Брандън Сандърсън
Ритматистът (6)

05

Преподавателите сядаха на масата си според ранга, а съпругите им се разполагаха до тях. Директорът Йорк — висок, внушителен, с провиснали кестеняви мустаци — беше начело на масата. Беше едър човек с широки рамене, достатъчно висок, та да се извисява над всички останали.

Следваха титулярните преподаватели, и ритматисти, и обикновени хора — по време на хранене ги третираха като равни. Джоел подозираше, че това равенство има нещо общо с факта, че самият директор не е ритматист. Следващата група към дъното на масата бяха така наречените „редовни“ професори — тези, които още не бяха титуляри, но бяха добре установени и уважавани. Бяха около шестима. Ритматистите в това положение носеха сини кители.

Облечените в зелено асистенти седяха след тях. Накрая бяха тримата помощник-преподаватели в сиво. Професор Фич, с двадесет или тридесет години по-възрастен от съседите си, седеше на последния стол. Нализар, в червен кител, се разполагаше близо до челото на масата. Когато приближи, Джоел чу гръмкия му глас.

— … определено се надявам това да накара някои хора да се поизправят и да обърнат внимание — говореше той. — Ние сме войници. Минали са години, откак някои от вас са участвали в обсадата в Небраск, обаче аз бях там едва допреди няколко месеца, на самото бойно поле! Твърде много теоретици забравят, че ние сме хората, които обучават следващото поколение бранители. Не бива да допускаме небрежното преподаване да застрашава безопасността на шестдесетте острова!

— Със сигурност мнението Ви стана ясно, Нализар — рече професор Хабърсток, друг от ритматистите. — Искам да кажа, няма защо да разбутвате нещата повече!

Нализар го изгледа и според Джоел си пролича, че младият професор с труд премълчава презрителния си отговор.

— Ние не можем да си позволим инертна маса в Армедиус. Трябва да обучаваме бойци, а не теоретици.

Фич извърна поглед и се съсредоточи върху храната си. Не личеше да е ял много. Джоел застана неуверено и се помъчи да реши как да се обърне към професора.

— Теорията е важна — тихо рече Фич.

— Какво беше това? — попита Нализар и погледна към дъното на масата. — Казахте ли нещо?

— Нализар — намеси се директорът Йорк, — прекрачвате границите на благоприличието. Чрез своите действия Вие заявихте позицията си, няма нужда за същата цел да си служите и с обиди.

Младият професор се изчерви и Джоел забеляза как в очите му проблесна гняв.

— Господин директоре — рече Фич и вдигна поглед, — всичко е наред. Аз бих го оставил да каже каквото мисли.

— Фич, ти си по-добър професор от него — отговори директорът и накара Нализар да пламне още повече. — И по-добър преподавател. Не ми се харесват всичките ви ритматистки правила и традиции.

— Това са наши правила и ние ги следваме — каза Фич.

— С цялото ми уважение, господин директоре — намеси се Нализар, — възразявам на последното Ви твърдение. Професор Фич може и да е мил човек и отличен учен, обаче като преподавател? Кога за последен път някой от неговите ученици е побеждавал в Мелето?

Тази забележка увисна във въздуха. Доколкото Джоел знаеше, никога ученик на Фич не беше побеждавал в Мелето.

— Аз преподавам отбрана, Нализар — каза Фич. — Или, хмм, преподавах. Все едно, в Небраск добрата отбрана е от жизнено значение, ако и невинаги да е най-добрият начин за печелене на дуели.

— Вие преподавате ненужни неща — заяви Нализар. — Теории, с които им разбърквате главите. Допълнителни линии, които не им трябват.

Фич стисна приборите си — „не от гняв“, рече си Джоел, „а от нервност“. Той очевидно не обичаше сблъсъците; избягваше погледа на Нализар, докато говореше.

— Аз… хмм, учех моите ученици на нещо повече от това да чертаят линии. Учех ги да разбират това, които чертаят. Исках да са подготвени за деня, когато може да се наложи да се борят за живота си, а не просто за церемониалностите на някакво безсмислено състезание.

— Безсмислено ли? — възкликна Нализар. — Мелето е безсмислено? Криете се зад оправдания. Аз ще науча тези ученици да се бият.

— Аз… хмм — рече Фич. — Аз…

— Пфу — махна с ръка Нализар. — Съмнявам се, че въобще можете да разберете, старче. Колко време Вие сте служили на фронтовата линия в Небраск?

