Брандън Сандърсън
Ритматистът (26)

25

— Струва ми се, че дължим извинение на професор Нализар, нали? — попита директорът Йорк.

Джоел сви рамене.

— Първо бих се извинил на Екстън, сър.

Йорк се подсмихна и мустаците му се разшаваха.

— Вече е направено, момчето ми. Вече е направено.

Стояха пред Отбранителната зала. В очакване на Мелето се тълпеше народ. Йорк беше обявил, че кампусът отново е отворен след само един ден на хаос заради разгрома на Драскача. Директорът искаше да подчертае, че Армедиус ще продължи да работи без страх; постара се да се разчуе не само за връщането на изчезналите ученици, но и за десетки ритматисти, които се смятаха загубени в Небраск. Вестниците направо пощуряха.

— При това бяха открити не една, а цели две нови ритматически линии — продължи Йорк, сложил ръце зад гърба си с израз на върховно доволство.

— Аха — рече Джоел, малко безразлично.

Йорк го изгледа.

— Пратих писма до неколцина приятели, които ръководят академии, Джоел.

Момчето се обърна.

— Мисля, че в светлината на последните събития някои от тях могат да бъдат убедени да изпълнят договорите с баща ти. Армедиус със сигурност ще го направи. Може и да не са богатствата, за които баща ти мечтаеше, момко, но ще стигнат майка ти да изплати дълговете и ще останат. Задължени сме на теб и на професор Фич.

— Благодарността ще включва ли и две хубави места за Мелето? — попита Джоел с усмивка.

— Запазени са за теб, синко. На първия ред.

— Благодаря!

— Убеден съм, че ние дължим благодарност на теб — каза Йорк. Джоел забеляза да приближават неколцина мъже с доста скъпи на вид костюми. Единият беше рицарят-сенатор Калоуей.

— Ах — продължи Йорк. — А сега, ако ме извиниш, има политици, които трябва да забавлявам.

— Разбира се, сър — отговори Джоел и директорът се оттегли.

Джоел остана още доста време да погледа как хората влизат през широките врати и изпълват арената. Екстън и Флорънс дойдоха. Напоследък двамата сякаш не се караха толкова често.

Хардинг беше освободен от служба, обаче твърдеше, че не помни нищо от случилото се. Джоел беше склонен да му повярва. Видял беше каква промяна настъпва в него. Властите обаче не бързаха да разберат. Очевидно Забравените никога преди не бяха действали по този начин.

Джоел почваше да подозира, че онова, което се случва в залата на въвеждането и прави хората ритматисти, може да се случи и в Небраск. Според онази книга, която не му се полагаше да прочете, в церемонията по въвеждането участваше нещо, наречено Блясък на сянката.

Той беше видял такова в залата на въвеждането. Поразпита неколцина неритматисти, но никой не го беше виждал. Ритматистите, включително и Мелъди, не разговаряха за преживяването.

Джоел не беше сигурен защо е видял Блясъка на сянката, нито пък защо това не го е направило ритматист, но опитът му подсказваше, че целият процес на въвеждането е много по-сложен, отколкото е известно на повечето хора.

Хардинг никога не беше проявявал ритматически способности и вече не можеше да прави ритматически линии. Онова, което Забравеният му беше причинил, му беше дало и тази способност. Това ли правеше Блясъкът на сянката за хората по време на въвеждането?

Джоел изпитваше известно неудобство, че знае тези неща. Съществуваше не само един начин човек да стане ритматист. И един от тези начини беше с участието на нещо мрачно и убийствено. Имаше ли и други?

Това породи отново надежди у него. Не беше сигурен добро ли е или лошо.

— Джоел! — каза Екстън. Дебеланкото притича и грабна ръката му. — Благодаря ти толкова много, момчето ми. Фич ми каза, че не си спрял да вярваш в мен дори и след ареста.

— Хардинг почти ме убеди — отговори Джоел. — Но някои неща просто не се връзваха. Инспекторът сигурно е подхвърлил доказателствата срещу теб, когато е правил оглед в канцеларията.

Екстън кимна. И Лили Уайтинг, и Чарлс Калоуей бяха идентифицирали Драскача като Хардинг.

