На сутринта ме изпращаха само родителите. Седянката се беше проточила почти до зори, а някои от чичовците ми така и си бяха останали да спят по масите… По-точно, не бяха успели да станат от там. Аз държах съненото Късметче на ръце и също се прозявах.

Мама ми беше събрала ядене за из път, тате тръгна да впряга коня, а ние се сбогувахме на прага.

— Пази се — помоли мама. — И си идвай по-често.

Вратата се отвори, влезе тате, а с него и стотици снежинки.

— Пак започва снежна буря — каза тате. — През нощта уж беше поутихнала, а сега вие все по-лошо и по-лошо. Да вземеш да си останеш вкъщи, Дея.

— Имам толкова планове, тате. — Аз погалих Късметчето. — Искам да мина през Геира, през храма на Бездната, а и през Меркос.

— А там какво има — учуди се тате.

— Архиви — честно отговорих аз. — Ще си потърся и тема за дипломната работа, на нас магистър Тесме ни каза, че трябва да решим каква ще е още до края на ваканцията.

Родителите се спогледаха, половината не го разбраха, но явно решиха, че аз със сигурност знам какво правя. Аз, обаче, не знаех. Аз търсех отговори и бях решила, че в архивите ще мога да намеря нещо, защото тайната на императора все повече и повече ме интригуваше.

До заставата с тате стигнахме с шейната и се движехме трудно — конете не са кентаври, с това не можеше да се спори. Конете, за разлика от превозвачите не владееха „Магията на Пътя“. Когато най-накрая стигнахме до топлия павилион за пътниците, нашият Сивчо вече дишаше с мъка.

— Ще си наема кентавър, сам да се връщам във виелицата е глупаво — успокои ме тате. — Поседни, докато намеря твоя дилижанс. Ти сега първо накъде си?

— Меркос — отзовах се аз. — И трябва да ме докарат до къщата на леля Орин.

— Улица „Обесник“, номер деветдесет и две? — уточни тате. Аз кимнах и той добави: — Чакай тук, аз бързичко.

Седнала в шейната, оглеждах заставата. Намирахме се в голям, дървен, добре скован павилион, който покриваше с топъл купол кръстопътя. През лятото спирката си беше край пътя, просто там имаше платформи. Нашата застава беше единствената за околните седем села — Загреб, Лирди, Мри, Захра, Умерта, Незаверта и Погреб. Оттук на север пътят водеше към нашия главен град, на запад — към столицата на Приграничието Ардам, на юг — към Меркос, един от наскоро завоюваните градове. По-точно, не толкова наскоро — Меркос принадлежеше на империята вече четиридесет години.

Разнесе се тропот на копита — от север по пътя се приближаваше екипаж с два впрегнати кентавъра — някой явно много бързаше и беше заплатил тройна цена, превозвачите кентаври изобщо не обичат да работят по двойки. Предположението ми за състоятелността на пътника се потвърди — в момента, в който екипажът стигна до платформата, от каретата излезе пълен мъж с побеляла коса, с черна шуба и черна шапка. Мъжът недоволно подвикна към кентаврите, подхвърли им няколко жълтици и с движение на ръката накара да го следват трите пътни чанти. Тъмен маг!

Галейки доволно мъркащото Късметче, заедно с всички присъстващи проследих с очи мага. Видях как той слезе от платформата, при това, когато вървеше по стълбите, дори не гледаше под краката си, а като стигна до чакалнята, недоволно се огледа. Явно тук трябваше да го посрещнат, но по всяка вероятност никой не беше дошъл… На смуглото лице на мага се отрази раздразнение и някакво нервно нетърпение.

А след това всичко се измени!

Неочаквано в топлия, залят от магическа светлина павилион, от всички четири входа влетяха четири черни смерча!

Завиха охранителните заклинания! Завиха оглушително, напрегнато, тревожно!

Веднага се разпищяха жените и почти веднага отреагираха Дневните стражи, чийто Фортпост се намираше на втория етаж. Офицерите, блестейки с охранителни щитове слизаха в павилиона. Едни тичаха по стълбите, други пълзяха по стените, някои влетяваха през входовете… а смерчовете се движеха право към целта си — към мага, и това малко поуспокои останалите пътешественици, решили, че това са някакви шеги на ексцентричните тъмни, когато прозвуча вика на един от стражите:

— Заклинатели!

Тогава наистина започна паника! Отначало целият павилион се изпълни с алена светлина, което беше призив за Нощната стража — Дневната тук беше безсилна, по-безопасно беше изобщо да не се намесват — просто това не беше тяхното равнище. Впрочем, и не всеки от Нощната би могъл да се справи — Заклинателите бяха членове на клан човешки магове. Един от най-силните кланове, тяхната специализация беше унищожаването на нечистите. И затова, въпреки че се изпоплаших, продължих да седя спокойно и тези, които бяха чистокръвни, също не бързаха. А метисите се спуснаха да бягат, знаейки прекрасно, че Заклинателите, след като унищожат този, за когото са дошли, изключително от омраза ще започнат да убиват всички, в които има дори капка кръв от Хаоса. И на тях щеше да им е все едно дали сред тях има жени, деца и че са просто обикновени жители. Заклинателите убиваха всички, до които успяваха да се докопат… Понякога унищожаваха цели села.

— Дея! — викът на тате ме откъсна от съзерцаването на четирите черни вихъра. — Обръщай шейната!

С поглед намерих сред тълпата бягащи татко. Той стоеше от другата страна на пътя, и тъй като всички кентаври се опитваха да избягат без преди това да благоволят да се разпрегнат от каретите, не можеше да стигне до мен. Аз погледнах към входа, през който бяхме влезли и разбрах, че няма да мога да се измъкна бързо, така че беше по-безопасно да остана на място.

В този момент заклинателите приеха истинската си форма!

И стана ясно, защо отстъпи Дневната стража, без да рискува дори да се опита да спаси някого — всички Заклинатели бяха скаени, тоест, жреци. А това вече беше много, много лошо — жреците им са магове от висше равнище, те убиват дори чистокръвните хора, считайки, че ние, които живеем на територията на Тъмната империя сме поддръжници на Хаос…

— Дея! — крясъкът на тате се повтори, но аз вече бях разбрала, че няма смисъл да бягам — един от скаените вдигна ръка и заклинание, черно като мастилено петно се издигна нагоре… Миг и всички изходи бяха заградени със силови решетки. Те бяха дошли да убиват и щяха да убиват… Всички!

Мен ми стана много, много страшно, а в съзнанието ми настойчиво тътнеше: „Заклинания за противодействие“. И в този момент аз не мислех само за това, а си спомнях всичко, на което ни бяха учили, всички проклятия, всички начини за защита, които знаех… Защото дори възроденият дух в този случай не би могъл да ме защити — Заклинателите унищожаваха всякакъв вид задгробен живот. Абсолютно всякакъв!

Нарастващ тътен!

Викове на изпоплашени хора, скърцане на спиращи колела и цвилене на ранени превозвачи, които с все сила, без да могат да намалят се бяха сблъскали с магическите стени… Това беше ужасно… Ужасно и толкова неправилно!

В този момент, нещо мощно удари в павилиона отвън — Нощните стражи пристигнаха! И пак удар, и още един… И едва сега се разбра, че Заклинателите ни бяха отрязали от света изключително заради собствената си защита. Удар… още един… Нощните стражи се опитваха да влязат с всички сили, все повече усилвайки мощността. В очите на хората и не-хората наоколо се появи надежда, крясъците стихнаха. Дневните стражи извадиха оръжието си и се приготвиха за бой…

Но появата на Нощната стража накара и Заклинателите да се разбързат.

— Дай ми го! — властно заповяда един от скаените.

Заповедта му беше обърната към мага. Магът, стоеше, отпуснал ръце, но в следващия момент смъкна шапката си от главата и с рязко движение съблече кожуха си. Оказа се, че изобщо не е пълен, а е просто сух, сгърбен старец, който сега гордо оглеждаше убийците си и спокойно говореше:

— Моята смърт вече нищо не решава.

Заклинателите доплуваха до жертвата си, придвижвайки се във въздуха. Четири тъмни, омотани в черно и сиво фигури, със символа на клана, светещ на гърдите им. Той светеше само при жреците, това ние още в първи курс го бяхме учили… И колкото по-силен беше жрецът, толкова по-ярко сияеше символът на клана… А тези блестяха ослепително!

— Ти ще заговориш — произнесе вторият от Заклинателите и към мага, от четирите страни се понесе светлина…

Старецът изкрещя, изхърка, падна на колене и от устата му потече кръв… Чу се плач на дете и някаква жена закрещя:

— Какво му правите?!

Един от Заклинателите, без да прекъсва изтезанието на мага, мързеливо протегна ръка в нейната посока… В следващия миг в дланта му се заби стрела, проби я и се показа от другата страна! Заклинателите застинаха, забравяйки за момент дори за стареца… Аз също застинах — стрелите с черни и червени пера ми бяха много познати… Татковите стрели.

Всички заклинатели се обърнаха в посоката, от която беше дошъл изстрелът. Там стоеше моят баща, прикрил същата тази жена, която явно беше извикала. И татко демонстративно сложи още една стрела на тетивата.

Но тате не разбираше, той просто не знаеше с кого си имаше работа! Това не бяха редови Заклинатели, това бяха скаени и за своята помощ на жената, тате щеше да плати със страшна, много мъчителна смърт.

Хвърляйки Късметчето в шейната, аз се изправих на плазовете и гледайки и четиримата Заклинатели, изкрещях почти късайки гласните си струни, първото, което в този момент на паника ми дойде на ум:

— Теека акахаа махехеере!

Звънкият ми глас се разнесе по целия павилион, жреците веднага се обърнаха към мен, забравяйки тате. То всеки би го забравил, ако изведнъж остро възжелаеше да пообщува с природата. Да, в критическата ситуация, аз не бях измислила нищо по-добро от това, да използвам проклятието за остро разстройство. Освен това, то беше най-простото от проклятията с мигновено действие, за всяко друго се изискваше повече време, пък и формулите бяха доста по-дълги…

Впрочем, би трябвало да помисля не за преимуществата на вече използваното проклятие, а за собственото си оцеляване, тъй като маговете от подобно равнище умеят да отсичат всяко външно въздействие изключително бързо…

Отсякоха го!

— Ти! — изрева отново изправилия се скаен.

Просто, когато ги беше заболял коремът, те се бяха свили всичките на две, но не им беше струвало нищо да потиснат моето проклятие… И когато всички заклинатели се обърнаха към мен, аз ужасена изтърсих:

— Та еар нкатохее…

Не се получи да го произнеса докрай, един от жреците се издигна нагоре и от там удари със силова вълна. Мен ме помете от шейната, хвърли ме върху чисто рендосаните дъски на наскоро ремонтираната платформа и от удара, като че ли ми излезе целия въздух от гърдите… В главата ми за миг потъмня, но аз бях паднала все пак доста меко, най-силно си бях ударила гърба и бедрото…

Само че, най-големият ми проблем не беше падането.

— Ти си човек — изсъска Заклинателят, преодолявайки разделящото ни разстояние с един скок и хващайки ме за гърлото. — Човек! Ти си жена! Как посмя да вдигнеш ръка срещу спасителите?

Скандирайки всяка дума, той ме разтърсваше, продължавайки да ме държи за шията. От вибрациите шалът ми се смъкна от косата, а самата ми коса се разроши и сигурно от страни изглеждах като парцалена кукла…

— Ние ви спасяваме — съскаше междувременно жрецът. — Заради вас гинат нашите братя, лее се нашата кръв…

Той не ме душеше, но да ми счупи врата имаше доста голяма вероятност и аз се помолих:

— Пуснете ме…

Да, бях намерила кого да моля! Защото заклинателите умееха да пускат много добре — той ме хвърли през половината павилион, и когато паднах в краката на същия този, обкръжен от скаените маг, който се давеше в кръвта си, за косата ме хвана вече друг жрец.

Оказа се, че е много болезнено, когато те вдигат, намотавайки плитката ти на юмрука. За щастие, в следващия момент мен погнусено ме пуснаха…

— Глупава жена — прозвуча гласът на хвърлилия ме Заклинател. — В сърцето ти има мрак, Хаосът е погълнал душата ти, в ума ти цари Бездната. У теб няма вече светлина и ти ще умреш в мъки.

