Алекс Норт
Шепнещия мъж (20)

19

Когато му се обадиха, Пийт седеше на масата за хранене.

Трябваше да готви или да гледа телевизия, но кухнята зад него си стоеше мрачна и студена, а в дневната беше тихо. Вместо това той не откъсваше поглед от бутилката и снимката. Беше ги гледал много дълго време.

Денят не му се беше отразил никак добре. Срещите с Картър винаги го караха да се чувства зле, но сега му беше много по-трудно от обикновено. Въпреки че се беше отнесъл пренебрежително към въпроса на Аманда, описанието на съня на убиеца беше въздействало на Пийт — далеч не бяха „обичайните приказки“. Предишната вечер той си беше казал, че ще забрави напълно за Нийл Спенсър, но сега това беше невъзможно. Случаите бяха свързани. Той беше част от разследването.

Но каква полза имаше от него? Един следобед в проучване на посетителите, които бяха идвали на свиждане на приятелите на Картър в затвора, не беше довел до нищо — поне засега. Все още имаше доста други. Тъжната истина беше, че кучият син имаше повече приятели в затвора, отколкото Пийт имаше извън него.

Тогава си пийни.

Ти си нищожество. Ти си безполезен. Просто го направи. Поривът беше по-силен от всякога, но той можеше да му устои. Все пак в миналото не се беше поддавал на гласа. И въпреки това мисълта да върне бутилката неотворена в кухненския шкаф го караше да изпитва отчаяние. Чувстваше се сякаш неминуемо щеше да отпие.

Той притисна брадичката си с ръка, като бавно потъркваше кожата около устата си и гледаше снимката на него и Сали.

Преди много години, в опит да пребори омразата му към самия него, която го измъчваше, Сали го беше накарала да направи списък с две колонки: една с положителните му качества и една с отрицателните, за да види сам колко добре се балансират. Това не му помогна. Чувството за провал беше твърде дълбоко вкоренено, за да бъде оборено е математика. Толкова беше искала да му помогне, но в крайна сметка той винаги се беше връщал към бутилката.

И сега виждаше това на снимката. Макар и двамата да изглеждаха щастливи, доказателствата бяха там. Очите на Сали бяха широко отворени към слънцето, а кожата й грееше, докато той изглеждаше неуверен, сякаш част от него отказваше да допусне светлината в себе си. Беше я обичал толкова силно, както и тя него, но да подарява и получава любов, за него беше език, чиято граматика не владееше. И понеже вярваше, че не заслужава подобна любов, той бавно се беше пропил до степен, в която наистина не я заслужаваше. Точно както и с баща му, дистанцията на времето му беше помогнала да разбере всичко това. Битките често изглеждат по-разбираемо, погледнати от високо.

Твърде късно.

Вече бяха минали толкова много години, но той се чудеше къде ли беше Сали и какво ли правеше тя. Единствената му утеха беше мисълта, че най-вероятно беше щастлива някъде другаде, а раздялата им я беше спасила от живот с него. Представяше си, че е някъде там и живее живота, който заслужаваше, и това го поддържаше.

Това губиш, когато пиеш.

Заради това не си струва.

Но разбира се, гласът имаше отговор на това, точно както имаше отговор на всичко останало. Ако вече беше загубил най-прекрасното нещо в живота си, защо да се подлага на това мъчение?

Какво значение имаше?

Той се вгледа в бутилката. И тогава почувства как телефонът вибрира в джоба на бедрото му.

 

 

Ти винаги се връщаш при мен, нали?

Всичко винаги свършва там, където започва.

Думите на Франк Картър отекнаха в ума му, докато прокарваше лъча на фенера си по земята на сметището, като крачеше бавно и внимателно към черното му сърце. Лошото предчувствие за тегнеща прокоба можеше да се мери само с усещането за провал. Неговата неизбежност. В онзи миг думите на Картър му се бяха сторили небрежни и повърхностни, но трябваше да се досети по-рано. Нищо, което Картър казваше или правеше, не беше безцелно. Той трябваше да разпознае, че Картър подмолно се опитва да му съобщи нещо, което Пийт да проумее едва когато е твърде късно.

Той видя тентата и светлината на прожекторите пред себе си, както и силуетите на полицаите, които предпазливо обикаляха наоколо. Лошото предчувствие се усили и той едва не се препъна. Стъпка по стъпка. Два месеца по-рано той беше търсил тук едно изчезнало момченце. Тази вечер той беше тук, защото едно момченце беше намерено.

Спомни си как през онази юлска вечер беше оставил вечерята си да изстива на масата за хранене. Тази вечер там беше бутилката. Ако откриеше тук онова, което подозираше, когато се прибереше вкъщи, той щеше да я отвори.

Стигна до навеса и изключи фенера си. Светлината му се обезсмисляше под силата на прожекторите, подредени около него. Като се има предвид какво лежеше по средата, всъщност светлината беше прекалено силна. Все още не беше готов за това. Извърна очи и забеляза началник Лайънс, който стоеше до тентата, вперил поглед в него, с безизразно лице. Пийт за миг си помисли, че различи в очите му неприязън — ти трябваше да предотвратиш това, и бързо отмести поглед, така че очите му се спряха върху телевизора с продупчения екран. Миг по-късно си даде сметка, че до него е застанала Аманда.