— Е, синко — продължи Екстън. — Ти си верен приятел. Говоря искрено.

Флорънс се усмихна.

— Значи ли това, че ще престанеш да му мърмориш?

— Виж, за това не знам. Зависи дали ми прекъсва работата или не! А като споменахме работа, трябва да ръководя Мелето. Ако не ме бяха освободили от ареста, и небесата нямаше да ни помогнат — никой освен мен не познава правилата на проклетото състезание достатъчно добре, та да е рефер!

Двамата тръгнаха към арената.

Джоел остана да чака навън. По традиция ритматистите не излизаха преди повечето от местата за публиката да са запълнени. Днешният ден не беше изключение. Учениците почнаха да пристигат и да влизат, а на вратата Екстън им даваше да теглят жребий, за да определи къде на арената ще започнат да чертаят те — или ако предпочитаха, отборите им.

— Здрасти — каза някой зад Джоел.

Беше Мелъди и той й се усмихна. Носеше обичайната пола и блуза, но днес полата й беше разкроена и дълга до глезените, за да може да коленичи по-лесно и да рисува. Сигурно имаше и наколенки.

— Дойде да видиш как ще ме бият ли? — попита тя.

— Онази нощ се представи доста добре срещу тебеширчетата.

— Линиите ми едва ги удържаха, както знаеш.

— Е, каквото и да стане днес, ти помогна за спасяването на около тридесет ритматисти от Драскача. Победителите в състезанието ще трябва да се примирят с мисълта, че докато ти си спасявала шестдесетте острова, те са хъркали през няколко врати от тебе.

— Добре казано — съгласи се Мелъди. После се намуси.

— Какво? — попита Джоел.

Тя посочи към малка група хора в ритматически кители. Сред тях Джоел позна брат й Уилям.

— Родителите ти?

Тя кимна.

Не изглеждаха ужасни хора. Вярно, майката имаше елегантна прическа и безупречен грим, а бащата — почти съвършена ъгловата брадичка и величествена стойка, но…

— Струва ми се, че те разбирам — каза Джоел. — Трудно е да покриваш стандартите им, а?

— Аха. Вярвай ми. По-добре е да си син на майстора на тебешир.

— Ще гледам да не го забравям.

Тя въздъхна театрално, когато родителите и брат й влязоха през вратите.

— Май по-добре да вървя да си понеса унижението.

— Сигурен съм, че каквото и да стане, ще го направиш зрелищно — отговори Джоел.

Тя си тръгна. Джоел се канеше да я последва, когато забеляза група ритматисти. Дванадесет, с червени ризи и бели панталони и поли. Отборът на Нализар.

Водеше ги самият професор. Как стана така, че просто по асоциация той беше способен да накара учениците си да изглеждат по-надменни и по-затворени? Нализар застана на прага със скръстени ръце, а учениците влизаха един по един.

Джоел стисна зъби и се насили да влезе след професора. Забеляза го как минава по късия коридор вдясно и се насочва към стълбището за наблюдателната зала.

Джоел забърза след него. Сега залата беше празна, но през вратите към арената се чуваше жуженето на хората.

— Господин професоре — продума Джоел.

Нализар се обърна, но само го погледна и продължи по пътя си.

— Професоре, искам да се извиня.

Нализар отново се обърна и сега задържа очи върху Джоел, сякаш го виждаше за пръв път.

— Искаш да се извиниш, че казваше на хората, че аз съм похитителят.

Джоел пребледня.

— Да — продължи Нализар, — чух за твоите обвинения.

— Хмм, сбърках. Съжалявам.

Нализар мръдна вежда и това беше единственият му отговор. От него приличаше на приемане на извинението.

— Дойдохте тук, в Армедиус, за да преследвате Хардинг — каза Джоел.

— Да. Знаех, че нещо е изтървано, но в Небраск никой не ми вярваше. Хардинг ми се стори най-вероятният кандидат. Накарах властите да ме освободят по някакъв незначителен повод и дойдох тук. Когато почнаха да изчезват хора, разбрах, че съм прав. Забравеният обаче може да е лукав и на мен ми трябваха доказателства, за да мога да го обвиня. Все пак, както може би си разбрал, да се обвиняват невинни е ужасно неприятно.

