В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (2)

Огъст

В началото беше взривът.

Огъст прочете думите за пети път, без да ги проумее. Седеше пред кухненския плот, с една ръка търкаляше ябълка в кръг, а с другата държеше отворена книга за Вселената. Зад стоманените капаци на прозорците на укреплението се спускаше нощта и през стените момчето усещаше привличането на града. Погледна си часовника. С един пръст дръпна нагоре маншета на ризата, колкото да се разкрие най-долният ред от черните бройни чертички. От съседната стая долетя гласът на сестра му — думите не бяха предназначени за него и от деветнайсетте етажа под тях чуваше наслоени чужди гласове, тропане на ботуши, метално щракане при зареждане на оръжията и хиляди други фрагментирани звуци, които съставяха мелодията на крепостта на Флин. Отново се насили да върне вниманието си към книгата.

В началото беше взривът.

Това му напомняше за поемата на Т. С. Елиът „Кухите хора“: „Не със взрив, а с хленч“^[1]. Разбира се, в едното ставаше дума за началото на живота, а в другото — за края му, но все пак накара Огъст да се замисли — за Вселената, за времето, за самия него. Мислите падаха като домино в главата му, една блъскаше друга, тя следващата и…

Вирна глава миг преди стоманената кухненска врата да се хлъзне и да се отвори. Влезе баща му, Хенри Флин, висок, слаб, с ръце на хирург. Беше облечен в стандартния за армията му тъмен камуфлаж, със забодена сребърна звезда на ризата — риза, принадлежала някога на брат му, а преди това на баща му, а още по-рано — на брата на дядо му, и тъй нататък в течение на петдесет години, преди колапса и реконструкцията и преди основаването на Искреност, и вероятно дори още по-отдавна, понеже семейство Флин винаги бяха държали палец на туптящия пулс на града.

— Здрасти, тате. — Огъст се постара да не прозвучи, все едно цяла нощ е чакал за този поздрав.

— Огъст — кимна му Хенри и остави УВИто си — ултравиолетовия маяк с висок интензитет — на плота. — Как е?

Огъст спря да търкаля ябълката, затвори книгата, насили се да остане спокоен, макар че неподвижното тяло ангажира ума — склонен бе да допусне наличието на зависимост между потенциала и кинетичната енергия; във всеки случай тялото търси движение.

— Добре ли си? — попита Хенри, защото не му беше отговорил.

Огъст преглътна. Не можеше да излъже, защо тогава беше толкова трудно да каже истината? Заяви:

— Не съм в състояние да продължавам все така.

Хенри погледна книгата.

— С астрономията ли? — попита престорено весело. — Ами почини си тогава!

Огъст погледна баща си в очите. Хенри Флин имаше мил поглед и тъжна уста, или тъжни очи и мила уста; все забравяше кое какво е. Лицата имаха много черти, безконечно разнообразни, и всички участваха в цялостни, разпознаваеми изражения като гордост, отвращение, разочарование, умора… Пак беше започнал да губи края на мисълта си. Пребори се да я улови, преди да се изтърколи от ръцете му.

— Не говоря за книгата.

— Огъст… — поде Хенри, понеже вече знаеше накъде клони този разговор. — Няма да водим този спор.

— Но ти току-що…

— Армията е забранена за теб.

Стоманената врата се плъзна до отворено положение и в кухнята влезе Емили Флин. Остави на плота кашон с провизии. Беше мъничко по-висока от съпруга си, с по-широки рамене, тъмна кожа и ореол от късо подстригана коса; на кръста. Походката на Емили беше войнишка, но умореният поглед и решителната й брадичка бяха като на Хенри.

— Не отново! — заяви тя.

— Обкръжен съм от войници на Флин през цялото време! — възрази Огъст. — Когато и да тръгна нанякъде, обличам се като войник. Толкова голяма крачка ли е да стана един от тях?

— Да — отвърна Хенри.

— Не е безопасно — допълни Емили и се захвана да разопакова храната. — Илса в стаята си ли е? Мислех, че…

Огъст обаче не искаше да се откаже.

— Никъде не е безопасно — подчерта той. — Там е цялата работа. Вашите хора са там, навън, ежедневно рискуват живота си срещу онези твари, а аз тук си чета за звездите, преструвам се, че всичко е наред…

Емили поклати глава и извади нож от стойката на плота. Започна да реже зеленчуците, замах след замах създаваше организиран хаос.

— Базата е безопасна, Огъст. Или поне по-безопасна от улиците в момента.

— Което е и причината да бъда там навън и да помагам в червената зона.

— Ти имаш своя задача — напомни му Хенри. — Това е…

— От какво толкова се страхувате? — тросна се Огъст.

Емили остави ножа с изтракване.