„Сложи си годежния пръстен на дясната ръка“ — спомних си аз думите на магистър Еллохар. Но, свита от болка, в краката на своите предполагаеми убийци, аз си помислих, че с пръстена едва ли ще се получи, а, например, за магистър Еллохар беше много навреме да си спомня, както и за гривничката от конец, която ми беше вързал на китката.

— Почакайте — замолих се аз, — ако обичате, само за миг, аз…

Припряно затърсих под ръкава си нишката на гривничката, заопипвах я. Намерих… Стиснах възелчето и просто помолих Бездната за спасение.

А четиримата Заклинатели разпериха ръце, навярно с намерението да призоват едно от заклинанията за унищожение или смърт… или нещо по-лошо! Отново се разкрещяха хората, освен това, вдигайки се на лакти, видях тате, който се опитваше да се хвърли към мен и Дневните стражи, които се опитваха да наложат защита на присъстващите, и…

Избухна син пламък!

Ярък, ревящ и страшен! А когато той угасна, всички видяхме магистър Еллохар само по едни къси женски кюлоти с отровно розов цвят, а отгоре на всичкото, поръбени и с дантелки. Освен тях върху тялото на директора на „Школата за Изкуството на Смъртта“ нямаше нищо друго.

Появата на високия белокос маг в такъв фриволен вид порази даже Заклинателите, какво да кажем за останалите присъстващи… На някои от Дневните стражи им изпопадаха мечовете от ръцете.

— Оу — без изобщо да се смущава, а по-скоро учудено проточи магистърът на Смъртта. — Виждам, че се забавлявате. — Обгърна с поглед Заклинателите и добави: — Тоест, каква там веселба, в разгара сме на истински дипломатически прием… Хм.

А след това изключително към скаените:

— Атиохий, Езверус, Нгалит, Ферусий, радвам се, изключително се радвам да ви видя… Нали не ви смущава това, че съм сам? А? А аз, например съм смутен, приятели. Един момент!

Избухна син пламък.

Когато след миг огънят угасна, на платформата се бяха появили още четирима непознати ми магове, облечени в черни одежди със символиката на „Школата на Смъртта“ на реверите.

— Никаква магия. Унищожете ги! — с усмивка заповяда лорд Еллохар.

В ръцете на адептите на Смъртта светнаха мечовете и в следващия миг започна бой. Тъмните се хвърлиха към Заклинателите, Заклинателите удариха с магия, мечовете всмукаха всичко в себе си и запламтяха със син пламък. Заклинателите, осъзнавайки, че вече магията им е безполезна, извадиха собственото си оръжие и се впуснаха в схватката.

— Адептка, адептка… — Магистър Еллохар, без да се смущава от собствения си вид, нито от факта, че температурата далеч не беше лятна, се приближи към мен, приклекна и веднага опипа шията ми. — Жива ли си?

— Благодаря — промълвих аз.

Магистърът се усмихна, вдигна глава, погледа хода на схватката и кимвайки удовлетворено се приближи към измъчения маг.

— Как си, приятелю? — весело се поинтересува той, отпускайки се на едно коляно и слагайки ръце едновременно на челото и на гърдите на мага.

— Ние сме врагове, лорд Еллохар… — простена той.

— Хайде сега, голяма работа — без изобщо да се възмути, отговори магистърът. — Ти отдавна си ми в категорията на уважаваните врагове, а те са ми почти приятели. Ще те боли, Ардаур, контролирай сърцето.

— Разбрах — изхърка старецът.

А след това изкрещя, без да може да се сдържи и когато от гърлото му отново потече кръв, този път със съсиреци, викът му потъна в този поток.

— Контролирай сърцето — уверено и спокойно заповяда Еллохар. — Контролирай всеки удар!

И всичко свърши. Магът лежеше на пода, вече дишайки дълбоко, а на лицето му вече нямаше гримаса на болка… Спокойствие и умиротворение, а освен това и лека усмивка на устните. Но не за дълго. Старецът се надигна, погледна към Еллохар и прошепна:

— Те готвят ритуал! Артефактите, те…

— Те са у Тьер — отговори магистърът и хвърли бърз поглед към мен.

Да, аз наистина жадно попивах всяка дума. И директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ явно го осъзнаваше и ме гледаше с демонстративно неодобрение.

— Лорд Еллохар… — Старецът седна, след това разкопча маншета си и свали от китката си гривна от червено злато. — Дайте я на Риан Тьер, той ще я съхрани. Той ще съумее да го направи.

Магистърът мълчешком взе артефакта, отново недоволно ме погледна, а след това украшението избухна на дланта му със син пламък и изчезна.

Късно! Сега аз вече знаех какво бяха търсили Заклинателите.

В този момент, отново ме порази магистър Еллохар.

— И кой убива така?! — Директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ подскочи. — Адепт Валенси, вие с него в брачни игри ли сте или в смъртен бой? Аз какво, да не би да ви казах да го прегръщате?!

Обърнах глава в посоката, където гледаше магистърът и видях, как една от черните фигури буквално душеше Заклинателя. Мечовете се търкаляха до тях на пода, Заклинателят хъркаше, опитваше се да удари с пета, а адептът на „Школата на Смъртта“ с усилие го удържаше.

— Това е Заклинател, Валенси — съкрушено му се караше Еллохар. — Време за смърт на мозъка при отсъствие на кислород — два часа! Ти него два часа ли ще го душиш?!

Адептът отблъсна потенциалната жертва, смутено го ритна с крак, а след това изкрещя в отговор:

— А ние не сме минавали смъртоубийство на жреците от клана на Заклинателите!

И изрита нещастната жертва повторно. Дневните стражи извиха от ужас, гледайки тази картина, защото те самите в аналогична ситуация, отдавна биха представлявали чували с изпотрошени кости.

— А цялата ваша група го е минавала, адепт Валенси. — Еллохар в розовите кюлоти изглеждаше много забавно, независимо от ужасяващата ситуация. — И само ти, умнико, си отсъствал. Повесели ли се в дома на майчица Гобс? А сега аз ще се веселя. Жрец Заклинател, Валенси. Използването на каквато и да е магия е смъртоносно, тъй като скаенът е в състояние да я обърне против атакуващия. Действай, адепт, и помни, че скаенът изучава всеки твой жест, всяка атака и на наритания от теб индивид му трябват само още няколко секунди, за да приложи заклинанието „Огледало“, след което, конкретно за теб, той ще стане неуязвим. И когато той започне да те убива, Валенси, на мен ще ми е весело! Точно като на теб, по времето, когато си бягал от лекциите.

Адептът вдигна меча си и се втурна в атака, и се разбра, че адептите на Смъртта биеха и падналите. Друг въпрос беше, че Заклинателят вече уверено се беше изправил и доста успешно държеше защита. Тогава аз не издържах:

— Магистър Еллохар, може ли един въпрос?

— Давай, Риате — със скучаещ глас отговори магът, следейки боя на учениците си.

— Извинете, а това наистина ли са… просто адепти? — недоверчиво попитах аз.

Та нали Заклинателите не бяха тези противници, които можеха да бъдат победени от адепти… Заклинателите можеха да унищожат и силен маг и то много бързо, какво оставаше за адептите!

Магистърът не ми отговори веднага. Следейки боя, той неочаквано кресна:

— Смяна на партньора, момичета!

В същия миг, адептите се метнаха като сенки, сменяйки скаените си. Еллохар удовлетворено кимна и благоволи да ми отговори:

— Вие в академията си имате ваши собствени наказания, ние — наши. При нас не е забранено да се пропускат лекции, посещават се по усмотрение на адепта, но… — Той се усмихна накриво. — Никой не гарантира на адепта защита от мигновено преместване в епицентъра на битка с противник, по убийството на когото той е пропуснал занятие.

Да, добре е, че при нас пропусналите някоя лекция не ги проклинаха…

— Магистър, а… — започнах аз.

— Ако посмееш да зададеш въпрос за външния ми вид, моментално ще се отправиш при Тьер на възпитателна беседа — неочаквано ме заплаши той.

Повече Еллохар с мен не заговори. Независимо от демонстрираното безгрижие, той съсредоточено следеше хода на сражението, прикривайки от време на време адептите си със защитни заклинания, а след това заповяда:

— Достатъчно! Отстъпете!

И в ръцете на магистъра пламнаха в синьо два меча… Когато полугол войн, облечен само с розови кюлоти се хвърля в бой, е смешно само в първия миг… След това мелодията на Смъртта започват да я пеят остриетата и не остава никакво място за веселие.

В тази битка, на Еллохар не му беше нужна помощ, не му беше нужна и защита — магистърът се хвърли към четирите блестящи фигури, които едно след друго пращаха към него заклинания и успя да избегне всичко. Скок нагоре, леко приземяване и той отново се понесе към скаените… Мастилено петно избухна на пътя му, но Еллохар се промуши под него, претърколи се и отново набра скорост… Първият Заклинател бе разделен на две от блестящия меч, до втория острието като че ли едва се докосна, но той падна на колене, притискайки раната на корема си и опитвайки се да приложи магия за изцеляване. С останалите двама Еллохар се сражава малко по-дълго, майсторски избягвайки ударите на стоманата и атаките с магия, а след това, в един миг, когато падналият на едно коляно магистър едновременно прониза и двамата си противници, времето като че ли спря… Като че ли всичко застина — Еллохар с мечовете, потънали в телата на Заклинателите, самите жреци, с оръжие, вдигнато над главата на тъмния лорд и магията, искряща около мястото на сражението…

Ярък миг… удар на сърцето… и вълшебството се разпадна…

Хриповете на умиращите, спокойният магистър, който с едно дръпване освободи мечовете си, потресеното „Невъзможно!“ от страна на Дневните стражи, невярващото „Скаените са мъртви!“ от всички присъстващи в отрязания от света павилион…

Да, това наистина беше „Изкуство на Смъртта“. Истинско изкуство — та четирима от най-силните жреци Заклинатели Еллохар ги уби за броени секунди.

— Дея! — Към мен дотича тате, веднага огледа лицето ми, опипа ръцете, а след това премина към краката, разпитвайки ме в процеса на всичко това. — Къде те боли? Ти така падна, че може да има последици. Главата не ти ли се върти? Не ти ли се гади? Не…

— Всичко е наред, тате. — Аз станах, опирайки се на ръката му. — Само съм си натъртила бедрото, а иначе съм добре…

В този момент магията на Заклинателите се стопи, отваряйки входовете. Като тъмна лавина се метнаха Нощните стражи, но когато видяха високата фигура на магистър Еллохар, офицерите спряха. След това чух гласа на лорд Мерос:

— Няма опасност. Магове-лечители за пострадалите, да се възобнови движението по пътищата, комендантът на Заставата при мен.

Татко също се огледа и доволно отбеляза:

— От самия Ардам са прехвърлили патрул, очевидно заплахата е била сериозна.

Аз дори не казах на тате, че заплахата не просто беше „сериозна“, тя беше фатална. Жреци Заклинатели — това е смърт. За всички. Те никога не оставят след себе си жив човек, така че аз не бих се учудила ако и от столицата бяха прехвърлили патрули на Нощната стража. Но аз, разбира се, нямах намерение да му казвам всички тези неща. Работата беше в това, че след като тук се беше появил лорд Мерос, значи с него беше и целият му патрул и аз се оглеждах търсейки едно създание със златисти очи и коса, но дроу ме видя първи.

— Партньор! — Вопълът му потресе целия павилион. — Ти както винаги си в центъра на събитията!

Офицер Найтес се запровира към мен през навалицата, радостно се качи на платформата, хвърли се към мен, прегърна ме, подхвърли ме, завъртя ме и слагайки ме да стъпя на пода, започна:

— Дей, ти към Ардам ли си? Отдавна му е време, направо забрави да се върнеш, думи нямам! Имаме сега такова дело… ще ни позлатят, Дея. Плюс гномите ни дадоха ексклузивно право за разследвания в гилдиите. А най-важното, помниш ли онова дело на майстор-кожаря? По него има нови данни. Ще се замаеш! Така че, хващай си куфарите и хайде през портала, няма какво да се разоряваш за кентаври. Дея, какво се усмихваш?

