Елена Звездная
Не се забърквай в съмнителни разследвания (7) (Урок втори)

7

— Разберете ме, госпожо Риате, аз самият не обичам котките, особено нашите тук. Ту в крака ти ще се вкопчи, ту прехвърча отгоре и се опитва шията да ти захапе. Сама разбирате, няма за какво да ги обича човек. — Майстор Урро тежко въздъхна. — Но котките все пак се търпят, можеш и да ги понаучиш на нещо, но мишките!

Ние с Юрао още веднага разбрахме защо Окено ни е пробутал хазяина на странноприемницата. Проблемът му беше прозаичен — котките му били отлетели. Всички до една. Вчера вечерта разперили криле и се евакуирали под строй. Нещастният майстор Урро и тичал след тях, и ги викал, и се кълнял да им сипва мляко с кръвчица през нощта… Котките все едно изчезнали. Защо не им се седяло вкъщи на крилатите — не било ясно. Майстор Урро вече и маг бил викал, той не открил привидения, а както се знае, понякога котките не могат да се разберат с привиденията и напускат къщата. А там нямало никакво привидение. Тогава полутролът заподозрял своя съсед, кръчмарят Рунак в подмолна диверсия. Аз познавах този гоблин, знаех, че е от подла порода, но не чак до там, а освен това и на него котките му били избягали, разказваше стопанинът на странноприемницата. Честно казано, той, майстор Рунак не би тъгувал кой знае колко, тъй като, както вече казахме, при нас в Приграничието котките са същества зловредни и много обичат човешката кръв, но мишките са още по-лоши!

— Извинете — аз леко се наклоних напред, — а водата ви как е? Да не е паднал някакъв сребърен предмет в кладенеца?

— Проверих го вече — майстор Урро тежко въздъхна, — три пъти. Веднага към водата се завтекох, няма нищо там.

Просто нашите котки не обичаха среброто, те нали наполовина са неживи. Всъщност, работата беше там, че Приграничието практически граничи със Земите на Хаоса, аванпост е, на практика. Разумните неживи и масираните атаки на неразумните ги спираха Нощните стражи, а животните някак си се бяха смесили и кръстоските изтласкваха постепенно обикновените котки, мишки, кучета. В крайна сметка си имахме същите тези домашни гризачи, но нашите мишки пред мебелите и сухия хляб, предпочитаха да гризат обитателите на къщата, а в случая на майстор Урро — гостите на странноприемницата. И според вас, колко клиенти имаше сега в странноприемницата? Правилно, николко, защото на всички им се живееше. Даже на семейството на полутрола. Още вчера, те се преместили при тъщата, затова не беше странно, че Урро изглеждаше толкова нещастен. Но и ловът на котки не беше наша специалност.

— Чуйте ме, майстор Урро — внимателно започнах аз.

И в този момент полутролът зави:

— Всичко каквото поискате ще направя за вас, не ме изоставяйте в беда-а-а… тя е истинска вещица, животът ми ще вземе-е-е…

— Кой? — не разбрах аз.

— Тъщата — подсказа Юрао. — Познавам я, госпожа Горрвер, тя го може.

Но и самият дроу явно не гореше от желание да се захваща, пък и хонорарът не беше голям — само шест жълтици. А на мен ми стана жал за Урро, на полутроловете и така им беше доста трудно да въртят собствен занаят, а ако фалираха — нямаше къде да идат, нямаха си гилдии, при нас много и не ги обичаха, просто им се налагаше да се махнат. В крайна сметка, смирявайки се с това, че съм глупачка и че имам неправилна финансова позиция, аз решително заявих:

— Ние ще се постараем да ви помогнем!

Юрао издаде полузадушен стон, но аз бях непреклонна:

— Поне ще се опитаме да изясним причината, не може просто ето така котките да си тръгнат от мястото, с което са свикнали.

— Не могат, госпожо Риате. — Господин Урро подскочи от мястото си. — Ох, не могат! Сега ли ще дойдете?

Погледнах Юрао, той мълчешком прокара нокът по шията си — жестът беше ясен, трябваше да се готвя за смъртта, но наистина ми беше жал за Урро!

— Да — казах аз. — Сега веднага. Ще ни покажете ли къде е?

Партньорът с чувство ме прокле и отиде да се облича. Бях сигурна, че няма да ме остави сама, гладните мишки можеха и да ме нападнат, а ние все пак имахме обща кантора, партньори сме.

— Пусто да ти е дано! — възмущаваше се Юрао.

— Не ми се вярва, аз си имам теб — безгрижно го парирах аз — и твоята правилна финансова политика, така че има кой да се погрижи за такава жалостива глупачка като мен.

— Дано да ти се наложи… със свекървата да живееш! — упорито продължаваше той.

— Е, това вече е жестоко.

— Добре сега, кажи, защо сме се помъкнали натам, а?

Щастливият и цъфтящ майстор Урро практически тичаше пред нас, вече ни беше изпреварил с двайсетина крачки, а ние се опитвахме да вървим със същата скорост, но използвайки това, че той беше далеч увлечено се карахме.

— Шест жълтици, Дея, само шест жълтици! На го казвай на никого, ще ни се подиграват, само табелата пред вратата ни повече струва!

Дълго мислих как да се оправдая и измислих:

— Виж сега, Юр, ето го майстор Урро, а той знаеш ли колко познати има?

— А, значи с цел привличане на допълнителна клиентела? Добре, считай, че си оправдала жалостивата си глупост. А сега друго ми кажи, как ще върнем котките, а?

