Кен Фолет
Зимата на света (6)

II

Володя влезе в станцията на „Фридрихщрасе“ и се качи на един от влаковете на метрото. Свали шапката, очилата и мръсния шлифер, с които се беше дегизирал като възрастен мъж. Седна, извади носна кърпичка и избърса праха, с който бе зацапал обущата си.

Беше се чудил за шлифера. Беше толкова слънчево, че се притесни да не би от Гестапо да обърнат внимание и да разберат какво възнамерява да прави. Но те се оказаха не тъй умни и след излизането му от бара, след като се преоблече набързо в мъжката тоалетна, не го беше последвал никой.

Предстоеше му да извърши нещо изключително опасно. Хванеха ли го да поддържа контакти с недоволен от режима немец, най-доброто, на което можеше да се надява, бе екстрадирането в Москва и краят на кариерата му. При по-малко късмет, той и неговият немски опозиционер щяха да изчезнат в подземието на главната квартира на Гестапо на улица „Принц Албрехт“ и нямаше да излязат оттам. Съветското правителство щеше да се оплаче от изчезването на един от дипломатите си, немската полиция щеше да се престори, че претърсва страната за изчезнало лице, след което със съжаление щеше да съобщи, че няма резултат.

Разбира се, Володя никога не бе посещавал главната квартира на Гестапо, но знаеше какво би могла да представлява. НКВД имаше подобно помещение в съветското търговско представителство на улица „Лийценбург“ №11 — стоманени врати; стая за разпити с облицовани с плочки стени, за да може кръвта да бъде измивана лесно; вана, в която телата да бъдат разрязвани; електрическа пещ за изгаряне на частите.

Володя бе изпратен в Берлин, за да разшири мрежата от съветски шпиони. Фашизмът триумфираше в Европа, и Германия бе заплаха за СССР повече от всякога. Сталин бе отстранил от поста външния министър Литвинов и го бе заменил с Вячеслав Молотов. Но какво можеше да направи Молотов? Фашистите изглеждаха неудържими. Кремъл живееше под тежестта на унизителния спомен от Голямата война, когато немците бяха разгромили руска армия от шест милиона души. Сталин бе пристъпил към оформянето на пакт с Франция и Великобритания, за да ограничи Германия, но трите държави не успяха да се разберат и преди няколко дни разговорите бяха прекратени.

Войната между Германия и Съветския съюз беше въпрос на време, а работата на Володя бе да събира военна разузнавателна информация, която ще помогне на СССР да спечели тази война.

Слезе от влака в бедния работнически квартал Вединг, на север от центъра на Берлин. Чакаше на спирката, гледаше как останалите пътници си тръгват и се преструваше, че изучава разписанието на стената. Не се помръдна, докато не беше уверен, че никой не го следва.

Тогава стигна до евтиния ресторант, избран за място на срещата. Както правеше винаги, не влезе вътре, а застана на автобусната спирка на отсрещната страна на улицата и се зае да наблюдава входа. Сигурен беше, че се е отървал от опашката си, но трябваше да се убеди, че не са проследили Вернер.

Не бе сигурен дали ще разпознае Вернер Франк — четиринадесетгодишно момче, когато Володя го видя за последен път, а сега на двадесет. Вернер мислеше същото, тъй че се разбраха и двамата да носят днешния брой на Берлинер Моргенпост, отворен на спортната страница. Володя чакаше, четеше статията за откриването на новия футболен сезон и на няколко секунди поглеждаше за Вернер. Още от ученическите си години в Берлин лейтенант Пешков следеше най-добрия отбор на града, Херта. Често беше скандирал — „Ха! Хо! Хе! Херта Бе-Ес-Це!“ Шансовете на клуба го интересуваха, но притеснението му пречеше да се концентрира и той непрекъснато препрочиташе репортажа без да възприеме нищо.

Двете години в Испания не подпомогнаха кариерата му, както се беше надявал — по-скоро обратното. Володя бе разкрил множество немски шпиони като Хайнц Бауер сред немските „доброволци“. НКВД обаче се възползва от това като основание, за да арестува истински доброволци, които бяха изразили леки несъгласия с комунистическата политика. Стотици идеалистично настроени млади хора бяха подложени на мъчения и убити в затворите на НКВД. Понякога изглеждаше, че комунистите са по-заинтересувани да се борят с анархистките си съюзници, а не с фашистките си неприятели.

И цялата работа за нищо. Политиката на Сталин бе катастрофален провал. Крайният резултат беше дясна диктатура, най-лошият възможен резултат за СССР. Вината обаче бе стоварена върху руснаците, които бяха работили в Испания — нищо, че те просто бяха изпълнявали точно указанията от Кремъл. Някои от тези хора изчезнаха скоро след завръщането си в Москва.

Володя се прибра след падането на Мадрид. Посрещнаха го големи промени. През 1937 и 1938 година Сталин бе прочистил Червената армия. Хиляди командири бяха изчезнали — след тях и много от обитателите на дома, където живееха родителите му. Дотогава пренебрегвани хора като Григорий Пешков бяха поставени на местата на отстранените, и кариерата на баща му отново потръгна. Старият отговаряше за защитата на Москва от въздушни нападения и бе страшно зает. Порасналото му положение бе вероятната причина Володя да не е сред хората, пожертвани заради провала на испанската политика на Сталин.

Неприятният Иля Дворкин също някак си избягна наказанието. Върна се в Москва и се омъжи за Аня, сестрата на Володя, за голямо съжаление на последния. Изборът на жените в подобни случаи беше необясним. Сестра му вече бе бременна — Пешков-младши не можеше да потисне кошмарното си видение как Аня люлее бебе с главата на плъх.

След кратък отпуск Володя беше разпределен в Берлин, където отново се налагаше да доказва уменията си.

Вдигна поглед от вестника и видя Вернер на улицата.

Информаторът му не се беше променил много. Бе леко пораснал и малко по-широк в раменете, но меднорусата коса, на която момичетата не можеха да устоят, падаше на челото му по същия начин, а в сините очи се четеше старото търпимо и шеговито отношение към света. Носеше елегантен светлосин летен костюм; на маншетите му проблясваха златни копчета за ръкавели.

Никой не го следеше.

Володя пресече улицата и го пресрещна, преди да е достигнал кафенето. Вернер се усмихна широко и белите му зъби лъснаха.

— Нямаше да те разпозная с тази армейска подстрижка — каза той. — Хубаво е да те видя след толкова много време.

Володя си отбеляза, че не е загубил нищо от топлотата и чара си.

— Да влезем.

— Не искаш да влезем в тази дупка, нали? — попита го Вернер. — Вътре е пълно с водопроводчици, които нагъват кренвирши с горчица.

— Искам да се махнем от улицата. Тук може да ни види всеки минувач.

— Три врати по-нататък има една уличка.

— Добре.

Повървяха малко и свърнаха в тесния пасаж между склад за въглища на открито и една бакалница.

— Какво правиш? — започна Вернер.

— Бих се с фашистите, като теб — Володя се питаше да му казва ли още. — Бях в Испания.

Това не беше тайна.

— Където не успя повече от нас тук, в Германия.

— Още не е приключило.

— Нека те попитам нещо — поде Вернер и се облегна на стената. — Ако мислеше, че болшевизмът е нещо лошо, щеше ли да шпионираш срещу Съветския съюз?

Инстинктът на Володя го подтикваше да каже Не, в никакъв случай! Преди да изрече думите обаче, той схвана колко нетактично щеше да бъде — възможността, която го отблъскваше, беше нещото, вършено от Вернер. Той предаваше страната си в името на по-висока кауза.

— Не знам — отговори лейтенант Пешков. — Сигурно за теб е много трудно да работиш срещу Германия, въпреки че мразиш нацистите.

— Прав си — отбеляза Вернер. — Ами ако започне война, тогава какво правим? Ще ти помагам ли да убиваш нашите войници и да бомбардираш градовете ни?

Володя се притесни. Изглежда, че Вернер започваше да се колебае.

— Това е единственият начин нацистите да бъдат победени — каза той. — Знаеш го.

— Знам. Взех решението си отдавна. Нацистите не направиха нищо, за да ме накарат да го променя. Трудно е — това е всичко.

— Влизам ти в положението — с разбиране произнесе Володя.

Вернер продължи:

— Ти ме помоли да посоча други хора, които биха вършили за теб това, което аз правя.

Володя кимна:

— Хора като Вили Фрунце. Помниш ли го? Най-умният в училище. Истински социалист — той беше председател на събранието, което щурмоваците провалиха.

Вернер поклати глава:

— Той отиде в Англия.

Сърцето на Володя се сви:

— Защо?

— Той е блестящ физик и учи в Лондон.

— По дяволите.

— Но се сетих за друг човек.

— Добре!

— Познаваш ли Хайнрих фон Кесел?

— Не мисля. Той бил ли е ученик в нашето училище?

— Не. Учеше в католическо училище. Тогава и политическите му убеждения са били различни. Баща му беше голяма фигура в Партията на Центъра…

— Която докара Хитлер на власт през 1933 година!

— Да. Тогава Хайнрих е работил за баща си. Баща му е станал националсоциалист, но синът е разкъсван от чувство за вина.

— Откъде знаеш?

— Напил се е и се е изпуснал пред сестра ми Фрида. Тя е на седемнадесет. Мисля, че той я харесва.

Звучеше обещаващо. Настроението на Володя се повиши.

— Комунист ли е?

— Не.

— Какво те кара да мислиш, че ще работи за нас?

— Попитах го направо: „Ако имаш възможност да се бориш с нацистите, като шпионираш в полза на Съветския съюз, ще го направиш ли?“ Каза ми, че ще го направи.

— Какво работи?

— В армията е, но дробовете му не са в ред, и затова е на канцеларска длъжност, което пък е отлично за нас, понеже сега работи за Върховното командване на армията в отдела за икономическо планиране и военни доставки.

Володя бе впечатлен. Такъв човек щеше да знае точно колко камиони, танкове, картечници и подводници получава немската армия всеки месец, както и къде ги разпределят. Новината го развълнува.

— Кога мога да се запозная с него?

— Сега. Разбрах се да пием по едно в хотел Адлон след работа.

Володя изхъмка. Адлон бе най-луксозният хотел на столицата. Намираше се на „Унтер ден Линден“. Тъй като се намираше в правителствения и в дипломатическия квартал, барът беше любимото място на журналистите за лов на клюки. Володя не би подбрал подобно място за среща. Но не можеше да си позволи да пропусне шанса.

— Добре — заключи той. — Но няма да говоря с когото и да е от двама ви там. Ще те последвам, ще разпозная Хайнрих, ще го последвам навън и по-късно ще го заговоря.

— Става. Ще те откарам там. Колата ми е зад ъгъла.

Докато вървяха към другия край на уличката, Вернер даде на Володя служебния и домашния адрес и телефонните номера на Хайнрих; лейтенантът ги запази в паметта си.

— Ето ни — каза Вернер. — Скачай вътре.

Колата беше Мерцедес 540К Аутобан Курир, смайващо красив модел с чувствено извити калници; капакът бе по-дълъг от цялата машина Форд Т; задната страна бе скосена. Машината бе толкова скъпа, че бяха продадени едва няколко.

Володя направо зяпна.

— Не трябва ли да имаш по-незабележима кола? — недоверчиво попита той.

— Двоен блъф — обясни Вернер. — Хората си мислят, че никой истински шпионин няма да се държи толкова показно.

Володя щеше да го попита как може да си позволи нещо такова, но си припомни, че бащата на Вернер е богат собственик на фабрика.

— Не влизам в това чудо — каза Володя. — Ще се движа с влака.

— Както искаш.

— Ще се видим в Адлон, но не показвай, че ме познаваш.

— Разбира се.

Половин час по-късно лейтенант Пешков видя колата на Вернер, небрежно паркирана пред хотела. Отношението на Вернер му се струваше безразсъдно, но се запита дали пък това не е необходима част от смелостта му. Може би той трябваше да се прави на безгрижен, за да поема тежките рискове от шпионирането срещу нацистите. Ако показваше опасността, в която се намира, навярно нямаше да може да върши работата си.

