Харуки Мураками
1Q84 (27)

Трета глава
(Аомаме): Не можеш да избираш как се раждаш, но можеш да избереш как да умреш

Една нощ към края на юли плътната облачност най-после се разкъса и на небето се появиха двете луни. Аомаме стоеше на балкончето на апартамента си и наблюдаваше небосвода. Идеше й да се обади моментално някому и да му каже: „Ей, би ли ми направил една услуга? Подай глава през прозореца и погледни небето. Окей. Сега колко луни виждаш там горе? От тук, където се намирам, виждам съвсем ясно две. А при теб как е?“.

Нямаше обаче кому да се обади. Оставаше й единствено Аюми, но Аомаме предпочиташе да не задълбочава повече личните им взаимоотношения. Все пак Аюми си беше полицайка. Съвсем скоро Аомаме вероятно щеше да убие още един човек, след което й предстоеше смяна на лицето, на името, на адреса — изобщо да изчезне. И очевидно това щеше да сложи край на срещите и разговорите й с Аюми. А допуснеш ли прекалена близост с някого, после скъсването на връзката може да ти причини огромна болка.

Прибра се, затвори балконската врата и включи климатика. После затвори завесите, за да сложи някаква преграда между себе си и луните. Тези две луни на небето безкрайно я притесняваха. Нарушаваха леко установеното земно равновесие, а, изглежда, и лично на нея й влияеха физически. Доста време оставаше до мензиса й, но отсега усещаше тялото си необичайно отпуснато и тежко. Кожата й бе суха, пулсът — ненормален. Заповяда си на глас да престане да си мисли за луните — независимо че се смяташе задължена да мисли за тях.

За да се пребори с отпуснатостта си, Аомаме легна върху мокета да опъне мускулите си; протягаше системно и до максимум всеки отделен мускул от онези, които почти не използваше в нормалното си ежедневие. Всеки отделен мускул пък реагираше с безмълвен писък и потта й се стичаше по пода. Сама си беше съставила тази програма за стречинг и с всеки изминал ден я правеше все по-радикална и ефективна. Предназначена бе единствено за нейна лична употреба. Изключено бе да я въведе в заниманията в спортния клуб. Нормален човек не бе в състояние да понесе толкова силна болка. Когато я изпробва върху колегите си инструктори, повечето от тях почнаха да пищят и да я молят да има милост.

Докато изпълняваше програмата си, слушаше Яначековата „Симфониета“ под диригентството на Джордж Сел. Записът траеше 25 минути — напълно достатъчни й да подложи на ефективно мъчение всеки мускул в тялото си — нито прекалено кратко, нито прекалено дълго. Когато музиката свърши, грамофонът спря да се върти и рамото му автоматично се върна върху стойката си, както умът, така и тялото й се чувстваха като изцедени парцали.

Аомаме вече знаеше наизуст „Симфониетата“ нота по нота. Докато разтягаше тялото си до максималните граници, музиката й позволяваше да запази някакво мистериозно спокойствие. Беше едновременно и мъчителят, и изтезаваният. Именно това усещане за наложена отвътре независимост беше крайната й цел. Носеше й дълбока утеха. А „Симфониетата“ на Яначек беше идеалният фон за тази цел.

* * *

Телефонът й иззвъня малко преди десет вечерта. Вдигна слушалката и чу гласа на Тамару:

— Някакви планове за утре?

— Свършвам работа в 6:30.

— Ще можеш ли да се отбиеш след това?

— Ще мога.

— Хубаво. — Чу как химикалката му дращи по календара.

— Успя ли да намериш ново куче?

— Куче ли? Ъхъ. Пак немска овчарка. Още не мога да кажа каква е по характер, но има основна дресировка и май знае как да изпълнява команди. Пристигнала е преди десетина дни и вече се е аклиматизирала. Жените са доволни, че пак има кой да ги пази.

— Чудесно.

— Тази се задоволява с обикновена кучешка храна. Една грижа по-малко.

— Немските овчарки поначало не ядат спанак.

— Бун си беше особена кучка. А в зависимост от сезона спанакът понякога е доста скъп — заоплаква се носталгично Тамару. След няколкосекундна пауза добави: — Хубава нощ е за гледане на луната.

— Това пък откъде ти дойде на ум? — понамръщи се Аомаме на телефона.

— Дори и на мен не ми е чужда красотата на природата, ако искаш да знаеш.

— Разбира се. — Но не си и от тия, които току-така, без повод, ще седнат да си говорят за романтика по телефона.

След нова кратка пауза Тамару каза:

— Ти при предишния ни телефонен разговор повдигна въпроса за гледането на луната, не помниш ли? Оттогава все това ми е в акъла, особено след като преди малко погледнах небето, а по него нямаше нито едно облаче.

