Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (52)

Q. Одри, част втора: Цели три минути

Всичко е същото, но тази нощ до мен се поти касетофонът ми, а луната се издига, снишава се и избледнява с идването на утрото. Питам се за миг защо не съм си навил будилника, за да дойда на разсъмване, но знам, че трябва да направя всичко, както си му е редът. Трябва да изстрадам нощта, за да го направя както трябва.

Протягам крака, но нощта е още по-протяжна. Първата светлина ме плаши.

Боря се със съня, когато чувам затръшване на врата, после колата на Саймън. Той излиза на улицата с широк тромав завой. Минава минута и чувствам, че времето е дошло. Всичко си е на мястото.

Касетофонът. Светлината.

И стъпките ми към вратата на Одри.

Чукам.

Няма отговор.

Отново свивам юмрук, но вратата се открехва и през пролуката се промъква умореният глас на Одри.

— Да не си забравил нещо?

— Аз съм — казвам.

— Ед?

— Да.

— Какво…

Ризата ми е като цимент. Джинсите ми са от дърво, чорапите от шкурка, а обувките ми са наковални.

— Тук съм — прошепвам. — За теб.

Одри, момичето, жената, е в розова нощница.

Тя отваря вратата и стои боса, изтрива с юмрук съня от очите си. Напомня ми за малката Анджелина.

Хващам ръката й и бавно я извеждам на пътеката. Тежестта е изчезнала, сега сме само двамата с нея. Оставям касетофона на посипаната с парчета кора трева, клякам и натискам копчето.

Отначало въздухът се изпълва със статичен шум. После зазвучава музика. Бавно, тихо, сладостно отчаяние, чието име няма значение. Представете си най-нежната, най-силната, най-красивата песен, която знаете. Това е тя. Вдишваме я и очите ми се впиват в Одри.

Приближавам се и хващам ръцете й.

— Ед, какво…

— Шшшт.

Обгръщам я с ръце, тя също ме прегръща.

Обвива ръце около врата ми и отпуска глава на рамото ми. От нея лъха на секс, единствената ми надежда е, че тя долавя полъха на любов от мен.

Музиката затихва.

Гласът се извисява.

Това отново е музиката на сърцата, но този път много по-хубава. Ние се движим и кръжим, а дъхът на Одри гали шията ми.

— Ммм — простенва тихо тя.

Танцуваме на пътеката. Прегръщаме се. В един момент я пускам и бавно я завъртам. Тя се връща при мен и ме целува леко, съвсем леко по врата.

Обичам те, искам да й кажа, но не е нужно.

В небето гори пожар, а аз танцувам с Одри. Дори когато песента свършва, не се пускаме веднага. Мисля, че сме танцували около три минути.

Три минути, за да й кажа, че я обичам.

Три минути, за да ми признае, че и тя ме обича.

Тя проговаря, когато се пускаме, но устните й не изричат любовни думи. Одри притваря едното си око и казва:

— Е, Ед Кенеди?

Усмихвам се.

Тя ме посочва с пръст.

— Но искаш да си само ти, нали?

— Да — съгласявам се.

Гледам босите й крака, глезените, прасците, накрая вдигам поглед към лицето й. Снимам я в паметта си. Уморените й очи и смачканата от възглавницата коса с цвят на слама. Усмивката, едва докосваща устните й. Малките й уши и правилният й нос. И последните остатъци от любов, които странно защо не изчезват…

Тя си позволи да ме обича за три минути.

Могат ли три минути да продължат вечно, питам се, но вече знам отговора.

Сигурно не — отговарям си. — Но може би продължават достатъчно дълго.