Кен Фолет
Зимата на света (14)

II

Томас Маке посещаваше бара Таненберг всеки петък следобед. Заведението не беше кой знае какво. На едната стена се мъдреше рамкирана фотография на съдържателя, Фриц, в униформа от Голямата война — с двадесет и пет години по-млад и без бирено коремче. Твърдеше, че е убил деветима руси в битката при Таненберг. Разполагаше с няколко маси и столове, но редовните клиенти сядаха на бара. Подвързаното с кожа меню беше почти пълна измислица — тук сервираха само наденички с картофи и наденички без картофи.

Ала от другата страна на улицата се намираше участъкът Кройцберг, затова и барът беше полицейски. Ще рече — тук свободно се нарушаваха всички правила. Играеше се комар, улични момичета извършваха услугите си в клозета, а инспекторите по храните от берлинската градска управа не припарваха в кухнята. Барът отваряше със събуждането на Фриц и затваряше, когато и последният пияница се отправеше към дома.

Маке беше полицай с нисък чин в Кройцберг преди години, преди нацистите да дойдат на власт и хората като него да получат възможност да се издигнат. Някои от бившите му колеги още пиеха в Таненберг и той беше сигурен, че може да види една-две познати физиономии. Все още му беше приятно да разговаря със стари приятели, ако и да се беше издигнал толкова над тях като инспектор и член на СС.

— Добре направи ти, Томас. Това ти го признавам — рече му Бернхард Енгел, който през тридесет и втора беше сержант и началник на Маке и си остана сержант. — Пожелавам ти късмет, синко.

Енгел вдигна до устните си халбата бира, с която Маке го почерпи.

— Не оспорвам — отговори Маке. — Но ще отбележа, че със суперинтендант Крингелайн е много по-трудно да се работи, отколкото с тебе.

— Твърде мек бях с вас, момчетата — призна Бернхард.

— Не бих казал „мек“ — изсмя се пренебрежително друг стар другар, Франц Едел.

Маке погледна през прозореца и видя отпред да спира един мотоциклет, управляван от младеж в светло синя куртка с колан на офицер от военновъздушните сили. Изглеждаше познат — Маке го беше виждал някъде преди. Въздълга червеникаво-руса коса падаше над патрицианското чело на младия човек. Той прекоси тротоара и влезе в Таненберг.

Маке си спомни името му. Вернер Франк, разглезеният син на фабриканта Луди Франк.

Вернер отиде на бара и поръча кутия цигари Кемъл. „Колко предвидимо“, помисли Маке — коцкарчето пушеше цигари американски тип, макар и немско производство.

Вернер плати, отвори пакета, измъкна цигара и поиска огънче от Фриц. Врътна се да си ходи, тарикатски захапал цигарата, и улови погледа на Маке. Позамисли се за миг и рече:

— Инспектор Маке.

Всички мъже в бара се извърнаха към Маке да видят как ще отговори.

Той кимна предпазливо.

— Как сте, млади ми Вернер?

— Много добре, господине, благодаря.

Маке остана доволен, но и изненадан, от почтителния тон. Помнеше Вернер като надут малък фукльо, който не зачита властта.

— Току-що се връщам от посещение на източния фронт заедно с генерал Дорн — додаде Вернер.

Маке усети как полицаите се заслушват внимателно в разговора. Човек, който е бил на източния фронт, заслужаваше уважение. Маке не можеше да не се почувства доволен, задето е впечатлил всички с контактите си в подобни висши среди.

Вернер предложи на Маке цигара и онзи си взе.

— Една бира — поръча младежът на Фриц и отново се обърна към инспектора. — Мога ли да Ви почерпя с питие, господин инспектор?

— От същото, благодаря.

Фриц наточи две халби. Вернер вдигна своята в наздравица и каза на Маке:

— Искам да Ви благодаря.

Още една изненада.

— За какво?

Всички приятели на инспектора слухтяха неотклонно.

— Преди година хубаво ме нахокахте — обясни Вернер.

— Тогава не ми се видяхте толкова признателен.

— За което се извинявам. Но помислих много добре върху казалото от Вас и в крайна сметка осъзнах, че сте прав. Бях допуснал личните чувства да замъглят преценката ми. Вие ме насочихте правилно. Никога няма да забравя това.

Маке беше трогнат. Вернер не му беше харесал и той му говори остро, ала младежът беше взел думите му присърце и се беше променил. Маке се сгря от осъзнаването, че е променил така живота му.

Вернер продължи:

— Всъщност, онзи ден си мислех за Вас. Генерал Дорн говореше за залавянето на шпиони и питаше можем ли да ги проследим по техните радиосигнали. Боя се, че не можах да му кажа много по въпроса.

— Трябваше да ме попитате — отговори Маке. — Това е моята специалност.

— Наистина ли?

— Елате да седнете.

Двамата отнесоха питиетата си на една мърлява маса.

— Хората тук са полицейски служители — поясни Маке. — Обаче човек не бива да обсъжда публично подобни въпроси.

— Разбира се — сниши глас Вернер. — Но аз знам, че мога да Ви се доверя. Видите ли, някои от полевите командири споделиха с генерал Дорн убеждението си, че противникът често е предварително осведомен за намеренията ни.

— А! И аз от това се боях.

— Какво мога да кажа на генерала за проследяването на радиосигналите?

— Правилният термин е гониометрия — Маке си събра мислите. Падаше му сгоден случай да впечатли един влиятелен генерал, макар и непряко. Трябваше да се изразява ясно и да подчертае значението на своята работа, без при това да преувеличава нейния успех. Представяше си как генерал Дорн прошепва на фюрера „Имаме един много добър човек в Гестапо, Маке се казва, засега е само инспектор, но най-впечатляващото е, че…“

— Разполагаме с инструмент, който ни показва посоката, от която се излъчва сигналът — подзе той. — Ако вземем три показания от отдалечени една от друга точки, можем да начертаем на картата три линии. В точката на тяхното пресичане се намира и радиопредавателят.

— Та това е фантастично!

Маке предупредително вдигна ръка.

— На теория. На практика е по-трудно. Пианистът — така наричаме радиооператора — обикновено не остава на мястото си достатъчно дълго, та да можем да го намерим. Внимателният пианист никога не излъчва два пъти от едно и също място. А нашият инструмент се помещава в кола с подозрителна антена на покрива и могат да ни видят, че идваме.

— Но Вие сте отбелязали известен успех.

— О, да. Но може би Вие би трябвало да излезете някоя вечер с нас с колата. Така ще можете сам да видите целия процес и да дадете на генерал Дорн сведения от първа ръка.

— Добра идея — отговори Вернер.

III

През юни Москва беше слънчева и топла. По обед Володя изчака Зоя в Александровата градина зад Кремъл. Наоколо се разхождаха стотици хора, мнозина — по двойки, и се наслаждаваха на хубавото време. Животът беше тежък и водата във фонтана беше спряна, за да се пести, ала небето бе синьо, дърветата се бяха раззеленили, а германската армия се намираше на стотици мили разстояние.

Колчем се замислеше за битката за Москва, Володя се изпълваше с гордост. Страховитата германска армия, най-добра в светкавичното нападение, беше пред вратите на града — и бе отблъсната. Руските войници се бяха сражавали като лъвове, за да спасят своята столица.

За нещастие, през март руската контраатака беше замряла. Армията беше отвоювала значителна територия и беше накарала московчани да се чувстват в доста по-голяма безопасност, обаче германците пооблизаха раните си и вече се готвеха отново да опитат.

А и Сталин още беше на власт.

Володя забеляза как Зоя крачи сред тълпата към него. Тя беше облечена в червено-бяла карирана рокля. Пролетта се чувстваше в стъпките й; светлорусата й коса се поклащаше. Всички мъже я гледаха.

Володя беше излизал с няколко красиви жени, но сам се изненада, когато започна да ухажва Зоя. В продължение на години тя се отнасяше към него с хладно безразличие и му говореше единствено за ядрена физика. И после, за негово изумление, го покани да отидат заедно на кино.

Беше скоро след безредиците, в които бе убит генерал Бобров. В този ден отношението на Зоя към Володя се промени. Той не беше сигурен, че разбира причината. Преживяното от двамата по някакъв начин бе породило близост. Все едно. Отидоха да глед Оркестърчето на Джордж, дебелашка комедия с английския изпълнител на банджо Джордж Формби. Филмът беше популярен и се прожектираше в Москва с месеци. Сюжетът беше възможно най-нереалистичен — без знанието на Джордж, неговото банджо праща сигнали на германските подводници. Толкова беше тъпо, че Володя и Зоя се смяха до припадък.

Оттогава излизаха редовно.

