Пол Остър
Нюйоркска трилогия (18)

4

Прекарах нощта в леглото на Софи и повече не го напуснах — беше невъзможно, поне за мен. През деня се връщах в собствения си апартамент, за да работя, но всяка вечер отивах при Софи. Станах част от нейния дом — пазарувах за вечеря, сменях пелените на Бен, изхвърлях боклука, — тоест за първи път живеех в такава близост с друг човек. Месеците минаваха и за мое най-голямо и непрестанно удивление открих, че този живот ми допада. Бях роден, за да бъда със Софи, и постепенно започнах да усещам, че ставам по-силен, че тя ме прави по-добър от всякога. Странно наистина как Фаншо ни бе събрал. Ако той не беше изчезнал, това нямаше да се случи. Бях му длъжник, но освен с това, което вършех за творчеството му, с друго не можех да му се отплатя.

Статията ми излезе и възпроизведе желания ефект. Стюарт Грийн се обади да каже, че „шумотевицата вече е вдигната“, което, според мен, означаваше, че той се е поуспокоил, задето е препоръчал книгата. Интересът, възбуден от статията, ускори излизането на Фаншо от печат. Когато „Небивала земя“ бе публикувана, отзивите бяха единодушно хвалебствени, някои от тях дори изключително ласкави. На повече не можехме и да се надяваме. Това бе вълшебната приказка, за която всеки писател мечтае, и дори аз, признавам си, останах малко изненадан. Мислех си, че такива неща не се случват в реалния свят. Само няколко седмици след като книгата беше пусната на пазара, целият тираж се изчерпи. Веднага бе заложена и допечатка, по всички вестници и списания се появиха реклами, след което книгата, — вече във вариант с меки корици, бе продадена на друго издателство за отпечатване през следващата година. Не искам да кажа, че книгата стана бестселър от чисто търговска гледна точка, нито пък че Софи щеше да забогатее от нея, но като се има предвид колко сериозен и труден бе романът, както и това, че голямата читателска маса по принцип страни от подобни произведения, успехът беше направо невероятен.

В известен смисъл разказът трябва да приключи тук. Младият гений е мъртъв, но неговото творчество ще живее, името му ще се знае и помни от идните поколения. Неговият приятел от детинство е спасил красивата му млада бедстваща вдовица и двамата ще заживеят във вечно щастие. С това нещата като че ли се изчерпват, не остава нищо друго, освен един последен поклон пред завесата. Но излезе, че сме само в началото. Написаното дотук е прелюдия, кратък синопсис на историята, която имам да разкажа. Ако бе само това, то то е нищо — нищо, което би ме накарало да хвана перото. Само мракът има силата да отвори човешкото сърце към света, а мракът е онова, което ме обгръща, щом се замисля за станалото. Да се пише за мрака е нужна смелост, но за мен това е единственият начин да избягам от него. Дори и да съумея да кажа истината, съмнявам се, че бягството ми ще успее. Историите без край, то се знае, продължават вечно и попаднеш ли в тях, означава да умреш, преди собствената ти роля да бъде изиграна. Остава ми надеждата, че ще стигна завършека на онова, което ще разкажа, че все някак ще открия пролука в мрака. И тази надежда аз наричам смелост, но дали има смисъл да се надявам, е отделен въпрос.

