Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (5)

5.
Диърборн и Мургатройд

— Станция „Горда стъпка“. Най-старата станция на Чудметрото в Невърмур — обяви госпожица Веселка. — Повечето хора дори не знаят, че се намира точно тук, на територията на Чудобщ, точно насред Стенещата гора.

Домовлак 919 излезе от тунела в ярката, оживена шумотевица на най-красивата метростанция, която Мориган някога бе виждала. Тя преброи шест перона, свързани с живописни мостчета от червени тухли, увити в бръшлян — от същия вид като онзи, който се катереше по стените на Дом „Горда стъпка“. Имаше полирани дървени пейки и малки чакални със стъклени стени. Станцията бе оградена от гъста зелена гора и дърветата се привеждаха покровителствено над нея, образувайки естествен сводест покров. Още бе рано — небето бе в хладносин утринен цвят, — но малкото светлина се процеждаше през листака на шарени петна. Газените лампи, висящи на пероните, тъкмо започваха да гаснат една по една.

Въпреки ранния час на различни перони бяха спрели още три Домовлака (с изписани отстрани номера 918, 917 и 916), грамаден парен локомотив и група малки месингови вагончета.

Госпожица Веселка спря на Перон 1, който гъмжеше от чудоби, млади и стари, и отвори вратата, за да може Набор 919 да излезе. Стените на перона бяха покрити с бланки за записване във всевъзможни клубове, групи, оркестри и общества-в-Обществото. На Мориган не й хареса как звучи Клуб за поставяне и осъществяване на цели за свръхамбициозни младежи, който се събираше в понеделник, вторник, сряда и четвъртък вечерта и по цял ден в неделя. Но си помисли, че вероятно би могла да се включи в Напълно анонимни интроверти, който обещаваше никога да не прави никакви събирания.

На станцията цареше атмосфера на развълнувано оживление. Хора се събираха на групички и разговаряха шепнешком. Мориган дочу откъслеци от разговорите им на минаване.

— … никой не знае, старейшините не казват нищо…

— … може ли да е един от номерата му?

— … никога не го е правил досега…

Госпожица Веселка се намръщи, малко обезпокоена от сцената.

— Нещо не е наред ли, госпожице? — попита Мориган.

— Не точно, но обикновено тук е малко по-празнично в първия ден след ваканцията. А и Паксимус Късмета обикновено е тук и чака за…

— Всичко наред ли е, Марина? — Един младеж се бе привел от вратата на Домовлак 917 и викаше госпожица Веселка. После скочи на перона и дотича при нея. — Чух, че са те направили кондуктор. Честито.

— Здравей, Тоби — поздрави го разсеяно тя. — Какво става? Къде е Пакси?

Тоби придоби мрачно изражение.

— Никой не знае. Изчезнал е през нощта.

Госпожица Веселка се намръщи.

— Но това е невъзможно. — Мориган бе връхлетяна от внезапния спомен как Юпитер води почти същия разговор с приятеля си Израфел на Пролетния празник за Касиел, ангела, който също липсваше. — Пакси не би изчезнал в нощта преди опознавателната обиколка. Не я е пропускал от двайсет и пет години насам.

Още едно изчезване.

Смътен и неназовим ужас започна да се свива в стомаха на Мориган като змия. Това чувство й бе познато. Чувството, че нещо някъде ужасно се е объркало и може би ще обвинят нея.

„Престани — нахока се яростно Мориган и тръсна глава сякаш за да прогони ужасната мисъл. — Това няма нищо общо с теб. Ти не си прокълната.“

Искаше й се да можеше да прати бележка на Юпитер.

Госпожица Веселка увеси нос и огледа безнадеждно станцията.

— Тогава кой ще води обиколката?

— Ъъъ… — Тоби имаше вид на човек, който се кани да поднесе наистина кошмарна новина.

