Джефри Дивър
Часовникаря (31)

31.

17.58 ч.

За повечето хора звукът би бил просто изщракване, един от многото шумове в голямата сграда.

Амелия Сакс обаче веднага разпозна съприкосновението на ударник на автоматично оръжие със запалката на дефектен патрон. Засечка. Беше чувала този звук стотици пъти, от собственото си оръжие и пистолетите на колегите си.

След това изщракване обикновено следваше друго — когато стрелецът изважда лошия патрон и зарежда следващия в камерата. В много случаи — като сега — това действие се извършва особено трескаво. Стрелецът трябваше да зареди веднага. Можеше да е въпрос на живот и смърт.

Всичко това стана за части от секундата. Сакс хвърли лепливото руло, с което събираше малки частички. Мигновено премести дясната си ръка към хълбока — на точното място, където държеше кобура си — и след миг се извъртя, приклекна в поза за стрелба и насочи пистолета си към мястото, откъдето бе чула шума.

С периферното си зрение видя Рей Пуласки в съседното помещение, който тревожно и с недоумение погледна оръжието й.

На шест-седем метра Денис Бейкър я гледаше като втрещен. Носеше ръкавици, държеше малък пистолет — 32-калибров, помисли си тя — и се опитваше да дръпне затвора. Сакс забеляза, че е „Отоуга Мк И“, каквото Райм предполагаше, че е оръжието на Часовникаря.

Бейкър примигна. За момент не можеше да намери думи.

— Чух нещо — измънка бързо. — Помислих си, че се е върнал. Часовникаря.

— Защо дръпна спусъка?

— Не съм го дърпал, само заредих.

Тя погледна пода, където се търкаляше дефектният патрон. Единствената причина да е там бе, че се е опитал да стреля и след засечката е презаредил.

Бейкър премести пистолета в лявата си ръка и спусна дясната към бедрото си.

— Трябва да внимаваме. Мисля, че се е върнал.

Сакс насочи оръжието си право в гърдите му.

— Не прави това, Денис — прошепна, като кимна към хълбока му, където висеше служебният му пистолет. — Няма да ти се размине. Предполагам, че си с бронирана жилетка. Първият ми куршум ще е в гърдите, но следващите два ще са по-високо. Няма да ти е приятно.

— Ама… Правиш грешка. — В очите му личеше паника. — Повярвай ми.

Това не беше ли една от основните фази на отричане на лъжата, за които говореше Кейтрин Данс?

— Какво става? — попита Пуласки.

— Стой там, Рей — заповяда Сакс. — Не слушай какво говори. Извади пистолета си.

— Пуласки, тя се е побъркала. Нещо й става.

С периферното си зрение Сакс видя как новобранецът извади оръжието си и го насочи към Бейкър.

— Денис, остави трийсет и две калибровия на масата. След това с лявата си ръка хвани служебния си пистолет за ръкохватката — само с палеца и показалеца. Остави го и се отдръпни на пет крачки. След това легни по корем. Ясно ли е?

— Нищо не разбираш.

— Няма какво да разбирам — бавно отговори тя. — Искам да направиш това, което ти наредих току-що.

— Ама…

Веднага.

— Ти си полудяла — измърмори Бейкър. — Хванала си ме на мушка, откакто ти казах за имейла и за гаджето ти. Искаш да ме злепоставиш… Пуласки, тя ще ме убие. Това е неподчинение. Не допускай и ти да пострадаш заради нея.

— Изпълнете нарежданията на детектив Сакс — заповяда младежът. — Иначе аз ще ви обезоръжа. Избирайте.

Минаха няколко секунди, които й се сториха часове. Никой не помръдваше.

— Мамка му — изсъска Бейкър, остави пистолетите и легна на пода, както му бяха заповядали. — Много ще загазите, и двамата.

— Сложи му белезници — нареди Сакс на Пуласки.

Държеше Бейкър на прицел, докато новобранецът стягаше ръцете му зад гърба.

— Претърси го.

Сакс вдигна радиостанцията си.

— Детектив пет осем осем пет до Хауман. Чуваш ли ме?

— Казвай.

