Робърт Маккамън
Границата (7)

Седем

Малко преди полунощ Дейв изрече думите, които се опитваха да излязат на бял свят от известно време, но не можеше да намери. Сега вече му бяха на езика.

— Ами ако има истинско място, наречено Бялото имение?

— Несъмнено има такова — отвърна Джон Дъглас. — Някой град на име Уайт Меншън^[1]. Или селце нейде по света. Може да е и в някоя друга страна… — той нареди на дъската за скрабъл букви, с които написа „оазис“, а след това си взе пет нови плочки, последвани от дълга глътка от чашата му, пълна с прясна вода. — Но просто защото Итън може да го е чул насън… това не означава кой знае какво. Ти как смяташ?

Докторът вдигна очи от дъската и погледна към Дейв. В апартамента му — 108 — горяха две маслени лампи и фенер. От земетресението прозорците се бяха натрошили и по стените имаше половин дузина пукнатини. Вратата беше окастрена с ръчен трион, за да пасне на изкривената каса. При други обстоятелства целият жилищен комплекс следваше да бъде евакуиран и обкръжен с жълта лента като негоден за живеене, но просяците нямат право на избор.

Оливия Куинтеро разгледа дъската, поставена помежду им на издрасканата маса. До креслото й беше облегната пушка. Заради проливния дъжд тази нощ сиваците не бяха дошли. Биха могли да нападнат и призори, но за момента беше спокойно. Оливия имаше нужда от сън, но Дейв я беше помолил да се присъедини към тях с доктора и за нея играта беше начин да се отпусне поне малко. Прецени, че най-добрата й възможност е да добави Ъ и Т към „лак“. Избра си две нови плочки — Д и празна. Попита Джей Ди:

— Какво мислиш за версията на пациента ти? За това, че Итън е бил мъртъв?

— Мисля, че човекът е бил под напрежение и е пропуснал да забележи сърцебиенето и наличието на пулс.

— Може и така да е. Но след онова, което ми каза в кабинета си… за синините. Ти смяташе, че момчето е ударено от взривна вълна и трябва да е мъртво. Нали така?

— Не се изразих точно така.

— Нямаше и нужда… — Оливия се обърна да проследи как Дейв слага Г пред „ребло“. — Знам какво искаше да кажеш. Доколкото си спомням, беше изумен, че няма поне масивни вътрешни наранявания и че изобщо стои на краката си… — тя се облегна по-удобно, за да вижда лицата и на двамата. — Дейв, а ти какво мислиш?

Дейв не бързаше да отговори. Гледаше Джей Ди да изписва „из“ пред „вади“. След това каза, без да поглежда към Оливия:

— Не съм сигурен, че Итън е точно това, което виждаме в него. Не знам какво, по дяволите, би могъл да бъде, но бих казал… че ако наистина е предизвикал трусовете… някак… с помощта на сила, която не…

— Невъзможно! — намръщи се докторът.

— Така ли? — Дейв отпи от собствената си чаша с вода. — Виж какво точно знаем за света напоследък? В какво можем да бъдем сигурни? Всичко, станало през последните две години… то противоречи на онова, в което хората са вярвали цял живот. А и сиваците… мутират толкова бързо. Кой изобщо би си помислил, че е възможно? То и не би било без извънземните. Без онова, каквото и да е то, с което са заразили света. Добре… — той обърна стола си така, че да гледа доктора право в лицето. — Ами ако… Итън е нещо различно. Може би експеримент, направен от горгоните или мъглявите…

— Кръвта му не кипна — напомни му Джей Ди.

— Така си е, но все пак… нещо различно. Нещо по-развито.

— Не-човек ли? — попита Оливия. — Прилича на момче, но не е, така ли?

— Не знам. Просто се опитвам да…

— Да се самонавиеш да вярваш, че Итън Гейнс е дошъл в „Пантър Ридж“ да ни спаси, това ли е то? — Джей Ди вдигна белите си вежди. — Да ни достави могъщи трусове, та да не ни изядат живи сиваците? Ако е така, дори Итън трябва да е наясно, че още един подобен трус и „Пантър Ридж“ ще стане на купчина отломки.

