Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (9)

9.
Чарлтъновата петорка

— Нехеран дунас флор.

Арк се намръщи съсредоточено и остави телешката яхния да се стече от лъжицата му обратно в чинията.

— Нехеланс дууназ…

— Нехерррррран — поправи го Махир, натъртвайки на Р. — Нехеран дунас флор.

— Нехерррран дунас флорррр — повтори Мориган. Опитваше се да имитира гладкото произношение на Махир, но вместо това звучеше, сякаш си прави гаргара с кал. Останалите от набора, събрани около масата в столовата, също натъртиха на Р с различен успех. На Мориган й се струваше, че опитът на Тадея звучи най-добре. — Нехеррран дунас флорррр.

— Добре — Махир кимна лекичко на Мориган и посегна за хлебче. — Е, не кой знае колко добре, но по-добре от Арк. — Всички се засмяха на това, дори и самият Арк.

Беше им отнело седмици, но Набор 919 постепенно започваше да се отпуска към Мориган. Или поне бяха престанали да я поздравяват всяка сутрин на перона с изражения на дълбок ужас. Анах вече не квичеше уплашено всеки път, когато Мориган седне до нея в Домовлака. Франсис я бе помолил да опита от ягодовите му тарталети с цел качествен контрол — задача, с която тя се зае с голям ентусиазъм. Една хапка предизвика у нея специфичното усещане за сладко-киселата носталгия на късното лято… което прати Франсис обратно в опитната кухня, защото той всъщност целеше безгрижната разпуснатост на летен музикален фестивал.

Даже злонравната Тадея веднъж й бе предложила да срита по пищялите едно по-голямо момче, когато то нарече Мориган на висок глас „момичето без умение“ на стълбите пред Дом „Горда стъпка“. Тя силно подозираше, че Тадея би се зарадвала на всеки повод да срита някого по пищялите, но все пак… Започваше да мисли, че може би има, ако не осем братя и сестри, то поне осем приятели.

Когато тя прояви бегъл интерес към изучаването на серендезки, Махир настоя да им преподаде няколко ключови фрази по време на обяд.

— Нехеран дунас флор! — извика Хоторн към една минаваща по-голяма ученичка и й помаха с ръка. Момичето го изгледа объркано.

— Добре — похвали го с усмивка Махир. — Каза го идеално.

Хоторн изглеждаше доволен от себе си и отпи голяма глътка мляко.

— Какво означава?

Махир се ухили и хвърли заговорнически поглед към Мориган.

— Лицето ти мяза на задник.

Хоторн прихна и млякото потече по брадичката му, а другите избухнаха в смях.

— Сериозно ли?

Махир сви рамене.

— Това е любимият ми романтичен език.

Размразяването на отношенията в групата правеше живота в Чудобщ безкрайно по-поносим за Мориган, макар че госпожица Диърборн продължаваше да отхвърля всяко предложение на госпожица Веселка за допълнения към програмата й. Все пак Мориган имаше поне „Разгадаването на Невърмур“, което да очаква с нетърпение в понеделник, сряда и петък особено след като се оказа, че е толкова добра в него. Почти всеки път Мекмайски имаше някаква причина да я обяви за гений. Мориган подозираше, че въртенето на очи от страна на повечето й сънаборници се е превърнало от открито подигравателно в нещо като… неохотно уважително? Може и да си въобразяваше, но те наистина често я молеха да им помогне в час и това предизвикваше у нея чувство, каквото не бе изпитвала преди. Най-после бе намерила нещо, в което я бива, нещо, което я прави специална — и то не бе свързано с това, че е прокълната или Чудотворка.

Изобщо нещата вървяха по-добре, отколкото Мориган би могла да се надява.

До сутринта, в която пристигна бележката.

 

 

— Трябва да я занесем на старейшините.

— Не можеш ли да четеш? Тук ясно пише…

— ЗНАМ какво пише и все пак мисля, че трябва…

— НЯМА да казваме на старейшините.