Барът на Адлон бе препълнен със светски жени и добре облечени мъже, много от тях в елегантно скроени униформи. Володя веднага забеляза Вернер на една маса с друг мъж, вероятно Хайнрих фон Кесел. Докато минаваше покрай тях, съветският лейтенант чу Хайнрих да твърди авторитетно:

— Бък Клейтън е много по-добър тромпетист от Хот Липс Пейдж.

После се добра до бара, поръча си бира и дискретно заразглежда новия потенциален шпионин.

Хайнрих беше блед, с гъста черна коса, дълга по армейските стандарти. Въпреки че разговаряха за относително маловажна тема като джазовата музика, той изглеждаше много напрегнат, жестикулираше за по-голяма убедителност и постоянно прокарваше пръсти през косата си. В джоба на униформената му куртка беше поставена книга; Володя беше готов да се обзаложи, че е поезия.

Лейтенант Пешков бавно изпи две бири и се преструваше, че изчита Моргенпост от началото до края. Опита се да не се въодушевява прекалено по отношение на Хайнрих. Човекът бе много обещаващ, но нямаше гаранция, че ще сътрудничи.

Набирането на информаторите беше най-трудната част от работата на Володя. Вземането на предпазни мерки бе трудно, понеже човекът още не беше завербуван. Често се налагаше предложението да бъде правено на неподходящи места, обикновено на открито. Не можеше да се предскаже как ще реагира обектът — можеше да се ядоса и да откаже на висок глас или да се уплаши и направо да избяга. Вербовчикът обаче не можеше да направи много за контрола на ситуацията. В някакъв момент трябваше да зададе простия пряк въпрос:

— Искаш ли да шпионираш?

Мислеше как да подходи към Хайнрих. Може би религията беше ключът към личността му. Володя си спомни думите на началника си Лемитов:

— Отпадналите от вярата католици стават добри агенти. Отхвърлят пълната власт на църквата, само за да приемат пълната власт на партията.

Хайнрих може би трябваше да дири прошка за онова, което е сторил. Щеше ли обаче да рискува живота си?

Най-накрая Вернер плати сметката и двамата мъже излязоха. Володя тръгна след тях. Вън от хотела се разделиха — Вернер тръгна с изсвирване на гумите, а Хайнрих потегли пеш през парка. Володя го последва.

Нощта се спускаше, но небето бе ясно и можеше да вижда добре. Много хора се разхождаха — вечерният въздух беше топъл; повечето вървяха по двойки. Володя постоянно се оглеждаше назад, за да е уверен, че никой не е вървял след него или Хайнрих от Адлон нататък. Почувства се доволен, пое дълбоко дъх, стегна нервите си и се изравни с Хайнрих.

Вървеше покрай него и проговори:

— За греха има изкупление.

Хайнрих го изгледа предпазливо, като че ли беше луд:

— Да не сте свещеник?

— Можете да навредите на злодейския режим, за чието създаване сте помогнал.

Хайнрих продължи да върви, но изглеждаше притеснен:

— Кой сте Вие? Какво знаете за мен?

Володя продължи да не обръща внимание на въпросите му:

— Някой ден нацистите ще бъдат победени. С Ваша помощ този ден може да настъпи по-скоро.

— Ако сте агент на Гестапо, който се надява да ми постави клопка, не си губете времето. Аз съм лоялен немец.

— Обърнахте ли внимание на акцента ми?

— Да — звучите като русин.

— Колко агенти на Гестапо говорят немски с руски акцент или имат въображението да го имитират?

Хайнрих се засмя нервно.

— Не знам нищо за агентите на Гестапо — обясни той. — Не биваше да повдигам въпроса — много глупаво от моя страна.

— Службата Ви прави отчети за поръчаните от военните количества въоръжения и други резерви. Копията на тези отчети могат да бъдат от изключителна полза за противниците на нацистите.

— Искате да кажете за Червената армия.

— А кой друг ще унищожи този режим?

— Ние водим точна отчетност за всички копия.

Володя потисна усещането си за триумф. Хайнрих мислеше за практическите трудности. Това значеше, че е склонен да се съгласи по принцип.

— Направете още едно копие — предложи Володя. — Или препишете документа на ръка. Или вземете нечие копие за архива. Има много начини.

— Има, разбира се. И всеки от тях може да доведе до смъртта ми.

— Ако не направим нещо за извършваните от този режим престъпления… струва ли си да живеем?

Хайнрих спря и го загледа. Володя не можеше да разчете мислите му, но инстинктът му го накара да запази мълчание. След дълга пауза Хайнрих въздъхна и каза:

— Ще си помисля.

„Мой е“, помисли си възторжено Володя.

Хайнрих продължи:

— Как да се свързвам с Вас?

— Вие не — прекъсна го Володя. — Аз ще се свържа с Вас.

Докосна периферията на шапката си и се върна по пътя, по който бе дошъл.

Изпитваше възторг. Ако Хайнрих нямаше намерението да приеме, щеше твърдо да отхвърли предложението. Обещанието да помисли беше почти приемане. Щеше да заспи с мисълта. Щеше да прецени опасностите. Но вероятно щеше да го направи. Володя беше почти сигурен.

Каза си да не става прекалено самоуверен. Страшно много неща можеха да се развият не както трябва.

И все пак на излизане от парка, докато минаваше покрай ярките светлини на магазините и ресторантите по „Унтер ден Линден“, беше изпълнен с надежди. Не беше вечерял, но не можеше да си го позволи на тази улица.

Взе трамвая на изток, към евтиния квартал „Фридрисхайн“, и се добра до малко апартаментче в една кооперация. Отвори му дребничко, хубаво, русокосо момиче на осемнадесет години. Носеше розов пуловер и тъмни три четвърти памучни панталони. Беше боса. Макар и слабичка, имаше хубави гърди.

— Съжалявам, че минавам без предупреждение — започна Володя. — Удобно ли е?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Влизай.

Той прекрачи прага. Тя затвори вратата и го прегърна.

— Винаги се радвам да те видя — каза му тя и го целуна страстно. Лили Маркграф имаше много любов за раздаване. Володя излизаше с нея само веднъж седмично след завръщането си в Берлин. Не беше влюбен и знаеше, че Лили излиза с други мъже, включително Вернер; когато бяха насаме, тя беше много страстна.

След миг тя го попита:

— Чу ли новините? Затова ли идваш?

— Какви новини? — Лили работеше като секретар в една пресагенция и винаги научаваше за нещата първа.

— Съветският съюз е подписал пакт с Германия! — обясни му тя.

Това звучеше безсмислено.

— Искаш да кажеш, пакт с Великобритания и Франция срещу Германия.

— Не! Това е изненадата — Сталин и Хитлер са приятели.

— Но…

Володя спря, напълно объркан. Приятели с Хитлер? Изглеждаше лудост. Това ли беше разрешението на проблема, измислено от новия съветски външен министър Молотов? Не успяхме да спрем вълната на световния фашизъм — и затова спираме опитите?

Баща ми затова ли е правил революция?

III

Уди Дюър отново срещна Джоан Рузрок след четири години.

Никой от запознатите с баща й хора не вярваше, че той е опитал да изнасили една начинаеща актриса в Риц-Карлтън. Момичето беше оттеглило обвиненията — но това бяха неинтересни новини и пресата не им обърна голямо внимание. По тази причина за хората в Бъфало Дейв си оставаше насилник. Затова и родителите на Джоан се преселиха в Палм Бийч, и Уди загуби връзка с нея.

Видя я отново в Белия дом.

Уди беше с баща си, сенатора Гас Дюър, и двамата отиваха на посещение при президента. Уди беше срещал Франклин Д. Рузвелт няколко пъти. Баща му и президентът бяха приятели от години. Но срещите им бяха официални събития — ФДР стискаше ръката на Уди и го питаше как върви учението. За пръв път Дюър-младши щеше да присъства на истинска политическа среща с президента.

Влязоха през главния вход на Западното крило, минаха през фоайето и се озоваха в голяма чакалня — и там беше тя.

Уди я гледаше с наслада. Не се беше променила. С тясното си гордо лице и извития си нос продължаваше да прилича на върховната жрица на някакъв древен култ. Както винаги, носеше прости, но ефектни дрехи — днес беше облякла тъмносин костюм от някаква особена тъкан и сламена шапка с широка периферия в същия цвят. Уди бе доволен, че сутринта облече чиста бяла риза и новата си раирана вратовръзка.

Тя изглеждаше приятно изненадана да го види:

— Изглеждаш чудесно! — каза тя. — В столицата ли работиш сега?

— Просто помагам в кабинета на баща си през лятото — обясни той. — Още съм в Харвард.

Тя се обърна към баща му и го поздрави почтително:

Добър ден, господин сенатор.

— Здравейте, Джоан.

Синът на сенатора беше на върха на щастието, че я е срещнал — тя беше изкусителна, както винаги. Той искаше да продължи разговора.

Попита я:

— Какво правиш тук?

— Работя в Държавния департамент.

Удроу Дюър кимна. Това обясняваше почтителното й отношение към баща му. Тя беше влязла в един свят, където хората направо се кланяха на сенатора Дюър. Синът му поде отново:

— Какво работиш?

— Аз съм помощник на друг помощник. Шефът ми е при президента, но аз съм твърде нископоставена, за да вляза в кабинета му.

— Винаги си се интересувала от политика. Спомням си един спор за линчуванията.

— Бъфало ми липсва. Колко се забавлявахме там!

Той си спомни как я целуна на бала на Тенисклуба и усети как се изчервява.

Баща му се намеси:

— Моля, предайте най-добрите ми почитания на баща си.

Това означаваше, че трябва да тръгват.

Уди обмисляше дали да я пита за телефонния й номер, но тя го изпревари:

— Ще ми бъде приятно да те видя отново, Уди.

Той беше очарован.

— Разбира се!

— Свободен ли си тази вечер? Поканила съм няколко приятели за коктейли.

— Звучи страхотно!

Тя му даде адреса си — една кооперация наблизо, а после баща му го издърпа от другия край на стаята.

Един телохранител кимна фамилиарно на Гас и баща и син Дюър влязоха в друга чакалня.

Гас започна:

— Виж, Уди, не казвай нищо, освен ако президентът не те попита лично.

Уди опита да се съсредоточи върху предстоящата среща. В Европа бе настъпило политическо земетресение — Съветският съюз подписа пакт за ненападение с нацистка Германия и обърка сметките на всички. Бащата на Уди беше един от важните членове на сенатската Комисия за външна политика и президентът искаше да знае какво мисли той по въпроса.

Гас Дюър имаше и друг проблем за обсъждане. Той искаше да убеди Рузвелт да съживи Обществото на народите.

Пазарлъкът щеше да бъде труден. САЩ никога не бяха влизали в Обществото на народите, а и американците не бяха в особен възторг от него. То се беше провалило страховито с кризите от тридесетте години — японската агресия в Далечния Изток, италианският империализъм в Африка, успехите на нацистите в Европа, рухването на демокрацията в Испания. Гас обаче беше твърдо решен да опита. Уди знаеше, че това винаги е било мечтата му — един световен съвет, който да разрешава конфликтите и да предотвратява войни.

Той изцяло подкрепяше баща си. При един дебат в Харвард бе държал реч по въпроса. Когато две държави са в конфликт, най-лошото възможно действие е хората да убиват хора от другата страна. На него това му се струваше твърде очевидно.

— Наясно съм защо се случва, разбира се — заяви той по време на дебата. — Точно както съм наясно защо пияните се бият с юмруци. Това обаче не го прави по-малко ирационално.

В момента обаче за него бе много трудно да мисли за заплахата от война в Европа. Старите му чувства към Джоан се завърнаха изведнъж. Питаше се дали ще го целуне отново — може би тази вечер. Винаги го беше харесвала и изглежда все още го харесваше — иначе защо ще го кани на партито си? През 1935 година беше отказала да излезе с него, понеже той беше на петнадесет, а тя на осемнадесет — разбираемо, макар тогава да не му изглеждаше така. Сега обаче и двамата бяха с четири години по-големи, та разликата във възрастта не би изглеждала толкова голяма — или…? Надяваше се да е така. В Бъфало и в Харвард беше излизал с момичета, но към нито едно не изпита всеобхващащата страст към Джоан.

