан“, София (2005); прев. Д. Хр. Максимов
    Декамерон, изд. „Народна култура“, София (1970, 1980); изд. „Захарий Стоянов“, София (2000, 2003, 2011); изд. „Изток-Запад“, София (2015), прев. Никола Иванов, Драгомир Петров
    Декамерон (съкр. изд.), изд. „Дамян Яков“, София (2004, 2018), прев. Евгения Грекова
    Декамерон, изд. „Скорпио“, София (2020), прев. група бълг. писатели
  • Trattatello in laude di Dante (1351 – 1365)
    Житие на Данте, изд. „Пеликан Алфа“, София (1992), прев. Никола Иванов
    Житие на Данте, изд. „Захарий Стоянов“, София (2013), прев. Иван Иванов, Любен Любенов
  • Corbaccio (1355 – 1366)
  • Genealogia deorum gentilium (1360 – 1368)
  • De casibus virorum illustrium (1355 – 1360)
  • De mulieribus claris (1360 – 1362)
  • Esposizioni sopra la Comedia (1373)
  • Epistole (1339 – 1374)
  • Buccolicum carmen (1346 – 1365)

Библиография

  • Erminia Ardissino e Patrizia Pellizzari, Umana cosa è aver compassione per gli afflitti...: raccontare, consolare, curare nella narrativa europea da Boccaccio al Seicento, в Levia Gravia: Quaderno annuale di letteratura italiana, изд. Dell'Orso, Alessandria, 2015
  • Lino Aulenti, Storia del cinema italiano, Libreria universitaria, Padova, 2011
  • Lucia Battaglia Ricci, Boccaccio, Salerno Editrice, Roma, 2011
  • Bruno Bentivogli, Paola Vecchi Galli, Filologia italiana, Bruno Mondadori, Milano, 2002
  • Giuseppe Billanovich, Il Boccaccio, il Petrarca e le più antiche traduzioni in italiano delle Decadi di Tito Livio, в Giornale storico della letteratura italiana, vol. 110, n. 391, 1 luglio 1953, с. 311 – 337
  • Giuseppe Billanovich, Petrarca letterato. Lo scrittoio del Petrarca, Edizioni di Storia e letteratura, Roma, 1995
  • Vittore Branca, Giovanni Boccaccio: profilo biografico, Sansoni, Firenze, 1977
  • Vittore Branca, Boccaccio, Giovanni, в Dizionario critico della letteratura italiana, vol. I, 1986, с. 345 – 361
  • Vittore Branca, Tradizione delle opere di Giovanni Boccaccio, vol. 2, Edizioni di Storia e Letteratura, Roma, 1991
  • Vittore Branca, Boccaccio protagonista nell'Europa letteraria tra tardo Medioevo e Rinascimento, в Cuadernos de Filologia Italiana, 8. La recepción de Boccaccio en España. Actas del Seminario Internacional Complutense, Madrid, Universitad Complutense, 2001, с. 21 – 38
  • Vittore Branca (a cura di), Tutte le opere di Giovanni Boccaccio, Milano, Mondadori, 1964 – 1998
  • Franco Cardini, La bottega del professore, Padova, libreriauniversitaria.it, 2015
  • Vincenzo Catenacci, Studio critico su La Visione amorosa di Giovanni Boccaccio, Monteleone, Tip. Francesco Passafaro, 1892
  • Francesco Corazzini, Le lettere edite e inedite di Messer Giovanni Boccaccio, Firenze, Sansoni Editore, 1877
  • Arnaldo Della Torre, La giovinezza di Giovanni Boccaccio: 1313-1341: proposta d'una nuova cronologia, Città di Castello, Editrice S. Lapi, 1905
  • Nikolaj Gavrilovič Černyševskij, Che fare?, Pordenone, Edizioni Studio Tesi, 1990
  • Loredana Chines, Giorgio Forni, Giuseppe Ledda e Elisabetta Menetti, Dalle origini al Cinquecento, a cura di Ezio Raimondi, collana La letteratura italiana, Milano, Bruno Mondadori, 2007
  • Emanuele Coccia, Il greco, la lingua fantasma dell'Occidente medievale, in Sergio Luzzatto e Gabriele Pedullà (a cura di), Atlante della letteratura italiana, Torino, Einaudi, 2010, с. 252 – 257