— Да не би някой да е умрял и да те е направил крал на тази група?

Мориган бе излязла от своята тайна врата на станция 919 и бе заварила останалите от набора скупчени да се взират в лист хартия — освен Ламбет, която стоеше малко встрани както обикновено.

— О, радвам се, че най-после се сети, че сме ГРУПА, Тадея.

Това беше гласът на Хоторн. Той грабна бележката от ръката на Махир. — Ако си мислиш дори за секунда, че ще позволя ма някого от вас…

— Какво става? — попита Мориган.

Осемте лица се завъртяха като едно към нея, а израженията им варираха от намръщена тревога до пламтящ гняв. Хоторн изглеждаше просто мрачен и пристъпи напред, за да й връчи мълчаливо бележката.

Мориган прочете:

Ние знаем ужасната истина за Набор 919.

Имаме списък с искания.

Ако желаете тайната ви да си остане тайна, очаквайте инструкциите ни.

Не казвайте на никого.

Ако кажете, ще разберем.

И ще съобщим на цялото Общество.

— Ужасната истина за…? — Тя изгледа разтревожените лица едно по едно. Ламбет изглеждаше особено развълнувана и Мориган се зачуди дали е заради бележката, или усеща нещо лошо, което предстои. — Какво означава…

— Ами, очевидно е, нали? — сопна се Тадея. — Имат предвид теб. Истината, че ти си Чудотворка. Изнудват ни заради теб.

— Млъквай, Тадея — изръмжа Хоторн.

— Кой я е пратил? — попита Мориган. — Къде я намерихте?

— Беше тук, на перона — отвърна той. — Анах я намери.

Анах трепереше.

— Тадея е права. Трябва да кажем на старейшините — заяви тя. — Или на госпожица Веселка! Тя ще знае какво да прави.

— Но кой би могъл да остави това на нашия перон? — попита намръщено Мориган. — Мислех, че само Домовлакът може да пътува дотук.

— На кого му пука как е стигнала дотук? — избухна Франсис. Закрачи насам-натам по перона и по светлокафявата му кожа лъщеше пот. — Как са разбрали за теб? Ако останалата част от Обществото разбере, ще ни изключат, нали помниш? Ако ме изключат, леля ще ме убие. Цялото ми семейство е в Обществото. И по бащина, и по майчина линия. Четири поколения по бащина и седем по майчина.

— Успокой се, Франсис — каза Хоторн.

— Ти не разбираш! Прабаба ми беше старейшина Омовунми Акинфенва! Родовете Фицуилям и Акинфенва практически боготворят Чудното общество. Не може да ме изключат!

Тадея поклати глава.

— Няма да ни изключат, ако някой друг каже на всички. Това не е наш проблем, Франсис. Аз казвам да правят каквото искат, които и да са. Нека разкажат. Може би ще ги разкрият и тогава те ще са тези, които ще бъдат изключени.

— Да, но ние сме тези, които се предполага, че знаят — изтъкна Махир. — Ако се разчуе, може пак на нас да стоварят вината.

Мориган се взираше в стената от другата страна на релсите. Не мислеше за изключването. Мислеше как ли би се чувствала, ако цялото Общество разбере, че е Чудотворна. В момента хората се отнасяха към нея с любопитство и може би малко подозрителност. Но ако узнаеха истината… това би било все едно отново да е прокълната. Всички да я мразят. Всички да се страхуват от нея. Щеше да е сякаш никога не е напускала Джакалфакс.

Стара, позната паника се размърда в стомаха й като мечка, будеща се от зимен сън. Някаква горещина плъзна в гърдите й.

Тадея грабна бележката от Хоторн.

— Тази бележка обаче доказва, че вината не е наша! Ще я занеса на старейшините. Не ме интересува какво… ОХ!

Бележката пламна и изгоря за миг в ръката й, а пепелта се посипа по земята.

