Брандън Сандърсън
Ритматистът (16)

15

Джоел претича през кампуса към кабинета на професор Фич. Почука на вратата, но не получи отговор. Затова завъртя дръжката и откри, че е отключено.

Отвори вратата.

— Един момент! — провикна се Фич. Професорът стоеше до писалището си и припряно събираше документи, пособия за писане и книги. Изглеждаше по-изнурен от обичайното, косите му стърчаха и връзката му беше изкривена.

— Професоре? — обади се Джоел.

— А, Джоел! — вдигна поглед Фич. — Отлично! Ела, моля те, и ми помогни.

Джоел пъргаво се притече на помощ и понесе цял сноп свитъци.

— Какво става?

— Отново се провалихме — отвърна Фич. — Още едно изчезване.

— Знам — рече Джоел и тръгна след професора към вратата. — Но какво ще правим ние в този случай?

— Не помниш ли? — възкликна Фич, затвори вратата зад Джоел и първи забърза по стълбите. — Ти допусна, че трябва да видим местопрестъплението, преди полицията да го е замърсила. Колкото и да са добри, полицаите нямат реална представа от ритматиката. Обясних това на инспектор Хардинг.

— Наистина ли ще изчакат с огледа, докато стигнем на място?

— Не могат да почнат без Хардинг. А той е тук, в Армедиус. Изчезването е установено съвсем наскоро. И така, ако ние…

— Фич! — провикна се някой пред тях. Джоел съгледа инспектор Хардинг, застанал сред група полицаи. — Бегом, войниче!

— Да, да — отвърна Фич и ускори ход.

Хардинг даде знак на полицаите и те се разотидоха бързо.

— Казах на машиниста да задържи железницата — обясни Хардинг, когато Фич и Джоел отидоха при него. — Хората ми подсигуряват кампуса — повече никакви ученици от общото училище няма да напускат мястото без полицейска охрана, докато не изясним случая.

— Много разумно — съгласи се Фич, докато крачеха към гарата. Джоел бързаше зад тях, понесъл книжата. На моравата се бяха събрали ученици и наблюдаваха полицаите. Сред децата Джоел зърна познатите червени къдрици.

— Ей! Какво става? — попита Мелъди, проправи си път сред учениците и отиде при него.

Джоел изтръпна, когато професор Фич се обърна.

— А, Мелъди, миличка. Оставих в кабинета няколко защити, които да прекопираш. Можеш да поработиш по тях, докато ме няма днес.

— Да копирам? — уточни Мелъди. — Та ние сме в криза!

— Ами, ами. Още не разполагаме с всички факти. Ще ида да видя какво става. Ти обаче трябва да продължиш с обучението си.

Мелъди изгледа гневно Джоел, а той извинително вдигна рамене.

— Хайде, войници! — намеси се Хардинг. — Трябва да бързаме, докато местопрестъплението е още свежо!

Оставиха Мелъди. Тя ги гледаше с ръце на кръста и Джоел имаше чувството, че върне ли се, ще му се наложи да изтърпи поредната тирада.

Стигнаха на гарата, голяма тухлена постройка, отворена в двата края. Джоел рядко пътуваше с влак. Баба му и дядо му живееха на същия остров, пък и пътуването с карета беше по-евтино. Освен да им ходи на гости, той нямаше друга причина да излиза от града, камо ли да напуска острова.

Усмихна се в очакване, докато крачеше по рампата след Хардинг и Фич. Принудени бяха да си проправят път сред обичайната сутрешна тълпа ученици, които слизаха.

— Не сте ли затворили гарата, инспекторе? — попита Фич при вида на потока ученици.

— Не мога да си позволя това. Ако кампусът ще е убежище за учениците, то първо трябва да им позволим да стигнат там. Много от обикновените ученици живеят извън кампуса. Искам да позволя на възможно най-много от тях да дойдат тук, на сигурно място. Сега има цивилни жертви и не знаем със сигурност дали тези ученици са в безопасност.