Днес щяха да обядват с бащата на Володя. Володя си беше уговорил среща на фонтана преди обеда, за да разполагат с няколко минути насаме.

Зоя го дари с ослепителната си усмивка и се изправи на пръсти, за да го целуне. Беше висока, но той беше още по-висок. Наслади се на целувката. Усещаше меките й влажни устни. Твърде кратко.

Володя още не беше напълно сигурен за нея. Все още „излизаха заедно“, както се изразяваха хората от по-старото поколение. Много се целуваха, обаче още не бяха спали заедно. Не бяха много млади — тя беше на двадесет и осем години, той — на двадесет и седем. Въпреки това, Володя имаше усещането, че тя не би спала с него, ако не е готова.

Част от него отказваше да повярва, че е възможно някога да прекара и една нощ с това момиче-мечта. Тя изглеждаше прекалено руса, прекалено умна, прекалено висока, прекалено хладнокръвна, прекалено сексапилна, та да се отдаде на някой мъж. Със сигурност Володя нямаше никога да бъде допуснат да гледа как тя се съблича, да съзерцава голото й тяло, да я докосва навсякъде, да легне върху нея…

Вървяха през дългия тесен парк. От едната страна имаше оживена улица, а от другата по цялото протежение на парка бяха надвиснали кремълските кули.

— Като ги погледнеш, ще си речеш, че нашите владетели са били затворници на народа.

— А не обратното — съгласи се Зоя.

Володя се озърна, но никой не ги беше чул. Въпреки това, беше глупаво да се говори така.

— Не е чудно, че баща ми те смята за опасна.

— Мислех, че и ти си като него.

— Ще ми се. Той е герой. Щурмувал е Зимния дворец! Не смятам, че аз някога бих променил хода на историята.

— Знам, знам. Обаче той е толкова тесногръд и консервативен. Ти не си такъв.

Володя си каза, че всъщност много прилича на баща си, но не смяташе да спори.

— Свободен ли си тази вечер? — попита Зоя. — Бих искала да ти сготвя нещо.

— Можеш да се обзаложиш, че съм свободен.

Досега тя не го беше канила у дома си.

— Имам месо.

— Страхотно!

Хубавото говеждо беше лукс дори и за привилегировано домакинство като това на Володя.

— А и Ковальови са извън града.

Това пък беше още по-добра новина. Подобно на мнозина московчани, Зоя живееше в чужд апартамент. Разполагаше с две стаи, а кухнята и банята делеше с друг един учен, доктор Ковальов, и неговите съпруга и дете. Но Ковальови бяха заминали, така че Зоя и Володя можеха да се ширят. Пулсът му се ускори.

— Да си нося ли четка за зъби?

Зоя му се усмихна тайнствено и не отговори.

Излязоха от парка и се насочиха към един ресторант от другата страна на улицата. Повечето ресторанти не работеха, но в центъра на града имаше много учреждения и тамошните служители трябваше да обядват все някъде. Така че няколко заведения бяха оцелели.

Григорий Пешков беше на маса на тротоара. В пределите на Кремъл имаше по-добри ресторанти, обаче на него му се нравеше хората да го виждат по места, посещавани от обикновените граждани. Щеше му се да покаже, че генералската униформа не го поставя над простия народ. Въпреки това, беше подбрал маса по-далечко от останалите, за да не го подслушват.

Старият Пешков не одобряваше Зоя, но дори и той беше подвластен на нейния чар. Изправи се и я целуна по двете страни.

Поръчаха картофени пирожки и пиво. Единствената друга възможност беше сельодка с водка.

— Днес няма да Ви говоря за ядрена физика, генерале. Приемете, че още вярвам във всичко, което Ви казах последния път. Не искам да Ви отегчавам.

— Отдъхнах си — отговори Пешков.

Зоя се засмя и показа белите си зъби.

— А вместо това, Вие можете да ми кажете още колко време ще воюваме.

Володя поклати глава в престорено отчаяние. Защо трябваше тя винаги да влиза в спорове с баща му? Ако не беше млада и красива, Григорий отдавна да е наредил да я арестуват.

— Нацистите са бити, обаче не искат да го признаят — заяви той.

— Цяла Москва се пита какво ще се случи това лято. Вие двамата може би знаете — каза Зоя.

Володя отговори:

— Ако знаех, със сигурност нямаше да го кажа на приятелката си, колкото и да съм луд по нея.

„Покрай другото, можеха и да я разстрелят за това“, помисли той, но не го изрече.

Пирожките пристигнаха и тримата започнаха да се хранят Както винаги, Зоя беше изгладняла. Володя обичаше да гледа с какво наслаждение тя се нахвърля на храната. Но пирожките не му харесаха особено.

— Тези картофи подозрително напомнят по вкус на ряпа.

Баща му го изгледа неодобрително.

— Не че се оплаквам — побърза да добави Володя.

Когато привършиха, Зоя отиде до тоалетната. Щом се отдалечи достатъчно, Володя съобщи:

— Смятаме, че германската лятна офанзива ще започне съвсем скоро.

— Съгласен съм.

— Подготвени ли сме?

— Разбира се — заяви Григорий, но изглеждаше притеснен.

— Ще нападнат в южно направление. Искат кавказкия нефт.

Григорий поклати глава.

— Не. Ще се върнат към Москва. Само тя има значение.

— Сталинград е не по-малко символичен. Носи името на нашия вожд.

— Разкарай се с тия символи. Вземат ли Москва, войната свършва. Ако не я завладеят, значи не са победили, каквото и друго да спечелят.

— Просто правиш предположения — раздразнено отвърна Володя.

— Ти също.

— Напротив, аз разполагам с доказателства — Володя се огледа, но наблизо нямаше никого. — Кодовото име на офанзивата е „Синьо“. Ще започне на двадесет и осми юни. — Това беше узнал от берлинската шпионска мрежа на Вернер Франк. — Освен това открихме някои откъслечни подробности в чантата на един германски офицер, който се разби с разузнавателен самолет недалеч от Харков.

— Офицерите от разузнаването не разнасят със себе си бойните планове — възрази Григорий. — Другарят Сталин е на мнение, че това е измама, а аз съм съгласен с него. Германците искат ние да отслабим центъра си, като пратим войски на юг, за да се справим с нещо, което ще се окаже само отклоняване на вниманието.

„Ето това е проблемът с разузнаването“, ядно си рече Володя. „И да разполагаш със сведения, дебелоглавите старци вярват само в това, което искат.“

Той видя, че Зоя се връща. Всички следяха преминаването й с погледи.

— Какво ще те убеди? — попита Володя баща си, преди Зоя да се присъедини към тях.

— Още доказателства.

— Например?

Григорий се позамисли; прие въпроса сериозно.

— Донеси ми плана на бойните действия.

Володя въздъхна. Вернер Франк още не бе успял да се добере до документа.

— Ако го взема, Сталин ще размисли ли?

— Ако го вземеш, аз ще го помоля.

— Дадено.

Володя прибързваше. Нямаше представа как ще го постигне. Вернер, Хайнрих, Лили и останалите бездруго поемаха ужасен риск. Въпреки това Володя трябваше да ги притисне още повече.

Зоя се върна до масата и Григорий стана. Тримата отиваха на различни места, затова си взеха довиждане още сега.

— Ще се видим довечера — каза Зоя на Володя.

— Ще дойда в седем — отговори той и я целуна.

— Вземи си четката за зъби.

Володя се отдалечи като един щастлив човек.

IV

Всяко момиче разбира кога най-добрата му приятелка крие някаква тайна. Може да не знае каква е тайната, обаче знае, че има — прилича на предмет, неразпознаваем под дебел слой прах. От предпазливите и нееднозначни отговори на прости въпроси осъзнава, че приятелката й се среща с човек, с когото не би трябвало; само не знае името, макар да може да отгатне, че забранената любов е с женен мъж или пък с тъмнокож чужденец, или с жена. Възхищава се на някое колие и от сдържаната реакция на приятелката разбира, че колието предизвиква срамни асоциации, въпреки че може да минат години, преди да открие, че е било откраднато от кутията за бижута на някоя сенилна баба.

Такива неща си мислеше Карла за Фрида.

Фрида имаше тайна и нейната тайна бе свързана със съпротивата срещу нацистите. Може да беше дълбоко и престъпно замесена в нещо: например, всяка вечер да преравя куфарчето на брат си Вернер, да копира секретни документи и да ги предава на някой руски шпионин. Но по-вероятно не беше толкова драматично — може би помагаше в отпечатването и разпространяването на нелегалните плакати и позиви, в които се критикуваше правителството.

Затова Карла щеше да каже на Фрида за Йоахим Кох. Само че възможността за това не се яви скоро. Карла и Фрида бяха сестри в различни отделения на голяма болница и работеха в различни смени, следователно не се срещаха всеки ден.