  • Gianfranco Contini, Letteratura italiana delle origini, 3ª ed., Firenze, Sansoni Editore, 2006 [1970]
  • Lorenzo de' Medici, Comento de' miei sonetti (PDF), in Tiziano Zanato (a cura di), Opere, collana Nuova Universale Einaudi, 211, Torino, Einaudi, 1992
  • Teresa De Robertis, Carla Maria Monti, Marco Petoletti et alii (a cura di), Boccaccio autore e copista, Firenze, Mandragora, 2013
  • Francesco De Sanctis, Storia della letteratura italiana, vol. 1, 4ª ed., Napoli, Cav. Antonio Morano, 1870
  • Giulio Ferroni, L'alba dell'Umanesimo, Petrarca e Boccaccio: la crisi del mondo comunale (1300-1380), in Giulio Ferroni, Andrea Cortellessa, Italo Pantani e Silvia Tatti (a cura di), Storia della letteratura italiana, vol. 3, Milano, Mondadori, 2006
  • Maurizio Fiorilla, Il capolavoro narrativo: il Decameron, in Maurizio Fiorilla e Irene Iocca (a cura di), Boccaccio, Roma, Carocci, 2021
  • Francesco Flora, Storia della letteratura italiana, vol. 1, 9ª ed., Milano, Arnoldo Mondadori Editore, 1957
  • Giovanna Frosini (a cura di), Giovanni Boccaccio: i luoghi, gli incontri, le opere, в Medioevo Dossier, n. 66, Febbraio/Marzo 2026
  • Riccardo Fubini, L'umanesimo italiano e i suoi storici: origini rinascimentali, critica moderna, Milano, F. Angeli, 2001
  • Claudio Gigante, Salviati, Lionardo, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 90, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2017
  • Vittorio Gleijeses, La Storia di Napoli dalle origini ai nostri giorni, 3ª ed., Napoli, Società Editrice Napoletana, 1978 [1878]
  • Marco Landau, Giovanni Boccaccio: sua vita e sue opere, a cura di Camillo Antona-Traversi, Napoli, Stamperia del Vaglio, 1882
  • Romano Luperini, Pietro Cataldi e Lidia Marchiani, Il cavaliere e il mercante, l'amore e la donna: il modello di Boccaccio, collana La scrittura e l'interpretazione: storia e antologia della letteratura italiana nel quadro della civiltà europea, Palermo, G.B. Palumbo, 1998
  • Giuseppe Meloni, Il mercante Giovanni Boccaccio a Montpellier e Avignone, in Studi sul Boccaccio, XXVI, Firenze, Le Lettere, 1998, с. 99 – 126
  • Manlio Pastore Stocchi, Riflessioni sull'epistola a Omero, in Claudia Berra (a cura di), Motivi e forme delle Familiari di Francesco Petrarca. Atti del Convegno di Gargnano del Garda (2-5 ottobre 2002), Milano, Cisalpino, 2003, с. 119 – 147
  • Marco Petoletti, Il Marziale autografo di Giovanni Boccaccio, in Italia medioevale e umanistica, n. 46, 2005, с. 35 – 55
  • Marco Petoletti, Le «opere latine», in Maurizio Fiorilla e Italo Pantani (a cura di), Boccaccio, Roma, Carocci, 2014, с. 119 – 144
  • Renato Piattoli, Codice diplomatico dantesco, Firenze, Libreria Luigi Gonnelli, 1940
  • Giorgio Piras, Nuove testimonianze dalla biblioteca di Petrarca: le annotazioni al De lingua latina di Varrone, in Donatella Coppini e Michele Feo (a cura di), Petrarca, l'umanesimo e la civiltà europea, II, Firenze, Le Lettere, 2012, с. 829 – 857
  • Ezio Raimondi, Letteratura e identità nazionale, Milano, Mondadori, 1998
  • Francisco Rico, La "conversione" del Boccaccio, in Sergio Luzzato e Gabriele Pedullà (a cura di), Atlante della letteratura italiana, vol. 1, Torino, Einaudi, 2010, с. 224 – 228
  • Remigio Sabbadini, Le scoperte dei codici latini e greci nei secoli XIV e XV, vol. 1, Firenze, Sansoni, 1905
