Жул Верн
Михаил Строгов (2)

II
Руси и татари

Ако царят беше напуснал така неочаквано салоните на Новия дворец, когато приемът, който той бе устроил за гражданската и за военната върхушка и за първенците на Москва, беше тъкмо в разгара си, причината бяха опасните събития, разиграли се по същото време зад границите на Урал. Нямаше повече съмнение, едно страшно нашествие заплашваше да откъсне сибирските провинции от Руската автономна империя.

Азиатска Русия или Сибир заема площ от петстотин и шейсет хиляди левги и наброява около два милиона жители. Тя се простира от Уралските планини, които я отделят от Европейска Русия, чак до крайбрежието на Тихия океан. На юг я заграждат Туркестан и Китайската империя с една доста неопределена граница; на север Ледовитият океан и Карско море я отделят от Беринговия проток. Тя е разделена на губернии и провинции — Тоболската, Енисейската, Иркутската, Омската, Якутската; обхваща две околии — Охотската и Камчатка, както и две други области, под московско владичество сега — Киргизия и земята на чукчите.

Тази необятна степна равнина, която обхваща повече от сто и десет градуса от запад на изток, се използва едновременно като място за интерниране на престъпници и за заточаване на изселени чрез указ хора.

Двама генерал-губернатори представляват върховната власт на царя в тази огромна страна. Единият живее в Иркутск — столицата на Източен Сибир; другият живее в Тоболск — столица на Западен Сибир. Река Чуна, приток на река Енисей, разделя Сибир на две части.

Никаква железница не прекосява все още тези безбрежни равнини, някои от които са действително необикновено плодородни. Никакъв железен път не обслужва скъпоценните мини, благодарение на които огромни площи сибирска земя са по-богати под повърхността, отколкото над нея. По тези краища се пътува с тарантаси^[1] и брички през лятото и с шейни през зимата.

Едно единствено съобщително средство, но затова пък електрическо, свързва източната и западната граница на Сибир чрез кабел, дълъг повече от осем хиляди версти (8536 километра)^[2]. На излизане от Урал той минава през Екатеринбург, Касимов, Тюмен, Ишим, Омск, Еламск, Коливан, Томск, Красноярск, Нижни Удинск, Иркутск, Верхне Нерчинск, Стрелинк, Албазин, Благовешченск, Раде, Орломская, Александровское и Николаевск и струва по шест рубли и деветнайсет копейки за всяка дума, изпратена до най-крайния му граничен пункт. От Иркутск едно отклонение за връзка с Кятка на монголската граница, а оттам, срещу трийсет копейки за дума, пощата прехвърля телеграмите до Пекин за две седмици.

Именно този кабел, прокаран от Екатеринбург до Николаевск, е бил прерязан най-напред преди Томск и само няколко часа след това — между Томск и Коливан.

Затова след съобщението, което му бе направил за втори път генерал Кисов, царят бе отговорил само: Куриер начаса!

Вече няколко минути царят стоеше неподвижен пред прозореца на своя кабинет, когато прислужникът пред вратата отново я отвори. Главният началник на полицията застана на прага.

— Влез, генерале — каза кратко царят, — и ми разкажи всичко, което знаеш за Иван Огарьов.

— Един извънредно опасен човек, ваше величество — отвърна главният началник на полицията.

— Имал е чин полковник, така ли?

— Да, ваше величество.

— Интелигентен офицер ли беше?

— Много интелигентен, но извънредно невъздържан, необуздан, амбициозен, който не се спира пред нищо. Много скоро се замеси в тайни интриги и именно тогава негово височество великият княз го разжалва, а след това го заточи в Сибир.

— По кое време?

— Преди две години. След шестмесечно заточение бе помилван по волята на ваше величество и се завърна в Русия.

— И оттогава не се ли е връщал в Сибир?

— Да, ваше величество, връща се, но този път по собствено желание — отвърна главният началник на полицията.

После добави, понижавайки малко глас:

— Беше време, ваше величество, когато, отидеш ли веднъж в Сибир, не се връщаш повече оттам!

— Е, добре, докато аз съм жив, Сибир е и ще бъде страна, от която хората ще се връщат!

Царят имаше основание да произнесе тези думи с истинска гордост, защото често бе показвал чрез своето милосърдие, че руското правосъдие знае да прощава.

Главният началник на полицията не отвърна нищо, но явно не беше привърженик на подобни полумерки. Според него всеки, който преминеше Уралските планини, съпровождан от жандарми, не биваше никога да се връща обратно. При новия цар обаче нямаше да бъде вече така и главният началник на полицията съжаляваше искрено за това. Какво?! Нямаше да има вече доживотни присъди освен за престъпления от общ характер? Какво?! Политическите заточеници се завръщат от Тоболск, Якутск и Иркутск! Главният началник на полицията, свикнал със самовластните решения на указите, които преди не предвиждаха помилвания, решително не можеше да приеме този начин на управление! Но той мълчеше в очакване царят да продължи да го разпитва.