Междувременно Йоахим Кох идваше ежедневно в дома на фон Улрихови за уроци. Той не направи повече недискретни изказвания, ала Мод продължи да флиртува с него.

— Осъзнавате ли, че съм почти на четиридесет? — чу я Карла да казва веднъж. Всъщност Мод беше на петдесет и една. Йоахим беше напълно прехласнат. Мод се наслаждаваше на все още запазената си способност да очарова един хубав младеж, ако и той да бе твърде наивен. На Карла й мина през ума, че нейната майка може и да развива по-дълбоки чувства към това момче с русоляви мустаци, което малко приличаше на Валтер на младини, но мисълта й се стори нелепа.

Йоахим отчаяно се мъчеше да угоди на Мод и не след дълго донесе вести за нейния син. Ерик беше жив и здрав.

— Неговата част е в Украйна — съобщи Йоахим. — Само това мога да Ви кажа.

— Иска ми се да можеше да вземе отпуск и да се върне у дома — рече с копнеж Мод.

Младият офицер се поколеба.

— Майките се тревожат толкова много — продължи Мод. — Би ми донесло голямо облекчение, ако можех да го видя дори само за един ден.

— Възможно е да съм в състояние да уредя това.

Мод се престори на удивена.

— Наистина ли? Нима сте толкова влиятелен?

— Не съм сигурен. Бих могъл да опитам.

— Благодаря Ви дори само за опита — отговори Мод и целуна ръката му.

Измина седмица, преди Карла отново да срещне Фрида. Когато се видяха, тя й разказа всичко за Йоахим Кох. Представи историята просто като интересна новост, но беше убедена, че Фрида няма да погледне случая в подобна безобидна светлина.

— Само си представи! — възкликна Карла. — Той ни каза кодовото название на операцията и датата на нападението!

Зачака да види реакцията на Фрида.

— Могат да го екзекутират заради това — отговори Фрида.

— Ако познавахме някого, който може да се свърже с Москва, бихме могли да променим хода на войната — продължи Карла, все едно още говореше за сериозността на престъплението на лейтенанта.

— Възможно е — рече Фрида.

Това беше доказателството. Нормално би било в отговор на такава история Фрида да изрази изненада, жив интерес, да задава още въпроси. Днес тя предлагаше само нищо неозначаващи изрази и неангажиращо сумтене. Карла се прибра и каза на майка си, че предчувствията й са били верни.

На следващия ден в болницата Фрида се появи в отделението на Карла. Изглеждаше трескава.

— Трябва спешно да говоря с теб — рече тя.

Карла сменяше превръзката на една млада жена, тежко обгорена при експлозия в някаква фабрика за боеприпаси, и отговори.

— Върви в гардеробната. Ще дойда веднага щом мога.

Пет минути по-късно тя намери Фрида да пуши до отворения прозорец в малката гардеробна.

— Какво има? — попита тя.

— Става дума за твоя лейтенант Кох — каза Фрида и загаси цигарата.

— Така си и помислих.

— Трябва да узнаеш още неща от него.

— Трябва ли? За какво говориш?

— Той има достъп до целия боен план за операция „Синьо“. Знаем нещо по въпроса, но Москва се нуждае от подробностите.

Поредицата умозаключения на Фрида беше главозамайваща, но Карла беше съгласна с нея.

— Мога да го попитам…

— Не. Ти трябва да го накараш да ти донесе плана.

— Не съм убедена, че това е възможно. Той не е пълен глупак. Не мислиш ли…

Фрида даже не я слушаше.

— После ще се наложи да заснемеш плана — прекъсна я тя. Извади от джоба на престилката си стоманена кутия, по-дълга и по-тясна от пакет цигари. — Това е миниатюрен фотоапарат, разработен специално за снимане на документи. — Карла забеляза марката Минокс отстрани на апарата. — Ще направиш единадесет снимки на всяко филмче. Ето ти три филмчета. — Извади и три касетки с формата на напръстници, обаче достатъчно малки, та да влязат във фотоапаратчето. — Ето как се зарежда — показа Фрида. — За да снимаш, поглеждаш през този отвор. Ако не си сигурна, прочети упътването.

Карла не подозираше, че приятелката й е толкова властна.

— Наистина трябва да го обмисля.

— Няма време. Нали това е твоят шлифер?

— Да, обаче…

Фрида натъпка апарата, филмите и едно книжле в джобовете на дрехата. Беше видимо облекчена, че вече не са в ръцете й. — Трябва да вървя.

И тръгна към вратата.

— Но Фрида!

Най-сетне Фрида поспря и погледна право към Карла.

— Какво?

— Е… Не се държиш като приятелка.

— Това е по-важно.

— Притиснала си ме в ъгъла.

— Ти самата създаде тази ситуация, като ми каза за Йоахим Кох. Не се преструвай, че не си очаквала да направя нещо с информацията.

Това беше истина. Карла сама предизвика този критичен момент. Но не си беше представяла, че нещата ще се развият така.

— А ако той откаже?

— Тогава вероятно ще прекараш остатъка от живота си под властта на нацистите.

— По дяволите.

Умислената Карла остана сама в гардеробната. Дори не можеше да се отърве без рискове от фотоапарата. Намираше се в нейния шлифер, а едва ли би могла да го изхвърли в някоя от болничните кофи за смет. Трябваше да излезе от сградата с него в джоба и да се помъчи да открие място, където тайно да се освободи от него.

Ала наистина ли искаше да го направи?

Изглеждаше невероятно Кох — колкото и да бе наивен — да бъде придуман да изнесе тайно екземпляр от плана от Министерството на войната и да го покаже на своята възлюбена. Ако обаче някой беше способен да го убеди, това беше Мод.

Но Карла бе уплашена. Нямаше да има милост за нея, ако я хванеха. Щяха да я арестуват и измъчват. Помисли за Руди Ротман, стенещ от болка заради счупените кости. Спомни си и за своя баща, след като го освободиха — беше пребит толкова жестоко, че умря. Нейното престъпление щеше да е по-тежко от техните и наказанието й щеше да съответства по зверство. Разбира се, щяха да я екзекутират, но след време.

Каза си, че е готова да поеме този риск.

Не можеше да приеме обаче опасността така да допринесе за гибелта на своя брат.

Той беше там, на източния фронт; Йоахим Кох го потвърди. Щеше да е част от операция „Синьо“. Ако Карла дадеше на Съветския съюз възможността да спечели това сражение, Ерик щеше да умре. Тя не би могла да понесе това.

Върна се отново към работата си. Беше разсеяна и направи някои грешки, но за щастие лекарите не забелязаха, а пациентите не можеха да преценят. Когато най-сетне смяната й свърши, Карла си тръгна бързо. Апаратът сякаш прогаряше дрехата й, обаче тя не забеляза безопасно място, където да го изхвърли.

Питаше се откъде ли го е взела Фрида. Приятелката й разполагаше с много пари и лесно би могла да го купи, ала така би й се наложило да измисли някаква история, за да обясни защо й е притрябвала подобна вещ. Най-вероятно го беше получила от русите, преди те да затворят посолството си преди година.

Апаратът още беше в джоба на Карла, когато тя се прибра у дома.

Не се чуваше пианото на горния етаж; урокът на Йоахим беше по-късно днес. Мод седеше до кухненската маса. Когато Карла влезе, майка й засия в усмивка и рече:

— Виж кой е тук!

Ерик.

Карла не можеше да откъсне очи от него. Ерик беше болезнено слаб, но видимо не бе ранен. Униформата му беше мръсна и изпокъсана, ала той беше поизмил лицето и ръцете си. Стана и я прегърна.

Тя също го прегърна силно, без да я е грижа, че ще изцапа безукорната си униформа. Толкова беше слаб, че тя усещаше костите му — ребрата, хълбоците и раменете — под тънката тъкан.

— Засега съм невредим — рече Ерик.

Карла го освободи от прегръдката си и попита:

— Как си?

— По-добре от повечето други.

— Нали не си носил тази тънка униформа през руската зима?

— Откраднах шинел от един убит руснак.

Карла седна. Ада също беше с тях. Ерик продължи:

— Вие бяхте прави. За нацистите, искам да кажа. Прави бяхте.

Карла остана доволна от чутото, обаче не беше съвсем сигурна какво точно има предвид брат й.

— В смисъл?

— Те убиват хора. Ти ми казваше това. Татко също. И мама. Съжалявам, че не ви повярвах. Прости ми, Ада, че не повярвах, че са убили твоя бедничък Курт. Вече знам по-добре.

Това беше голям обрат.

— Какво те промени? — попита Карла.

