Елена Звездная
Не се забърквай в съмнителни разследвания (5) (Урок втори)

5

Сутринта започна с резкия звук на тръбата, призоваваща за построяване. Трябваше да се облека бързо, не успях да си сплета косата, затова я намотах на стегнат възел на тила и затичах, вливайки се в редиците на адептките.

Куратор Верис, виждайки ме, само попита:

— Как е самочувствието?

— В норма, капитан! — За физическото самочувствие аз не излъгах и грам.

Но когато застанах в строя, изправената от дясната ми страна Ригра, насмешливо отбеляза:

— В норма е, но цялата й шия е осмукана!

Момичетата наоколо се закикотиха, а Дакене добави:

— Явно, вчерашното й отсъствие е свързано с подробното изучаване на всички сеновали в района, а Риате?

Потиснах несъзнателното желание да си вдигна яката, знаейки, че подобен жест, би предизвикал още по-силен колективен смях, но в този момент се намеси капитан Верис.

— Адептка Дакене, повярвайте, независимо от това, че в миналия почивен ден вие самата на практика изучихте прелестите на сеновала в конюшнята на странноприемницата „Пърженият трол“, Риате не се е навирала по хамбарите. — И това лейди Верис го каза с очарователна усмивка на устните.

Строят от изпоплашени адептки замря, гледайки с тревога към куратора. Верис обясни:

— Обонянието на върколака, скъпи мои адептки, ми позволява с абсолютна точност да определя не само състава на вашата закуска, но и доколко е чисто бельото ви, да не говорим за личностите на вашите кавалери.

Всички присъстващи станаха по-бели от нападалия тази сутрин сняг, особено Дакене.

— Изяснихме ли го? Впечатлихте ли се? Прекрасно! А сега бегом, марш! — изкомандва кураторът и всички се втурнахме да тичаме.

След сутрешните упражнения, получихме командата „свободно“ и можехме да правим почти каквото ни хрумне. „Почти“, защото трябваше да предадем домашните работи в учебната част и аз малко се позабавих с това нещо.

Влизайки в стаята си, аз незабавно се приближих до огледалото в гостната, дръпнах шала от шията си и разкопчах яката… Наистина бях осмукана. Характерните хематоми покриваха шията раменете, гърдите ми — всичко това, което вчера толкова страстно беше целувал лорд-директорът. Аз се смъкнах на пода, на същото това място, до огледалото, прегърнала раменете си с ръце и се опитвах да не заплача за пореден път. Да, осмуканото по принцип не е болка за умиране и доста бързо минава, но и нямаше нищо приятно във всичко това.

На вратата се почука.

Изтривайки мокрите си очи, припряно се закопчах до шията, завързах си шалчето и казах:

— Влезте.

На вратата се показа Яна и спря там, вдигайки към мен червени от плач очи, тихо попита:

— Ти, това… Юрао, нали?

Това предположение беше просто абсурдно!

— Мисли какво говориш — безцеремонно се опитах да успокоя приятелката си. — Поне ти би трябвало да разбираш, че офицер Найтес никога няма да смесва работата с личния си живот: За такова нещо — аз се замислих и се изразих с думите на самата Яна: — той има прекалено правилна финансова политика, ето това е.

Лицето на Тимянна просветна, тя влезе в стаята и се опита да се извини:

— Просто, ти вчера се завтече към него, а сега това, и аз… и… Извинявай, не исках.

— Даже не си и помислих да се сърдя. — Аз влязох в кабинета и събрах тетрадките, които трябваше да отнеса в учебната част.

— Тогава ти с кого така? — Яна сега я ядеше вече не ревност, а банално любопитство.

— С никого! — рязко отвърнах аз. — Хайде да не говорим за това.

Аз очаквах, че Яна може и да се обиди, но тя продължаваше да стои до вратата и внимателно да ме гледа, а след това, неочаквано меко попита:

— Дея, проблеми ли си имаш? Да не би някой да ти досажда? Лорд Мерос, той ли е?

Притиснала тетрадките към гърдите си, попитах:

— Какво?

— Каквото чу. — Яна даже кимна, потвърждавайки думите си. — Чух как колегите на Юрао си говореха. Шейдер е хлътнал по теб и няма да се откаже от чувствата си. Това той ли е?

— Не, Ян. — Аз тръгнах към вратата. — Не е той наистина. И аз действително не искам да говоря за това.

— А ти никога за нищо не искаш да говориш! — Тимянна ме изпревари и ми прегради пътя. — Ти винаги си мълчиш, Дея.

Просто мълчешком я заобиколих, а излизайки й напомних:

— Юрао ни чака в десет, имаме среща с клиент, постарай се и ти да дойдеш.

 

 

Домашната работа я предадох достатъчно бързо и връщайки се в стаята, имах намерение да се преоблека и да тичам в нашата с Юрао кантора, но… в спалнята ме чакаше поредният неканен гост.

— Тьер сега отсъства — започна Дара, — но те моли да го почакаш в къщата и никъде да не излизаш.

— З-з-защо? — Нямах никакво желание да ходя в дома на лорд-директора.

— Днес ще обядвате с лейди Тьер, Дея — меко ми напомни възроденият дух на смъртта. — Трябва да си избереш подходяща рокля, украшения, обувки. Господарят ми ще се погрижи, наистина. Лично на него ти и така му харесваш, но той иска да се чувстваш комфортно до сияйната му майка.

Стоя вцепенена и гледам Дара, а след това събирам смелост да попитам тихо:

— А хайде, все едно че не си ме виждала?

Тя със сигурност не беше очаквала такова нещо.

— Дея! — Възмутен вик.

— Моля те! — Осъзнах, че очите ми са насълзени. — Аз не искам да го виждам сега. Не мога. Ще се поразходя по града, ще се поуспокоя и към обяд ще се върна.

Дара се намръщи, сложила ръце на гърдите си, а след това, кой знае защо се съжали над мен:

— Значи така, не съм те хванала в стаята. А сега изчезвай!

— Благодаря.

— Всичко разбирам аз. — Възродената излетя от кревата ми и се понесе към вратата. — Само че… Аз си замълчах за вчерашното, но разбери, ако господарят Тьер ми зададе директен въпрос, аз няма да мога да излъжа. И още нещо, той ще се върне доста бързо, а след това ще те търси, имай го предвид.

Дара изчезна, а аз се втурнах да се преобличам. Тъмнокафява, невзрачна рокля, стара, но много топла, косата така си я оставих на възел, нямаше кога да я разресвам и сплитам, наметнах си униформеното палто и като светкавица се понесох към вратата.

А там ме чакаше Жловис и още отдалече ми закрещя:

— Ще прощаваш, Дейка, ама ми е заповядано да не те пускам!

Задъхана се спрях пред гоблина и се помолих:

— Жловис, миличък, хайде все едно че не си ме виждал, а? Много те моля! Аз…

Не зная какво ми беше изражението на лицето, но се съжали даже нашият непоклатим портиер, махна с ръка и каза:

— А, ама аз днес още не съм закусвал! И ето, докато съм отишъл на закуска, ти бързичко си се измъкнала. Разбра ли?

— Страшно съм ти задължена — искрено поблагодарих аз.

— Е, хайде сега. — Жловис се разтопи в усмивка. — Само към площада не ходи, днес там ще има боеве.

— Добре — вече излизайки, обещах аз.

На улиците цареше оживление, напълно характерно за четвъртия почивен ден на месеца. В този ден в града винаги имаше панаир, на който пристигаха хора от околните градчета. В такива дни, ние с Тоби обикновено бродехме по пазара и правехме покупки за цял месец. И на мен изведнъж много ми се прииска да отида там, където шумеше реката от народ, да намеря Тоби и да прекарам този ден с него.

Но в кесийката на пояса ми подрънкваха гривните, в нашата кантора чакаше Юрао, а някъде на хоризонта се мяркаха и усложненията с лорд-директора, затова аз забързах нагоре по главната улица.

Още отдалеч на фронтона на нашето недвижимо имущество (нашето, защото Юрао ни беше зарегистрирал като съсобственици) аз видях невероятен надпис: „ДеЮре — професионални частни разследвания!“. Надписът беше направен със златни букви върху черно дърво, привличаше веднага вниманието и много хора обръщаха глави, за да прочетат названието.

Какво можех да кажа, сега вече със сигурност щяха да ни запомнят.

Като цяло сградата не беше голяма, едноетажна и незабележима, но в самия център, на главната улица на Ардам. На две крачки оттук се разполагаше централния площад. Тоест, мястото наистина беше елитно, а с това, че къщата беше незапомняща се, Юрао веднага беше решил проблема — малките зарешетени прозорчета бяха заменени с големи, от планинско стъкло. Самата къща беше боядисана в тъмнокафяво, покривът — в червено, а рамките на прозорците бяха позлатени. Входната врата беше от черно дърво, а прагът — от гранит. И сега нашата кантора веднага и отдалече привличаше общото внимание, посрамвайки жестоко дори златарските лавки, но надписът… надписът, навярно караше местните търговци да скърцат със зъби. От друга страна, ние не им бяхме конкуренти, така че щяха свикнат и да се успокоят.