Джоел стисна зъби.

— А какво беше той?

— Забравен — отговори Нализар. — Чети вестници. Там ще научиш достатъчно.

— Не са им известни подробностите. Никой няма да говори за тях. Надявах се…

— Не съм склонен да разговарям с неритматисти за подобни неща — сопна се Нализар.

Джоел пое дълбоко дъх.

— Добре.

Нализар пак вдигна вежда.

— Не искам да се караме, професоре. Все пак, работихме с една и съща цел. Ако си бяхме помагали, може би щяхме да постигнем повече.

— А най-много ще постигнем, ако не ми се пречкаш. Без твоето зле планирано поливане с киселина щях да имам силата да победя онзи глупак Хардинг. Сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам.

Нализар се обърна.

Щях да имам силата ли?, замисли се Джоел.

— Професоре?

Нализар спря.

— Сега пък какво има? — попита той без да се обръща.

— Само исках да Ви пожелая късмет — какъвто имахте преди две нощи.

— Какъв късмет съм имал тогава?

— Факта, че Хардинг не стреля по Вас — обясни Джоел. Той стреля по Фич. А срещу Вас не вдигна оръжието си, въпреки че не разполагахте със Забранителна линия, която да спре куршума.

Нализар мълчеше.

— Имахте и късмет, че не Ви нападна с тебеширчетата, докато лежахте в несвяст. Не Ви обърна внимание и се зае с учениците. Ако бях на негово място, първо щях да превърна в тебеширче основната заплаха — обучения опитен ритматист.

Джоел вирна глава. Изговаряше заключенията, преди да осъзнае какво прави. Прахове! Тъкмо се извиних и пак го обвинявам! Наистина съм обсебен от този човек.

Тъкмо се канеше да оттегли думите си, но замръзна, когато Нализар се обърна малко и лицето му остана в сянката.

— Интересни заключения — каза професорът тихо и без подигравка.

Джоел залитна.

— Някакви други теории? — попита Нализар.

— Аз… — заекна Джоел. — Хардинг. Нещото, което го контролираше, не изглеждаше много… умно. Затвори се зад собствените си Забранителни линии и не координираше своите тебеширчета, което позволи на двама ни с Мелъди да избягаме. Не говореше — само ръмжеше и опитваше да вика.

— Въпреки това — продължи Джоел, — замисълът беше наистина сложен. Включваше набеждаването на Екстън и отвличането на най-подходящите ученици, за да се създаде паника, която да доведе до струпването на повечето ритматисти в кампуса, където те можеха да бъдат нападнати и превърнати с един удар. Нещото, с което се сражавахме, явно действаше само нощем. През деня Хардинг си беше Хардинг. Не той правеше плановете. А самият Забравен също не изглеждаше достатъчно умен да прави тези планове. Това ме кара да се питам… дали не му помагаше още някой? Може би някой по-умен?

Нализар се обърна изцяло. Беше висок. Нещо в него изглеждаше различно. Както онзи ден, когато Джоел го гледаше на прозореца, а той гледаше него отгоре.

Надменността му я нямаше. Беше заменена от хладна пресметливост. Все едно младият парвеню беше кукла, внимателно замислена да накара хората да мразят Нализар, но и да го пренебрегват.

Нализар пристъпи напред. Джоел се потеше. Отстъпи една крачка.

— Джоел, държиш се, сякаш нещо те заплашва — рече Нализар. Зад очите му проблесна нещо тъмно — треперлива въглена чернота.

— Какво сте Вие? — прошепна Джоел.

Нализар се усмихна и спря на няколко стъпки пред него.

— Герой — прошепна и той, — оневинен от твоите думи. Човекът, когото никой не харесва, но всички мислят, че има добро сърце. Професорът, който се притече на помощ на учениците, макар че закъсня и беше твърде слаб да разгроми противника.

— Това беше измама — рече Джоел. Замисли се колко изненадан беше Нализар, когато го свари в общежитието, и как реагира на появата на Хардинг. Не изглеждаше изненадан. По-скоро… разтревожен. Като че си даваше сметка, че току-що е бил замесен.