— Видях да го правят. В Русия. Залавяха всички важни хора в градовете, понеже те би трябвало да са комунисти. Прибираха и евреите. Не само мъжете, а и жените и децата. И старците, които са прекалено слаби да им навредят някак.

Сега по лицето на Ерик се стичаха сълзи.

— Не го правят редовните войници. Има специални групи. Извеждат заловените извън града. Понякога наблизо има кариера или някакъв друг трап. Или карат по-младите да изкопаят голям ров. После…

Задави се, но Карла трябваше да го чуе да казва всичко.

— После какво?

— Убиват по дванадесет човека наведнъж. Шест двойки. Понякога съпрузите слизаха в рова, хванати за ръце. Майките носят бебетата си. Стрелците чакат затворниците да застанат на точното място. После стрелят. — Ерик изтри сълзи с мръсния си ръкав. — Бум.

В кухнята настана продължително мълчание. Ада плачеше. Карла не можеше да си поеме дъх. Само Мод седеше с каменно лице.

Накрая Ерик си издуха носа и извади цигари.

— Изненадах се, когато получих отпуск и билет до дома.

— Кога трябва да се връщаш? — попита Карла.

— Утре. Разполагам само с едно денонощие тук. Въпреки това всички мои другари ми завиждат. Те биха дали всичко за един ден вкъщи. Доктор Вайс каза, че сигурно имам приятели на високо място.

— Така е — отвърна Мод. — Йоахим Кох, един млад лейтенант от Министерството на войната, който идва при мен на уроци.

Мод погледна часовника си.

— Ще дойде след няколко минути. Привърза се към мен. Мисля, че има нужда от майчинско присъствие.

„По дяволите, мамо“, помисли си Карла. Нямаше нищо майчинско в отношенията на Мод с Йоахим.

Мод додаде:

— Той е съвсем невинен. Каза ни, че на източния фронт ще се проведе нова офанзива, която ще започне на двадесет и осми юни. Дори спомена кодовото название — операция „Синьо“.

— Така ще си докара разстрел — каза Ерик.

— Йоахим не е единственият, който може да бъде разстрелян — Намеси се Карла. — Аз казах на някого наученото от него. Сега ме молят да го убедя някак да ми даде бойния план.

— Мили Боже! — Ерик бе потресен. — Това си е сериозен шпионаж. Вие сте в по-голяма опасност, отколкото съм аз на източния Фронт!

— Не се притеснявай. Не мога да си представя, че Йоахим би направил подобно нещо — отговори Карла.

— Не бъди толкова сигурна — подхвърли Мод.

Всички я зяпнаха.

— Може да го направи за мен. Ако го помоля по правилния начин.

— Чак толкова ли е наивен? — недоумяваше Ерик.

Мод погледна предизвикателно.

— Той е влюбен в мен.

— О.

Ерик се почувства неловко при мисълта, че майка му има любовна авантюра.

— Все едно, не можем да го направим — заяви Карла.

— Защо не? — попита Ерик.

— Защото ако Червената армия победи, ти може да загинеш!

— И без това вероятно ще загина.

Карла усети как тревожният й глас се повишава.

— Но така ще помогнем на русите да те убият!

— Въпреки това искам да го направите — пламенно изрече Ерик.

Сведе поглед към карираната мушама на масата, но всъщност виждаше неща на хиляда мили оттук.

Карла се разкъсваше. Ако той иска тя да… Попита го:

— Защо?

— Мисля си за хората, които се спускаха в кариерата, хванати за ръце — той стисна двете си ръце за масата така силно, че се одра. — Ще рискувам живота си, ако можем да сложим край на това. Искам да рискувам живота си — така ще е по-добре и за мен самия, и за моята страна. Моля те, Карла, ако можеш, прати в Москва този план.

Карла още се колебаеше.

— Убеден ли си?

— Умолявам те.

— Тогава ще го направя — отговори Карла.

V

Томас Маке заръча на хората си — Вагнер, Рихтер и Шнайдер — да се държат възможно най-добре.

— Вернер Франк е само лейтенант, обаче работи за генерал Дорн. Искам да остане с най-добро впечатление от нашия екип и от нашата работа. Никакви ругатни, никакви шегички, никакво плюскане и никакви грубости, освен ако не е наистина необходимо. Ако спипаме някой комунистически шпионин, можете хубавичко да го сритате. Но ако не успеем, не ща да подберете някой друг само за удоволствие.

Обикновено Маке си затваряше очите за подобни действия. Те помагаха хората да се боят да не раздразнят нацистите. Но Франк можеше да се окаже гнуслив.

Вернер се появи със своя мотоциклет точно навреме в главната квартира на Гестапо на улица „Принц Албрехт“. Всички се качиха в колата за наблюдение и проследяване с въртящата се антена на покрива. Сбутаха се сред многото радиоапаратура вътре. Рихтер седна зад волана и подкара из града в ранната вечер — предпочитаното от шпионите време за изпращане на съобщения до противника.

— Чудя се защо ли е така — рече Вернер.

— Повечето шпиони имат редовна работа — поясни Маке. — Това е част от прикритието им. Затова през деня ходят в някоя кантора или фабрика.

— Разбира се — съгласи се Вернер. — Не бях помислил за това.

Маке се притесняваше, че тази вечер може и да не уловят нищо.

Ужасяваше се да не му припишат вината за провалите, които германската армия търпеше в Русия. Той даваше всичко от себе си, обаче в Третия райх усърдието оставаше невъзнаградено.

Случваше се понякога екипът да не улови сигнали. Друг път пък бяха два или три и Маке трябваше да избере кой да проследи и кой да игнорира. Беше сигурен, че в града има повече от една шпионска мрежа, при това може би членовете на отделните групи не знаят за съществуването на другите. Маке се мъчеше да свърши невъзможна работа с недостатъчен инструментариум.

Намираха се близо до Потсдамския площад, когато чуха сигнал. Маке разпозна характерния звук.

— Това е пианист — с облекчение заяви той. Поне можеше да докаже на Вернер, че апаратурата работи. Някой предаваше петцифрени числа, едно след друго.

— Съветското разузнаване използва код, при който буквите са заменени от двойки числа — обясни Маке на Вернер. — Например 11 може да е А. Излъчването им в групи по пет е просто условно.

Радиооператорът, електроинженер на име Ман, продиктува серия координати и Вагнер с линийка и молив тегли една черта на картата. Рихтер подкара колата.

Пианистът продължи да излъчва. Сигналите му звучаха силно във вътрешността на полицейската кола. Маке мразеше този човек — който и да бе той.

— Свиня. Комунистическо копеле такова. Един ден ще ми падне в нашето мазе и има да ме моли да го оставя да умре, та болката да престане.

Вернер му се видя блед. „Не е навикнал на полицейска работа“, рече си комисарят.

След миг младежът се стегна.

— Както описвате съветския код, като че ли няма да е много труден за разбиване — умислено каза той.

— Правилно!

На Маке му стана приятно, че Вернер схваща толкова бързо.

— Обаче аз представих нещата опростено. Имат си тънкости. След като кодира съобщението в поредица от числа, пианистът добавя след него на няколко пъти и ключова дума — Курфюрстендам, да кажем — и също я кодира. После изважда втората серия числа от първата и излъчва резултата.

— Почти е невъзможно да се декодира, ако не знаеш ключовата дума!

— Именно.

Маке нареди на шофьора да се насочи на североизток и така едновременно да се доближи до вероятното място на радиопредаването и да им даде трета линия от различен ъгъл.

— Опитът ни показва, че е най-добре да разполагаме с три серии показания — каза Маке на Вернер. — Апаратурата работи с известно приближение и затова допълнителните измервания намаляват възможността да сгрешим.

— Винаги ли го хващате? — поинтересува се Вернер.

— Съвсем не. В повечето случаи не го хващаме. Често се оказва, че просто не сме достатъчно бързи. Пианистът може да промени честотата по средата на излъчването и ние да го загубим. Понякога прекъсва по средата на предаването и по-късно продължава от друго място. Може да разполага със съгледвачи, които да видят, че идваме, и да го предупредят да бяга.

— Много непредвидени пречки.

— Обаче ги залавяме, рано или късно.

Рихтер спря колата и Ман направи третото заслушване. Трите начертани с молив линии върху картата на Вагнер се свързаха в малък триъгълник близо до Източната гара. Пианистът се намираше някъде между железопътната линия и канала.

Маке даде на Рихтер местоположението и нареди:

— Бързай, колкото можеш.

Той забеляза, че Вернер се поти. Може би в колата беше прекалено горещо. А и младият лейтенант не беше привикнал с действието. Сега се учеше какъв е животът в Гестапо. „Толкоз по-добре“, каза си Маке.