— Как… как стана това? — Тадея засмука изгорените си пръсти. Очите й зашариха из станцията, търсейки някого, който по магически път е възпламенил бележката. Нямаше никого.

Мориган преглътна. Почти можеше да усети вкуса на пепел в гърлото си.

— Е… това решава проблема — каза неспокойно Хоторн.

Тадея се намръщи.

— Все още можем…

— НЯМА да хвърлим Мориган под автобуса.

— Да, длъжен си да го кажеш, нали си й приятел.

Хоторн изръмжа гневно.

— ВСИЧКИ трябва да сме приятели. Нали сме набор? Сестри и братя, помните ли? Трябва да сме СЕМЕЙСТВО.

— Никога не съм искала да имам ЧУДОТВОРЕЦ в семейството! — изсумтя Тадея.

— Стига — обади се спокоен и тих глас някъде най-отзад. Всички се обърнаха изненадано към Кадънс. За пореден път сякаш не бяха забелязали, че е тук. — Няма да кажем на старейшините. Засега ще го запазим за себе си. Нека почакаме и да видим какво ще стане.

— Стига си ни хипнотизирала! — възропта Тадея с лека нотка на паника в гласа.

Кадънс се подсмихна.

— Не ви хипнотизирам, тъпачке, само ви казвам какво да правите — има разлика. Ако исках да ви хипнотизирам, изобщо нямаше да разберете. Онези тъпи уроци явно на нищо не са ви научили. — Чу се далечно бучене. Перонът завибрира съвсем лекичко и светлина откъм тунела възвести пристигането на Домовлака им. — Ние все още не знаем какво искат тези хора. Нека изчакаме следващата бележка. После ще решим какво да правим. Съгласни ли сте?

Един по един учениците кимнаха — дори Тадея, чийто вид издаваше, че този прост знак на съгласие е истинско мъчение за нея.

Влакът спря с пищене и госпожица Веселка подаде глава, за да ги подкани да влязат. Мориган поизостана.

— Хм — каза тя на Кадънс, чувствайки се изведнъж неловко, — благодаря ти за това.

Кадънс сви рамене.

— Не бързай да ми благодариш. Просто изчаквам да видя какво ще пише в следващата бележка.

 

 

Когато другите тръгнаха от станция „Горда стъпка“ за първите си уроци, Мориган се позабави малко, гледайки как сутрешните влакове пристигат и заминават от пероните. Умуваше над бележката. Кой би могъл да знае, че тя е Чудотворка? Нима някой от 919 вече я бе издал? Или някой от покровителите им? Мориган веднага се сети за Баз Чарлтън, за лелята на Франсис — Хестер, която се бе противопоставяла толкова разгорещено на приемането на Мориган в Обществото. Дали някой от тях се бе изтървал, или… или възможно ли бе те да са написали бележката?

В никакъв случай, помисли си Мориган. Дори омразният Баз Чарлтън не би бил толкова тъп. Нима някой от тях би рискувал да го изхвърлят от Обществото само за да накара група току-що постъпили ученици да изпълнят каквото там имаше в списъка с исканията им? Баз и Хестер не искаха да я изнудват — искаха да я прогонят.

Мориган вдиша дълбоко и излезе от станцията, за да тръгне по горския път към Дом „Горда стъпка“. Трябваше да убие един час до ужасяващия урок по „Чудовищна история“ (на професор Онсталд винаги му отнемаше далеч по-дълго да стигне до класната стая в сравнение с другите учители) и навярно би могла да прекара това време на минус трети в изучаване на Живата карта. От тази мисъл настроението й се приповдигна и тя закрачи малко по-бързо.

— Ей, ти! Момичето без умение! Върни се тук!

Хубавото настроение на Мориган се изпари, тя спря и се обърна. По пътя зад нея вървеше малка групичка по-големи ученици. Три момчета и две момичета.

— Извинявайте, на мен ли говорехте?