— Само няколко седмици — призна Фич. — Прекарах по-голямата част от службата си в Денвър, в комитета по планиране на отбраната.

— И върху какво се фокусирахте по време на университетските си изследвания? — попита Нализар. — Дали върху теорията на офанзивата? Или може би задълбочени проучвания на Мощта? Или даже върху отбраната, която била толкова важна за Вашите ученици, както твърдите?

Фич помълча малко.

— Не — отговори той накрая. — Изследвах произхода на ритматическите сили и отношението към тях в ранното американско общество.

— Историк — заключи Нализар и се обърна към останалите професори. — Разполагате с историк, който преподава отбранителна ритматика. И се питате защо оценките за представянето на Армедиус вървят надолу?

Сътрапезниците мълчаха. Дори директорът поспря, за да обмисли тези думи. Когато отново почнаха да се хранят, Нализар погледна към Джоел.

Джоел усети как веднага го обзема паника; днес вече веднъж беше провокирал този човек, натрапвайки се в класната му стая. Дали ще си спомни…

Но очите му просто подминаха Джоел, сякаш не го виждаха. Поне веднъж се оказа хубаво да не си забележителен.

— Това там синът на майстора на тебешир ли е? — попита професор Хабърсток и присви очи по посока на Джоел.

— Кой? — попита Нализар и отново хвърли поглед към Джоел.

— Ще свикнете с него, Нализар — обясни Хабърсток. — Постоянно се налага да изхвърляме хлапето от часовете си. Намира начин да се промъкне и да слуша.

— Това вече няма да го бъде — заяви Нализар и поклати глава. — Та това е немарливост, да се допуска неритматисти да разсейват учениците ни.

— Е, аз не го допускам в своя час, Нализар — отвърна му Хабърсток. — Други го правят.

— Отивай си — произнесе Нализар и махна с ръка към Джоел. — Ако отново те пипна да ни се пречкаш, ще…

— Всъщност, Нализар — намеси се Фич, — аз помолих момчето да дойде и да говори с мен.

Нализар изгледа свирепо Фич, но нямаше право да възразява на това друг професор да консултира ученик. Многозначително насочи разговора към настоящото положение в Небраск, по който въпрос явно беше експерт.

Джоел приближи Фич.

— Той не бива да Ви говори по този начин, професоре — тихо каза момчето и преви коляно до професора.

— Може би е така, но може би има право. Аз загубих от него.

— Боят не беше честен — възрази Джоел. — Не бяхте готов.

— Бях загубил тренинг — отговори му Фич. После въздъхна. — Момко, истината е, че никога не ме е бивало в боя. Мога да начертая съвършена Отбранителна линия пред учениците, но ако попадна в дуел, едва мога да изкарам и една крива линия! Да, наистина. Трябваше да видиш как треперех днес по време на предизвикателството.

— Видях — каза Джоел. — Бях там.

— Бил си там? — попита Фич. — О, да. Там беше!

— Според мен нарисувахте защитата на Ийстън твърде умело.

— Не, не — рече Фич. — Избрах неподходяща защита за единоборство. Нализар е по-добрият воин. Беше герой в Небраск. В продължение на години се сражаваше с Кулата… Аз, нека бъда честен, рядко съм се сражавал, дори и когато бях там. Много се изнервях и дори не можех да удържам тебешира.

Джоел замълча.

— Да, така е — продължи Фич. — Може би това е за по-добро. Не бих искал да оставя който и да е ученик зле подготвен. Не бих могъл да живея в мир със себе си, ако някой от учениците ми загине, понеже не съм ги обучил както трябва. Аз… аз не мисля, че някога съм вземал това предвид.

Какво можеше да каже Джоел? Не знаеше как да отговори. Вместо това продължи:

— Професоре, връщам Ви книгите. Вие си излязохте без тях.

Фич се сепна.

— Значи всъщност си имал причина да говориш с мен! Забавно е. Аз просто опитвах да раздразня Нализар. Благодаря ти.

Фич взе книгите и ги постави на масата. След това отново се зае да рови из храната си.

Джоел събра цялата си смелост.

— Професоре — каза той и бръкна в джоба си. — Исках да Ви питам за още нещо.

— Хм. Какво?

Джоел измъкна листа и го поопъна на масата. Предаде го на Фич, който го изгледа объркано.

— Молба за избираем предмет за лятото?

Джоел кимна.

— Исках да посещавам Вашия избираем курс по ритматическа защита за напреднали!

— Но… ти не си ритматист, синко — отвърна Фич. — Какъв е смисълът?