Рихтер се отправи на юг по улица „Варшауер“, пресече линията и после сви в позападнал индустриален квартал със складове, дворове и малко фабрики. Група войници трупаха мешки край задния вход на гарата — несъмнено щяха да се натоварят на влак за източния фронт. „И в същото време техен съотечественик някъде в същия квартал се старае колкото може да ги предаде“, помисли гневно Маке.

Вагнер посочи една тясна уличка, която водеше вън от гарата.

— Той е не по-далеч от няколкостотин метра, но може да е от коя да е страна на уличката. Ако се доближим още малко с колата, ще ни види.

— Добре, момчета, знаете как се прави — каза Маке. — Вагнер и Рихтер поемат лявата страна, Шнайдер и аз — дясната.

Всички взеха чукове с дълги дръжки.

— Елате с мен, Франк — додаде Маке.

По уличката нямаше много хора — мъж с работническо кепе, който крачеше забързано към гарата, и възрастна жена с извехтели дрехи, може би тръгнала да чисти някоя кантора. Те бързичко подминаха, понеже не искаха да привличат вниманието на Гестапо.

Хората на Маке влизаха във всяка сграда, като партньорите се прескачаха. Повечето фирми бяха приключили с работата за деня, та се налагаше да вдигат нощните им пазачи. Ако пазачът не се появеше на вратата до една минута, разбиваха я. Когато влезеха в сградата, се втурваха да проверят всички помещения.

Пианистът не беше в сградите до първата пряка.

Първата постройка от дясната страна след пряката имаше поизбледняла фирма „Модни кожени палта“. Представляваше двуетажна фабрика по цялата дължина на пряката. Не личеше да се ползва, обаче предната врата беше стоманена, а прозорците бяха залостени — естествено, една фабрика за кожени палта се охраняваше добре.

Маке поведе Вернер по уличката в търсене на вход. Съседната сграда беше поразена от бомба и срутена. Останките бяха почистени от улицата. Имаше написано на ръка предупреждение ОПАСНО — ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. От фирмата ставаше ясно, че руините са на склад за мебели.

Прескочиха камара камъни и натрошени дъски, бързаха колкото могат, ала бяха принудени внимателно да си проправят път. Една оцеляла стена криеше от погледа задната част на сградата. Маке я заобиколи и намери дупка, водеща към съседната фабрика.

Имаше силното предчувствие, че пианистът е тук.

Прекрачи през дупката и Вернер го последва.

Озоваха се в празен кабинет. Имаше стоманено бюро без стол а срещу него — кантонерка. Календарът на стената беше от 1939-та — може би последната година, в която берлинчани можеха да си позволят фриволности от сорта на кожени палта.

Маке чу стъпки на горния етаж.

Извади пистолета си.

Вернер не беше въоръжен.

Отвориха вратата и пристъпиха в коридора.

Маке забеляза няколко отворени врати, стълбище към горния етаж и врата под стълбището, която навярно водеше към мазето.

Той се прокрадна към стълбището и тогава видя, че Вернер проверява вратата към мазето.

— Стори ми се, че чух шум отдолу — каза Вернер. Натисна дръжката, но вратата беше заключена със слаба ключалка. Отстъпи назад и вдигна десния си крак.

— Не… — обади се Маке.

— Да… Чувам ги! — отвърна Вернер, изрита вратата и я отвори.

Трясъкът отекна в празната фабрика.

Вернер се втурна през вратата и изчезна. Светна лампа и видя каменно стълбище.

— Не мърдай! — изрева той. — Арестуван си!

Маке тръгна след него.

Слезе в мазето. Обърканият Вернер стоеше в основата на стълбите.

Помещението беше празно.

От тавана висяха релси, на които навярно бяха окачвали палтата. Грамадно руло кафява хартия, сигурно опаковъчна, беше изправено в единия ъгъл. Ала нямаше нито радио, нито шпионин, който да трака съобщения до Москва.

— Проклет глупак — обърна се Маке към Вернер.

Обърна се и побягна нагоре по стълбите. Вернер се завтече след него. Прекосиха фоайето и тръгнаха към втория етаж.

Там, под остъкления покрив бяха наредени тезгяси. Някога мястото ще да е било пълно с шивачки. Сега нямаше никого.

Остъклената врата към аварийния изход беше заключена. Маке надзърна навън, обаче не видя никого.

Свали оръжието си и запъхтян се опря на един тезгях.

Забеляза на пода няколко угарки, едната от които със следи от червило. Изглеждаха скорошни.

— Били са тук — каза той на Вернер и посочи угарките. — Двама. Вашите крясъци са ги предупредили и те са избягали.

— Държах се като глупак — призна Вернер. — Съжалявам. Но не съм свикнал на подобни работи.

Маке се приближи до прозореца на ъгъла. Видя как млади мъж и жена се отдалечават бързо по улицата. Мъжът носеше жълтеникав кожен куфар. Пред погледа на комисаря, двойката изчезна в железопътната гара.

— По дяволите.

— Според мен те не са шпиони — обади се Вернер. Показа нещо на пода. Маке съгледа смачкан кондом. — Използван, но празен — уточни Вернер. — Струва ми се, че сме ги прекъснали.

— Надявам се да сте прав.

VI

Карла не отиде на работа в деня, когато Йоахим Кох беше обещал да донесе плана.

Вероятно би успяла да изкара редовната сутрешна смяна и да се прибере навреме, обаче „вероятно“ не бе достатъчно. Винаги съществуваше риск от голям пожар или автомобилна катастрофа, които да я задължат да остане след приключването на смяната й, за да помогне с притока ранени граждани. Така че Карла остана у дома през целия ден.

В крайна сметка на Мод не й се наложи да моли Йоахим да донесе плана. Той беше казал, че трябва да отложат урока; след това, неспособен да устои на изкушението да се похвали, обясни, че има задачата да пренесе плана през града с мотоциклет.

— Елате пътем за урока — предложи Мод и Кох се съгласи.

Обедът протече напрегнато. Карла и Мод хапнаха редичка супа от сушен грах и кокала от пушен бут. Карла не попита майка си какво е направила — или е обещала да направи — за да убеди Кох. Може да му е обяснила, че напредва удивително с пианото, обаче не може да си позволи да пропуска уроци. Или да го е попитала толкова ли е нископоставен, та да го наглеждат непрестанно — подобна забележка би уязвила лейтенанта и лесно би го накарала да се поперчи, за да я опровергае. Най-вероятно обаче най-успешният кроеж беше тъкмо този, за който Карла не желаеше и да си помисля — секс. Майка й флиртуваше без задръжки с Кох и той откликваше с робска преданост. Карла подозираше, че неустоимото изкушение го е накарало да пренебрегне гласа на разума, който му е казвал: „не бъди толкова глупав“.

Или не. Може да е видял някакъв смисъл. Може да се появи за урока следобед не с копие на плана, а с отряд от Гестапо и чифт белезници.

Карла зареди филмче във фотоапарата Минокс, после прибра апарата и останалите две филмчета под няколко кърпи в горното чекмедже на кухненския шкаф. Шкафът беше до прозореца, където светлината беше силна. Карла можеше да снима документа на плота.

Нямаше представа как проявеният филм ще стигне до Москва, обаче Фрида я беше уверила, че това ще стане. Карла си представяше някакъв пътуващ търговец — на лекарства например или на немскоезични издания на Библията — който има разрешение да продава в Швейцария и може тайно да предаде филма на човек от съветското посолство в Берн.

Следобедът се проточи. Мод се оттегли в стаята си да почива. Ада переше. Карла седна в трапезарията, която рядко използваха напоследък, и се помъчи да чете, обаче не успяваше да се съсредоточи. Вестниците бяха пълни с лъжи. Карла трябваше да учи за следващия си изпит, ала медицинските термини от учебника плаваха пред очите й. Захвана На Западния фронт нищо ново — много четената книга за Европейската война. Романът вече беше забранен, понеже беше пределно откровен за тегобите на войнишкия живот. Карла обаче установи, че просто държи книгата и гледа през прозореца как юнското слънце бие по прашния град.

Най-сетне той дойде. Карла чу стъпки на тротоара и скочи да погледне. Нямаше никакви гестаповци, само Йоахим Кох с типичната му добре изгладена униформа и лъснати до блясък ботуши. Красивото му като на кинозвезда лице беше изпълнено с нетърпеливо очакване, като на малко дете, което е дошло на рожден ден. Както обикновено, носеше платнената си чанта през рамо. Дали беше спазил обещанието си? Дали в чантата лежеше бойният план за операция „Синьо“?

Кох позвъни.