Ако трябваше да съм откровена, не знаех. И сега трескаво си припомнях всички неща, които някога бях научила за котките от Приграничието, което не беше кой знае колко. У дома живееше обикновена нормална котка. Наистина, тя постоянно раждаше крилати и зъбати котета, но те винаги отлитаха, тъй като мишки нямахме, а в гората повече животинки се въдеха. Или не?

Аз се спрях.

— Ти какво застана? — забеляза Юрао, че съм се замислила.

— А, просто така. — Отново тръгнах напред. — Не мога да разбера една подробност. Ето, виж, има една къща в селцето, а и е последната откъм гората, в нея живее семейство и котка, най-обикновена, а там няма и никога не е имало мишки. Как е възможно това?

— Ами… — Дроу се замисли. — Всичко се случва. Понякога в къщата всичко е чисто и подредено, всички дупки са замазани, а тези, крилатите все пак отнякъде влизат. Но знаеш ли, има и вещици по селата, които и нечистите с билки ги прогонват, може да знаят и как с мишките да се справят?

— Може би. — Билки у нас винаги имаше много, все пак баба ми беше известна в селото билкарка… но пък в къщата на баба имаше мишки!

А може би работата беше в нашата котка?

Аз се спрях и отново се замислих. Юрао просто търпеливо чакаше до мен. А аз все за котката си мислех. Аз я бях намерила още като малко котенце, донесох я от гората. Тогава бях само на три годинки. От къщи си бях тръгнала преди четири години, а котката нямаше и намерение да старее и като по часовник, веднъж в годината се окотваше, котенцата й бяха крилати и те отлитаха. То какво се получаваше — аз съм на двайсет и една, Царапка е на осемнайсет, всяка година ражда по три котета и не изглежда да старее. Но обикновените котки не живеят толкова дълго! Тоест, живеят, но не се плодят!

— Дълго още ли ще размишляваш?

— Така, на периоди… — Аз хванах дроу под ръка и започнах да размишлявам на глас. — Интересно, какво би се случило с обикновена котка, ако в нея се всели някой възроден дух? То те, възродените духове, са почти като призраците, само дето са много по-силни и тях не ги понасят нито котките, нито мишките. Нали?

— Хм. — Юрао също се замисли. — Интересна теория, Дей, но как ти се струва това, че възроденият дух е нещо изключително рядко и скъпо, тук говорим за стойност колкото на четирийсет драконеси. За да се създаде един възроден дух, първо трябва да се убие, по-точно, тялото му. И не можеш да избереш някой слаб, само силен маг е подходящ. А такъв не е лесно да го убиеш, а и да го накараш да ти се подчинява — също, пък дори когато го накараш, по-добре да не се обръщаш с гръб към него, можеш да чакаш някаква мръсотия постоянно.

А Дара се подчиняваше на лорд-директора безпрекословно. Но не е там работата.

— Просто като предположение — започнах отново аз, — нека допуснем, че артефактора е имал нещо, което е обичал и това нещо е било живо, например, котка! Давай да разсъждаваме. Ето, лорд Нкер отива на сигурна смърт, но разбира, че това нещо без него ще остане съвсем само, а с него ще загине. Какво би могъл да направи?

Дроу измърмори нещо и изтърси:

— Просто като предположение, аз бих дал животинката на една добросърдечна глупачка, на чието пръстче се мъдри годежния пръстен на Тьер, а той, както всички знаят, е един от най-силните магове, на императора, не се подчинява кой знае колко, а е и член на единствения независим орден в Тъмната империя, тоест може и глупачката да защити, и да забрани да се пипа духа.

Изплезих се на Юрао, за което веднага съжалих — ставаше все по-студено, и напомних:

— Но лорд Нкер нищо не ми е давал!

— Може би да, а може би не. Възможно е да е привързал към твоята аура зов за откраднатия от него дух на Златния дракон, но… — тук Юрао се замисли. — Ти нямаш магия, чистокръвен човек си, така че, не към аурата, а към… — Той застина насред пътя, погледна ме с разширени златисти очи и с трагичен шепот произнесе: — Твоя годежен пръстен!

Учудено погледнах към партньора.

— Къде ти е пръстенът? — изсъска той.

— Там, където трябва да бъде — неясно отговорих аз.

— Това къде е? — не разбра офицер Найтес.

— Абе, у мене е той — наложи се да си призная. — Просто аз повече не искам да го слагам.

Учуденият дроу беше забавно зрелище — дръпнатите очи станаха почти кръгли, острата брадичка увисна.

— На шията ми е, на връвчица! — изсъсках аз.

Юрао живна и потресено възнегодува:

— Ти носиш древен артефакт, семейната реликва на Тьерите, на конец?!

Рязко издишах и се втурнах след майстор Урро. Дроу ме догони на завоя, когато навлизахме в не толкова оживената част на града, хвана ме за ръката и попита:

— Какво, маман ли ти къса нервите?

— Проблемът не е в нея — тутакси отговорих аз.

— А в какво?

Нямах желание да отговоря и за щастие, в този момент полутролът спря за да ни изчака и започна да разказва:

— Почти стигнахме, вече не е далеч, ей зад този завой е моята странноприемница. Само че вие, госпожо Риате, най-добре не влизайте. Засега, разбирате, не е безопасно.