И въпросите не закъсняха.

— Не се ли е връщал повторно Иван Огарьов в Русия след това свое пътуване из сибирските провинции, пътуване, чиято истинска цел е останала неизвестна за нас? — попита царят.

— Върна се.

— И след завръщането полицията му изгуби следите, така ли?

— Не, ваше величество, защото един осъден става действително опасен чак в деня, когато го помилват!

Челото на царя се смръщи за миг. Главният началник на полицията навярно се изплаши, че бе отишъл твърде далеч, макар упорството, с което държеше на своите идеи, да беше най-малкото равностойно на безграничната му преданост към неговия господар; но царят, пренебрегвайки този косвен упрек по отношение на своята вътрешна политика, продължи да задава кратките си въпроси:

— Къде е бил най-накрая Иван Огарьов?

— В Пермска губерния.

— В кой град?

— В самия Перм.

— Какво е правил там?

— Давал е вид, че не върши нищо, и в държането му не е имало нищо подозрително.

— Не е ли бил под наблюдение на тайната полиция?

— Не, ваше величество.

— По кое време е напуснал Перм?

— Приблизително през март.

— За да отиде къде?

— Не знаем това.

— И оттогава насам не знаем какво е станало с него, така ли?

— Не знаем.

— Е, добре, аз обаче го знам! — отвърна царят. — Получих анонимни съобщения, които не са минали през канцеларията на полицията, но имам основание предвид настоящите събития отвъд границата да приема за верни!

— Нима ваше величество иска да каже — възкликна главният началник на полицията, — че Иван Огарьов има пръст в татарското нашествие?

— Да, генерале, и аз ще те осведомя за онова, което не знаеш. След като напуснал Пермска губерния, Иван Огарьов с преминал отново Уралските планини. Прехвърлил се в Сибир, в киргизките степи, и се опитал там не без успех да разбунтува номадското население. После слязъл по-надолу, на юг, чак до свободен Туркестан. Там намерил в Бухара и Коканда вождове, склонни да хвърлят татарските си орди в сибирските провинции и да завземат цялата азиатска част на Руската империя. Движението е било подготвено тайно, ала избухнало като гръм от ясно небе и ето че сега пътищата и съобщителните средства между Източен и Западен Сибир са прекъснати! На всичко отгоре Иван Огарьов, жаден за мъст, подготвя покушение върху живота на моя брат!

Царят се беше оживил и крачеше бързо, докато говореше. Главният началник на полицията не отвърна нищо, но си мислеше, че по времето, когато руските императори никога не помилваха заточеници, Иван Огарьов не би могъл да осъществи своите планове.

Известно време той мълча. После, приближавайки се към царя, който се бе отпуснал в един фотьойл, каза:

— Ваше величество сигурно е дал заповед това нашествие да бъде отблъснато по най-бързия начин?

— Да — отвърна царят. — Последната телеграма, която можа да мине през Нижни Удинск, сигурно е раздвижила военните части в Енисейска, Иркутска и Якутска губерния, както и в провинциите на Амур и езеро Байкал. Същевременно полковете от Перм и Нижни Новгород, както и казаците на границата се придвижват форсирано към Урал; за жалост ще бъдат необходими няколко седмици, докато те застанат лице с лице срещу татарските колони!

— И братът на ваше величество, неговото височество великият княз е изолиран сега в Иркутска губерния и няма повече директна връзка с Москва, така ли?

— Няма.

— В такъв случай той знае от последните телеграми какви мерки е предприел ваше величество и каква помощ може да очаква от най-близките губернии до Иркутската?

— Знае го — отвърна царят, — но не знае, че Иван Огарьов играе едновременно ролята на бунтовник и на предател и че в негово лице той има личен озлобен враг. Именно на великия княз дължи Иван Огарьов първото си падане в немилост и най-страшното е, че брат ми не познава този човек. Намерението на Иван Огарьов е да се върне в Иркутск и да предложи там под фалшиво име услугите си на великия княз. После, спечелил веднъж доверието му, когато татарите ще са обсадили Иркутск, той ще предаде града, а заедно с него и моя брат, чийто живот е пряко застрашен. Ето това е, което съм научил от изпратените ми сведения и което не знае великият княз, това именно той трябва да научи!

— Добре, ваше величество, в такъв случай един интелигентен смел куриер…

— Намерете ми го!

— Ще трябва да се придвижи с голяма бързина — добави главният началник на полицията, — защото, позволете да добавя, ваше величество, че сибирският край се отнася много благосклонно към бунтарите!