— Разбра ли го? — попита баща му.

Уди се почувства глупаво. Баща му се готвеше да направи на президента предложение, което би донесло мир на света, а той можеше да мисли само за целувката на Джоан.

— Да — потвърди той. — Няма да казвам нищо, преди той да ме е заговорил.

— В стаята влезе висока, слаба жена в началото на четвъртото си десетилетие, спокойна и уверена на вид, като че ли притежаваше сградата; Уди разпозна Маргьорит ЛеХанд, или Миси, която ръководеше кабинета на Рузвелт. Имаше дълго, мъжко лице с голям нос, тъмната й коса бе прошарена със сиво. Усмихна се топло на Гас:

— Удоволствие е да Ви видя отново, господин сенатор.

— Как сте, Миси? Това е синът ми Удроу.

— Спомням си го. Президентът е готов да приеме и двама ви.

Отдадеността й на Рузвелт беше прочута. Според вашингтонските клюки ФДР я обичал повече, отколкото подобавало на женен човек. От внимателните, но ясни забележки, които си разменяха родителите му, Уди знаеше, че парализата на Рузвелт не засяга определени негови телесни части. Жена му Елинор бе отказала да споделя постелята с него след раждането на шестото им дете преди повече от двадесет години. Може би му се полагаше една обичаща го секретарка.

Тя ги преведе през още една врата, през тясно коридорче и двамата се оказаха в Овалния кабинет.

Президентът седеше зад бюро с гръб към трите високи прозореца от извития еркер. Щорите бяха спуснати, за да не позволяват на августовското слънце да прониква през обърнатите на юг прозорци. Уди забеляза, че Рузвелт ползваше обикновен канцеларски стол, а не инвалидната си количка. Бе облечен в бял костюм и пушеше поставена в цигаре цигара.

Не беше красавец. Косата му оредяваше, брадичката се губеше, пенснето прекалено сближаваше очите му. И все пак имаше нещо изключително притегателно в широката му усмивка, в протегнатата за поздрав ръка, в любезния тон, с който произнесе:

— Радвам се да те видя, Гас, влизайте.

— Господин президент, помните по-големия ми син Удроу.

— Разбира се. Как е в Харвард, Уди?

— Отлично, сър, благодаря Ви. Аз съм в дискусионния клуб.

Знаеше, че политиците често имат дарбата да изглеждат така, сякаш познават всекиго отблизо. Или имаха отлична памет, или секретарките им опресняваха паметта както трябва.

— И аз съм бил в Харвард. Седнете, седнете.

Рузвелт извади фаса на цигарата си от цигарето и го смачка в препълнен пепелник.

— Гас, какво, по дяволите, става в Европа?

Президентът знае какво става в Европа, помисли си Уди. Имаше си цял Държавен департамент за тая работа. Но искаше анализа на Гас Дюър.

Сенаторът започна:

— По мое мнение Германия и Русия си остават смъртни врагове.

— Така си мислехме и всички ние. Защо тогава подписаха този пакт?

— И за двете това е кратковременно решение. На Сталин му трябва време. Иска да изгради Червената армия, за да могат да победят Германия, ако се стигне до това.

— Ами другият?

— Хитлер явно се готви да направи нещо по отношение на Полша. Немската преса е пълна със смехотворни истории за това как поляците се били отнасяли зле със своите немци. Хитлер не подбужда омраза без някаква цел. Каквото и да планира, не иска Съветите да му пречат. Затова е и пактът.

— Горе-долу същото обяснява и Хъл — Кордел Хъл беше държавният секретар. — Но той не знае какво ще последва. Сталин ще остави ли Хитлер да върши всичко, каквото иска?

— Аз смятам, че те ще си поделят Полша в следващите няколко седмици.

— А после?

— Преди няколко часа британците подписаха нов договор с Полша, като обещават да им се притекат на помощ, ако бъдат нападнати.

— Какво могат да направят?

— Нищо, сър. Британската армия, флот и авиация не могат да попречат на немците да завладеят Полша.

— Какво мислиш, че ние трябва да направим, Гас? — попита президентът.

Уди знаеше, че това е шансът на баща му. За няколко минути имаше на свое разположение вниманието на президента — рядка възможност да направи нещо. Уди тайно преплете пръсти за късмет.

Гас се наведе напред.

— Не желаем синовете ни да отиват на война, както отидохме ние.

Рузвелт имаше четирима сина, всичките на по двадесет и тридесет години. Изведнъж Уди разбра защо е тук — бяха го довели, за да напомня на президента за собствените му синове. Гас продължи спокойно:

— Не можем отново да изпращаме американски момчета на заколение в Европа. Светът има нужда от полицейска сила.

— Какво имаш предвид? — неангажиращо попита Рузвелт.

— Обществото на народите не е такъв провал, както си го мислят хората. През двадесетте години разреши граничния спор между Финладния и Швеция и още един между Турция и Ирак.

Гас броеше на пръсти.

— Обществото попречи на Гърция и Югославия да нахлуят в Албания и убеди Гърция да се изтегли от България. Изпрати мироопазващи сили, за да предотврати враждебни действия между Колумбия и Перу.

— Да, така е. Но през тридесетте…

— Обществото не беше достатъчно силно, за да се справи с фашистката агресия. Не е изненадващо. То бе непълноценно от началото, понеже Конгресът отказа да ратифицира Устава, тъй че Съединените щати не станаха член. Трябва ни нова, водена от Америка версия, този път — със зъби.

Гас замълча за момент.

— Господин президент, твърде рано е да се предаваме по въпроса за един мирен свят.

Уди спря да диша. Рузвелт кимна, но Дюър-син знаеше, че той и без това винаги кима. За него беше рядкост да изкаже открито несъгласието си. Не обичаше конфронтацията. „Трябва да внимаваш“ — бе чувал Удроу Дюър от баща си — „да не вземаш мълчанието му за съгласие.“ Не смееше да погледне баща си, както бе седнал до него, но можеше да усети напрежението.

Най-накрая президентът произнесе:

— Мисля, че си прав.

Уди трябваше да се вземе в ръце, за да не извика на висок глас. Президентът се беше съгласил! Погледна към баща си. Обикновено невъзмутим, Гас не можеше да скрие изненадата си. Победата беше толкова бърза.

Сенаторът се зае да я затвърди.

— В този случай мога ли да предложа Кордел Хъл и аз да съставим документ във връзка с Вашите съображения?

— Хъл си има достатъчно за вършене. Говори с Уелс.

Съмнър Уелс бе помощник-държавният секретар, едновременно амбициозен и показен човек, и Уди бе наясно, че баща му не би спрял избора си на него. Но Уелс беше семеен приятел на Рузвелтови много отдавна — бил е шафер на сватбата на ФДР.

Независимо от това Гас нямаше намерение да създава проблеми точно сега.

— Разбира се — съгласи се той.

— Нещо друго?

Това си беше явно отпращане. Гас стана и Уди направи като него. Баща му запита:

— Как е майка Ви, госпожа Рузвелт, сър? Последно научих, че била във Франция.

— Корабът й отплава вчера, слава Богу.

— Радвам се да го чуя.

— Благодаря ви, задето наминахте — продължи Рузвелт. — Наистина ценя приятелството ти, Гас.

Той му отговори:

— Нищо не може да ми достави по-голямо удоволствие, сър.

Стисна ръката на президента и Уди направи същото.

После си тръгнаха.

Уди изпитваше някакви надежди, че Джоан още ще бъде наоколо, но тя си бе тръгнала.

Докато излизаха от сградата, Гас се обърна към него:

— Хайде да седнем някъде за по едно питие по случай успеха ни.

Уди погледна часовника си — беше пет часа.

— Става — каза той.

Отидоха в При стария Ебит на улица „Ф“, близо до Петнадесета — цветно стъкло, зелено кадифе, месингови лампи и ловни трофеи. Беше пълно с конгресмени, сенатори и с хората, които се навъртаха около тях — сътрудници, лобисти и журналисти. Гас си поръча сухо мартини и една бира за Уди. Той се усмихна: щеше да пие с удоволствие едно мартини. Всъщност нямаше — на него му приличаше на студен джин — но щеше да е учтиво да го попитат. Все пак, вдигна чаша и произнесе:

— Поздравления. Получи, каквото искаше.

— От каквото светът има нужда.

— Изложи аргументите си блестящо.

— Няма нужда да убеждавам Рузвелт. По убеждения е либерален човек, но е и прагматичен. Наясно е, че не всичко може да бъде сторено — трябва да си избираш битки, които можеш да спечелиш. За него Новият курс е номер едно — да върне безработните на работа. Няма да направи нищо, което пречи на главната задача. Ако планът ми стане достатъчно спорен, за да разбуни хората, които го подкрепят, той ще го изостави.

— Значи все още не сме спечелили нищо.

Гас се усмихна.

— Направихме важната първа стъпка. Но — да, не сме спечелили нищо.

— Лошо, че ти стовари Уелс на главата.

— Не съвсем. Съмнър подсилва проекта. По-близък е до президента от мен. Но е непредсказуем. Може да се заеме с него и после да хукне в друга посока.

Уди огледа залата и видя познато лице.

— Я познай кой е тук. Трябваше да се досетя.

Гас проследи погледа му.

— Застанал е на бара — обясни синът му. — Заедно с неколцина по-възрастни мъже с шапки и една блондинка. Грег Пешков.

Както обикновено, въпреки скъпите си дрехи, Грег изглеждаше раздърпан — копринената вратовръзка беше изкривена, краят на ризата се подаваше от панталона, по самите панталони в сладоледен цвят имаше размазана пепел от цигара. Блондинката обаче го гледаше с обожание.

— Е, да — съгласи се Гас. — Виждате ли се често в Харвард?

— Учи физика, но не се навърта много около учените — предполагам, че му е прекалено скучно. Виждам го в редакцията на Кримзън.

Харвард Кримзън беше студентският вестник. Уди правеше снимки за него, а Грег пишеше статии.

— Това лято кара стаж в Държавния департамент и затова е тук.

— Като го гледам, в службата по печата е — прецени Гас. — Двамата му спътници са репортери — кафявият костюм за Чикаго Трибюн, мъжът с лулата за кливландския Плейн Дийлър.

Уди забеляза как Грег си говори с журналистите, все едно са стари приятели — хващаше ръката на единия, докато се навеждаше напред, за да му каже тихо нещо, потупваше другия по гърба като шеговито поздравление. Уди му завиждаше за този талант. Беше полезен за политиците, макар и може би не от съществено значение — баща му нямаше такова умение да се държи приятелски с всеки, а беше един от най-влиятелните старши държавници в Америка.

Уди продължи:

— Как ли се чувства покрай заплахата от война доведената му сестра Дейзи? Тя е в Лондон. Омъжи се за някакъв английски лорд.

— Да бъдем точни — за големия син на граф Фицхърбърт, когото някога познавах доста добре.

— Всички момичета в Бъфало й завиждат. Кралят отиде на сватбата й.

— Познавам и сестрата на Фицхърбърт, Мод — прекрасна жена. Омъжи се за един немец, Валтер фон Улрих. Аз щях да я взема, ако Валтер не се бе захванал с нея пръв.

Уди повдигна вежди. Не беше обичайно за баща му да говори по такъв начин.

— Това бе преди да се влюбя в майка ти, разбира се.

— Да — и Уди сподави усмивката си.

— Изгубих Валтер и Мод от погледа си, откак Хитлер забрани Социалдемократическата партия. Надявам се да са добре. Ако има война…

Уди забеляза, че говоренето за война накара баща му да се впусне в приказки за миналото.

— Поне Америка не е замесена.

— Така си мислехме и последния път.

Гас смени темата.

— Какво чуваш от малкия си брат?

Уди въздъхна.

— Няма да промени мнението си, татко. Няма да отиде в Харвард или който и да е друг университет.

Това беше семеен проблем. Чък обяви, че стане ли на осемнадесет, записва се във флота. Без завършен колеж щеше да е без изгледи изобщо да стане офицер. Това ужасяваше амбициозните му родители.