Карла и Мод бяха обмислили предварително всички стъпки от този момент нататък. Според плана им, Карла не отвори. След малко видя как Мод минава през фоайето в тъмночервен халат и обувки с високи токчета. „Изглежда почти като проститутка“, помисли неловко Карла. Чу как предната врата се отваря и затваря. От фоайето долетя шумолене на коприна и гальовно гукане, което предполагаше прегръдка. После тъмночервената коприна и сивата униформа минаха през вратата на трапезарията и изчезнаха горе.

Първата задача на Мод беше да се увери, че Кох разполага с документа. Трябваше да го погледне, да каже нещо възторжено и да го остави. После да отведе Йоахим пред пианото. После да намери някакъв предлог — Карла се помъчи да не мисли какъв точно — и да преведе младежа през двойната врата от салона в съседния кабинет, по-малка и по-интимна стая с червени плюшени завеси и стар и проскърцващ голям диван. Стигнеха ли в кабинета, Мод щеше да даде сигнал.

Беше трудно да се предвиди точната хореография на движенията на Мод и Йоахим, затова възможните сигнали бяха няколко и всичките означаваха едно и също. Най-простият беше Мод да затръшне вратата достатъчно силно, та да се чуе из цялата къща. Или да натисне поставения до камината бутон на забравения звънец за повикване на прислугата от кухнята. Но бяха решили, че и всеки друг шум ще свърши работа — можеше в отчаянието си Мод да събори мраморния бюст на Гьоте на пода или „случайно“ да строши някоя ваза.

Карла излезе от трапезарията и застана във фоайето, загледана нагоре. Не се чуваше нищо.

Надзърна в кухнята. Ада миеше тенджерата от супата; стържеше я енергично, несъмнено заради напрежението. Карла й се усмихна окуражително или поне така се надяваше да изглежда. Карла и Мод биха предпочели да запазят цялата афера в тайна от Ада. Не защото не й вярваха, тъкмо напротив — прислужницата Фанатично мразеше нацистите. Ала въвличането й означаваше, че тя става съучастница в предателство и подлежи на най-сурово наказание. Но живееха заедно толкова отдавна, че не бе възможно да имат никакви тайни, така че Ада знаеше всичко.

Карла слабо долови звънливия смях на Мод. Звукът й беше познат. Имаше някаква фалшива нотка, която загатваше, че Мод напряга до крайност способността си да очарова.

Разполагаше ли Йоахим с документа или не?

Минута-две след това Карла чу пианото. Несъмнено свиреше лейтенантът. Мелодията беше на простата детска песничка за котката в снега, „ABC, die Katze lief im Schnee.^[1]“ Валтер я беше пял на Карла стотици пъти. При мисълта за това, в гърлото й заседна буца. Как смееха нацистите да свирят такива песнички при положение, че бяха оставили толкова деца сираци?

Песента рязко прекъсна. Нещо се бе случило. Карла напрегна слух да чуе гласове, стъпки — каквото и да е — обаче нямаше нищо.

Мина една минута, после още една.

Нещо се беше объркало. Но какво?

Хвърли поглед към Ада, която спря да стърже и разпери ръце сякаш казваше: „Нямам представа какво става“.

Карла трябваше да открие това.

Тя тихо се качи по стълбите. Пристъпваше безшумно по протрития килим.

Застана пред салона. Още нищо не се чуваше — нито музика, нито движение, нито гласове.

Отвори вратата възможно най-безшумно.

Надзърна в салона. Не можа да види никого. Пристъпи вътре и се огледа. Никой.

Нямаше и следа от платнената чанта на Йоахим.

Карла хвърли поглед на вратата към кабинета. Едното крило беше открехнато.

Тя прекоси на пръсти салона. Тук нямаше килим и стъпките й по полирания паркет не бяха напълно безшумни, обаче се налагаше да поеме риска.

Когато приближи вратата, дочу шепот.

Застана на прага. Прилепи се до стената и се осмели да надникне.

Двамата стояха прегърнати и се целуваха. Йоахим беше с гръб към вратата и към Карла. Без съмнение Мод се беше погрижила той да застане така. Мод прекъсна целувката, надзърна над рамото на младежа и срещна погледа на Карла. Отдели длан от шията му и настойчиво посочи нещо.

Карла видя чантата на Йоахим на един стол.

На мига разбра какво се бе объркало. Когато Мод беше примамила Йоахим в кабинета, той не им беше направил услугата да остави чантата в салона, а нервно я беше понесъл със себе си.

Сега Карла трябваше да я вземе.

С разтуптяно сърце тя пристъпи в кабинета.

Мод мъркаше.

— О, да, продължавай, сладкото ми момче.

— Обичам те, любов моя — простена Йоахим.

Карла направи две крачки напред, взе чантата, обърна се и тихо се изниза от стаята.

Чантата беше лека.

Карла бързо прекоси салона и изтича надолу по стълбите, като едва си поемаше дъх.

В кухнята остави чантата на масата и я разкопча. Вътре лежаха днешният брой на берлинския вестник Der Angriff, нов пакет „Кемъл“ и неугледна бежова картонена папка. С треперещи ръце Карла извади папката и я отвори. Вътре се намираше индиговото копие на документ.

Надписът на първата страница гласеше:

ДИРЕКТИВА №41

На последната страница беше отбелязано място за подпис. Понеже това беше копие, подпис нямаше, но до празното място бе напечатано името на Адолф Хитлер.

Между тези страници се намираше планът за операция „Синьо“.

В сърцето на Карла се надигна ликуваща радост и се смеси с напрежението и ужаса да не я разкрият.

Остави документа на ниския плот до кухненския прозорец. Отвори чекмеджето и извади апарата и двата резервни филма. Разположи внимателно документа и почна да снима страниците му една по една.

Не отне много време. Планът се състоеше от едва десет страници. Дори не се наложи да презарежда фотоапарата. Свърши се. Карла открадна бойния план.

Това беше за теб, татко.

Прибра фотоапарата, затвори чекмеджето, пъхна документа в папката, прибра папката в чантата, затвори и закопча.

После възможно най-тихо върна чантата горе.

Докато се прокрадваше в салона, чу гласа на майка си. Мод говореше ясно и изразително, като че искаше да я чуят отвън. Карла веднага усети, че така я предупреждава.

— Моля те, не се притеснявай — говореше Мод. — Така е, защото беше толкова развълнуван. И двамата бяхме развълнувани.

— Чувствам се като глупак — отвърна Йоахим с нисък и смутен глас. — Ти едва ме докосна и всичко свърши.

Карла можа да се досети какво се е случило. Тя нямаше такъв опит, но момичетата обичаха да говорят, а разговорите на медицинските сестри бяха недвусмислено подробни. Йоахим трябва да беше получил преждевременна еякулация. Фрида беше казвала на Карла, че и на Хайнрих на няколко пъти му се е случвало при първите им контакти и после той е бил убийствено смутен но му минало. Това е признак на нервност, беше обяснила Фрида.

Твърде кратките интимности на Мод и Йоахим създадоха затруднение за Карла. Сега Йоахим щеше да е по-предпазлив, вече нямаше да е сляп и глух за всичко наоколо.

Все едно. Мод трябваше да направи всичко възможно да го задържи с гръб към вратата. Ако Карла можеше да се вмъкне само за секунда и да върне чантата на стола без Йоахим да я види, оставаше възможността всичко да им се размине.

С разтуптяно сърце Карла прекоси салона и спря пред открехнатата врата.

— Често се случва — успокоително нареждаше Мод. — Тялото става нетърпеливо. Няма нищо.

Карла провря глава през вратата.

Двамата още стояха на същото място, все още плътно един до друг. Мод погледна край Йоахим и видя дъщеря си. Положи длан върху лицето на младежа и отклони погледа му от мястото на Карла.

— Целуни ме пак и ми кажи, че не ме мразиш за тази дреболия.

Карла пристъпи в кабинета.

Йоахим каза:

— Имам нужда от цигара.

Докато той се обръщаше, Карла излезе.

Зачака пред вратата. Имаше ли той цигари в джоба си, или щеше да потърси новия пакет в чантата?

Отговорът дойде след миг.

— Къде е чантата ми? — попита Кох.

Сърцето на Карла спря.

— Остави я в салона — дочу се ясният глас на Мод.

— Не, не я оставих.

Карла прекоси салона, остави чантата на един стол и излезе. После застана на стълбищната площадка и се заслуша.

Чу как двамата влизат от кабинета в салона и Мод възкликва: Ето я, казах ли ти.

— Аз не съм я оставял тук — упорстваше Кох. — Обещах да не я изпускам от поглед. Но го направих, когато те целувах.

— Скъпи мой, ядосан си заради случилото се помежду ни. Успокой се.

— Някой трябва да е влязъл в стаята, докато бях разсеян от…

— Това е абсурдно.