— „На мен ли говорехте?“ — имитира я едно от момичетата. Беше високо, с дълга, увита на масури коса, която някой бе боядисал ужасно нескопосано в зелено. Главата му изглеждаше като покрита с мъх. Момичето стигна до мястото, където стоеше Мориган, следвано по петите от приятелите си. — Да, тъпичко. Да виждаш наоколо някого друг без умение?

— Аз имам умение — възрази Мориган. — Само че е…

— Засекретено, да — обади се едно от момчетата и пристъпи напред, надвисвайки над нея. Сигурно беше четвърти или пети курс, помисли си тя — толкова едро и широкоплещесто, че би могло да затъмни слънцето. — Знаем. Нашият кондуктор ни каза, че не бива да питаме за това. Затова не питаме. Ти сама ще ни кажеш.

Мориган го изгледа безизразно.

— Не мога да ви кажа. Засекретено е. Това означава…

— Знаем какво означава — каза зеленокосото момиче. — Също така знаем, че си тук нелегално. Вмъкнала си се от републиката.

Мориган събра сили.

— Не, не съм, аз съм от…

— Трябва да знаеш, че тук никой не обича лъжците — изсъска момичето, — нито пък тайните. Не и сред учениците. Ние трябва да се държим един за друг, нали? Така че по-добре ни покажи умението си. Веднага. Или предпочиташ първо да видиш моето? — Устата й се разтегна в злобна усмивка. Тя извади от джобовете си пет остри метални шурикена и ги хвана между пръстите си като малки сребристи нокти.

— Хм, не, благодаря — каза Мориган и преглътна, а после се обърна и забърза към Дом „Горда стъпка“.

Другото момиче — ниско, с изпито лице, което за разлика от приятелите си сиворъкавци носеше бялата риза на мистиците се хвърли да й препречи пътя и се засмя.

— Давай, Хелойз.

Мориган усети, че я хващат за ръцете и я вдигат във въздуха, а после бе притисната към ствола на едно дърво край пътеката. От едната страна я държеше широкоплещестото момче, а от другата — изненадващо силната мистичка. Започна да се бори, мъчейки се да се изтръгне, но без никаква полза.

— Пуснете ме! — настоя тя.

— Иначе какво? Ще повикаш своя кондуктор да дойде да те спаси ли? — Хелойз се нацупи пресилено. — Ами, давай, щом си такова бебе, повикай…

— ГОСПОЖИЦЕ ВЕСЕЛКА! — извика Мориган, която изобщо не смяташе за недостойно да повика кондукторката си, каквото и да мислеха за нея. — ПОМОЩ…

Но една потна длан й затисна устата, заглушавайки виковете й. Хелойз вдигна ръка във въздуха, балансирайки върху показалеца си острия връх на един шурикен — перчеше се.

— Може би ще предпочетеш да стоиш неподвижно за това.

Приятелите й се засмяха. Мориган стисна здраво очи. Чу — и усети — тихо свистене във въздуха и едно глухо туп, когато първият шурикен се заби току до главата й.

Тя пооткрехна едното си око и видя сребристия му блясък само на два-три сантиметра вляво, а Хелойз вече се целеше за второто си хвърляне. Дъхът на Мориган излизаше учестено и накъсано. Сърцето й препускаше.

— Моят Алфи тук смята, че си формоменителка — каза Хелойз, като хвърли пълен с обожание поглед към момчето с грамадните плещи. — Аз обаче не мисля така. Алис Франкенрайтер от 915-и е формоменителка, а това никога не са го държали в тайна. — Фиууу, туп. Мориган трепна, щом вторият шурикен се заби ужасяващо близо до дясното й ухо. — Но може и да е прав. Има само един начин да разберем. — Фиууу, туп. Шурикен номер три прикова ръкава на палтото на Мориган към дървото. — Ами, давай тогава. Ако си формоменителка, променяй се.