— Партньор! — Дроу излезе на прага, държейки чаша чай, над която се кълбеше пара заради студа. — Дълго ли още ще съзерцаваш или ще си спомниш за преките си задължения?

Аз се ухилих в отговор, продължавайки откровено да се любувам на табелата.

— Хайде стига, Дея — пришпори ме Юрао. — Клиентът ни чака, а ти си невменяема и несресана.

Естествено, наложи ми се да побързам. Аз се втурнах покрай Юрао в приемната, подвикнах „Тъмни!“ на нашата секретарка, тоест на Риая и припряно си свалих палтото.

— Абе, пошегувах се! — Дроу затвори вратата, бавно се приближи, пийвайки чай. — Няма го още вампирът, чакаме го.

— Ама и ти си…

— А ти си осмукана — сепна се Юрао. — И то здравата. И как имаш намерение с такава красота на шията да се срещаш с нашия важен клиент?

Тъй като и така стоях пред огледалото, беше трудно да не забележа колко се изчервих.

— М-м-да. — Дроу се облегна на бюрото и заповяда на сестра си: — Давай тука един гребен, това първо, отиди до майстор Ройдо и вземи от него крем за синини, това второ.

— Аз някъде имам крем за осмукано. — Ри се протегна към чантата си и се зарови в нея.

— Наистина ли? — Юрао повдигна вежда. — Сестричке, ти ме плашиш.

— А ти не се плаши. — Риая все пак изрови крема. — Аз за твоите приятелки съм го купила.

— Моите приятелки не са осмукани! — възмути се офицерът от Нощната стража.

— Разбира се, че не са. — Ри се беше приближила към мен и развързваше шала ми. — Аз ненапразно крем съм купила.

— Подиграваш ли ми се? — изрева офицер Найтес.

— Мечтай си. — Риая коварно се усмихна.

На Юрао не му беше до смях. А на нас вече не ни беше до Юрао.

— Колко е страстен твоят приятел! — Ри ловко мажеше червеникавите петна, а след това мечтателно проточи: — И аз бих искала някой такъв… Истински мъж. Да те хване, да те преметне през рамото и да те отнесе с думите „Ти си моя“.

И тук Юрао жестоко си отмъсти:

— Ще споделя тази информация със старши следователя Окено.

И аз бях забравена, моята шия — също, а сестрата и братът се захванаха да си изясняват семейните отношения.

— Не ми се бъркай в живота! — крещеше златокосата Риая, изумително красива в черния си костюм с панталон.

— Мечтай си! — Златистите коси на Юрао днес бяха събрани във висока опашка, но той си беше с униформата на Нощните стражи, а тя също беше черна и на дроу изключително му отиваше.

Аз успях да се вчеша, да си сплета плитка и вече закрепях края й, когато пред нашата кантора спря внушителна, тъмна до чернота карета, дърпана от шест врани крилати коня.

— Клиентът! — провъзгласи Юрао.

Ри тутакси зае секретарското си място, аз закопчах яката на вече нормалната си шия, където не беше останала и следа от осмуканото, а Юрао се отправи да посреща високия гост. Всъщност, гостът наистина беше висок, нашият дроу, заедно с опашката си, едва му достигаше до ухото.

— Заповядайте. — Юрао отвори вратата, канейки омотаната в наметало фигура. — Чай, вино?

— Кръв във висока чаша, неразредена — развеселено отговори лорд-вампирът.

Дроу неволно направи крачка назад, на Ри от ръцете й се изплъзна папката с документи, а аз се усмихнах. Защото със сигурност знаех, че неразредената кръв, дори и да я налееш в чаша, после изобщо няма да можеш да я изпиеш, съсирва се бързо.

— М-м, госпожата май разбира от черен хумор — загадъчно произнесе нашият гост и свали наметалото си.

Риая за втори път изпусна нещо, но този път не се втурна да го вдига, зяпайки с разширени очи лорда. Според мен, там нямаше какво толкова да се види — черно-сини коси, червени очи, бледа кожа, ясно очертани устни и тясна брадичка. Вампир като вампир, нищо особено, като изключим статуса, естествено.

— Забавно! — Клиентът хвърли наметалото си на бюрото на Риая, нататък полетяха и ръкавиците, а след това високият гост тръгна към мен, пътьом съобщавайки: — Забавно, вие сте първата чистокръвна човечка, която не се поддава на природното обаяние на вампира.

И той вече стоеше пред мен. Наведе се, вдъхна дълбоко и се произнесе:

— От простолюдието, без магия, възраст — двайсет години. Нищо особено.

Гледах аз вампира и си мислех — ако сега в яда си го нахапя, той дали много ще се изненада? След това си спомних за артефактите и реших, че ще го гриза във финансов план. И то жестоко!

— Влезте, разполагайте се. — С гостоприемен жест посочих към нашия кабинет. — Ах, да, неразредена кръв не сервираме. Разредена, също.

— Дискриминация — лукаво се възмути лордът.

— Вие дори не сте единственият пострадал. — Как ми се отдаде да съхраня невъзмутим вид, умът ми не го побираше. — Слуз от планински охлюви също така не поднасяме.

— Защо така лошо се отнасяте с троловете? — Вампирът откровено се забавляваше.

— Ние, чистокръвните човечки, изобщо сме жесток народ — в тон отговорих аз.

И изразително поглеждайки към вцепенения Юрао, влязох след вампира в нашата стая. Прекрачвайки прага, чух шепота на Ри:

— Нея изобщо ли не я е страх?

— Върху нея е защитата на лорд Тьер — също така шепнешком, обясни дроу. — Провървяло й е, нали?

И партньорът ми се приближи.

Да си кажа правичката, ние с него дълго спорихме за обстановката в кабинета. Юрао настояваше тук да има препарирани животни, оръжие по стените, а на бюрата много хартии и документи, общо взето за да създаваме образ. Аз се изказвах в полза на простотата — стени, боядисани в блед цвят, строги мебели, обикновен килим. В резултат имахме две бюра, съединени по дължина. На моето цари идеален ред, и аз винаги взимам нов лист, за да записвам поръчката на клиента, а над бюрото на дроу има три озъбени глави, купени от таксидермиста, който държи лавка през няколко къщи от нашата кантора, а на бюрото — папки, папчици и изобщо — творчески безпорядък. И ако на простите хора обстановката правеше впечатление, то вампирът прехвърляше поглед от мен към Юрао и обратно и насмешливата му усмивка все се разширяваше.

И аз не се сдържах:

— Нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Откъде можете да знаете, как ми изглеждат нещата? — откровено си играеше с мен лордът на Първия дом.

— Слушам ви! — рязко напомних за това, че лордът не се намира на безплатно улично представление.

— А аз вече не съм толкова сигурен, че ми се иска да работя с вас. — Зъбата усмивка. — Искрено се съмнявам, че двама партньори, които не могат да стигнат до компромис за обзавеждането на собствения си кабинет, са в състояние да намерят каквото и да било. Всичко най-тъмно, лорд Найтес, госпожо Риате.

И той се изправи с намерението ей така да си тръгне. Лицето на Юрао се вкамени, но той не предприе дори опит да спре клиента, а аз пак не можах да си премълча.

— Обзалагам се на собствената си кръв, че ще успеем да изпълним поръчката ви! — припряно изхвърча от устата ми.

И вампирът седна обратно на креслото. Невъзмутимо ме изгледа, а след това произнесе:

— Ако ще се обзалагаме, се предполага, че и аз нещо трябва да заложа, на какво трябва да се обзаложа аз?

По-нататък стана някак си от само себе си:

— Вие ще увеличите три пъти нашия хонорар! — изстрелях аз. — А в случай на изпълнение в кратки срокове, ще ни изплатите и премия!

Юрао ме гледаше с окръглени очи, но и той играеше. Като мен. Ние и двамата знаехме, че поръчката вече е изпълнена, той беше сигурен, че гривните са у мен, а аз усещах тежестта им в кесийката на пояса си. Така че играта си заслужаваше.

— Размерът на премията? — реши да уточни вампирът.

— Триста златни монети! — със заекване произнесе Юрао.

Да, ние с партньора наистина се бяхме сработили, независимо от конфликта по оформлението на кабинета.

— Добре. — Вампирът плътоядно се облиза, демонстративно гледайки към шията ми. — И така, вие знаете, че случаят предполага клетва за неразгласяване?

Нататък всичко тръгна като по вода. Вампирът поиска от мен да повторя дума по дума клетвата, което и направих. След това, извади от джоба си древен свитък, разгъна го много внимателно, едва докосвайки го с пръсти и ние съзряхме изображението на две железни гривни, да, да, тези същите. Все пак Юрао имаше превъзходна зрителна памет, той вчера веднага ги позна и отвлече вниманието на лорд Мерос доста ловко. Но ние не позволихме радостта да се отрази на лицата ни, когато внимателно и съсредоточено разглеждахме свитъка.

— Простете, мога ли да знам какво е предназначението на дадените артефакти? — реших да се осведомя аз.

— Това са ритуални сватбени гривни, не ви е необходимо да знаете повече. — Оказа се, че вампирът изобщо не иска да бъде разпитван.