  • Franco Sacchetti, Il libro delle rime, a cura di Franca Brambilla Ageno, Firenze - Perth, Olschki - University of Western Australia Press, 1990
  • Marco Santagata, Boccaccio indiscreto. Il mito di Fiammetta, Bologna, Il Mulino, 2019
  • Marco Santagata, Boccaccio: fragilità di un genio, Milano, Mondadori, 2019
  • Natalino Sapegno, Giovanni Boccaccio, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 10, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1968
  • Luigi Surdich, Esempi di generi letterari e loro rimodellizzazione novellistica, in Michelangelo Picone (a cura di), Autori e lettori di Boccaccio: atti del convegno internazionale di Certaldo, 20-22 sett. 2001, Firenze, F. Cesati, 2002, с. 141 – 177
  • Francesco Tateo, Boccaccio, 2ª ed., Roma, Laterza, 1998
  • Michelangelo Zaccarello, Boccaccio, Giovanni, a cura di Raffaele Simone, collana Enciclopedia dell'Italiano, Roma, Istituto della enciclopedia italiana, 2010
  • Zelina Zafarana, BOCCACCIO di Chellino, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 10, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1968

Източници

  1. ↑ certaldése
  2. ↑ Sapere.it. Giovanni Boccaccio
  3. ↑ Luperini, 1998
  4. ↑ „Бокачо се смята за един от първите важни хуманисти в западния свят. Хуманистите по време на Ренесанса са се интересували не от свръхестественото, а от морала и благоприличието за всички човешки същества, независимо от класата, религията или образованието." в Gale Contextual Encyclopedia of World Literature. New York, Gale, 2009. с. 189.
  5. ↑ Santagata 2019, с. 9
  6. ↑ Il primo a sottolineare l'illegittimità dei natali di Giovanni Boccaccio fu Filippo Villani, come ebbe a ricordare Contini p. 698..
  7. 1 2 Branca 1977, с. 6
  8. ↑ Въпреки че Сапеньо се колебае да избере между двете тоскански места, най-новата литературна критика предполага, че е по-вероятно Бокачо да е роден във Флоренция. Вж. Percorso della memoria, на enteboccaccio.it, Ente Nazionale Giovanni Boccaccio. URL адрес, консултиран на 11 април 2026 г.:„Различните специфично литературни предположения, които твърдят, че е роден в Париж, където баща му, агент на могъщата флорентинска търговска компания на Барди, се е намирал между 1310 и 1313 г., или в Черталдо, родния град на семейството, са опровергани от най-новите критични изследвания както върху ранните му произведения, така и върху съвременни разкази.“ Твърдението, че майка му е била парижанка, както си спомня Филипо Вилани в неговия „Живот“, е напълно опрровергано. Вж. Branca 1977, стр. 7
    „ Le varie supposizioni a carattere specificatamente letterario che lo vogliono nato a Parigi, dove il padre, agente della potente compagnia mercantile fiorentina dei Bardi, si trovava tra il 1310 e il 1313, o a Certaldo, paese della famiglia, sono state confutate dai più recenti studi critici sia sui testi giovanili che sulle testimonianze dei contemporanei. “
  9. ↑ Branca 1986, с. 345
  10. 1 2 3 Nocita, Certaldo o Firenze?
  11. ↑ Branca 1977 p. 8. Branca 1977, с. 8
    „ Може би е искал да се възползва от славата на парижките резиденции на баща си, за да украси мизерната сутрин от живота си с пленителни цветове, точно когато амбицията му да се утвърди и да блесне в литературния и социалния живот в двора на Неапол нараствала. “
  12. ↑ Chines, с. 144
  13. ↑ Decameron, Introduzione, с. 42
  14. ↑ Mazzuoli, Giovanni, detto lo Stradino. Т. 72. Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2008.