Аомаме насмалко да го попита колко луни е видял в ясното небе, но се възпря. Прекалено опасен беше един такъв въпрос. При последната им среща Тамару й разказа живота си — как израснал като сираче, без никога да е виждал лицата на родителите си, от каква националност бил. За пръв път разговаряше с нея толкова подробно, а и поначало не бе склонен да говори за себе си. Явно бе почнал да изпитва лични симпатии към Аомаме и затова й се беше разкрил до известна степен. Но в крайна сметка той си оставаше професионалист, обучен да следва най-краткия път към изпълнението на задачата си. Нямаше смисъл да му споделя прекалено много.

— Мисля, че утре след работа ще успея да стигна докъм седем — рече.

— Хубаво. И предполагам, че ще си гладна. Готвачката утре има почивен ден, така че няма да можем да ти предложим нищо свястно, но ако ще се задоволиш с някой и друг сандвич, ще мога да ти спретна нещо.

— Благодаря.

— Ще трябва да носиш със себе си шофьорската си книжка, паспорта и книжката за здравните тя осигуровки. Освен това ще ни е необходим и дубликат от ключа на апартамента ти. Ще успееш ли да се приготвиш?

— Да, би трябвало.

— И още нещо. Ще трябва да те видя насаме и по оня, предишния въпрос. Така че ще се наложи да ми отделиш известно време, след като приключиш с мадам.

— Кой предишен въпрос?

Тамару млъкна за миг. Мълчанието му тежеше колкото цяла торба пясък.

— Доколкото си спомням, помоли ме да ти намеря едно нещо. Нима си забравила?

— Как? Разбира се, че си спомням — отвърна забързано Аомаме. Едно ъгълче от съзнанието й все още бе заето от мисълта за луните.

— До утре в седем тогава — каза Тамару и затвори.

* * *

И през следващата нощ нямаше промяна в броя на луните. След бърз душ Аомаме излезе от клуба, а горе на светлото все още небе вече я чакаха една до друга двете бледолики луни. Аомаме се застоя на пасарелката над авеню „Гайен-Нишидори“, облегна се на парапета и известно време остана загледана в луните. Никой друг наоколо не се вглеждаше толкова внимателно в небето. Минувачите й хвърляха по някой озадачен поглед, после продължаваха забързани към станцията на метрото, без да проявят и капка интерес нито към небето, нито към луната. Но докато гледаше нагоре, Аомаме започна да изпитва същата физическа умора, която я бе сполетяла два дни по-рано. Крайно време е да престана да се блещя на тези луни, упрекна се. Много зле взе да ми се отразява. Но колкото и да си налагаше да не гледа натам, нямаше начин да не чувства техния поглед върху кожата си. Дори когато не ги гледам, самите те ме гледат. И знаят какво съм тръгнала да върша.

* * *

Вдовицата и Аомаме пиеха кафе от някакви натруфени чаши от отминала епоха. Вдовицата сипа внимателно няколко капчици мляко до ръба на чашата си и пиеше кафето си, без да го разбърква. Захар не ползваше. Аомаме, както винаги, се придържаше към черното кафе. Тамару им беше поднесъл обещаните сандвичи, нарязани на хапки. Аомаме изяде няколко — най-обикновени сандвичи с краставица и сирене върху ръжен хляб, с много фини подправки. Тамару много го биваше по простите неща за ядене, умееше да борави сръчно с кухненския нож и да нарязва на идеални размери и дебелина всички съставки. Знаеше и реда, в който следва да се извършат отделните операции. А това се оказваше от огромно значение за крайния вид и вкус на продукта.

— Докъде стигна с организацията на твоите дела? — попита вдовицата.

— Предадох всичките си излишни дрехи и книги на благотворителни организации. Опаковала съм само онова, което ще ми е нужно за новия ми живот, и съм готова моментално да тръгна. В апартамента си съм оставила единствено онези неща, които ще са ми нужни междувременно: електроуреди, легло със завивки, няколко чинии.

— Ще се погрижим за всичко, което остане след теб. За наема и за други такива подробности изобщо не се притеснявай. Тръгни само с най-необходимото ти.

— Да им дам ли предизвестие в работата? Да не им се стори подозрително, ако един ден изчезна без предупреждение.

— И затова не се притеснявай — върна вдовицата тихо чашката си върху масата.

Аомаме кимна в отговор. Изяде още един сандвич и отпи от кафето.

— Имаш ли пари в банката, между другото? — попита я вдовицата.

— Шестстотин хиляди йени в спестовен влог и два милиона по депозитен сертификат.

Вдовицата направи няколко изчисления.

— Няма проблем да изтеглиш до 400 000 от спестовния влог, стига да го направиш на части, но не пипай депозитния сертификат. Няма да изглежда добре, ако го закриеш изведнъж. Личните ти дела може да са под наблюдение. Допълнителната предпазливост никога не е излишна. По-нататък ще те компенсирам за разликата. Други имоти и активи имаш ли?