— Случи се нещо непредвидено. Имаме арестант и искам да го отведете долу.

— Какво става? — попита командирът на специалния отряд. — Престъпника ли хванахте?

— Това и аз искам да знам — отвърна тя и прибра оръжието си.

* * *

След последното развитие на събитията пред офис сградата, където детектив Денис Бейкър бе направил опит да убие Амелия Сакс и Рей Пуласки, имаше нов посетител.

С помощта на контролното устройство под дясната си ръка Линкълн Райм се приближи с инвалидната количка до входа на постройката. Бейкър, окован с белезници, седеше в една патрулна кола наблизо. Беше бял като платно. Гледаше право напред.

Отначало твърдеше, че Сакс му има зъб заради случая с Ник Карели. Райм реши да провери. Обади се на висшия полицейски началник, който му беше изпратил писмото по електронната поща. Оказа се, че Бейкър е изказал тревога по отношение на възможната връзка на Сакс с бившия затворник. Никой от началството не му беше изпращал имейл — Бейкър го бе написал сам. Беше измислил всичко като повод да шпионира Сакс.

Когато това се разбра, Бейкър спря да протестира.

Райм се приближи с количката към мястото, където Селито и Хауман бяха организирали командния си пункт. Спря при тях и дебелият детектив разказа какво се е случило горе.

— Не разбирам — завърши отчаяно. — Нищо не разбирам.

Селито потърка голите си длани. Погледна към ясното синьо небе, сякаш едва сега осъзнаваше, че това е един от най-студените месеци в историята на града. Когато водеше разследване, не чувстваше жега и студ.

— Какво намерихте у него? — попита Райм.

— Само трийсет и два калибровия пистолет и гумени ръкавици — отвърна Пуласки. — Освен личните вещи.

След малко дойде и Амелия Сакс, носеше кутия с десетина пликчета за улики. Бе претърсила колата на Бейкър.

— Имаме напредък, Райм. Вижте това.

Показа им пликчетата едно по едно. Имаше кокаин, петдесет хиляди долара в брой, стари дрехи, касови бележки от клубове и барове в Манхатън, включително от „Сейнт Джеймс“. Вдигна едно пликче, в което на пръв поглед нямаше нищо. При внимателно вглеждане обаче можеха да се видят фини влакна.

— Чердже от кола, а? — попита криминалистът.

— Да. Кафяво.

— Обзалагам се, че са същите като от джипа.

— Това си мислех и аз.

Още една връзка с Часовникаря.

Райм кимна, втренчен в пликчето, което трептеше на вятъра. Почувства онази вълна на задоволство, както всеки път, щом парченцата на мозайката започнеха да се подреждат.

Обърна се към патрулната кола, в която седеше Бейкър:

— Кога си работил в Сто и осемнайсети?

Бейкър го изгледа злобно:

— Майната ти. Нищо няма да ви кажа. Някой се опитва да ме натопи.

Райм се обърна към Селито:

— Обади се в „Личен състав“. Искам да знам къде е работил преди.

Селито телефонира и след малко докладва:

— Позна. Две години е работил в Сто и осемнайсети. В „Наркотици и убийства“. Преди три години са го повишили и е отишъл в централното управление.

— Как се запозна с Дънкан?

Бейкър се сви и отново се втренчи право напред.

— Виж ти, разследванията май се сляха.

— Какво? — не разбра Селито.

— Сливане, Лон. Събиране. Обединяване. Не решаваш ли кръстословици?

Селито изръмжа:

— Кои разследвания?

— Не е ли очевидно? Разследването на Сакс за корупция в участък 118 и случаят с Часовникаря. Изобщо не са били различни случаи. Двете страни на острието, ако мога така да се изразя — заяви Райм, доволен от сполучливата метафора.

„Моят случай и Онзи случай…“

— Би ли обяснил?

Какво толкова имаше за обясняване?

Сакс поне разбра какво става:

— Бейкър е основен играч в престъпните машинации в Сто и осемнайсети. Наел е Часовникаря, или Дънкан, да ме отстрани от разследването, защото съм била твърде близо да го разкрия.