 

 

Госпожица Веселка изведе Набор 919 от станцията и посочи нагоре по широк прав път с надвиснали над него дървета, който водеше към Дом „Горда стъпка“, издигащ се величествено в далечината.

— Не се отклонявайте от пътя, ясно? И каквото и да правите, не навлизайте в Стенещата гора.

— Тези дървета опасни ли са, госпожице? — попита Франсис, взирайки се нервно в храсталака.

— Не, просто са досадни. — Госпожица Веселка се приведе към тях, сякаш не искаше дърветата да я чуят. — Като застенат, не млъкват, така че не показвайте никакво съчувствие. А сега слушайте. Изглежда, че… ъъъ… една от училищните възпитателки ще води обиколката. Госпожица Диърборн или госпожа Мургатройд ще ви посрещне на стълбите на Дом „Горда стъпка“, така че… — тя млъкна и въздъхна тежко — … просто… просто се дръжте прилично, дръжте главите си наведени и го изтърпете някак, става ли?

След тези окуражителни последни думи кондукторката им махна да тръгват и Набор 919 пое по краткия и вече малко плашещ път към Дом „Горда стъпка“.

На Мориган й се стори, че чува тихо негодуващо мърморене някъде откъм дърветата далеч вляво („… ще ми тъпчат тук с големите си обуща толкова рано сутринта, никакво уважение…“), но последва съвета на госпожица Веселка и не му обърна внимание. Двамата с Хоторн изостанаха на опашката на групата, разговаряйки тихо.

— Не мога да повярвам — оплака се Хоторн. — За малко да срещнем Паксимус Късмета, а той да вземе да изчезне! Ама че скапан късмет. Освен ако… о! — На лицето му се изписа прозрение. — Оооо. Чакай малко. Мислиш ли, че това е просто част от шегата?

— Може би — отвърна със съмнение Мориган. — Ако шегата е тъпа.

— Нан ми разказа за училищните възпитателки — продължи Хоторн. — Каза, че Мургатройд била истинска напаст.

(От дясната им страна се разнесе шумолене на листа, жален стон. Скърцащ приглушен глас долетя откъм дърветата: „Ооох, как ме болят клоните днес…“)

— Госпожа Чанда каза същото — отвърна Мориган малко по-високо, опитвайки се да заглуши Стенещата гора. — Общо взето.

— Нан каза, че ако създавам проблеми…

Мориган изпръхтя.

— Ако?

— … по-добре да се надявам да разбере Диърборн, а не Мургатройд. Каза, че що се отнася до Мургатройд, за предпочитане е да си възможно най-незабележим. А аз й отвърнах: „Нан, първо, обиден съм, задето предполагаш, че ще създавам проблеми. — Ухили се настрани към Мориган, която пак изпръхтя. — И второ, очевидно трябва просто да се погрижа никоя от тях да не разбере, нали така?“

Небето просветляваше, когато най-новите ученици на Чудното общество излязоха от горския път. Докато се изкачваха по полегатия заскрежен хълм към Дом „Горда стъпка“, една бледа златиста линия на хоризонта порозовя и разцъфна в небето като гигантско цвете, за да озари фасадата от червени тухли.

На стъпалата на Дом „Горда стъпка“ стоеше жена и чакаше да ги приветства. Или не точно да ги приветства, видя Мориган, щом се приближиха. По-скоро… да се взира в тях с ледено мълчание.

Жената стоеше неподвижно като статуя, облечена в типичния за Чудното общество черен цвят, ако се изключи сивият нагръдник, подпъхнат под наметалото й. Косата й бе толкова светлоруса, че изглеждаше почти сребриста, и бе събрана на старомоден кок върху главата й, което я караше да изглежда далеч по-стара, отколкото намекваше младото й необрулено лице, помисли си Мориган. Имаше равномерния лунноблед тен на човек, който полага големи грижи за себе си и вероятно прекарва ужасно много време на закрито. Очите й бяха леденосини, а скулите й — остри като ножове. Всички тези неща заедно биха могли да я правят красива. Но вместо това цялостният ефект бе за ледник в човешка форма: студен, твърд, непристъпен. Тя ги гледаше от върха на стълбището пред Дом „Горда стъпка“ все едно са насекоми, които смята да стъпче с елегантните си черни обувки.