— Само парите, които досега ми плащахте. Стоят си в касета в един трезор.

— Извади парите, но не ги дръж в апартамента си. Измисли къде да ги скъташ на сигурно място.

— Добре.

— Засега толкова. Върши си работата както винаги, не променяй начина си на живот и не прави нещо, което да привлича излишно внимание. И в никакъв случай не обсъждай важни неща по телефона.

След като изчерпа инструкциите си, вдовицата се отпусна по-удобно в креслото, сякаш силите й се бяха изцедили.

— Датата уточнена ли е? — попита Аомаме.

— За съжаление, още не — отвърна вдовицата. — Чакаме ги да се свържат с нас. Нещата се подреждат, но графикът ще се уточни едва в последния момент. А дотогава може да мине и седмица, може — и месец. И точното място засега не ни е известно. Просто трябва да останеш на изчакване, макар и на тръни.

— Чакането не ми пречи — рече Аомаме, но ми се ще да ме запознаете поне в най-общи линии с „договореностите“.

— Ще му проведеш сеанс по стречинг. Каквото правиш винаги. Той има известни проблеми със здравето си. Не са опасни за живота му, но, доколкото ни е известно, му причиняват големи неприятности. Освен обичайната медицина е опитал и разни алтернативни лечения — шиацу, акупунктура, масажи, — но нищо не е успяло да облекчи страданията му. Тези здравни проблеми са единственото слабо място на този така наречен Вожд. А ние тъкмо тази пукнатина в отбраната му търсим.

Прозорецът зад гърба на вдовицата бе със спуснати завеси, които закриваха луните, но Аомаме усещаше хладния им поглед върху кожата си. Конспиративното им мълчание сякаш бе успяло да се промъкне в стаята.

— Имаме наш човек в организацията Сакигаке и чрез него пуснахме слух, че си виден специалист по стречинг. Това никак не бе трудно, тъй като си е самата истина. Така че те проявяват огромен интерес към теб. Първоначално искаха да отидеш в селището им в Яманаши, но успяхме да им внушим, че заради прекомерната си заетост не можеш да излизаш от Токио. Така или иначе, човекът идва до Токио веднъж месечно по работа. Отсяда под чуждо име в един хотел в центъра. Там ще проведеш сеанса си. А останеш ли веднъж насаме с него, просто прилагаш обичайните си хватки.

Аомаме се опита да си представи сцената. Хотелска стая. Легнал на постелката за йога мъж, а тя разтяга мускулите му. Не вижда лицето му. Така, както е по корем, тилът му е открит, беззащитен. Тя се пресяга и вади от чантата си ледокопа.

— Сигурно ли е, че двамата ще сме сами в хотелската стая? — попита Аомаме.

Вдовицата кимна:

— Вождът крие здравословните си проблеми от организацията, така че би трябвало да няма друг човек. Двамата ще сте сами.

— Те знаят ли името ми и къде работя?

— Говорим за изключително предпазливи хора. Вече са те проучили най-подробно и не са установили никакви проблеми. Вчера ни съобщиха, че желаят да го посетиш в хотела му. Остава само да уточним времето и мястото.

— Често ви посещавам. Дали няма да се усъмнят във връзката ни?

— Аз съм просто член в спортния клуб, където работиш, а идването ти тук е в качеството ти на моя лична инструкторка. Не виждам причина да припишат нещо повече на взаимоотношенията ни.

Аомаме кимна в знак на съгласие.

— При всяко излизане от селището — каза вдовицата — Вожда се придружава от двама телохранители. И двамата са от сектата и имат колани по карате. Не ни е известно дали освен това не носят и оръжие, но очевидно са много кадърни в работата си. Тренират ежедневно. Макар според Тамару да са аматьори.

— За разлика от самия Тамару.

— Да, за разлика от самия Тамару. Той е служил като рейнджър в силите за самоотбрана. На такива като него им е втълпено да извършват всичко необходимо в изпълнение на поставената им задача, и то мигновено, без ни най-малко да се замислят. Най-важното е да не проявяват колебание, независимо кой е противникът им. А аматьорите се колебаят — особено когато противникът им е млада жена, да кажем.

Вдовицата се сгуши обратно в креслото и въздъхна дълбоко. После пак изправи гръбнака си и се втренчи в Аомаме:

— Двамата телохранители най-вероятно ще се намират в съседната стая до апартамента, докато ти прилагаш лечението си върху Вожда. Ще си насаме с него в продължение на цял час. Засега поне така се подреждат нещата. Но какво ще стане в действителност, никой не може да каже. Нещата се менят. Вождът никога не разкрива намеренията си до последния миг.

— На каква възраст е той?