Тримата влязоха в правоъгълната тухлена гара. Пружинните влакове висяха под релсите си, тоест релсите бяха високо горе, на десетина стъпки. Линията минаваше през самата постройка на гарата. Вагоните бяха дълги и тънки, оформени като издължени и украсени карети.

Пружинните двигатели се намираха върху първите два вагона и обхващаха релсата като гигантски железни щипци. Горе, стъпили на тесните пасажи, група работници прикрепваха върху първия вагон грамадна цилиндрична пружинна батерия. Тя беше навита другаде; навиването само на един цилиндър отнемаше часове. Мощните пружини вътре трябваше да са достатъчно яки да задвижат целия влак. Затова се предпочиташе тебеширчетата да вършат тази работа.

Хардинг насмете Фич и Джоел във влака, а след тях влязоха войници. Те отпратиха неколцина раздразнени пътници от най-предното купе и отвориха място за Фич, Хардинг и Джоел.

Джоел седна нетърпеливо. Ситуацията беше мрачна — поредният изчезнал ученик, убити невинни граждани — ала той не можеше да потисне приятната тръпка да се вози на железницата. При това в собствено купе.

Влакът изтрака и се разтресе, когато работниците закачиха пружинния цилиндър горе. Джоел видя как навън нервозни пасажери слизат от влака и застават да чакат друг на перона.

— Да не би да евакуирате влака? — попита Фич.

— Не. Просто хората ми осведомяват гражданите, че отменяме всички спирки до Източна Каролина. Който не иска да ходи там, трябва да слезе и да чака следващия влак.

Цилиндърът прилегна на мястото си с могъщ звук. После работниците се придвижиха към втория вагон и когато почнаха да наместват цилиндъра към неговия механизъм, се разнесоха същите шумове. Джоел си представяше масивните пружини и предавки вътре, невероятно натегнати с енергия и очакващи само да бъдат пуснати.

— Господин инспекторе — приведе се Фич напред, — наистина ли е отвлечен синът на сър Калоуей?

— Да — угрижено отговори офицерът.

— Какво значи това? Имам предвид, за Армедиус и за острова?

Инспекторът поклати глава.

— Не знам. Никога не съм разбирал политиците, Фич. Аз съм войник; мястото ми е на бойното поле, не в съвещателните зали. — Той се обърна и погледна професора в очите. — Знам обаче, че е най-добре да разберем какво става, при това бързо.

— Да — съгласи се Фич.

Джоел се свъси.

— Не разбирам.

Фич го изгледа.

— Не си ли карал часовете по държавно управление?

— Карах, разбира се. Тъкмо по това… ъх, ме скъсаха миналата година.

Фич въздъхна.

— Какъв потенциал се похабява.

— Не беше интересно — възрази Джоел. — Тоест, аз искам да уча за ритматиката, а не за политиката. Да си го кажа честно, кога изобщо ще ми е потребно да знам историческите теории на управлението?

— Не знам. Може би сега — отговори Фич.

Джоел се сви.

— Има и нещо повече, разбира се. Джоел, момчето ми, училището е за това да те научи да учиш. Ако не се упражняваш да учиш неща, които не ти харесват, ще имаш големи трудности в живота. Как ще станеш блестящ изследовател на ритматиката и ще постъпиш в университета, ако не учиш, когато не ти се ще да го правиш?

— Всъщност никога не съм разглеждал нещата по този начин.

— А би трябвало.

Джоел се облегна на седалката. Съвсем наскоро беше узнал, че има либерални университети, където неритматисти изучават ритматиката. Съмняваше се, че там ще приемат ученик, който има навика да се проваля поне по един предмет всяка година.

Скръцна със зъби, ядосан на себе си. Ала нямаше какво да направи за миналите години. Може би щеше да успее да промени бъдещето. В случай че сегашните неприятности не доведат до затварянето на Армедиус, разбира се.

— И така, защо Нова Британия е в опасност заради събитията в Армедиус?