„Това трябва да е Мургатройд“, помисли си Мориган. Спомни си съвета, който Нан бе дала на Хоторн, и се опита да се свие най-отзад и да стане незабележима.

— Добро утро, Набор 919 — поздрави жената. Гласът й наведе Мориган на мисълта за лист стъкло: идеално гладък по повърхността, но с криещ се в края му остър ръб. — Аз съм Дулсинея Диърборн.

Мориган преглътна един тих звук на изненада.

— Аз съм възпитателката в Училището по обикновени изкуства — продължи тя. — И все пак, въпреки безкрайните отговорности и задължения, които съпътстват тази титла — и благодарение на ненавременното изчезване на един безотговорен палячо, — старейшините, в своята мъдрост, ме назначиха за водач на днешната ви обиколка. Утешавам се с мисълта, че за вас това ще е още по-неприятно, отколкото за мен. Можете да ме наричате „госпожице Диърборн“ или „възпитателко“. Не можете да ме наричате „госпожо Диърборн“ или „професор Диърборн“, или „мамо“, или „майко“, или „мамче“, или всякакви производни на това. Аз не съм ви родителка. Не съм ви бавачка. Нямам време за детски проблеми. Ако възникне такъв, или ще го отнесете до кондуктора на вашия набор, или ще го натикате дълбоко в ямата на душата си, където той повече няма да ви притеснява. Ясна ли съм?

Набор 919 кимна безмълвно като един. След топлото радостно посрещане от госпожица Веселка и уюта на Домовлака срещата с госпожица Диърборн бе като да те залеят с ледена вода. Мориган неволно се зачуди кой ли беден заблуден ученик някога по погрешка е нарекъл този арктически ледник „мамче“.

— Онова, което трябва да помните преди всичко, е следното: Вие не сте важни. Всяка година е все същото: в редиците ни се влива най-новият набор от ученици, последните девет в дългата и непрекъсната редица от най-чудно чудните жители на Свободния щат. Идвате тук със самочувствието, че цял живот сте били специални, най-талантливи, най-умни, най-обожавани и възхвалявани в скучните си малки семейства, училища и общности.

Мориган се опита да не прихне. Тя бе дълбоко, страстно, категорично — но разбира се, мълчаливо — несъгласна е това твърдение.

— И когато пристигате на моя праг — продължи госпожица Диърборн, — вие очаквате същото отношение. Очаквате да ви глезят и да се суетят над вас. Да ви хвалят и обичат. Искате всички заети, важни възрастни, кръстосващи територията на Чудобщ, да спират и да ви се възхищават. Да възкликват „О! Това е най-новата ни партида мънички чудоби! Не са ли прекрасни?“. — Тя млъкна и ги изгледа един по един с противно сладка усмивка, която се изкриви в ехидна. — Е, можете да забравите за това. Помнете: ВИЕ НЕ СТЕ ВАЖНИ. Не и в тези свещени зали. Никой няма да ви държи за мъничките ръчички или да ви бърше мъничките носленца. Всеки в Чудобщ си има работа за вършене — всеки начинаещ или напреднал ученик, всеки дипломант, всеки учител, всеки покровител, всеки старейшина и всеки майстор. Това включва и вас. Вашата работа е да показвате уважение към по-старшите, да правите каквото ви кажат и непрекъснато да се самоусъвършенствате, готвейки се за деня, в който — ако имате късмет — може да се обърнат към вас, за да бъдете полезни. Разбирате ли?