Дали в този миг Нализар не беше променил плановете си и не беше решил да се сражава с Хардинг, за да излезе герой и да излъже Джоел?

— Трябваше да ме оставите да живея — продължи той. — Да лежите там, видимо в несвяст, докато Вашата креатура превръща децата в тебеширчета. И тогава можехте да нападнете и да спасите някои ученици. Щяхте да излезете герой, а при това и Армедиус щеше да остане без хора.

Гласът на Джоел кънтеше в празното помещение.

— Какво ще си помислят другите, Джоел, когато те чуят да говориш такива опасни неща? Само два дни, след като публично си признал, че съм герой? Смея да кажа, че ще изглеждаш доста непоследователен.

Прав е, вцепени се Джоел. Вече няма да ми повярват. Не и след като лично гарантирах за Нализар. При това и Мелъди, и Фич бяха подчертали, че накрая Нализар се е притекъл на помощ.

Джоел срещна погледа на нещото и отново видя чернотата, която се движеше зад очите му — истинско, осезаемо нещо, което замъгляваше бялото на очите на Нализар с мърдаща надрана чернота.

Нализар кимна на Джоел, сякаш с уважение. Толкова странен жест за надменния професор.

— Съжалявам, че не те дооцених. Трудно ми е да различавам вас, неритматистите, нали разбираш. Изглеждате толкова еднакви. Но ти… ти си специален. Чудя се защо не те искаха.

— Прав бях — прошепна Джоел. — През цялото време бях прав за Вас.

— О, но ти толкова грешеше. Не знаеш дори и частица от нещата, които мислиш, че знаеш.

— Какво сте Вие? — попита пак Джоел.

— Учител. И ученик.

— Книгите в библиотеката — подхвърли Джоел. — Не търсите нещо определено, а само опитвате да разберете какво знаем ние за ритматиката. За да можете да прецените къде са силните места на хората.

Нализар не каза нищо.

Дошъл е да вземе учениците, осъзна Джоел. Войната в Небраск — от векове тебеширчетата не са успявали да направят съществен пробив. Нашите ритматисти са твърде силни. Но ако същество като Нализар успее да се добере до учениците, преди да са завършили обучението си…

Възможно е нов човек да стане ритматист едва след смъртта на някой от старите. А какво ще стане, ако всички ритматисти бъдат превърнати в тебеширчета чудовища?

Няма да има повече ритматисти. Няма да има линия в Небраск.

Бремето на случилото се смаза Джоел.

— Човекът Нализар е мъртъв, нали? — попита той. — Взели сте го в Небраск, когато е влязъл в пробива да търси брата на Мелъди… И Хардинг е бил с него, нали? Мелъди каза, че Нализар е оглавявал експедиция, ще рече — участвали са войници. Взели сте ги и двамата и сте се появили тук.

— Виждам, че трябва да те оставя да поразсъждаваш — каза Нализар.

Джоел бръкна в джоба си, измъкна златната монета и отбранително я поднесе към Нализар.

Създанието я огледа, после я грабна от пръстите на Джоел и я вдигна на светлината да разгледа часовниковия механизъм вътре.

— Джоел, знаеш ли защо времето е толкова объркващо за някои от нас?

Джоел не отговори.

— Защото е сътворено от човека. Той го е разделил. Няма нищо истински важно в една секунда или една минута. Това са изкуствени деления, измислени от човека, фабрикувани. Ала в човешките ръце тези неща добиват живот. Минути, секунди, часове. Случайното става закономерност. А тези закономерности могат да са обезпокоителни за някой, който не е човек. Объркващи. Плашещи.

Той подхвърли монетата на Джоел и продължи:

— Други от нас пък се стараем повече да разберем, защото рядко се боим от нещата, които разбираме. А сега те моля да ме извиниш, но имам да печеля състезание.

Джоел безпомощно гледаше как съществото, което някога е било Нализар, изчезна нагоре по стълбите, за да се срещне с останалите преподаватели. То се беше провалило, но не личеше да е някой, който разполага само с един план в действие.

