Блейк Крауч
Тъмна материя (15)

15

Седим в простреляния ни събърбън на изоставения паркинг.

Шофирах цяла вечер.

Поглеждам се в огледалото. Лявото ми око е лилаво и лошо подуто, а кожата над лявата ми скула е станала черна от събралата се там кръв.

Всичко ме боли изключително много.

Поглеждам първо Чарли, а после и Даниела.

Съпругата ми прокарва пръсти по врата ми.

— Какъв друг избор имаме? — пита тя.

— Чарли? Това е и твое решение.

— Не искам да отиваме.

— Знам.

— Предполагам обаче, че се налага.

Една мисъл ме напада със скоростта на връхлитащ летен облак.

Намираме се на финала. Всичко, което сме постигнали — къщата, професиите, приятелите, семействата ни — вече го няма. Не ни е останало нищо друго освен самите нас, но това не ми пречи да съм най-щастливият човек на света в този момент.

* * *

Сутрешното слънце прониква през дупките в покрива и осветява петна от черния асфалт пред нас.

— Тук е много яко — казва Чарли.

— Знаеш ли къде отиваме? — пита Даниела.

— За съжаление, познавам мястото прекалено добре.

Вървим по изоставените коридори, а изтощението ми е непоносимо. Карам я на кофеин и страх. Пистолетът, който взех от хижата, е затъкнат на гърба ми, а кожената чанта от Джейсън 2 е под мишницата ми. Сещам се, че докато карахме към Саут Сайд, нито за миг не погледнах хоризонта.

Можехме да му се насладим за последно.

Изпитвам съжаление, но бързам да го изгоня.

Спомням си всички нощи, в които съм лежал в леглото и съм се чудил какъв щеше да бъде животът ми, ако нещата бяха различни, ако не бях поел по това разклонение на пътя, което ме направи баща и посредствен преподавател по физика, вместо светило в тази сфера. Предполагам, че човек просто така е устроен — да желае онова, което не притежава. Можех да го получа, ако бях направил друг набор от избори.

Истината обаче е, че съм направил тези други избори.

Защото аз не съм само аз.

Разбирането ми за идентичност е сериозно разклатено. Аз съм само един аспект от безкрайно фасетно същество, на име Джейсън Десън, което е направило всеки възможен избор и е изживяло всеки възможен живот.

Не мога да спра да мисля над факта, че сме повече от сбора от нашите избори, че всички пътища, по които сме можели да поемем, някак си също се отразяват на идентичността ни.

Но никой от другите Джейсъновци не е важен.

Не желая техните животи.

Искам своя.

Защото колкото и прецакано да е всичко, не искам да бъда с друг освен с Даниела и Чарли. Дори едно дребно нещо да беше различно, те нямаше да бъдат хората, които обичам толкова много.

Слизаме бавно по стълбите, които водят до помещението с генераторите, а стъпките ни ехтят през огромното празно пространство.

Остават само няколко стъпала, когато Даниела отбелязва:

— Има някой там долу.

Спирам.

Устата ми пресъхва, докато се опитвам да различа нещо в мрака.

Някакъв мъж става от пода, на който е седнал.

До него се появява друг.

И още един.

Целият мрак от последния генератор до кутията се раздвижва и безброй мои версии стават на крака.

Мамка му.

Подранили са за лотарията.

Десетки са.

Всички ни гледат.

Поглеждам назад към стълбите. Кръвта бучи толкова силно в ушите ми, че за момент не мога да чувам нищо заради водопада от панически бял шум.

— Няма да бягаме — казва Даниела. Вади пистолета от колана ми и ме хваща под ръка. — Чарли, хвани баща си за ръката и не го пускай каквото и да се случи.

— Сигурна ли си за това? — питам аз.

— Един милион процента.

Със съпругата и сина си от двете ми страни, бавно тръгвам надолу по последните стъпала от стълбището.

Двойниците ми стоят между нас и кутията.

Няма достатъчно кислород в помещението.

Не се чува нищо друго освен стъпките ни и вятъра, който влиза през прозорците без стъкла високо над нас.

Даниела издиша изнервена.

Ръката на Чарли се поти в моята.

— Просто продължавайте да вървите — нареждам им аз.

Един от двойниците прави крачка напред.

— Не такова беше предложението ти — казва той.

— Нещата се промениха — отвръщам аз. — Няколко от нас се опитаха да ме убият снощи и…

Даниела ме прекъсва:

— Един от вас стреля по колата ни. Чарли беше вътре. Край. Всичко свърши.

Тя ме дърпа напред.

Приближаваме ги.

Не се махат от пътя ни.

— Вече си тук. Да проведем тази лотария — казва друг мой двойник.

Даниела ме стиска още по-силно за ръката.

— Двамата с Чарли ще влезем в кутията с този човек — заявява тя, но гласът я предава. — Ако имаше някакъв друг начин… Всички правим най-доброто, на което сме способни.

Неизбежно е — поглеждам в очите най-близкия Джейсън, чиято завист и ревност са като живо същество. Облечен е в скъсани дрехи като скитник и вони на отчаяние.

— Защо ти да я получиш? — ръмжи насреща ми той.

Намесва се Джейсън до него:

— Тук не става въпрос за него. А за това какво иска тя. От какво се нуждае синът ни. Това е най-важното. Да ги пуснем да минат. Отдръпнете се всички.