— Онова момче, Калоуей, е син на рицар-сенатор — отговори Хардинг. — Фамилията е от Източна Каролина. Там няма ритматическо училище, затова каролинци пращат своите ритматисти в Армедиус. Някои от островите обаче се оплакват, че им се налага да плащат за някакво училище далеч от техните брегове. Не им се нрави да поверяват своите ритматисти под контрола на друг остров, дори и когато става дума за училище.

Джоел кимна. Всеки от Съединените острови беше независим. За някои неща всички острови плащаха заедно — например за ритматистите и за инспекторите — но не бяха единна държава като Ацтекската федерация в Южна Америка.

— Казвате, че рицарят-сенатор може да обвини Нова Британия за изчезването на сина си — рече Джоел.

Хардинг кимна.

— Напрежението е голямо покрай търговските проблеми между Североизточната коалиция и Тексаската коалиция. Проклети да са всичките! Мразя политиката. Ще ми се да си бях на фронтовата линия.

Джоел за малко да попита защо инспекторът вече не е там, но се спря. Нещо в изражението на Хардинг подсказваше, че това не е добра идея.

Фич поклати глава.

— Притеснявам се, че всичко това — изчезналите деца, причудливите рисунки на местопрестъпленията — е маскировка на последния случай. Отвличането на сина на влиятелен рицар-сенатор. Може да е политически ход.

— Или — додаде Хардинг — може да е ход на някаква престъпна организация, която опитва да създаде собствена армия от ритматисти. Виждал съм как една добре начертана Забранителна линия спира куршуми, че даже и гюлле!

— Хъмм, може би сте на прав път, господин инспекторе — отговори Фич.

— Надявам се да не е така — заяви Хардинг и удари по подлакътника на седалката. — Не можем да си позволим междуособни войни. Не и отново. Последният път това едва не ни погуби.

Олеле, рече си Джоел и изстина. Никога не му беше минавало през ума как Армедиус може да повлияе върху световната политика. Внезапно бъдещето на училището му се видя много по-важно, отколкото само преди няколко секунди.

Вторият цилиндър тракна на място и последните раздразнени пътници слязоха. Линията се виеше в небето пред тях; стоманената релса имаше зъбци, които се зацепваха със зъбците на влака и го дърпаха напред. Остро стоманено скърцане се чу, когато машинистът освободи заключващия механизъм на първата предавка и влакът потегли.

В началото вървеше бавно, предавките тракаха и цялото возило се тресеше. Постепенно влакът набра скорост, излезе от гарата и тръгна по висящата във въздуха релса. Нещо в това да се намираш над всичко вдъхваше страхопочитание. Докато ускоряваше, влакът мина между постройките в централната част на града, над покривите на по-ниските от тях.

По улиците се тълпяха хора. Изглеждаха като кукли или оловни войничета, които някое дете е разхвърляло и е забравило да прибере. Линията се спусна към следващата гара, но не забави и мина през средата на сградата, без да спре.

Джоел си представяше ядосаните лица на хората по пероните, макар да ги виждаше само като размазани петна от прозореца на прелитащия влак. Влакът се виеше през града, пропусна още няколко гари и после линията пое право на юг. След секунди се носеха над водата.

Джеймстаун се намираше на брега на Нова Британия и при малкото си пътувания с влак Джоел беше отивал тъкмо на плаж. Веднъж с баща си, когато времената бяха по-добри, и веднъж, няколко години по-късно, с майка си, баба си и дядо си.

Това пътуване съвсем не беше забавно. През цялото време всички си мислеха какво са загубили.

Както и да е, Джоел никога не беше минавал над водата. За пръв път отивам на друг остров. Щеше му се обстоятелствата да са по-приятни.

Линията се поддържаше от множество грамадни стоманени стълбове, чиито основи бяха в океана. Между островите водата беше относително плитка — може би около триста метра — но и така изграждането на пружинната железница си беше грамадно начинание. Постоянно се добавяха нови линии, които свързваха шестдесетте острова в сложна стоманена мрежа.

Право напред Джоел видя връзка, място, където се срещаха пет отделни линии. Няколко се насочваха на запад към Джорджиябама, една извиваше на югоизток, навярно към Флоридските атоли. Нямаше линия на изток. Говореше се за изграждането на железница чак до Европа, но проектът се затрудняваше от дълбочината на океана.