— Така ли? — Не, аз май започнах да преигравам. — А от колко време ги търсите и защо до този момент още не са намерени? Нима с възможностите и ресурсите на вампирските кланове е било толкова сложно да се намерят две достатъчно нетривиални гривни?

Клиентът оголи зъбите си и с трудно контролирано ръмжане отговори:

— Искам да видя колко бързо ще ги намерите вие! — Вампирският лорд се изправи, взе си свитъка, внимателно го нави и го скри в джоба на гърдите си. След това на бюрото ми беше подхвърлена кесийка със злато. — Вашият аванс, госпожо Риате. Радва ме само фактът, че във всички случаи аз ще спечеля!

И той тръгна към изхода. Ние с Юрао, сдържайки усмивките си, проследихме как главата на Първи дом стигна до вратата, но в момента, в който той се хвана за дръжката, аз влязох в играта:

— Един последен въпрос, уважаеми, а вие имате ли у себе си пълната сума на нашия хонорар?

Лордът стремително се обърна, очите му видимо почервеняха, но сега беше ред на Юрао:

— И не забравяйте нашата премия!

Повелителят на вампирския Първи дом подчертано бавно и заплашително се върна, но не седна, а застана пред нас, скръствайки ръце на гърдите си и подигравателно-вежливо се поинтересува:

— Мили дечица, надявам се, че осъзнавате, с кого разговаряте?

Ние осъзнавахме, но тук вече се намесваше и ликуването от победата и разни други неща, така че аз, усмихвайки се, напомних:

— Вие не отговорихте на въпроса ми.

Вампирът раздразнено изръмжа и отговори все така вежливо, но вече с леден тон:

— Да, госпожо Риате, аз разполагам с достатъчна сума за да платя дори при вашите тройно повишени разценки. Още нещо?

— А-ха! — Аз свалих кесийката с гривните от пояса си, развързах връвчиците и протегнах ръка с артефактите към вампира, съобщавайки: — Вземете ги и заплатете!

И с възможно най-доволни усмивки, ние с Юрао, проследихме как древният вампир пребледнява, въпреки че накъде повече, вцепенено гледа двете търсени гривни, шепти нещо неясно и не може да промълви и дума.

Това беше той, истинският триумф на частното разследване!

— Как? — в крайна сметка си възвърна дар словото уважаемият лорд. — Как е възможно това?! Но това са те! Те са, аз чувствам магията на моя род! Аз… но как?

— Тайна на следствието — сурово казах аз. — Мога само да съобщя, че делото го водеше моят партньор — кимване към Юрао, — а аз взех участие само при получаването на гривните.

— Но… — Пребледнял вампир — това е нещо! — Те не могат да бъдат откраднати, купени или отнети, те…

Не, аз си давах сметка, че първо би трябвало да получа хонорара, но от друга страна ние имахме договор и на вампира щеше да му е по-изгодно да плати за нашите услуги, отколкото да се опозори, така че аз станах и тържествено произнесох:

— Уважаеми лорд…

— Витори — подсказа вампирът, като при това, той изрече своето лично име, доколкото схващах.

— Уважаеми лорд Витори, приемете като подарък тези гривни и нека те ви донесат щастие.

Неописуемо изражение на лицето на древния вампир и тихото:

— Благодаря, Дея.

Едва след това клиентът се докосна до гривните. И правилно — древните артефакти не могат да бъдат откраднати или купени, те могат само да се подарят. Артефакторът ги беше подарил на мен, а аз — на вампира.

 

 

— Ние ще се къпем в злато! — щастливият Юрао се носеше с кесията със злато, и я галеше нежно. — Съвсем сериозно, Дея, ще забогатеем. Можеш да си сигурна — ние сме находчиви, умни и на нас ни върви!

Ние с дроу сияехме като две нови монетки и нашето щастие не го помрачи даже това, че лорд Витори се измъкна от кантората, почти целувайки древните гривни, а да ни плати дойде неговият помощник. Той се разплати щедро, но с такова изражение на лицето, че аз не издържах и все пак попитах:

— Извинете, а за какво точно се използват тези артефакти?

Помощникът, също вампир между другото, се намръщи, но все пак отговори:

— Те позволяват на вампира да вземе за съпруга човешка жена, без да я убие. Сега лордът ще се ожени за своята… — Той се прекъсна по средата на думата, но на нас повече и не ни трябваше.

— Прекрасно начало на деня — вещаеше доволният ми партньор. — Просто прекрасно!

Аз бях напълно съгласна с него, но само до момента, в който стигнахме до банка „ЗлатоГор“, в която държахме спечелените пари. Защото там, застанала до господин почтения гном, собственика на банката, Злато-младши, видях висока, прекрасно облечена лейди и нещо у нея ми напомни за лорд-директора. Дори не толкова външността, а по-скоро подчертано спокойното изражение на аристократичното лице…

И неотдавна появилият се инстинкт на следовател ми подсказа, че тя беше свекромонстърът!

— Аз няма да дойда в банката — с шепот съобщих на Юрао и рязко се обърнах.

— Така ли? — Дроу беше явно удивен. — И къде отиваш?

— При Тоби — моментално реших аз. — Но ако нещо стане, ти не си ме виждал.

— Разбрах, партньор — отзова се офицер Найтес и подсвирквайки си, продължи пътешествието си с крайна цел — нашата спестовна сметка.

Аз още известно време безцелно бродих по града. Между другото, пари за нова рокля и всичко друго необходимо аз бях взела от нашата печалба, но нямах сили да обикалям по лавките и магазините, и накрая, надявайки се, че Тоби вече се е върнал от пазара, се насочих към „Зъб на дракон“.

Заведението на майстор Бурдус беше празно, само Сел и двете нови сервитьорки сновяха, подреждайки столове и пейки и слагайки по масите солници. Сел първа ме забеляза:

— Дея! — раздаде се радостен вик из цялата зала. — Дея, колко ми липсваше!

Полутролката с естествената за вида й пъргавина дотича, стисна ме в обятията си, а аз радостно я прегърнах в отговор.

— Ох, Дейка — Сел с бързо движение си изтри сълзите. — Умница си ни ти, успя, все пак да се измъкнеш от калта!

— Е, все още не, трябва да завърша академията. А вие как сте, Сел, как е майстор Бурдус?

— Аз и сам ще ти разкажа! — Бившият ми шеф се показа на вратата, която водеше към кухнята, приближи се и също силно ме притисна в прегръдките си. — Е, Дейка, браво, зарадва ти стареца. Аз сега направо се гордея с теб, пред приятелите се хваля. А Гровас колко говори за теб, считай всеки ден ми втълпява: „Достойно момиче, най-добрият следовател в Ардам ще стане!“

Аз се смутих. От една страна, ми беше много приятно, от друга — като че ли беше незаслужено, и изобщо…

— Ох, Дея… — Сел ме поглади по бузата. — Гледам, същата си ни скромна.

— Свой човек — важно каза майстор Бурдус. — Не се е възгордяла и не се труфи, това е тя, истинската Дея. Искаш ли да хапнеш нещо?

Никой не чакаше отговор и почти веднага ме сложиха да седна зад тезгяха, Сел ми донесе поднос с всякакви вкуснотии от Тоби, който за съжаление още не се беше върнал, а Бурдус, търкайки чашите, ме разпитваше за живота, за това как са при нас нещата в академията и вярно ли е, че съм се захванала сериозно с частни разследвания.

И аз някак се успокоих. Намирах се в позната приятелска обстановка, в устата ми се топеше кремът на новия пай на Тоби, Сел разказваше последните новини, а Бурдус добавяше тук-там подробности. Всичко беше чудесно и прекрасно, някак по домашному… докато не се отвори вратата.

Чувството беше странно — и без да се обръщам към тази врата, аз със сигурност знаех, че идват неприятности. За мен именно, неприятности. И предположението ми се потвърди, когато чух:

— Бурдус, стара кримка такава, ти си имаш собствена таверна!

От ръцете на майстора се изплъзна чашата, която бършеше, челюстта му увисна от удивление, а след това прогърмя радостен вик, накарал да зазвънят всички съдове:

— Капитан Тьер! Вие ли сте това?! И как така да наминете оттук, милейди?

И Бурдус се хвърли към посетителката. А аз глухо изстенах, мечтаейки си да потъна някъде. Или да избягам накъдето ми видят очите, но нямаше начин да изчезна просто ей така. И оглеждайки се крадешком, съзрях, как полуоркът радушно прегръща същата тази тъмнокоса дама, която бях видяла преди по-малко от час на прага на банка „ЗлатоГор“.

Ето, все пак не ме беше излъгала интуицията — тя наистина се оказа Тьер!

— Даже и не съм си го представял — бърбореше Бурдус. — Самата лейди Тьер да дойде в моята таверна!

— А ти си я нарекъл добре. — Дамата потупа полуорка по рамото. — Явно не си забравил как вадиха от теб същия този зъб на дракон?

— Вие го извадихте, лейди Тьер — с подчертано уважение, смесено с възхищение, произнесе Бурдус. — Вие! Благодарение на вас сега съм жив и си имам моя „Зъб на дракон“. Та, как така сте тук, по нашите места?

— Само минавам, Бурдус — отзова се дамата. — Синът ми, единственият, тук при вас е назначен за директор на „Академията на проклятията“, така че наминах да видя какво прави моята гордост. Между другото, аз и теб искам да те поразпитам.