— Достатъчно умен е за колеж, по дяволите — изкоментира Гас.

— Бие ме на шах.

— И мен. Какъв му е проблемът?

— Не обича да учи. Обича лодките. Интересува се единствено от плаване.

Уди погледна часовника си.

— Трябва да отиваш на парти — напомни му баща му.

— Не е спешно…

— Хайде, хайде. Тя е много привлекателно момиче. Изчезвай оттука.

Уди се ухили. Баща му можеше да е изненадващо проницателен.

— Благодаря, тате.

Стана.

Едновременно с него си тръгваше и Грег Пешков; двамата излязоха заедно.

— Здрасти, Уди, как са работите при тебе? — любезно го попита Грег и тръгна в неговата посока.

Някога на Уди му се искаше да удари Грег за участието му в скроения на Дейв Рузрок номер. С годините чувствата му охладняха, а и отговорен бе Лев Пешков, а не синът му, който тогава бе само на петнадесет. Независимо от това Уди не показа нищо повече от учтивост.

— Вашингтон ми харесва — каза той, докато ходеха по един от широките булеварди на града. — А на теб?

— Харесва ми. Бързо спират да се изненадват от името ми. — Като видя въпросителното изражение на Уди, Грег обясни — Държавният департамент е пълен с хора, които се казват Смит, Фабр, Йенсен и МакАлистър. Няма никакви Козински, Коен или Пападопулос.

Уди схвана, че това е вярно. Властта беше в ръцете на една доста затворена малка етническа група. Защо ли не го бе забелязал по-рано? Може би защото в училище, в църквата и в Харвард е било същото.

Грег продължи.

— Хората не са тесногръди. Ще направят изключение за някого, който говори добър руски и идва от богато семейство.

Грег беше насмешлив, но се усещаше обертон на истинско недоволство, и Уди разбра, че събеседникът му наистина се държи предизвикателно.

— Мислят, че баща ми е гангстер — отново започна Грег. — Но това наистина не ги занимава сериозно. Повечето богати хора имат гангстер сред предците си.

— Звучиш така, сякаш мразиш Вашингтон.

— Напротив! Никъде другаде не бих отишъл. Властта е тук.

Уди смяташе, че той е тук, защото е по-идеалистично настроен.

— Тук съм, защото има неща, които искам да направя; има промени, които искам да извърша.

Грег се усмихна:

— Май става дума за същото — власт.

— Хмм — Уди не бе гледал на нещата по този начин.

Грег поде отново:

— Мислиш ли, че ще има война в Европа?

— Ти трябва да си наясно, нали работиш в Държавния департамент!

— Да, но в бюрото по печата. Знам само приказките, които разправяме на репортерите. Нямам си и представа от истинското положение.

— По дяволите, и аз не знам нищо. Току-що бях при президента и не мисля, че и той знае.

— Сестра ми Дейзи е там.

Тонът на Грег се промени. Притеснението му беше истинско и Уди омекна.

— Знам.

— Ако има бомбардировки, дори и жените и децата няма да бъдат в безопасност. Смяташ ли, че немците ще бомбардират Лондон?

Само един честен отговор беше възможен:

— Предполагам, че ще го направят.

— Иска ми се да се прибере у дома.

— Може би няма да има война. Миналата година британският премиер Чембърлейн сключи с Хитлер сделка за Чехословакия в последния момент…

— Той я продаде в последния момент.

— Да. Може би ще направи същото за Полша — въпреки че времето изтича.

Грег кимна мрачно и смени темата на разговора:

— Накъде си тръгнал?

— За апартамента на Джоан Рузрок. Тя е организирала парти.

— Чух за това. Познавам една от съквартирантките й. Както можеш да предположиш, не съм поканен. Сградата й е… Боже милостиви! — Грег спря по средата на изречението.

Уди също спря. Спътникът му гледаше право напред. Уди проследи погледа му и забеляза, че е зяпнал привлекателна черна жена, която вървеше срещу тях по улица „И“. Беше приблизително на тяхна възраст и красива; широките й розово-кафяви устни накараха Удроу Дюър да мисли за целувки. Жената носеше обикновена черна рокля — можеше да е част от келнерски работен костюм, но я беше облякла заедно с хубава шапка и обувки по модата, които й придаваха елегантен вид.

Тя ги забеляза, срещна очите на Грегъри Пешков и погледна настрани.

Той произнесе:

— Джаки? Джаки Джейкс?

Госпожицата не му обърна внимание и продължи да ходи, но на Уди му се стори, че е притеснена.

Грег продължи:

— Джаки, това съм аз, Грег Пешков.

Джаки — ако беше тя — не отговори, но сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Джаки — всъщност Мейбъл! Ти ме познаваш!

Грег заемаше средата на тротоара с широко разперени в умолителен жест ръце.

Тя преднамерено го заобиколи, без да му говори или да посреща погледа му, и отмина.

Грег се обърна:

— Чакай малко! — извика той след нея. — Преди четири години избяга от мен — дължиш ми обяснение!

Уди си рече, че това е нетипично за Грег. И в училище, и в Харвард той винаги се беше оправял чудесно с жените. Сега обаче изглеждаше наистина разстроен — объркан, наранен, почти отчаян.

Преди четири години, сметна Уди. Можеше ли да е момичето от скандала? Беше се случило тук, във Вашингтон. Тя несъмнено живееше в града.

Грег се затича след нея. На ъгъла беше спряло такси. Пътникът, мъж в смокинг, стоеше на бордюра и плащаше на шофьора. Джаки скочи в колата и тресна вратата.

Грег отиде до прозореца и извика:

— Говори с мен, моля те!

Мъжът в смокинга завърши:

— Задръжте рестото — и си тръгна.

Колата отпраши, а Грег гледаше подире й.

Той бавно се върна там, където стоеше любопитният Уди.

— Не разбирам — проговори Грегъри.

— Тя изглеждаше уплашена — каза му Удроу.

— От какво? Та аз бях луд по нея.

— Добре де, беше уплашена от нещо.

Грег сякаш се отръска:

— Съжалявам — започна той. — Това все пак не е твой проблем. Моите извинения.

— Няма нищо.

Грег посочи към една кооперация на няколко крачки от тях.

— Това е сградата на Джоан — обясни той. — Приятно прекарване.

И си тръгна.

Донякъде изненадан, Уди влезе във входа. Скоро обаче забрави за емоционалния живот на някогашния си съученик и започна да мисли за своя емоционален живот. Джоан наистина ли го харесваше? Можеше и да не го целуне тази вечер, но пък той можеше да я покани на среща.

Кооперацията беше скромна, без портиер или иконом. Списъкът във входа показваше, че Рузрок живее заедно със Стюарт и Фишър, вероятно още две момичета. Уди се качи на асансьора. Усети се, че е с празни ръце — трябваше да донесе бонбони или цветя. Замисли се дали да се върне и да купи нещо, но реши, че ще прекали с добрите маниери. Натисна звънеца.

Момиче в началото на двадесетте си години отвори вратата.

Уди каза:

— Добър вечер, аз съм…

— Влизай — покани го тя, без да чака за името му. — Питиетата са в кухнята, а храната е на масата във всекидневната, ако е останало нещо.

После се обърна — явно решила, че го е посрещнала достатъчно любезно.

Малкият апартамент бе изпълнен с хора, които пиеха, пушеха, говореха на висок глас над шума на грамофона. Джоан бе казала „няколко приятели“ и Уди си представяше как осем или десет млади хора са насядали около масата за кафе и обсъждат кризата в Европа. Беше разочарован — тъпканицата нямаше да му даде голяма възможност да покаже на домакинята колко е пораснал.

Огледа се за нея. Беше по-висок от повечето хора и можеше да вижда над главите им. Не я видя. Запроправя си път през тълпата за да я търси. Промъкваше се и едно едрогърдесто момиче с хубави тъмни очи го заговори:

— Хей, високият, здрасти. Аз съм Даяна Тавернер. Ти как се казваш?

— Търся Джоан — отвърна той.

Тя сви рамене:

— Пожелавам ти късмет.

И се обърна.

Той се добра до кухнята. Шумът леко намаля. Джоан беше неоткриваема, но Уди реши да си вземе питие, докато е там. Широкоплещест мъж на около тридесет години друсаше шейкъра за коктейли. Добре облечен — в светлокафяв костюм, светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка; явно не беше барман, а се държеше като домакин.

— Уискито е там — обясни той на друг гостенин. — Сипете си. Правя мартини за тези, които са заинтересувани.

Уди попита:

— Да имате бърбън?

— Ето — мъжът му подаде шишето. — Аз съм Бексфорт Рос.

— Уди Дюър — и той намери чаша и си сипа.

— Ледът е в оная съдинка — обясни Бексфорт. — Откъде си, Уди?

— Карам стаж в сената. А ти?

— Работя в Държавния департамент. Завеждам отдела за Италия.

Рос започна да подава мартинита.

„Явно е някоя изгряваща звезда“, каза си Уди. Мъжът бе толкова самоуверен, че дразнеше.

— Търсех Джоан.

— А, тя е някъде наоколо. Откъде я познаваш?

Уди прецени, че тук може да покаже истинско превъзходство.

— О, ние сме стари приятели — небрежно произнесе той. — Всъщност, познаваме се цял живот. Отраснахме заедно в Бъфало. А ти?

Бексфорт опъна дълга глътка от мартинито и въздъхна доволно, после изгледа Уди внимателно.

— Не познавам Джоан толкова отдавна като теб — започна той. — Но мисля, че я познавам по-добре.

— В смисъл?

— Смятам да се женя за нея.

Сякаш някой зашлеви Удроу Дюър през лицето.

— Да се жениш за нея?

— Да. Не е ли чудесно?

Уди не можеше да скрие смущението си.

— Тя знае ли това?

Бексфорт се засмя и снизходително го потупа по рамото.

— Разбира се, че знае, и е съгласна. Аз съм най-щастливият човек на света.

Явно беше разбрал, че по-младият му събеседник е привлечен от Джоан. Самият Уди се почувства глупак.

— Поздравления — изрече той обезсърчено.

— Благодаря. Само че трябва да пообиколя. Приятно ми беше да поговорим, Уди.

— Удоволствието бе мое.

Бексфорт излезе.

Уди остави питието си недокоснато.

— Майната му — тихо обобщи той и си тръгна.

IV

В Берлин първият ден на септември се оказа душен. Карла фон Улрих се събуди потна и с неуютно чувство; беше отметнала чаршафите през топлата нощ. Погледна през прозореца на спалнята си и видя надвисналите над града ниски сиви облаци — те поддържаха жегата като капака на тиган.

Днешният ден беше важен за нея. Всъщност, той щеше да преопредели по-нататъшния й живот.

Застана пред огледалото. Подобно на майка си имаше тъмната коса и зелените очи на Фицхърбъртови. Бе по-красива от Мод с нейното ъглесто лице — впечатляваща, а не толкова хубава. Между двете обаче имаше и по-голяма разлика. Майка й привличаше почти всеки срещнат мъж. Карла пък не можеше да флиртува. Виждаше как го правят другите деветнадесетгодишни момичета — говореха превзето, опъваха стегнато дрехите си върху гърдите, премятаха коси и премрежваха клепки; тя просто се чувстваше неловко. Разбира се, майка й бе по-фина, та мъжете не забелязваха действието на чара й, но ставаше дума за същата игра.

Днес обаче Карла не желаеше да изглежда привлекателна. Напротив, трябваше да има практичен, разумен и професионален вид. Облече проста сива памучна рокля до средата на прасеца, обу училищните си сандали без ток и сплете косата си на две плитки според официозно одобряваните представи за това какво е немската девойка. Огледалото й показа идеалната студентка — консервативна, безцветна и безполова.

Бе станала и се бе облякла преди останалите от семейството. Прислужницата Ада беше в кухнята — Карла й помогна да приготвят нещата за закуска.