Влакът им стигна до примка в линията, която вървеше в кръг по свръзката. Обиколиха я и Джоел видя през прозореца как машинистът с помощта на лост вдигна някаква закривена джаджа над влака. Куката захвана правилната ръчка и след няколко секунди вече се носеха на юг към Източна Каролина.

Фич и Хардинг се бяха настанили удобно за пътешествието. Фич преглеждаше някаква книга, а Хардинг дращеше в бележника си. По-ранното чувство за неотложност беше в странен контрапункт със сегашното им отпуснато държание. Можеха само да чакат. Островите бяха сравнително близо едни до друг, но все пак прекосяването на по-големите участъци от океана отнемаше по няколко часа.

Джоел прекара това време в наблюдаване на океанските вълни на около сто и петдесет метра под влака. Имаше нещо омагьосващо в тяхното разбиване и кипене. Докато минутите минаваха, влакът почна да забавя. Предавките методично оставаха без пружинната сила.

Най-сетне влакът спря и увисна неподвижно над водата. Вагонът се разтресе, а когато и на втория вагон му се задейства предавката, се чу далечно тракане. Тръгнаха отново. Когато Джоел зърна сушата, бяха минали точно два часа от потеглянето от Армедиус.

Той се оживи. Как ли изглежда Източна Каролина? Инстинктът му подсказваше, че няма да е много различна от Нова Британия, понеже островите бяха съседни. Донякъде беше прав. Зелените кичести дървета му напомняха силно за родния остров.

Но имаше и разлика. Вместо бетонни градове, той видя гористи участъци, където често се забелязваха големи домове, като че скрити зад дебелите клони и гъстия листак. Не минаха през никакви селища с повече от дузина сгради. Накрая влакът отново забави и напред Джоел видя още една група къщи. Всъщност, не беше град — по-скоро няколко имения сред горите, достатъчно далеч едно от друго, та да са отделени.

— По целия остров ли има такива имения? — попита Джоел, докато влакът се спускаше.

— Надали — отвърна Фич. — Това тук е източният бряг, предпочитано място за вили. Западният е по-градски, но и там няма нещо като Джеймстаун. Трябва да стигнеш почти чак до Денвър, за да видиш толкова величествен град.

Джоел вирна глава. Никога не беше смятал Джеймстаун за величествен. Градът просто съществуваше.

Влакът изтрополи в гарата и спря. Не слязоха много хора, пък и повечето бяха полицаи. Останалите пасажери очевидно бяха тръгнали към западния бряг на острова, закъдето скоро щеше да продължи влакът.

Джоел, Фич и Хардинг излязоха от вагона във влажната горещина. Работниците почнаха да сменят пружинните цилиндри на влака.

— Сега се разбързайте, войници — рече Хардинг, втурна се по стъпалата и излезе от гарата. Явно веднъж слязъл от влака, той пак бързаше. Джоел го последва със свитъците и книгите на Фич. Сега обаче разполагаше с голяма чанта, заета от един полицай.

Прекосиха настлана с чакъл улица под сянката на влака горе. Джоел очакваше да вземат карета, но явно домът на сенатора беше огромната бяла къща на същата улица. Хардинг, Фич и полицаите бързаха нататък.

Джоел потри челото си със свободната си ръка. Имението имаше огромна желязна ограда, почти като тази на Армедиевата академия. По моравата растяха дървета и хвърляха сянка върху тревата. Фасадата на къщата се кипреше с величествени бели колони. Тревата миришеше като прясно окосена и добре поддържана.

Пред къщата сновяха полицаи, други пазеха портите. Недалеч се бяха събрали доста мъже в скъпи костюми и с цилиндри. Когато Хардинг, Джоел и Фич тръгнаха към къщата, към тях се втурнаха двама полицаи.

— Наистина трябва да въведа в полицията отдаването на чест — промърмори Хардинг, докато онези приближаваха. — Всички изглеждат ужасно неофициални.