— Смятам, че ще е забавно — обясни Джоел. — Искам да бъда учен — в областта на ритматиката, имам предвид.

— Висока цел за някой, който не може да оживи дори една черта.

— Има музикални критици, които не могат да свирят на инструмент — каза Джоел. — А и на историците не се налага да правят историята. Защо тогава трябва само ритматистите да изучават ритматиката?

Фич загледа писмото, после се усмихна.

— Аргументът е донякъде валиден. За съжаление, вече нямам лекции, които да посещаваш.

— Да, но ще водите занятия. Мога да слушам на тях, нали?

Фич поклати глава.

— Боя се, че не става по този начин. Ние, хората в дъното, не избираме какво или кого учим. Трябва да взема определените от директора ученици, а той вече е направил своя избор. Съжалявам.

Джоел сведе поглед.

— Добре… Смятате ли, че е възможно някой от другите професори да поеме часовете Ви по защита за напреднали?

— Момко — започна Фич и съчувствено положи ръка на рамото на Джоел. — Знам, че животът на ритматиста изглежда изпълнен с напрежение и опасност, но дори приказките на професор Нализар за Небраск са много по-драматични от реалността. По-голямата част от изучаването на ритматиката се състои от линии, ъгли и цифри. Войната срещу Кулата се води от шепа премръзнали и измокрени мъже и жени, които дращят линии на земята — това между седмиците, в които напразно си стоят в дъжда.

— Знам — бързо отговори Джоел. — Професоре, вълнува ме теорията.

— Всички твърдят това — продължи Фич.

— Всички?

— Мислиш, че си първият младеж, който иска да посещава часовете по ритматика? — усмихнато попита Фич. — Непрекъснато получаваме такива молби.

— Наистина? — попита Джоел с помръкнало сърце.

Фич кимна.

— Половината са убедени, че в залите със сигурност става нещо тайнствено и вълнуващо. Другата половина смятат, че ако просто учат достатъчно здраво, самите те могат да станат ритматисти.

— Може би… има начин? — запита Джоел. — Искам да кажа, Прашните като Вас са просто обикновени хора преди въвеждането си. Следователно, и други обикновени хора могат да станат ритматисти.

— Не става така, момко — каза Фич. — Господарят внимателно подбира ритматистите си. След като възрастта на въвеждането е преминала, изборът е направен. През последните двеста години не е бил избран човек, по-възрастен от осем години.

Джоел сведе глава.

— Не бъди толкова тъжен — каза му Фич. — Благодаря ти, задето ми върна книгите. Сигурно щях да преровя кабинета си три пъти за тях!

Джоел кимна и се обърна, за да си върви.

— Между другото, той не е прав.

— Кой?

— Ялард, авторът на онази книга — каза Джоел и посочи втората от двете книги. — Според него трябва да се забрани използването на Защитата на Блад на официални дуели и турнири, но той е недалновиден. Четири комбинирани елипсоидни сегмента може и да не образуват „традиционна“ Отбранителна линия, но са много ефективни. Ако ги забранят на дуелите, понеже са твърде мощни, то тогава никой няма да ги научи и няма да може да бъдат използвани в битка, ако трябва.

Фич повдигна вежда.

— Значи си внимавал на лекциите ми.

Джоел кимна.

— Може би ти е в кръвта — продължи Фич. — Баща ти имаше известен интерес към тези неща.

Поколеба се, а после се наведе към Джоел.

— Традицията не допуска това, което искаш, но винаги има хора, които скъсват с традицията. По-нови университети, напористи и млади, започват да преподават ритматиката на всеки, който желае да учи. Запиши се в някой от тях, щом пораснеш още. Това няма да те направи ритматист, но ще можеш да учиш онова, което желаеш.

Джоел изпита колебание. Това всъщност звучеше добре. Поне представляваше някакъв план. Джоел нямаше да бъде ритматист — примиряваше се — но отиването в някой от тези университети…

— Това би ми харесало — каза Джоел. — Но ще ме приемат ли, ако не съм се учил при професор по ритматика?

— Може би.

Фич леко тропна с ножа по чинията. Изглеждаше замислен.

— А може би не. Ако учеше с мен…

Фич погледна към предния край на масата, към Нализар и останалите. После погледна храната си.

— Не. Не, синко, не мога да го приема. Твърде нетрадиционно. Вече предизвиках достатъчно неприятности. Съжалявам, синко.

С тези думи го отпращаше. Джоел се обърна и си тръгна, с пъхнати в джобовете ръце.