— На всичко ще ви отговоря, Капитан Тьер, нищичко няма да скрия! Ще пием ли по чашка?

— Няма да откажа, Бурдус. Като в добрите стари времена, а?

— Да, капитан, като в най-хубавите години от живота ми. — И полуоркът поведе гостенката към тезгяха, където в същия този миг си мечтаех да умра аз.

Те се шегуваха, докато дамата се настаняваше, след това Бурдус й представи Сел и тя, радостно заеквайки, обясни колко е задължена на милейди за спасяването на живота на скъпия й полуорк… Изпусна се, с други думи, въпреки че аз отдавна нямах съмнения, че между тях двамата става нещо. А след това Бурдус реши да представи и мен и започна:

— А това е едно наше забележително момиче, много умно и отговорно.

— Тимянна! — изстрелях аз. — Работех тук едно време и днес реших да навестя старите приятели!

Сел се задави с нещо и започна да кашля. Бурдус просто ме гледаше, а дамата не им обърна никакво внимание, но реши да премине направо към въпросите:

— Слушай, Бурдус, аз исках да те разпитам за една друга твоя бивша работничка, май че името и е Дея Риате.

Аз на един дъх си допих чая, махнах салфетката от коленете си, станах и реших спешно да се оттегля. Но дамата продължи да разпитва:

— Помниш ли такава?

— Помня. — Бурдус, гледайки ме, с мъка потисна усмивката си. — А какво е направила нашата Дейка?

Майсторът й подаде чашата със сливовица. Дамата я взе, отпи глътка и неясно отговори:

— А така… разни работи.

Чашите на Бурдус са голяма работа, гноми са ги правили, не се чупят даже със сила да ги хвърлиш в стената, но в ръцете на лейди Тьер чашата изхрущя и тя с нервно движение изтърси на пода парчетата. От уплаха, седнах обратно на стола, потресено гледайки външно крехката добре гледана ръка на тъмната…

— Извинявай, скъпи. — Дамата мило се усмихна. — Малки неприятности, леко съм нервна. Та какво за тази девойка? Каква е тя изобщо? Какво представлява? Забърква ли се с мъже, търси ли си богат покровител, просто човечка… Каквито и да са подробности, Бурдус.

Майсторът мълчаливо наля друга чаша, протегна я на своята бивша командирка, крадешком погледна към пребледнялата мен и заповяда на Сел:

— Пооправи малко тук.

Заповяда й на нея, а това, всъщност не беше нейна работа. Тоест, просто я отпрати от там.

А след това на мен:

— Яна, ти иди при Тоби, затъжил се е за теб, а и ще те почерпи с нещо вкусничко.

И мен ме изгониха. Погледнах към майстора с благодарност, той просто кимна и започна да отговаря на дамата:

— Нормално момиче, капитан. Старателно, честно, спокойно, наистина, хубав човек.

Когато влизах в кухнята чух рязкото й:

— Не ме баламосвай!

— Вижте, не мога да ви позная — не си замълча Бурдус. — Кога съм ви лъгал? Я си спомнете, капитан? Нормална девойка е, казвам ви. Старателна, четири години работеше при мен, с никого не се е забърквала.

— С никого, казваш. — Втора чаша приключи земния си път в изящната й аристократична ръчичка.

Когато затворих вратата, просто ме тресеше. Разтревожената Сел стоеше насред кухнята и мълчешком ме гледаше, явно очаквайки подробности. Бих могла и да си замълча, но Сел самата не е от тези, които разнасят клюки и затова си признах:

— Бъдещата свекърва.

— Тя?! — очите на Сел станаха кръгли. — Чедо, ти не си в ред!

Ох, как само бях съгласна с нея! Просто напълно и изцяло. Но и майчето вече не ме плашеше толкова след вчерашното представление на сина! Мен ме беше страх. Действително ме беше страх и се чувствах малка и беззащитна…

— Накратко, ти не си ме виждала — прошепнах аз, обличайки си палтото.

— Къде отиваш? — също с шепот попита Сел.

— Да се готвя — простенах аз.

— За какво?

Плашех се само дори от мисълта за това, но все пак отговорих:

— За запознанството с нея. — С нервно движение посочих към вратата. — Ние днес ще обядваме. Заедно.

Сел намръщи чело, замисли се и ми предложи:

— Слушай, тук в Мъртвия град имам трети братовчед, той прекарва бегълци през границата. Да те запозная ли с него?

— Не — пак простенах аз. — Тук е академията, кантората, Юрао, Ри, как да ги зарежа.

— Е, все пак… — скептично изпръхтя Сел. — Ако има нужда, казвай.

Облякох си палтото и излязох през незабележимата врата на улицата.

Зимното слънце светеше ярко, от север по небето пълзяха тежки оловносиви облаци — привечер сигурно пак щеше да започне виелица. А може би даже и към обяд, имайки предвид засилващия се вятър. Над града се разнесе звъна на часовника от централната кула — един часа. Би трябвало вече да се връщам в академията. Само че нямах никакво желание да ходя там и реших по пътя да прескоча до кантората за да видя какво там искаше да ми разкаже Юрао за втория случай, а и да събера сили, за да се върна при лорд-директора. Идеше ми да вия, общо взето!

Към кантората не вървях, а практически се тътрех. Спирах пред витрините и търговските лавки, тъжно разглеждайки изложените стоки. То доста неща би трябвало да си купя, но нямах никакво настроение за такова нещо. Невероятно, сега вече имах пари, а желанието да си купя всичко това, за което си бях мечтала с години, беше изчезнало.

Пред кантората се озовах в най-ужасното възможно настроение, полюбувах се на табелата „ДеЮре — професионални частни разследвания“, забелязах врания кон, вързан до входа и разбрала, че май имаме клиент, се поободрих и забързах да вляза.

Още с влизането Риая с трагичен шепот съобщи:

— Тук беше твоят директор.

Аз изпуснах току-що сваленото палто, вдигнах го с треперещи ръце.

— Юр му каза, че днес не те е виждал — продължи Риая, — но се изпусна, че си тръгнала към таверната… И да, побързай, имаме важен клиент явно, щом брат ми около нея така се върти.

— Около нея? — уточних аз. — Това жена ли е?

— И то каква! — Риая оправи пръстенчетата на изящните си пръстчета. — Облечена е просто, но ще ти кажа — много скъпо. В Ардам такива дрехи не можеш да купиш.

Има едно такова усещане, когато в корема ти всичко се свива на топка, а сърцето започва да боли и изобщо.

— Партньор! — закрещя показалият се на вратата на нашия кабинет Юрао. — Къде те носи Бездната?

И аз не успях нищо да кажа, когато дроу добави:

— Имаме важна поръчка, партньор. Идвай в кабинета!

— Н-н-не.

Но дроу не се впечатли, мълниеносно се приближи, хвана ме за ръката и ме задърпа със себе си, подвиквайки на Ри:

— Никого не пускай при нас!

— Да, господин следовател — послушно отговори Риая, гледайки с любопитство изкривената ми физиономия.

А Юрао по най-подъл начин ме напъха в кабинета. И разбира се, там удобно разположила се в креслото за посетители, седеше вездесъщата лейди Тьер. Изумително красива, тъмнокоса, с котешка форма на очите, ясно очертани алени устни, смугла, с маслинена кожа и белоснежна хищна усмивка.

Именно така, хищно, се усмихваше, когато ние влязохме.

— Позволете да ви представя моята партньорка — започна Юрао, — прекрасен специалист, великолепен следовател, госпожа…

— А ние вече се познаваме — дамата приветливо се усмихна: — Тимянна, ако не се лъжа?

Дроу получи внезапен пристъп на суха, но много изразителна кашлица.

— Точно така, лейди Тьер — опитвайки се да се усмихна, а не да заплача, отзовах се аз.

— Колко е тесен светът! — Майката на лорд-директора втренчено ме разглеждаше. — Странно, вашият партньор ми разказа колко е успешно вашето предприятие, но трябва да отбележа, че вашият външен вид навява съмнения. Миличка, да се приемат клиенти в толкова евтина рокля — това е оскърбление.

Започнах да разбирам, защо преди срещата с майка му, Риан искаше да ме облече подобаващо…

— Моля за извинение — думите изобщо излизаха с усилие, — но работата на частния детектив предполага не само срещи с потенциалните клиенти, но и работа на местата на престъпленията, следствени експерименти. В разкошна рокля е трудно да се тича по вътрешни дворове и безистени, а и в гората няма да е много удобно.

Но мен безцеремонно ме прекъснаха:

— И въпреки това, вашият вид е оскърбителен. Съветвам ви да си поръчате нов гардероб.

Хвърлих поглед към дроу, той недоволно сви устни, но веднага се опита да оправи ситуацията:

— Благодаря ви за ценния съвет, лейди Тьер, моята партньорка, без съмнение, ще се възползва от него, а сега, нека да преминем към делото. Така, за събиране на каква информация става дума?

Със схванати крака се домъкнах до бюрото си и седнах. Стараех се изобщо да не гледам към лейди Тьер, а просто сложих ръце на коленете си и зачаках развитието на тази абсурдна ситуация.