— Инспекторе — подзе единият, щом изравни крачка с тях, — районът е подсигурен. Държахме всички настрани, обаче преместихме телата на слугите. Още не сме влизали в стаята на момчето.

Хардинг кимна.

— Колко са убитите?

— Четирима, сър.

— Прахове! С колко свидетели разполагаме?

— Сър, извинете, но предполагаме, че тези четирима са били свидетели.

— Никой нищо не е видял?

Полицаят поклати глава.

— И никой нищо не е чул, сър. Самият рицар-сенатор е открил мъртвите.

Хардинг се закова на моравата.

— Той е бил тук?

Полицаят кимна.

— Прекарал е нощта, спейки в покоите си в дъното на коридора, само през две врати от стаята, откъдето е било отвлечено момчето.

Хардинг погледна Фич. Джоел прочете по лицата на двамата един и същ въпрос: Извършителят — който и да е той — лесно би могъл да убие рицаря-сенатор. Защо тогава само е отвлякъл момчето?

— Да вървим — рече Хардинг. — Професоре, надявам се, че няма да се обезпокоите при вида на малко кръв.

Фич пребледня.

— Да, хмм…

Тримата хукнаха по мраморното стълбище към предната врата, изработена от отлично секвоево дърво. В бялото фоайе свариха висок мъж с цилиндър, положил длани върху бастуна си, който опираше в пода. Имаше монокъл. Изглеждаше твърде нещастен.

— Инспектор Хардинг — рече мъжът.

— Здравейте, Ивънтайър.

— Кой е този? — попита Фич.

— Аз съм капитан Ивънтайър — отговори мъжът. — Представлявам силите за сигурност на сър Калоуей. — Той закрачи редом с Хардинг. — Трябва да кажа, че ние сме крайно недоволни от тези събития.

— А как според Вас се чувствам аз? — сопна се Хардинг. — Весел и щастлив?

Ивънтайър изсумтя.

— Вашите офицери отдавна би трябвало да са се справили с този проблем. Рицарят-сенатор е раздразнен, както бихте се изразили Вие, от това, че вашата полиция в Нова Британия е допуснала вашите проблеми да се промъкнат в неговия имот и да застрашат неговото семейство.

— Първо на първо — отговори Хардинг и вдигна показалец, — аз съм федерален инспектор, не съм от полицията на Нова Британия. Второ на второ, не мога да понеса цялата вина по случая. Ако благоволите да си спомните, капитане, бях тук тъкмо снощи и се мъчих да убедя рицаря-сенатор, че в Армедиус синът му ще е в по-голяма безопасност! И глупакът може да вини единствено себе си, понеже пренебрегна моите предупреждения.

Хардинг спря и опря показалец в Ивънтайър.

— И последно, капитане, според мен Вашата сила за сигурност трябва да е първата, която да предизвика „раздразнението“ на господаря Ви. Къде бяхте всички вие, когато синът му е бил отвлечен?

Ивънтайър се изчерви. Двамата се втренчиха един в друг, докато най-сетне капитанът не отклони поглед. Хардинг пак тръгна и се качи по стълбището. Джоел и Фич го последваха. Ивънтайър — също.

— Предполагам, че това са Вашите ритматисти?

Хардинг кимна.

— Кажете ми, инспекторе — рече капитанът, — защо федералните инспектори нямат щатни ритматисти на работа? Ако организацията ви е толкова важна и способна, колкото всички твърдят, човек би очаквал да сте подготвени за подобни събития.

— Не сме подготвени — отговори Хардинг, — защото проклетите ритматисти обикновено не убиват хора. Сега, ако ме извините, хората ми и аз имаме да водим разследване. Грижете се за господаря си, Ивънтайър, и не ми се бъркайте в работата.

Ивънтайър спря на място и зачака, гледайки тримата с явно неудоволствие.

— Частна сила за сигурност — рече Хардинг, когато капитанът вече не можеше да ги чуе. — Не са по-добри от наемници. Не можеш да им се довериш на фронта; лоялността им се простира до парите в джобовете им. А, стигнахме.

