Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (35)

8. Клоун стрийт, картофи, Портиер и аз

Най-горещият ден от годината е и съм дневна смяна в града. Таксито уж има климатик, но той се разваля за възмущение на всички клиенти. Предупреждавам ги, преди да се качат, но само един се отказва. Мъж, чиито дробове току-що са всмукали за последно дима на цигара „Уинфийлд“.

— Безнадеждна работа — казва ми той.

— Знам — съгласявам се и вдигам рамене.

Камъкът на Луа Татупу е в левия ми джоб. Той ме кара да се чувствам щастлив в мъчителните задръствания, когато светофарите светят зелено, а колите не мърдат.

Малко след като връщам таксито в гаража, Одри спира наблизо. Сваля прозореца, за да говори с мен.

— Плувнала съм в пот — казва.

Представям си потта по нея и как бих искал да усетя вкуса й. С празен поглед се потапям във визуалните подробности.

— Ед!

Косата й е мазна, но прекрасна. Руса като слама. Три-четири слънчеви зайчета танцуват по лицето й. Тя отново се обажда.

— Ед!

— Извинявай — сепвам се аз. — Бях се замислил. Поглеждам натам, където стои гаджето й и я чака. — Чака те.

Връщам се към лицето на Одри, подминавам го и поглеждам пръстите й на волана. Отпуснати, окъпани в светлина. И прекрасни. Чудя се дали той забелязва тези дребни неща, но не го казвам на Одри. Само добавям:

— Лека вечер — и се отдръпвам от колата.

— И на теб, Ед.

Тя потегля.

 

 

Дори и после, докато слънцето залязва, а аз влизам в града и отивам на „Клоун стрийт“, виждам Одри, ръцете й, стройните й крака. Представям си я как се усмихва, докато говори и се храни с гаджето си. Представям си как той й подава храната с пръсти и как тя я поема и устните й оставят отпечатък от красотата й върху него.

Портиер е с мен.

Верният ми другар.

По пътя купувам горещи пържени картофки с много сол и оцет. Увити са като едно време, в днешния вестник, в новините от конните надбягвания. Фаворитка е двегодишна кобила на име Бейкън Рашърс. Чудя се как ли се е справила. Портиер обаче не проявява особен интерес към нея. Подушил е картофките.

Стигаме до „Клоун стрийт“ 23 и виждаме, че там има ресторант. Съвсем малък, казва се „При Мелусо“. Италиански. Намира се в търговски район и следва традицията на малките ресторанти да е слабо осветен. Мирише добре.

Отсреща на улицата има пейка и сядаме да си изядем картофите. Бъркам в пакета през мазната гореща хартия. Наслаждавам се на всеки миг. Всеки път, като подхвърля картофче на Портиер, той го оставя да падне на земята, навежда се и го прибира с език. Нищо не отказва това куче. Не му пука за холестерола.

Тази вечер нищо.

Следващата също.

Времето си минава ей така.

Вече ни става традиция. „Клоун стрийт“. Картофки. Портиер и аз. Собственикът е стар и достолепен. Убеден съм, че не той ми трябва. Усещам го. Нещо ще се случи.

В петък вечер пак стоя пред ресторанта. Прибирам се, след като затварят, и намирам Одри да ме чака на верандата. По бермуди и тънка блузка, без сутиен. Одри не е от надарените, но пак е хубава. Спирам за миг, поколебавам се и продължавам. Портиер я обича и преминава в тръс.

— Здрасти, Портиер — казва тя.

Навежда се и го погалва. Двамата са добри приятели.

— Здрасти, Ед.

— Здрасти, Одри.

Отварям вратата и тя влиза след мен. Сядаме.

В кухнята.

— Къде си ходил пак? — пита ме тя.

Досмешава ме, защото обикновено този въпрос се задава на непрокопсани съпрузи.

— На „Клоун стрийт“ — отговарям.

— „Клоун стрийт“ ли?

Кимвам.

— До един ресторант там.

— Има улица, която се казва така?

— Да.

— Случи ли се нещо там?

— Не.

— Ясно.

Тя извръща поглед, а аз вземам решение и питам:

— Защо си дошла, Одри?

Тя гледа надолу. Не към мен. Най-сетне проговаря:

— Май ми липсваше, Ед.

Очите й са бледозелени и влажни. Искам да й кажа, че едва от седмица не сме се виждали, но мисля, че знам за какво говори.

— Имам чувството, че някак се изплъзваш. Променил си се, откакто започна всичко това.

— Променил ли съм се? — питам аз, но всъщност знам. Така е.

Изправям се и я гледам.

— Да — потвърждава тя. — Преди си беше ти, и толкова. — Говори така, сякаш не й се иска да чуе онова, което казва. Но трябва да го каже. — Сега си някой, Ед. Не знам какво точно си правил и какво ти се е случило, но… знам ли, струваш ми се някак далечен.

Каква ирония. А аз исках единствено да се сближим. Опитвах с всички сили.

Тя заключава.

— Сега си по-добър.

В този миг виждам нещата от нейната позиция. На нея й харесва да бъда „Никой. Ед“. Така е по-спокойно. Стабилно. А аз съм променил нещата. Оставил съм отпечатъка си върху света, колкото и нищожен да е, и това е нарушило равновесието помежду ни. Може би се бои, че щом не мога да я имам, няма да я искам.