Мориган не разбираше. Не бе сигурна какво има предвид госпожица Диърборн с думите „да бъдете полезни“. Но точно в този момент предпочиташе да пъхне ръцете си в аквариум с месоядни пирани, отколкото да поиска обяснение, затова заедно с другите измънка:

— Да, възпитателко.

— Много убедително. — И с тези думи Диърборн се врътна кръгом и закрачи право към величествения вход на Дом „Горда стъпка“, явно очаквайки от тях да я последват. — Нашата академична програма е съобразена с календарната година й се дели на два срока. Първият започва напролет, а вторият — наесен. По време на лятната ваканция от вас се очаква…

Те се заизкачваха по стълбите, докато възпитателката продължаваше да дудне лекцията си, и Хоторн се приведе към Мориган.

— Чудесна реч — прошепна той в ухото й. — Стана ми толкова топло и уютно отвътре.

 

 

Първият им урок бе да открият, че дълбоко под петте светли, елегантни етажа на Дом „Горда стъпка“ истинските коридори на Чудобщ са тъмни, заплетени и безкрайни.

— Има девет подземни етажа — съобщи им госпожица Диърборн, като ги поведе от фоайето по дълъг, ехтящ коридор. Гласът й бе остър и делови, а лъскавите й черни обувки чаткаха силно по дъските на пода. Мориган, Хоторн и останалите от набора трябваше да вървят два пъти по-бързо от обикновено, за да не изостават. — Минус първи етаж е посветен предимно на хранене, спане и отдих за академичния състав и гостуващите възрастни членове на Обществото. Забранен е за вас. На минус втори ще намерите ученическата столова, Интендантството и квартири за учениците от горния курс, които могат да живеят на територията на Чудобщ, ако желаят.

Вихрената обиколка на минус втори даде на Мориган мимолетна представа за всекидневния живот в Чудобщ. Ученическата столова представляваше оживено кръгло пространство с уютна атмосфера, пълно с множество маси и столове. В единия му край масички за кафе от ковано желязо се бореха за място с очукани, опръскани с боя правоъгълни дървени плотове и столове от най-различен вид, а в другия износени кресла бяха пръснати около гигантска камина.

Няколко от масите бяха заети от ученици от горния курс, които закусваха, четяха сутрешните вестници и си говореха на чаша чай. Мориган почти трябваше да удържи със сила Хоторн, когато той усети миризмата на бекон.

— Та аз дори още не съм закусвал! Можеш ли да си представиш? — прошепна й той възмутено. — Минах през тъпата врата, преди да се сетя за това.

— Хм. — Мориган не го слушаше внимателно. Струваше й се, че долавя някакво напрежение в приглушеното бъбрене на големите ученици, и се зачуди дали обсъждат изчезването на Паксимус Късмета. Госпожица Диърборн ги преведе през столовата и излязоха от другия край, за да се озоват в зала с редица големи месингови сфери, висящи от една релса. Там госпожица Диърборн се врътна пак към тях.

— Вътрешната ни мрежа от релсови кабинки пътува във всички посоки из всички подземни етажи — каза тя с отегчен, почти механичен глас. — Тези кабинки ще ви отведат на всяко място в Чудобщ, стига да ви е позволено да сте там, както и до избрани станции на Чудметрото навън. Учениците от началния курс могат да пътуват извън територията на Чудобщ само с изричното разрешение на възпитателка или на своя покровител. Вашият белег знае къде ви е позволено да ходите. Има строго ограничение за до дванайсет пътници в кабинка. На етажи минус трети, минус четвърти и минус пети са разположени учебни помещения за Училището по обикновени изкуства. Етажи минус шести, минус седми и минус осми са посветени на Училището по мистични изкуства. Минус девети е забранен за всички ученици.

Седмината от вас, които попадат под моя опека като възпитателка по обикновени изкуства, очевидно няма да имат нужда да слизат под минус пети и следователно разрешенията ви не се простират по-надалеч. Госпожица Овъглен и госпожица Амара — вие двете ще вземате уроци в Училището по мистични изкуства. Госпожа Мургатройд, мистичната възпитателка, ще се появи по-късно тази сутрин, за да ви заведе там.