И наистина, защо ли пък се усмихвах…

— Тъмни, партньор! — весело напомних аз за вежливостта.

— И на теб кошмарни. — Юрао присви очи. — Ти ако сега ми кажеш, че нямаш намерение да се прибираш в Ардам, тогава аз ще ида да си изкарвам прехраната като некромант. Дея, ти ми трябваш, сериозно, вече мислех да долетя да те взема!

Обърнах се към вкаменилия се татко и вежливо започнах:

— Тате, това е офицерът от Нощната стража Юрао Найтес, моят съдружник и съсобственик на кантората „ДеЮре“. Юр, запознай се, това е баща ми, майстор ловецът Орон Риате.

Двамата си размениха поклони, но и двамата бяха явно потресени от срещата. Особено тате — той такова нещо не очакваше.

— Радвам се да се запозная с вас, майстор Риате. — Дроу отново галантно се поклони.

Тате, кой знае защо ме попита:

— Сигурно ли е, че Тьер знае?

Това не беше всичко, което престоеше на татко да види.

— Дея? — На платформата уверено се качи лорд Мерос и неговия плащ със символиката на глава на третия патрул на Нощната стража на Ардам и привлече към нашата компания всеобщото внимание. — Ти си тук? И си била тук по време на нападението? Дея, добре ли си?

Той се приближи, протегна ръка, опитвайки се да докосне лицето ми и беше спрян с насмешливото:

— А ето това, на ваше място, аз не бих правил. — Лорд Еллохар, вече в черен костюм на магистър на Смъртта не се качи при нас, но както се оказа, следеше развитието на събитията. — На ваше място, Мерос, аз към адептката Риате изобщо не бих се приближавал. Не че Тьер е собственик, въпреки че и това също, но защитата й реагира най-агресивно именно на вас.

Лорд Шейдер веднага прибра ръката си, процеждайки през зъби:

— Лорд Еллохар…

— Той самият — весело се отзова магистърът. — Мерос, на твое място аз бих попитал коменданта, защо в момента на нападението не са били отворени спасителните изходи? Аз не забелязах нито един, подът на това съоръжение е абсолютно монолитен. В края на краищата, за подобно недоглеждане, полагащото се наказание за коменданта би било смърт, но ви съветвам да смекчите присъдата, заменяйки я с каторга в каменоломните, например. Нека да носи полза поне там, след като не се е справил с отговорния си пост. И какво още исках да кажа… — Еллохар се позамисли. — А, да, ти с какво мислеше, когато се опитваше да пробиеш стените със силов удар? Мерос, сградата е без основи! Достатъчно щеше да бъде банално да повдигнеш павилиона.

Скърцането със зъби на лорд Мерос беше едва доловимо, но ние, стоящите до него, го чухме.

— Зарежи, го, началник. — Юрао потупа същия този началник по рамото. — Не се захващай, не си струва…

— Найтес — изсъска Шейдер, — прекратете да фамилиарничите!

Независимо от това, че фразите бяха казани тихо, те не останаха тайна за Еллохар:

— Дроу — насмешливо подвикна той, — не ми разваляй веселбата!

Татко мълчешком ме хвана за ръката и ме поведе след себе си. Едва тогава осъзнах, че накуцвам и ме боли бедрото, но това бяха дреболии, докато, например, татковото: „Заминаваме си вкъщи!“ — вече беше неприятно. Но аз бодро докуцуках до шейната, намерих Късметчето, взех го на ръце и котето, което до този момент трепереше с цяло тяло, веднага се успокои.

— Вкъщи, Дея! — повтори тате. — Откъде толкова много лордове те познават?! Изобщо не ми харесва цялата тази ситуация около теб.

Тате говореше тихо, но уверено и ядосано.

Опитах се да му обясня.

— Магистър Еллохар е приятел на лорд Тьер, лорд Мерос е началник на един от патрулите на Нощната стража на Ардам и съответно на цялото Приграничие, затова и ме познава.

Баща ми съсредоточено ме изгледа, а след това ми зададе много интересен въпрос:

— Ти как го извика този… в розовите панталони?!

Аз исках да отговоря, но го направиха за мен:

— Кюлоти — уточни магистър Еллохар, който безшумно се беше приближил към нас, и то така, че ние го видяхме едва когато заговори. — Разбирате ли, вашата дъщеря… Дъщеря, нали правилно съм разбрал?

Леко смутен, татко кимна и потвърди:

— Най-голямата.

Магистърът се подсмихна и продължи:

— Та значи, вашата най-голяма дъщеря успя да плени във вечно робство сърцето на моя най-добър ученик, съратник и по съвместителство, единствен приятел. И аз, като приятел и наставник на Тьер, реших да се застраховам и да се приобщя към делото по съхранението на живота, честта и достойнството на неговата избраница. У вашата най-голяма дъщеря има създаден от вещиците съвсем незабележим амулет, който Дея се досети да използва в тази критична ситуация. Проблемът беше само в това, че конкретно в момента на призива, аз не бях сам и се наложи да се възползвам от първата попаднала ми под ръка дреха. Удовлетворих ли любопитството ви?

Аз се изчервих, а тате също забележимо се смути и промърмори нещо неразбираемо. Магистър Еллохар, в свойствения му маниер, игнорира напълно нашата реакция и обръщайки се към мен, взискателно попита:

— Ти накъде се беше запътила?

Почувствах, че пребледнявам и нямах никакво намерение да отговарям.

— Слушай, Риате — раздразнено започна магистърът, — вие с Тьер ужасно си приличате, в смисъл, и двамата сте твърдоглави като магарета. Аз нали ти казах да забравиш за историята с артефактите?!

Той вече не се усмихваше, а говореше тихо, отсечено и злобно.

— Ти със симпатичната си главичка разбираш ли, че Тьер след теб и в Бездната ще се хвърли? Или още не си се досетила колко много го дискредитираш?

Тате се опита нещо да каже, но Еллохар даже не обърна внимание, пристъпи към мен, наведе се почти до самото ми лице и изсъска:

— Не си навирай носа в това! И твоя дроу го дръж на каишка! Не се меси, Риате, разбра ли? Има неща, за които е най-добре просто да забравиш!

Сигурно трябваше да си замълча, но вместо това казах:

— На мен ми е безкрайно интересно, защо артефактите на Тьер внезапно са изчезнали, а след това са се появили в императорската съкровищница. А също така ми е интересно, защо жреците Заклинатели, при това тези бяха едни от най-силните, са последвали някакъв стар маг до нашите територии в стремежа си да получат гривната на рода Тьер! Те нали нея я търсеха?! А освен това…

Глухото изръмжаване на магистъра на Смъртта ме накара да млъкна.

— О, Бездна! Адептка, неуверена, трепереща и изпоплашена, ти повече ми харесваше! — Еллохар се изправи. — Жалко, че Тьер се захвана да те превъзпитава, много жалко.

Избухна син пламък. Еллохар скръсти ръце на гърдите си и ми изрева:

— При Тьеррррр! Живо. Сбогувай се с татенцето, взимай си чантите, бохчата с пирожките, въшливия мачок — и при Тьер! Нека той сам да ти организира частни разследвания с приключения!

Аз се възмутих и изобщо…

— Ама слушайте, аз…

Еллохар не искаше да ме слуша — пристъпи към шейната, хвана пътната ми чанта и я метна в синия огън, нататък полетя и кошницата с пирожките, и храната, която ми беше приготвила мама, след това от ръцете ми издърпаха шокираното от подобно отношение Късметче и го хвърлиха след багажа. Котето, летейки успя да издаде само едно възмутено „мяв“.

— Риате, ще се сбогуваш ли с баща си или как?!

Тате местеше учуден поглед от пламъците на огъня към магистъра и явно се опитваше да разбере къде са се дянали всички неща и защо не горят в огъня…

— Това е преход — без да гледа към тате, поясни лорд Еллохар, — води в градската къща на Тьер. В дадения момент, аз мисля, че най-доброто решение е да стоваря на неговата глава това огромно щастие — вашата най-голяма и твърдоглава дъщеря. Нека той сам да се оправя с нея — и вече към мен: — Риате, броя до три!

Аз се възмутих окончателно:

— Слушайте, магистър Еллохар, аз…

— Едно — меланхолично започна да брои той.

— Знаете ли, аз си имах други планове за личната си ваканция и посещението в дома на лорд-директора не влизаше в тях!

— Две.

Нямах думи! И все пак:

— Вие нямате съвест! — изтърсих аз.

Еллохар ме измери с насмешлив поглед и спокойно отговори:

— Аз имам отговорност, Дея. И сега, когато се изясни, че Заклинателите са проникнали в една от най-отдалечените части на империята, за разлика от теб, разбирам, че тези скаени тук не са единствените. Има още като минимум десет-дванайсет последователи, и в кой момент те ще започнат нападения с унищожаване на мирното население, не ми е известно. — И след това с намек: — Затова пък съм в течение на чие пръстче блести един от търсените от тях артефакти. И, повярвай ми, Риате, те това пръстче с най-голямо удоволствие ще го отрежат! Така че, марш при Тьер и ще си или в столицата, под негово наблюдение, или в Ардам, където наложената и контролирана от академията защита е значително по-мощна, като се има предвид разстоянието. Имаш ли още въпроси, Риате?!

Появиха се още много въпроси, но магистър Еллохар произнесе:

— Три.

В следващия миг огънят се изви около мен и аз се понесох в пропастта…

Полетът беше дълъг, главозамайващ, а приземяването — стремително. Затова пък, се изтърсих на нещо меко. Известно време лежах, откровено негодувайки заради поведението на магистър Еллохар, след това отворих очи, седнах и се огледах.

Намирах се в спалня. Някъде зад вратата мяукаше Късметчето, разнасяше се шум от стъпки, удивени възгласи, викове: „Пробив на защитата“. А освен това, тук беше топло и даже много.

Ставайки от леглото, аз припряно си свалих палтото и топлия шал, който след действията на Заклинателите и така се мотаеше някъде около раменете ми, помислих си, че би трябвало да се събуя, а освен това и бедрото започна да ме боли по-силно…

В следващия миг се отвори вратата.

— О, Бездна! — възкликна високият мъж в черни доспехи, който се показа на прага. — Вие какво правите тук, девойче?

Къде ме беше изпратил Еллохар?!

— Т-тъмни — с усилие отговорих аз.

— И на вас кошмарни. — Мъжът стъписано ме разглеждаше. — Слушайте, вие не притежавате магически способности и пробивът на защитния купол също не е ваше дело, как… По какъв начин се озовахте тук? И то в покоите на нашия лорд?

О, Бездна, надявах се, че това наистина беше спалнята на Риан.

— Извинете. — Чувствах се изключително неудобно. — Бих ли могла да разбера, къде именно се намирам сега?

Неописуема гама емоции премина през лицето на този южняк, след което с опасение ми отговори:

— Спалнята на лорд Риан Тьер.

— А-а-а. — Аз уморено седнах обратно на леглото. — А аз вече се бях притеснила.

Тогава се чу потропване на токчета и раздразненото:

— Какво значи „Изпратиха ви котарак“? Какъв котарак? Защо изобщо стражата на къщата си позволява да ме безпокои по толкова незначителен повод като някакъв си котарак? При това проскубан!

Гласът на лейди Тьер не беше възможно да се сбърка с друг. В този момент аз вече искрено съжалявах, че бях повикала магистър Еллохар и изобщо за всичко, и…

— Ах, тук има и някаква девица?! — Възмущението й беше безгранично. — И къде е тази особа?!

Потропването на токчетата се ускори и в спалнята се втурна Тангирра Тьер… Очите на дамата ме огледаха и на лицето й моментално се появи предоволна усмивка. Свекромонстърът откровено плътоядно се облиза и възторжено произнесе:

— Дея! — След това се позамисли и добави: — Ще се осмеля да предположа: Еллохар се е постарал?