— Не мисля така.

— Нека седнем на пианото, един до друг, както ти харесва — продължаваше Мод, но вече звучеше отчаяно.

— Кой друг е в къщата?

Карла се досети какво следва и се втурна по стълбите и в кухнята. Ада я зяпна тревожно, обаче нямаше време за обяснения.

Чу ботушите на Йоахим по стъпалата.

След миг той беше в кухнята. Държеше чантата в ръка. Лицето му бе гневно. Изгледа Карла и Ада.

— Едната от вас е тършувала в тази чанта!

Карла отговори възможно най-спокойно:

— Не знам какво Ви кара да мислите така, Йоахим.

Мод се появи зад гърба му и влезе покрай него.

— Да пийнем кафе, Ада — рече тя жизнерадостно. — Йоахим, седни, моля те.

Той не й обърна внимание и взе да изучава кухнята. Погледът му спря върху плота на шкафа под прозореца. Карла с ужас установи, че — макар да бе прибрала апарата — е забравила двата резервни филма.

— Това са осеммилиметрови филмчета, нали? — каза Йоахим. — Разполагате ли е малък фотоапарат?

Изведнъж беше престанал да прилича на момче.

— Това ли било? — обади се Мод. — Чудех се какво представляват. Забрави ги друг от учениците ми, офицер от Гестапо впрочем.

Хитра импровизация, но Кох не се хвана.

— Питам се дали не си е забравил и апарата — отвърна той и отвори чекмеджето.

Спретнатото стоманено фотоапаратче лежеше върху бяла кърпа — уличаващо като петно кръв.

Йоахим изглеждаше потресен. Вероятно до момента не вярваше, че наистина е станал жертва на предателство, а по-скоро нямаше търпение да компенсира провала си в секса. И сега за пръв път се изправяше пред истината. Каквато и да бе причината, той за миг се вцепени. Все още с ръка на дръжката на чекмеджето, гледаше апарата като хипнотизиран. В този миг Карла можа да види, че мечтата му за любов е осквернена и че гневът му ще бъде страшен.

Най-сетне вдигна очи. Изгледа трите жени и се спря на Мод.

— Ти си направила това. Ти ме измами. Но ще бъдеш наказана.

Взе апарата и филмчетата, натъпка ги в джоба си и продължи.

— Арестувана сте, госпожо фон Улрих — пристъпи напред и сграбчи ръката й. — Отиваме в главната квартира на Гестапо.

Мод измъкна ръката си от хватката му и отстъпи крачка назад.

Йоахим замахна и я удари с все сила. Беше висок, здрав и млад Ударът се стовари в лицето на Мод и я събори на пода.

Кох се изправи над нея.

— Ти ме направи на глупак — вряскаше той, вече в истерия. — Ти ме излъга, а аз ти повярвах! И двамата ще бъдем изтезавани. И двамата си го заслужаваме!

Кох започна да рита Мод. Тя опита да се претърколи по-далеч, но опря в печката. Десният ботуш на лейтенанта се стоварваше върху ребрата й, бедрата й, корема й.

Ада го нападна и започна да дере лицето му. Той я помете с един удар. После изрита Мод в главата.

Карла се раздвижи.

Тя знаеше, че хората се възстановяват след всякакви травми по тялото, обаче нараняванията в главата често водеха до непоправими увреждания. Всъщност тя не си помисли това съзнателно. Действаше инстинктивно. Взе от масата тенджерата, която Ада така усърдно беше почистила. Улови я за дългата дръжка, вдигна я високо и удари с всичка сила Йоахим по темето.

Той се запрепъва зашеметен.

Карла го удари отново, още по-силно.

Кох рухна в несвяст на пода. Мод се отмести от пътя на падащото тяло, седна облегната на стената и притисна гърдите си.

Карла пак вдигна тенджерата.

Мод изкрещя:

— Не! Спри!

Карла остави тенджерата на масата.

Йоахим се размърда, опита да се надигне.

Ада грабна тенджерата и го удари свирепо. Карла се помъчи а я спре, ала Ада беше неудържима в лудата си ярост. Удряше изпадналия в безсъзнание младеж отново и отново, докато не се измори. После пусна тенджерата и тя изтрополи на пода.

Мод с мъка застана на колене и се втренчи в Йоахим. Очите му бяха широко отворени. Носът му беше изкривен. Черепът му беше смазан. От ухото му течеше кръв. Като че не дишаше.

Карла коленичи до него и допря пръсти до шията му, за да потърси пулс. Нямаше.

— Мъртъв е — продума тя. — Убили сме го. Божичко.

— Горкичкото глупаво момче — проплака Мод.

Задъхана от усилието, Ада попита:

— И какво правим сега?

Карла осъзна, че трябва да се отърват от тялото.

Мод с мъка се изправи на крака. Лявата страна на лицето й се подуваше.

— Мили Боже, как боли — рече тя, притискайки ребрата си. Карла предполагаше, че някое е пукнато.

Ада сведе очи към Йоахим и предложи:

— Можем да го скрием на тавана.

— Да. Докато съседите не започнат да се оплакват от миризмата — отвърна Карла.

— Тогава да го заровим в задния двор.

— И какво ще си кажат хората, когато видят как три жени копаят дълга шест стъпки яма в задния двор на берлинска градска къща? Че се надяваме да открием злато ли?

— Можем да копаем през нощта.

— Това по-малко подозрително ли ще изглежда?

Ада се почеса по главата.

— Трябва да отнесем тялото някъде и да го оставим. В някой парк или канал — заяви Карла.

— А как ще го носим? — поинтересува се Ада.

— Не тежи много — печално рече Мод. — Толкова е слаб и жилав.

— Проблемът не е в теглото — отговори Карла. — Двете с Ада Можем да го носим. Обаче трябва да го направим някак без да предизвикваме подозрения.

— Де да имахме автомобил — въздъхна Мод.

Карла поклати глава.

— Без друго никой не може да вземе бензин.

Трите жени замълчаха. Навън вече се здрачаваше. Ада извади някаква кърпа и я омота около главата на Йоахим, за да не замърси кръвта му пода. Мод тихо плачеше. Сълзите се търкаляха по изкривеното й от болка лице. На Карла й се щеше да прояви съчувствие, но първо трябваше да реши проблема.

— Можем да го сложим в някакъв сандък — предположи тя.

— Само ковчегът има подходящ размер — отговори Ада.

— А някаква мебел? Бюфет да речем?

— Много тежко е — каза Ада и се умисли. — Обаче гардеробът от моята стая е по-лек.

Карла кимна. „Предполагаше се, че една слугиня не разполага с много тоалети, а и не й трябва масивна махагонова мебелировка“, помисли Карла с леко неудобство. Затова в стаята на Карла имаше тясно и разхлопано чамово гардеробче.

— Хайде да го донесем.

Преди войната Ада живееше в сутерена, но сега там имаше бомбоубежище, и тя се беше преместила на горния етаж. Двете с Карла се качиха. Ада отвори гардеробчето и смъкна всички дрехи. Не бяха много — две униформи, няколко рокли и палто, все овехтели. Положи ги спретнато на единичното легло.

Карла наклони гардероба и прецени тежестта му. Беше лек, но неудобен и на двете жени им трябваха няколко минути да го извадят от стаята и да го свалят по стълбите.

Най-сетне положиха гардероба с вратите нагоре на пода във фоайето. Карла отвори вратите. Сега гардеробът заприлича на ковчег с капак на панти.

Карла се върна в кухнята и се приведе над трупа. Извади фотоапарата и филмчетата от джоба му и ги върна в чекмеджето на шкафа.

Карла улови ръцете на Йоахим, а Ада — краката. Вдигнаха го, пренесоха го от кухнята във фоайето и го спуснаха в гардероба. Ада отново омота кърпата около главата му, въпреки че кървенето беше престанало.

Трябваше ли да съблекат униформата му? Карла се позачуди. Така щеше да е по-трудно да се идентифицира трупът, обаче на нея щеше да й се наложи да се отърве от две неща, вместо от едно. Реши да не го събличат.

Взе чантата. Извади бежовата папка с документа, който стоеше в основата на всички събития от деня, и остави вестника и цигарите. Сложи папката на масата и прибра чантата при трупа.

Затвори вратата на гардероба и я заключи, за да не се изтърси тялото. Прибра ключа в джоба на роклята си.

Влезе в трапезарията и погледна през прозореца.

— Мръква. Това е добре.

— Какво ще си помислят хората? — попита Мод.

— Че изнасяме мебел. Може би го продаваме, за да имаме пари за храна.

— Две жени да носят гардероб?

— Жените непрекъснато правят такива неща в наши дни. Сега толкова много мъже са мобилизирани или са убити. Не можем да наемем камион за изнасянето, защото няма как да се вземе бензин.