— Той вече си е купчина отломки — върна му го Дейв. Отпи още една глътка вода и се помъчи да си представи, че има вкус на „Бийм“, но и така напитката му си беше прекрасна. — Нещо повече. Живеем в гробище.

Двамата му събеседници не възразиха. Докторът се размърда с неудобство на стола си, а Оливия огледа малката си редичка плочки с букви, сякаш наистина се концентрираше върху играта, а не се опитваше просто да избегне прекалено задълбочения размисъл за надвисналото над главите им бъдеще.

— Всички ще умрем тук — продължи Дейв. — Не можем да издържим повече. Това е невъзможно! — той стрелна доктора с кос, мрачен поглед. — Поразпитах наоколо дали случайно някой не е чувал за това Бяло имение. Засега нямам резултат. Поразпитах и дали няма да се намери пътен атлас, но отново… нищо. Не знам дали на някого ще му хрумне по-добър вариант. Междувременно обаче се сетих, че в гимназията има библиотека…

От гимназията бяха дошли голяма част от запасите на Джей Ди, както и много от консервите, но последното ходене на Дейв дотам беше преди месеци.

— Заранта ще отида и ще видя какво може да се намери… Може би карти… Все нещо, което да е от помощ.

Оливия се обади:

— Не може да идеш сам. Не трябваше да излизаш сам и за Итън. Беше глупаво. И знаеш, че изобщо не бива да напускаш укреплението освен за храна или муниции.

— Да, но въпреки всичко ще ида. Няма да моля никого да дойде с мен, ще се справя и сам.

Оливия замълча и огледа отново плочките си. Реши да играе на сигурно и написа „бегом“ на дъската, след което си взе нови плочки, една от които се оказа гадният Ь.

— Вярваш ли наистина? — попита тихо под съпровода на припукването на маслените лампи. — Че Итън иска да отиде на истинско място? Че се чувства… каква е подходящата дума… призован? И че това чудато Бяло имение не се намира на половин свят разстояние?

— Призован ли? — Джей Ди успя да се усмихне криво, но бързо изтри усмивката си. — Призован от какво? От глас в съня си? На това ли ще разчиташ сега?

Въпросът бе насочен към Дейв, който отвърна твърдо:

— Ще разчитам на онова, което момчето ми казва. Да, наистина само с това разполагам… но знам, че видях трусовете. И ги усетих добре. Вярвам, че той знаеше за наличието на извора още преди да избликне. Мисля, че го е усетил. Не ме питай, не мога да обясня… — той се наведе лекичко напред, като местеше поглед от Джон Дъглас към Оливия и обратно. — Той ме помоли да му помогна в търсенето на това място. Мисли, че е съвсем реално, и казва, че то го зове. Може ли да бъде намерено? — Дейв сви рамене. — На петдесет мили ли е оттук? На сто? На хиляда? Не знам. Трябва да ида до онази библиотека утре и да се опитам да намеря някакви карти. Това е най-доброто, на което съм способен. И Джон… сещаш се как изглеждаха онези синини на гърдите и гърба му. Ти самият каза… Беше изненадан, че дробовете му не са гръмнали и че още диша.

— Вярно си е, бях — отвърна Джей Ди, но говореше като на болен човек. — Изумен съм, че е жив, така е. Но, Дейв… това не означава, че е бил мъртъв и е възкръснал!

Дейв помълча известно време. Дъждът блъскаше още по-силно по килнатите покриви и разбитите стени на комплекса „Пантър Ридж“, чиято слава бе далечен спомен.

Дейв погледна право в очите на Джей Ди. Каза с тих, сдържан глас:

— Ами ако наистина е?

Джей Ди удари ръба на масата с две ръце, размествайки всички малки плочки на всички малки думички. Изправи се, намръщен като буреносен облак.

— Няма да слушам повече глупости. Благодаря ви за компанията. Възнамерявам да поспя малко, така че лека нощ и на двама ви! — той посочи към вратата. — Бутайте здраво, заяжда.