После се появи брат й. Ерик, деветнадесетгодишен, с малки черни мустачки, подкрепяше нацистите и вбесяваше останалите от семейството. Беше студент в Шарите, медицинския факултет към Берлинския университет, заедно с най-добрия си приятел и съпартиец, Херман Браун. Улрихови не можеха да си позволят таксата, но Ерик беше спечелил стипендия.

Карла кандидатства за същата стипендия, за да учи в същото учебно заведение. Интервюто й беше днес. Ако успееше, щеше да се учи и да стане доктор. Ако не успееше…

Нямаше никаква представа какво друго би правила.

Идването на нацистите на власт съсипа живота на родителите й. Баща й вече не беше депутат в Райхстага — той загуби мястото си при обявяването на Социалдемократическата партия и на всички останали партии с изключение на националсоциалистите извън закона. За него нямаше работа, в която да прилага опита си на политик и дипломат. Докарваше си по нещо с преводи на статии от немски вестници за британското посолство — там все още имаше неколцина приятели. Майка й някога беше известна журналистка от лявото крило, но вестниците повече нямаше да публикуват статиите й.

Карла изживяваше тези неща много тежко. Беше силно привързана към семейството си, което включваше и Ада. Бе натъжена от залеза на баща си — през детските й години той бе неуморен и политически влиятелен човек, а днес бе просто победен. Още по-зле беше смелият вид, демонстриран от майка й — известен лидер на суфражетките в Англия преди войната, днес тя едва събираше по малко пари от уроци по пиано.

И двамата заявяваха, че могат да понесат всичко, стига децата им да израснат и да имат щастлив и смислен живот.

Карла винаги бе приемала за естествено, че — подобно на родителите си — ще прекара живота си, като прави света по-добро място. Не знаеше дали щеше да последва баща си в политиката или майка си в журналистиката, но сега и двете бяха невъзможни.

Какво друго щеше да върши при едно правителство, което цени най-високо отсъствието на жалост и бруталността? Ерик й подсказа отговора. Лекарите правеха света по-добро място независимо от правителството. Затова и се амбицира да постъпи в медицинската академия. Учеше по-здраво от останалите момичета в класа и мина триумфално през всички изпити, особено през точните и природни науки. Бе по-подготвена от брат си, за да спечели стипендията.

— В моя випуск няма момичета — произнесе Ерик. Звучеше сърдито. На Карла й се стори, че идеята й да върви по стъпките му не му харесва. Родителите им се гордееха с неговото постижение, независимо от ужасяващите му политически възгледи. Може би се боеше да не бъде засенчен.

Карла продължи:

— Всичките ми оценки са по-добри от твоите — биология, химия, математика…

— Добре де…

— А за стипендията по принцип могат да кандидатстват и момичета — проверих го.

В края на диалога се появи майка им — облечена в сив халат, беше омотала колана двойно около тесния си кръст.

— Трябва да спазват собствените си правила — прокоментра тя. — Все пак това е Германия.

Тя заявяваше, че обича втората си родина — и може би наистина я обичаше — но от идването на нацистите на власт правеше забележки с тон на отегчена ирония.

Карла топна хляба си в кафето с мляко:

— Мамо, как ще се чувстваш, ако Англия обяви война на Германия?

— Ще съм нещастна, както беше и последния път — беше отговорът. — По време на Голямата война бях омъжена за баща ви и повече от четири години всеки ден се страхувах, че може да го убият.

Ерик попита предизвикателно:

— На чия страна ще бъдеш?

— Аз съм немкиня — отговори тя. — Омъжих се за баща ви, за да бъдем заедно в добро и в лошо. Разбира се, въобще не сме предполагали появата на нещо толкова лошо и потисническо като нацисткия режим. — Мод пренебрегна недоволното сумтене на Ерик. — Но обетът си остава обет, а и аз обичам баща ви.

Карла се намеси:

— Все още не сме във война.

— Не напълно — съгласи се майка й. — Ако поляците имат и капка ум, те ще отстъпят и ще дадат на Хитлер това, което той иска от тях.

— Трябва да го направят — подкрепи я Ерик. — Сега Германия е силна. Можем да вземем, каквото пожелаем, все едно дали им харесва или не.

Майка му вдигна поглед:

— Господ да ни е на помощ.

Навън се дочу автомобилен клаксон. Карла се усмихна. Минута по-късно приятелката й Фрида Франк влезе в кухнята. Тя щеше да придружава Карла на събеседването, просто за морална подкрепа. И тя бе облечена като примерна ученичка, нищо че за разлика от Карла гардеробът й бе препълнен с модни дрехи.

След нея влезе по-големият й брат. На Карла Вернер Франк й изглеждаше прекрасен. За разлика от много хубави момчета, беше любезен, внимателен и забавен. Някога убежденията му клоняха твърде наляво, но явно това беше доста избледняло и сега бе аполитичен. Вернер бе имал връзки с няколко хубави и елегантни момичета. Ако умееше да флиртува, Карла би започнала с него.

Майка й го прие:

— Бих ти предложила кафе, Вернер, но нашето е ерзац, а знам, че вкъщи имате истинско.

— Да отмъкна ли малко от кухнята ни за вас, госпожо фон Улрих? — попита той. — Според мен го заслужавате.

Майка й леко се изчерви; Карла с леко неодобрение констатира, че и на четиридесет и осем тя се поддаваше на чара на Вернер.

Той погледна златния си часовник и обясни:

— Трябва да вървя. Тия дни животът в Министерството на въздухоплаването е направо невъзможен.

Фрида се обърна към него:

— Благодаря ти, задето ме хвърли дотук.

Карла на свой ред я попита:

— Я чакай малко — ако си дошла с колата на Вернер, къде ти е велосипедът?

— Навън. Вързахме го за задния капак на колата.

И двете момичета членуваха във велосипедния клуб Меркурий и ходеха навсякъде с колело.

Вернер се сбогува:

— Успех на събеседването, Карла. Довиждане на всички.

Тя преглътна остатъка от хляба си. Тъкмо когато се приготви да излиза, баща й слезе долу. Не се бе избръснал и не беше сложил вратовръзка. През детските години на Карла беше пълничък, но сега бе отслабнал. Нежно целуна дъщеря си.

Майка й каза:

— Не сме слушали новините!

После включи радиото на полицата.

Докато машината загряваше, Карла и Фрида излязоха, тъй че не чуха нищо.

Университетската болница беше в Мите, централната част на града, където живееха и Улрихови — Карла и Фрида стигнаха бързо с колелата си. Карла започна да се нервира. От автомобилните газове й се повдигаше и й се прииска да не беше закусвала. Стигнаха болницата — нова сграда, издигната през двадесетте години — и се добраха до кабинета на професор Байер, който препоръчваше студентите за стипендията. Надменната секретарка им съобщи, че са подранили, и им каза да чакат.

Карла си помисли, че трябваше да сложи шапка и ръкавици. Така щеше да изглежда по-възрастна и по-авторитетна — като човек, на когото болните могат да се доверят. И секретарката можеше да бъде любезна към едно момиче с шапка.

Чакането беше дълго, но Карла съжали, когато то приключи и секретарката обяви, че професорът е готов да я приеме.

Фрида прошепна:

— Късмет!

Карла влезе.

Байер беше слаб, прехвърлил четиридесетте мъж с малки сиви мустачки. Седеше зад бюрото в жълтеникава престилка, наметната върху жилетката на сив ежедневен костюм. На стената се мъдреше фотография как професорът се ръкува с фюрера.

Той не поздрави Карла, а направо излая:

— Какво е имагинерно число?

Внезапността му я стресна, но въпросът поне беше лесен.

— Квадратният корен на отрицателно реално число, например, корен квадратен от минус единица — разтреперано започна тя. — Не може да получи истинска числова стойност, но все пак може да се използва при изчисления.

Изглеждаше малко изненадан. Явно бе очаквал да я размаже напълно.

— Вярно — произнесе господин професорът след миг на размишление.

Тя се огледа. Нямаше стол. Нима щяха да й задават въпроси права?

Запита я по въпроси от химията и биологията и на всичко това тя отговори леко. Започна да се поотпуска. Тогава той внезапно попита:

— Прилошава ли Ви при вида на кръв?

— Не, господине.

— Аха! — триумфиращо произнесе той. — Откъде знаете?

— На единадесет години изродих бебе — обясни тя. — И имаше доста кръв.

— Трябвало е да повикате доктор!

— Повиках — раздразнено отговори тя. — Бебетата обаче не чакат докторът да дойде.

— Хм — Байер се изправи. — Почакайте тук — и излезе от стаята.

Карла остана на мястото си. Подлагаха я на сериозно изпитание, но й се струваше, че досега се е справила добре. За щастие беше привикнала на размяната на аргументи с мъже и жени от всякаква възраст — споровете и дискусиите бяха постоянно явление в дома на Улрихови, а тя водеше такива с родителите си и брат си откакто се помнеше.

Байер се губеше вече няколко минути. Какво ли правеше? Не беше ли отишъл да доведе някой колега, за да му представи това безпрецедентно, блестящо момиче, което кандидатства за стипендията? Изглеждаше й твърде хубаво.

Изкушаваше се да вземе някоя от книгите на полицата и да чете, но се притесняваше да не го засегне, тъй че стоеше и не правеше нищо.

Професорът Байер се завърна след десет минути с кутия цигари в ръка. Нима я беше оставил да стърчи права в кабинета му, докато излезе до магазина на тютюнопродавеца? Или това беше друго изпитание? Карла фон Улрих започна да се ядосва.

Професорът бавно си запали цигара, като че ли имаше нужда да събере мислите си. Издуха дим и попита:

— Как Вие, като жена, бихте работили с мъж, който има възпаление на члена?

Тя се притесни и усети, че се изчервява. Никога не беше говорила за мъжкия орган с мъже. Но знаеше, че ако иска да бъде лекар, трябва да бъде откровена по въпроса:

— По същия начин, по който Вие, като мъж, бихте работили с жена, която има вагинална инфекция — обясни тя. Господин професорът доби ужасен израз, и тя се уплаши, че е била нахална.

Забързано продължи:

— Внимателно ще прегледам възпалената област, ще опитам да установя причината за възпалението и вероятно ще го третирам със сулфонамид, въпреки че трябва да призная, че в гимназиалния курс по биология не сме вземали този материал.

Той я попита скептично:

— Да сте виждали гол мъж?

— Да.

Той се престори на възмутен:

— Но вие сте неомъжено момиче!

— Когато дядо ми беше на смъртно легло, не можеше да става и се изпускаше. Помагах на майка си да го поддържа чист — тя не можеше да се справя сама, понеже той бе твърде едър.

Карла опита да се усмихне:

— Жените постоянно вършат тези неща, господин професор, с бебетата и старците, с болните и с безпомощните. Свикнали сме. Единствено мъжете намират такава работа смущаваща.

Той имаше все по-ядосан вид, нищо че отговорите й бяха добри. Какво не беше наред? Сякаш щеше да е по-доволен, ако тя се бе стреснала от въпросите му и бе отговорила глупаво.

Професорът постави цигарата си в пепелника със замислен вид.

— Боя се, че не сте подходящ кандидат за тази стипендия.

Тя бе смаяна. Как така се е провалила? Беше отговорила на всички въпроси!

— Защо да не съм? — попита тя. — Подготовката ми е безупречна.

— Вие сте неженствена. Говорите открито за вагината и пениса.

— Вие започнахте това! Аз просто отвърнах на въпросите Ви!

— Явно сте израсли в непристойна среда, където сте виждали голотата на мъжките си роднини.

— Да не би да искате да ми кажете, че според Вас пелените на възрастните хора трябва да бъдат сменяни от мъже?

— Най-лошото е, че сте непочтителна и нахална.

— Вие ми зададохте предизвикателни въпроси. Ако бях отговорила плахо, щяхте да кажете, че не съм достатъчно корава, за да бъда лекар, нали?

За миг той загуби дар слово и тя разбра, че точно това е щял да направи.

— Загубихте ми времето — заключи тя и тръгна към вратата.

— Омъжете се — продължи той. — Родете деца. Това е Вашата роля в живота. Това е Ваш дълг!

Тя излезе и трясна вратата. Фрида я погледна притеснено.

— Какво стана?