Какво планираше Нализар за своя личен отбор от ученици? Защо му беше да създава група млади ритматисти, които да са лоялни към него? Победителите в Мелето щяха да получат важни постове в Небраск. Да станат водачи…

Прахове, рече си Джоел и се втурна към арената. Трябваше да направи нещо, но какво? Никой нямаше да му повярва за Нализар. Не и сега.

Учениците вече бяха разположени на полето — някои сами, други в отбори. Джоел забеляза Мелъди, която за беда бе изтеглила много лошо място, близо до самия център на арената. Обградена от врагове, тя трябваше да се отбранява от всички посоки едновременно.

Мелъди стоеше на колене, обронила глава, унило прегърбена. Джоел се почувства толкова зле, че стомахът му се сви.

Ако учениците на Нализар спечелеха Мелето, онези от тях, които щяха да идат в Небраск за последната учебна година, щяха да получат постове с власт над други ученици. Нализар искаше да победят — искаше неговите хора да контролират и да управляват. А това не биваше да се допуска.

Не биваше учениците на Нализар да победят в това Меле.

Джоел се озърна. Екстън бъбреше с неколцина от градските чиновници, които щяха да са му помощници в съдийстването. Те щяха да наблюдават и да имат грижата при пробив в някой от защитните кръгове ритматистът вътре да бъде дисквалифициран.

Джоел пое дъх и отиде при Екстън.

— Има ли правило, което забранява участието на неритматисти в Мелето?

Екстън се сепна.

— Джоел? Това пък какво беше?

— Има ли такова правило?

— Добре де, няма. Но трябва да си ученик на някой от професорите ритматисти. А всъщност сред неритматистите няма такъв случай.

— С изключение на мен — отвърна Джоел.

Екстън примигна.

— Е, да, предполагам, че работата ти като асистент в разследването на Фич като летен избираем предмет технически те прави негов ученик. Джоел, глупаво ще е неритматист да излезе да се състезава!

Джоел огледа арената. Тази година участваха към четиридесет ученици.

— Влизам в отбора на професор Фич — съобщи Джоел. — Ще заема място на полето при Мелъди.

— Ама… тоест…

— Просто ме запиши, Екстън — рече Джоел и изтърча на арената.

Появата му предизвика голямо объркване. Учениците гледаха, публиката бръмчеше. Мелъди не го видя. Все още беше на колене и със сведена глава. Не забелязваше шепота и случайния смях, предизвикани от влизането на Джоел.

Големият часовник на стената би и отмери точния час. Беше пладне и когато отзвучеше дванадесетият звънец, учениците можеха да почнат да рисуват. Когато те опряха тебеширите си в черния каменен под, се чуха четиридесет изтраквания. Мелъди колебливо се пресегна.

Джоел коленичи и хлопна своя тебешир до нейния.

Тя стреснато вдигна поглед.

— Джоел? Какво правиш, праховете да го вземат?

— Сърдя ти се.

— А?

— Излезе тук да те унижават и даже не ме покани!

Мелъди се смути и после се усмихна.

— Идиот. Нищо няма да ми докажеш, като паднеш по-бързо от мен.

— Нямам намерение да падам — отговори Джоел и вдигна своя син тебешир. Чукна шестият звънец. — Просто рисувай след мен.

— Тоест?

— Повтаряй. Мелъди, нали цяло лято се упражняваше да прекопираш! Обзалагам се, че го можеш по-добре от всички тук. Където видиш синьо, повтаряй с бяло.

След кратко колебание по лицето на Мелъди се разля широка пакостлива усмивка.

Звънна дванадесетият звънец и Джоел почна да чертае. Направи голям кръг около двамата и тя повтори съвършено точно. Джоел свърши и спря.

— Какво? — попита Мелъди.

— Безопасно и просто?

— Прахове, не! Щом участваме, правим го драматично! Кръг с девет точки!

Джоел се усмихна, успокои ръцете си и заслуша как рисуват всички наоколо. Почти можеше да повярва, че е ритматист.

Пак положи тебешира на земята, представи си кръга и почна да чертае.

* * *

Професор Фич стоеше кротко на стъкления под. Държеше чаша, но не пиеше. Беше прекалено нервен. Боеше се, че ръката му ще затрепери и цял ще се посипе с чай.