Не й беше нужен дори моят отговор, лейди Тьер продължаваше да разсъждава на глас:

— Впрочем кой друг, освен него има достъп до обителта на Риан. Да, би следвало да се досетя веднага. В какво си се провинила?

Не разбрах веднага, че въпросът е отправен към мен, а когато осъзнах, дори не намерих какво да отговоря. Но сега лейди Тьер чакаше отговора ми, като междувременно се зае да отстрани свидетелите:

— Горрад, тази дама е годеницата на вашия господар и вашата бъдеща господарка. Аурата й да се запомни, да се пуска по което и да било време на деня и нощта както в дома на сина ми, така и в моя собствен. Сега си вървете.

И ние със свекромонстъра останахме насаме…

— А Риан днес е зает. — Лейди Тьер мило ми се усмихна. — И аз наистина се съмнявам, че ще се освободи преди полунощ, така че… Ти няма да откажеш да ми погостуваш, нали?

В отговор издадох нещо като полузадушен писък и жално предложих:

— Може би ще е най-добре да го почакам тук?

Свекромонстърът радостно се озъби и благодушно ме закова:

— Не, Дея. — След това се приближи, властно ме хвана за ръката, като при това, хватката й се оказа желязна, и милостиво ми обясни: — Ще използваме преход, за да не плашиш с вида си народа по улиците на столицата. Нашият район е изключително елитен, мила.

Изви се златен пламък.

Отдалече се чу отчаяното „мяв“ на Късметчето и неочаквано котето се промуши през пламъка към мен. Изражението на лицето на свекромонстъра стана много, много замислено. А след това, ние все пак се пренесохме.

— Това е твоята стая — възвести лейди Тьер, веднага щом изгаснаха езиците на огъня. — Тъй като Риан не е посветен в условията на нашето малко съглашение, то той не бива да знае за честото ти пребиваване тук, нали? Сега се събличай, при това напълно, и повярвай, чакат те двата най-хубави часа от живота ти. Обещавам ти, ще бъде незабравимо!

Свекромонстърът се врътна на токчетата си и се отправи към бялата врата, украсена с черен орнамент. В момента, в който излезе през нея, се чуха отсечените й разпореждания към прислугата и искането да бъдат извикани някои си „дакреи“. Вслушвайки се в заповедите й, аз объркано се заоглеждах… Стаята се оказа огромна и много светла, благодарение на двата прозореца, заемащи половината стена. Оформена в бяла-черно-златна гама, с белоснежни килими на пода, легло, застлано с бяло бельо и покрито с моарирано покривало, бюро до прозореца, а на него… аз даже не повярвах на очите си — пълна колекция на христоматиите по „Смъртоносни проклятия“.

Вратата се отвори, влезе лейди Тьер и недоволно се поинтересува:

— Защо стоиш? Дея, скъпа, аз нямам толкова много време, а теб трябва да те накараме да изглеждаш прилично преди запознанството с лейди Фей.

Да се запознавам с още някого, нямах абсолютно никакво желание и изобщо:

— Лейди Тьер — даже отстъпих по-надалеч, — аз бих искала да се върна в Ардам за няколко дни и след това…

В този момент почти ме оглуши вопълът й:

— Дея!

Изплашено погледнах свекромонстъра, а тя възмутено мен. След това лейди Тьер дълбоко вдиша, издиша и вече без стонове попита:

— Кой те е наранил?

— Какво? — не разбрах въпроса аз.

— Ти накуцваш, Дея — изсъска лейди Тьер. — И аз чувствам миризма на кръв. Просто ми кажи кой!

Осъзнала за какво става дума, аз уморено махнах с ръка и тъжно отговорих:

— А, това ли? На заставата ни нападнаха Заклинатели и там…

Късметчето, който след преместването се беше скрил зад полата ми и там си седеше мирно и тихо, остана без прикритие в момента, в който се отдръпнах. Той се събуди, осъзна, че вече го виждат и с ръмжене се втурна към мен. Този път взискателно се закатери по полата ми, настоявайки да го взема на ръце. Разсейвайки се с котето, изпуснах от очи лейди Тьер и както се оказа, напразно!

— Лорд Шейвр — изфуча тя. А след това се тросна на някой невидим: — В Приграничието има Заклинатели! Как да разбирам това?

Аз не чух отговора на невидимия й събеседник, но, съдейки по лицето на дамата, отговорът изобщо не й хареса. След това въздухът заискри в златно и всичко изчезна. Свекромонстърът беше не просто ядосана, тя беше вбесена. Аз потреперих и прегърнах Късметчето по-силно.

— Още две нападения — мрачно произнесе лейди Тьер. — Унищожен е домът на някой си майстор Рутта, който неотдавна е бил убит, между другото и къщата на ковача в Ррадак.

Почтеният гном, майсторът кожар, чието убийство беше толкова странно! Този, който беше съхранил артефакта СитарЕмме и същата онази дървена дъсчица! И ковач в Ррадак… Не ставаше ли дума за същия този артефактор, който ми беше дал гривните за вампира и медальона на Тьер? Странно. Много странно.

— Така, да не говорим за тъжни неща! — Свекромонстърът припряно се приближи към мен и започна сама да ми разкопчава копчетата. — Кажи веднага, къде те боли?

— Кракът. — Аз се опитах да се отдръпна, но това не я спря и в следващия миг тънкото шалче полетя на пода. — Вижте, аз и сама мога да се съблека.

— Сигурна ли си? — без сянка на усмивка ме попита тя продължавайки да разкопчава копчетата. — Имаш рана само на бедрото или още нещо не си признаваш?

— Лейди Тьер, аз сама се обличам и събличам, слуги не съм имала откакто съм се родила, така че…

— „Мама“ — ласкаво ме поправи свекромонстърът, — и хайде да живеем в мир, Дея. Просто знай за в бъдеще — аз съм те приела в семейството си и ти желая само най-доброто. Та каква е тази история със Заклинателите?

Роклята вече беше разкопчана. Бързо преценявайки ситуацията, реших да избегна конфликта и едновременно да се отърва от прекомерната опека на лейди Тьер.

— Подръжте Късметчето! — помолих аз, напъхах котето в ръцете на дамата и използвайки объркването й, се отдалечих на няколко крачки. — Вижте, лейди Тьер, не разбрах както трябва, защо трябва да се събличам?

Свекромонстърът в този момент държеше котето в изпънатите си ръце и с удивление се вглеждаше в неговите съвсем обикновени очички.

— Ама че работа — пое си дъх след няколко секунди тя. — Аз си мислех, че това е просто въшливо животинче, а се оказва, че тук е в наличие духът на Златния дракон. Анаргар тичаше след него по цялата империя, а той… Кой би могъл да си помисли такова нещо…

Но в следващия миг:

— Банята е там, Дея. Отиваш, събличаш се и лягаш във ваната. Ако си добро момиче, довечера ще те пренеса в Ардам. — С тези думи лейди Тьер гнусливо пусна котето на пода, обърна се и си тръгна.

Връщането в Ардам беше добър стимул да се направя на добро момиче, затова, сваляйки ботушите си и оставяйки ги до входната врата, аз се отправих да търся споменатата баня, отваряйки вратите, по посока на движението. Зад първата, почти незабележима на фона на стената врата, имаше малка кръгла стаичка с неясно за мен предназначение — само огледала по стените. Зад втората се оказа склад за обувки — от сандали до ботуши. Имах странно подозрение, което се потвърди, когато премерих първия попаднал ми чифт и разбрах, че е моят размер. Тук всички обувки, а имаше сигурно поне двеста чифта, бяха само моя размер! Следващата врата ме отведе в шкафа. Тук имаше рокли, костюми, манта, кожухчета, ръкавици и много други неща… Висящи на редове или сгънати по рафтовете… Имайки предвид, че лейди Тьер беше много по-висока от мен, то всичко това също беше мой размер!

Там ме намериха, застинала в пълно изумление.

— Лейди Риате… — Русалката, ако се съдеше по строежа на тялото, ниско се поклони. — А ние ви търсим. Елате, ваната е готова.

Като омагьосана тръгнах след нея, разглеждайки зелените кичури коса, увити с речен бисер и украсени с истинска свежа водна лилия. За първи път виждах русалка, способна да ходи на два крака и облечена в прилепнала сребриста рокля! Те обикновено или плуваха във водата, или се криеха в цветята, без да се напъхват в дрехи.

— Аз отдавна служа на семейство Тьер — стигайки до поредната незабележима врата, съобщи русалката и отвори входа за банята. — Не се безпокойте, лейди Риате, предупредиха ме, че кожата ви е нежна и не сте свикнала с чужда помощ.

Гледах русалката с широко разтворени очи… Не можех да повярвам, че виждам такова нещо… Та тя имаше даже мигли! И устни…

— Грим — хитро ми се усмихна тя, уточнявайки. — Лейди Фей наистина прави чудеса, но на вас все още ви предстои да се срещнете с нея. Хайде да побързаме, лейди Риате, защото иначе ще ми се наложи отново да топля водата. Аз съм ИнСин.

Когато бях малка, с русалките често си играехме и плувахме — те идваха на езерото в най-топлите летни месеци да си починат, а след това се връщаха обратно в морето. С бременните майки идваха и по-големи деца, така че ние имаше с кого да си играем. Но това, което русалките никога не бяха правили за нас — не ни бяха топлили водата!

За да видя как русалката работи с водата, аз бях готова безропотно да се съблека и само по долна риза да вляза във ваната. И сега чаках със затаен дъх.

— Няма ли да е по-добре ако се съблечете? — поинтересува се лукаво ИнСин.

— Не, благодаря, на мен и така ми е добре — съсредоточено гледайки русалката, отговорих аз.

— Но аз трябва да ви изкъпя — внимателно ми намекна тя.

— Аха… — Аз продължавах да си чакам чудото.

Русалката сподави усмивката си, седна на ръба на ваната и пъхна ръка във водата… Меко синкаво сияние напълни ваната и на дъното й се появиха… водорасли… Прозрачни, зеленикави и много красиви. Те пораснаха като храст, протегнаха се към мен, нежно докоснаха ръцете ми, погалиха пръстите… изпълзяха по-нагоре… И неочаквано плътно обхванаха китките ми!

— Какво правите?! — аз се опитах да се измъкна. — Вижте, лейди ИнСин, пуснете ме веднага, аз…

Русалката тежко въздъхна и тъжно си призна:

— Аз почти нямам време, лейди Фей вече чака, а лейди Тьер ще се разяри ако не побързаме. Тя, разбира се, на вас нищо няма да ви каже, но аз ще си го отнеса. И затова, аз нямам никакво време за вашата мнима скромност, лейди Риате.

За миг ми се прииска да повикам магистър Еллохар, защото на ръката ми все още беше заветното възелче…

— Слушайте — раздразнено започнах аз, — това вече е прекалено!

— А вие просто се отпуснете — усмихвайки се мило, ме посъветва русалката. — Неприятно ще бъде само в началото.

Ризата ми жестоко я разкъсаха водораслите, а русалката просто извади мократа тъкан от ваната. И това беше само началото — изведнъж водата се нагря и стана почти изгаряща! След това се разпени, а ИнСин собственоръчно се зае с косата ми. След това се случи чудо — от водата израсна неподвижен фонтан от чиста прохладна вода и ме обля цялата. Но изтезанието не свърши с това. Докато русалката намазваше косата ми с нещо бяло и странно, аз се дърпах с всички сили, защото водораслите, превърнали се в нещо като твърди четки търкаха цялото ми тяло… и след тях не оставаше и косъмче.

— И няма да израстат отново — съобщи ми ИнСин, — сега ще направя водата по-прохладна, сигурно ви е раздразнена кожата.

Тя не беше раздразнена, тя направо гореше като в огън!

— С-с-тудена я направете — помолих аз.

— Толкова ли ви боли? — разтревожено пропита русалката. — Не очаквах, че кожата е толкова нежна, въпреки че… вие сте човек. Извинете, ей сега.

И пак имаше чудо — сапунената вода мигновено се избистри и стана прохладно ментово желе… На почервенялата пареща кожа това й хареса, а аз вече никакви чудеса не исках.

— Край, почти свършихме, това беше най-неприятното — увери ме ИнСин. — Само не се разстройвайте така, сега ще пусна теченията, това е най-хубавата част от процедурата.