След това госпожица Диърборн ги вкара в една сферична месингова кабина и притисна Ч-белега си към светещото кръгче на стената, а после дръпна няколко ръчки по сложна схема, която Мориган се опита — но не успя — да запомни. Те се спуснаха на няколко етажа по-надолу със скорост, от която вътрешностите им се преобърнаха, а ушите им изпукаха. После — за изненада на всички освен госпожица Диърборн — кабината се стрелна напред, кривна рязко вляво, назад, после мак вляво… а после нагоре, нагоре, нагоре в главозамайващ зигзаг, като лампичките над вратата мигаха хаотично през цялото време.

Най-накрая кабинката спря рязко и всичките деветима членове на Набор 919 се забиха в стената. Госпожица Диърборн бе достатъчно висока, за да се хване за една от висящите от тавана кожени дръжки и да се задържи, и не изглеждаше да се интересува особено, че никое от децата не може да ги достигне.

— Минус трети. Училището по обикновени изкуства. — Вратата на кабинката се отвори и възпитателката ги поведе по дълъг празен коридор с полиран дървен под. Мориган се чувстваше замаяна и й се гадеше, но се опита да не изостава. — Този етаж е посветен изцяло на онова, което наричаме практични занятия — продължи госпожица Диърборн. — Медицина, картография, метеорология, астрономия, гастрономия, инженерство, животновъдство и така нататък. Делничните земни интереси, които са от жизненоважно значение, за да продължава светът да работи. Също така на минус трети ще намерите лабораториите, обсерваторията, картографската стая, аудитории с номера от едно до девет, зоологичните помещения, опитните кухни и разбира се, болницата.

Възпитателката ги въведе в една тъмна аудитория, където някаква преподавателка на име доктор Калинина изнасяше лекция за етичните отговорности на съвременния зоолог пред гостуващи членове на Обществото от всичките Седем области. До нея на сцената имаше нещо, което на пръв поглед приличаше на купчина мръсни бели парцали в кош, но се оказа…

— Суперкотка! — прошепна Мориган и сръчка Хоторн в ребрата. Госпожица Диърборн моментално се завъртя и я изгледа сурово, така че момичето стисна устни и се втренчи решително в сцената долу, докато не усети как погледът на възпитателката се отклонява от нея.

— Не е достатъчно да си убеден, че действаш в полза на някой вид — казваше доктор Калинина на публиката си. Посегна да почеше с обич създанието под брадичката. — Човек трябва да мисли и за индивидите.

— Не е толкова голяма като Фен — прошепна Хоторн с крайчеца на устата си.

— Мисля, че е бебе — отвърна Мориган. Котето оголи зъби срещу публиката по начин, който изглеждаше хем заплашителен, хем сладък. — О, виж го само!

Но госпожица Диърборн ги поведе бързо нататък и надолу към следващия етаж.

— Хуманитарни предмети — обяви тя, щом стигнаха до минус четвърти. — Включват философия, дипломация, езици, история, литература, музика, изкуство и театър.

Тя ги преведе през десетки класни стаи, ателиета, галерии, музикални салони и театри на минус четвърти, преди да слязат на минус пети — дом на онова, което Диърборн нарече екстремни занятия, третия и последен клон на Училището по обикновени изкуства.

Докато на предишните етажи цареше спокойната тържествена атмосфера на музей или университет — само широки коридори, високи тавани и полирани дъсчени подове, — минус пети притежаваше непредвидимата, леко хаотична атмосфера на място, където всичко може да се случи.

Диърборн им показа цяло крило, посветено на усвояване на шпионския занаят (хванаха пет минути от упражнение, наречено „Симулиране на собствената си смърт“), шумно доджо за бойни изкуства (където в първата сутрин на учебния срок няколко ученици вече имаха счупени кости) и — за радост на Хоторн — гигантска, подобна на пещера драконюшня и арена, където той щеше да прекарва голяма част от времето си.