— Не е формоменителка — обади се второто момче, върлинесто същество с наченки на мъхести мустаци, кипрещи се тъжно на горната му устна. — Вещица е, бас държа.

— Не говори глупости — сряза го Хелойз, подхвърли четвъртия си шурикен във въздуха и го улови за върха. — Нали имаш две вещици в собствения си набор, тъпако? Техните умения засекретени ли са?

— О — сепна се момчето с оклюмал вид. — Не са.

— Млъквай, Карл — нареди атлетът Алфи. — Хелойз, хвърляй по-бързо, ако обичаш, трябва да вървя на… — Фиууу, туп. — Ей! Внимавай къде се целиш, за малко да улучиш мен.

— Такава беше идеята, душко — подхвърли Хелойз със захаросана усмивка. Плъзна пръст по ръба на петия си и последен шурикен и се озъби срещу Мориган. — О, хайде де! Това е скучно. Направи нещо. Покажи ни умението си. — Фиууу…

Нямаше „туп“.

Стиснала здраво очи, Мориган усети как кръвта нахлува в тавата й, а също и нещо друго, по-настоятелно от кръвта, нещо гневно. Като някакъв мощен прилив, връхлетял я отведнъж, тя сякаш бе изпразнена, а после внезапно, с огнен проблясък на жега някъде в дъното на черепа й, бе изпълнена отново, чак догоре. Тя беше преливащ бент. Който всеки миг щеше да се пръсне.

Мориган отвори очи.

Пет стоманени шурикена висяха във въздуха. Петима ученици бяха замръзнали.

Мориган усещаше как собственият й страх и гняв изпълват въздуха около нея, събирайки се на капчици като конденз върху стъкло, натежали от ужасното нещо, което предстоеше да се случи.

Всеки ученик посегна с една скована ръка, сякаш неспособен да се спре, движенията им бяха конвулсивни и неестествени, като на марионетки. Всяка ръка взе по един шурикен от въздуха и го насочи към собственика си. Всеки блестящ сребърен шип се приближаваше все повече, неустоимо, към лицето, изкривено от ужас и объркване.

— Не — прошепна Мориган, без да може да помръдне. — НЕ! Оставете ги! Спрете! СПРЕТЕ.

Пет тела бяха вдигнати във въздуха, сякаш засмукани от вакуум, а после се строполиха едновременно на горския път. Отпуснати като парцалени кукли. Шурикените издрънчаха безвредно на земята до тях.

— Мориган! — разнесе се вик някъде откъм станцията. Госпожица Веселка тичаше по пътя, следвана по петите от още двама кондуктори, които се насочиха право към ужасната Хелойз и приятелите й, за да им помогнат да станат.

— Какво се е случило тук? — попита един от кондукторите. Взираше се право в Мориган и явно очакваше отговор от нея. Но Мориган бе останала без думи. Само поклати глава, с увиснало чене.

— Добре ли си? — попита я тихо госпожа Веселка.

— Питаш дали тя е добре? — укори я мъжът. — Не тя лежи на земята, Марина!

— Хей, чакай малко — възмути се госпожица Веселка. — Не смей да обвиняваш моята ученичка, без да имаш представа какво се е случило. Какво правят всички тия неща разхвърляни тук, Тоби? Нали твоята ученичка е тази, която умее да мята шурикени? А всеки, чието умение е свързано с оръжия, би трябвало да ги използва само в класната стая.

Тоби се взря в госпожица Веселка, после попита неохотно:

— Хелойз, защо шурикените ти са извадени?

Хелойз не отвърна нищо. Още изглеждаше разтърсена.

— Хайде, Мориган. — Кондукторката я хвана за ръката и се обърна. — В Домовлака.

Мориган се запрепъва покрай нея замаяна, като се опитваше да не поглежда назад към мястото на онова, което много й приличаше на престъпление.

— Какво стана? — прошепна госпожица Веселка, ококорила разтревожено очи.