  15. 1 2 Santagata 2019, с. 14
  16. ↑ Вероятно не Маргарита, а майка ѝ, Липа де Мардоли, на същата възраст като Данте и Беатриче, която е разказала на младия Бокачо историята им.. Вж. Branca 1977, с. 11
    „ ...мащехата е била роднина на семейството на Беатриче, а майка ѝ, Липа де Мардоли, е била, по всяка вероятност, „верната личност“, която „поради много близко кръвно родство с нея“ е говорила надълго и надълго на Бокачо за Беатриче и самия Данте. “
  17. 1 2 Zafarana
  18. 1 2 3 4 5 Sapegno
  19. ↑ Branca 1977,с. 12-13
  20. ↑ Giovanni Boccaccio, Decamerone, e-book, La letteratura italiana Einaudi, 2000, с. 251
  21. ↑ Santagata 2019, с. 24
  22. ↑ Romolo Caggese, Roberto d'Angiò, re di Sicilia, collana Enciclopedia Italiana, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1936
  23. ↑ Gian Mario Anselmi e Marta Guerra (a cura di), Le Metamorfosi di Ovidio nella letteratura tra Medioevo e Rinascimento, Bologna, Gedit, 2006, с. 71
  24. ↑ Corazzini, с. 140
  25. ↑ Flora, с. 301
  26. ↑ Santagata 2019, с. 22
  27. ↑ Така казва Sapegno, докато биографите на Чино изключват, че Бокачо е бил негов ученик и дори се съмняват в личната им среща
  28. ↑ Viaggi nel Testo - Autori della letteratura Italiana - Giovanni Boccaccio
  29. ↑ Cino da Pistoia. Roma, Istituto nazionale dell'Enciclopedia Italiana, 1970.
  30. ↑ Billanovich 1995, с. 59-60
  31. ↑ Teresa Nocita, L'apprendistato letterario, на internetculturale.it, Autori della letteratura italiana - Giovanni Boccaccio
  32. ↑ Battaglia Ricci, с. 26
  33. ↑ Salvatore Impellizzeri, Barlaam calabro, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 6, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana
  34. ↑ Cardini, 2015, стр. 40 припомня фигурата на Виторе Бранка и подчертава значението на неаполитанската, а по-късно и флорентинската среда за раждането на различни новели на Бокачо:„Напротив, без никога да забравя филологическото си внимание към текстовете и тяхната история, през последните години ученият разшири и задълбочи изследването си на историческия контекст, в който те са се формирали, и по-специално на средата, първо неаполитанска, а след това флорентинска, в която Бокачо се е намирал да работи и пише.“
    „ Al contrario, senza mai dimenticare la sua attenzione di filologo per i testi e la loro storia, in questi anni lo studioso aveva allargato e approfondito lo studio del contesto storico nel quale essi si erano andati formando e in particolare per l'ambiente, prima napoletano poi fiorentino, nel quale Boccaccio si era trovato ad agire e a scrivere “
  35. ↑ Santagata, а. 86
  36. ↑ Идентифицирането на Фиамета с тази анжуйска принцеса е отречено от Bataglia, стр. 27, оставяйки отворена обаче възможността за нейното отъждествяване с истинска жена:„Коя бе жената, преобразена от Бокачо в завладяващата фигура на Фиамета... ни е неизвестно: със сигурност тя не беше легендарната Мария д'Акино, незаконна дъщеря на крал Роберт, но тя не би трябвало да е била мит, създаден изцяло от въображението на поета, нито призрак, заместващ многобройните любовни преживявания на младия Бокачо, ако при сериозен повод, като този, който е дал началото на сонет CXXVI [126], написан за смъртта на Петрарка, поетът е могъл да говори за нея като за благословена, седнала с Лаура „в присъствието на Бог“.“ Santagata, стр. 43, също ясно пише, че „Мария д'Акино“, описана от Бокачо, е „литературен призрак“.