Наблюдателният салон над арената беше много хубав, наистина много хубав. Кафеникава боя, слабо осветление отгоре, та да не се разсейват зрителите от събитията долу, железни трегери между стъклата на пода, за да не получава човек световъртеж от стоенето право над арената.

Фич общо взето харесваше гледката, приятна му беше привилегията да е професор. Наблюдавал беше множество дуели от тази зала. Ала това не правеше преживяването по-малко съсипващо за нервите.

— Фич, виждаш ми се бледен — каза някой.

Фич се извърна, когато директор Йорк застана до него. Опита да се усмихне на коментара му и да не обърне внимание, но не се получи.

— Нервен ли си? — попита Йорк.

— А, хмм, да. За съжаление. Предпочитам зимния дуел, Томас. На този обикновено няма мои ученици.

— Ах, професоре — рече Йорк и го потупа по рамото. — Само преди два дни ти се изправи срещу Забравен, в името на праховете. Определено можеш да понесеш малко стрес от един дуел.

— Хмм, да, разбира се. — Фич опита да се усмихне. — Просто… знаеш какъв съм, когато има някаква конфронтация.

— Няма спор — намеси се още някой.

Фич се обърна и погледна сред събралите се професори и големци към Нализар. Червеният кител, с който беше облечен, беше старата дреха на Фич — другият беше развален от киселината.

— Моите ученици са най-добре подготвени — продължи Нализар. — Упражняваме дуелите цяло лято. Скоро ще видите колко е важно да се изгради силна и бърза офанзива.

Силната и бърза офанзива е отлична в дуел, съгласи се мислено Фич. Но е ужасна, когато човек трябва да се отбранява на бойното поле, където е вероятно да бъде обкръжен.

Нализар, разбира се, не схващаше това. Виждаше само победата. Всъщност Фич не можеше да го вини — човекът беше млад. Бързото нападение обикновено се струваше важно на младежите.

Йорк се свъси.

— Този е твърде арогантен за моя вкус — тихо каза той. — Фич… съжалявам, че го взех тук. Ако знаех какво ще ти причини…

— Глупости, Томас. Не си ти виновен, съвсем не. С годините Нализар ще помъдрее. Пък и той наистина поразтърси нещата тук!

— Разтърсването невинаги е за добро, Фич — отвърна Йорк. — Особено когато си началник и харесваш как вървят нещата.

Фич най-сетне отпи. Забеляза, че долу учениците вече рисуват. Беше пропуснал старта. Потръпна, сякаш се боеше да потърси горката Мелъди. Не бързаше с обучението й за нейно добро. Тя още не беше готова за подобно нещо.

Това отново го изнерви. Да му се не види, защо не мога да съм уверен като Нализар? Този човек притежаваше дарба за самоувереност.

— Ей — обади се професор Кембъл. — Това синът на майстора на тебешир ли е?

Фич се сепна и едва не разсипа чашата си, когато погледна към широката кръгла арена. В самия й център две фигури стояха в общ кръг и рисуваха. Не беше забранено, но беше във висша степен необичайно — така пробив в кръга щеше да извади и двамата от състезанието, а не си струваше да се поема такъв риск.

Фич постепенно осъзна кои са двамата ученици. Единият не беше в ритматическа униформа. Носеше грубите и безлични дрехи на син на прислугата.

— Е, мътните ме взели — продума Йорк. — Това законно ли е?

— Невъзможно! — възкликна професор Хач.

— Всъщност е възможно — рече професор Ким.

Фич гледаше долу и наум пресмяташе дъгите между точките в кръга на Джоел и Мелъди.

— О, момчето ми — рече той с усмивка. — Направил си го съвсем точно. Красота.

Нализар застана до Фич и погледна надолу. Изразът му беше променен, нямаше надменност. Просто беше смаян. Даже очарован.

Да, рече си Фич. Сигурен съм, че ще излезе съвсем приличен човек, само ако му дадем достатъчно време…

* * *

Синият тебешир на Джоел се тресеше между пръстите му, докато го прекарваше през черния под. Чертаеше без да вдига поглед. Беше обкръжен от противници — само това му трябваше да знае. Предусещането нямаше да му помогне. Имаше нужда от защита. Мощна защита, преди да може да премине към каквато и да е атака.