„Небезопасно е да продължавам разговора с ядосания дроу“ — помислих си аз, гледайки кривия покрив на странноприемницата и разбирайки, че е напълно възможно Урро да не разполага и с и тези шест жълтици. Юрао и сам го беше осъзнал и сега ме гледаше много плашещо.

— А ако си скъсаш сега и новата рокля… — изсъска той.

Така че аз реших, че в помещението, пълно с мишки-кръвопийци, ще ми е по-добре.

Зданието беше поразително влажно. Обикновено в Приграничието не можеш да видиш сграда с мухъл, при нас строят съвестно, и стените са здрави, а къщите — топли, а тук…

— Сам съм я построил — Урро светеше от гордост, — със собствените си ръце. Сам съм рязал, сам съм рендосвал, сам.

— По-добре да бяхте купили дървесината от почтения майстор Дорда — прекъснах го аз. — Той я продава суха, а вие не сте я изсушили.

— А защо да я суша? — не разбра той.

Както вече стана дума, полутроловете не ги биваше за стопани и рядко имаха успех.

Неочаквано Юрао се приближи към мен, хвана ме за лакътя, отведе ме настрана от трола и попита шепнешком:

— Ти кога свали пръстена? Точно по време?

— На обяд, по време на проваления обяд.

— Точно когато виелицата започна, така ли?

— Д-да. — Аз не разбирах какво точно иска да каже той.

— Странноприемницата — Юрао посочи на север, — е първото здание в Ардам от страната на Ррадак. Струва ми се, че нашите подозрения имат всички шансове да се оправдаят, така че слагай си пръстена.

Нямаше смисъл да споря с Найтес, виждах го. Ако духът на Златния дракон наистина го бяха изпратили към мен, и той действително е летял от Ррадак направо насам, се е загубил в момента, в който съм свалила пръстена. Тогава той би могъл да спре в първата къща, която е била на пътя му. Така че, независимо от студа, аз си свалих ръкавицата от лявата ръка, след това разкопчах яките на палтото и на роклята, извадих шнурчето, свалих пръстена и си го сложих на пръста…

Внезапно, странноприемницата потрепери!

Нещастният майстор Урро запищя, падна на снега, покри главата си с ръце, а ние с дроу останахме прави.

— Закопчай се, ще измръзнеш — заповяда Юрао.

Закопчах се. Партньорът ми помогна да си сложа и ръкавицата, но за миг се спря и заразглежда камъка — според мен, той беше станал още по-тъмен, въпреки че това беше странно. В края на краищата, ръкавицата беше сложена, палтото — закопчано, а на мен не ми се искаше да отивам никъде. Майстор Урро лежеше на земята и се молеше, а наоколо — мъртва тишина и такова едно усещане, като че ли в къщата се беше затаило нещо такова… Зловещо.

— Значи така — Юрао властно стисна ръката ми и прошепна, — сега се обръщаме и си тръгваме.

— Но…

— И казваме на този тресящ се изнудвач, че сме свършили работата. — Дроу със сила ме завъртя, а след това се наведе и добави: — Довери ми се.

И аз се доверих.

— Това е, майстор Урро — весело възвести офицер Найтес. — Делото е разкрито, вие тук имахте… Е-е-е домовик!

Полутролът повдигна глава, недоверчиво погледна към Юрао.

— Да-да. — Дроу лъжеше просто великолепно. — Най-обикновен истински домовик, случват се такива неща. А госпожа Риате е потомствена тъмна вещица, просто не е пожелала да тръгне по този път, затова е станала проклятийница. На вас не ви ли трябва да прокълнете някого?

— Н-не — измърмори Урро.

— Жалко. — Юрао в процеса на разговора ме водеше обратно. — Но нищо, ако до довечера не си платите, адептката Риате ще потренира върху вас!

Нещастният полутрол веднага се просна с лице в снега, пак от страх.

— Ето, виждате ли, и домовикът и той точно така се изплаши от госпожа Риате. Така че, когато се стъмни, котките ви ще се върнат, всички до една. „ДеЮре“ — това е гарантиран резултат, така и кажете на всички!

Чак когато се отдалечихме достатъчно, партньорът ми обясни поведението си:

— Щом даже такъв маг като Еллохар е разтревожен, значи има за какво да се безпокоим, по-точно от кого да се боим. И на мен съвсем не ми се ще, ако императорските хрътки прегледат спомените на това… чудо тук, да се досетят какво точно е станало.

— Но ние не изпълнихме поръчката — напомних му аз.

— Изпълнихме я. Духът, или каквото е там, сега ще тръгне след теб. Да вървим.

И ние тръгнахме. След това завихме към търговския квартал, а накрая се отправихме към панаира.

— Много е претъпкано това място! — скептично отбелязах аз.

— Прекрати да се озърташ — просъска дроу. — Духът никъде няма да се дене от теб, а ние, между другото, имаме още дванайсет дела!

И аз за пореден път си спомних, че между роднините на Юрао има гноми!

 

 

— Тоест, магът е потвърдил, че парите сте ги взели вие? — попитах още веднъж аз.

— Каква срамотия, Дейка! — Майстор Тукку го познавах вече от четири години. Този почтен гном държеше лавка за подправки и Тоби често ме пращаше при него. — Тука, на улицата с всички съседи се познаваме, а в къщата ми — офицери от Дневната стража, такава бъркотия, шум. И страх ме е направо да го кажа, двайсет години съм спестявал! Всяко петаче го слагах настрана, все си мислех, за добра невяста на сина, за откуп ще са, а то, виж какво стана. Значи, магът дойде, дворът пълен със съседи, Деичка, а той размахва ръце, такова ручейче синичко се образува и се плъзна от скривалището към мен. Ох, срамотия. И жена ми, почтената госпожа Тукка, гледа ме и очите й — пълни със сълзи, ох, Дейка.