Тълпата започва да ни прави път.

Вървим бавно през коридора от Джейсъновци.

Някои плачат.

Сълзите им са горещи, гневни, отчаяни.

И аз съм такъв.

Както и Даниела.

И Чарли.

Останалите стоят стоически и нащрек.

Най-накрая и последният Джейсън се маха от пътя ни.

Кутията се появява пред нас.

Вратата е широко отворена.

Първи влиза Чарли, последван от Даниела.

Очаквам нещо да се случи.

Сърцето ми бие като чук в гърдите.

В този момент нищо не би ме изненадало.

Пристъпвам прага, слагам ръка на вратата и поглеждам за последно света си.

Никога няма да забравя гледката.

От високите прозорци влиза светлина, която осветява старите генератори, докато петдесет мои версии се взират в кутията в удивителна, зловеща и опустошителна тишина.

* * *

Заключващият механизъм на вратата щраква.

Резето си влиза на мястото.

Включвам фенерчето и поглеждам семейството си.

Даниела прилича на човек, който ще се сгромоляса всеки момент, но все още се държи.

Изваждам спринцовките, иглите, ампулите.

Приготвям всичко.

Също като едно време.

Помагам на Чарли да навие ръкава си над лакътя.

— Първия път чувството е малко странно. Готов ли си?

Синът ми кима.

Държа здраво ръката му, пробождам вената му с иглата и издърпвам буталото назад, за да вкарам малко кръв в спринцовката.

Вкарвам цялата доза от наркотика на Раян в кръвоносната му система. Очите му побеляват и Чарли се отпуска върху стената.

Завързвам турникет около моята ръка.

— Колко време продължава действието на наркотика? — пита Даниела.

— Около час.

Чарли се изправя.

— Добре ли си? — питам го.

— Това беше странно.

Инжектирам се. Минали са няколко дни от последната ми употреба и наркотикът ме удря по-силно от обичайното. Когато се опомням, вземам последната спринцовка.

— Твой ред е, любов моя.

— Мразя игли.

— Не се тревожи. Станах доста добър в това.

Съвсем скоро и тримата сме под въздействието на наркотика.

Даниела взема фенерчето от ръката ми и отстъпва от вратата.

Докато осветява коридора, гледам внимателно лицето й. Както и това на сина ми. Изплашени са. Изумени. Сещам се за първия път, в който видях коридора, и за ужаса и изумлението, които се бяха стоварили отгоре ми.

Имах чувството, че съм никъде.

И навсякъде.

— Колко е дълъг? — пита Чарли.

— До безкрая.

* * *

Вървим заедно по коридора, който няма край. Не мога да повярвам, че отново съм тук. Не мога да повярвам, че съм тук с тях. Не съм особено наясно с чувствата си, но определено не съм подвластен на суровия страх от преди.

— Значи, всяка от тези врати… — започва Чарли.

— Се отваря в различен свят.

— Уха.

Обръщам се към Даниела.

— Добре ли си?

— Да. С теб съм.

Вървим от известно време и скоро действието на съединението на Раян ще премине.

— Наркотикът ще спре да действа след малко — съобщавам аз. — Трябва да излезем.

Спираме пред врата, която прилича на всички останали.

— Мислех си… — започва Даниела — за намерилите пътя към нашия свят Джейсъновци. Защо смяташ, че няма да ни открият на мястото, на което ще отидем? На теория всички те мислят по същия начин като теб, нали?

— Да, но аз нямам намерение да отварям врата, нито пък ти.

Обръщам се към Чарли.

— Аз? — учудва се той. — Ами ако сгафя? Ами ако ни отведа на някое ужасно място?

— Имам ти доверие.

— Аз също — казва Даниела.

— Въпреки че ти ще отвориш вратата, пътят до този следващ свят ще е създаден от трима ни. — Чарли поглежда вратата, нервен е. — Виж, опитах се да ти обясня как работи кутията, но забрави всичко за момент. Чуй това. Кутията не е много по-различна от живота. Ако се страхуваш, ще намериш страх.

— Но аз не знам дори откъде да започна — оплаква се синът ми.

— От празното платно.

Прегръщам го.

Казвам му, че го обичам.

Че се гордея с него.

Двамата с Даниела сядаме на пода с лице към него и вратата и се облягаме на стената. Тя отпуска глава на рамото ми и ме хваща за ръката.

Докато шофирах снощи, си мислех, че ще изпитвам ужас да отида в друг свят, но не е така.

Вълнувам се като дете и нямам търпение да видя къде ще отидем.

Щом семейството ми е с мен, съм готов за всичко.

Чарли се приближава до вратата и хваща дръжката й.

Точно преди да я отвори, си поема въздух и ни поглежда. Виждам колко е смел и силен.

Истински мъж.

Кимам му.

Той натиска дръжката и резето се прибира обратно.

В коридора нахлува толкова ярка светлина, че се налага да прикрия очи за момент. Когато най-накрая привиквам към нея, виждам силуета на сина си на прага.

Ставам и помагам на Даниела да се изправи. Двамата отиваме при сина ни, докато студеният и стерилен вакуум на коридора се изпълва с топлина и светлина.

Вятърът носи миризмата на влажна пръст и непознати цветя.

Свят след буря.

Слагам ръка на рамото на Чарли.

— Готови ли сте? — пита той.

— Точно зад теб сме.