Наистина беше така. Джоел пребледня, когато свърнаха зад ъгъла и се озоваха в малко фоайе, белязано с няколко кървави петна. Радваше се, че са преместили труповете. Видът на изсъхналите кафеникавочервени петна беше достатъчно обезпокоителен.

Фоайето беше бяло, с бял килим, от което червеното изпъкваше още повече. Помещението беше красиво — с модни флорални мотиви на стените. От тавана висеше малък канделабър; механизмът му тихо тракаше и излъчваше светлина.

— Какъв глупак — каза Хардинг, докато оглеждаше окървавения килим. — Само ако рицарят-сенатор беше послушал. Може би това ще накара останалите да се вслушат в разума и ще върнат децата си в Армедиус.

Фич кимна. Джоел забеляза, че кръвта го е разстроила. Краката на професора трепереха. Хардинг пристъпи към един от полицаите, охраняващи местопрестъплението, висок мъж от ацтекски произход.

— Какво имаме тук, Центиан?

— Четири тела, открити във фоайето тук, сър — отговори полицаят и посочи кървавите петна. — Начинът на смъртта съвпада с нападение на тебеширчета. Стаята на момчето е ето там. — Той показа една отворена врата. — Не сме влизали.

— Добре — отвърна Хардинг и се отправи натам, като заобикаляше петната.

— Сър — обади се полицаят, когато Хардинг опита да прекрачи прага.

Той спря, като да се беше ударил в твърда повърхност.

— Сър, на пода има ритматическа линия — уточни Центиан. — Не искахте да нарушаваме местопрестъплението, затова още не сме я премахнали.

Хардинг подкани с махване Фич да се приближи. Професорът треперливо тръгна към него, като видимо се стараеше да не гледа петната. Джоел отиде при тях и приклекна пред прага. Пресегна се и опря длан във въздуха.

Дланта му спря. Нещо я отблъскваше — в началото меко, а когато натисна, и по-силно. С голямо усилие той успя да се приближи на още няколко милиметра до невидимата стена, но не усети, че може да я докосне. Беше като да се опитваш да притиснеш два магнита с едноименните полюси един към друг.

Във фоайето имаше килим, но в стаята на момчето подът беше дъсчен. Забранителната линия се виждаше ясно. На места беше накъсана — пробивите бяха достатъчно големи, за да минат тебеширчетата. На тези места Джоел можеше да промуши ръката си в стаята.

— Ах, хъм, да — промърмори Фич и приклекна до Джоел. Извади парче тебешир и нарисува четири тебеширчета във вид на човечета с лопати. Джоел наблюдаваше внимателно и видя глифите, които професорът изписа по гръбчетата им и с тях им нареди да тръгнат напред и да атакуват всичко от тебешир.

Тебеширчетата почнаха едно по едно да копаят Забранителната линия.

— Така — рече Фич, докато се изправяше. — Опасявам се, че това ще отнеме няколко минути.

— Инспекторе — обади се един от полицаите, — ако имате минутка, може би ще искате да видите това.

Хардинг го последва недалеч по коридора.

Джоел се изправи.

— Добре ли сте, професоре? — попита той.

— Да, да. Аз просто… хмм, знаеш, че не ме бива в такива работи. Отчасти затова не се представях добре в Небраск.

Джоел кимна, после остави чантата си и отиде при инспектора, който клечеше до нещо на пода. Кървавата форма приличаше на отпечатък от обувка.

— Отпечатъците водят нататък — обясняваше полицаят — и излизат през задната врата. След това ги губим.

Хардинг разглеждаше отпечатъка, който, заради килима, беше неясен.

— Трудно ще е от това да направим заключения.

Полицаят кимна.

— Еднакви ли са по големина всички отпечатъци? — попита Джоел.

Полицаят го изгледа, сякаш го забелязва за пръв път, и кимна.

— Това навярно значи, че извършителят е само един, нали? — продължи Джоел.

— Или че само един е стъпил в кръвта — рече Хардинг.

— А има ли други рисунки с тебешир? Освен в стаята на момчето? — попита Джоел.

