Йън Ървайн
Тъмна е луната (18)

18.
Скъпоценното зло

Лиан понечи да тръгне след тях, защото не знаеше как ще постъпи Тенсор с Каран в отчаянието си, но Шанд притисна рамото му с длан.

— Стой си тук! Не те засяга.

— Безпокоя се…

— Много пречки има пред помирението им, но Тенсор няма да й посегне. А и ти си ни нужен.

— Защо?

— За да обмислим новото предложение — подсети го Мендарк. — Ела с нас в дъното на пещерата.

— Ще обсъждате това пред един шпионин? — не можа да повярва Игър. — За нищо не му вярвам!

— Както и аз на тебе — напомни Мендарк. — Знанията на Лиан са ни необходими.

Мендарк, Игър, Талия, Малиен и Лиан отидоха в другия край на пещерата. Селиал ги изгледа като белокос призрак и не пожела да се присъедини.

— Този замисъл е налудничав! — започна Игър. — Липсват ни и уменията, и находчивостта на Шутдар. Вероятно има и тайни на майсторството му, които няма да научим никога. Да речем и че е невъзможно флейтата да бъде сътворена тук. Спомнете си, че първата е направена на Аакан.

— Дори да я направим, може да не ни достигне изтънченият усет, за да я употребим — вметна Талия. — Както не достига на Рулке.

— Тези неща често са недостъпни за силните и мъдрите — възрази Малиен. — Понякога е задължително боравещият с такъв предмет да е неук, да разчита единствено на интуицията или вродената си дарба… но и тогава се изисква поне някаква подготовка.

— Тъй… Начинанието може да се окаже неосъществимо — обобщи Мендарк. — Ще се опитаме ли, като рискуваме да пропилеем цялата си сила, въпреки че може би е по-разумно да я вложим в по-обикновени средства за защита?

— Не ви препоръчвам — подчерта Игър. — Флейтата е минало. Няма да го върнем. Колелото се завъртя прекалено, но не към началната си точка.

— Но нали ни е потребно оръжие срещу Рулке?

— Да си направим друго! — кипна Игър. — Флейтата е творение на Аакан, не на Сантенар.

— Тя е принадлежала и на Аакан, и на Сантенар — поправи го Мендарк, — защото Шутдар се е усъвършенствал тук. Той е бил човек! Един от нас.

— Не, не и не! — упорстваше Игър. — Как ще воюваме срещу Рулке със собственото му оръжие?

— А ти какво ще предложиш? — заяде се Мендарк. — Все се опираш на миналото в търсене на сигурност, предпочиташ остарялото, вместо да изучаваш новото.

— В това се коренеше първият раздор между нас — в прилив на враждебност изсъска Игър. — И тепърва ще търся възмездие за него.

— Съмнявам се! — Усмивчицата на Мендарк беше ясен знак колко малко го безпокои Игър. — Ти вече не си господар дори на себе си.

Игър сви юмруци. Лиан поглеждаше ту единия, ту другия. С всеки ден Игър се отчуждаваше и озлобяваше, до голяма степен и заради откровеното презрение на Мендарк. Игър се боеше до полуда от Рулке, Лиан пък се боеше до полуда от Игър.

— Миналото ни подведе! — продължи разпалено Мендарк. — Сега разкрихме, че Нощната пустош още в самото начало е била уязвима. Нека се обърнем с лице към бъдещето, за да сътворим нова флейта по нов замисъл.

Талия обаче мислеше повече как да постигне съгласие между тях.

— Чуйте ме и двамата. Не е толкова важно кой от вас е прав. За мен е очевидно, че трябва да преценим всички възможности и да изберем онзи път, който приляга най-добре на нашите нужди и предимства. Ако изходът е да направим флейтата, по стар или нов замисъл, нека се заемем с нея и да отложим края на спора за времето, когато извоюваме Сантенар… или го загубим завинаги.

Шанд кимна.

