Джесика Шатък
Жените в замъка (8)

Седма глава

Замъкът Лингенфелс, август 1945 г.

Мина известно време, преди Мариане да открие войничетата, и то стана случайно — докато търсеше котката. Животното се беше появило веднъж на вратата на кухнята; беше такова едно грозновато, на сивкавокафяви петна, половината от опашката му беше откъсната. Рядко се виждаха котки по това време, сигурно бяха измрели от глад или нещо по-лошо. Носеха се слухове, че хората в бомбардираните градове ги ядели. Но тази беше смела, горда и дръзка. Децата й оставяха остатъци от храната в една купичка до стъпалата на кухнята. Така че това коте вероятно се хранеше по-обилно от повечето деца в Германия.

И изведнъж спря да идва. Трохите си стояха неначенати в купичката, събираха птички, те клъвваха по малко и после цвърчаха и акаха по площадката пред кухнята. Момичетата бяха много разстроени. „Стига сте се тревожили за тази твар — смъмряше ги Мариане. — Не правете излишни трагедии.“ Но и тя тайничко се притесняваше. Развеселяваше я това животинче, така твърдо решило да се бори за живота си. Дори и Мартин обичаше да играе с него. То внасяше някаква особена ведрост в скалъпеното им семейство и сега не можеха да си обяснят отсъствието му. Твърде прагматично създание беше то, не би се отказало от такива благоприятни условия. И затова Мариане тръгна да го търси. Сигурно се беше заклещило някъде. Един господ знае какви опасни прогнили дъски и зловещи дупки има в прастарите конюшни и плевни.

И тъкмо това търсене я отведе в обора.

Влезе вътре и се изненада, че чува гласовете на момчетата. От злополучното падане на Мартин им беше забранено да играят там. Тя тръгна към задното помещение, откъдето се чуваха гласовете им, и ето на̀: лежаха си там, проснати на земята, в едно слънчево петно. Щом я видяха да се приближава, двамата вдигнаха виновни погледи, а Фриц бързо скри нещо зад гърба си.

— Какво правите тук?

— Просто си играем — отвърна Фриц.

— С какво? — Мариане протегна ръка. — Може ли да видя?

Фриц не помръдваше.

— Ето. — Но не Фриц, а Мартин сложи дървеното си войниче в ръката й.

Мариане сбърчи вежди. Малката фигурка беше много красива — издялкана явно с груби инструменти, но все пак с доста детайли: приклекнал войник с пушка. Фриц неохотно й подаде и своята играчка: неговият войник беше изправен, „в готовност“, с дълго палто.

— Прекрасни са — каза Мариане, леко объркана от покорството на момчетата. — Откъде ги взехте?

Отначало никой от двамата не проговори. Най-сетне Мартин се престраши:

— Майка ми…

— Е, какви са тия уплашени физиономии? — разсмя се Мариане. — Помислих, че криете нещо ужасяващо. Какво, да не си мислите, че ви е забранено да си играете?

— Танте Бената каза да не ти ги показваме — изломоти Фриц. — Каза, че няма да ти хареса, защото хер Мюлер ги е правил.

Лицето на Мариане посърна.

— А… ясно.

Фигурките в ръцете й изведнъж й се сториха странно тежки и ръбести, сега дори и формите им й изглеждаха груби и неопределени.

— Е, вече така или иначе си играете с тях, няма да ви ги вземам. Но за в бъдеще… — Тя изведнъж замлъкна. Какво всъщност искаше да каже? „Не слушайте Бената“ ли? Или „Не приемайте подаръци от нацист“? Или „Не крийте нищо от мен“? — За в бъдеще не ходете при хер Мюлер. И да не… — Мариане вдигна ръка, за да предотврати възражението, което знаеше, че Фриц вече формулира. — И да не чувам оплаквания.