— Всъщност има — обясни полицаят. — По една от двете страни на неговото фоайе. — Отведе ги до една стена, където имаше същия спираловиден мотив като на другите местопрестъпления. Джоел размаха ръка пред рисунката, но тя не я отблъсна и въобще не й подейства по никакъв начин.

— Професоре? — провикна се той, за да привлече вниманието на Фич. Професорът приближи.

— Нарисувайте едно тебеширче на стената тук — посочи Джоел. — Накарайте го да мине през този мотив.

— Хъм, да… Да, много добра идея, момко.

Фич почна да рисува.

— Каква е целта на това упражнение? — попита Хардинг, уловил ръце зад гърба си.

— Ако този мотив е истинска ритматическа скица — обясни Джоел, — то тебеширчето ще трябва да го нападне, за да мине през него. Ако няма ритматически свойства, тебеширчето ще мине върху него, все едно го няма.

Фич завърши тебеширчето. То изглеждаше като раче. Запълзя по стената и край усукания модел спря. Сякаш размисли, после направи още една стъпка напред.

И спря.

Хлад пролази по Джоел. Тебеширчето опита отново и беше отблъснато. Накрая почна да гризе рисунката и я проби доста лесно.

— Ах, да ме вземат… — продума Фич. — Ритматическа е.

— И? — отвърна Хардинг. — Войнико, в тази област аз подчертано изоставам. Какво става тук?

— Съществуват само четири ритматически линии — обясни Фич. — Така смятаме. — Изглеждаше умислен, сякаш разсъждаваше по нещо дълбоко. — Джоел, кажи ми. Може ли според теб това да е Отбранителна линия? Все пак, доскоро не знаехме и за елипсите. Може да е нещо такова.

— Защо тогава рисуват толкова малка Отбранителна линия? И защо на стената? Няма смисъл, господин професоре. А и тебеширчето я разкъса доста лесно за Отбранителна линия. Ако наистина е такава, не върши никак добра работа.

— Да… — рече Фич. — Вярвам, че си прав. — Той се пресегна да унищожи тебеширчето. — Странно е, наистина.

— Не споменахте ли и за втора рисунка на стената? — обърна се Хардинг към полицая.

Онзи кимна и поведе инспектора и Джоел към другия край на фоайето. И тук имаше усукана спирала.

Джоел прокара пръсти около нея и се свъси.

— Какво, синко? Виждаш ми се разтревожен — рече Хардинг.

— Прекъсната е — отговори Джоел.

— Била е нападната от тебеширче?

— Не. Не изглежда надраскана. Просто недовършена, все едно е рисувана набързо. — Джоел огледа помещението. — Вие открихте същата рисунка и в къщата на Лили Уайтинг. На коя стена беше?

— Има ли значение?

— Не знам. Може би.

— На предната външна стена на къщата. Към улицата.

— А у Хърман?

— Пред вратата му. В коридора.

Джоел потропа по стената.

— За пръв път са пострадали и други хора освен ритматиста. Четиримата убити.

Хардинг кимна.

— Според докладите, най-вероятно са били будни и са играли карти в кухнята на слугите.

— Къде е тази кухня? — попита Джоел.

Хардинг посочи надолу по стълбите.

— От тази страна на фоайето — каза Джоел. — Близо до прекъснатия символ. Може би има връзка.

— Може би — отвърна Хардинг и се почеса по брадичката. — Имаш набито око за тези неща, синко. Замислял ли си се да станеш полицай?

— Аз?

Хардинг кимна.

— Хмм… всъщност не.

— А би трябвало, войниче. Винаги можем да се възползваме от повечко хора с остър поглед за подробностите.

Инспектор. Джоел никога не се беше замислял за това. Все повече искаше да изучава ритматиката, както беше предложил Фич. Но това беше… е, беше друга възможност. Никога нямаше да стане ритматист — беше се примирил още преди години — но имаше и други неща, които да върши. Вълнуващи неща.

— Инспекторе? — провикна се Фич. — Забранителната линия. Можем да влизаме.