— Да не би да искаш да кажеш, генерале, че заточениците ще се съюзят с нашествениците? — възкликна царят, изгубил самообладание при този намек на главния началник на полицията.

— Нека ваше величество ме извини! — заекна главният началник на полицията, защото неспокойният му мнителен дух действително му бе внушил точно тази мисъл.

— Аз вярвам, че у заточениците има много повече патриотизъм! — отвърна царят.

— В Сибир има и други осъдени освен политическите заточеници — отвърна главният началник на полицията.

— Престъпниците! О, генерале, тях ги отстъпвам на теб! Та това е изметът на човешкото общество! Те са хора без родина. Но метежът или по-точно нашествието не е насочено срещу императора, а срещу Русия, срещу страната, за която заточениците все още не са изгубили напълно надеждата да я видят отново… и която действително ще видят!… Не, не, никога един русин не би се съюзил с един татарин, за да подкопае дори за миг устоите на московската мощ!

Царят имаше основание да вярва в патриотизма на онези, които неговата политика държеше засега на разстояние. Помилванията, които бяха основа на неговата справедливост — когато, разбира се, той имаше възможност лично да я упражнява, — значителните облекчения, които прилагаше при изпълнението на царските укази — толкова жестоки преди това, — му даваха право да вярва, че не се заблуждава. Но дори и без тази голяма възможност за успех срещу татарското нашествие условията не бяха по-малко сериозни, тъй като имаше опасност голяма част от киргизкото население да се присъедини към нападателите.

Киргизите се делят на три орди — голяма, малка и средна — и наброяват приблизително четиристотин хиляди „юрти“, тоест около два милиона души. От тези различни родове едни са независими, другите признават чуждата власт, било на Русия, било на ханствата на Коканда и Бухара, тоест на най-опасните владетели на Туркестан. Средната орда, най-богатата, е същевременно и най-мощната, нейните станове заемат цялата площ между реките Сара-Су, Иртиш, Горен Ишим, езерата Хадисанг и Аксакал. Голямата орда, която обитава областите, разположени на изток от земите на средната, се разпростира чак до Омска и до Тоболска губерния. Така че, надигнеше ли се киргизкото население, това би означавало нахлуване в Азиатска Русия и, на първо място, отделяне на Сибир на изток от Енисей.

Вярно е, че киргизите, пълни новаци във военното изкуство, са по-скоро обирджии и нападатели на кервани, отколкото редовна войска. Така че, според думите на господин Левшин, „един стегнат фронт или едно каре добра пехота биха дали отпор на десет пъти по-многобройна маса киргизи, а едно-единствено оръдие би унищожило огромна част от тях“.

Може и така да е, но карето добре строени пехотинци би трябвало да дойде на мястото на бунта, а оръдията да се изтеглят от артилерийския парк на някоя руска провинция, отдалечена на две или три хиляди версти. Само че, с изключение на директния път, който съединява Екатеринбург с Иркутск, степите, които много често представляват блатни местности, никак не са удобни за целта и сигурно биха минали доста седмици, преди руските части да бъдат в състояние да отблъснат татарските орди.

Омск е центърът на военната организация на Източен Сибир и има за задача да държи в подчинение киргизкото население. Там са границите, които тези съвсем недостатъчно подчинени номади бяха нарушавали неведнъж, и затова във Военното министерство имаха основание да смятат, че Омск е вече твърде сериозно застрашен. Линията на военните колонии, тоест на онези казашки постове, разположени на ешелони от Омск до Семипалатинск, беше форсирана вече на много места. Освен това имаше опасност „великите султани“, управляващи киргизките околии, да са приели вече доброволно, или да са били насилствено подчинени на властта на татарите, които са мюсюлмани като тях, и към омразата, породена от заробването им, да се бе прибавила и омраза, дължаща се на антагонизма между гръцката и мюсюлманската религия.

И действително отдавна вече татарите от Туркестан, и главно от Бухара, Коканда и Кундузкото ханство, се опитваха както чрез сила, така и по пътя на убеждението да изтръгнат киргизките орди от московското владичество.

Само няколко думи за тези татари.

Татарите произхождат по-точно от две различни раси — кавказката и монголската.

Кавказката раса, за която Абел дьо Ремюза казва, „че се приема в Европа като типа за красота на нейното население, защото всички народи от тази част на света са произлезли от нея“, обединява под едно и също име турците и местното население от персийски произход.

Чисто монголската раса обхваща монголците, манджурите и тибетците.

Татарите, които заплашваха по това време руската империя, бяха от кавказката раса и населяваха главно Туркестан. Тази обширна земя е разделена на различни държави, които се управляват от ханове и затова се наричат ханства. Главните ханства са Бухара, Коканда, Кундузкото ханство.