— Добре, отказвам се от възраженията си — промърмори Игър, макар и да бе ясно, че няма да го направи. — Но как ще се сдобиете със златото?

Малиен се обади от нишата си:

— И ние — аакимите, не можем да се крием от отговорностите си. И ние все търсехме убежище в миналото, за да отложим някак бъдещето. Досущ като тебе, Игър. Прекалено дълго бягахме от дълга си, като го прехвърляхме на Тенсор, вместо той да изпълнява волята ни. И нашето минало си отиде безвъзвратно. Трябва да си намерим ново място в света. Дори и да се провалим… Какво можем да загубим? Ще ти помагаме, Мендарк.

— Как?

— На Сантенар е било донесено злато в малки количества. А ние знаем как да го обработваме.

— Виж ти! — шумно въздъхна Мендарк. — И как така Тенсор не е научил?

— Знае, разбира се! — с натежал от присмех глас каза тя. — Питлис е имал диадема от това злато и я е носил през цялото време, докато е бил начело на Тар Гаарн, но не и в изгнанието си.

— Какво се е случило после с диадемата?

— Питлис сигурно е внимавал с нея. Има още една причина в този свят да е пренесено толкова малко от нашето злато. При прехода всяко вещество или предмет може да се преобразува и да стане опасно. Това важи както за Огледалото, така и за златото. В нашите архиви не е записано да е предавал диадемата другиму. Още оттогава подозираме, че Рулке я е прибрал, когато е убил Питлис пред портите на Алсифър.

— И да я е взел, не е намерена след поражението му — каза Лиан с увереност, която отдавна не си бе позволявал. — Познавам подробно тези Предания, мога да ви изредя наизуст списъка на вещите му.

— Не се съмнявам, че я е скрил предварително — промърмори Мендарк. — Още тогава това злато беше сред ценностите, които търсехме. Лесно е обаче да му придадеш всякаква форма и да го потулиш някъде. Пък и в една диадема няма злато, достатъчно за направата на такава флейта.

— Но не е зле за начало — навъсено отбеляза Игър. — Рулке вероятно е събрал още запаси, защото от самото начало е знаел колко е ценно. Малиен, известно ли ти е още нещо?

Тя се поколеба.

— Има още… малък златен идол, донесен от втората група аакими, които са дошли на Сантенар — доброволно, не като роби на Рулке. Статуетката е древна и безценна, защото е реликва на аакимите от Настор, една от северните земи на Аакан. Съхраняваха я в библиотеката на Стасор, която е далеч на изток. Вярвам, че до днес е там, но дори мисълта да им я отнемете ще е тежко светотатство за тях.

— Друго знаеш ли?

— И да има друго злато, не сме научили.

— Кароните не са ли донесли?

— Рулке и Кандор са дошли с първата група. Никой не е носил нищо.

— Защо?

— Защото първия път не е било възможно — отговори му Лиан. — Само флейтата, разбира се, но нали тя си е проправила прохода в известен смисъл. В няколко източника е записано, че са се прехвърлили голи на Сантенар.

— А втората група?…

— Кароните прекарали петдесетина години на Сантенар, преди да осъзнаят колко може да се проточи тази гонитба заради флейтата. И поискали подкрепление от Аакан — обясни Малиен. — Тогава тук дошли мнозина от нас, както и мелези между карони и аакими. Те обаче нямали дългия живот на двете раси, а и повечето не били способни да оставят потомство… също като мулетата.

Прехвърлили се и цял отряд аакими по свое желание. Именно те измислили как да пренесат малки предмети — скъпи на сърцата им дреболии или полезни приспособления. Така и Тенсор е успял да донесе Огледалото, струва ми се. Но за моите прадеди знам, че не са имали злато.

— Няма да стигне — завъртя глава Игър.

Лиан се мръщеше и внезапно забърбори:

— Може да има още! Ялкара е притежавала златни накити — тежка верижка, гривна и огърлица. Виждал съм неин портрет с тези накити… но къде?