Надраска някакъв получовек-полугущер и го прикрепи към свързваща точка, преди да продължи нататък.

— Спри — каза Мелъди. — Ти наричаш това тебеширче?

— Е…

— Това ходещ морков ли е?

— Това е човек-гущер! — обясни Джоел, докато чертаеше на другата страна и поправяше пробита окръжност.

— Добре, все едно. Виж сега, остави тебеширчетата на мен, става ли? Просто поставяй кръстчета там, където ги искаш, и аз ще ги направя да съответстват на положението.

— Няма да рисуваш еднорози, нали? — попита Джоел, обърнат с гръб към нея, докато чертаеше.

— Че какво им е на еднорозите? — запита тя иззад него; тебеширът й скърцаше по пода. — Те са благородни и…

— Те са благородни и невероятно момичешки животни — изрече Джоел. — Налага се да мисля и за мъжката си репутация.

— О, я стига — прекъсна го тя. — Ще работиш с еднорозите, може би и с неколцина хора-цветя и един-два пегаса, и ще ти хареса. Иначе отивай да си чертаеш собствените окръжности и много ти благодаря.

Джоел се усмихна и нервността му понамаля. Очертаването на линиите му идваше отвътре. Беше го упражнявал толкова много — първо с баща си, после сам в стаята, най-накрая с професор Фич. Просто прокарваше линиите там, където чувстваше, че е правилно.

Първи се появиха вълните от тебеширчета — изненадващо много на брой. Вдигна за кратко поглед и видя как учениците на Нализар, изпреварили останалите в подготовката за дуели, вече бяха отстранили някои от участниците. Бързото и нападателно чертане им беше осигурило преимущество в първата част на Мелето. Щеше да им навреди с напредването на времето.

Джоел и Мелъди, заедно с още трима-четирима нещастни ученици, бяха точно в средата на пода. Обкръжени бяха в пръстен от отбора на Нализар. Явно планът им щеше да бъде да елиминират хората в центъра и после да се сражават с другите по периметрите.

Какви са плановете Ви за тези ученици, Нализар? — запита се Джоел. — На какви ли лъжи ги учите?

Той стисна зъби — диспозицията беше отлична за учениците на Нализар, но ужасна за Джоел и Мелъди. И двамата бяха заобиколени от обръч противници.

Огромни вълни тебеширчета заляха Джоел и Мелъди. Но Мелъди вече бе подготвила цяла дузина еднорози. Това беше една от прекрасните страни на защитата на Ийстън — голяма окръжност с девет свързващи точки, всяка с привързан към нея по-малък кръг. На теория всеки от по-малките кръгове можеше да задържи до пет привързани тебеширчета.

С Мелъди в отбора това си беше явно предимство. Малките й еднорози лудуваха по твърде непристоен според Джоел начин, но го вършеха, дори когато разкъсваха вражеските тролове, дракони, рицари и петна. Тебеширчетата на Нализар нямаха шанс. Докато осакатените им тела образуваха купчина, Мелъди добави още два еднорога към отбраната си.

— Хей — изкоментира тя, — че това всъщност е забавно!

Джоел можеше да види потта по челото й, коленете го боляха от клека, но не можеше да не се съгласи с нея.

Скоро защитата им попадна под ударите на Мощни линии, които откъсваха парченца от еднорозите на Мелъди — и така доста я безпокояха — и пробиваха на места външните им кръгове. Учениците на Нализар бяха разбрали, че се налага да си проправят път с бой. За щастие Джоел беше укрепил защитата добре със Забранителни линии. Може би тези линии бяха твърде много. Мелъди все се блъскаше в тях и ругаеше.

Джоел трябваше да направи нещо. Учениците на Нализар в крайна сметка щяха да пробият.

— Готова ли си да се изфукаш? — попита той.

— Иска ли питане?

Джоел нарисува новата линия — кръстоската между Мощна и Забранителна линия. Нарекоха я Линия на Отменянето и той беше прекарал дълги часове да я упражнява. Беше по-силна от Мощната линия, но не прекалено.