— Трябва ли изобщо да питаш?

— Смятате, че ще пострадам ли? — Преди тя да успее да отговори, Огъст скочи на крака. С едно плавно движение грабна ножа и го заби в ръката си. Хенри трепна, а Емили вдиша през зъби, но острието отскочи от кожата на момчето все едно е от камък, а върхът се заби в дъската за рязане отдолу. Кухнята внезапно притихна.

— Държите се, сякаш съм направен от стъкло. — Огъст остави ножа. — Но не съм! — Той хвана Емили за ръцете, както беше виждал да прави Хенри. Тихо продължи: — Ем. Мамо! Не съм крехък. Пълна противоположност на крехкостта съм.

— Не си и неуязвим — възрази тя. — Не…

— Няма да те пратя там — намеси се Хенри. — Ако хората на Харкър те хванат…

— Пращаш Лио да води цялата армия — възпротиви се Огъст. — Лицето му е нацвъкано навсякъде и при това е още жив.

— Различно е — отвърнаха Хенри и Емили в един глас.

— С какво? — предизвика ги момчето.

Емили поднесе длани към лицето му, както правеше, когато той беше дете — ала това не беше правилната дума. Никога не беше имал детство, не и нормално, понеже децата не се появяват напълно съзрели насред местопрестъпление.

— Просто искаме да те защитим. Лио е част от кампанията от първия ден. Това го прави постоянна мишена. И колкото повече от този град завоюваме, толкова повече хората на Харкър ще се опитват да използват нашите слаби места и да ни отнемат предимствата.

— А аз кое от двете съм? — Огъст се отдръпна. — Слабо място ли съм, или съм предимство?

Емили отвори широко очи и топлотата се оттече от погледа й, щом изплю:

— И двете.

Беше нечестен въпрос, но въпреки това истината болеше.

— Това пък откъде дойде? — попита Хенри и разтри очи. — Нали всъщност не искаш да се биеш?

Прав беше, Огъст не искаше да участва в сражения — не на улиците посред нощ, нито тук, със семейството си — в костите му обаче отекваше онази ужасна вибрация, нещо се бореше да се изтръгне навън; мелодия, която се усилваше все повече в главата му.

— Не — отвърна той. — Но искам да помогна.

— Вече го правиш — подчерта Хенри. — Военният отряд е годен да третира само симптомите. Вие с Илса и Лио лекувате болестта. Така е нареден светът.

Да, ала не действа! — копнееше да извика Огъст. Примирието в град И. бе удържало само шест години — Харкър от едната страна, а Флин от другата — и вече се разпадаше. Всички знаеха, че няма да трае още дълго. Всяка нощ през Шева проникваше все повече смърт. Имаше твърде много чудовища и твърде малко свестни хора.

— Моля ви — опита пак момчето, — способен съм да дам и повече, ако ми позволите!

— Огъст… — поде Хенри.

Той вдигна ръка.

— Просто ми обещайте да си помислите!

И с тези думи той се оттегли от кухнята, преди родителите му да се принудят да му кажат истината.

 

 

Стаята на Огъст представляваше упражнение по ентропия и ред, своеобразен организиран хаос. Беше малка, без прозорци и щеше да изглежда твърде клаустрофобично, ако не му беше така добре позната. Книгите отдавна не се побираха в рафтовете и сега се трупаха на нестабилни купчини върху и около леглото му, имаше и няколко върху завивките, отворени с кориците нагоре. Обикновено хората проявяват предпочитания към жанр и тема; Огъст нямаше особени претенции, стига да не става дума за художествена литература — искаше да научи всичко за света, какъвто е, бил е и може да стане. Сдобил се внезапно с битие, все едно резултат от магически фокус, той се боеше от несигурната природа на съществуването си; страхуваше се да не би един момент просто да престане да съществува.

Книгите бяха накамарени по теми: астрономия, религия, история, философия.

Обучаваше се у дома, с други думи обучаваше се сам — понякога на помощ му се притичваше и Илса, стига умът й да работеше праволинейно, а не на възли, но брат му, Лио, нямаше търпение с книгите, а Хенри и Емили пък бяха твърде заети — и през повечето време Огъст беше оставен да се оправя сам. И през повечето време нямаше нищо против. Или поне доскоро. Не беше сигурен кога точно обезопасяването се превърна в изолация, ала точно така се оказа.

В стаята, освен мебелите и книгите, единственото друго нещо беше цигулка. Лежеше в отворен калъф, облегнат на две купчини книги, и Огъст инстинктивно се запъти към нея, но устоя на желанието да я вдигне и да посвири. Вместо това бутна томчето на Платон от възглавницата и се просна върху намачканите чаршафи.