Цял следобед Мариане обмисля случката. Значи така… Бената я беше поставила в ролята на лошата моралистка, при това за нещо, което две малки момчета няма как да разберат. Но по-страшното беше, че Бената имаше право. Мариане наистина не одобряваше. Тя не искаше хер Мюлер да прави подаръци за децата. Не искаше той да си проправя път към тяхното семейство. Бената много добре знаеше това и въпреки всичко им беше дала играчките. Не стига ли, че те се въртяха край Мюлер, докато работеше, че стояха часове наред с него в гората, гледаха го как цепи дърва и бог знае за какво си говореха? Та този мъж беше военнопленник, бивш нацист, а и тя изобщо не знаеше що за човек е. Не искаше той да играе ролята на родителя за тези деца без бащи. Сбърка, че изобщо прие помощта му.

Едва вечерта се сети, че котката я няма, и отново тръгна да я търси. Но както половината живи същества на континента, от нея нямаше и следа.

 

 

Още на следващия ден тя отиде при лейтенант Питърман. Застана пред отрупаното му с книжа бюро и заяви:

— Трябваше да поискам досието на Франц Мюлер, преди да приема помощта му.

Питърман явно намираше изказването й за доста забавно.

— Досието му ли? Да не би да смятате, че сме така подредени и педантични като нацистите?

Мариане се намръщи.

— Е, предполага се, че е попълнил поне Фрагебоген, нали?

Питърман въздъхна и се обърна към претъпканата картотека зад гърба си. Отвори едно от чекмеджетата и заровичка из документите вътре.

Фрагебоген беше анкетата, която окупаторите от Съюзническите сили използваха при денацификацията^[1]. Състоеше се от шест страници с всякакви въпроси: от невинни, изискващи данни за височината и теглото, до директни: дали анкетираният е бил член на Националсоциалистическата партия и дали е участвал в унищожението на имуществото на евреи. Никой нямаше особено високо мнение за тези анкети, включително и самите Съюзнически сили. Та какво можеше да накара анкетираните да не лъжат? Но не и Мариане; тя оценяваше достойнствата на анкетата; та нали повечето германци приемаха всичко твърде буквално, а и нямаха достатъчно въображение да лъжат. А и как иначе биха могли Съюзниците поне да започнат да разграничават изгнаниците, пътуващи из цялата страна — обикновените „Митлойфер“^[2] — от истинските нацистки военнопрестъпници. Но явно тя беше почти сама в тази своя наивна увереност. Дори Питърман гледаше с пренебрежение на формулярите, защото за американците обработката им беше по-скоро излишно затруднение.

— А! Същинско чудо! — възкликна той и издърпа тънък свитък прошнуровани листове. — Ето го! Неговият Фрагебоген. — Той подаде книжата на Мариане. — Макар че се съмнявам да ви свърши работа. Един господ знае какви неща съчиняват хората в такива анкети.

Мариане прегледа страниците. Адрес… Дата на раждане… Образование (беше приключил с ученето на четиринайсет), Членство в партията (записан през 1942 година), Зачислен към запаса. И ето! На третата страница: Служил в Орпо^[3] Кил, Мекленбург, Люблин.

Очите й се спряха на думата Люблин — мястото, където беше ходил Фреди Ледерер.

— Нещо лошо ли…? — попита Питърман, като видя изражението на лицето й. — Може ли да погледна? — Той пое документа от ръцете й и го прегледа. — Дори не е членувал в партията до 42-ра, сигурно са го принудили при мобилизацията. — Питърман почукваше енергично с пръст по страницата. — Той е никой. Нямаше да ви пратя някой от наистина побърканите.

Мариане поклати глава. В ума й отново изникна лицето на Фреди, този мил веселяк, преобразен от отчаянието си до неузнаваемост. „Еврейската акция“, за която беше разказал той, беше извършена от едно поделение точно от такива, „пазители на реда“. „Всички тези деца, отведени в гората, стиснали ръцете на майките си.“

Докато Питърман я наблюдаваше, по лицето му се изписа искрена загриженост.

— Да не би да ви е причинил нещо?

Мариане вдигна поглед.

— На нас не, но в Люблин е извършвал ужасяващи неща.