Дейв и Оливия пожелаха лека нощ на доктора. Дейв прибра от пода до стола си узито с кобура му и Оливия вдигна пушката си. Вратата наистина имаше нужда от здраво бутване. Двамата излязоха в коридора и заедно тръгнаха към стълбите.

Оливия първа наруши мълчанието.

— Струва ми се, че ужасно много ти се иска да намериш опора във вярата.

— Аха, сигурно си права. Тъжна работа, нали?

— Не чак тъжна. Трябва да призная… и аз самата се чудя за Итън. Джон също, само че той не иска да си го признае директно. Вече е прекалено трудно да вярваш в нещо. Че съществува по-висша сила… — тя спря да върви, Дейв също. — Значи вярваш, че Итън има цел? И че ще е полезна за нас по един или друг начин? Каква може да е тя?

— Нямам представа. Но онова, което е сторил досега, ни е било от полза. Не знам какво представлява или защо е тук, но бих казал… че ако може да ни помогне… тогава и аз ще съм насреща да му помогна с онова, което иска. Ако това означава, доколкото ми е по силите, да следвам указания, които е чул насън… ами добре, готов съм. Ти също би трябвало да си. Всички трябва да бъдем. Иначе просто ще легнем пълнеж за гробището, а аз не искам повече да чакам това да ме сполети.

— Хммм — Оливия се позамисли, преди да заговори отново. Дъждът плискаше по покрива от дясната им страна. Светкавици проблясваха през угрижения мрак. — Предполагам… че може би ме е страх да повярвам. Това би означавало да се надявам отново, нали? Май ми се струва по-безопасно да се затворя в стаята със снимката на мъртвия си съпруг и да си мисля… че вече не остава много и ще се съберем отново.

— Не се предавай — помоли я Дейв.

— Да се доверя на момче, което няма спомени? Да повярвам в едно име от съня му? На това му се вика надеждата ти да се крепи на косъм, чини ми се.

— Така си е. Но все пак се крепи.

Оливия кимна и се усмихна слабо. Зад усмивката й се криеше много болка и Дейв се принуди да сведе глава и да отклони очи.

— Ще дойда с теб утре — каза му тя.

— Няма нужда да го правиш. Няма нужда и двамата да излизаме оттук.

— Може би аз също искам да се крепя още малко. Освен това конете са мои.

Табунът идваше от ранчото, което бяха притежавали с Винсент. Да гледа как ги изколват и изяждат един подир друг, беше първоначално съсипващо, а сега — въпрос на оцеляване.

— Добре — Дейв положи длан на рамото й. — Среща в корала в осем?

— Ще те чакам.

Той не се съмняваше, че ще я види сутринта. Прикриваха се криво-ляво и в подножието на стълбите се разделиха. Дейв се прибра в апартамента си и при спалния чувал на сивия диван. Оливия се качи в жилището си, погали с кибритена клечка фитила на една от лампите и седна зад бюрото си, където вдигна в ръце „Магическата осмица“ — топката, подарена й от Винсент. Завъртя я между пръстите си, като си припомняше деня, когато я беше получила, увита в червена хартия, и със сребърна панделка. Беше, както й се струваше, част от някакъв съвсем различен живот.

А сега, противно на всякаква логика и разум, имаше нужда да зададе въпрос. Прошепна го, сякаш във внимателното ухо на Винсент:

— Трябва ли да повярвам?

Разклати топката и я обърна.

Малкият бял пластмасов зар изникна от мастилената супа вътре.

Може би онзи, който й отговаряше, беше Винсент, а може би Съдбата или пък просто случайността — което определено смяташе за най-вероятната версия.

Но отговорът беше: Можеш да разчиташ на това.

Оливия взе лампата със себе си, премести се в съседната стая и се съблече. Пъхна се под завивките, където добрите спомени и вярата в чудеса не й се отдаваха лесно, но пък по всяко време имаше скрит под възглавницата пистолет.