Самюел Бьорк
Совата (48)

46.

Мириам Мунк стоеше на улицата пред червена жилищна сграда и усещаше как я обзема съмнение. Беше толкова убедена и решителна, нямаше никакво колебание. Чувството й снощи бе… да, за първи път й се случваше нещо подобно, но след закуската с Юханес в ума й взеха да се прокрадват други мисли. Не, не заради него, безпокоеше се за Марион. Бедната малка Марион — как ли ще го приеме? Не е направила нищо лошо. Необходимо ли бе светът на милото шестгодишно момиченце да рухне само защото майка й се е влюбила.

Мириам хвърли бегъл погледа към подарената й гривна и за пореден път се почувства виновна. Юханес беше нагласил всичко толкова хубаво — свободен ден, превъзходна закуска, предложи да излязат заедно, направи й подарък — вярно, не съвсем безкористно: бяха го избрали за представител на лекарския конгрес в Сидни и искаше да си откупи малко добросъвестност, но при все това? Огледа високите етажи, апартамента, където бе преспала неотдавна.

Осем. Тогава започваше. Срещата. Ферми „Атлантис“. Лаборатория в Хюрюм, където се провеждат незаконни опити с животни. Имаше достатъчно време да си тръгне. Не беше дала дума. Можеше просто да се качи на трамвая. Да го вземе до квартал „Фрогнер“. Да се нагласи. Да излезе с Юханес. Не, не беше възможно — той бе поел нощна смяна, но защо да не отиде с колата до „Рьоа“? Да вземе Марион. Да гледат филм. „Снежанка“. Или „Спящата красавица“. Някой от филмите за принцеси — шестгодишните момиченца никога не им се насищат. Почти усети топлото телце до себе си на дивана под одеялото. Малките пръстчета в купата с пуканки. Наивните сини очички, пламенно вперени в екрана.

— Не яж тази ябълка — отровна е!

Мириам се усмихна и извади цигара от джоба на якето си. Запали я и се уви хубаво в шала си.

Акцията.

Преди няколко години изобщо нямаше да й хрумне да не се включи. Мириам Мунк мразеше несправедливостта. Гадни хора с власт злоупотребяват с други създания — било то човешки същества, или животни — за още по-тлъста печалба. Много й харесваше в „Амнести Интернешънъл“. Да стане сутрин и да усеща, че прави нещо ценно. Да помага. Но после роди Марион — на деветнайсет — и несигурна в силите си да се справи, да бъде добра майка, посвети цялото си време на момиченцето.

Мамка му!

Имаше си някакви граници, по дяволите!

Ферми „Атлантис“. Безпомощни животинки, затворени в клетка, подложени на ежедневно изтезание само за да може някой вече твърде богат човек да спечели още повече.

Искаше да участва.

Мириам хвърли фаса на земята и се втурна нагоре по стълбите до апартамента на третия етаж.

— Здрасти! — посрещна я усмихнат Зиги и отвори широко вратата, за да влезе. — Вече си мислех, че няма да дойдеш.

— Закъснях ли? — попита тя, окачвайки якето си на закачалката в коридора.

— Ами… — Зиги приветливо я покани в хола. — Започнахме в седем, но няма значение.

— Не каза ли осем? — учуди се Мириам.

— Все едно — смигна Зиги и я представи пред малкото събрание във всекидневната.

— Мили хора, за тези, които не я познават, това е Мириам Мунк. Ще дойде с нас в понеделник. Знам, за някои е непонятно защо приемаме нов човек, но ви уверявам, че Мириам е една от нас, а допълнителна помощ няма да ни е излишна, нали?

— Здравейте! — кимна тя.

— Здравей!

— Добре дошла!

— Здрасти, Мириам! — обади се Юлие и стана да я прегърне. — Страхотно е, че реши да се присъединиш.

— Удоволствието е мое — прошепна Мириам и се настани на пода до приятелката си.

— Аз я препоръчах, така че не се съмнявайте в нея.

Момчето с кръглите очила от кухнята. Усмихна се леко притеснено, сигурно се извиняваше, задето се бе опитало да флиртува с нея, без да знае коя е.

— Не е точно така, Якоб — възрази Зиги.

— Не е ли? Аз ви казах, че е дъщеря на самия Холгер Мунк и трябва да я привлечем на наша страна, за да получаваме вътрешна информация.

— Да, да, Якоб. Заслугата е твоя. Хиляди благодарности! — примири се Зиги.

— Моля, моля — поклони им се Якоб.

— Но няма ли да е проблем наистина?

Изрече го младеж със сериозно изражение в исландски пуловер, облегнат на перваза на прозореца и с ръце, скръстени пред гърдите. Мириам го бе видяла на купона у Юлие, но не помнеше кой е.

— Кое да е проблем? — не разбра Зиги.

— Че е роднина на полицай.

— Не, не — възрази Зиги. — Тя е…

— Благодаря ти, Зиги, но мога да отговарям за себе си.

Изведнъж Мириам се оказа права насред стаята и всички погледи бяха вперени в нея. Не го беше предвидила, но решителността, която изпита навън, на улицата, още не я бе напуснала и стана причина да действа по рефлекс.

— Да… ъъъ… — усмихна се тя.

Вече малко съжаляваше, но нямаше връщане назад. Затова пое дъх и продължи:

— Както вече разбрахте, името ми е Мириам. Здравейте!

— Здравей, Мириам!

— Добре дошла!

Всички лица бяха приветливи, освен на момчето до прозореца в исландския пуловер — той стоеше все така с мрачен поглед и ръце пред гърдите.

— Не знам дали много от вас са ходили в „Блиц“, но там започнах, когато бях на петнайсет. Демонстрирала съм срещу расисти и нацисти, бях доброволка в „Амнести“, а сега работя за организацията „Защита на животните“. Арестували са ме пред Стуртинга, полицейски коне са ме ритали в главата и имам шестнайсет шева. Работила съм за правата на жените и да, честно казано, не съм съвсем в течение на акцията, която ще предприемете — ще предприемем — но затварянето на животни в клетка, независимо по каква причина, така ме вбесява, че…

Думите й се изчерпиха и тя стоеше с чаша в ръка, без да знае какво да каже.

— Не беше нужно, Мириам. Имаме ти доверие — усмихна се Зиги, — но благодаря все пак.

— Аз я препоръчах и ето я вече в заговора. Нали? Прав ли съм? — изтъкна Якоб.

Мириам седна, малко смутена от ненужно разгорещената си реч, но Юлие я погали по гърба, а момчето в исландския пуловер вдигна чаша с усмивка и кимна одобрително, сякаш да й се извини.

— Значи сме минали през алармата.

Зиги плесна с ръце и огледа посетителите в малкия апартамент.

— Някой има ли въпроси, преди да продължим?