Това се случи приблизително три седмици след премиерата на пиесата. Както обикновено, прекарах нощта в апартамента на Софи и на сутринта тръгнах към къщи, за да поработя. Спомням си, че трябваше да завърша една рецензия върху четири или пет стихосбирки — мъчителен разхвърлян труд, — но просто не можех да се съсредоточа. Умът ми се рееше надалеч от разтворените върху писалището ми книги и през пет минути ставах от стола си и започвах нервно да крача из стаята. Предишния ден Стюарт Грийн ми бе разказал една необикновена история и аз се улавях, че непрекъснато мисля за нея. Според Стюарт хората започнали да разправят, че личността Фаншо въобще не съществувала. Носел се слух, че аз съм го измислил, за да увековеча една измама, и че всъщност книгите били написани от мен. Първата ми реакция беше да се изсмея и дори се пошегувах, че и за Шекспир се твърди, че не бил написал своите пиеси. Но сега, след като се замислих, не знаех дали да се чувствам засегнат или поласкан от тези приказки. Наистина ли хората ми нямаха доверие? Наистина ли смятаха, че не казвам истината? Защо си бях дал труд да публикувам цяло едно творчество, оставайки в пълна анонимност? И в същото време — наистина ли хората смятаха, че съм способен да напиша една толкова добра книга, каквато е „Небивала земя“? Изведнъж проумях, че след като всички ръкописи на Фаншо бъдат публикувани, за мен ще бъде много лесно да напиша една-две книги от негово име — да свърша работата сам, но тя да мине за негова. Аз, разбира се, нямах такова намерение, но самата мисъл вече задейства у мен странни и любопитни идеи: какво означава за един автор да сложи името си под една книга, защо някои писатели предпочитат да се крият зад псевдоним, дали въобще писателят води действителен живот или не. Хрумна ми, че пишейки под чуждо име, е нещо, което може да ми хареса — дори се озадачих защо идеята така силно ме привлича. Тази мисъл повлече след себе си други и разнищвайки мислено въпроса, открих, че съм пропилял почти цялата сутрин.

Стана единайсет и половина — часът, в който отивах за пощата. Направих си ритуалната екскурзия надолу с асансьора, за да видя дали има нещо в кутията. За мен това винаги е бил един от ключовите моменти на деня и винаги малко се вълнувах. Всеки път се надявах, че в пощенската кутия ме очаква някаква добра вест — непредвиден чек, предложение за работа, писмо, което ще промени живота ми — и у мен това упование се бе превърнало в дълбоко вкоренен навик. Просто не можех да отворя пощенската си кутия, без да се изпотя от напрежение. Тя бе моето скривалище, единственото място на света, което изцяло ми принадлежеше. И все пак именно тази кутия ме свързваше с останалия свят и в нейната загадъчна тъмнина се таеше тайнството, по силата на което се случваха разни неща.

Този ден в нея имаше само едно писмо. Беше в обикновен бял плик с пощенско клеймо от Ню Йорк и нямаше адрес на подателя. Почеркът ми бе непознат — името и адресът ми бяха изписани с печатни букви. Нямах никаква представа от кого можеше да бъде. Отворих го още в асансьора — и точно тогава, там, на път за деветия етаж, светът се срути върху мен.

„Не се сърди, че ти пиша — започваше писмото. — С риск да ти причиня сърдечен удар, искам да ти драсна два последни реда, за да ти благодаря за това, което направи. Знаех, че ти си човекът, към когото трябва да се обърна, но всичко наистина излезе далеч по-добре, отколкото си го представях. Ти извърши невъзможното и сега съм ти длъжник. Вече има кой да се погрижи за Софи и детето и оттук нататък аз вече ще мога да живея с чиста съвест.

Сега няма да те занимавам с излишни обяснения. Въпреки писмото, трябва да продължиш да ме смяташ за мъртъв. Няма нищо по-важно от това и не бива да казваш на никого, че съм се свързал с теб. Никой никога няма да ме открие, а ако започнеш да говориш за мен, това ще донесе повече неприятности, отколкото си струва. И най-вече, не казвай нищо на Софи. Накарай я да се разведе с мен и тогава се ожени за нея колкото е възможно по-скоро. Разчитам на теб, че ще го направиш, и ти давам своята благословия. Детето има нужда от баща, а ти си единственият, на когото имам доверие.

Искам да знаеш, че не съм си изгубил ума. Решението, което взех, беше необходимо и въпреки че някои хора пострадаха, това, че ги напуснах, беше възможно най-доброто и най-благородно нещо, което съм извършвал през живота си.

Седем години след деня на моето изчезване аз ще умра. Това е присъдата, която съм произнесъл над себе си, и никакви пледоарии няма да помогнат.