По това време най-голямо и най-опасно беше бухарското ханство. На Русия се бе налагало неведнъж досега да воюва срещу неговите владетели, които от личен интерес и за да могат да им наложат друго иго, бяха подкрепяли независимостта на киргизите против московското владичество. Настоящият им предводител — Теохар хан, следваше стъпките на своите предшественици.

Бухарското ханство се простира от север на юг между трийсет и седмия и четирийсет и първия паралел, а от изток на запад, между шейсет и първия и шейсет и шестия градус ширина, тоест върху една площ от приблизително десет хиляди квадратни мили.

Тази държава има население от два милиона и петстотин хиляди жители, армия от шейсет хиляди бойци, които се увеличават трикратно по време на война, и трийсет хиляди конници. Страната е богата, с развито животновъдство, земеделие и минерални богатства и е разширила границите си, като завладяла земите на Балк, Андкуй Меймене. В нея има трийсет и два големи градове. Бухара, ограден със стена, дълга повече от осем английски мили и защитена с бойни кули, е прославен град, възпят от Авицена и други учени мъже на десети век, приет за център на мюсюлманската наука, и се нарежда сред най-прочутите селища на Централна Азия; Самарканд, в който се намира гробът на Тамерлан и знаменитият дворец, където се пази прочутата синя плоча, върху която идва да седне всеки нов хан при възкачването си, е защитен от много здрава крепост; Карши, с тройния пояс от стени, е разположен в един оазис, заобиколен от тресавище, пълно с костенурки и гущери, и е почти непревземаем; Чарджуй се брани от близо двайсетхилядно население; и накрая Ката Курган, Нурата, Джизак, Пайканд, Каракул, Хузар и тъй нататък представляваш група градове, които трудно биха се оставили да бъдат покорени. Така че ханството на Бухара, предпазвано от планините и изолирано от степите, е действително опасна държава и при нужда Русия би трябвало да й противопостави значителни сили.

И тъй по това време този татарски край се управляваше от амбициозния и свиреп Теохар. Опирайки се на другите ханове — и главно на кокандския и на кундузкия — жестоки во̀ини и грабители, готови да се хвърлят във всевъзможни скъпи на татарския инстинкт набези, — подпомогнат от ползващите се с неограничени права предводители на ордите на Централна Азия, той бе оглавил нашествието, чийто вдъхновител обаче беше Иван Огарьов. Предателят Огарьов, тласкан колкото от безумна амбиция, толкова и от омраза, беше организирал нашествието така, че хората му да прекъснат големия сибирски път. Луд човек наистина, ако си мислеше, че би могъл да разклати устоите на московската империя! Подтикнат от него, емирът — такава титла носят хановете на Бухара — бе насочил ордите си отвъд руската граница. Той беше нахлул в Семипалатинската губерния и твърде малкото на брой казаци в този район се бяха видели принудени да отстъпят пред него. Той бе стигнал далече зад езерото Балхаш, увличайки след себе си киргизкото население по своя път. Като грабеше, рушеше и вербуваше онези, които му се подчиняваха, той пленяваше всички, които му оказваха отпор, и се прехвърляше от град на град, следван от обоза на типичен ориенталски владетел, представляващ цивилното му домочадие — жените, прислугата, и вършеше всичко с наглата дързост на един съвременен Чингис хан.

Къде ли беше той сега? Докъде ли бяха стигнали войниците му по времето, когато съобщението за нападението беше пристигнало в Москва? До коя ли точка се бе наложило да отстъпят руските части в Сибир? Никой не можеше да знае. Връзките бяха прекъснати. Дали кабелът между Коливан и Томск беше прерязан от разузнавачи на татарската армия, или самият емир беше стигнал чак до енисейските провинции? Дали въстанието се бе разпростряло вече чак до източните земи? Никой не можеше да каже. Единствено съобщително средство, което не се страхува нито от студа, нито от жегата, което не могат да спрат нито суровите условия на зимата, нито високите градуси на лятото, което лети с бързината на светкавица — електрическият ток, не можеше да протича вече през степта и нямаше начин да се предупреди затвореният в Иркутск велик княз за опасността, която го грозеше от страна на предателя Иван Огарьов.

Само куриер можеше да замени прекъснатия кабел. Този човек щеше да има нужда от време, за да преодолее пет хилядите и двеста версти (5523 километра), които отделят Москва от Иркутск. За да може да прекоси редиците на бунтовниците и на окупаторите, той трябваше да прояви едновременно, така да се каже, свръхчовешка смелост и интелигентност, но с разум и сърце се стига далеч!

„Ще открия ли този разум и това сърце?“ — питаше се царят.