Мълчах. Беше ми обидно. Това не беше чудо, това си беше подигравка…

— С косата аз свърших — почти пееше русалката, — вие имате много красив цвят, в двореца никой няма такъв. Сега още само и личицето…

— Не трябва! — изкрещях аз.

— Аз внимателно — опита се да ме успокои русалката.

— Не…

Когато водораслите ти докосват лицето, това е неприятно дори в детството, а сега направо си беше противно! Търкаха ми бузите, поливаха ги с неприятен сок, изтриваха ги, отново ги поливаха и отново ги изтриваха. Ужасно неприятно! Но след това прохладна свежест отново ме обля от главата до петите и неочаквано цялата вода във ваната стана като жива. Появиха се течения. И вълни. И тези вълни меко ме полюшваха, като че приспивайки ме. В един момент аз се успокоих и почти веднага водораслите пуснаха ръцете ми, а подводното течение стана малко по-силно, като че масажираше цялото тяло. Действително се оказа приятно.

— Ето, а вие се страхувахте — напомни за присъствието си ИнСин. — Ще ви оставя халата ето тук, можете да се обличате.

Когато русалката излезе от банята, аз веднага скочих. Сграбчих кърпата, избърсах си косата, облякох халата, който не стигаше дори до коленете ми и се завтекох да изкажа на лейди Тьер всичко, което мисля по повод на водните процедури. Нямах намерение да си мълча!

Но когато се появих в стаята, която ми бяха дали, застинах на прага. Там беше не само лейди Тьер, но и още някаква дама, самата ИнСин и още шест полуелфийки в униформата на някакъв дом за красота.

— Това е тя младостта — оглеждайки ме от глава до пети, произнесе лейди Тьер. — Дея, ти просто сияеш.

— Да, изумителна човечка — подхвана втората дама. — Лек акцент върху очите — това е всичко, което е необходимо на това личице. И разбира се, косата, великолепен цвят, няма да добавяме златни кичури, както се носи сега, просто ще подчертаем достойнствата.

И аз престанах да се смущавам. Прихлупвайки халата по-стегнато, решително се приближих до лейди Тьер, но не успях да кажа и дума, когато чух:

— Мила, и къде са пантофите? Само липсва да ми се простудиш.

Тогава се намеси и русалката:

— Лейди Тьер, аз излекувах кожата на лявото бедро, но там има и натъртване, нужен е маг-лечител.

— Толкова лошо ли си паднала? — разтревожи се свекромонстърът.

Това положи край на моето мълчание:

— Слушайте, лейди Тьер, на мен общуването със Заклинателите ми хареса повече от убийственото взимане на вана в дома ви!

Но моето избухване имаше обратен на очакваното ефект. Дамите се спогледаха и започнаха мелодично и звънливо да се кискат. През кикотенето до мен стигна фразата на свекромонстъра: „Красотата изисква жертви“ и тази на втората дама: „Да, повечето мъчения при разпит не са толкова тежки, колкото тези жертви“. И се засмяха всички. Даже елфийките и русалката! Но на мен изобщо не ми беше весело.

Тогава се чу рев на огън.

Ревът беше яростен, а след това прозвуча и викът на лорд-директора от дълбините на дома:

— Мамо! — пауза и още по-яростно: — Къде е Дея?!

Лейди Тьер се намръщи, замислено забарабани по облегалката на креслото и разстроено каза:

— Как е разбрал? Багажът й го пренесохме тук, слугите едва ли са казали нещо, следи в спалнята не оставихме… Лошо! — Съкрушена въздишка и раздразнено: — Очевидно Еллохар се е поинтересувал дали на Тьер му е харесал подаръкът…

Тангирра Тьер отново тежко въздъхна, скръсти ръце на гърдите си и меланхолично възвести:

— Сега вече няма да ни е весело. Особено на мен.

В следващия миг се отвори вратата и на прага се появи разяреният лорд-директор, а стаята се разтърси от рева му:

— Майко!

А след това изплашеният ми поглед се срещна с вбесения поглед на магистър Тьер и от лицето на Риан за миг изчезнаха черните вени. След това изражението на лицето му стана някак странно и той пресипнало произнесе:

— Дея…

— А, не, сбърках — прозвуча ехидният глас на лейди Тьер. — Много ми е весело даже. Дея, мила, иди в гардеробната и си избери нещо по-дълго, че иначе синът ми ще изгуби дар слово за дълго време.

След това заявление Риан се обърна без да казва нищо, излезе от стаята, затвори вратата и вече от коридора се чу ядосаното:

— Мамо, може ли за малко?!

— Не — лейди Тьер прехвърли крак върху крак. — На мен и тук си ми е добре.

Някой откровено се наслаждаваше на ситуацията, но не бях аз!

Мълчешком се обърнах и тръгнах към вратата, като не ме спря даже развълнуваното: „Дея, ти къде отиваш?“

Отваряйки вратата, аз излязох в декорирания в злато коридор и за моментално спрях под учудения поглед на лорд Тьер.

— Подът е от камък — пресипнало произнесе Риан вместо поздрав, — а ти си боса.

Без да казвам нищо, просто пристъпих към него.

Изви се адски пламък. Обви ме, веднага стана почти горещо, а когато огънят изчезна, под краката ми имаше топъл килим.

— Как се чувстваш? — кой знае защо, гледайки настрани, попита лорд-директорът. — Много ли се уплаши?

— От кого? — не сдържах усмивката си аз.

Риан също се усмихна, но така и не ме погледна.

— Да, спорен въпрос — замислено произнесе той. — Кой е по-страшен — майка ми или Заклинателите? Предполагам, че повечето от познатите ми лордове биха предпочели компанията на скаените, пред тази на първата дама на империята.

Вратата се отвори. Лейди Тьер властно ме прегърна през раменете, върна ме в стаята и затвори вратата отвън, оставайки насаме със сина си. След това чух:

— Майко, това е моята годеница!

— Ти наистина ли си мислиш, че съм пренебрегнала този факт? Но, Риан, работата е там, че това е и моята снаха!

— Бъдеща снаха! — изсъска лорд-директорът.

— Да де, наистина, с твоята решителност по този въпрос, тя наистина е само „бъдеща“ — язвително произнесе лейди Тьер.

— Майко, ние вече обсъдихме това и аз веднага ти казах — не се бъркай в нашите отношения.

— Риан — свекромонстърът повиши глас, — става дума за бъдещата лейди Тьер. За момичето, което ще стане твоя жена, и което ти ще представиш в двореца! И Дея ще трябва много да се постарае, за да влезе във висшето общество, така че аз правя всичко това за нейното собствено благо!

— Тоест, ти дори не ме чуваш? — изрева магистърът.

А гостенките зад гърба ми със затаен дъх не изпускаха нито дума от семейния конфликт.

Обръщайки се, действително разбрах, че не дишат, вслушвайки се във всяка дума. Това беше много неприятно.

Отваряйки вратата, отново излязох в коридора, погледнах втренчилите се в мен майка и син и тихо казах:

— Хайде без скандали.

Риан ми протегна ръка, аз послушно се приближих към него. Само че, достатъчен ми беше един поглед към лейди Тьер, за да разбера — не се беше предала. Скръствайки ръце пред гърди, свекромонстърът, даже без да крие хитрата си усмивка, произнесе:

— Дея има рана на бедрото. Кожата й я излекува ИнСин, но травмата си е още там — и продължи вече прекалено ехидно: — Сам ли ще я лекуваш?

Решението на лорд-директора да се махне веднага от тук се поколеба за миг, но хвърляйки ми поглед, той уверено отговори:

— Сам.

— До-о-обре — лейди Тьер мило се усмихна. — Самостоятелни мой, ти виждал ли си се в огледалото? Погледни се, съветвам те.

Изрева адски пламък!

Когато огънят изгасна, аз се намерих в същата тази спалня, в която ме беше пренесъл магистър Еллохар. Риан го нямаше, но не за дълго. Изви се адски пламък и лорд-директорът се върна с купчина дрехи и Късметчето, увиснал на крака му. — Той без теб започва да вие — съобщи магистърът, изтръсквайки котето. — Ето дрехи, за съжаление, не са твоите. Всъщност са твои, де, мама за теб ги е приготвила. Но чантата с твоите стари дрехи не ми я даде. Засега. После ще я взема.

Купчинката я сложи на леглото, след това, стараейки се да не ме гледа изобщо, Риан глухо попита:

— Къде те боли?

— Аз как да покажа, ако вие не ме гледате? — логично се поинтересувах аз.

Мен ме погледнаха. Внимателно. А след това, мрачно съобщиха:

— Да знаеш, аз съм ти ядосан!

Учудено погледнах магистъра, след това се замислих и все пак попитах:

— За какво?

Лорд-директорът тежко въздъхна, седна на леглото, и пак, без да ме гледа, тихо произнесе:

— Ти трябваше да останеш при родителите си още поне два дни, а ти си се понесла… неизвестно накъде, сама, без охрана. Без да ме предупредиш, Дея!

— Вас ви нямаше! — възразих аз.

— „Теб“ — поправи ме магистърът. — И мен ме нямаше, тъй като бях уверен, че ти още два дни ще си у родителите си. Във всеки случай, аз не бих ти позволил да пътешестваш сама по империята.

Пак бойни магове, които се напиват, докато аз стоя затворена в каретата? А, не!

— Знаете ли какво — възмутих се аз, — наемния екипаж е най-лошият начин за пътуване, да знаете!

— „Ти“! — изръмжа Риан.

— Да знаеш — покорно се поправих аз. — И изобщо, аз имах други планове за края на ваканцията.

Магистърът уморено потри лице и тъжно попита:

— Какви?

Лорд Тьер изглеждаше смъртно уморен и ужасно разстроен. Вече не ми се щеше да си изясняваме отношенията. Приближих се, внимателно го погалих по бузата, Риан хвана ръката ми, нежно я целуна… След това решително поиска:

— Покажи раната.

Посочих болезненото бедро.

— Как се случи? — хрипкаво попита Риан, плъзвайки широката си длан от коляното нагоре.

Под халата, по-нагоре, по извивката…

Изведнъж ми стана много трудно да отговоря. Толкова трудно, че се наложи да преглътна и отново да опитам:

— Заклинателите… аз ги прокълнах и… — Ръката на магистъра замря на бедрото ми, именно на мястото, където ме болеше, пръстите му ме погалиха, а след това Риан затвори очи и нещо прошепна.

Топлината възникна някъде отвътре, разтопявайки и така вече почти неуловимата болка, жар потече по вените ми, пробяга като огън, сгрявайки цялото ми тяло… И бях уверена, че именно яркоаленият адски пламък ме лекува.

— Няма повече травми — без дори да се опитва да махне ръката си, произнесе лорд-директорът.

— Не знаех, че вие сте и лечител… — промълвих аз.

Този път Риан не ме поправи, а само тихо и прегракнало обясни:

— Аз умея да лекувам само рани и следи от удари, това е образователният минимум в ордена на Безсмъртните… Болести не съм се опитвал да лекувам, повече се доверявам на лекарствата, отколкото на собствените си познания… — Дланта му плавно се спусна отново надолу, пръстите му леко докоснаха коляното ми и се плъзнаха по-надолу… — Преобличай се.

И рязко ставайки, магистърът ме остави в компанията на Късметчето, който мирно спеше на килима.

Когато дойдох на себе си дотолкова, че започнах да се обличам, ми стана ясно, че придворното облекло на тъмните лейди е също толкова странно, колкото и парадното одеяние на лордовете. Тоест, гледайки всичко това, аз напълно можех да си представя колко неудобно му е било на Риан в туниката и тесните панталони. Първо, всички обувки, които ми беше донесъл се оказаха с доста високи токове, второ, чорапите изобщо не бяха подходящи за това време на годината, трето, не съществуваше долна риза, която би трябвало да се облича под роклята. Само самата рокля. Дълбоко изрязана на гърдите и с огромна цепка на лявото бедро.

Да облека всичко това, го облякох, нямах голям избор, но след като потърсих огледало в спалнята и нищо не намерих, се запътих да търся Риан, за да поискам да ми върне моите собствени дрехи.