— Аха… — Питърман изглеждаше объркан. Отново наведе очи към страниците: надяваше се да намери нещо, което би разяснило отговора й. Но не откри нищо и отново вдигна поглед към нея. — Е, какво искате да направя по въпроса?

Мариане се взря в очите му.

— Кажете му да нацепи дървата, които вече е повалил, и да не се връща повече.

Питърман въздъхна:

— Е, така или иначе ще го местят във Франция в края на месеца.

— Така му кажете — отвърна по-решително Мариане.

 

 

Американските и британските радиопрограми всеки ден излъчваха все нови и нови потресаващи разкази за нацистите и ужасите в освободените лагери. Но никой не слушаше. Жителите на Еренхайм си намираха извинения: нямали радиоапарати, нямали пари за вестници, много заети били с разчистването на отломките и осигуряването на храната, скърбели за своите мъртви. Или пък твърдяха, че това било пропаганда на Съюзническите сили. Аргументът им беше: „А американците как се отнасят с германските си военнопленници? Държат ги в клетки без покрив по бреговете на Рейн. Е, нима това е по-различно?“. Тази тяхна апатия вбесяваше Мариане. Как така не желаеха да знаят какво се е случвало в лагерите, в случай че, както твърдяха, не били осведомени. Така или иначе твърдението, че са чак толкова невежи, беше пълен абсурд. Та нали именно затова германските воини се бяха сражавали до така мъчителния край. А защо повечето жители на Еренхайм, ужасени от напредването на американците, се бяха изпокрили в замъка? Защото се страхуваха, че ще ги накажат за греховете на родината им. И Гьобелс, и Химлер, а и самият Хитлер го бяха казали съвсем ясно в абсурдните си словоизлияния през последната година и половина: борете се, докато дойде ужасният край, или платете цената. „За това, което направихме ние“ се подразбираше. Осведомени бяха, но не знаеха. Това обяснение беше по-правдоподобно. Да, това го разбираше.

Във всеки случай тя и децата й слушаха радио. Те трябваше да разберат срещу какво са се борили бащите им, за какво са дали живота си, особено Фриц, защото неговите представи за добро и зло бяха — и това е най-щадящото определение — нестабилни. Слушаха докладите за купчините разлагащи се трупове, за газовите камери и садистичните пазачи. Както и за арестите на нацистите от високите нива на йерархията, като Илзе Кох, съпругата на коменданта на Бухенвалд, за която се носеха слухове, че правела абажури от кожите на екзекутираните затворници евреи. В Люнебург бяха насрочили за септември процеса срещу Йозеф Крамер и още четирийсет и петима пазачи в лагера. По вестниците отпечатваха ужасяващи снимки на жертвите от лагерите редом до бляскави портрети на Ирма Грезе — садистката сред пазачите, за която се говореше, че била любовница на Крамер.

Дали може душата на човека да се види на лицето му? Мариане и Албрехт често спореха по този въпрос. „Да — твърдеше Мариане. — Нима ти самият не разбра, че Хитлер е лош човек, още в мига, когато видя снимката му?“ Но Албрехт не беше съвсем сигурен: „Ако беше толкова очевидно, как успя да подлъже всички останали в Германия?“.

„Някои хора просто разчитат по-добре знаците“, сви рамене тогава Мариане. Донякъде се шегуваше, но донякъде говореше сериозно. Тя си припомни този разговор, когато видя снимката на Ирма Грезе във вестника. На портрета на първата страница тази жена изглеждаше като актриса, дори звезда, с тази кокетна усмивка и стилната прическа. А арестантският кадър на вътрешната страница показваше противна насилничка, в очите на която се четеше глупашка твърдост: един и същи човек, видян по два различни начина. Но дори и на първата снимка, ако човек се вгледа добре, ще види жестокостта в ъгълчетата на устата и злобата в погледа й. И точно този образ продаваше вестниците.