И продължението наистина се оказа абсурдно.

— Искам да съберете пълно досие за едно момиче — започна лейди Тьер.

За кое именно, аз вече се досещах. Изправих глава, опитах се да придам на гласа си по-голяма увереност и решително произнесох:

— Ние не се занимаваме с поръчки от този род. Много съжалявам, лейди Тьер.

Възцари се мълчание. Лейди Тьер сега ме гледаше в упор и от погледа й вече се чувствах зле, а от горе на всичкото Юрао се зае да опровергава твърдението ми:

— Какво? Партньор, ама какво ти става днес? Лейди Тьер, не обръщайте внимание. Разбира се, че приемаме вашата поръчка и ще се постараем да я изпълним възможно най-добре.

Само че аз нямах намерение да се предавам:

— Юрао! — аз не говорех високо, но достатъчно рязко. — Ние няма да събираме никакво досие за Дея Риате!

На моя партньор банално му увисна челюстта. Като се има предвид, че брадичката му беше тясна, това изглеждаше доста смешно. Но все пак, дроу бързо съобрази за какво става дума, изправи се, вежливо се усмихна и изключително възпитано произнесе:

— Съжалявам, лейди Тьер… О, Бездна, същите тези Тьер… е-е-е… Та така, за какво говорех? — да, изглеждаше, че сутрешния висок хонорар е лишил партньора ми от природната му съобразителност. — Та значи, съжалявам, лейди Тьер, изключително ми е неприятно, но ние няма да можем да ви помогнем.

Само че братовчедката на самия император вече не гледаше към офицер Найтес — погледът на тъмните й очи напълно и изцяло беше насочен към мен. Проницателен такъв поглед. И когато тя заговори, аз веднага разбрах, че това е. В смисъл, свършено е с мен.

— Забавно. — Леко мъркащи нотки в добре поставения глас. — Аз не посочих името на девойката, за която бих искала да разбера нещо повече.

Пауза.

Следователският ми ум анализираше ситуацията и взе решение:

— В заведението на майстор Бурдус вие разпитвахте за нея, аз просто съпоставих фактите. Извинете, но ние наистина не се занимаваме с подобни дела.

— Така ли? — насмешливо проточи дамата. — Какво пък, аз също ще съпоставя фактите: моят стар приятел Бурдус каза, че всички отговори ще ми даде майстор Гровас. Почтеният гном смутено ми съобщи, че отдавна не се е виждал със същата тази сервитьорка Дея, но сега тази млада госпожа се е увлякла с разследвания. Аз отидох в Тъмната крепост, но и там неясно ми отговориха, че най-пълна и конкретна информация за Дея Риате мога да получа в кантората за частни разследвания на офицера Юрао Найтес. И ето, сега съм тук, в това интересно място под наименованието „ДеЮре“ и пред мен седят двамата съсобственици. И единият от тях, както следва от наименованието, носи името Юрао, но вторият, колкото и да е странно, нарича себе си Тимянна — тя леко се наклони напред и изсъска: — Не съвпада, Дея!

Струваше ми се, че сега ще ми спре сърцето! Пък и състоянието ми беше на ръба на припадъка и ми идеше да се разплача, просто ей така, за да сваля напрежението…

Но после стана още по-зле.

Рев на пламък и яркоален проблясък зад вратата!

Неясното бърборене на Ри и гръмогласният рев на лорд-директора:

— Къде е тя?!

Риая не се поддаде и ние даже чухме възмутеното й:

— Не може да влезете, лорд Тьер. Заповядано ми е да не пускам никого. Там има клиент.

Но вратата се блъсна и се отвори докрай!

Разяреният магистър се приближи към бюрото ми. Без изобщо да погледне никой друг, той се наведе над мен, опрял ръце в плота на бюрото и банално се разкрещя:

— Ти обеща! Даде ми дума! И какво се случи в крайна сметка, Дея? Защо аз, като тъп трол, трябва да те търся из целия Ардам? — Той така викаше, че аз дори не направих опит да отговоря, всъщност на някои тук, отговор явно не им беше нужен. — Мълчиш?! Да, ти винаги мълчиш, Дея! Вечно ми се налага да те питам за всичко! И знаеш ли, много въпроси ми се появиха тази сутрин! Например, защо теб просто „не те виждат“, но прекрасно знаят накъде си тръгнала, след като „не са те видели“!

И това не би имало такова значение, ако тук не бяха Юрао и лейди Тьер, между другото. И затова аз се опитах да го прекъсна:

— Магистър Тьер, ако обичате, стига. Аз не съм направила нищо такова, за да ми се сърдите така. Аз…

Но вбесеният магистър изрева още по-силно:

— Ах, да, ти, освен това, можеш и да ми предложиш да ми върнеш пръстена, сърце мое! И тогава вече няма да е нужно изобщо нещо друго да правиш, аз сам ще направя всичко! Кълна се! Например, ще разкъсам на парченца и ще хвърля в Бездната и Дара, и Жловис, и този твой Юрао с неговата сестричка, и Бурдус с цялото му заведение! Дея, ние се бяхме разбрали! Ти ми обеща! Да, аз вчера не се сдържах, да, не бях прав… Но можем ли поне за един ден да оставим тези разногласия в Бездната и просто да направим така, както те помолих?!

Аз бях готова да ревна тутакси, ако не беше едно „но“. И на това същото „но“, явно му беше омръзнало мълчешком да се наслаждава на представлението.

— А знаеш ли, сине — провлече глас лейди Тьер, — на мен винаги ми е било любопитно, какъв ще бъдеш ти, когато най-накрая се влюбиш. И съм длъжна да ти призная — това е просто неописуемо зрелище!

Лорд-директорът забележимо се измени в лицето.

Сурово ме изгледа, след това се изправи, сложи ръце на гърдите си, обърна се към нашата гостенка и вежливо произнесе:

— Ужасяващи, майко.

— Кошмарни, сине — пропя доволната до последна степен лейди Тьер. — Виждам, че сутринта ти наистина е била ужасяваща.

— Да — глухо отвърна Риан. — Позабавлявах се. А ти как си се озовала тук?

Сиятелната дама безгрижно махна с ръка и мечтателно отговори:

— Ами така, забавлявам се.

Последва пауза, а след това магистърът бавно изговори:

— Радвам се, че не ти е скучно. Какво пък, значи ще се срещнем за обяд, майко. — Това на нея, а след това към мен: — Дея, да вървим, трябва да се приготвим за обяда.

Аз имах само едно желание — да скрия лицето си с ръце, за да не виждам никого и ако може, просто да умра.

Но лейди Тьер, явно имаше съвсем други планове:

— Ама какво говориш, сине! Какви приготовления? Дея изглежда прекрасно, ти, както винаги си безупречен, така че защо да отлагаме началото на прекрасния семеен обяд?

Аз ли изглеждам прекрасно? И това, след като една дама тук преди малко заяви, че моята рокля е просто оскърбителна! А да ида с нея в скъпа ресторация и дума не можеше да става!

За щастие, магистърът си позволи да не се съгласи:

— Не мисля, че това е добра идея, мамо.

И в този момент, лейди Тер се прояви в цялата си хубост:

— Струва ми се, че не разполагам с достатъчно време, за да те чакам да се натичаш след годеницата си, Риан — доста твърдо каза тя. — Отиваме сега!

Победи лейди Тьер.

Риан мълчешком ми протегна ръка. Наложи се да стана и да отида към него. Изви се адски пламък.

— Майко — произнесе Риан, посочвайки портала на прехода.

— Сине, толкова си галантен. — Тя грациозно стана и без да се прощава с вкаменилия се Юрао, пристъпи в огнения вихър.

Мен внимателно ме побутнаха след нея. Махвайки с ръка на партньора за довиждане, аз направих крачка към личната ми стая за мъчения, самосъжалявайки се до дъното на душата.

Излизайки от прехода, се огледах и разбрах, че сме се оказали в един от отделните кабинети на ресторацията „Златният Феникс“. В същата тази ресторация, където разкрихме делото за убийствата на момичетата, намирайки пръстена на вампирския клан на пръста на кронпринцесата. Явно, лорд-директорът, щадейки самолюбието ми, беше решил, че семейният обяд трябва да мине не в общата зала, пред погледа на всички. И аз му бях много благодарна докато не чух думите на майка му:

— М-м-м, отделен кабинет… Чувала съм, че в ресторацията „Златният Феникс“ те са оборудвани с разгъващи се дивани и се отличават с прекрасна магическа звукоизолация. Предполагам, че вие често идвате тук, така ли е?

Намекът беше повече от оскърбителен. А аз веднага се изчервих и се опитах просто мълчаливо да преглътна инсинуацията, но лорд Тьер не си замълча:

— Майко! — Гласът му беше много зъл. — Тук сме за първи път! И то изключително поради това, че ти не пожела да отложиш семейния обяд. И аз горещо бих те помолил да се въздържиш в бъдеще от подобни предположения.

В този момент вратата се отвори. Доплува гостоприемният полугном Олитерри и радостно възкликна:

— Лорд Тьер, радвам се отново да видя вас и вашата очарователна годеница в „Златният феникс“!

На мен ми прилоша. Лицето на магистъра беше трудно за описване.