Независимо от объркания разказ на господин Тукка, аз разбрах всичко. Горе-долу за случилото се вече ми беше разказал и Юрао. Излизаше така: събуждайки се сутринта, почтеният гном забелязал, че скривалището в собствената му спалня е разбито, а парите са откраднати. Знаейки, че колкото по-бързо някой маг хване следата, толкова по-лесно е да се намери престъпника, господин Тукка веднага пратил сина си да извика представителите на Дневната стража. Те се явили, съседите, естествено, също се събрали в очакване на представлението, и тогава се оказало, че парите ги е откраднал самият господин Тукка!

Получило се наистина грозна работа — плащай на стражите глоба за фалшиво повикване, срамувай се от съседите, а това, че не си спомняш, как си обрал самия себе си — това са си твои проблеми. И най-лошото — парите ги няма. Откъдето и да го гледаш — само загуби.

— Магът от Дневната стража е добър — замислено произнесе Юрао. — Аз отдавна познавам Фаранар, вече говорих с него. Тук изобщо не се е използвала магия. Върху самия господин Тукка също не се забелязва никакво магическо влияние. — Почтеният гном при тези думи горестно въздъхна. Можех да го разбера — едно е, ако му бяха въздействали, а съвсем друго — като знаеше, че сам си е виновен. — Така че, мисли, партньор.

Ето точно така офицерите от Нощната стража прехвърлят отговорността върху адептките на „Академията на проклятията“! Аз недоволно погледнах към безметежно усмихнатия дроу и отпих от чая. Ние седяхме в открита чайна, на масичка точно на площада и само един навес ни предпазваше от започналия да вали сняг. Наоколо сновяха тълпи разхождащи се хора и не-хора, нечисти и нечистокръвни от всякакви раси, чуваха се гласове, канещи на разни улични представления, носеше се аромат на прясно изпечени питки и месо на жар… Благодат.

Внезапно отнякъде се разнесе някакъв трясък, а след това прозвуча познатият глас на Дара:

„Внимание, вие се опитвате да навредите на адепт на «Академията на проклятията». Получавате първо предупреждение. В случай на повторен опит, вие ще бъдете отхвърлен със силова вълна. Трети опит — травми от лека степен. Ако имате някакви претенции към адепт Логер, изложете ги в писмен вид и ги предоставете на ръководството на академията. Тъмни дни.“

Аз едва не си изпуснах чашата, добре че Юрао подложи дланта си.

— Ти какво, за първи път ли го чуваш? — поинтересува се той.

— Аха.

— Да, интересно е. — Дроу изобщо ми взе чашата от ръцете. — Сега повечето вече разбраха, че е по-добре да не пробват, а в началото се стигаше и до трети опит, а там са счупени ръце и крака, едновременно.

— Охо!

— Да, сериозен човек е вашият Тьер — допълни почтеният гном. — А най-важното, адептите не станаха нагли, не провокират сбивания, понякога ми се струва, че се боят от вашия директор повече, отколкото от пияните троли.

Аз неволно се усмихнах. Лорд-директорът е суров, това е така, но е благороден и справедлив. И е страшен, тук няма място за спор… и красив… И добър, не остави в беда нито вампирката, нито гномите, нито дъщерята на върколака.

— Ей, партньор — Юрао пощрака с пръсти пред лицето ми, — върни се на земята, там в облаците сигурно е студено.

И мен като че ли ме осени!

Спомних си, как една нощ преди изпитите за кандидатстване, бях чула стъпки в коридора и бях излязла, а там именно Логер вървеше. Само че очите му бяха затворени и не реагираше като му говорех. Тогава аз бях повикала професор Тесме, бях си помислила, че е нещо магическо, а магистърът просто пощрака с пръсти и Логер се събуди! Тогава Тесме беше обяснил, че това е от нервно пренапрежение.

Гледах гнома и си мислех за неговото: „Страх ме е само да си помисля, двайсет години спестявах!“

— Майстор Тукка — аз се наведох към него, — а вие не сте ли имал повод да нервничите през последните дни? Може да сте бил притеснен или да ви е било страх да не изгубите парите?

— Страх ме беше — охотно потвърди той. — Как да не ме е страх, то сватосването трябваше да е след броени дни, все се притеснявах дали ще стигнат парите. Момчето ми невяста си беше харесало от знатните гномки, но не беше и странно, от детските години бяха приятели, аз още тогава се досещах, и затова започнах да спестявам, значи. А после тези истории с троловете, дето вилнееха по града, с тези трупове на момичета…

Юрао прехвърли поглед от мен към гнома, но не се намесваше, а аз зададох следващия въпрос:

— А вие не сте ли си мислил да скриете парите на друго място?

Почтеният гном се замисли, намръщи се, почеса си врата и замислено произнесе:

— Да, и за това съм мислил. В мазето преди време ми се беше откъртила част от стената, и аз все си мислех там да скрия парите и да ги зазидам. Но не намирах нужния разтвор. Нали знаете, за мазетата трябва специален, не можеш да го направиш през зимата, трябва пролетта да чакаш…

— Така… — Юрао стана. — Хайде да идем да огледаме вашата изба. И най-добре сега веднага, че снегът се засилва, а някои тук трябва и в академията да се връщат.