— Някъде към петдесет и пет. Едър мъж, доколкото ни е известно. Но за съжаление, само толкова знаем.

* * *

Тамару я чакаше пред главния вход. Предаде му резервния ключ от апартамента, шофьорската си книжка, паспорта и книжката за здравните си осигуровки. Той влезе и ги ксерокопира. След като се убеди, че притежава необходимите копия, върна оригиналите на Аомаме. После я вкара в офиса си в съседство с главния вход — малко квадратно помещение без никаква украса, с гледащо към градината прозорче. Климатикът жужеше тихичко. Настани Аомаме на дървено столче, а сам той седна зад бюрото. На стената над бюрото висяха четири телевизионни монитора. Постъпващият от вариофокалните камери сигнал се записваше на четири отделни видеодека. Екраните показваха положението извън оградата. На най-десния се виждаше входът на приюта с жените, както и излегналата се на земята нова овчарка. Беше малко по-дребна от предишната кучка.

— Нямаме запис как е загинало онова куче — като че предугади въпроса й Тамару. — По това време не е била вързана. Изключено е да се е отвързала сама. Което значи, че някой я е отвързал.

— И то някой, когото е допуснала да се приближи, без да го лае.

— Така излиза.

— Странно…

Тамару кимна, но нищо не каза. Толкова пъти бе предъвквал различните вероятности, че вече от самата мисъл му призляваше. Не му бе останало и нищо, което да каже другиму.

Тамару се пресегна и извади черен найлонов плик от кантонерката до бюрото. От плика измъкна избеляла синя хавлиена кърпа, а като я разтвори, оказа се, че в нея има лъскав черен предмет — малък автоматичен пистолет. Подаде го на Аомаме, без дума да каже, а и тя го пое безмълвно. Опита тежестта му върху дланта си. Беше много по-лек, отколкото изглеждаше. И такова малко, леко нещо е способно да донесе смърт на човешко същество.

— Току-що допусна две основни грешки. Сещаш ли се кои? — попита я Тамару.

Аомаме премисли извършените от нея действия, но не откри в тях никаква грешка. Просто бе поела подаденото й оръжие.

— Не.

— Първо, след като пое пистолета, не провери дали е зареден, и ако е зареден, дали е спуснат предпазителят му. Втората ти грешка: след като го пое, го задържа — макар и само за частица от секундата — насочен към мен. Тоест наруши две абсолютни правила. И трето, не пъхай пръст в скобата, ако не възнамеряваш да дръпнеш спусъка.

— Разбрах. Вече ще внимавам.

— Като се изключат извънредните случаи, никога недей да държиш, подаваш или носиш пистолет дори с един патрон в него. И видиш ли пистолет, винаги го смятай за зареден, докато не се убедиш със сигурност в противното. Предназначението на оръжието е да убива хора. Предпазливостта никога не е излишна. Някой може и да ми се смее на прекалената предпазливост, но постоянно се случват нелепи нещастия, в които обикновено пострадват най-вече онези, които най-много са се смели.

От джоба на якето си Тамару извади найлонов плик със седем нови патрона и го остави върху бюрото.

— Както виждаш, патроните не са в пистолета. Пълнителят му си е на място, но е празен. И в патронника няма патрон.

Аомаме кимна.

— Това ти е личен подарък от мен. Независимо от това, ако не го използваш, бих желал да го получа обратно.

— Разбира се — каза Аомаме с пресъхнало гърло. — Но все пак си платил някакви пари за него.

— За парите не се притеснявай — рече Тамару. — Имаш си други неща, за които да се тревожиш. Дай за тях да си говорим. Стреляла ли си някога с пистолет?

— Никога — поклати глава Аомаме.

— С револвер се стреля по-лесно, отколкото с пистолет, особено от аматьори. Механизмът на револвера е далеч по-прост, затова и по-лесно се научава човек да борави с него, което значи, че и вероятността от грешка е по-малка. Добрият револвер обаче е доста обемист и обременява носещия го. Затова прецених, че за теб ще е по-подходящ автоматичният пистолет. В ръцете си държиш „Хеклер & Кох“, модел HK4, немско производство. Тегло без патроните 480 грама. Малък е и е лек, но късите му деветмилиметрови патрони са мощни, а и откатът му е слаб. Не е кой знае колко точен на големи разстояния, но е идеален за целите, за които ти трябва. Фирмата „Хеклер & Кох“ е създадена след войната, но моделът HK4 е базиран на Mauser HSc — много уважаван предвоенен модел. В производство е от 1968 г. и все още е в масова употреба. Тоест на него може да се разчита. Твоят не е нов, но за него се е грижил човек, който явно е знаел какво върши. Пистолетът е като автомобила: една добре използвана кола е по-сигурна от чисто новата.