Затова пък лейди Тьер невинно подхвърли:

— За първи път, казваш?

Аз без думи се обърнах и отидох да си мия ръцете. Отделните кабинети имаха и отделни напълно оборудвани тоалетни стаи, затова, сваляйки ръкавиците си, аз дълго държах ръцете си под течащата вода и тъжно гледах красивия пръстен с черен диамант. Изобщо не ми се искаше да излизам, нека си мислят, че ме е хванал пристъп на остро разстройство.

Спирайки водата, започнах да си бърша ръцете и забелязах, че няколко капки са пръснали върху огледалото. Опитах се внимателно да ги изтрия, когато рамката изведнъж леко се отмести и аз отчетливо чух:

— Аз не те разбирам, Риан! Да се ожениш за „това“? Няма нито маниери, нито възпитание, облича се като… Аз просто нямам думи! — възмущаваше се лейди Тьер.

— Чудесно, тогава просто помълчи — изръмжа лорд-директорът.

Какво интересно огледало! И аз изведнъж се запитах, колко ли още такива „интересни“ слухови прозорчета има в тези звукоизолирани отделни кабинети на ресторацията „Златният феникс“?

Междувременно, лейди Тьер нямаше намерение да отстъпва и аз чух:

— Аз не мога да те позная, Риан! Най-видният ерген на империята и някаква девица от простолюдието?! — Дамата просто се давеше от възмущение.

— Още едно оскърбление по адрес на годеницата ми и ще ти се наложи да обядваш сама, майко! — с леден тон обеща магистърът.

В кабинета нещо падна. След това се чу горестен стон и после още по-тъжното:

— Не разбирам, Риан. Просто не мога да разбера. Защо тя, сине? Кронпринцесата, двете принцеси на тъмноелфийското кралство, даже светлите елфийки… Бездна, та ти би могъл да избереш която и да било от принцесите на горните или долните държави! Която и да е, Риан! Добре, да вървят в Бездната принцесите, и сега в теб са влюбени всички придворни дами на Тъмната империя, а ти… Просто някаква си адептка?! Аз дори не бих могла да кажа, че е красавица!

И много спокойният глас на лорд-директора:

— Аз през живота си не съм виждал никоя по-прекрасна от Дея. От момента, в който забелязах крехката й фигурка, слизаща по стълбите на живата стълба към общата зала на „Академията на проклятията“, аз виждах само нея. Нея гледах, когато Ллирус Енер ме представяше на всички адепти и на преподавателския състав, като нов директор. Аз даже не слушах — гледах изящното момиче, забележимо уморено, стеснително и такова… слабичко и не можех да откъсна очи. Честно казано, до този момент, аз имах намерението само да изпълня личната молба на императора и да приключа с академията, но стоейки там, си дадох сметка, че ще направя всичко възможно адептите да получат нещо повече от работа като канцеларски плъхове до края на дните си.

— О, да, императорът ми съобщи в какъв „възторг“ е от твоите служебни инициативи! — ехидно отбеляза лейди Тьер. — Жалко, че братовчед ми не е наясно с причините за този толкова отговорен подход към работата.

— Аз изпълних неговата лична молба! — Риан почти извика. — Направих всичко, което се изискваше!

Но и дамата не се сдържа:

— От теб се изискваше, след като приключиш със задачата да се върнеш в двореца! А ти остана да ръководиш някаква забравена от Бездната академия!

В отговор — тишина, но лейди Тьер изведнъж зададе неочакван въпрос:

— Добре, аз всичко разбирам, ти си възжелал това момиче. И какъв е проблемът, Риан? Тя е адептка, ти — ръководител на академията, би била достатъчна една проста заповед!

— Прекрати! — изръмжа лорд-директорът.

— Да прекратя?! — язвително се осведоми дамата. — Аз те уча как стават нещата в живота, сине. Не си ти първият, няма и да си последният, на когото му е харесала някоя адептка. В този случай, зрелите мъже постъпват много просто: достатъчно е да я извикат в своя кабинет и да й предложат в принудително-заповеден ред, да посети спалнята им. И ако девойката е умна, тя се съгласява веднага, а ако е глупава или недосетлива, утвърдените директори на учебни заведения й съобщават за възможно изключване и произнасят нещо от рода на: „Надявам се, разбирате, че и при най-голямо желание от моя страна, няма възможност да ви оставя в потока, адептка!“

И нещо като че ли се скъса в гърдите ми.

Защото той ми беше казал именно тези думи!

И аз изведнъж ясно си дадох сметка, за какво лорд-директорът ме беше извикал в кабинета си онзи ден, когато го бях прокълнала толкова лекомислено. И фразата на лейди Тьер…

А аз все се чудех, защо останалите за отстраняването ги уведомяваха писмено, а мен ме бяха извикали лично.

Това, което стана по-нататък, бих могла да го охарактеризирам единствено с: „Писна ми!“.

Изхлузвайки пръстена от ръката си, аз стремително влязох в отделния кабинет. Риан стоеше до прозореца, лейди Тьер седеше на едно от креслата и двамата подчертано не се гледаха. Явно лорд и лейди Тьер чакаха кога прислугата ще приключи със сервирането на масата за да продължат изключително съдържателната си беседа.

Аз не чаках, докато свидетелите ни напуснат.

Лавирайки между сервитьорите, заобиколих масата, приближих се към лорд-директора, взех ръката му, мълчаливо вложих в дланта му пръстена, и докато лицето му се вкаменяваше, тихо казах:

— Вие забранихте да ви моля да си вземете пръстена обратно. Аз и не ви моля. Връщам ви го сама. И можете да правите с мен каквото ви хрумне, лорд-директор. Можете да ме разкъсате от ярост: Можете да ме извикате във вашия кабинет. Повторно. И да повторите тези паметни думи, които вече веднъж произнесохте! Можете и да ме изключите, сега вече ми е все едно. И да… — Аз тежко преглътнах. — Извинете се от мое име пред майка ви, но семейните обеди явно не са за мен.

Обърнах се и си тръгнах, игнорирайки факта, че когато си махнах ръката, пръстенът падна от разтворената длан на вцепенения лорд Тьер и се търкулна по пода.

Вървейки по широкия коридор на ресторацията „Златният феникс“, аз откровено се страхувах, че ей сега след мен ще се хвърли магистърът и ще ме убие от яд, но изобщо не очаквах отзад да се чуе:

— Черен? Той е черен? Защо не ми го каза?! — И вопъл, три пъти по-силен: — Дея!!!

Хубаво е, че във всички ресторации устройството на коридорите е горе-долу еднакво. Аз завих по служебния почти веднага, след като чух вика. Нямах никакво намерение да се връщам и да изяснявам какво пак искат от мен, и ми беше даже безразлично, че отвън все пак беше започнала виелицата, въпреки че палтото и шалът ми бяха останали в кантората, а ръкавиците — в тоалетната стая. Случва се понякога така, че всичко вече ти е абсолютно безразлично…

 

 

Аз излязох през задния двор и завих към панаирния площад. Веднага щом виелицата хвърли отгоре ми ледени снежинки измръзнах, но така или иначе не исках да се връщам. Но и да ходя необлечена по улиците, нямаше никакъв смисъл. И аз завих в близката пресечка, претичах по тъмната уличка и се озовах пред чайната на майстор Мутта. Около вратата ми се наложи да се затичам още по-бързо, защото пространството го пронизваха от всички страни ветрове и аз окончателно се вкочаних. За сметка на това, в самата чайна атмосферата беше като по поръчка — топло, сумрачно, носеше се аромат на прясно печени сладки и приятен мирис на чай от планински билки.

Разтривайки замръзналите си длани, аз се приближих към камината, наместих се на една от многобройните празни маси — днес имаше панаир и клиентите бяха малко. Макар че ако вземем предвид започналата снежна буря, по всяка вероятност, скоро всички места щяха да са заети.

— Дея, това ти ли си? — Към мен се приближи Еола, дъщерята на майстор Мутта и по съвместителство, сервитьорка в чайната. — Радвам се да те видя. Как е животът?

— Тъмни — аз се усмихнах на старата позната. — Както виждаш, не много добре.

— Виждам. — Еола неодобрително ме огледа. — Ти защо в такъв студ ходиш гола?

Аз подсмръкнах с отново разсополивилия се нос.

— Така-а-а… — Девойката, също като мен, беше най-голяма в семейството и нотките в гласа й бяха заповедни: — Я ставай и да идем в стаята ми.

— Няма нужда, наистина. — Аз се опитах да се престоря, че всичко е наред. — Ще пийна топъл чай и ще изтичам до Тоби, той живее наблизо.

— А-ха, ей сега така ще те пусна! Ставай, на кого говоря. Чай ще пиеш с мен в кухнята, там е по-топло, а до Тоби ще претича Руф, той, за разлика от теб никъде не си е губил палтото. А ти, ако нищо не искаш да разказваш, така да бъде. Но не мога да те оставя просто така. Да вървим, Дей.

В кухнята беше не просто топло, там беше горещо, така че се сгрях моментално. Еола направи чай от клончета карриса, а за него се знае, че е най-доброто средство срещу простуда… Сладкият аромат ми напомни за виното… но аз се постарах да не мисля за това.