  37. ↑ L'identificazione di Fiammetta con tale principessa angioina è stata smentita da Battaglia Ricci p. 27., lasciando però aperte supposizioni di una sua identificazione con una donna realmente esistita:
    „ Chi fosse la donna che Boccaccio ha tradotto nell'affascinante figura di Fiammetta...ci è ignoto: certo essa non fu la favoleggiata Maria d'Aquino, figlia illegittima di re Roberto, ma non dovette neanche essere un mito creato per intero dalla fantasia del poeta, né un fantasma sostitutivo delle molteplici esperienze amorose del giovane Boccaccio, se in un'occasione seria come quella da cui nasce il sonetto CXXVI [126], scritto per la morte di Petrarca, il poeta poteva parlare di lei come di una beata seduta, con Laura, "nel cospetto di Dio". “
  38. ↑ Chines p. 152..
  39. ↑ Landau p. 62.. Вж. за повече инф, с. 62 бел.
  40. ↑ Filocolo, I, I
  41. ↑ Gleijeses, с. 358
  42. ↑ Della Torre, с. 297-300
  43. ↑ Santagata 2019, с. 79
  44. ↑ Genealogia deorum gentilium, XV, 10
  45. ↑ Branca 1977, с. 55
  46. ↑ Sapegno
    „ Писмата до Ачайоли, някои препратки от Амето и Фиамета показват колко много е страдал Бокачо от това откъсване от света на скъпите му навици и с каква горчивина е противопоставял спомена за тези „светски удоволствия“ на досадата на новия „тъмен, тих и много тъжен“ дом. “
  47. ↑ Branca, 1964-1998, Profilo biografico, с. 57
    „ Но въпреки съпротивата и протестите си, въпреки оплакванията си и призованията си за невъзможни бягства, Бокачо сигурно вече към края на 1741 г. е бил на път да разбере флорентинския културен и социален свят, ако решително се е опитвал да се впише в него, всъщност е явно искал да го завладее. “
  48. ↑ Santagata 2019, с. 93
  49. ↑ Santagata 2019, с. 125
  50. 1 2 Branca 1986, с. 347
  51. ↑ Branca 1977, с. 74 твърди се, че преводът на Ливий на простонароден език вече е започнал в Неапол и Флоренция. Бранка се позовава като източник на Billanovich 1953
  52. ↑ Branca 1977, с. 74
    „ ...и в началото на народния превод на четвъртото десетилетие на Ливий, сега най-вероятно приписван на Бокачо..., четем посвещението: „на благородния рицар сър Остаджо да Полента, мой най-специален господар, по чиято молба се подготвих за такова велико дело“. “
  53. ↑ Santagata 2019, с. 127
  54. ↑ Branca 1977, с. 74
  55. ↑ Piacentini, с. 203-208
  56. ↑ Santagata 2019, с. 134
  57. ↑ Nocita, La "Peste Nera
  58. ↑ Branca 1991, с. 162
  59. ↑ Rico, с. 225
  60. 1 2 Nocita, L'incontro con Petrarca
  61. ↑ Rico, с. 225: „Но още през 1339 г. [Бокачо] се надява да намери в него водача, който ще му помогне, който ще го научи не само да излезе от невежеството, но и да намери и преодолее „мъката на любовта“.
  62. ↑ Branca, Velli, Auzzas, Fabbri e De Canaria, 1964-1998, с. 510-517
  63. ↑ Battaglia Ricci, с. 35: „...тъй като още в „Мавортис милекс“, съставен през 1339 г., на все още напълно неизвестен Петрарка... младият неаполитанец Бокачо можел да повери задачата да го освободи от това, което го карало „да бие криле долу“, превръщайки неговата „инертна и несмилаема маса и огромно невежество [...] в чудна крехкост“.