— Това доказва, че наистина има нещо гнило в Дания.

Сега пък Пуласки не разбра:

— В Дания ли? Това не е ли Европа?

— Това е Шекспир, Рей — раздразнено отговори криминалистът.

Младежът смутено поклати глава и той се отказа да обяснява повече.

Сакс продължи:

— Това доказва, че в участък 118 наистина става нещо нередно. Очевидно не е просто потулване на материали от разследвания на организираната престъпност. Изглежда, че те са основните играчи.

Загледан разсеяно към сградата, Райм кимна — вятърът и студът не му правеха впечатление. Имаше, разбира се, неизяснени въпроси. Например не се знаеше дали Винсънт Рейнолдс наистина е партньор на убиеца, или просто е бил натопен. Освен това тепърва трябваше да търсят неизвестния съучастник на Бейкър, стоящ зад цялата престъпна схема.

— Кой е човекът в Мериленд? — попита той. — С кого работиш? С мафията или с друг?

— А бе, ти глух ли си? — изсъска Бейкър. — Нищо няма да ви кажа.

— Карайте го в участъка — нареди Селито на униформения полицай до колата. — Арестувайте го за опит за убийство. По-късно ще има и други обвинения. — Докато гледаха как автомобилът се отдалечава, детективът поклати глава: — Божичко. Какъв късмет.

— Късмет ли? — сепна се Райм, който си спомни, че Селито е споменал тази дума и преди.

— Да, че Дънкан не уби повече хора. А пък и Амелия. Ако пистолетът му не беше засякъл…

Замълча, преди да изрече какво би могло да се случи.

Линкълн Райм вярваше в късмета почти толкова, колкото в призраци или летящи чинии. Понечи да попита къде, по дяволите, виждат тук късмет, но изведнъж му хрумна нещо.

Късмет…

Изведнъж мислите като че ли се запрескачаха в ума му. Той се намръщи:

— Странно… — Замълча. След малко прошепна: — Дънкан.

— Какво има, Линк? Добре ли си?

— Райм? — разтревожи се Сакс.

— Шшшът.

С помощта на контролното табло бавно завъртя количката, огледа близката уличка, после пликчетата и кутиите, които Сакс бе събрала. Изкиска се тихо.

— Дай ми пистолета на Бейкър — нареди.

— Служебния ли? — попита Пуласки.

— Разбира се, че не. Другия. Трийсет и два калибровия. Къде е? Хайде, по-бързо!

Пуласки намери оръжието в едно пликче. Донесе му го.

— Разглоби го.

— Аз ли? — попита новобранецът.

— Не, тя.

Райм кимна към Сакс.

Тя разстла един найлон на земята, смени кожените си ръкавици с гумени и за няколко секунди разглоби оръжието.

— Покажи ми частите една по една.

Тя изпълни нареждането. Погледите им се срещнаха. Сакс се намръщи.

Райм кимна:

— Новобранец!

— Да, сър?

— Искам да говоря със съдебния лекар. Свържи ме с него.

— Слушам. По телефона ли?

Райм въздъхна и от устата му излезе облаче пара:

— Можеш да пробваш и с телеграма. Можеш да отидеш у тях. Но мисля, че най-сполучливо ще е, ако използваш… проклетия… телефон! И не ме карай да чакам. Трябва ми сега.

Младежът извади бързо телефона си и започна да набира.

— Линк — измънка Селито, — какво значи…

— Искам и ти да свършиш нещо, Лон.

— Да, какво?

— Отсреща има един човек, гледа ни. В началото на онази уличка.

Селито погледна натам.

— Видях го. Изглежда ми познат.

Човекът беше слаб, носеше черни очила, въпреки че се свечеряваше, шапка, дънки и кожено яке.

— Покани го при нас. Искам да му задам няколко въпроса.

Селито се засмя:

— Нали не обичаш свидетели.

— По принцип не, но в този случай ще направя изключение.

Дебелият детектив сви рамене:

— Добре. Но кой е той?

— Може и да бъркам — отвърна Райм с тон на човек, който рядко греши, — но имам предчувствие, че е Часовникаря.