Открехвайки вратата, се промуших в съседната стая, мръщейки се от това, че всяка моя крачка се съпровождаше с тракането на токчетата. Не знаех накъде да вървя, но ослушвайки се, тръгнах към звуците на разговор на висок тон, които се разнасяха наоколо. И колкото повече се приближавах, ставаше ясно, че се карат лейди Тьер и Риан, но в техния спор се намесваше с къси реплики и някой трети.

Приближавайки се към черната врата, инкрустирана с червен мрамор, тихо почуках. Отговори ми лейди Тьер:

— Влизай, Дея.

Внимателно отворих вратата, но преди да вляза, надникнах — в голямата гостна присъстваха лейди Тьер, Риан и… императорът.

— Простете, аз ще дойда по-късно — казах припряно и бързо затворих вратата.

Известно време от другата страна шокирано мълчаха, а аз, използвайки момента, свалих обувките си и безшумно заотстъпвах в направление към спалнята на Риан. Там беше някак по-безопасно и не се въдеха императори. Но не бях успяла да направя и десет крачки, когато вратата се отвори, и в рамката и се очерта фигурата на лорд-директора. Мълчаливо ме огледа от глава до пети, стисна зъби, след това се обърна и мрачно произнесе:

— Майко, с теб ще си поговорим по-късно!

Но не беше успял да стигне до мен, когато се чу ехидното:

— Да не би нещо да не ти харесва?

— Не, той просто беснее при мисълта, че и на другите ще им хареса — жлъчно произнесе императорът.

Магистърът тресна вратата така, че по стената пробягаха пукнатини. А в крайна сметка и самата врата се стовари на пода с грохот… Когато грохотът стихна, ние с лорд Тьер чухме поредната реплика на императора:

— Тангирра, ти не си права, той няма да издържи и месец. Така че на сватба ще се веселим още през пролетта.

— Повярвай на моя опит — до лятото минимум — възрази лейди Тьер.

Аз се изчервих, а Риан, виждайки реакцията ми се обърна и влезе обратно в току-що напуснатото помещение. Аз не чувах за какво говореха. Лорд-директорът произнесе нещо рязко и отсечено, двамата интриганти замълчаха, а след това се чу:

— Извинявай — от лейди Тьер.

— Не, но щом ти така поставяш въпроса, ние, естествено, молим за извинение и занапред ще се постараем да сме… м-м-м по-тактични — каза императорът.

Когато Риан отново застана до мен, в гостната още цареше тишина. Магистърът мълчаливо издърпа обувките от ръката ми, захвърли ги нанякъде и вдигайки ме на ръце, ме отнесе обратно в спалнята.

Интересното беше, че когато се върнахме, Късметчето само сладко се прозя и се обърна на другата страна да си доспива.

— Странно създание — отбеляза магистърът. — Когато си с мен, той на всичко реагира много спокойно… — След това, намръщвайки се, Риан попита: — А къде беше той в момента на нападението на Заклинателите?

Припомняйки си събитията, аз промърморих:

— Спеше в шейната.

Риан награди котето с много неодобрителен поглед, а мачокът поотвори едното си око, прозя се и отново го затвори. Явно, нашето мнение съвършено не го интересуваше. С тежка въздишка, лорд Тьер си призна:

— Аз имам много важна среща сега. — Стори ми се, че Риан иска нещо да ми предложи и той го направи: — Ти нали няма да ми откажеш да дойдеш с мен?

Аз исках да отида, дори радостно кимнах, но веднага ме обзеха съмнения:

— Сигурно не си струва и моят тоалет…

— Срещата е неофициална. — Звучеше ми така, като че ли ме убеждаваха. — Този маг е мой стар приятел, уговорихме се да се видим в една ресторация на края на града. За тази среща никой не знае и…

— А уместно ли е да ме взимаш със себе си? — учудено попитах аз.

Риан поглади ръката ми и тихо каза:

— Не искам да те оставям.

Аз неволно се усмихнах и наведох очи… виждайки отново ужасната рокля, по-точно деколтето на гърдите. В тази рокля аз се чувствах като…

— Доколкото разбрах, мама ти е приготвила цял гардероб, така че все ще намерим нещо подходящо — предложи магистърът.

Изви се адски пламък.

Когато се оказахме в същата тази гардеробна, магистърът пристъпи към рафтовете и закачалките, а след това просто спря. Аз виждах объркания му поглед и се досещах, че лорд Тьер си няма и понятие какво да избере.

— Аз бих предпочела униформата на академията — нерешително промълвих аз, а след това вече по-уверено: — а най-добре моите собствени дрехи.

— Едва ли ще мога да ги намеря — с неохота призна Риан, — мама… това е мама.

Наложи се да избирам от нещата в гардеробната. След като се поразходих между редовете, аз взех най-плътните от всички дрехи. Особено се зарадвах на панталона с топла подплата.

— Костюм, предназначен за зимен лов — забелязвайки избраните от мен неща, произнесе лорд-директорът. — Доколкото знам, за подобни мероприятия, трябва да има и ботуши без ток.

Ботушите наистина се намериха — изящни, топли, над коляното… с малък, но ток.

— А нормални дрехи придворните не носят ли? — тъжно попитах аз, вече представяйки си как панталонът ще се опъне по всичко, по което би могъл да се опъне, защото в допълнение към него имаше къса куртка… само до кръста.

— Ти видя моето придворно облекло. — Риан нежно се усмихна. — Мога да ти дам моя топъл пуловер, на теб ще стои като туника.

— Давайте — радостно се съгласих аз.

— Това е за главата. — Лорд-директорът се протегна, свали от най-високия рафт нещо пухкаво и кожено, което приличаше на елек с качулка.

— Да, забавно ще бъде — промърморих аз и взех всичко.

Риан се усмихна, издърпа от ръцете ми нещата. Изви се адски пламък.

Ние отново се върнахме в спалнята на магистъра и Риан веднага излезе, оставяйки ме да се преоблека. Щом вратата се затвори зад гърба му, аз с удоволствие го направих. Практичното и топло облекло е слабост на всички северняци. Наистина, този път панталоните бяха прекалено тесни, но не сковаваха движенията.

В момента, когато си обувах ботушите, магистърът вежливо почука на вратата и се поинтересува:

— Мога ли да вляза?

— Да, вече се преоблякох — отговорих аз, стягайки връзките на ботушите, които започваха от глезена и продължаваше нагоре.

Вратата се отвори, но беше странно, че не чух стъпки. Свършвайки с връзването и на втория ботуш, се изправих и учудено погледнах лорд-директора. Той с мъка преглътна и замислено произнесе:

— Започвам да разбирам, защо след Големия зимен лов, обявите за годежи са доста повече, даже отколкото след първия пролетен бал.

— В смисъл? — не разбрах аз. — Между другото, много е удобно, трябва да го призная. И наистина всичко е мой размер.

Особено ми харесваше тънкия пуловер, покриващ шията и дори наполовина пръстите, доста прилепнал, но много топъл. Аз си оправих яката, помислих си, че би трябвало да си сплета косата и отново погледнах магистъра. Лорд Тьер, неясно защо, продължаваше да стои до вратата, стискайки донесения явно за мен, собствен топъл пуловер.

— Нещо не е ли наред? — разтревожих се аз.

Риан не отговори, продължавайки да плъзга поглед по мен ту нагоре, ту надолу. След това тръсна глава, като че се опитваше да се отърве от някоя упорита мисъл, стремително се приближи и ми подаде пуловера. И не зная дали ми се стори, но като че ли магистърът даже не дишаше. Неловко взех дрехата и учудено замрях и разглеждайки материята, но все пак попитах:

— Гвелска вълна?

— Нямам представа — пресипнало ми отговориха. — Подарък е от майка ми.

— Да-а-а — проточих аз. — Свекромонстърът явно разбира от дрехи… — Трепнах, когато осъзнах какво съм произнесла на глас и веднага се опитах да замажа грешката си: — Лейди Тьер очевидно има прекрасен вкус.

Магистърът се усмихна, кимна и добави:

— Майка ми я наричат законодател на модата в столицата.

Нищо чудно. Аз бързо навлякох пуловера и замрях, когато усетих как Риан нежно оправя косата ми.

— И ръкавите трябва да ги навиеш — произнесе той и сам го направи. Отначало на дясната ръка, след което поднесе дланта ми към устните си, целуна треперещите ми пръсти, а след това повтори същото и с лявата.

— А… вие също трябва да се облечете — прошепнах аз.

Магистърът без думи кимна, но не последва съвета ми. Аз небрежно сплетох косата си, облякох кожухчето без ръкави, вдигнах качулката, и взимайки ръкавиците се обърнах към Риан.

— Смешно ли изглеждам? — попитах аз. Между другото, пуловерът на магистъра ми стигаше до коленете.

— Изглеждаш възхитително — с усмивка отговори лорд-директорът.

Изви се адски пламък.

— Не ти ли е студено? — разтревожено попита Риан, веднага щом се оказахме… накъде в пълна тъмнина.

— Не. — Аз се опитах да се огледам. — Къде сме?

— Това е изоставен склад. — Магистърът ме хвана за ръката и ме поведе след себе си. Аз не можех да разбера как в тази тъмнина той знае накъде да върви. — В тази ситуация не си заслужава да привличаме прекалено внимание.

Ние вървяхме нанякъде, лавирайки между някакви бали — бях почти сигурна, тъй като на няколко пъти се блъсках в тях и те бяха меки. И когато за пореден път се препънах, магистърът спря, взе ме на ръце и така ме понесе.

— Така ще е по-бързо — с извиняваща се интонация произнесе Риан.

— Аз… разбирам — отговорих тихичко аз, размишлявайки над нещо странно — когато напуснахме дома му, лорд Тьер не беше облечен в тази странна на допир тъкан, а така и не се беше преоблякъл.

Но когато излязохме от склада посред някакво осветено от луната поле, загадката стана още по-интересна — Риан се оказа облечен в костюма на ордена на Безсмъртните! А на лицето му имаше маска! И аз, някак с опасение погледнах към ръката, която все още обгръщаше коленете ми, тъй като още не ме беше пуснал. На дясната му ръка имаше пръстен! От зачернено сребро, изобразяващо драконов череп, а очите на черепа светеха в червено. И аз помнех този пръстен — именно той беше на ръката на мага, който ме защити тогава от троловете в таверната!

— Това сте бил вие! — потресено прошепнах аз. — В „Зъб на дракон“, в онази нощ, когато там троловете… И след това, когато Шейдер се опита… вие…

Лорд Тьер спря, тежко въздъхна и глухо поясни:

— В Ардам убиваха млади девойки, Дея. Аз не можех да те оставя без наблюдение.

И ние тръгнахме напред. Мен все още ме носеха на ръце, и макар да нямах никакво желание да напомням за това на лорд-директора, ми се прииска да попитам…

— А защо вие така… се държахте с мен тогава? — тихо попитах аз.

Риан отново спря. Независимо от това, че лицето му беше скрито под непроницаемата черна мъгла, имах усещането, че с костите си чувствам възмутения му поглед. И той не успя да скрие възмущението си, когато попита:

— Дея, а как според теб действа проклятието „Вечна страст“, с което ти ме „награди“?!

С огромно опасение попитах:

— Как?

— После ще поговорим за това. — Риан внимателно ме сложи да стъпя на крака. — Сега имам две молби към теб — не си сваляй качулката и не се отдалечавай от мен.

— А няма ли да кажеш: „Затваряй си устата и не се намесвай в разговорите на по-възрастните“? — все още обмисляйки казаното преди това, попитах аз.

Леко стиснаха ръката ми и нежно отговориха:

— Можеш да говориш каквото си искаш. Твоят глас съм готов да го слушам постоянно.

И ние тръгнахме по тъмните улици, но докато аз все още размишлявах върху чутото, магистърът явно се беше замислил за предстоящото.

— Вие… ти казваше, че проклятие десето ниво може да се свали само с помощта на духа-хранител на академията — приблизително след сто крачки си спомних аз.