В лавката за подправки беше тъмно и прохладно, тъжен млад гном прегърбено седеше зад тезгяха, безразличен към всичко и всички.

— Любов! — господин Тукка тежко въздъхна. — Когато се разбра за кражбата, синът ми искаше да се запише войник, за да изкара пари, ние насила го накарахме да остане. Любов е това, ей! Елате, господа частни следователи, входът е от тук.

Входът в избата се оказа не много удобен и затова Юрао ме поддържаше и едновременно омагьосваше скърцащата и клатеща се стълбичка, за да не се счупи. А когато слязохме стана ясно, че тук изобщо рядко идва някой, защото паяците гледаха неочакваните гости с гладни червени очи от многобройните си мрежи, но не ни нападаха.

— Омагьосани са те — обясни господин Тукка. — Моята госпожа Тукка се бои страшно от тях, и затова ги омагьосахме. Пет златни монети дадох на мага.

Юрао закима, щракна с пръсти и създаде цели три огънчета. Едното остана над нас, а другите две се заеха да осветяват пода.

— Така. — Дроу се прегъна към пода. — Вие тук сте бил или много пиян или…

— Спящ — добавих аз.

— Изглежда, че е така. — Юрао вдигна глава, усмихна ми се и ме похвали: — Ти ме радваш, партньор! — И отново се върна към работата. — Така, вие сте минал от тук, аха, тук има тухлен зид без разтвор. Дайте да махнем няколко тухли.

— ПАРИТЕ МИ!!! — развика се почтеният гном, хвърляйки се към намереното съкровище. — Моите родни парички! Госпожо Тукка, сине, намериха се те!

Когато се отдалечавахме от лавката за подправки, там, в полумрака и под прицела на червените очи на паяците ридаеше от радост прегърнало се цялото семейство гноми.

А мен ме интересуваше един въпрос:

— Ти защо му взе само пет жълтици, а не десет, както планираше? — аз не можех въобще да разбера.

— Защото е добър баща, Дей. — Юрао излезе напред, задържа вратата позволявайки ми да мина. — Разбери, много бащи, виждайки, че синът им се заглежда по момиче от богато семейство, биха казали: „Забрави, тя не е за теб!“ А този, забелязал чувствата на сина си и започнал да пести пари. Явно и по нощите не е спал и работил три пъти повече. И знаеш ли защо той тези пари не ги е отнесъл в банката?

— Защо? — аз си вдигнах яката и потреперих. Отново започваше виелица.

— Защото бащата на гномката преди сватосването, както се полага, проверява сметките на жениха, и ако женихът не им харесва много и не го искат за зет, бъдещите тъстове повишават сумата на откупа два пъти, а понякога и три. Така че, Тукка е скрил парите, та когато озвучат сумата на откупа, да има повече, отколкото предполага бащата на невястата. Гномите имат особени обичаи.

Да, не можех да кажа друго, освен:

— Застудява.

— Дай да вземем карета, няма защо да мръзнеш — предложи Юрао.

И вдигна ръка нагоре, а аз чух жално „мяу“. В грохота на копитата на притичалия кентавър, този отчаян стон на мъничкото същество се изгуби, но аз все пак тръгнах натам, откъдето ми се беше сторило, че чувам гласчето.

— Дей! — извика ме дроу.

— Тук има котенце! — И аз навлязох по-навътре в уличката. — Изглежда е съвсем мъничко.

— Партньор, на теб само улични котки ти липсват — ядоса се Юрао, но хвърли монетка на кочияша, потвърждавайки поръчката и тръгна към мен. — Сериозно, Дея, за какво ти е някакво коте?

— Не ми трябва. — Аз спрях и се огледах, търсейки зверчето. — Но то изглежда, е съвсем мъничко, а сега е зима, и студът се усилва… Ще загине до сутринта.

— Ама разбира се! Върху нея всеки момент ще се нахвърли чудовище, което трябва да се усмирява, аз имам предвид духа на Златния дракон, ако си забравила, а тя се мотае по сокаците! Дей, може и мишките кръвопийци да идем да спасим, а?

— Светни ми — в отговор на шегата му, помолих аз.

Дроу отново запали три огънчета и аз видях до стената мъничко, мръсно, нещастно и съвсем слабичко коте, което трепереше на студа и изплашено се притискаше към зида.

— О-о-ох, колко е нещастно. Виж, аз не съм лош дроу, но може би в отвъдното ще му е по-добре? — произнесе Юрао.

— А ти сигурен ли си, че има друг живот? — Аз свалих шала си, приближих се до котето, внимателно го завих и го взех на ръце. — Ами ако животът е само един, Юр? На мен не ми е трудно да го спася, пък и храната в столовата на академията е достатъчна, защо безразлично да го подминавам?

Малкото коте изплашено трепереше на студа, мяукаше и дращеше, а Юрао продължи да настоява на своето:

— И какво ще правиш с него, когато възродения дух дойде?

— Със сигурност няма да го изгоня. — Аз го почесах зад мъничкото ушенце и котето престана да драска. — Бедничкото, мислеше си, че ще го нараня.

— Съдейки по вида му, наранявали са го често напоследък. Добре, да вървим, ти трябва да се връщаш в Академията, а аз съм на дежурство.

Докато пътувахме, аз галех котето, но то, кой знае защо, постоянно нервничеше. А когато стигнахме до портала изобщо взе да фучи.