  64. ↑ Петрарка, благодарение на „Африка“ и „За илюстрираните вириси“, е смятан за този, който събира заедно вергилианската поетична традиция и цицеронската прозаична, считани за двамата отлични майстори на традицията. Вж. Monti, с. 34
  65. ↑ Bellieni, с. 215
  66. ↑ Billanovich 1995, с. 91
  67. ↑ „Pro Archia“ ще бъде фундаментален модел за развитието на защитата на поезията, която Бокачо ще разработи в „Trattatello in laude di Dante“ и в четиринадесетата книга на „Genealogie deorum gentilium“. Съвършената поезия, както за Цицерон, така и за Бокачо, трябва да бъде поезия, която хуманизира, която освобождава човека от вериги, позволявайки му да достигне висоти, непознати за разумната реалност. Вж. Шаблон:Cita
  68. ↑ Rico, с. 224-228
  69. ↑ Stefano Zamponi, Giugno 1313: Giovanni Boccaccio, на storiadifirenze.org
  70. ↑ Sabbadini, с. 29; с. 31: „Марциал е бил също толкова непознат на Петрарка [...] Освен това, Бокачо открива кодекса на Тацит... Изглежда разумно да се заключи, че откритието на „De lingua latina“ на Варон принадлежи на Бокачо... междувременно „Ибис“ на Овидий е бил непознат на Петрарка...“
  71. ↑ Sabbadini, с. 28-29
  72. ↑ Sabbadini, с. 30
  73. ↑ Sabbadini, с. 31
  74. ↑ Branca 1977, с. 93: „...Бокачо бил горчиво изненадан, дори обиден, от решението на магистъра, който се завърнал в Италия едва през юни 1553 г., да се установи с архиепископ Джовани Висконти“
  75. ↑ Бокачо изразява възмущението си в 'Epistola X, адресирано до Петрарка, където, благодарение на реторичната техника на удвояване и литературните топоси, Бокачо се оплаква на учителя как Силван (литературното име, използвано в петраркианския кръг за обозначаване на поета лауреат) се е осмелил да се обърне към тиранина Джовани Висконти (идентифициран в Егонис).“
  76. ↑ Както свидетелства Fam. XVIII, 3, чието начало е: «Ad Iohannem de Certaldo, gratiarum actio pro transmisso Augustini libro in psalterium daviticum», тоест «На Джовани да Черталдо, благодаря, че му предаде книгата на Августин върху Давидовия псалтир»
  77. ↑ Piras, с. 829
  78. ↑ Alighieri, Antonia, collana Enciclopedia Dantesca: „Според древната традиция, А. се отъждествява със сестра Беатриче, монахиня в манастира Санто Стефано дели Уливи в Равена, на която Бокачо е трябвало да донесе десет златни флорина през 1350 г. от името на капитаните на ротата Орсанмикеле“.
  79. ↑ Piattoli, с. 284-285
  80. ↑ Branca 1977, с. 83: „…че може би… [Бокачо] също по този повод трогателно е събрал спомени за поета, който е просветлил желанието му за поезия още от детството.“
  81. ↑ Guido Martellotti, Albanzani, Donato, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 1, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1968: В Равена той се запознава с Бокачо, може би още през 1350 г., по-вероятно през 1353-54 г.
  82. ↑ Branca 1977, с. 87
  83. ↑ Branca 1977, с. 86
  84. ↑ Battaglia Ricci, с. 29
  85. ↑ В християнството, малките ръкоположения се отнасят до различни църковни служения, дадени чрез литургичен обред, които не включват действително тайнство ръкополагане. В Латинската църква до 1 януари 1973 г. те са били дадени на клирици, тогава определени като тези, които са получили църковен постриг.
  86. ↑ Meloni, с. 99
  87. ↑ Ferroni, с. 31
  88. ↑ Santagata 2019, с. 218
  89. ↑ Battaglia Ricci p. 29. отлага датата на внезапния разрив с флорентинските политически власти до 1361 г.
  90. ↑ Santagata 2019, с. 222
  91. ↑ Billanovich описва подробно престоя във Флоренция на Леонций Пилат в Billanovich 1995 pp. 244-249.
  92. ↑ Pastore Stocchi, с. 262
  93. ↑ Branca 1977, с. 114-116: Леонцио се е появил вероятно в началото на лятото на 1360 г. [...] През около двете години и половина, които е прекарал във Флоренция (до октомври-ноември 1362 г.)
  94. ↑ Както Бокачо, така и Петрарка свидетелстват за ужасния характер на Леонтий Пилат. Първият, в своята „Genealogia deorum gentilium“, заявява: „Той идва от Солун и е човек с груб външен вид, с гнусно лице, дълга брада и много черна коса, постоянно потънал в мисли, доста примитивен в обноските си и слабо образован“ (превод, цитиран от Coccia p. 253.). Петрарка, след несъгласие с Леонтий, го определя като „голям звяр“ (вж. пак Coccia p. 252.).