— Опитай тези бисквити. — Еола сложи пред мен чинийка с топли квадратчета. — Моя собствена рецепта. Между другото, Руф вече отиде към Тоби, можеш да не се притесняваш.

— Благодаря — прошепнах аз.

— И все пак — Еола седна до мен, — какво се е случило?

— Знаеш ли — тихо прошепнах аз, — като че ли не е нищо на живот и смърт, а ми се иска да умра.

— А-у-у — провлачи Еола. — На теб са ти разбили сърцето и изглежда доста жестоко. Някой тъмен лорд?

Аз кимнах мълчешком.

— Ненавиждам тъмните аристократи! Просто ги ненавиждам! — с ярост произнесе момичето.

Дъщерята на майстор Мутта имаше всички основания за подобно заявление — миналата зима Еола отчаяно се беше влюбила в един столичен инспектор. Любовта им беше ярка и главозамайваща, с тайни срещи в неговата квартира, скандали със семейството и бягство от къщи. Една сутрин, ние с Тоби излизахме от „Зъб на дракон“, аз се връщах в академията, а готвачът отиваше за покупки на пазара. И тогава чухме хлипане, тихичко такова. Аз веднага спрях, въпреки че Тоби каза „Да вървим“.

Но аз все пак влязох в онзи безистен и там, до стената, видях пребитата и разсъблечена Еола. Тя също ми беше казала „Отивай си!“, а след това и разни други неща за девиците, които се месят в чужди работи. Но аз не си бях тръгнала. Тоби си беше свалил якето и ние накарахме пияната Еола да стане, завихме я и я отведохме в дома на Тоби. Този ден аз така и не отидох на лекции, останах с нея, защото се страхувахме, че момичето може да се опита да сложи край на живота си. Ние за нищо не я разпитвахме, изобщо за нищо, а и тя не се стремеше да разказва. След около две седмици, когато синините и охлузванията й попреминаха, Еола се върна у дома. С нея отиде Тоби, той беше говорил с майстор Мутта и с жена му и доколкото зная, дори не бяха обсъждали този случай. Всъщност, родителите й просто се бяха зарадвали, че тя е жива и се е прибрала у дома.

— Ако искаш, можеш и при мен да останеш — изведнъж предложи Еола. — При Тоби сега живее племенницата му, там е шумно, а аз си имам отделна стая.

— Знаеш ли, имам такова предчувствие, че ако сега остана на тихо, просто ще седна и ще започна да плача и да плача… без да спирам… — честно си признах аз. — Може би наистина сега би било по-добре да съм там, където е шумно и тичат дечица.

— Понякога си струва да седнеш самичка и да изплачеш всичките си сълзи. След това става по-леко — прошепна Еола.

Вратата се отвори и се удари в стената. В кухнята влетя седем годишното братче на Еола, хвърли се към нас, спря и дишайки тежко изстреля:

— Там Дея я търси някаква жена!

Аз потреперих с цялото си тяло. Еола го забеляза и заповяда на хлапето:

— Кажи й, че тук Дея я няма и днес изобщо не е идвала.

Но Тори отначало закима, а след това заклати отрицателно глава и ни изненада:

— Тате така й каза още веднага, той беше видял, че Дея плаче. А дамата каза, че или веднага ще й кажат къде е адептката Риате, или тя не отговаря за себе си.

Аз с облекчение въздъхнах, а след това поясних на Еола:

— Това е лейди Верис, тя е добър човек. Тори, кажи й, че ей сега ще дойда.

Малчуганът се втурна да изпълни поръчението. Еола веднага попита:

— Може би е по-добре да почакаш Тоби? Сериозно, аз такава убита още не те бях виждала, Дея.

Аз й отговорих също толкова сериозно:

— Ако се скрия при Тоби, проблемите никъде няма да отидат.

Отново се тресна вратата. Влезе стремителната и гъвкава лейди Верис, приближи се към нас. Няколко секунди капитанът просто гледаше, след това с горестна въздишка седна до мен, погали ме по влажната буза и уморено попита:

— Аз не съм те виждала, така ли?

— А може ли така? — с надежда попитах аз.

С тежка въздишка лейди Верис отговори:

— За съжаление, не може. Тьерите методично преравят целия град, лорд-директорът дори мен ме измъкна от среща, за да те намеря. И той е отвън, на улицата.

— Сам ли е? — Аз не бях мислила, че толкова бързо ще ме открият.

— Не, не е сам — призна лейди Верис. — Казах „Тьерите“. Сега хайде да решаваме какво да правим: аз мога да кажа, че вече не си тук, а следата се е изгубила, но аз не съм единственият върколак в града, ще те намерят бързо. Има друга възможност — ти се извиняваш и си тръгваш с тях. И последният вариант — аз излизам, казвам им, че всичко с теб е наред, настоявам за портал и ние двечките се връщаме в академията и можеш да останеш да нощуваш при мен. Какво избираш?

— Последният вариант — помолих аз.

— Горкото момиче! — искрено ми посъчувства лейди Верис. — Седи си тук, аз сега ще се върна.

Когато капитанът си тръгна, Еола тихо каза:

— Наистина е добър човек. Преподавателка ли ти е?

— Куратор — уточних аз.

— Трябва също да взема да почна да уча! — реши Еола.

А аз й бях много благодарна дори само за това, че не ме заразпитва защо ме търсят.

Лейди Верис се върна, когато аз вече си бях допила чая, беше доста нервна, но явно не се ядосваше на мен.

— Дръж си палтото. — И ми протегна същото това, оставено в нашата кантора. — Да вървим.

— Къде — с опасение попитах аз.

— Дея, той няма и дума да ти каже, обещавам — с натъртване произнесе Верис.

Аз й повярвах.

Станах, облякох си палтото.

Еола бързичко се изправи, взе един плик, напълни го с различни сладки и ми го подаде с думите:

— Най-доброто лекарство от… сама знаеш какво.

Аз се усмихнах, искрено й поблагодарих, а Еола само махна с ръка:

— Изобщо не му мисли! Идвай по-често.

А след това Верис ме прегърна през раменете и ме изведе на улицата.

Там наистина бяха лорд и лейди Тьер, а също така повече от четиридесет офицери от Дневната стража, и на мен ми стана някак съвестно от осъзнаването на това, колко хора са били вдигнати под тревога да ме търсят. А освен това, нямах никакво желание да се приближавам до лорд-директора.

Кураторът, като че ли разбра мислите ми и се спря на около двайсет крачки от магистъра. И ние стояхме. А аз изобщо си гледах само под краката.

— Преход! — раздразнено напомни капитан Верис.

Изви се адски пламък.

Когато огнените езици изчезнаха, ние се озовахме в моите стаи. Капитанът мрачно изруга и промърмори:

— Ама че инат! — Явно по адрес на лорд-директора, а към мен: — Бързо си вземи нощница и да се махаме от тук.

Аз бързичко си събрах някои неща, след което Верис демонстративно отвори вратата, използвайки някакво сложно заклинание и ние се отправихме към нейните стаи. А когато влязохме, кураторът старателно заключи входа, обърна се към мен и се започна:

— Свекървата не беше впечатлена от вида на снахата?

— Не — не скрих аз.

— Много ли те обиди?

Мълчаливо кимнах.

— Знаеш ли, аз дълго си мълчах. — Верис си свали ръкавиците. — Премълчах си, когато Тьер ме помоли да не се намесвам. Нищо не направих, когато той реши проблема ти с ипотеката, само дето на делото беше и адвокатът на баща ми, страшно упорит човек. Знаеш ли, струва ми се, че и на собствената си смърт би завел дело. Замълчах си даже днес, когато видях следите на шията ти, но това вече преминава всички граници!

Стоях с наведена глава и не се намесвах в този монолог. Разбира се, аз бях благодарна на Верис за тази отсрочка, но си давах сметка, че това е само временно и че с лорд-директора все още ми предстои разговор.

— Горкото дете! — Верис се приближи и започна да ми помага да си сваля палтото. — Аз бих те изкарала навън да пийнем някъде, но ти сигурно не умееш и да пиеш, нали? Нищо, забрави. — Тя се позамисли и решително съобщи: — Аз знам какво ще те развесели! Да вървим.

И ние отидохме в кабинета й, точно копие на моя, само дето тук бюрото беше затрупано с хартии и книги.

— Сядай — изкомандва Верис. — Сега ще я намеря… Къде ли се е дянала?

Върколачката спря в средата на стаята, известно време се озърта, търсейки нещо. После затвори очи и шумно вдиша през носа. В следващия миг книгата беше намерена и Верис, отваряйки очи, уверено закрачи към прозореца.

— А-ха, ето я. Точно така, последният път четох до прозореца и съм я оставила на перваза. Дръж.

И ми протегна изданието. На корицата беше означено: „Стоте най-известни престъпления на Тъмната империя“. Достатъчно ми беше да прочета заглавието и нямаше сила, която да ме откъсне от тази книга.

Отначало четях, седнала на бюрото, след това се преместих на дивана по заповед на куратора, която отгоре на всичкото ме покри и с одеяло. Самата Верис нещо пишеше, поглеждайки от време на време в ръкописните си записки или търсеше някоя друга книга. Накрая не издържах и откъсвайки се от четивото, все пак я попитах:

— А може ли да ми кажете какво пишете?