— Неспокойно е нещо, твоето нещастие.

— Щастие е, късмет — парирах аз. — Така и ще бъде, ще се казва Късметче.

— Защото е имало късмета да се озове при теб? — Юрао откровено ме дразнеше.

— Не, затова че успях да го чуя, а представяш ли си, ако го бяхме подминали?

— Нямаше да е голяма загуба.

— Лош си ти.

— Не-е-е, аз си правя добре сметките и в сметките ми не влизаше котарак. Не се сърди де!

Каретата спря, дроу скочи, помогна ми да сляза и ме изпрати до вратата, а там бедното коте изобщо се изпоплаши. Започна да фучи, да дращи и да се опитва да се скрие под палтото ми.

— Сигурно е измръзнало — промърморих и напразно се опитах да го успокоя.

И без да ме е грижа, че е мръсно, все пак го пуснах под палтото и го притиснах към гърдите си. Котето моментално се успокои и даже сред воя на виелицата се чу как мърка доволно.

— Малко е, но веднага се вижда, че е момче — подсмихна се Юрао и почука на вратата.

Гоблинът — портиер показа дългия си нос и изпръхтя:

— Яна сама си дойде и то пеша, а Дейка я изпращаме и я возим, значи, а? И ето ви една гатанка…

— Отдавна ми се иска да си пообщувам с госпожа Жловис — прекъсна го дроу с мъглив намек.

Вратичката веднага се отвори, мен вежливо ме пуснаха да вляза, а на офицера важно му казаха:

— Какво пък толкова, един път само, и то на пияна глава, а вие, офицер Найтес, все не можете да се успокоите.

— А ти не тормози момичетата ми и по-малко задавай гатанки. — И към мен: — Партньор, утре се опитай да се появиш поне към вечерта. Жловис ще те покрие, ако има нужда, нали Жловис?

— Е щом е по работа, така кажете — измърмори гоблинът и затвори вратичката.

Внезапно се чу вой.

В следващия миг земята под краката ни избухна в червено, а въздухът затрепери. Когато духът на смъртта се материализира, аз едва не изкрещях — Дара беше в цялото си великолепие! Косата — развяна, зъбите — с дължината на пръст, устата — озъбена, очите — червени, а в ръцете — два огнени меча.

И тишина!

След това Дара изруга, даже плю на земята, въпреки че, естествено, нямаше какво да плюе, стана отново предишната, с която бях свикнала и с недоумение проговори:

— А, това си ти. Странно. Стори ми се, че… А, не, нищо. Защо толкова късно?

— Разследвания, работа. — Беше ми трудно са се успокоя след плашещото видение.

— Ужас — изказа се и Жловис и се сплеска на земята.

А аз пак започнах да хълцам.

— Ама това дори не беше бойният ми облик! — възмути се Дара. — Намерихте от какво да се изплашите!

Не знам какъв й е там бойният облик, но мен и след този, краката с мъка ме държаха.

— Жловис, сега с такъв заряд ще те вдигна! — изръмжа възроденият дух на смъртта.

Гоблинът се поизправи и на четири крака отпълзя в стаичката си. Явно имаше защо да не обича Дара.

— А ти марш да си лягаш! — кресна тя вече на мен. А след това със съвсем друг тон: — Та какво стана с пръстена?

Сведох поглед, чувствайки как се изчервяват бузите ми и забързах към общежитието, надявайки се да не се наложи да казвам нищо на тази… сводница. Но уви, Дара умееше да лети и с гърба напред, движеше се на крачка от мен и ме мъчеше с въпроси:

— Та какво с пръстена? В твоята спалня го няма, значи си го сложила, а? Дея, с кого разговарям? Пак ли ще мълчиш?

— Сложих си го, на пръста ми е! — не издържах аз на стълбите.

— Слушай, Риате, ти кого придържаш там на гърдите? — Дара изведнъж напълно се материализира и застана пред мен.

— Котенце — аз неволно се усмихнах. — Сега ще го нахраня, а след това ще го изкъпя, то е още съвсем мъничко.

Миг… И пред мен отново се появи страшният дух на смъртта!

— Дай ми го тукккхх! — изсъска Дара.

— Какво? — Не разбрах аз, но отстъпих крачка назад и прикрих котето с две ръце.

— Зсссвяра! — засъска тя.

— Ама то е съвсем малко! — Аз заобиколих огненочервеното чудовище, а след това изобщо се затичах.

В стаята Късметчето доста време не искаше да излиза на светло. Беснееше, отново дращеше и жално мяукаше. Дълго му обяснявах, че разярената леля Дара, висяща във въздуха с два огнени меча изобщо няма намерение да го убива. Котето не вярваше и се стремеше да влезе в пазвата ми, Дара ръмжеше и настояваше да й дам този звяр.

След това дойде Верис. Извика я Дара, кой друг, и, разбира се, капитанът дойде не сама, а в компанията на два огнени меча, само че нейните, за разлика от тези на Дара, горяха със син пламък, а не с червен.

Кураторката започна с вече вбесилото ме:

— Дай ни този звяр!

Котето жално измяука и притихна. На мен ми стана съвсем жал за него и отново го пуснах в пазвата си. Направо не ми се мислеше, че към петната от осмукано, сега ще се прибавят и драскотини.

— Какви ги вършиш? — изрева Дара.

— Риате! — поддържаше я Верис. — Ние не можем да го унищожим, докато ти го докосваш!