Шанд изпусна протяжна въздишка. Лиан го погледна с любопитство, но добави:

— Дали обаче златото е било от Аакан? Взела ли ги е, оставила ли ги е, както е постъпила с Огледалото? Няма нищо в архивите за това.

— Че защо ще ги зарязва, ако са й били толкова скъпи? — усъмни се Игър.

— Де да знам. А защо е оставила Огледалото? Нищо чудно да е нямала сили за пренасянето им през портала, защото се знае, че борбата с Фейеламор я е изтощила. Или пък вече не са й били необходими.

— Нямаме отговори на тези въпроси — призна Малиен. — Бих искала да ви разубедя за флейтата, но ако решите да си опитате късмета, трябва да отидете в Хависард, откъдето е избягала Ялкара. Никой никога не е разграбвал крепостта й.

— Две надежди… — смънка Мендарк. — Едната от тях нищожна. Алсифър беше опустошен след пленяването на Рулке и оттогава е безлюден. За да е останала някаква ценност, трябва да е била скрита с невъобразима хитрост. Освен това диадемата на Питлис не е достатъчна. Питам се… не може ли да се задоволим със сплав, в която е примесено обикновено злато?

— Не — твърдо отговори Малиен.

— Значи умуваме напразно — сприхаво установи Игър. — Хависард е непристъпен.

— Върху него е наложена закрила — уточни Шанд. — Не може да бъде превзет със сила, освен чрез разрушаване на основите му, впити надълбоко в скалите. Единственият шанс е да минеш отдолу през мините.

— Според Преданията тя подновила работата в мините за сребро близо до Тар Гаарн — промълви Лиан — и забогатяла от тях, както и аакимите преди нея.

— Мините са изоставени след нейното бягство — напомни Шанд — и вече няма да бъдат възстановени. Помпите се повредили, не е останал кой да ги поправи. Водата е заляла тунелите на дълбочина стотина разтега.

— Правете каквото искате! — рече им Игър, видимо по-оживен. — Аз се връщам в Туркад. Що за непокорни хора има в този град! Длъжен съм и да възпра гашадите или поне да ги затрудня в разчистването на пътя пред Рулке. Но как да го постигна, щом разполагат с Шазмак… От Туркад ще изпратя свои хора в Алсифър. — „В Стасор също — добави наум, — за да прибера онази безценна статуетка, ако се стигне и до това. Аакимите клонят към упадък, накрая и Стасор ще бъде разрушен. По-добре златото да е в моите ръце.“ — Но Тар Гаарн и Хависард… — добави гласно той — не са ми по силите.

— Отдавна предвидих, че може да стигна до Хависард — сподели Мендарк, — затова прегледах някои стари карти в Зайл. Няма какво да правя в Туркад. — Незабелязано отправи към Игър яростен поглед, който сякаш казваше „засега“. — Но ако някой познава по-добре Тар Гаарн и иска да дойде с мен…

— Защо трябва да питаш? — поклати глава Шанд. — Връщам се в Мелдорин с Каран и Лиан и си отивам право у дома в Тулин. Гелоните ще са узрели, докато се прибера. Нямаме какво да си кажем с тебе, изясних ти го още преди дванадесет години…

Мендарк се извърна и рече високомерно:

— Не очаквах, че си страхливец.

Шанд само сви рамене и добави:

— Ако не ме беше прекъснал, щях да допълня, че ще ти начертая карта. Не, имам по-добра идея — ще я начертаем заедно с Игър.

За изненада на всички Игър се надигна и отиде при Шанд. Скоро си бъбреха, сякаш са стари приятели. Шанд май се погаждаше с всекиго… освен с Мендарк. Обясняваше на Игър какво чертае по парче овехтял пергамент, а той го поправяше от време на време.

Чак сега се сетиха, че Каран и Тенсор са навън, а бяха минали часове, откакто излязоха. Кафеникавата светлина на деня отдавна гаснеше в пролуките около платнището. Нямаше вятър, всичко бе замряло. И тогава вопъл на безкрайно страдание разцепи тишината.