В стаята беше задушно. Той нави ръкавите на ризата си и разкри стотиците черни чертички: започваха от лявата му китка, продължаваха нагоре, над лакътя и рамото, около ключицата и ребрата.

Тази вечер бяха общо четиристотин и дванайсет.

Огъст отметна черната си коса от очите и се вслуша как Хенри и Емили Флин — все още в кухнята — разговаряха с привичната си кротост за него, за града и за примирието.

Какво щеше да се случи, ако то наистина паднеше? Когато. Лио винаги казваше „когато“.

Огъст не беше роден да види избухването на териториалните войни като последица от Явлението, само бе слушал разкази за кръвопролитията. Ала виждаше страха в очите на Флин, щом повдигнеха темата — а това се случваше все по-често. Лио не изглеждаше притеснен — твърдеше, че Хенри е спечелил териториалната война, и каквото и да е довело до сключването на примирието, е било тяхно дело и са в състояние да го повторят.

— Когато се стигне дотам — все казваше Лио, — ще бъдем готови.

— Не — отвръщаше Флин с унило изражение, — никой не е готов за такова нещо.

В крайна сметка гласовете в другата стая заглъхнаха и Огъст остана сам с мислите си. Затвори очи в търсене на покой, но тишината бе нарушена почти веднага след възцаряването си, далечното заекване на стрелба отекна в черепа му като всеки път — звук, нахлуващ във всеки тих миг.

В началото бе взрив.

Претърколи се и изрови плейъра си изпод възглавницата, натика в ушите си слушалките и пусна звука. Загърмя класическа музика, силна, цветна и прекрасна, и той се отпусна в мелодията, докато числата нахлуваха в главата му.

Дванайсет. Шест. Четири.

Дванайсет години от Явлението, когато насилието е започнало да придобива форма и град И. се е разпаднал.

Шест години, откакто примирието е сглобило парчетата, не като един град, а като два.

И четири от деня, когато се бе пробудил в училищната столова, докато я ограждаха като сцена на местопрестъпление.

— О, боже! — възкликна някаква жена и го хвана за лакътя. — Ти откъде се появи? — И после кресна на друг. — Намерих момче! — Тя коленичи да го погледне в лицето и на него веднага му стана ясно, че се опитва да закрие нещо от погледа му. Нещо ужасно. — Как се казваш, сладурче?

Огъст я бе погледнал недоумяващо.

— Сигурно е в шок — подхвърли някакъв мъж.

— Махнете го оттук! — предложи друг.

Жената го хвана за ръцете.

— Сладурче, искам да си затвориш очите!

Точно тогава той видя какво има зад нея. Видя черните чували, наредени на пода като талпи.

Първата симфония заглъхна в ушите на Огъст и миг по-късно започна втората. Той различаваше всеки акорд, всяка нота; ала съсредоточеше ли се достатъчно, продължаваше да чува мърморенето на баща си и крачките на майка си. Нямаше затруднения да чуе и тройното бибипкане на мобилния на Хенри. Нямаше проблем да чуе отговора му или да долови думите, когато гласът на баща му зазвуча по-басово, натежал от загриженост.

— Кога? Сигурен ли си? Кога са я записали? Не, не, радвам се, че ми каза. Добре. Да, знам. Ще се погрижа.

Обаждането приключи и Хенри замълча, преди да се обади отново, този път на Лио. Огъст чу всичко, също и отговора на брат си. Говореха за него.

Седна и издърпа слушалките от ушите си.

— Дай му каквото иска — нареждаше Лио с равен, спокоен глас. — Избери как да се държиш с него — като с домашно кученце или като със син; не става като и с двете. Ние сме войници, Флин. Ние сме свещеният огън…

Огъст подбели очи. Благодарен беше за доверието, оказано от брат му, демонстрираната праведност обаче не му понасяше.

— … а ти го задушаваш.

Виж, с това беше съгласен.

Емили се включи.

— Опитваме се да…

— Да го защитите? — скара им се Лио. — Когато примирието рухне, тази крепост няма да го скрие.

— Няма да го пратим в тила на врага!

— Отворила ви се е възможност. Просто предлагам да я използвате…

— Рискът…

— Не е толкова голям, стига той да внимава. И предимството…

На Огъст му беше писнало да говорят за него така, сякаш не се намира наблизо, сякаш не може да чуе. Скочи на крака и разлюля близката кула от книги. Въпреки това закъсня — докато отключи вратата си, разговорът беше свършил, Лио бе затворил, а баща му тъкмо вдигаше ръка и се готвеше да почука.

— Какво става? — попита Огъст.

Хенри не му спести истината:

— Беше прав. Заслужаваш шанс да помогнеш. И смятам, че открих подходящия начин.

Огъст се усмихна широко:

— Каквото и да е, брой ме доброволец.