Тъй като, докато се опитвах да откъсна котето от дрехите си и да успокоя Дара, аз бях принудена да седна на пода, то след думите на куратора, решително се изправих и заявих:

— Повтарям за последен път — това е коте. Просто коте! Малко, измръзнало, аз от смърт го спасих, не за да го накълцате първо тук с мечовете си, а после да гледате дали това е било коте или нещо друго!

Защото Дара ми беше казала, че би трябвало първо да му разреже туловището и тогава би могла да каже дали има опасност или не.

— Ние с Късметчето отиваме на вечеря — реших аз. — А вие двете, можете да си размахвате тук мечовете, колкото ви душа иска!

И ние отидохме в столовата.

Там котето се поуспокои, получи маса внимание и съжаления от адептките и беше нахранено до такава степен, че коремчето му вече напомняше барабан. След това ми дадоха да взема и малко мляко и аз се върнах в стаята си. С млякото и котето!

Когато отворих вратата към стаята си, се оказа, че ние с Късметчето си имаме още гости, освен Дара и Верис!

Гостите бяха прекалено нагли, прекалено високи и прекалено ядосани!

— Аз те предупредих! — изфуча седналият на дивана ми магистър Еллохар. Аз захвърлих всичко, дойдох при вас в кантората и ви предупредих!

Надебелялото котенце веднага се досети, че отново го заплашва опасност и се опита пак да се скрие в полуразкопчаната яка на роклята ми. Но шкембенцето му пречеше. Наложи се да откопчая още две копчета. От маневрите ми едната вежда на магистъра изпълзя нагоре, а Дара промърмори:

— Ама Тьер добре се е позабавлявал!

Със закъснение си спомних, че ако на шията всички петна ги беше премахнал кремът на Риая, то на гърдите — не! Затова котето припряно беше закопчано под роклята от изчервилата се стопанка.

— Хм. — Магистър Еллохар леко се намръщи, обърна се към Дара и се поинтересува: — На тях вече весело ли им е?

— Не зная, мен ме блокират — сдържано отговори тя.

— И ти даже не надзърташ? — не повярва магистърът на Смъртта.

— То пък като че ли има какво да се види — намеси се Верис. — Но сега не става дума за това!

И тримата се втренчиха в мен.

— Котенцето няма да ви го дам! — решително отсякох аз.

Директорът на Школата за изкуството на Смъртта избухна в смях, отхвърляйки глава назад. И смехът му беше един такъв силен и подигравателен. А след това рязко замълча, и гледайки ме отново втренчено и заплашително, лорд Еллохар произнесе:

— Това не е коте, Дея! Ти държиш възродения дух на Златния дракон, за който ти и партньорът ти, явно сте се досещали. Офицер Найтес е чувстващ, лъжата я усеща на секундата, дори неосъзнатата, но той самият не се е научил още да лъже. Млад е и зелен… — Аз премълчах, а магистърът заповяда: — Дай ни звяра! Той е опасен, Дея. Но ние не можем нищо да направим, докато ти се докосваш до него. Или той до теб.

Котето притихна на гърдите ми и явно напрегнато се ослушваше, а аз си помислих, че може и да е така, случват се и такива невероятни неща, като дух в малко котенце.

Но това не променяше нещата.

— Няма да го дам — уверено заявих аз.

Еллохар раздвижи шията и раменете си и стана. На мен изведнъж ми стана много страшно и отстъпвайки към вратата заднешком, се опитах да обясня позицията си:

— Артефакторът лорд Нкер го е обичал. Наистина го е обичал. И той се предаде на властите именно за да защити духа. А той не би защитавал някакво чудовище! И ми го е дал на мен, но не ме беше предупредил за това. Сложи ми медальона и каза, че при мен ще се чувства по-добре, отколкото при императорското семейство. Аз си помислих тогава, че става дума за медальона, но лорд Нкер…

— Разбрал е чий пръстен украсява безименното ти пръстче. — Магистърът спря и скръсти ръце на гърдите си. — Така, значи Нкер практически доброволно е върнал медальона на Тьер… Забавна ситуация се получава.

Лорд Еллохар се обърна, върна се към дивана и отново седна, продължавайки да размишлява на глас:

— Излиза, че артефакторът го е направил нарочно. Интересно как всичко се получава. Гривните са се върнали при истинските си собственици, медальонът се озова у Тьер и сега императорът едва ли ще успее да измисли убедителни аргументи, за да го изиска обратно. И духът на Златния дракон сега също е собственост на Тьер.

— В смисъл? — не разбра Верис.

— Пръстенът! — Еллохар се усмихна. — Аз все си мислех, че лорд Нкер е привързал духа към аурата на нашата безценна адептка, но това би могло да я убие, а убийствата изобщо не са в духа на Арсио. Той е постъпил много по-умно — привързал го е към пръстена. Затвори очи, Верис, погаси излъчването на тялото и веднага ще забележиш.

Кураторът последва съвета му и веднага смаяно прошепна:

— Принадлежност към Тьерите! Абсолютна! Но духът се е подчинил доброволно.

Еллохар се усмихна и гледайки ме напрегнато, произнесе:

— Така е, защото Дея е преминала проверката и е била призната за достойна. А, виж, на Риан Тьер ще му се наложи да повоюва.

И всички ме зяпнаха, а лейди Верис промърмори:

— Императорът ще се вбеси. Такъв подъл номер, и то в такова време.