— Те ме притиснаха към едно дърво и се опитаха да ме принудят да им кажа какво ми е умението, като хвърляха шурикени към главата ми. — Гласът на Мориган бе станал толкова тънък и писклив, че сигурно само кучетата можеха да го чуят, но госпожица Веселка изслуша всяка нейна дума, хапейки устна. — А после… после не знам какво стана. Почувствах странен прилив на… нещо.

Тя описа с трескав шепот как всеки от другите ученици бе хванал по един от острите малки шурикени, сякаш заставен от някаква невидима сила, и го бе обърнал към себе си.

— Но аз не се опитвах… не го направих нарочно, госпожице, кълна ви се — завърши тя и най-после си пое въздух, когато пристъпиха в мотрисата. Ръцете й трепереха.

— Знам, че не си. — Гласът на госпожица Веселка не трепваше, но Мориган виждаше, че тя също е притеснена.

— Откъде знаете? — Тя усети, че дъхът пресяда в гърлото й. — Вие ме познавате едва от няколко седмици. — Мислите й се прехвърлиха на Юпитер, човека, който я познаваше най-добре. Усети жилване на тъга, като си спомни, че той пак е заминал нанякъде и няма да може да си поприказва с него, щом се прибере… Госпожица Веселка бе мила, но не беше същото.

— Познавам добрите хора, като ги видя — каза с усмивка кондукторката.

Мориган не отвърна на усмивката й. В този момент й се искаше да си признае всичко — за бележката, оставена на перона им, и как тя бе изгоряла в ръката на Тадея, как нещо бе опарило гърдите й и усети вкус на пепел в гърлото си. За прилива на гняв, който бе изпитала точно преди шурикените на Хелойз да се обърнат към собствениците си. В онзи момент я бе обзела сладка тръпка на сила и слаби отзвуци от нея още пробягваха през тялото й.

Не можеше. Думите не искаха да излязат.

Мориган преглътна и заби поглед в обувките си. Зачуди се дали наистина е добър човек. „Може да не си го направила нарочно… но някаква част от теб го хареса.“

И все пак, това не беше ли нормално? Не би ли се чувствал всеки по този начин, ако току-що са го нападнали и са хвърляни остри предмети към главата му?

Или просто се проявяваше покварената й Чудотворска природа?

— А познавам и лошите — продължи госпожица Веселка. — Чарлтъновата петорка са от лошите.

Мориган вдигна очи.

— Кои?

Кондукторката завъртя очи.

— Те така се наричат. Всички са възпитаници на Баз Чарлтън. Той събира кандидати открай време и явно успява да вмъкне поне по един във всеки набор. Тоби има двама в своя.

Чарлтъновата петорка. Сега всичко добиваше смисъл. Какво и бе казала Хелойз? „Ти си тук нелегално, вмъкнала си се от републиката.“ Сигурно Баз им беше казал. Той не просто бе бесен от факта, че Мориган е Чудотворка; още се ядосваше, че изобщо е влязла на сигурно място в Чудното общество, където бе недосегаема. Особено пък защото според него бе заела честно спечеленото място на един от кандидатите му на изпитанията.

— Петима от тях само в началния курс… Всъщност — продължи замислено госпожица Веселка — май вече са шестима. С Кадънс. Уф, надявам се да не я прикоткат. Гадна малка банда са. Понякога ми се струва, че са по-верни един на друг, отколкото на собствените си набори. Да не забравя да предупредя Кадънс да стои настрани от тях. А ти… ти също стой настрани, става ли?

Мориган кимна. Нямаше никакво желание да се среща отново с Хелойз, бандата й или шурикените й.

Разбира се, не можеше да говори от името на Кадънс. Никой не можеше да говори от името на Кадънс. Кадънс си беше особнячка: странна, непроницаема, непредсказуема.

И ако хипнотизаторката пожелаеше да превърне Чарлтъновата петорка в Чарлтъновата шесторка, Мориган не мислеше, че госпожица Веселка има големи шансове да я разубеди.