— Защо правим всичко това по тъмно?

Карла си позволи да покаже раздразнение.

— Не знам, майко. Ако някой ни попита, ще се наложи да измисля нещо. Обаче трупът не може да остане вкъщи.

— Когато открият тялото, ще разберат, че е на жертва на убийство. Ще изследват нараняванията.

Карла също се притесняваше за това.

— Нищо не можем да направим.

— Може да опитат да проследят движението му през днешния ден.

— Йоахим каза, че не е разказвал за уроците по пиано. Искаше да удиви приятелите си със своите умения. Ако имаме късмет, никой няма да знае, че е идвал тук.

„А ако нямаме късмет“, рече си Карла, „всички ще загинем.“

— Какъв мотив за убийството ще допуснат?

— Ще открият ли следи от семенна течност по бельото му?

Мод смутено извърна поглед.

— Да.

— Тогава ще допуснат сексуален контакт, вероятно с друг мъж, който е завършил със сбиване.

— Надявам се да си права.

Карла не беше съвсем уверена, обаче не можеше да измисли нищо, което да могат да направят.

— В канала — предложи тя.

Трупът щеше да отплава и рано или късно да бъде намерен. Щеше да последва разследване на убийство. Щеше да им се наложи просто да се надяват разследването да не доведе до тях.

Карла отвори вратата.

Застана отпред и отляво на гардероба, а Ада — отзад и отдясно. Двете се наведоха.

Ада, която несъмнено имаше повече опит от господарките си в местенето на тежки предмети, каза:

— Наклонете го настрани и пъхнете ръце отдолу.

Карла я послуша.

— Сега лекичко вдигнете края.

Карла вдигна.

— Присвийте колене. Поемете тежестта. Изправете се.

Вдигнаха гардероба на височината на хълбоците си. Ада се наведе и подложи рамо под нейния край. Карла направи същото.

Двете жени се изправиха.

Тежестта се измести по посока на Карла, докато слизаха по стъпалата пред входа, но тя се справяше. Когато излязоха на улицата Карла се насочи към канала, на няколко пресечки от тяхната къща.

Вече се беше стъмнило. Нямаше луна. Само няколко бледи звезди. Заради затъмнението имаше голяма вероятност никой да не забележи как пускат гардероба във водата. Проблемът беше, че Карла почти не виждаше къде отива. Ужасяваше се при мисълта, че може да се спъне и да падне, гардеробът да се разбие на трески и убитият мъж да се покаже.

Край двете жени мина линейка с покрити фарове. Може би бързаше към някое пътно произшествие. По време на затъмнението ставаха доста автомобилни катастрофи. Следователно в квартала имаше и полицейски коли.

Карла си спомни за едно сензационно убийство от първите дни след започването на затъмнението. Някакъв мъж беше убил съпругата си, беше я натикал в сандък и беше прекарал трупа с велосипед през целия град, за да го изхвърли в река Хавел. Щеше ли полицията да си спомня този случай и да гледа с подозрение на всеки, който носи обемисти предмети?

Тъкмо докато мислеше това, край тях премина патрулна кола. Единият полицай изгледа жените с гардероба, но не спря.

Трупът сякаш ставаше все по-тежък. Вечерта беше топла и не след дълго Карла се обливаше в пот. Рамото я болеше от дъските и на нея й се щеше да бе подложила нагъната кърпичка под блузата си.

Завиха зад ъгъла и се натъкнаха на автомобилната катастрофа.

Осемколесен камион с ремарке, натоварен с дървен материал, се беше сблъскал челно с един мерцедес и автомобилът беше доста смазан. Патрулната кола и линейката осветяваха с фаровете си останките. В малкото езерце от мъждивата им светлина неколцина мъже се трупаха край мерцедеса. Явно катастрофата беше станала преди минути, понеже вътре още имаше хора. Един от фелдшерите от линейката се беше проврял през задната врата, за да провери какво е положението и могат ли вече да измъкнат пътниците.

Карла в миг се ужаси. Замря на място, обзета от ледено чувство за вина. Никой обаче не ги бе забелязал и тя бързо разбра, ле трябва просто бързо да се прокраднат обратно и да стигнат до канала по друга улица.

Тъкмо се обръщаше, когато един бдителен полицай насочи фенерчето си към нея.

Карла се изкушаваше да захвърли товара си и да побегне, но се овладя.

— Какво търсите тук? — попита полицаят.

— Изнасяме този гардероб, господин полицай — отвърна Карла и като си повъзвърна присъствие на духа, прикри гузната си нервност с престорено нездраво любопитство.

— Какво се е случило? — поиска да узнае тя и за повече убедителност добави: — Има ли убити?

По себе си Карла съдеше, че професионалистите не понасят подобни вампирски подпитвания. Както очакваше, полицаят презрително отговори:

— Не е Ваша работа. Сега се махайте оттук.

Той се обърна и насочи фенерчето си към вътрешността на смазания автомобил.

Тротоарът от тази страна на улицата беше свободен. Карла светкавично взе решение и продължи да върви направо. Двете с Ада понесоха гардероба към мястото на катастрофата.

Карла не откъсваше очи от екипа, който работеше в малкия кръг светлина. Мъжете бяха напълно съсредоточени върху задачите си и никой не вдигна поглед, когато тя мина край мерцедеса.

Сякаш й отне цяла вечност да мине по дължината на камиона. И щом достигна до задницата му, я споходи вдъхновение.

Тя спря.

Ада прошушна:

— Какво сега?

— Насам — отговори Карла и стъпи на платното зад камиона. — Сваляме гардероба. Без шум.

Положиха гардероба внимателно на земята.

— Тук ли ще го оставим? — попита шепнешком Ада.

Карла извади ключа от джоба си и отключи гардероба. Вдигна поглед. Доколкото можеше да прецени, хората още бяха при колата, на двадесетина стъпки от тях, от другата страна на камиона.

Отвори вратата на гардероба.

Йоахим беше втренчил празния си поглед право нагоре. Главата му още беше омотана в кървавата кърпа.

— Да го изсипем навън — каза Карла. — До колелата.

Двете наклониха гардероба, тялото се търкулна навън и се опря в гумите на камиона.

Карла измъкна окървавената кърпа и я метна в гардероба. Остави чантата до трупа; с радост се отърва от нея. Затвори и заключи вратата на гардероба, после двете с Ада го вдигнаха и отново го понесоха.

Вече беше лесно.

Когато се бяха отдалечили на петдесетина метра в тъмнината, Карла дочу някакъв глас:

— Мили Боже! Има още една жертва. Изглежда са прегазили пешеходец!

Карла и Ада свърнаха зад един ъгъл и облекчението заля младата жена като вълна. Бяха се освободили от тялото. Ако успееха да се доберат до дома, без да привличат повече внимание — и без някой да надникне в гардероба и да забележи кървавата кърпа — щяха да са в безопасност. Нямаше да има разследване на убийство. Йоахим се бе превърнал в пешеходец, случайна жертва на катастрофа заради затъмнението. Ако наистина беше влачен по паважа от колелата на камиона, щеше да има контузии, доста подобни на нанесените с дъното на тежката тенджера. Може би някой опитен патоанатом би забелязал разлика, обаче никой нямаше да реши, че е необходима аутопсия.

Карла се замисли дали не е добре да изоставят някъде и гардероба, но прецени, че не бива. Дори и без кърпата, вътре имаше петна от кръв, които можеха да предизвикат интереса на полицията. Трябваше да го върнат у дома и да го почистят.

Прибраха се, без да срещнат никого.

Оставиха гардероба във фоайето. Ада извади кърпата и я накисна със студена вода в кухненската мивка. Карла забеляза, че бежовата папка е на масата, където я беше оставила. Изпита едновременно въодушевление и тъга, когато я прибра в чекмеджето заедно с апарата и филмчетата. Беше откраднала плана на нацистите, ала беше погубила един млад човек, който бе по-скоро глупав, отколкото злонамерен. Щеше да мисли върху това в продължение на дни, може би дори години, преди да е в състояние да прецени какво изпитва. В момента се чувстваше само ужасно уморена.

Разказа на майка си какво бяха направили. Лявата половина от лицето на Мод беше толкова подута, че окото й почти се затваряше. Притискаше ребрата си отстрани, сякаш по този начин облекчаваше болката. Изглеждаше ужасно.

Карла каза:

— Ти беше страшно смела, мамо. Толкова ти се възхищавам за онова, което направи днес.

— Не се чувствам достойна за възхищение — изнурено отговори Мод. — Така се срамувам. Презирам се.

— Защото не го обичаше ли?

— Напротив. Защото го обичах.