— Няма да тръгне срещу Тьер — меланхолично произнесе лорд Еллохар. — Все пак става дума за любимия му племенник. Но на останалите ще им се види тесен света. Особено на тези стотина хрътки, които са проспали срещата на Риате с тази въшлива топка козина!

Аз изумено вдигнах поглед към магистъра, а той ме зарадва:

— Риате, ти наистина ли си мислеше, че само ти и Найтес сте стигнали до определени изводи? Вие бяхте под наблюдение от момента, в който станаха достъпни спомените на лорд Нкер. Единственото нещо, което не разбирам, е, как са допуснали контакта ти с това коте?

Като се има предвид, че днес изобщо не бях забелязала наоколо никой подозрителен, ми беше трудно да повярвам в думите на магистър Еллохар… Реших при удобен случай да попитам лорд-директора, а засега просто си замълчах.

Магистърът на Смъртта наклони глава и добави:

— Знаеш ли, аз мога много лесно да измъкна твоя кокалест мачок от пазвата ти. Искаш ли да ти покажа как?

Стана ми страшно за котето и думите сами изхвърчаха от устата ми:

— Знаете ли, а аз мога много лесно да ви наградя с проклятие за остро разстройство. Искате ли да видите как?

Последва пауза.

След това лорд Еллохар се обърна бавно към Верис и се осведоми:

— Ти чу ли това?

— Ама, магистър, та тя все пак не е от вашите адепти — с извиняващ се тон заговори изведнъж куратора.

— Мислиш ли, че си заслужава да й простя? — меланхолично се поинтересува той. — А на мен ми се струва, че не трябва да се прощава арогантността.

Дара вежливо произнесе:

— Не искам нищо да кажа, но…

— Млъкни тогава, досаднице възродена! — Лорд Еллохар отново се обърна към мен и се озъби: — Боиш ли се?

— Малко — не скрих аз.

— Само малко?

Усещането ми беше, че той не се възмущава, а се подиграва.

— Много, много ме е страх! — уверих го аз, изобразявайки честен поглед.

— Добре, живей! — Той отново стана. — Това е момичета, проблемът си е на Тьер, аз си измивам ръцете.

— А… ами Дея? — изплашено се обади Верис.

— Котаракът през нощта да стои навън и нищо няма да й се случи на вашата Дея. — Магистърът се усмихна и дори без подигравателни нотки добави: — Духът на Златния дракон няма да причини вреда нито на нея, нито на академията, така че отпуснете се и двете. Тялото си той току-що го е сменил. Ако Риате или Тьер не ги грози опасност, ще порасте като нормален котарак, а ако се появи опасност… Е, аз не бих искал да съм на мястото на тези, които решат да навредят на вашата мила, пръскаща заплахи за проклятия адептка. Други въпроси?

Въпроси Дара и лейди Верис нямаха, а на мен ми се появиха:

— Магистър Еллохар, а с какво да го храня? — поинтересувах се аз.

Мен ме изгледаха с такъв поглед, че въпросите моментално отпаднаха.

— Това е котарак, адептка! — студено натърти директорът на „Школата за изкуството на Смъртта“. — Просто котарак! С една-единствена разлика — желателно е през нощта да се оставя извън жилището. Колкото до всичко останало — банално пригранично коте! Но ако искаш, мога да ти кажа какво да правиш, когато мачокът го замъчи запек!

— Проклятие за остро разстройство? — предположих аз.

— Три петачета и лекар по животните! — излая магистър Еллохар.

— Нашите адепти биха предложили да му се промие дебелото черво. — Верис сви рамене. — Всеки си има свой подход към решаването на проблемите.

— Стига си я защитавала и извинявала — заповяда лордът, посочвайки ме, а след това добави: — Трябва да го науча това проклятие и като отивам на гости на Тьерите… — Коварен поглед към мен. — Няма защо да се опасяваш от излишно тегло, Риате!

След това обещание, магистър Еллохар изчезна. Не обгори пода.

А когато останахме сами, Верис помоли:

— Покажи котето.

Вечерта мина чудесно. Ние изкъпахме Късметчето и го изсушихме, но след това го отнесохме за през нощта в стария парк, където му оставихме едно старо одеялце. Котето заспа, куратор Верис отиде на разходка, а ние с Дара тръгнахме към общежитието.

— Забавно — наруши тя мълчанието. — Обикновено духът напада новия си собственик и ако се получи, го убива. Никой не иска да съществува в подчинение. Възродените за свободата си се сражават по-отчаяно и от живите. Защо теб не те е пипнал?

— Ти си се опитвала да убиеш Тьер? — попитах аз.

— Еллохар. — Дара оправи призрачните си коси. — Намеси се Тьер, който, за разлика от мен, беше разбрал, че магистърът на Смъртта просто си играе, позволявайки ми да повярвам, че мога да победя. И се намеси в критически момент… А след това той ме… освободи.

— Какво? — Аз даже не разбрах.

— Аз съм съвършено свободна — отчетливо произнесе Дара. — Магистър Риан Тьер ме освободи, вливайки ми сила. Аз мога да се родя отново, да живея отново, но не искам. Засега не искам. Може би по-нататък, когато вече няма да съм му нужна… Възможно е. Сега ми е добре с него и аз се радвам, че той избра теб, Дея. Достоен избор. Просто исках да го знаеш.

Духът на смъртта се разтвори, а аз отидох да си лягам, мислейки си, че денят не беше никак лош.