— Дисертация. — Лейди Верис се усмихна, светвайки с белите си остри зъбки. — Темата ми е интересна — „Гибелта на съзнанието. Сравнителна характеристика.“

— Как така! — не разбрах аз.

— Как ли? — Верис се замисли. — Ами, да кажем, колко бързо ще умре мозъкът на обикновения човек, в сравнение с мозъка, например, на вампира. Не разбра ли? Тогава слушай — например, ако потопиш човек в ледена вода по време на мъчения и не го извадиш навреме — това е! Даже да го възкресиш, съзнанието ще си е отишло и ще получиш не човек, а зеленчук с повишено слюноотделяне. А вампирът можеш да го държиш почти цяла нощ и съзнанието му ще си остане дееспособно.

Със закъснение си спомних откъде при нас беше дошла лейди Верис.

— Ти не си виждала дисертацията на Тьер — усмихна се кураторът — Той имаше най-ужасяващата тема от целия випуск, въз основа на работата му беше организиран цял учебен курс.

— И каква беше темата? — заинтересувано попитах.

— Него ще си го питаш — Верис се усмихна. — Аз, както и всички адепти на „Школата за Изкуството на Смъртта“, съм дала клетва за неразгласяване. Мога да ти кажа само едно нещо — благодарение на неговите изследвания, ние спечелихме последната война.

Към десет вечерта на вратата се почука. Капитан Верис престана увлечено да пише, стана и се насочи към посетителя, притваряйки вратата към кабинета. А след това, аз чух уморения глас на лорд-директора:

— Къде е тя?

— Заета е — последва доста войнствен отговор.

— Верисссс, хайде да не започваме! — И къде само изчезна умората?

Аз се свих на дивана, вкопчена в книгата, вслушвайки се в разговора.

— Не, Тьер, ще започваме! И още как! Аз не съм ти наплашената и жалка лейди Орис, така че не смей да ми повишаваш тон, това първо. Дея ще остане тук, с мен днес, утре ще прекара деня в града, а от другиден ще живее като всички останали адептки, без твоето повишено внимание и усилено притискане, това второ. И последно — аз разбирам, че за теб това е първото влюбване в живота, но чуй и го осъзнай — за нея също. Не трябваше да й късаш сърцето. И да, днес при построяването всички видяха следите от осмукано! Не знам с какво си мислил, но нея и така четири години са я тормозили адептите, а сега и това.

— Наговори ли се? — полюбопитства лорд-директорът.

— Остави момичето на мира!

— Бях забравил да се поинтересувам от твоето мнение.

— Разбира се, ти нали беше зает с мамчето — язвително отговори Верис.

Възцари се тишина, а след това последва умореното:

— Ти си наясно, че не си права сега, нали?

Тежката въздишка на Верис я чух чак тук, а след това с неохота капитанът отговори:

— Да, аз всичко разбирам! — тя отново тежко въздъхна. — Само че ти, Тьер, си голям и силен, а тя е мъничка и слаба, за нея повече ми е жал.

Пауза и отново тихите й думи:

— Чуй ме, аз все пак в любовните дела имам малко повече опит, така че, ето ти съвет: дай на девойчето време да се успокои, и втори: дръж майка си надалеч от нея.

И отново тишина.

— Трябва да поговоря с нея — накрая едва чуто произнесе Тьер.

— Толкова ли е важно? — попита Верис.

— Сватбата на кронпринцесата не е събитие, на което може да не се яви вторият й братовчед, дори и той да е несъстоял се годеник. Три седмици дворцови увеселения все някак ще трябва да ги преживея. Аз се надявах да присъствам там с годеницата си, но… но…

Вратата към кабинета се отвори и Верис с нежелание каза:

— Влез, тя така или иначе е чула целия ни разговор. А аз засега да ида ли чай да си взема, или…

И се чуха стъпките на излизащата куратор, а след това звукът на затварящата се врата.

Нас просто ни оставиха насаме.

Преди да влезе, лорд-директорът вежливо почука на касата на вратата. Аз нищо не казах, но магистърът все пак влезе. Сега беше облечен другояче — парадният мундир на ордена на Безсмъртните е доста оригинално зрелище. Риан се приближи към дивана и седна до мен, а аз веднага си свих краката, за да му освободя повече място. Но Тьер, така и остана да седи на самия край. След това тихо попита:

— Ти в „Златният феникс“ целия разговор ли чу?

Не исках да лъжа:

— Частично. Аз изтрих огледалото, то се отмести и аз чух репликата на лейди Тьер.

Той кимна, наведе глава и загледа някъде под краката си.

След това каза:

— Не знам защо, но сватбата на Алитерра са я изтеглили по-рано от предвиденото. Очакваше се, че ще се състои през лятото, но императорът е решил другояче. Поканата, всъщност заповедта да се явя, ми я предадоха преди няколко часа. Тържествата по случай бракосъчетанието на принцесата ще продължат повече от три седмици. Предполага се, че ще има паради, няколко тематични бала, тържествени приеми, изпълнения на известни актьори, фойерверки, народни празници… И ако през първата седмица ще има основно приеми и преговори за брачния договор, на които съм длъжен да присъствам, то след десет дни, когато започнат празненствата, бих искал да си там, с мен.

— В качеството ми на каква? — тихо попитах аз.

Тьер тежко въздъхна и все така, без да ме поглежда, произнесе:

— В качеството на гостенка на майка ми. Мама моли да простиш недостойното й поведение и действително ще се радва, ако ти приемеш поканата й да поживееш в нашето градско имение.

Аз помислих и попитах:

— Това свързано ли е с пръстена?

— Това е свързано с моето отношение към теб, Дея! — Магистърът рязко вдигна глава и втренчено ме погледна в очи.

Притискайки книгата към гърдите си, аз решително отговорих:

— Не.

Той отново се извърна настрани, отпусна глава и разглеждайки собствените си сплетени пръсти, подчертано спокойно заговори:

— Имате още пет дни занятия. След това започва предпролетната ваканция и аз не виждам причина да се отказваш от предложението на моята майка. Аз… аз ще живея в друга къща.

— Но и аз си имам майка — прекъснах го аз. — И отдавна не съм я виждала. Сега, когато не работя вече в „Зъб на дракон“, ще мога да погостувам при родителите по-дълго.

Лорд-директорът моментално се напрегна като струна, аз се притиснах към гърба на дивана и безмълвно зачаках продължението.

И то последва:

— При родителите ти ще идем заедно!

Аз притиснах книгата още по-силно, събрах кураж и иронично произнесох:

— Едва ли ще съм в състояние да обясня на роднините си, защо пътешествам заедно с лорд-директора на собствената си академия.

Тьер моментално се завъртя към мен с цялото си тяло и мрачно ме уведоми:

— Няма да се наложи да ме представяш като директор, Дея. Ще ме представиш като бъдещ съпруг.

— Аз ви върнах пръстена! — напомних му аз.

Магистърът стана, приближи се, наведе се към мен и съобщи:

— Ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея.

А аз… аз хвърлих книгата, скочих на крака, заставайки направо на дивана, почти се изравних по ръст с лорд-директора и просто изкрещях:

— Вие нямате никакво право да ме командвате! Никакво право, разбирате ли? Аз не съм ви кон, при това дори не породист! Да, поради глупост и незнание ви прокълнах… Простете! Но ако вземем пред вид вашите намерения в онази вечер, то даже не ме е срам! Аз…

Изведнъж се оказах в обятията му. Такива силни, че нямах възможност дори да си поема дъх и чух пълният му с отчаяние стон:

— Прости. — А след това стремителна, жадна целувка и тихо до устните: — Прости ми, аз се опитвах да се сдържа с всички сили. — Още една нежна, толкова нежна целувка и отново почти без да откъсва устни: — Прости ми, сърце мое. Аз си заповядвах да спра, но си мислех: „целувка, просто още една целувка и край, аз нищо лошо не правя“, а ти така силно се изплаши. И тези сълзи в очите ти… Аз ненавиждам себе си заради тях, за това, че ти причиних болка, че те изплаших, за всичко, Дея.

И мен ме пуснаха обратно на дивана. След това магистърът грижливо ме покри с одеялото и сложи на коленете ми книгата, наведе се, внимателно ме целуна по челото и излезе без да се обръща.

Той си тръгна, а аз седях, прегърнала книгата, спомнях си нашите вечери, нашето съвместно изпълняване на домашната работа, нашата вечеря в „Златният феникс“.

Върналата се Верис спря на вратата, неодобрително поклати глава, но нищо не каза. Затова пък се обадих аз:

— Ще ида да си лягам. Само, може ли да взема книгата?

— Взимай — съгласи се капитанът. — Ти поне малко успокои ли се?

— Не зная. Струва ми се, че да.

— Навреме го извика императорът — отбеляза тя. — Добре, няма значение, тъмна нощ, Риате.

— Тъмна нощ, капитан Верис и… наистина много ви благодаря.

Кураторът само се усмихна, но с някаква такава, много добра усмивка и аз се запътих към стаята си.

Но книгата я четох до полунощ.