Карла тръгна към изхода, без да й отговори. Улови погледа на доволната секретарка, която явно беше наясно със случилото се, и се обърна към нея:

— Можеш да изтриеш тая лицемерна усмивка от мутрата си, дърта мръсница такава.

За нейно удоволствие жената бе шокирана и ужасена.

Вън от сградата Карла каза на Фрида:

— Няма да ме препоръча за стипендията, понеже съм жена. Подготовката ми няма значение. Цялата работа е била за нищо.

И избухна в сълзи.

Фрида я прегърна.

Миг по-късно Карла се почувства по-добре.

— Няма да отглеждам деца за проклетия фюрер — промърмори тя.

— Какво?

— Да вървим у дома. Ще ти кажа, щом се приберем.

И двете яхнаха велосипедите си.

Атмосферата по улиците беше особена, но Карла бе твърде заета със своите проблеми, за да се пита какво ли става. Хората се трупаха около високоговорителите, които понякога предаваха речите на Хитлер от операта Крол, постройката, която използваха вместо изгорелия Райхстаг. Явно щеше да говори.

Когато се прибраха в къщата на фон Улрих, родителите й още бяха в кухнята. Баща й седеше до радиото, намръщен и съсредоточен.

— Отхвърлиха ме — каза Карла. — Независимо от правилника, не искат да дадат стипендията на момиче.

— О, Карла, толкова съжалявам — каза майка й.

— Какво предават по радиото?

— Не чу ли? — запита я Мод. — Тази сутрин сме нахлули в Полша. Във война сме.

V

Лондонският сезон бе приключил, но повечето хора все още бяха в града заради кризата. Парламентът, обикновено във ваканция по това време на годината, бе свикан извънредно. Нямаше партита, кралски приеми или балове. На Дейзи й приличаше на морски курорт през февруари. Денят бе събота и тя се приготвяше за обяда в дома на свекър си, граф Фицхърбърт. Можеше ли да има нещо по-досадно от това?

Седна зад тоалетната си масичка, облечена във вечерна светлозелена копринена рокля с остро деколте и плисирана пола. Косата й бе закичена с копринени цветя, на врата й висеше цяло състояние от диаманти.

Мъжът й, Бой, се приготвяше в своята лична стая. Тя бе доволна, че той е тук. Прекарваше много нощи другаде. Въпреки че живееха в къщата в Мейфеър, понякога минаваха няколко дни, без тя да го види. Тази вечер обаче си беше вкъщи.

Държеше в ръка писмо от майка си от Бъфало. Олга бе усетила, че Дейзи не е щастлива в брака. Явно в писмата й до дома е имало признаци за това. А и майка й имаше добра интуиция и й бе написала:

„Искам само ти да бъдеш щастлива. Тъй че приеми съвета, който ти давам, да не се предаваш твърде бързо. Някой ден ще бъдеш графиня Фицхърбърт, а синът ти — ако имате — ще бъде граф. Може да съжалиш, че си отхвърлила това, понеже съпругът ти не ти е обръщал достатъчно внимание.“

Олга можеше и да е права. Вече три години хората се обръщаха към Дейзи с „милейди“, и въпреки това във всеки подобен случай, тя все още изпитваше малко удоволствие, както когато изпускаш кълба дим от цигарата.

Но Бой явно смяташе, че бракът не трябва да води до големи промени в живота му. Прекарваше вечерите с приятелите си, пътуваше из цялата страна, за да отиде на конни надбягвания, и рядко съобщаваше на жена си какви са плановете му. За Дейзи беше неудобно да отиде на някое парти и да се изненада, срещайки там съпруга си. Искаше ли обаче да знае къде отива, трябваше да пита камериера му, а това беше твърде унизително.

Щеше ли постепенно да порасне и да започне да се държи като съпруг, или винаги щеше да си бъде такъв?

Той подаде глава през вратата на стаята й:

— Хайде, Дейзи, закъсняваме.

Тя постави писмото на майка си в чекмеджето, заключи го и излезе. Бой я чакаше в хола, облечен в смокинг. Фиц най-накрая бе вдигнал ръце пред модата и разреши неофициални сака за семейните вечери вкъщи.

Можеха да отидат пеша до къщата на господин графа, но валеше и Бой заръча да докарат колата — закрит Бентли Еърлайн, кремав на цвят, с гуми с бели ивици.

Караше Бой. Дейзи се надяваше той да я остави да шофира на връщане — на нея й харесваше, а и той не можеше да кара безопасно след вечеря, особено по мокри пътища.

Лондон се готвеше за война. Баражните балони се поклащаха на височина две хиляди фута над града, за да пречат на бомбардировачите. В случай че не успееха, около важните сгради бяха наредени чували с пясък. Бордюрите през един бяха боядисани в бяло за улеснение на шофьорите по време на въведения от вчера режим на нощно затъмнение. По големите дървета, уличните статуи и други препятствия, които можеха да предизвикат катастрофи, бяха нанесени ивици бяла боя.

Княгиня Беа посрещна Бой и Дейзи. Вече прехвърлила петдесетте, тя бе доста дебела, но все още се обличаше като момиче. Днес беше сложила розова дреха с мъниста и пайети. Тя не обели и дума за историята, която бащата на Дейзи разказа на сватбата, но спря с намеците, че снаха й е от по-долно потекло, и винаги говореше с нея любезно, макар и не топло. Дейзи пък излъчваше предпазливо приятелство и гледаше на свекърва си като на леко смахната леля.

Анди, по-младият брат на Бой, вече бе дошъл. Той и Мей вече имаха две деца; Дейзи любопитно забеляза, че навярно очакват и трето.

Разбира се, че Бой искаше син, за да бъде наследник на титлата и състоянието на Фицхърбъртови, но досега Дейзи не беше забременяла. Това бе болно място, а очевидната плодовитост на Анди и Мей го правеше още по-болно. Дейзи щеше да има повече шансове, ако Бой прекарваше повече нощи у дома си.

С удоволствие видя приятелката си Ева Мъри, но без съпруга й — Джими Мъри, вече капитан, бе с поделението си и не можа да излезе; повечето от военните части бяха в казармите, а офицерите им бяха с тях. Сега Ева беше член на семейството, тъй като Джими беше брат на Мей и следователно — сватосан за тях. Бой бе принуден да преодолее предразсъдъка си срещу евреите и да се държи учтиво с Ева.

Тя обожаваше Джими толкова силно, колкото и преди три години, когато се омъжи за него. Вече имаха две деца за три години. Тази вечер обаче Ева изглеждаше притеснена и Дейзи можеше да предположи защо:

— Как са родителите ти? — попита я тя.

— Не могат да напуснат Германия — тъжно произнесе Ева. — Правителството не желае да им даде изходни визи.

— Фиц не може ли да помогне?

— Опита се.

— Какво толкова са направили, та да са заслужили това?

— Не са само те. Хиляди немски евреи са в същото положение. Единици получават визи.

— Толкова съжалявам.

Дейзи не само съжаляваше. Ставаше й страшно неудобно, като си спомнеше как тя и Бой подкрепяха фашистите някога. Съмненията й бързо се засилиха с все по-очевидната бруталност на фашизма в страната и вън от нея; накрая тя изпита облекчение, когато Фиц се оплака, че двамата го поставят в трудно положение и ги помоли да напуснат партията на Моузли. Дейзи вече чувстваше, че е било много глупаво въобще да става неин член.

Бой не бе толкова разкаян. Все още смяташе, че белите европейци от висшата класа са по-висш вид, избран от Господ да управляват света, но вече не вярваше, че това е приложима политическа философия. Често британската демокрация го вбесяваше, но вече не настояваше за премахването й.

Седнаха да вечерят рано.

— Невил ще направи заявление в Камарата на общините в седем и половина — осведоми ги Фиц. Невил Чембърлейн беше министър-председателят. — Искам да го видя — ще седна в Галерията на перовете. Може и да ви напусна преди десерта.

Анди го попита:

— Какво мислиш, че ще стане, татко?

— Не знам — отвърна Фиц с известно раздразнение. — Несъмнено ще сторим всичко, за да избегнем войната, но е важно да не създаваме впечатление за липса на решителност.

Дейзи беше изненадана. Фиц държеше на лоялността и рядко критикуваше колегите си в кабинета, дори и по такъв завоалиран начин.

Княгиня Беа се включи:

— Ако има война, ще отида да живея в Тай Гуин.

Мъжът й поклати глава.

— Ако има война, правителството ще помоли собствениците на големите имения в провинцията да ги предоставят за ползване от армията за цялото време. Като член на кабинета аз съм длъжен да дам пример. Ще трябва да дам Тай Гуин на Уелските стрелци като тренировъчен лагер или евентуално болница.

Беа бе възмутена:

— Но това е имението ми в провинцията!

— Можем да запазим малка част от помещенията за себе си.

— Няма да живея в някаква малка част от помещенията — Все пак съм княгиня!

— Може и да е уютно. Бихме могли да използваме килера на иконома за кухня, стаята за закуски като трапезария, както и три или повече от по-малките спални.

— Уютно! — Беа изглеждаше отвратена, сякаш пред нея бяха поставили нещо гнусно, но не каза нищо повече.

Анди се намеси:

— Предполагам, че аз и Бой ще трябва да постъпим при Уелските стрелци.

От гърлото на Мей се дочу нещо като проплакване.

Бой отсече:

— Аз ще служа във Военновъздушните сили.

Фиц беше шокиран:

— Не може. Виконтите на Абъроуен винаги са носили служба при Уелските стрелци.

— Нямат самолети. Следващата война ще е въздушна война. Военновъздушните сили ще се нуждаят от всеки пилот. А аз летя от години.

Фиц се готвеше да спори, но се появи икономът и извести:

— Колата е готова, милорд.

Милордът погледна часовника на полицата на камината.

— По дяволите, трябва да вървя. Благодаря ти, Граут. — Погледна по-големия си син. — Не вземай окончателно решение, докато не сме си поговорили още. Това не е хубаво.

— Добре, татко.

Фиц погледна и жена си:

— Прости ми, мила, задето те оставям насред вечерята.

— Разбира се — отговори му тя.

Фиц стана от масата и отиде до вратата. Дейзи забеляза накуцването му, зловещ спомен за последната воина.

Остатъкът от вечерята беше мрачен. Всички се питаха дали министър-председателят ще обяви война.

Когато дамите се приготвиха да се оттеглят, Мей помоли Анди да я вземе за ръката. Той се извини на останалите двама мъже и обясни:

— Жена ми е в деликатно положение — обичайният евфемизъм за бременността.

Бой се включи:

— Ще ми се и жена ми толкова скоро да се окаже в деликатно положение.

Забележката беше несправедлива и Дейзи усети как се изчервява ярко. Преглътна един заядлив отговор, но после се запита защо ли трябва да мълчи:

— Знаеш какво казват футболистите, Бой — високо изрече тя. — За да отбележиш гол, трябва да риташ топката.

Сега дойде неговият ред да се черви.

— Как смееш! — ядосано се обърна той към нея.

Анди се засмя:

— Сам си го търсеше, брат ми.

Беа се включи:

— И двамата, спрете. Очаквам синовете ми да се впускат в подобни долнопробни приказки след като дамите са достатъчно далеч.

И припряно излезе.

Дейзи я последва, но на стълбищната площадка се раздели с другите жени и заизкачва стълбите все още ядосана; искаше да е сама. Как можеше Бой да каже такова нещо? Наистина ли вярваше, че е нейна вината, че не е бременна? Вината можеше съвсем спокойно да е негова! Може би го знаеше и опитваше да я обвини, понеже се страхуваше, че ще го вземат за безплоден. Вероятно това бе истината, но не му даваше извинение за публично нанесената обида.

Тя се върна в старата си стая. След сватбата двамата живяха тук три месеца, докато преустройваха и подреждаха отново къщата им. Използваха старата спалня на Бой и съседната стая, въпреки че тогава спяха заедно всяка нощ.