Жалко, че не виждах лицето на магистъра, но той отговори след дълга пауза и с прекъсвания:

— Аз… да кажем така, не се изразих тогава съвсем точно. По-точно, абсолютно не бях прав, съжалявам за своите очаквания и планове и… хайде да забравим за това.

Поредната тайна на великия лорд Риан Тьер.

Не се наложи да вървим дълго. Скоро стигнахме до таверна със странна по мерките на Приграничието кръгла форма. Тя беше построена от дърво, но именно формата й беше особена. И прозорчетата й бяха кръгли и даже вратата, когато се отвори пред нас, се оказа с кръгла форма. И едва влизайки, успях да прочета названието й — „Драконовото яйце“. Забавно.

Влизайки вътре, неволно поех дъх… Мирис на подправки, топла брага с горчив корен, билков чай и горяло месо… Не беше много старателен стопанина тук, щом като месото беше станало на въглен. Оглеждайки помещението, опасенията ми се потвърдиха — мръсно, сумрачно, с малки, неудобни масички и пейки, вместо столове. Пък и контингентът беше неприятен — прекалено пияни, за да се държат прилично, тролове, няколко полугнома с разбойнически физиономии, планински орки, дивашки хъркащи под масата, докато краката им продължаваха да са на пейките… Не бих се учудила, ако собственикът се окажеше трол.

— Струва ми се, че идеята да те взема с мен не беше особено добра — мрачно произнесе магистърът, оглеждайки съмнителното заведение.

— Сигурно за първи път сте тук — предположих аз.

— Тук ми определиха срещата. — Риан стоеше на вратата в тъмния си костюм на Безсмъртен, но никой не му обръщаше внимание, което, честно казано си беше странно. — След това имам още една в центъра на града, там и ще вечеряме.

Той ме хвана за ръката и ме поведе след себе си, лавирайки между мръсните масички. И странно, никой не ни гледаше, въпреки че бях убедена — би било достатъчно един да види Безсмъртния, за да започне паника. Но ние благополучно преминахме през цялата зала и се приближихме до масата при прозореца. Още по-невероятен беше фактът, че до нас веднага се появи сервитьор, който произнесе:

— Чакаха ви.

— Така ли? — Риан, който преместваше пейката, за да мога да седна, я върна обратно, изправи се, и обръщайки глава към сервитьора, попита: — И къде е този, който ни чакаше?

Сервитьорът протегна ръка и пусна върху масата нещо. Аз, както и лорд-директорът, веднага погледнах към предмета… и застинах… На мръсния плот на масата беше останала локвичка от разсипаната преди брага, но в нея видях това, което тук по принцип не би могло да съществува!

— Не пипайте! — изкрещях аз, преди Риан да протегне ръка. — Не пипайте нищо тук!

Лорд Тьер моментално отдръпна ръката си. А след това, като в кошмарен сън, абсолютно всички посетители обърнаха глави към нас… И тогава видях нещо страшно — умъртвия! Всички присъстващи тук се оказаха умъртвия!

— Всичко е наред, Дея. — Магистърът внимателно ме обърна с лице към себе си. — Тяхното унищожение няма да заеме и минута.

Упорито се обърнах отново към масата, дръпнах ръкава си, откривайки гривната, която носеха всички проклятийници. Преместих увеличителния кристал и включих фосфоресциращата светлина, а след това ми беше достатъчно да се вгледам, за да изтръпна от ужас и да изпъшкам:

— Ако се опитате да използвате магия, върху вас ще се задейства проклятието „Жива Смърт“… — Нервно преглътнах и добавих: — То вече се е активирало два пъти…

И без да се обръщам към Риан и без да виждам лицето му, със сигурност знаех, че магистърът сега напрегнато мисли. Върху ситуацията, върху изхода, върху…

— Ние сега ще се опитаме да излезем — тихо произнесе лорд-директорът, ако не стане, ще призова огън…

Аз отрицателно поклатих глава:

— Това е проклятие седмо ниво с мигновено действие и се отнася към онези сто двайсет и две, които се наказват със смърт. Но… — Отново се взрях в кристалите на течността. — Тук има още нещо, което не го разпознавам. Едно нещо мога да ви кажа със сигурност — те са разчитали, че ще използвате магия.

Впрочем, още едно нещо ме смущаваше — защо умъртвията, които не сваляха очи от нас не нападаха… Защо? Какво чакаха те?!

Отвори се вратата.

Когато нещо голямо и тъмно влезе в таверната, аз не разбрах веднага защо Риан глухо изруга, а след това простена. След това се вгледах внимателно и разбрах — Безсмъртен! На прага стоеше и леко се поклащаше също такъв член на ордена на Безсмъртните, но без съмнение, това беше жив мъртвец… Защото иначе той не би могъл да стои с така неестествено обърната глава…

— Дея — напрегнато ме повика магистъра, — аз сега ще срутя част от стената и ние ще излезем. На какво разстояние трябва да се отдалечим, за да не попаднем под действието на проклятието?

А гласът му беше странен и покрусен. Помислих си, че този безсмъртен е бил много близък на лорд-директора. Да, сигурно е така… Неприятна ситуация. И изведнъж ми дойде една странна мисъл, за която ме подсети незабравимия разговор с лейди Верис, когато ми беше разказвала за темата на дисертацията си:

— Лорд Тьер, а колко бързо умират членовете на вашия орден?

Риан отговори веднага и без излишни въпроси:

— Значително по-дълго даже и от вампирите… Теоретически, ние не можем да бъдем убити… теоретически…

Изглежда наистина много го болеше заради този маг, но… да опитаме така:

— Теоретически, ако вашият приятел е попаднал под действието на проклятието преди не повече от два часа, аз бих могла да обърна проклятието, като използвам заклинание за неутрализация… благодарение на Тесме. И ако вашите способности за оцеляване не са преувеличени, има шанс. Наистина има.

— Стой до стената! — глухо и рязко заповяда лорд-директорът и дори сам ме отмести. След това аз бях закрита от случващото се с три маси и тогава чак чух звука на извадена от ножницата стомана.

И там, свита до стената и обгърнала рамене с ръце, аз с ужас си мислех за това, което е чувствала мама, чакайки баща ми в онази страшна за семейството ни вечер… то всъщност, тя винаги го беше чакала и го чакаше. Всеки път, когато тате отиваше на лов, на мама й оставаше само да се надява и да вярва, че всичко ще е наред… Колко беше страшно да осъзнаваш, че важен за теб човек рискува живота си и с нищо да не можеш да му помогнеш…

— Дея, с мен всичко е наред — обади се лорд Тьер. — Остани там, в безопасност си.

Сковаващият ужас отстъпи. Не зная колко време бях прекарала така, вслушвайки се в случващото се. След това масите, които ме притискаха към стената бяха отхвърлени надалеч и лорд-директорът ми протегна ръка с думите:

— Не гледай настрани, става ли?

Да кимна, кимнах, но все пак неволно се огледах — умъртвията бяха насечени на парчета… Всичките! Просто накълцани! Тук-там се мърдаха крайници, по стената пълзеше нечия ръка с пръсти като куки, а от улицата през отворената врата се носеше вой… Нечовешки!

— Дея, не се бой, всичко свърши — демонстративно спокойно произнесе магистърът. — Аз мога и да те взема на ръце.

— Не. — За по-голяма убедителност дори поклатих глава. — Това са умъртвия, вие трябва да сте нащрек… а аз мога и сама да ходя.

И тръгнах към изхода. Веднъж, една отрязана ръка се протегна към мен, но беше моментално отхвърлена от Риан. Малко по-нататък се натъкнах на разсечен на две труп, който някак си се събра, стискайки се с двете си ръце и се хвърли към нас… напразно. След видяното, аз разбрах едно — в умението си с меча, лорд Тьер явно не отстъпваше на магистър Еллохар. Впрочем, именно Тьер носеше званието на Първи меч на империята.

— Внимателно, прагът е хлъзгав — предупреди лорд-директорът.

Действително беше хлъзгав, а и вонята беше просто ужасна. Но аз слязох по стълбите и в светлината на ярката луна видях кой виеше — същият този Безсмъртен, прикован със собствения си меч към дърво в двора.

Мълчах и се опитвах да осъзная, а накрая май се досетих — оръжието на Безсмъртните се отличаваше с изключителна здравина на стоманата, тайната на сплавта на мечовете на ордена се бяха опитвали да узнаят много гноми, но безуспешно. Така че, острието държеше Безсмъртния здраво, без да му дава възможност да се изскубне.

— Аз изпробвах заклинанията за противодействие, които зная — накратко обрисува ситуацията лорд Тьер.

Погледнах го с укор и прошепнах:

— Риан, нали те предупредих за магията.

— Заклинанията за противодействие не са магия — отряза магистърът.

Аз кимнах, съгласявайки се с него, но все пак…

— Това във всички случаи е енергийно въздействие, не е трябвало да го правите, лорд-директор.

Той премълча.

Аз не взех да обяснявам, че нямам никаква представа как действията на Риан могат да се отразят на самия него, за мое искрено съжаление, не бях изучила подробно цялата схема на произнесеното проклятие, затова и нямаше смисъл да се задълбочавам в темата.

— Желателно е да се отдалечим още поне на петстотин крачки — казах аз. — Не зная колко силен е бил този, който е наложил проклятието, но ако имаме предвид това, че остатъчната магия на охранителното заклинание на таверната е превърнала в живи мъртъвци всички, които са били вътре… Най-добре е петстотин метра.

Последва един-единствен въпрос:

— Ти ще можеш ли да вървиш?

— Да. — И даже кимнах.

Лорд Тьер плавно и неестествено бързо се приближи до все още опитващия се да се изскубне Безсмъртен. Рязък удар, шум на раздиращ се на ленти плат и вой на омотавания с тези ленти зомби. Магистърът подхвана Безсмъртния, прехвърли го през рамото си и се насочи към гората. Аз забързах след него, старателно припомняйки си всички преписани от книгата на Тесме заклинания за противодействие. Риан бързаше, но когато изоставах, спираше и търпеливо чакаше да го догоня, а когато се оказахме в гората, спря окончателно. Тежко дишайки, аз се приближих и застанах до него.

— Седемстотин метра — отчете се магистърът. — Достатъчно ли е?

— Мисля, че да — задъхано отговорих аз.

— Ти… — Риан сложи Безсмъртния на снега. — Дея, може би трябва да си починеш?

— Не, не, имаме малко време — въздъхнах аз. — И аз се чувствам отлично.

Усмихвайки се на магистъра, аз се приближих до извиващото се на снега умъртвие и започнах напевно да чета заклинанието. Действах много внимателно, вплитайки енергия във всяка дума, следвайки дословно схемите, описани в книгата на магистър Тесме, и с някакво вътрешно усещане разбирах, че ще подейства. И без да прекъсвам потока на словесните схеми, посочих на магистъра към меча — него беше нужно да го извадим от тялото. Ако догадката ми беше вярна, в момента, в който Безсмъртният престане да е умъртвие, мечът щеше да започне да го убива. Риан мълниеносно се подчини, но… остана да стои между мен и члена на своя орден, готов отново да го промуши с острието при първа необходимост.

Не се наложи — проклятието беше обратимо и сега изчезваше от кръвта на Безсмъртния, освобождавайки го.

А след това потече червена кръв!

Чу се накъсано дишане, но аз не спрях, отчетливо завърших да произнасям фразата с възходящ енергетичен поток…

Когато Безсмъртният изхриптя, Риан го взе на ръце и ми заповяда:

— Ела по-близо.

Изви се адски пламък.

Има различни видове тъмнина. Тъмнината може да е студена, топла, ледена, плашеща и страховита… а понякога е безмълвна и безпросветна. Като например, когато наоколо има мъгла, когато не чуваш даже собствения си дъх, когато…

— Аз съм до теб, всичко е наред. — Ръката на магистъра докосна моята. — Така трябва да бъде, проверяват ни.

Стискайки дланта му с две ръце, почувствах, че страхът отстъпи.

И в този момент прозвуча ужасяващ, разтърсващ до костите глас:

— Братко, ти си довел външен човек, това е забранено от ордена.

Аз потреперих, но пръстите на магистъра леко и успокояващо погалиха дланите ми и аз чух казаното от него:

— Тя е част от мен. Част от душата ми, от сърцето и от живота ми.