— Бил е отвлечен тук — каза Пийт.

— Няма как да знаем това със сигурност.

— Аз съм сигурен — каза той.

Тя погледна настрани в мрака. Светлината и усилените действия, които се развиваха пред тях, само подчертаваха тъмнината, която обгръщаше сметището.

— Всичко винаги свършва там, където започва — каза Аманда. — Това бяха думите на Картър, нали?

— Да. Трябваше да се досетя какво има предвид.

— Аз също. Вината не е твоя.

— Значи не е и твоя.

— Може би. — Тя се усмихна леко. — Но ти изглеждаш така, сякаш имаш по-голяма нужда да го чуеш, отколкото аз.

Той виждаше, че това не е вярно. Тя изглеждаше бледа и болнава. През последните няколко месена беше забелязал колко е изпълнителна и способна, а подозираше, че освен това беше амбициозна — че си беше представяла как едно такова разследване ще може да подпомогне кариерата й, без изцяло да разбира какво още би могло да направи. След като беше открил момченцата в къщата на Картър, той дълго време беше съсипан. Знаеше, че Аманда се бе трудила и надявала — също толкова силно, както самия него преди двайсет години. И точно в този момент, каквито и очаквания да е имала първоначално, сигурно я болеше като от отворена рана.

Но за тази прилика между тях не можеше да се говори. Всеки върви сам по своя път. Или го преодолява, или не.

Аманда бавно издиша.

— Шибанякът е знаел — каза тя. — Нали?

— Да.

— Значи въпросът е откъде е знаел?

— Все още не съм сигурен. По този въпрос все още не разполагам с нищо. Но имам дълъг списък с приятелите му в затвора, които предстоят да бъдат проверени.

Тя се поколеба.

— Искаш ли да видиш тялото?

Като се прибереш вкъщи, може да си пийнеш.

Ще ти позволя.

— Да — каза той.

Заедно влязоха под тентата, където момчето лежеше с разперени крайници до стария телевизор. На земята до него беше раницата му с камуфлажен десен. Пийт даде всичко от себе си да огледа подробностите възможно най-хладнокръвно. Дрехите очевидно: синьото спортно долнище и бялата тениска, която беше нахлузена над лицето на момчето, така че картинката отпред беше наопаки.

— Това така и не беше разгласено публично — каза той.

Още една връзка с Картър.

— Почти няма кръв — продължи той, като огледа около тялото. — Поне не достатъчно — не и за наранявания като тези. Бил е убит другаде.

— Така изглежда.

— По това новият човек и Картър се различават. Картър убиваше онези деца там, където ги намираше, и после ги държеше в къщата си. Никога не се беше опитвал да изхвърли останките им.

— С изключение на Тони Смит.

— Това се дължеше на обстоятелствата. А и това тук е публично. — Той размаха ръка наоколо. — Който и да го е извършил, е искал тялото да бъде намерено. И то не къде да е. Там, откъдето е започнало всичко точно както ми каза Картър.

Като се прибереш вкъщи, може да си пийнеш.

— Дрехите са същите, с които е бил по време на отвличането. Като изключим нараняванията, изглежда, за него са се грижили сравнително добре. Не е видимо отслабнал.

— Още една разлика с Картър — каза Аманда.

— Да.

Пийт затвори очи и се опита да осмисли всичко това. Нийл Спенсър беше прекарал някъде два месеца, преди да бъде убит. Някой се е грижил за него. И тогава нещо се е променило. След което е бил върнат на мястото, откъдето е бил отвлечен.

Като подарък, каза си той.

Подарък, направен на някого, който после е решил, че вече не му трябва.

— Раницата. — Той отвори очи. — Бутилката за вода вътре ли е?

— Да. Ела да ти покажа.

Той вървеше плътно след нея, като стъпваше внимателно покрай тялото на момчето. Тя си сложи ръкавица, отвори с една ръка горната част на раницата и погледна вътре. Бутилката беше там, наполовина пълна с вода. Имаше и още нещо. Едно синьо зайче — плюшена играчка за лека нощ. Която не беше в списъка с вещите на момчето.

— Това у него ли е било?

— Ще се опитаме да разберем от родителите — каза Аманда. — Но да. Мисля, че го е носел със себе си, а те просто не са знаели.

Пийт бавно кимна. Вече знаеше всичко за Нийл Спенсър. Момчето се беше държало зле в училище. Агресивно. Твърде зряло и закоравяло за годините си — по начина, типичен за хората с тежък живот.

Но освен всичко това все пак беше само на шест години.

Той се насили да отмести поглед от тялото на момчето, без да обръща внимание на чувствата, които предизвикваше, нито на спомените, които събуждаше. Когато се прибере вкъщи, щеше да може да си пийне.

Ще заловим човека, който ти е причинил това.

Сетне се обърна и закрачи, като включи фенера си, докато навлизаше в мрака отвъд светлината на прожекторите.

— Ще имам нужда от теб, за да разреша това, Пийт — извика след него Аманда.

— Знам.

Но той мислеше за онази бутилка на масата за хранене и се опитваше да не се затича.

— И ще съм на линия.