Тя влезе и включи осветлението. За нейна изненада Бой не се бе изнесъл напълно. На мивката стоеше бръснач, а на нощната масичка стоеше брой на списанието Полет. Отвори едно от чекмеджетата и намери тенекиена кутия от хранителната добавка „Ленард“ за черен дроб, която съпругът й вземаше всяка сутрин преди закуска. Дали не спеше тук, когато бе твърде отблъскващо пиян, за да се изправи срещу жена си?

Долното чекмедже бе заключено, но тя знаеше, че той държи ключа в една съдинка на полицата на камината. Не изпитваше угризения за ровенето — според нея един съпруг не би трябвало да има тайни от жена си. Тя дръпна дървеното сандъче.

Най-напред намери книга със снимки на голи жени. В живописните платна и на художествените фотографии жените по принцип позираха така, че интимните им части да бъдат полуприкрити, но тези момичета правеха обратното — стояха с ръце на хълбоците, бяха разтворили бутовете си, дори откриваха устните на влагалището си, за да демонстрират вътрешността му. Ако я видеха, Дейзи щеше да се престори на шокирана, но всъщност бе хипнотизирана. Разгледа цялата книга с голям интерес и сравняваше жените със себе си — големината и формата на гърдите, окосмяването, интимните органи. Женските тела наистина бяха изключително разнообразни!

Някои от госпожиците се стимулираха или се преструваха, че го правят, а други бяха снимани да се занимават със същото по двойки. Дейзи не беше изненадана, че мъжете харесват неща от този сорт.

Тя се чувстваше като воайор. Припомни си дните преди сватбата им, когато бе отишла в стаята му в Тай Гуин. Тогава тя отчаяно искаше да научи повече за него, да опознае отвътре мъжа, когото обича, да намери начин да го притегли към себе си. А какво вършеше сега? Шпионираше съпруга, който явно не я обичаше повече и опитваше да разбере в какво не е успяла.

Под книгата имаше голяма книжна торба. В нея се намираха малки квадратни книжни пакетчета с червени буквички на предната страна. Тя прочете:

Прентиф

Запазена търговска марка

СЕРВИСПАК

 

 

ВНИМАНИЕ

Не оставяйте плика или съдържанието му на публични места, тъй като е възможно някой да се засегне.

 

 

ПРОИЗВЕДЕНО ВЪВ ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

Латексова гума

Издържа на всякакъв климат

Това не съдържаше никакъв смисъл. Никъде не пишеше какво съдържа пакетчето, тъй че тя го отвори.

В него се намираше парче гума. Тя го разгъна. Бе оформено като тръба, затворено в единия край. Трябваха й няколко секунди, за да разбере какво е това всъщност.

Никога не беше виждала такова приспособление, но беше чувала да се говори за тях. Американците го наричаха троянец, а англичаните — гуменият Джони. Точната дума беше „презерватив“, а предназначението му — да предпазва от забременяване.

Защо ли съпругът й имаше цяла торба такива? Имаше само един отговор. Трябваше да бъдат използвани с друга жена.

Доплака й се. Беше му дала всичко, което той поиска. Никога не му беше казвала, че е твърде уморена, за да се люби, дори когато беше така; никога не беше отказвала и на предложенията му в леглото. Щеше да позира и като жените от снимките, ако я бе помолил за това.

Какво бе сбъркала?

Реши да го попита.

Мъката й се превърна в гняв. Изправи се. Щеше да вземе книжните пакети в трапезарията и да застане пред него с тях. Защо да щади чувствата му?

В този момент той влезе.

— Видях светлината от хола — обясни той. — Какво правиш тук?

Погледна отворените чекмеджета на нощното шкафче и произнесе:

— Как си позволяваш да ме шпионираш?

— Подозирах те в изневяра — каза тя и повдигна кондома. — И съм била права.

— Подла гадина.

— Проклет прелюбодеец.

Той вдигна ръка.

— Трябва да те понабия като някой викториански съпруг.

Тя хвана тежкия свещник от лавицата на огнището.

— Опитай и ще те халосам като съпруга от двадесети век.

— Това е смехотворно — и той победен се стовари в стола до вратата.

Явното му нещастие отслаби гнева на Дейзи и тя просто се почувства тъжна. Седна на леглото, но любопитството й все още не бе изчерпано.

— Коя е тя?

Той поклати глава:

— Няма значение.

— Искам да знам!

Той се размърда неловко.

— Има ли значение?

— Определено има — тя знаеше, че ще го измъкне от него.

Той избягваше погледа й.

— Не е някоя, която познаваш или ще познаваш.

— Проститутка?

Предположението го жилна.

— Не!

Тя го сръчка допълнително:

— Плащаш ли й?

— Не. Да. — Явно беше твърде засрамен, за да го отрича. — Да, издръжка. Не е същото.

— Защо й плащаш, ако не е проститутка?

— За да не им се налага да си имат работа с някой друг.

— Те? Имаш няколко любовници?

— Не! Само две. Живеят в Олдгейт. Майка и дъщеря.

— Какво? Не си сериозен.

— Е, един ден Джоуни… французите казват — носеше цветя.

— Американските момичета му казват „проклятието“.

— Тъй че Пърл предложи да…

— Бъде заместител? Това е най-долното нещо, което някой може да си представи! И ти лягаш и с двете?

Тя си помисли за книгата със снимките и през ума й мина нещо възмутително. Трябваше да попита:

— Не едновременно?

— Понякога.

— Каква гнусотия.

— Не се тревожи за болести — и той посочи кондома в ръката й. Това предпазва от инфекции.

— Просто съм смаяна от загрижеността ти.

— Виж сега, повечето мъже правят такива неща. Поне повечето мъже от нашата класа.

— Не, не е така — прекъсна го тя, но си помисли за баща си, който имаше жена, отдавнашна любовница и въпреки това нещо го караше да ухажва Гладис Анджелъс.

Бой продължи:

— Баща ми не е верен съпруг. Навсякъде е пълно с негови копелета.

— Не ти вярвам. Мисля, че обича майка ти.

— Със сигурност има едно копеле.

— Къде?

— Не знам.

— Тогава не можеш да си сигурен.

— Веднъж го чух да казва нещо на Бинг Уестхамптън. Знаеш що за стока е Бинг.

— Знам — потвърди Дейзи. Явно бе настъпил моментът на истината, тъй че тя додаде — Опипва ме отзад при всяка възможност.

— Дърт мръсник. Както и да е, всички бяхме малко пийнали, и Бинг каза: „Повечето от нас имат едно или две копелета, които прикриват, нали?“ Баща ми отговори: „Убеден съм, че при мен е само едно“. Тогава явно осъзна какво е изрекъл, закашля се, придаде си глупав вид и смени темата.

— Виж, не ме интересува колко копелета има баща ти. Аз съм съвременно американско момиче и няма да живея с един неверен съпруг.

— Какво можеш да направиш по въпроса?

— Ще те напусна.

Изгледа го предизвикателно, но усещаше болка, сякаш той я бе пронизал.

— И ще се върнеш в Бъфало с подвита опашка?

— Може би. Но бих могла да направя нещо друго. Имам много пари. — При брака адвокатите на баща й се постараха Бой да не може да сложи ръка върху състоянието на Вялов-Пешков. — Мога да отида в Калифорния, да се снимам във филмите на баща си да стана филмова звезда. Бас ловя, че мога.

Всичко това беше преструвка. Идеше й да избухне в сълзи.

— Зарежи ме тогава — последва неговият коментар. — Върви по дяволите, въобще не ми пука.

Тя се запита дали това е вярно. Като погледна лицето му, стигна до заключението, че не е.

Чуха автомобил. Дейзи дръпна един инч от затъмняващата завеска и видя кремавия Ролс Ройс с фарове, затъмнени от калъфи със срезове.

— Баща ти се връща — каза тя. — Чудя се дали сме във война.

— По-добре да слезем долу.

— Идвам след теб.

Бой излезе и Дейзи погледна в огледалото. Изненада се, че не изглежда различно от жената, която бе влязла в стаята преди половин час. Животът й се обърна наопаки, но това не се виждаше на лицето й. Изпита огромно съжаление към себе си и искаше да плаче, но потисна желанието си. Настрои се да действа решително и слезе надолу.

Фиц беше в трапезарията; по плещите на вечерното му сако имаше дъждовни капки. Икономът Граут беше извадил сирене и плодове, понеже господарят беше пропуснал десерта. Семейството насяда около масата, докато старият иконом сипа на графа чаша кларет. Той отпи и започна:

— Беше пълен ужас.

Анди попита:

— Какво е станало, за Бога?

Фиц отхапа ъгълче от сиренето „Чедар“, преди да отговори.

— Невил говори четири минути. Това е най-слабото представяне на министър-председател, на което съм присъствал. Мърмори и протака, каза, че Германия можела да се изтегли от Полша — това никой не го вярва. Не спомена нищо за войната, нито за някакъв ултиматум.

Анди продължи:

— Но защо?

— Неофициално Невил казва, че чака французите да спрат с протакането и да обявят война едновременно с нас. Много хора обаче подозират, че това е просто страхливо оправдание.

Фиц отпи още веднъж.

— След него говори Артър Грийнуд — Грийнуд беше заместник-председателят на Лейбъристката партия. — Когато застана на трибуната, Лио Еймъри, консервативен депутат, извика: „Говори за Англия, Артър!“ Все едно някакъв проклет социалист може да говори от името на Англия, след като консервативният премиер-министър се е провалил! Невил изглеждаше като пребито псе.

Граут отново напълни чашата на господин графа.

— Грийнуд беше доста мек, но каза: „Питам се колко ли време сме готови да се колебаем?“ В този момент депутатите от двете страни на камарата завикаха одобрително. Стори ми се, че Невил поиска земята да го погълне.

Фиц си взе праскова и я наряза с ножа и вилицата.

Анди настоя:

— Как приключи всичко?

— Нищо не е решено! Невил се върна в резиденцията си на „Даунинг“ №10. Повечето министри обаче са се събрали в кабинета на Саймън в Камарата — сър Джон Саймън беше министърът на финансите. — Заявяват, че няма да излязат оттам, докато Невил не изпрати ултиматум на немците. Междувременно Националният изпълнителен комитет на Лейбъристите е в сесия, а недоволните младши депутати се тълпят в апартамента на Уинстън.

Дейзи винаги беше твърдяла, че не харесва политиката, но откак стана член на семейството на Фиц и виждаше всичко отвътре, тя се заинтересува и намираше драмата едновременно привлекателна и страшна.

— В този случай министър-председателят трябва да действа! — включи се и тя.

— О, със сигурност — съгласи се Фиц. — Преди следващото заседание на Парламента — утре по обяд — по мое мнение Невил трябва или да обяви война, или да подаде оставка.

Телефонът в антрето иззвъня и икономът отиде да го вдигне. Минута по-късно се върна и съобщи:

— Външното министерство, милорд. Господинът не пожела да Ви чуе по телефона, но настоя да предаде съобщение.

Старият иконом изглеждаше малко объркан, сякаш му бяха говорили доста рязко.

— Премиер-министърът е свикал незабавна среща на кабинета.

— Движение! — отбеляза Фиц. — Добре.

Граут продължи:

— Министърът на външните работи би желал да присъствате ако е удобно.

Фиц не бе член на кабинета, но понякога заместник-министрите ги канеха да присъстват на срещи, посветени на тяхната специализация и да стоят отстрани в стаята, а не на централната маса, за да могат да отговарят на въпроси по подробностите.

Беа погледна часовника:

— Почти седем е. Предполагам, че трябва да отидеш.

— Трябва да отида. Фразата „ако Ви е удобно“ е празна любезност.

Той попи устните си със снежнобяла кърпичка и излезе от стаята с накуцване.

Княгинята нареди:

— Направи още кафе, Граут, и го занеси в приемната. Може да сме будни късно през нощта.

— Да, Ваше височество.

Всички се върнаха в салона и разговаряха оживено. Ева поддържаше войната — искаше да види нацисткия режим унищожен. Щеше да се тревожи за Джими, разбира се, но се бе омъжила за войник и винаги е била наясно, че той ще рискува живота си в сражение. И Беа беше за войната, понеже немците се бяха съюзили с мразените от нея болшевики. Мей се страхуваше, че Анди може да бъде убит, и не можеше да спре да плаче. Бой не виждаше за какво две големи държави като Англия и Германия трябва да воюват заради полуварварска пустош като Полша.