Тамару взе от ръцете й пистолета и й показа как да борави с него — как да включва и изключва предпазителя, как да вади и слага пълнителя.

— Пълнителят се вади задължително при включен предпазител. След като натиснеш бутона и издърпаш пълнителя, дърпаш назад затвора и патронът се изхвърля от патронника — сега не, естествено, понеже пистолетът не е зареден. Затворният блок остава отворен, при което натискаш спусъка ето така, плъзгачът се затваря, но ударникът остава издърпан назад. Натискаш още веднъж спусъка и ударникът пада. Едва тогава слагаш новия пълнител.

Тамару демонстрираше последователните действия с тренирани движения. После повтори последователността бавно, като обръщаше внимание на всяка отделна операция. Аомаме го наблюдаваше съсредоточено.

— Хайде, опитай ти сега.

Аомаме извади внимателно пълнителя, дръпна назад затворния блок, изпразни патронника, спусна ударника и върна пълнителя на мястото му.

— Добре — каза Тамару. После взе от нея пистолета, извади пълнителя, внимателно го зареди със седемте патрона и го пъхна обратно в ръкохватката със звучно щракане. Дръпна назад затвора и вкара патрон в патронника. После спусна предпазителя, намиращ се на лявата страна на пистолета.

— Хайде сега да повториш същото, което направи преди малко, само че този път с бойни патрони. Патрон има и в патронника. Предпазителят е включен, но и при това положение в никакъв случай не бива да насочваш оръжието към човек.

Поела заредения пистолет, Аомаме усети колко по-тежък е станал и как носи непогрешимото предвестие за смърт. В ръцете си държеше прецизен инструмент, създаден за убиване на хора. Почувства как се изпотява под мишниците.

Щракна повторно да се убеди, че предпазителят е включен, натисна бутона, извади пълнителя и го остави върху масата. После дръпна затвора и освободеният от патронника патрон падна шумно на дървения под. Натисна веднъж спусъка да затвори плъзгача, после втори път — да спусне ударника. След това вдигна с разтреперана ръка падналия в краката й патрон. Гърлото й бе съвсем пресъхнало и всяко вдишване й причиняваше остра пареща болка.

— Като за пръв път не е зле — отсъди Тамару и с натиск вкара деветмилиметровия патрон в пълнителя. — Но ще трябва още много да се упражняваш. Ръцете ти треперят. Необходимо е по няколко пъти на ден да тренираш движенията за вадене и слагане на пълнителя, та ръцете ти да свикнат с пистолета, докато стигнеш до автоматизъм и висока скорост като моите. И то на тъмно. В твоя случай няма да ти се налага да сменяш пълнител в хода на операцията, но самите движения са от основни по-основни за човека, който използва пистолета. Затова трябва да ги знаеш наизуст.

— А в стрелба не трябва ли да се тренирам?

— Ама ти нали не се каниш да застреляш с това нещо друг човек? Нали само себе си ще простреляш?

Аомаме кимна.

— В такъв случай не ти трябва да тренираш стрелба. Достатъчно ти е да знаеш как да го заредиш, да освободиш предпазителя и да усетиш действието на спусъка. Така или иначе, къде се канеше да тренираш стрелбата?

Аомаме завъртя глава. Нямаше никаква представа.

— А и как точно смяташ да се гръмнеш? Я вземи да опиташ.

Тамару вкара заредения пълнител, убеди се, че предпазителят е включен, и подаде оръжието на Аомаме.

— Поставил съм предпазителя — рече.

Аомаме притисна дулото към слепоочието си. Усети ледената стомана. Но Тамару бавно поклати глава няколко пъти.

— Повярвай ми. Слепоочието не е най-подходящото за целта място. Да се гръмне човек в мозъка по този начин, е много по-трудно, отколкото можеш да си представиш. Обикновено му се разтреперват ръцете, а това пречи на правилния прицел. В крайна сметка можеш да си останеш с одран череп, вместо да се самоубиеш. Сигурен съм, че не желаеш подобно нещо.

Аомаме безмълвно поклати отрицателно глава.

— Виж какво става с генерал Тоджо след войната. Когато американските военни идват да го арестуват, той решава да се самоубие. Насочва дулото към гърдите си и натиска спусъка, обаче куршумът не уцелва и само го ранява в стомаха, без да го убие. Представяш ли си? Най-видният професионален военачалник в цяла Япония да не може да се самоубие с пистолет! Закарват го в болница, американските лекари полагат максимални усилия, излекуват го, осъждат го и го обесват. По-гадна смърт — здраве му кажи! Последните мигове в живота са важно нещо за един човек. Не можеш да избираш как се раждаш, но можеш да избереш как да умреш.

Аомаме прехапа устна.

— Най-сигурният начин е да налапаш дулото и да си пръснеш черепа отдолу. Ето така.