Моля те, недей ме търси. Нямам желание да бъда намерен, освен това мисля, че имам право да изживея остатъка от живота си, както намеря за добре. Заплахите ме отвращават, но нямам друг избор, освен да те предупредя: ако по някакво чудо ме откриеш, ще те убия.

Доволен съм, че към творчеството ми се проявява толкова голям интерес. Никога не съм си представял, че подобно нещо може някога да се случи. Но сега всичко това ми е много далечно и чуждо. Писането на книги принадлежи към един друг мой живот и като си мисля за него сега, не усещам никакво вълнение. Няма да претендирам за пари — с удоволствие ги предоставям на вас двамата със Софи. За мен писателската работа беше една болест, която дълго ме измъчваше, но вече съм напълно излекуван.

Бъди сигурен, че повече няма да ти се обадя. Чувствай се свободен. Желая ти дълъг и щастлив живот. Колко е хубаво, че нещата се подредиха така добре. Ти си моят приятел и аз се надявам, че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче. Стискай ми палци.“

В края на листа нямаше подпис. Прекарах следващите час-два в опити да убедя себе си, че някой просто си прави майтап с мен. Ако писмото беше написано от Фаншо, защо бе забравил да се подпише? Улових се за това доказателство, отчаяно търсейки нещо, с което да отрека случилото се. Но този мой оптимизъм не продължи много време и малко по малко си наложих да погледна фактите в очите. Можеше да има куп основания, за да не сложи името си под писмото, и колкото повече мислех за това, толкова по-ясно виждах, че именно поради тази причина писмото е още по-истинско. Ако това бе дело на някой шегаджия, той непременно щеше да го подпише, докато истинската личност не би се замислила: единствено човек, който няма намерение да лъже, би имал самочувствието да направи един толкова очевиден пропуск. А и последните изречения на писмото „… че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче.“ Не означаваше ли това, че Фаншо е станал друг? Почти е сигурно, че живее под чуждо име — но как и къде? Разбира се, клеймото от Ню Йорк беше някаква следа, но то можеше да бъде и преднамерена заблуда, подвеждаща информация, която да ме отклони от верния път. Очевидно Фаншо действаше изключително предпазливо. Изчетох писмото още няколко пъти, опитах се да раздвоя листа, взех да търся някаква цепка, някакъв начин за четене между редовете, но от това нищо не излезе. Писмото беше непроницаемо, лист от мрак, който обезсилваше всеки опит да се проникне в него. Най-накрая се отказах, прибрах го в едно чекмедже на писалището и си признах, че се чувствам безпомощен, че вече нищо не може да бъде както преди.

Но онова, което ме разтревожи най-много, беше собствената ми глупост. Сега, когато мислено се връщам назад, виждам колко много факти ми бяха дадени на разположение още в началото — още при първата ми среща със Софи. В продължение на години Фаншо не публикува нищо, след което казва на жена си какво да направи, ако нещо се случи с него (да се свърже с мен с цел творчеството му да бъде издадено), и после изчезва. Всичко беше толкова очевидно. Човекът искал да се махне и се махнал. Просто станал един ден, напуснал бременната си жена и тъй като тя му имала доверие, пък и защото й се струвало немислимо, че някой може да постъпи по този начин, тя просто нямала друг избор, освен да повярва, че е мъртъв. Софи бе измамила себе си, но при дадените обстоятелства трудно би могла да постъпи другояче. Аз обаче нямах това извинение. Нито веднъж от началото на историята не се замислих върху нещата, които стават. Без колебание, дори с радост бях приел нейната версия, нейното погрешно тълкуване на фактите, след което въобще бях спрял да мисля по въпроса. Хора са били застрелвани и за по-малки прегрешения.