Веднъж американците прожектираха филм в града: кадри от освобождаването на Бухенвалд. Имаше изискване да присъстват всички, освен официално признатите за жертви. Но въпреки това Мариане отиде. Та нали това беше нейна отговорност, както и на всеки германец. Тя се нареди сред първите на опашката, гордо изправила рамене, за да демонстрира всеотдайност.

Тя, разбира се, вече знаеше. Но едно е просто да знаеш от документи и разкази, да, ужасяващи сами по себе си, а съвсем друго е да видиш. Когато започна филмът, Мариане трябваше да стиска юмруци до болка, за да се удържи да не повърне. На екрана пред нея имаше истински трупове, нахвърлени един връз друг като стари дрипи. Тук имаше бащи и майки, и деца, измършавели от глад, голи, натрупани на купчини. Тук имаше жертви, които се взираха в обектива, хора със своя собствена съдба, с всичката си лична мъка и безподобно отчаяние.

Въпреки многобройните доклади, които бяха изчели с Албрехт, въпреки изобилните разтърсващи думи като „изтребление“ и „елиминация“, нямаше начин да си представят и половината от това. А и как биха могли? Никога не бяха виждали нещо подобно. След време репортажите щяха да станат така познати, че никой вече нямаше да ги забелязва — щяха да са нещо като еталон за злото у човека. Но сега още първите черно-бели кадри с бодливата тел, мръсотията и голотата предупреждаваха зрителя: „Не гледай!“. Само че в този първи миг на разбулване истината изглеждаше така, както никой — нито тя, нито който и да било — не беше виждал до момента. И нямаше как да не гледат. Тя седеше и трепереше в стола.

Когато излизаше от салона, пред нея вървяха две момичета. Бяха по-скоро млади жени, вероятно на шестнайсет и на седемнайсет. Докато се бутаха да излязат през вратите насред посърналата тълпа, Мариане дочу, че си говорят за копринени чорапи: едната обясняваше как съсипала последния си чифт. Питаше се, нацупена, откъде сега щяла да си намери нови. „Е, със сигурност няма да е от евреите“, обади се другата и двете се разкикотиха.

— Как не ви е срам! — процеди през зъби Мариане. — Наистина ли сте се превърнали в такива чудовища, че се присмивате на това?

Момичетата я погледнаха втренчено, но не със срам или с яд, а със страх. Мариане усети, че останалите хора навсякъде край нея се притискат един към друг, пристягат шаловете и палтата и изправят рамене, като че издигат стена срещу нейните упреци.

В Еренхайм, а и на други места, беше плъзнал слух, че кадрите са пропаганда на Съюзниците и че репортажът всъщност показвал германски войници и сътрудници, убивани и умиращи от глад в съветските наказателни лагери. Такова беше обяснението на Хитлер за листовките със снимки на жертвите на концентрационните лагери, пускани навсякъде през последните години на войната от американските самолети. И каквито бяха овце, жителите на Еренхайм му повярваха. И сега отново се вкопчиха в тази идея, в тази тъничка преграда между сегашната им същност и предишната, тази на съучастници.

И Мариане направо позеленяваше от яд и срам заради това.

За разлика от нея, Бената не отиде да гледа филма. А и спря да слуша предаванията по радиото със семейство Фон Лингенфелс.

— Уф! — потръпна отвратена Бената на третата вечер, когато седна при тях край радиоапарата. Говореха за освобождаването на Маутхаузен, поредния концентрационен лагер. — Наистина ли смяташ, че децата трябва да слушат това?

Мариане се обърна към нея и я прикова с поглед.

— Трябва, разбира се. Те са германци.

Децата зашаваха неспокойни в столовете си. Дори и Елизабет съзнаваше, че е по-добре да не се обажда.

Подвила опашка, Бената се зае отново с кърпенето и изслуша емисията, без да каже и дума.

На следващата вечер се примоли да я извинят. Била ужасно уморена, нямало да може да изслуша предаването и предпочитала да си легне. Мариане прехапа език. Нима у Бената не беше останала и капка нравственост и отговорност? Нито състрадание? Тя сякаш изобщо не смяташе, че има някакви задължения към външния свят, нито дори чувство за принадлежност към него. С нищо не беше по-добра от жителите на Еренхайм. Гневът на Мариане се надигна ненадейно, като ято птици, подплашени от гръм. Кони е обичал Бената, повтаряше си Мариане. Тя е майката на сина на Кони. Другото няма значение.

