Кен Фолет
Крахът на титаните (14)

III

Първият спомен на Григорий беше от посещението на царя в Буловнир. Тогава момчето беше на шест години.

В продължение на дни селяните почти не говореха за друго. Всички станаха по изгрев слънце, макар да беше очевидно, че Царят ще закусва преди да излезе на обиколка, което нямаше да се случи преди късна сутрин. Бащата на Григорий извади масата от едностайното им обиталище и я постави до пътя. Върху нея подреди самун хляб, букет цветя и малка солница, като обясни на сина си, че това са традиционните знаци на гостоприемството. Повечето други селяни направиха същото. Бабата на Григорий се кипреше с нова жълта забрадка.

Беше ранна есен и денят бе сух. Оставаше доста време до началото на суровата зима. Селяните приседнаха и зачакаха. Старейшините се мотаеха в най-хубавите си дрехи и си придаваха важен вид, но и те като останалите просто чакаха. Скоро Григорий се отегчи и започна да си играе в прахоляка до къщата. Лев, само на годинка, беше още кърмаче.

Мина обед, но никой не искаше да се прибира и да приготвя вечерята от страх, че ще пропусне царя. Григорий посегна да хапне от хляба на масата, но получи шамар зад врата. Майка му все пак му донесе паница студена каша.

Григорий не беше сигурен кой или какво е царят. В църквата често говореха как обича всички селяни и ги пази в съня им, което го поставяше наравно със Свети Петър, Иисус и архангел Гаврил. Момчето се чудеше дали царят си има криле или трънен венец, или просто бродиран кафтан, подобно на старейшина на селото. Но едно беше ясно — хората получаваха благословия, дори само да го погледнат, като тълпите последователи на Иисус.

Късно следобед в далечината се появи облак прах. Григорий усещаше как земята трепери под плъстените му обуща и скоро чу чаткането на копита. Селяните паднаха на колене. Григорий коленичи до баба си. Старейшините удариха чела в земята, както когато дойдоха княз Андрей и княгиня Беа.

Първо се появиха няколко ездачи. Следваше затворена карета с четири коня. Те бяха огромни, най-големите, които Григорий беше виждал някога. Животните препускаха, хълбоците им лъщяха от пот и муцуните им бяха запенени около мундщуците. Старейшините разбраха, че няма да спрат и се пръснаха встрани от пътя на каретата, преди да ги прегази. Григорий изпищя ужасен, но гласът му не се чуваше от тропота. Докато каретата ги подминаваше, баща му извика:

— Да живее царят, баща на народа!

Докато приключи, каретата вече отминаваше селцето. Григорий не можа да зърне пътниците заради вдигнатия прах. Осъзна, че е пропуснал да види царя и не е благословен. Избухна в сълзи.

Майка му отчупи крайче от хляба на масата и му го даде. Стана му по-добре.