Тамару взе пистолета от Аомаме да й покаже. Тя хем знаеше, че предпазителят е спуснат, хем пак се напрегна, докато го наблюдаваше. Дъхът й секна, сякаш нещо й заседна в гърлото.

— Но и така няма 100 процента гаранция. Дори познавам един, който така и не успя да се самоубие, но се докара до много тежко положение. Служехме заедно в силите за самоотбрана. Наврял дулото на карабината в устата си и натиснал с палци лъжицата, която бил завързал към спусъка. Но, изглежда, цевта на пушката се е поизместила, та вместо да умре, се превърна в зеленчук. И така живя още десет години. Никак не е лесно човек да си отнеме сам живота. Не става като на кино. По филмите го правят като едното нищо, без никаква болка, и хоп! — човекът умрял. А в действителност съвсем не е така. Оставаш прикован към леглото цели десет години, а пикнята ти не спира да тече.

Аомаме кимна безмълвно.

Тамару извади патроните от пълнителя и от цевта и ги пусна в найлоновото пликче. Подаде пистолета на Аомаме отделно от патроните.

— Вече не е зареден.

Аомаме кимна и ги пое.

— Повярвай ми: най-умно е да си мислиш как да оцелееш. А е и най-практично. Друг съвет не мога да ти дам.

— Разбирам — отвърна сухо Аомаме. После уви „Хеклер & Кох“-а, модел HK4 — груб според нея механизъм, — в един шал и го набута на дъното на чантата си. От това чантата й натежа с повече от половин кило, но формата й не се промени. HK4 беше малък пистолет.

— Този пистолет не е за аматьори — уточни Тамару. — От личен опит знам, че нищо добро не можеш да чакаш от него. Но мисля, че ще успееш да го овладееш. В това отношение ние двамата си приличаме. Закъсаш ли, винаги ще дадеш предимство на правилата пред самата себе си.

— Вероятно, тъй като самото „себе си“ не съществува.

Тамару нищо не можа да каже на този й аргумент.

— Служил си в силите за самоотбрана, значи?

— Да. И то в най-тежките части. Караха ни да ядем плъхове, змии и скакалци. Не че не стават за ядене, но вкусът им е доста гаден.

— И с какво се занимаваше след това?

— С какво ли не. Охранител, най-вече бодигард — макар тая дума да е прекалено префърцунена за онова, което понякога ми се случваше да върша. Не обичам да работя в екип, по-скоро си падам единак. Известно време бях част и от подземния свят поради липсата на друго препитание. На какво ли не съм се нагледал — куп неща, които нормалният човек цял живот не би видял. Но все пак не паднах до най-ниското. Винаги гледах да не прекрачвам границата. По рождение съм предпазлив човек, така че организираните престъпни групи якудза никак не ми се нравеха. И както вече споменах, нямам криминално досие. След което дойдох тук. — И Тамару посочи право надолу. — Оттогава водя много заседнал живот. Не че държа толкова на стабилно всекидневие, но засега съм доволен. Много трудно намира човек работа, която да му харесва.

— Много си прав — каза Аомаме. — Но ти наистина ли настояваш да не ти платя за това нещо?

Тамару завъртя глава:

— Не ти ща парите. Главната движеща сила на този свят не са парите, а онова, което дължиш на хората, и какво те ти дължат. И понеже не обичам да дължа никому нищо, гледам колкото се може повече да съм от даващите.

— Много съм ти задължена — каза Аомаме.

— Ако случайно от полицията вземат да те разпитват откъде имаш пистолета, надявам се да не споменеш името ми. Ако дойдат тук, аз, естествено, всичко ще отричам. За миналото ми нищо няма да открият. Но ако се захванат с мадам, спукана ми е работата.

— Разбира се, че няма да им кажа името ти.

Тамару извади от джоба си сгънато листче и го подаде на Аомаме. Там имаше мъжко име. Тамару каза:

— На 4 юли си се срещнала с този човек в кафене „Реноар“, близо до гара Сендагая. Предал ти е пистолета със седем патрона и си му платила петдесет хиляди йени в брой. Той се е свързал с теб, след като научил, че търсиш пистолет. Ако полицията го разпита, предполага се той да се признае за виновен и да прекара някоя и друга година зад решетките. Нищо повече не е необходимо да им казваш. На полицията й стига да установи по какъв път е стигнал пистолетът в ръцете ти, за да запазят добрия си имидж. Е, и ти може да полежиш известно време в затвора за нарушение на закона за контрол върху огнестрелните и хладните оръжия.