  95. ↑ Вж. рецензията на Marta Guerra за книгата на Шаблон:Cita libro в Шаблон:Cita pubblicazione Библиографската препратка е на стр. 506
  96. ↑ Branca 1977, с. 116
  97. ↑ Vincenzo Fera, Petrarca lettore dell'Iliade, in Petrarca e il mondo Greco. Atti del Convegno internazionale di studi (Reggio Calabria 26-30 novembre 2001), Firenze, Le Lettere, 2007, с. 144
  98. ↑ Percorso della memoria, на enteboccaccio.it
  99. ↑ Branca 1986, с. 350
  100. ↑ Michele Pellegrini, PETRONI, Pietro, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 82, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2015
  101. ↑ Sapegno: „През пролетта на 1862 г. пред Бокачо се явил монах с послание за него от сиенския картузианец Пиетро Петрони, починал малко преди това с репутация на свят човек: той дошъл да му напомни за предстоящата му смърт и да го посъветва да изостави профанските си изследвания [...] Отначало, дълбоко разстроен, той искал незабавно да изгори всичките си писания и предложил на Петрарка да му продаде библиотеката си“.
  102. ↑ Петрарка ще отговори на приятеля си със „Senile I, 5“, потвърждавайки свещената стойност на литературата въз основа на биографичните преживявания на Лактанций и Августин от Хипон.
  103. ↑ Battaglia Ricci, с. 34
  104. ↑ Nocita, In viaggio per conto del comune fiorentino
  105. ↑ Ferroni, с. 32
  106. ↑ Ferroni, с. 32
  107. ↑ Nocita, Il mito di Napoli: „Бокачо отказва да спре. Идеализираният образ на неаполитанския град, мираж на спасение през най-трудните периоди от живота му, сега се е разпаднал, заменен от отиума на Черталдо, място, предпочитано сега пред всяко друго възможно.
  108. ↑ Кръгът „Санто Спирито“ е кръгът от флорентински хуманисти между 14-ти и 15-ти век, воден първо от Луиджи Марсили и Джовани Бокачо, а по-късно от Колучо Салутати и Леонардо Бруни, в базиликата „Санто Спирито“.
  109. ↑ Branca 1991, с. 185
  110. ↑ Branca 1977, с. 183
  111. ↑ Fiorilla, с. 129
  112. ↑ Nocita, Il culto di Dante
  113. ↑ Percorso della memoria, на enteboccaccio.it, Ente Nazionale Giovanni Boccaccio
  114. ↑ Branca 1977, с. 192
  115. ↑ Sacchetti, с. 225
  116. ↑ Колучо Салутати, на когото е било предопределено да събере хуманистичното наследство във Флоренция, добавя към епитафията на Бокачо трогателна възхвала на високата човешка и културна стойност, оставена като наследство от Бокачо: „Защо, о, прославен поете, който си пял на народен език, / напредваш с течение на времето? [...] Хиляди трудове са те направили известен сред простолюдието / : никоя епоха няма да мълчи за теб“
  117. ↑ Въпреки че Бокачо е запомнен с приноса си за развитието на народната проза с написването на „Декамерон“, поетът от Черталдо е заявил, че е пламенен почитател на поезията като цяло, дотолкова, че е написал страстна нейна защита в книга XV от „Генеалогията“. В тази връзка Джулиано Тантурли обобщава връзката между лирическата поезия и поета от Черталдо: „[Бокачо] искаше да повери, като печат не само на това [произведение, т.е. „Генеалогията“), но и на цялото си творчество, страстната и добре аргументирана защита на поезията...“ (Tanturli, с. 19)
  118. ↑ Tomba del Boccaccio, на enteboccaccio.it, Fondazione Ente Nazionale Giovanni Boccaccio
  119. 1 2 Tomba del Boccaccio, на enteboccaccio.it, Fondazione Ente Nazionale Giovanni Boccaccio
  120. ↑ Giuseppe Fontanelli, на enteboccaccio.it, Fondazione Ente Nazionale Giovanni Boccaccio

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Govanni Bocaccio в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​