Мориган тъкмо си мислеше, че минус пети прилича малко на хотел „Девкалион“, когато от другия край на залата при тях дотича едно по-голямо момче.

— Възпитателко! — изпищя то, докато тичаше да настигне госпожица Диърборн и групата. Дългата му, сплетена на множество плитчици коса, се вееше зад него, а очите му бяха ококорени и блестяха. — Възпитателко, моля ви, може ли да поговоря с вас?

— Не сега, Уитакър.

— Ама моля ви, госпожице Диърборн — възкликна момчето и се приведе напред, сложило ръце на кръста си, докато се опитваше да си поеме дъх. — Моля ви, трябва да поговорите с Мургатройд. Тя се закани, че утре ще ми обръсне главата, защото наборът ми беше скъсан на последния изпит по граждански дълг. Само че аз не съм виновен, тя…

— Това си е лично твой проблем.

— Ама тя каза… — захленчи момчето, — … тя каза, че тази нощ ще си наточи бръснача.

— Не се и съмнявам.

— Моля ви, не можете ли да поговорите с нея, или…

— Стига глупости. Разбира се, че не мога да поговоря с нея — изсъска госпожица Диърборн. После притвори очи и изви врата си настрани така, че изпука. Мориган трепна при този звук. Момчето се дръпна и си пое рязко дъх. — Ти си белоръкавец, Уитакър. Ученик в Училището по мистични изкуства. Трябва ли да ти напомням, че аз не съм твоя възпитателка? От госпожа Мургатройд зависи да дисциплинира своите ученици както намери за добре. А сега се връщай в час, преди да си влошил положението си още повече. Тя ще е тук всеки момент.

Момчето отстъпи от възпитателката с премалял вид, а после се обърна и хукна обратно натам, откъдето беше дошло. Мориган преглътна, докато го гледаше как се отдалечава. Нима прословутата Мургатройд наистина щеше да му обръсне главата? Разрешено ли беше това? Тя се озърна — останалите от Набор 919 изглеждаха също толкова смутени.

А също и уморени. След като бяха станали на разсъмване и бяха извървели сякаш стотици мили през подобния на лабиринт подземен корпус, а тя бе хапнала само две бисквити за целия ден, на Мориган й се струваше, че може просто да се строполи на място и да не е в състояние да стане. Точно когато реши, че трябва да попита кога ще свърши обиколката (или поне кога ще ги нахранят), госпожица Диърборн ги отведе обратно до една редица кабинки.

— Овъглен и Амара — каза госпожица Диърборн. Кадънс отвърна на нетрепващия й поглед, но Ламбет зяпаше тавана и се мръщеше. Мориган даже не бе сигурна дали тя знае, че се обръщат към нея. — Госпожа Мургатройд, мистичната възпитателка, ще се появи скоро, за да продължи вашата обиколка с етажи от минус шести до минус осми.

Една част от Мориган завиждаше на Кадънс и Ламбет, че ще видят места от Чудобщ, забранени за нея и останалите… но друга, много по-настоятелна част се надяваше това да означава, че обиколката почти е свършила за нея и събратята й сиворъкавци.

— Когато госпожа Мургатройд пристигне — продължи Диърборн, — останалите ще се върнете сами през подземните етажи до стълбището пред Дом „Горда стъпка“, където ще ви чака вашият кондуктор, за да ви отведе у дома. Предполагам, ще успеете да намерите обратния път до приземния етаж оттук.

„Никакъв шанс“, помисли си Мориган. Обърна се към Хоторн, който изглеждаше също толкова разтревожен. Нима от тях се очакваше да са запомнили какво е правила тя в асансьора с всички онези ръчки?

— Как така те ще се връщат вече у дома, а ние оставаме? — възнегодува Кадънс.