Аомаме запомни името и върна листчето на Тамару, а той го накъса на парченца и ги хвърли в кошчето. После й каза:

— Вече ти споменах, че съм изключително предпазлив човек. Почти никога не завися от никого за нищо, а дори и да ми се наложи, пак не се доверявам никому. И не обичам да оставям нещата на самотек. Но в конкретния случай най-вече се надявам пистолетът да се върне у мен неизползван. Тогава никой няма да има проблеми, никой няма да умре, няма да има пострадали, никой няма да лежи в затвор.

Аомаме кимна:

— С други думи, искаш от мен да наруша закона на Чехов.

— Точно така. Чехов може да е велик писател, но не всички романи са длъжни да се съобразяват с правилата му. Не всички оръжия във всички разкази са длъжни да гръмнат. — Изведнъж Тамару се намръщи, сякаш се сети за нещо: — За една бройка да забравя. Трябваше да те оборудвам и с пейджър.

Извади от бюрото си едно дребно устройство с щипка за прикачване към дреха или колан. Вдигна телефона и набра трицифрен код за бърза връзка. Телефонът иззвъня трикратно и пейджърът му отговори с поредица електронни пиукания. След като увеличи силата на звука колкото искаше, Тамару натисна бутон да го изключи. Огледа внимателно дисплея, да се убеди, че на него се вижда номерът на търсещия го абонат, след което го подаде на Аомаме.

— Най-добре ще е да не се разделяш с това или поне да не се отдалечаваш много от него. Звънне ли, значи трябва да ти предам нещо. И то нещо важно. Няма да ти сигнализирам, за да си говоря с теб за времето. При което трябва да се обадиш незабавно на номера, който се вижда на дисплея. Моментално. И то от обществен телефон. И още нещо: ако имаш багаж, остави го в едно от монетните гардеробчета на гара Шинджуку.

— Гара Шинджуку — повтори Аомаме.

— Смятам, че не е необходимо да ти напомням да пътуваш с минимален багаж.

— Естествено.

* * *

След като се прибра, Аомаме закри прозорците си със завесите и извади от чантата си „Хеклер & Кох“-а с патроните. Седна на масата в кухнята и си преговори няколко пъти ваденето и слагането на празния пълнител. Всеки път го правеше все по-бързо. Движенията й добиха определена ритмичност и ръцете й престанаха да треперят. После уви пистолета в една стара тениска и го напъха в кутия от обувки, която завря на дъното на килера. Пликчето с патроните скри в джоба на един свой шлифер на закачалката. Усети, че я мъчи страхотна жажда, извади от хладилника кана с леден ечемичен чай и изпи три пълни чаши. Раменете й се бяха схванали и я боляха, а от подмишниците й се носеше необичайна миризма. Самата мисъл, че вече притежава пистолет, караше светът да изглежда малко по-различно. Дори домът й бе придобил някаква непозната, необичайна окраска.

Съблече се и се пъхна под горещия душ да отмие неприятната миризма. Не всяко оръжие трябва да гръмне, рече си, докато бе под душа. Пистолетът е просто едно средство, а и светът, в който живея, не е приказен. А е реален свят, изпълнен с несъвършенства, непостоянства и провали.

* * *

Две седмици се източиха, без да се случи нищо особено. Аомаме ходеше в спортния клуб и провеждаше уроците си по бойни изкуства и стречинг. Не биваше да променя ритъма на ежедневието си. Съобразяваше се максимално с разпорежданията на вдовицата. Вечеряше сама, след като се прибереше. После пускаше завесите, сядаше на кухненската маса и започваше да се упражнява с „Хеклер & Кох“-а, докато тежестта и твърдостта му, ароматът на смазката, грубата му сила и мълчанието му постепенно станаха част от самата нея.

Понякога връзваше през очите си шал, за да тренира „на сляпо“. И стигна дотам, че успяваше да зареди чевръсто пълнителя, да освободи предпазителя и да дръпне затворния блок назад, без изобщо да гледа. Отривистият ритмичен звук от всяко отделно действие галеше слуха й. Постепенно престана да отличава в мрака действителните шумове от оръжието от слуховото си възприятие на тези звуци. Границата между самата нея и действията й постепенно избледня, докато в един момент изчезна напълно.

Най-малко два пъти на ден заставаше пред огледалото в банята и пъхаше дулото на заредения пистолет в устата си. И докато усещаше твърдостта на метала със зъбите си, си представяше как дърпа спусъка. Нищо друго не й трябваше, за да сложи край на живота си. В следващия миг вече нямаше да е на този свят. А на своето „аз“, което виждаше в огледалото, казваше: Най-важното е да не ми трепне ръката, да я стегна да поеме отката, да не ме е страх и — още по-важното — да не се поколебая.

Аз и сега мога да го направя, ако река, мислеше си Аомаме. Колко му е да дръпна пръста си назад с един сантиметър. Дали да не го направя? Но след като размислеше, изваждаше пистолета от устата си, освобождаваше леко ударника, включваше предпазителя и полагаше оръжието между пастата за зъби и четката за коса. Не. Още ми е рано. Първо трябва да свърша една работа.