Но толкова трудно беше да не съди! Някъде дълбоко в душата на Мариане беше поникнало семенце, което неумолимо си проправяше път към справедливостта и сляпо избутваше нюансите и усложненията, които се изпречваха на пътя му към простия и ясен отговор: правилно или грешно.

Когато беше малко момиче и обикаляха из курорта на Балтийското крайбрежие с Кони, Фреди и другите деца на пруската аристокрация, тя получи при кръщението си името „Съдницата“. Децата, макар и опиянени от анархичната атмосфера на летните ваканции, винаги се обръщаха към Мариане, за да разреши караниците им или да въздаде справедливост. Тя обожаваше тази си роля. Тя й даваше усещането, че е нещо повече, че има влияние. И тъкмо благодарение на тази нейна власт се сближиха с Кони. И той беше главатар на групата: измисляше най-интересните игри и най-вълнуващите приключения, той беше „Чудният свирач“ за децата от гранд хотела и всички бяха пленени от чара му. В отсъствието на гледачките и гувернантките, инструктирани от по-висшите господари — родителите — да оставят децата на свобода сред природата поне през ваканцията, Кони и Мариане царуваха заедно: те бяха кралят и кралицата на малките диваци: Кони — повелителят на пакостите, а Мариане (на четиринайсет) — стожерът на мъдростта.

Но когато дойде онази възраст на ухажването, ролята на Съдницата се превърна в клетка, а Мариане — заложница, заключена вътре, далеч от фриволните закачки. Репутацията й я принуждаваше да се съобразява. Та как може Съдницата да пърха с клепки и да се кикоти? Как би могла да се престори на достатъчно глуповата, за да играе тези игрички? А и външността й не отговаряше на изискванията за тези първи невинни флиртове. Мариане беше висока, смугла, с необичайни пропорции: издължени и яки бедра, като на жребче, и плоска гръд, а лицето й излъчваше особена тържественост.

Въпреки всичко това, Мариане си въобразяваше, че връзката й с Кони непременно ще прерасне в нещо по-зряло, по-близко до отношенията между мъж и жена. По-романтично. Не се замисляше много-много какво точно означава това, но вярваше, че така е писано и това бе колкото объркващо, толкова и обещаващо.

И така, една вечер с малката им групичка отидоха да поплуват на лунна светлина. В хотела имаше бал и всички възрастни бяха погълнати от общото въодушевление. Беше гореща нощ и балната зала беше потънала в непоносима смрад на алкохол, парфюм, восъчен дъх от парниковите лилии и пот. Децата избягаха към плажа и още в движение събличаха дрехите си, замаяни от възбудата на прегрешението си. Пясъкът беше още топъл от слънцето, Балтийско море изглеждаше някак особено нежно в безветрената тъмна нощ, а вълните лекичко пляскаха по краката им. Един по един се хвърлиха във водата сред смях и крясъци.

За повечето от децата плуването приключи бързо. Въпреки че морето беше спокойно, тъмнината ги плашеше и те скоро забързаха обратно и хукнаха по пясъка към дюните, за да нахлузят роклите, ризите и панталоните си, като току приклякваха или писваха, ако имаше опасност някой да вижда голотата им. Но Мариане и Кони останаха във водата. Плуваха настървено, като че се състезаваха кой ще издържи по-дълго, преди да се обърне и да се насочи към брега. Най-сетне Мариане спря с разтуптяно сърце и изведнъж осъзна, че чувства голото си тяло, потопено във водата, опасно увиснало над тъмните дълбини. Кони забеляза и заплува обратно към нея, изплува наблизо и изтръска водата от косата си. Звездите над тях блещукаха сред фината нощна мъгла, а в далечината се мержелееше хотелът, осветен и празничен като пасажерски кораб. За един кратък миг силен страх скова Мариане. Страхуваше се, че са далеч от брега и морските дълбини под нея са пълни с неизвестности… но се страхуваше и от Кони, от собствената си голота, както и от убеждението, че тъкмо това е моментът, в който връзката им ще се преобрази. Цялото й тяло тръпнеше в очакване.