Дните минаваха. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да кажа на Софи, да й прочета писмото, и все пак не събрах кураж да го направя. Бях изплашен и много се притеснявах как ще реагира тя. Когато се чувствах по-уверен, си казвах, че единственият начин да я защитя, е, като премълча за писмото. Каква полза, ако научи, че Фаншо просто я бе напуснал? Тогава щеше да започне да обвинява себе си за случилото се, а аз не исках тя да страда. Под това благородно мълчание обаче се криеше второ — мълчанието на страха и паниката. Фаншо беше жив и ако Софи научеше, какво щеше да стане с нас двамата? Мисълта, че тя може да го пожелае отново, ми беше болезнено непоносима, и аз не посмях да я подложа на проверка. Може би именно това бе най-голямата ми грешка. Ако бях повярвал на всеотдайната й любов към мен, тогава бих рискувал. Но навремето не виждах друго разрешение и затова направих онова, което Фаншо искаше от мен — не заради него, а заради себе си. Заключих тайната в съзнанието си и се научих да мълча.

Минаха още няколко дни, след което предложих на Софи да се оженим. Бяхме говорили за това и преди, но този път поех инициативата не само на думи, уверявайки я по този начин, че намеренията ми са съвсем сериозни. Знаех, че не действам в типично мой стил — без чувство за хумор и без гъвкавост, — но не можех да постъпя другояче. Просто не можех да продължавам да живея в тази несигурност. Чувствах непреодолимо желание да уредя нещата на часа. Софи, разбира се, забеляза промяната у мен, но тъй като не знаеше причината за нея, изтълкува я като страстна нетърпеливост — поведение на изнервен, невъздържано пламенен мъжкар, който, воден от нагона, бърза да задоволи своето сластолюбие (което също беше вярно). Тя ми отвърна, че, да, ще се омъжи за мен. Нима съм се съмнявал в това?

— Освен това бих искал и да осиновя Бен — казах. — Държа да носи моето име. Важно е да расте с мисълта, че аз съм негов баща.

Софи ми каза, че не би допуснала да бъде другояче. Така би било най-добре и за трима ни.

— Освен това нека да го направим час по-скоро — продължих аз. — Колкото е възможно по-скоро. В Ню Йорк човек не може да получи развод за по-малко от година, а това е твърде дълго. Не бих могъл да чакам толкова. Но има други места като Алабама, Невада, Мексико и къде ли не още. Можем да отидем на почивка и като се върнем, ти вече ще си свободна да се омъжиш за мен.

Софи каза, че изразът й харесва — „свободна да се омъжиш за мен“. Ако това ще се оправи само с едно пътуване, каза тя, готова е да го направи — с мен би отишла навсякъде.

— В края на краищата — рекох аз — него го няма вече повече от година, всъщност година и половина. А са нужни цели седем години, преди изчезнал човек да бъде официално обявен за мъртъв. Какво ли не се случва, но животът продължава. Само си помисли: с теб вече се знаем повече от година.

— За да бъдем по-точни — отвърна Софи, — ти за първи път прекрачи прага на този апартамент на двайсет и пети ноември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година. След осем дни се навършва цяла година.

— Значи помниш.

— Разбира се, че помня. Това беше най-важният ден в моя живот.

На двайсет и седми ноември се качихме на самолета за Бърмингам, Алабама, и се върнахме обратно в Ню Йорк през първата седмица на декември. На единайсети се оженихме в градския съвет, след което заседнахме на пиянски обяд с двайсетина наши приятели. Прекарахме нощта в „Плаза“, на сутринта си поръчахме закуска в стаята и по-късно същия ден отлетяхме за Минесота заедно с Бен. На осемнайсети родителите на Софи направиха голямо сватбено тържество в къщата си, а вечерта на двайсет и четвърти всички заедно отпразнувахме Бъдни вечер. След два дни ние със Софи изоставихме снега и заминахме за Бермудските острови, където останахме десетина дни, а после се върнахме в Минесота, за да вземем Бен. Възнамерявахме да си потърсим нов апартамент, щом се приберем в Ню Йорк. Някъде над Западна Пенсилвания, след едночасово летене, Бен се напишка в скута ми. Когато му показах голямото мокро петно върху панталоните ми, той се изсмя, плесна с ръчички, погледна ме право в очите и за първи път ме нарече „тати“.