Ясно и просто.

Както винаги е било.

Тя не иска да ме обича, но не иска и да ме загуби.

Иска всичко да си е наред. Като преди.

Но вече не е така сигурно.

Ще бъдем, опитвам се да обещая.

Дано да съм прав.

Все още сме в кухнята, пръстите ми напипват камъка на Луа в джоба ми. Мисля за това, което ми каза Одри. Може би наистина се освобождавам от стария Ед Кенеди и се превръщам в един нов човек, изпълнен с цели, а не с провали. Може би една сутрин ще се събудя, ще се изсуля от себе си и ще погледна старото си Аз, проснато мъртво между чаршафите. Знам, че това е нещо хубаво.

Но защо едно такова хубаво нещо ме натъжава? Нали това исках от самото начало!

Пак отивам до хладилника и вадя още за пиене. Стигнал съм до извода, че трябва да се напием. Одри е съгласна.

— А ти какво прави, докато аз бях на „Клоун стрийт“? — питам по-късно от дивана.

Виждам как мислите й се люшкат.

Достатъчно е пияна да ми каже, макар че още се смущава.

— Нали знаеш — казва стеснително.

— Не — правя се на ударен. — Не знам.

— Бяхме със Саймън у нас и… правихме го няколко часа.

— Няколко часа?! — Това ме жегва, но не го показвам. — Как ти стигнаха силите да дойдеш дотук?

— Не знам — признава тя. — Той се прибра у тях и аз се почувствах празна.

И дойде тук, мисля си аз, но без горчивина. Вече си давам сметка, че физическите неща не са чак толкова важни. Одри има нужда от мен сега и заради доброто старо време съм готов да се примиря.

Тя ме буди малко по-късно. Още сме на дивана. На масата се е събрала малка армия от бутилки. Все едно ни наблюдават. Като зрители на катастрофа. Одри ме поглежда сериозно, поколебава се и ме пита:

— Мразиш ли ме, Ед?

Замаян от газираното и водката в стомаха ми, отговарям много сериозно:

— Да. Мразя те.

И двамата избухваме в смях и прогонваме внезапната тишина. Когато тя се връща, се засмиваме отново. Смехът се върти шеметно пред нас и ние го разпалваме все повече.

Когато най-сетне се успокояваме, Одри ми прошепва:

— Не те виня.

 

 

Будя се още веднъж от чукане по вратата.

Довличам се до нея и пред мен се изправя човекът, който избяга от таксито ми. Сякаш е изминала цяла вечност.

Изглежда ядосан.

Както обикновено.

Прави ми знак с ръка да мълча и казва:

— Просто — следва ефектна пауза — мълчи и слушай. Виж какво, Ед — продължава той още по-раздразнено, а поръбените му с жълто очи се опитват да ме издерат. — Три часът сутринта е. Адски е задушно, а ние стоим тук.

— Да — съгласявам се. Над главата ми виси облак от алкохолни изпарения. Почти очаквам да завали. — Стоим.

— Не се бъзикай с мен, момче!

Главата ми се върти. Отстъпвам крачка.

— Извинявай. Какво има?

Той мълчи, а въздухът помежду ни е зареден с взрив. Отваря уста.

— Утре. Точно в осем вечерта. „При Мелусо“. — Тръгва си, но се сеща нещо. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Спри вече с тия картофи, за бога. Гади ми се от тях. — Той ме сочи заплашително. — И побързай. Може би си мислиш, че нямам нищо по-интересно за вършене, но не е така.

— Добре. Имаш право. — Макар и зашеметен, се опитвам да изкопча още информация. — Кой те праща?

Младият мъж с обточените в златно очи, черните дрехи и гадното настроение се връща на стъпалата на верандата.

— Откъде да знам, Кенеди? — Дори се изсмива и клати глава. — Може би не само ти получаваш аса по пощата. Замислял ли си се за това?

Той остава още малко, обръща се и с тежка стъпка се отдалечава. Разтваря се в мрака. Слива се с него.

Одри стои зад мен и сега имам за какво да мисля.

Записвам си за ресторанта.

Осем вечерта утре. Трябва да съм там.

Залепвам бележката на хладилника и отивам да си легна. Идва Одри. Спи с преметнат върху мен крак и ми е приятно да усещам дъха й на гърлото си. След десетина минути казва:

— Кажи ми, Ед. Кажи ми какво стана.

Веднъж вече съм й разказвал за посланията на асото каро, но не в подробности. Сега съм страшно уморен, но й разказвам.

За Мила. Красивата Мила. И виждам молбата в очите й, докато ме кара да потвърдя, че е била добра с нейния Джими. За Софи. Босото момиче с… Одри вече спи.

Тя спи, но аз продължавам да говоря. Разказвам й за „Едгар стрийт“ и за всички останали улици. За камъните. Побоищата. Отец О’Райли. Анджи Карузо. Братята Роуз. Семейство Татупу.

В този момент съм щастлив и искам да остана буден, но скоро нощта се спуска неумолимо и ме запраща в прегръдките на съня.