Но веднага щом заплува към него, той се гмурна под водата.

— Спечелих! — извика той, щом се показа отново, доста далеч от нея, и се отправи вече с лениви махове към брега.

 

 

Един следобед Бената, Елизабет и Катарина се върнаха от града; смееха се, бузите им руменееха, а настроението им — леко и фриволно — много се различаваше от настроението, в което завариха Мариане.

— Имаш бележка от хер Питърман! — възкликна Елизабет. Протегна ръка и й подаде тънък плик. — Сигурно те кани на техните танци!

Напоследък Елизабет беше обсебена от желанието да отиде на армейска танцова забава и да танцува с американски войник. Кой й беше напълнил главата с такива глупости? Да не би Бената…? Или онези малки глупачки от Еренхайм, с които се беше запознала наскоро? Та тя беше едва на тринайсет…

Мариане пое плика и го разкъса.

Не беше покана, а нещо много по-важно.

Идентифицирахме съпругата на покойния Пьотр Грабарек, който фигурира във Вашия списък. Името й е Аня Грабарек, с нея са и двамата й сина. В момента се намира в бежанския лагер в Тьолинген.

Новината беше вълнуваща, но и объркваща. Грабарек беше полско име и Мариане не можа веднага да се сети за кого става въпрос. Но явно го беше включила в списъка, който предаде на Питърман. Беше преписала всички имена от дневника на Албрехт, но не всички негови съратници и познайници бяха и нейни приятели. Нещо я стегна в гърдите — леко разочарована беше, че не става въпрос за жена, която познава, Карлота Бидерман например — тя винаги й е била симпатична, а напълно беше загубила връзка с нея. Но това беше проява на егоизъм. Списъкът, който предаде, нямаше за цел да й осигури приятели, а да й даде възможност да издири жените, на които се беше заклела да помогне.

Прочете бележката на глас.

— Уф — измърмори недоволна Елизабет. — Мислех, че е покана.

Децата не разбираха издирването, в което майка им така ревностно се беше впуснала. Напротив, доста ги разстройваше. Отново бяха тръгнали на училище — ако изобщо можеше да се нарече така, защото им преподаваха орда жалки, застарели прислужници и полуграмотни идиоти (предишните учители бяха с отнети права, тъй като до един са били ревностни нацисти, съвсем естествено за град като Еренхайм) — и сега бяха заобиколени от хора, които оплакваха Хитлер и смятаха Албрехт за предател. Децата всъщност изгаряха от желание да се дистанцират от лошата слава на баща си.

— Коя е Аня Грабарек? — попита учтиво Катарина.

— Не зная — призна Мариане. — Ти помниш ли този човек, Бената? Някой си Пьотр Грабарек?

Бената безразлично поклати глава. Ама разбира се, как ще помни! Това момиче изобщо не се интересуваше от политика.

— Съпругата на Пьотр Грабарек… — чудеше се на глас Мариане.

Изведнъж в паметта й изплува смътен образ: нисък мъж, тъмнокос; беше дошъл да съобщи нещо неотложно. Носеше вести за „Кристалната нощ“ — погромът, който се беше разразил из цяла Германия. Беше полски емисар или нещо като дипломат, съратник по-скоро на Кони, отколкото на Албрехт.

— Мисля, че май си спомням — каза Мариане. — Дойде късно вечерта, направо от Мюнхен.

Бената сви рамене и без да отделя поглед от копчетата си, които усърдно броеше, каза само:

— Може.

— Но той беше от близкия кръг на Кони — настояваше Мариане.

— Това не означава непременно, че съм го познавала.

— Така е. — Мариане сведе поглед. — Е, както и да е. Скоро ще разберем коя е.