И тъмнината изчезна.

Беше ми трудно да свикна със светлината. Известно време ми се струваше, че виждам само ярко сияние и летящи сенки и само ръката на Риан ми беше опора в този странен свят.

— Аз трябва да те оставя за малко — виновно произнесе магистърът.

— Разбирам, раненият… — Аз пуснах широката длан и се почувствах безкрайно самотна.

Най-странното беше, че не чух нито звука от стъпките му, нито някакви други шумове. Само част от сенките се вдигнаха нагоре, а аз потрих очи, опитвайки се да свикна със светлината и когато бях в състояние нормално да виждам, се огледах…

Стоях в центъра на синя звезда в конусовидна зала… а отгоре, като че ли светеше ярко слънце, чиито лъчи пронизваха пустотата наоколо. Аз се намирах в основата на конуса, а нагоре се плъзгаха сенки. По-точно, те се издигаха по стесняваща се спирала, която като стъпала опасваше стените…

— Не се вглеждайте в движението, ще ви се завие свят — произнесе някой вдясно от мен.

Стремително обръщайки се, аз видях… Безсмъртен. В стандартните черни дрехи, със стандартната черна мъгла, скриваща лицето. Не можеше да се каже нито на колко години е този мъж, нито син на коя раса се явява.

— Тъмни — вежливо поздравих аз.

Беше странно да общуваш със събеседник, чието лице изобщо не се вижда, странно и плашещо.

— И на вас мрачни дни — отговори Безсмъртният. — Брат Риан ме помоли да се погрижа за вас, само че за да се придвижим ще трябва да ви взема на ръце.

Изглежда, че това беше предупреждение, но аз рязко се отдръпнах по-надалеч и прокашляйки се, попитах:

— Това задължително ли е?

Безсмъртният премълча. След това леко се поклони, което аз изобщо не очаквах — Безсмъртните са самонадеяни и горделиви, само Риан беше изключение. Той произнесе:

— Какво пък, очаквайте този, който ви е избрал тук, но помнете, това може да отнеме време.

— Аз… ще почакам — промълвих с усилие.

Усещането ми беше такова, че Безсмъртният ме напусна в някакво недоумение. Аз, също с недоумение проследих как той се приближи към стената, стъпи върху кръг светлина, щедро дарявана от това неизвестно сияние и се понесе по спирала съм светлината на върха. Там, най-отгоре, изчезна.

Останала сама, аз свалих качулката, прехвърлих небрежно заплетената плитка през рамо и реших да огледам всичко тук. Особено ме интересуваше звездата. Синя, но странна, като че ли потрепваща. Обиколих рисунката в кръг, приклекнах, пипнах с ръка, за да разбера боя ли беше или не. Самата звезда се оказа значително по-топла от пода. От по-задълбочени проучвания ме изтръгна тихичко „Дея“. Обърнах се в посока на звука и видях магистъра, стоящ на кръга светлина. Той все още беше облечен като всички Безсмъртни, но аз със сигурност знаех, че това е лорд-директорът. И работата не беше в някакво свръхестествено разпознаване или усещане, просто по наметалата на другите нямаше петна от кръв.

— Знаете ли, винаги ми се е струвало, че в ордена на Безсмъртните трябва да е тъмно, стените да са черни…

— И да има петна кръв наоколо? — не без ирония се поинтересува Риан.

— Петната кръв присъстват — вече до него, посочих към наметалото му аз, — но всичко останало…

— Смъртта, е светлина — хващайки ме за ръката и привличайки ме към себе си, произнесе магистърът.

— А животът? — не се удържах аз от въпрос.

— Животът се заражда там, където е тъмно — мен ме взеха на ръце — и се стреми към светлината, към смъртта. Това се случва постоянно. Смъртта дава началото на живот, а животът — на смърт, вечен кръговрат.

Той леко застана върху светещото петно и започна да ни издига по спирала нагоре към сиянието…

Беше ми много интересно какво ще има след светлината и някак очаквах, че ще е мрак, но не беше. Ние влязохме в друга зала, появявайки се там буквално от пода. И това се оказа обикновено правоъгълно помещение, в което ние изникнахме от центъра на изобразеното на пода слънце.

— Неочаквано — тихо промърморих аз.

— Ако теб те порази това, бих искал да видя реакцията ти на гледката от прозорците. — Жалко, че не виждах лицето на магистъра, но ми се струваше, че той се усмихва.

Той ме пусна на пода и аз припнах, затичвайки се към най-близкия прозорец… И застинах. Защото там имаше звезди! Много, много звезди, а отдолу имаше облаци, бяло-розови и нищо друго! Тоест, ние се намирахме над облаците, на равнището на звездите!

— Красиво ли е? — Риан ме прегърна през раменете.

— Необикновено, но много красиво — съгласих се аз.

Лорд-директорът постоя до мен, давайки ми възможност да се полюбувам на пейзажа, а след това каза:

— Да вървим, теб искат да те видят.

— Кой? — веднага се разтревожих аз.

Тих смях и спокоен отговор:

— Безсмъртният, който ти дължи живота си, а при нас това е изключение, повярвай — магистърът ме хвана за ръка и ме поведе след себе си.

— Риан — едва стигнахме до изхода, промълвих аз, — тази среща, в „Драконово яйце“, това…

— Беше капан — лорд-директорът отвори вратата, — подготвен за мен. И според тях, аз трябваше да загина, както и приятелят ми.

— Според тях? — повторих аз думите му.

Риан не отговори, а мен ме побиха тръпки при мисълта, че тази вечер би могла да се окаже последната в живота му! И реално това би могло да се случи! Ние и двамата го разбирахме.

— Ще внимавам повече — тихо ми обеща Риан, докато минавахме през ярко осветения коридор с огромни прозорци, през които се виждаше невероятния звезден пейзаж.

— Вие спасихте живота ми — с труд изговори полулегналия на кушетката мъж и махна тъмната мъгла от лицето си. Единствен от двайсетината присъстващи. Останалите, също като магистъра, бяха с черните си мантии и непроницаемите маски от тъмнина.

Мъжът сигурно беше малко по-възрастен от лорд Тьер, явно със смесена кръв и аз не бих се учудила, ако някой от предците му беше имал близки отношения с инкуб, защото черните очи и светлоруса коса, не такава златиста като на дроу, а по-светла и не толкова ярка, бяха верен признак за смесването на две противоположни раси. И усмивката, естествено, такава, която веднага те караше да се усмихнеш в отговор, беше пряко свидетелство за инкубска кръв.

— Страхувам се, че моите заслуги са силно преувеличени — отговорих аз. — Вас ви спаси магистърът.

— Скромността е рядко срещано достойнство в Тъмната империя и заради това е още по-ценна — отбеляза един от Безсмъртните, стоящи до леглото на ранения.

Независимо, че забележката беше похвална, аз неволно стиснах ръката на лорд Тьер и направих половин крачка назад, притискайки се с гръб към него.

Светлокосият, спасен от Риан, се усмихна малко по-широко и меко произнесе:

— Скромността ви ви краси, лейди Риате. И все пак, позволете да ви направя подарък…

— Не! — решително произнесе магистърът на Тъмното изкуство. — Никакви подаръци на годеницата ми. Благодарността е напълно достатъчна.

Изражението на болния за миг се измени, очевидно беше, че е оскърбен, но само за миг, а след това последва леко кимване:

— Разбирам опасенията ти.

— Приятно е, когато те разбират — спокойно отговори лорд-директорът.

— Но — светлокосият се усмихна, — твоята избраница е чистокръвен човек, подарък, приет от инкуб няма да й повлияе.

— Предпочитам да не рискувам — сухо отговори магистърът. — А също така, бих помолил да се придържаш за в бъдеще към моите изисквания, аз ги изказах в достатъчно достъпна форма.

— Риан… — Безсмъртният вдигна ръка, сякаш се опитваше да го прекъсне.

Но отново се намеси онзи със странния и плашещ глас:

— Тьер е абсолютно прав.

И стана ясно кой тук е главният.

Лорд-директорът, внимателно дръпвайки ме след себе си, ме изведе от пълното с Безсмъртни помещение. Предвидливо мълчах, докато не се озовахме в коридора, а след това и в съседното помещение, подозрително наподобяващо предишното. Когато останахме сами, все пак се поинтересувах:

— Нещо не е ли наред?

Риан запечата вратата, при това именно я запечата — охранителното заклинание я оплете с черен рисунък, и стремително свали плаща си. Насочвайки се към на пръв поглед монолитната мраморна стена, сухо отговори:

— Аз му бях забранил да ти прави подаръци, освен това той ясно чу мнението ми, че е недопустимо да си сваля маската!

Мракът от лицето на магистъра се развя, той отвори стената с едно докосване, хвърли на пода изцапания с кръв плащ и взе друг от сигурно стотиците еднакви, които висяха там.

Независимо от яда, всяко движение на лорд Тьер беше точно, уверено и аз осъзнах, че ми е приятно да го наблюдавам.

— А този Безсмъртен инкуб ли е? — попитах аз.

Риан престана да се облича, обърна се, внимателно се вгледа в мен и с неохота отговори:

— Да.

— Необичайно съчетание — сламеноруси коси и черни очи.

— Тук всички са с черни очи — напрегнато отговори магистърът.

— Наистина ли? — Това определено ме заинтересува много. — А защо?

Риан не сложи обратно маската на лицето си, бавно дойде до мен, наведе се и неочаквано произнесе:

— Целуни ме… моля те.

Почувствах как стремително се изчервявам, бледнея и… изобщо… А той тогава промълви още веднъж:

— Моля те.

Прокраднаха се странни подозрения.

— Лорд-директор, вие да не ме ревнувате? — попитах аз.

Той се изправи и сега само мрачно ме гледаше от висотата на ръста си, без да казва нищо. Реших да му кажа аз:

— Напълно безоснователно!

— Наистина ли? — глух и напрегнат глас.

И аз знаех, че не трябва да го казвам, но все пак не се сдържах:

— Вие сигурно сте си спомнил историята на лорд Шейдер Мерос, така ли е?

Пребледня. Забележимо пребледня. Пресипнало отговори:

— С ужас осъзнавам, че започвам да го разбирам.

— От къде на къде? — не разбрах аз.

Вместо отговор чух въпроса му:

— А ти откъде знаеш за сватбата му и… моята роля в цялата тази история с Ллалие?

— Лорд Мерос ми разказа — честно отговорих аз.

Риан уморено поклати глава, но си замълча. На нас изобщо ни беше трудно да разговаряме за нещо… ту губехме нишката на разговора, ту някакви неочаквани мисли идваха, ту предположения:

— Ако ти обикнеш някой друг, аз… — Той се запъна.

Аз разбрах, че наистина просто ме ревнува и се наложи да отговоря така, както веднъж мама отговори на баща ми:

— Ако аз вече съм с най-прекрасния мъж на света, защо са ми други?

Обръщайки се, магистърът се върна към шкафа, взе ръкавици, след това отваряйки друг мраморен панел, извади от там някакво оръжие, непознато за мен, което вече си беше странно. Когато се върна, на лицето му отново беше непроницаемата черна мъгла, но тя не скриваше щастливия му глас:

— Имам още една среща, там ще вечеряме, нали?

— Аха — отговорих аз, опитвайки се да сдържа усмивката си и също да се престоря, че нищо не е станало.

Странно, но за да напуснем обителта на Безсмъртните, ни се наложи да се върнем обратно в залата с нарисуваното на пода слънце. Риан ме взе на ръце, застана в центъра на светилото и ние започнахме бавно да потъваме в пода, като в плаващи пясъци…

— Всичко е наред — успокои ме магистърът, — така и трябва да бъде.

Затваряйки очи, скрих лице на гърдите му, за да не виждам, когато ще ни погълне нарисуваното слънце и едва чух тихото:

— Обичам те.

Към следващата част или към съдържанието

Елена Звездная Тайните понякога са смъртоносни (3) (Урок трети)

Метаданни

Данни

Тайните понякога са смъртоносни

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

Елена Звездная
Тайните понякога са смъртоносни (3) (Урок трети)