* * *

В изпълнение на получените от Тамару инструкции, Аомаме не се разделяше с пейджъра. Когато си лягаше, го слагаше редом с будилника. Готова бе да реагира на посланието му, но и през следващата седмица пейджърът не наруши тишината.

Пистолетът в кутията от обувки, седемте патрона в джоба на шлифера, мълчащият пейджър, ръчно изработеният ледокоп със смъртоносния връх, куфарчето с личните й вещи; новото лице и новият живот, които я очакваха; пачките с пари в монетното гардеробче на гара Шинджуку — това бе средата, в която Аомаме прекара разгара на лятото. Все повече народ заминаваше в летен отпуск. Магазини пускаха кепенците. Минувачите по улиците оредяха. Броят на автомобилите намаля и градът потъна в тишина. Имаше моменти, в които й се струваше, че вече не знае коя е самата тя. Това ли е наистина действителният свят, питаше се? И ако не е, къде да търся реалността? Нямаше представа къде още да я търси, така че засега не й оставаше друг избор, освен да признае всичко това като единствената действителност и да мобилизира каквито сили й бяха останали, за да оцелее в нея.

Не ме е страх от смъртта, внушаваше си Аомаме. Ако нещо ме плаши, то е да не би действителността да ме остави зад себе си.

Всичко си беше приготвила. И емоционално се бе подготвила. Имаше готовност да напусне апартамента си в мига, в който й се обадеше Тамару. Но той така и не й се обаждаше.

Наближаваше краят на август. Скоро лятото ще утихне и цикадите ще изпищят за последно. Как успя да издържи цял един такъв месец, чиито дни се точеха тъй бавно?

Аомаме се прибра от работата си в спортния клуб, хвърли прогизналия от пот екип в коша за пране и се преоблече в бюстие и шорти. Следобед се изля силен дъжд. Небето притъмня. По асфалта първо зашляпаха едри колкото топчета капки и се чуха приглушени гръмотевици. Накрая улиците тънеха във вода, но слънцето се появи и вложи цялата си енергия да изпари водата, така че градът се оказа обвит в трептящ парен воал. Към залез-слънце придойдоха облаци, хвърлиха плътна завеса върху небето и закриха луната.

На Аомаме й се прищя да си поотпочине, преди да се захване с вечерята. Разтвори върху кухненската маса вечерния вестник и взе да го преглежда методично, от първата до последната страница, докато пиеше студен ечемичен чай и дъвчеше сварените по-рано на па̀ра зелени соеви шушулки едамаме. Нищо интересно. Най-обикновен вечерен вестник. И чак когато стигна до местните новини, погледът й се прикова върху снимката на Аюми. Дъхът й спря и лицето й се смръщи.

Не, не може да е Аюми, рече си в началото. Сигурно е някаква грешка — просто поразителна прилика с младата и приятелка полицайка. Какво би могло да пише във вестник точно пък за Аюми, и то придружено със снимка. Но колкото повече се вглеждаше, толкова повече се убеждаваше, че пред очите й е бившата й партньорка в дребните сексуални гуляи. На портретната снимка Аюми беше със загатната усмивка — изкуствена и непривична за нея. Истинската Аюми се смееше естествено, открито, с цялото си лице. Снимката сякаш бе правена специално за някакъв обществен албум. Очевидното й неудобство издаваше някакво притеснение.

Аомаме предпочиташе да не чете придружаващия снимката текст. Стигаше й хвърленият върху едрото заглавие до снимката поглед, за да разбере какво всъщност е станало. Но се оказа, че й е невъзможно да не прочете написаното. Все пак то действително съществуваше. И нямаше как да пренебрегне реалността. Аомаме пое дълбоко дъх и се зачете:

Аюми Накано (26). Неомъжена. Живееща в район Шинджуку, Токио.

Дописката съобщаваше, че Аюми била намерена мъртва в хотелска стая в Шибуя. Била удушена с колан от хавлия за баня. Намерили я чисто гола, прикована с белезници към леглото, с натикано в устата й парче плат. Открил я служител на хотела, докато преглеждал стаята преди обяд. Аюми и някакъв мъж я били наели към единадесет часа предната вечер, а мъжът си бил заминал сам призори. Всичко било платено предварително. Подобни случаи не бяха чак толкова необичайни в големия град, където смесването на хора освобождаваше високи температури, избиващи понякога в насилие. Във вестниците бе пълно с подобни репортажи. Но в конкретния случай имаше и някои необичайни аспекти. Жертвата бе полицейска служителка, а белезниците, явно използвани като сексиграчка, бяха истински, служебни, а не от евтините артикули, които може да се закупят от сексмагазините. Оттам, естествено, и обществената значимост на новината.