Ала навярно щеше да се отрази силно на духа на съперниците. Мелъди повтори нарисуваното от Джоел и нейната линия се стрелна по земята, като при движението си удобно изтри синия тебешир на Джоел. Той я бе прицелил към един ученик, който не беше закрепил кръга си правилно, и не остана разочарован. Линията му се стовари върху кръга на злополучния ученик, откъсна го и го запрати на около метър от мястото му.

Това водеше до дисквалификация — ученикът все пак вече се намираше вън от собствения си кръг. Един съдия приближи и отведе момчето.

— Първият падна — съобщи Джоел и продължи да рисува.

* * *

Събралите се професори и официални лица от острова си мърмореха. Фич стоеше точно над Джоел и Мелъди и само гледаше. Гледаше как защитата им отблъсква десетки и десетки тебеширчета. Гледаше как поема удар след удар, но остава силна. Гледаше как изстрелите на Джоел — не твърде чести, но отлично разположени във времето — пердашат кръговете на съперниците.

Както гледаше, усети как нервността му бавно се заменя от гордост. Под него двама ученици се сражаваха с многобройни съперници и при това някак успяваха да побеждават. Кръговете на учениците на Нализар падаха един подир друг, пробити от внимателните изстрели на Джоел.

Мелъди се беше съсредоточила върху това да поддържа тебеширчетата. Джоел полагаше дадената линия, после търпеливо наблюдаваше, докато се появи разкритие във вълните на противника. Тогава привличаше вниманието на Мелъди и тя повтаряше неговата Линия на Отмяната, без дори да вдига поглед, доверявайки се на неговия прицел и умение.

Обикновено защитният кръг с двама души вътре беше лоша идея — два кръга един до друг биха свършили повече работа. Но сега, когато на полето имаше един неритматист, това беше съвсем разумно.

— Изумително — прошепна Йорк.

— Това трябва да е незаконно — настояваше професор Хач. — В един общ кръг?

Повечето от останалите се умълчаха. Не ги беше грижа дали е законно. Не, също като Фич, те гледаха и разбираха. Под тях имаше двама ученици, които не просто се дуелираха. Те се сражаваха. Те разбираха.

— Красиво е — прошепна Нализар, с което изненада Фич. Той очакваше младият професор да се ядоса. — Ще трябва да наблюдавам тези двамата много внимателно. Те са удивителни.

Фич отново загледа надолу. Изненадваше се от собственото си вълнение. Оцелявайки в обкръжението на отбора на Нализар, Джоел и Мелъди проваляха стратегията на противника. Учениците на Нализар трябваше да се бият на два фронта. Те бавно отстраняваха учениците, които бяха от външната страна на техния пръстен, но докато се справиха с тях, Джоел и Мелъди вече бяха съкратили числеността им наполовина.

Вече бяха шестима срещу двама. Дори и това би трябвало да е немислимо съотношение на силите.

Но не беше.

* * *

Джоел чу звънеца, преди да разбере какво значи това. Просто продължаваше да рисува, работеше по някои от външните кръгове, за да добави втори защитен бастион, понеже основните им кръгове едва не бяха пробити дузина пъти.

— Ей, Джоел — обади се Мелъди.

— А?

— Я гледай.

Джоел спря и вдигна глава. Цялото черно игрално поле беше празно, последната ученичка в червено се тътреше към изхода. Момичето стъпваше върху пробитите кръгове, минаваше между Забранителни линии, триеше нарисуваното.

Джоел примигна.

— Какво стана?

— Победихме, глупчо. Ох… ти очакваше ли го?

Джоел поклати глава.

— Хм. Добре тогава, май е време за малко драма! — тя скокна на крака, изписка от удоволствие и почна да скача нагоре-надолу и да крещи — Да, да, да!

Джоел се усмихна. Вдигна поглед и макар таванът да беше оцветен, рече си, че може да зърне червения кител на Нализар. Професорът стоеше, приковал поглед в Джоел.

Наблюдавам те, сякаш казваше стойката на професора.

Тъкмо тогава втрещената публика избухна в движение и шум — някои викаха, други търчаха надолу към арената.