При първа възможност Дейзи взе Ева със себе си в друга стая, където можеха да говорят насаме.

— Бой има любовница — веднага започна тя и показа на приятелката си презервативите. — Намерих това.

— О, Дейзи, толкова съжалявам — отговори й Ева.

Дейзи мислеше да съобщи на Ева всички противни подробности — обикновено си казваха всичко една на друга — но този път се чувстваше твърде унизена и просто каза:

— Принудих го да признае.

— Изпитва ли съжаление?

— Не особено. Твърди, че всички мъже от класата му го вършели, включително баща му.

— Джими не прави такива неща — твърдо отсече Ева.

— Сигурна съм, че си права.

— Какво ще правиш?

— Ще го оставя. Можем да се разведем, а след това някоя друга ще бъде виконтесата.

— Не можеш да го направиш, ако има война!

— Защо пък не?

— Твърде жестоко е, докато той е на бойното поле.

— Трябвало е да мисли по въпроса, преди да спи с две проститутки от Олдгейт.

— Ще се покажеш като страхливка. Не можеш да зарежеш човек, който рискува живота си, за да те защитава.

Постепенно Дейзи разбра гледната точка на Ева. Войната щеше да преобрази Бой от заслужаващия отхвърляне презрян прелюбодеец в герой, който защитава жена си, майка си и страната си от нашествие и завоевание. И не опираше само до това, че всички в Лондон и Бъфало щяха да гледат на Дейзи като на страхливка, задето го е напуснала. Тя самата щеше да гледа на себе си така. Имаше ли война, тя искаше да бъде смела, при все че не бе сигурна какво може да означава това.

— Права си — едва произнесе тя. — Не мога да го зарежа, ако има война.

Прогърмя. Дейзи погледна часовника — бе полунощ. Трополенето на дъжда се промени — започна порой.

Двете приятелки се върнаха в приемната. Беа беше заспала на канапето. Анди беше прегърнал Мей, която все още подсмърчаше, Бой пушеше пура и пиеше коняк. Жена му прецени, че тя ще кара към къщи.

Фиц се върна в дванадесет и половина; вечерният му костюм беше подгизнал от вода.

— Колебанието свърши — съобщи той. — Сутринта Невил ще изпрати на немците ултиматума. Ако не започнат да изтеглят войските си от Полша по пладне — това е единадесет часа по нашето време — ще бъдем във война.

Всички станаха и се приготвиха да тръгват. В антрето Дейзи обяви:

— Аз ще карам — и Бой не спори с нея. Влязоха в кремавото Бентли и тя запали двигателя. Граут затвори вратата на дома на Фиц. Дейзи включи чистачките, но не потегли.

— Бой, нека опитаме отново.

— Какво имаш предвид?

— Не желая да те напускам наистина.

— И аз не искам ти да си отиваш.

— Зарежи тези жени в Олдгейт. Лягай с мен всяка нощ. Нека наистина опитаме за бебе. Ти искаш това, нали?

— Да.

— Тогава ще направиш ли нещото, за което те моля?

Настъпи дълга пауза. След това той произнесе:

— Добре.

— Благодаря ти.

Тя го погледна с надеждата за целувка, но той стоеше неподвижен и гледаше право напред през прозореца, докато чистачките отнасяха неспирния дъжд.

VI

В неделя дъждът спря и слънцето се показа. На Лойд Уилямс Лондон му се стори пречистен.

Цялата сутрин фамилията Уилямс се събираше в кухнята на дома на Етел в Олдгейт. Не се бяха уговаряли; появяваха се спонтанно. Лойд предположи, че искат да са заедно, ако бъде обявена война.

Той силно желаеше действия срещу фашистите и едновременно се боеше от перспективата за война. В Испания бе видял достатъчно проливане на кръв и страдания, за да му стигне за цял живот. Не искаше да участва в още сражения. Дори заряза бокса. Но с цялото си сърце се надяваше Чембърлейн да не отстъпи. Лично беше видял какво означава фашизмът в Германия, а идващите от Испания слухове бяха точно толкова кошмарни — режимът на Франко избиваше бивши привърженици на избраното правителство със стотици и с хиляди, а свещениците отново държаха училищата под свой контрол.

Това лято, след като се дипломира, той веднага се записа в уелските стрелци; като на випускник на Корпуса за подготовка на офицери му дадоха лейтенантски чин. Армията активно се подготвяше за бой — изключително трудно си издейства двадесет и четири часов отпуск, за да посети майка си през уикенда. Ако днес министър-председателят обявеше война, Лойд щеше да бъде един от първите призовани.

Били Уилямс дойде в къщата на улица „Нътли“ след закуската в неделя сутринта. Лойд и Бърни седяха край радиото, на кухненската маса бяха отворени вестници, а Етел готвеше свински бут за обед. Чичо Били без малко да заплаче, когато видя Лойд в униформа.

— Напомня ми за нашия Дейв, това е всичко — обясни той. — Ако се беше върнал от Испания, сега щеше да е мобилизиран.

Лойд никога не каза на Били истината за смъртта на Дейв. Твърдеше, че не е запознат с подробностите — Дейв бил убит в боя при Белчите и вероятно бил погребан там. Били беше преживял Голямата война, знаеше колко небрежно се отнасят с труповете на бойното поле и това вероятно засилваше мъката му. Голямата му надежда бе един ден, когато Испания най-после бъде освободена, да посети Белчите и да отдаде почит на сина си, загинал в битка за тази голяма кауза.

Лени Грифитс бе другият, който не се върна от Испания. Никой нямаше представа къде може да е погребан. Беше възможно даже да е жив, в някой от военнопленническите лагери на Франко.

Радиото предаде вчерашното изявление на министър-председателя Чембърлейн пред Камарата, но нищо повече.

— Нямаш си и представа каква воня се носеше след това — разсъди Били.

— Би Би Си не съобщава за вонята — потвърди Лойд. — Искат да звучат окуражително.

Били и Лойд бяха членове на Националния изпълнителен комитет на Лейбъристката партия, Лойд — като представител на младежката секция. След завръщането си от Испания се записа отново в университета на Кембридж; докато завършваше образованието си, обикаляше страната, говореше пред организации на Лейбъристката партия и обясняваше на хората как избраното испанско правителство е било предадено от правителството на Британия, благоразположено към фашистите. Това не доведе до нищо — антидемократичните бунтовници на Франко победиха — но Лойд стана известна фигура, даже нещо като герой, особено сред младите хора с леви убеждения. Това обясняваше и избирането му в Изпълнителния комитет.

Та Лойд и чичо Били присъстваха на срещата на Комитета миналата нощ. Знаеха, че Чембърлейн е отстъпил под натиска на министрите си и е изпратил ултиматум до Хитлер. Сега и двамата седяха на тръни и чакаха какво ще стане.

Доколкото им беше известно, досега нямаше никакъв отговор от Хитлер.

Лойд се сети за приятелката на майка си — Мод — и за семейството й в Берлин. Изчисли, че тогавашните малки деца сега би трябвало да са на деветнадесет и осемнадесет години. Питаше се дали и те са насядали около радиото и се чудят ще воюват ли с Англия.

В десет часа дойде и природената му сестра Мили. Вече беше на деветнадесет, омъжена за Ейб, търговец на кожени изделия на едро и брат на приятелката й Наоми Ейвъри. Печелеше добри пари като продавачка с комисиона в един скъп магазин за облекло. Имаше амбицията да отвори свой магазин и Лойд не се съмняваше, че един ден ще го стори. При все че Бърни не би избрал тази кариера за нея, Лойд можеше да види колко е горд баща му от ума, амбицията и елегантния й вид.

Днес обаче хладнокръвната й самоувереност се разпадна.

— Докато беше в Испания, беше ужасно — просълзено каза тя на Лойд. — А Дейв и Лени въобще не се върнаха. Сега ти и моят Аби изчезвате някъде, а ние, жените, чакаме всеки ден новини и се питаме дали вече не сте мъртви.

Етел също се включи:

— И братовчед ти Киър. Вече е на осемнадесет.

Лойд се обърна към майка си:

— В кой полк е служил баща ми?

— О, има ли значение?

Тя не говореше много за бащата на Лойд, може би за да не засегне Бърни.

Лойд обаче искаше да знае.

— За мен е важно — настоя той.

Тя ненужно силно хвърли обеления картоф в тенджерата.

— Служеше при Уелските стрелци.

— Като мен! Защо не си ми казала по-рано?

— Миналото си е минало.

Лойд знаеше, че уклончивостта й можеше да е предизвикана и от нещо друго. Вероятно е била бременна, когато се е омъжила. Това не притесняваше Лойд, но за хората от нейното поколение беше срамно. Независимо от горното той продължи:

— Баща ми уелсец ли беше?

— Да.

— От Абъроуен?

— Не.

— Откъде тогава?

Тя въздъхна.

— Родителите му все бяха в движение — заради работата на баща му — но мисля, че са родом от Суонси. Доволен ли си?

— Да.

Милдред, лелята на Лойд, дойде от църква — елегантна жена на средна възраст, хубава, като изключим изпъкналите й предни зъби. Носеше луксозна шапка — имаше малка фабрика за шапки. Двете й дъщери от първия брак, Инид и Лилиан, бяха омъжени и имаха деца. По-големият й син Дейв загина в Испания. По-малкият, Киър, влезе след нея в кухнята. Милдред държеше да води децата на църква въпреки нежеланието на мъжа й Били да има нещо общо с религията. Той често казваше: „Като дете получих достатъчно от това. Ако аз не се спася, кой друг?“

Лойд се огледа. Ето го семейството му — майка му, вторият му баща, доведената му сестра, чичо, леля, братовчед. Не искаше да се разделя с тях и да замине, за да умре някъде.

После погледна часовника си, машинка от неръждаема стомана с квадратен циферблат, подарена от Бърни по случай дипломирането. Часът беше единадесет. По радиото сочният глас на говорителя Алвар Лидъл обяви, че след малко министър-председателят ще направи изявление. Последва тържествена класическа музика.

— Пазете тишина — провъзгласи Етел. — Ще ви направя чай после.

Кухнята притихна.

Алвар Лидъл съобщи за министър-председателя Невил Чембърлейн.

„Умиротворителят на фашизма“, помисли си Лойд „човек който отстъпи Чехословакия на Хитлер; човекът, който упорито отказваше да помогне на избраното испанско правителство дори след като стана очевидно, че немците и италианците въоръжават бунтовниците. И сега ли щеше да отстъпи?“

Лойд забеляза, че родителите му се държаха за ръце — малките пръсти на Етел се забиваха в дланта на Бърни.

Отново погледна часовника си. Беше единадесет и петнадесет.

Тогава чуха министър-председателя:

— Говоря ви от стаята за заседания на кабинета на улица „Даунинг“ №10.

Гласът на Чембърлейн беше остър и пресилено отчетлив. Звучеше като педантичен даскал. „А на нас ни трябва воин“, мина през ума на Лойд.

— Тази сутрин британският посланик в Берлин предаде на правителството на Германия ултиматум, в който се заявява, че ако до единадесет часа британското правителство не получи от тях съобщение, че са готови незабавно да изтеглят войските си от Полша, нашите две държави ще бъдат в състояние на война.

Лойд усети как губи търпение от приказките на Чембърлейн. Нашите две държави ще бъдат в състояние на война — странен начин да го формулираш. „Давай“, помисли си той, „хващай бика за рогата. Това е въпрос на живот и смърт.“

Гласът на Чембърлейн зазвуча по-дълбоко и по-държавнически. Може би вече не съзерцаваше микрофона, а виждаше милионите си съотечественици, насядали около радиоапаратите в очакване на съдбоносните му думи.

— Трябва да ви уведомя, че такова съобщение не е било получено.

Лойд чу как майка му промълви:

— Господи, помилуй.

Погледна я. Лицето й беше сиво.

Министър-председателят изрече последните си, ужасни думи много бавно:

— … и че, следователно, страната ни е във война с Германия.

Етел заплака.