— Ах, горката ти — сопна се Тадея и завъртя възмутено очи. — Сигурно е много тежко да имаш толкова специален, удивителен талант, че да видиш цели три етажа, които са недостъпни за нас. Направо преливам от съчув…

— О, боже — промърмори Ламбет, все още зазяпана в тавана. Вдигна един пръст, както бе направила и на станцията. Трудно бе да се каже дали моли за тишина, или изпробва посоката на вятъра. — Ето я, идва.

— Може ли някой, ако обича, да я накара да престане? — промърмори Махир. — От тия нейни номера тръпки ме побиват.

— Тихо. — Гласът на възпитателката не бе загубил своята острота, но на Мориган тя изведнъж й се стори нервна. Подръпваше маншета на левия си ръкав някак напрегнато и възбудено. Мориган се зачуди дали тя също не се страхува от омразната госпожа Мургатройд. Тази мисъл никак не я утеши.

— Докато чакаме, да изясним някои домакински въпроси — продължи госпожица Диърборн. — Ваша отговорност е да си осигурите правилното облекло и учебни пособия за уроците. — Тук тя млъкна, затвори очи за момент и изпука с врата си. Мориган трепна. — Ако имате нужда от нещо, било то колофон за инструмента ви, или медицинска престилка, или мачете… — тя изгледа подред Аркан, Анах и Тадея, — … трябва или да поискате от своя кондуктор да го уреди, или сами да отправите писмена молба, използвайки формулярите, които са на разположение в… в Интендантството.

Тук Диърборн отново направи пауза и се случи нещо странно. Тя стисна здраво очи, сякаш искаше да ги предпази от ярка светлина, прегърби рамене и ги завъртя бавно назад, извивайки шията си като змиорка под вода. Мориган чу как гръбнакът на жената пропука от горе до долу — бърза поредица от малки пук-пук-пук, — и потръпна; този звук я караше да настръхне.

Огледа се към другите. Техните лица отразяваха собствения й бързо растящ ужас. Какво й ставаше на възпитателката?

— Ако не го направите… и бъдете… изключени от уроците — продължи Диърборн, все още със затворени очи и издала брадичката си под странен и неестествен ъгъл, — това ще е изцяло… — тя нададе чудат гъргорещ звук от дълбините на гърлото си, който бе толкова ужасен, че Мориган отскочи уплашено назад, — изцяло ваш проблем и ще откриете… че в това учреждение никой няма… да съчувства… на бедата ви. — Гладкият като стъкло глас почти бе изчезнал. Тя говореше със страховито гърлено стържене, в което имаше някаква кошмарна напевност. Звучеше някак… нередно. — Права ли съм, госпожо Мургатройд?

Диърборн отвори очи.

Мориган ахна. Останалите от набора й се бяха обърнали в другата посока, очаквайки да видят оттам да се приближава госпожа Мургатройд, мистичната възпитателка. Само Мориган забеляза онова, което всички те пропуснаха.

Диърборн бе… различна. Сами по себе си промените бяха дребни: по-друга извивка на раменете, по-изпити бузи. Леденосините й очи бяха изсветлели до мъртвешко бледосиво, цвета на зимно небе, и бяха хлътнали по-дълбоко в орбитите. Кокът на главата й вече не бе блестящо сребристорус, а чисто бял — напълно лишен от цвят. Устните й — посинели и напукани — се разтеглиха в неприятна усмивка, разкривайки уста, пълна с остри кафеникави зъби.

Мориган се втренчи ококорена в това ново лице, докато зловещата трансформация протичаше пред очите й. Пълзящият объркан ужас, който я бе обзел, се превърна в разбиране.

— Точно така, госпожице Диърборн — изграчи жената, отговаряйки на собствения си въпрос.

Значи това беше Мургатройд.

Учениците по обикновени изкуства започнаха полекичка да се изнизват и не за първи път този ден Мориган много се зарадва, че е сиворъкавец.