Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (20)

18.

Мараси беше прекарала голяма част от съзнателния си живот в подготовка да стане адвокат, а майка й имаше желанието някой ден дъщеря й да намери пътя си и в политиката. Мараси изостави желанието да се реализира в политиката още като съвсем млада и наскоро беше изоставила адвокатите. Работата бе там, че тези професии имаха един важен недостатък: бяха изцяло населени с адвокати и политици.

Въпреки най-доброто си желание, откриваше, че сега е попаднала в стая, пълна със същите тези хора. Губернатор Инейт стоеше до камината в частния си кабинет, отпуснал ръка върху полицата над нея. Пред него бяха подредени мъжете и жените от изпълнителния му състав, надъхана група, която не изглеждаше чак толкова посърнала от работа, колкото констаблите и телохранителите, призовани да се явят на служба в средата на нощта.

Всъщност демонстрираха енергичност, докато обсъждаха кризата. Думите им се изсипваха една след друга в надпреварата да изкажат мнение като деца, жадуващи родителско одобрение. Мараси стоеше до прозореца — където я бе сложил губернаторът, с обещанието, че после ще поговори с нея. Така че чакаше, слушаше и внимателно си водеше бележки. Ако кандрата беше сред тях, Мараси се съмняваше, че случайно изпусната дума би била достатъчна да разпознаят Кървящата, но това изглеждаше като най-подходящата употреба на времето й, тъй като така или иначе не можеше да мърда никъде.

— Всичко ще се размине — повтори градският санитарен директор. Беше адвокат, преминал програмата, завършена и от нея, но преди доста години. Мараси не беше сигурна защо му е юридическа степен, за да управлява градската канализация. — Реп, взимаш нещата твърде на сериозно.

— Взимам твърде на сериозно покушението срещу живота ми? — попита Инейт. — Нападение, което отне живота на един от дългогодишните ми приятели?

Това накара стаята да се смълчи, а санитарният директор отстъпи назад с изчервено лице. Инейт беше сменил окървавената си риза, но Мараси знаеше, че всички са го видели в нея, преди да го направи. По-скоро си мислеше, че е отложил преобличането, докато не са го огледали добре.

— Не говорех за опита за покушение — каза санитарният директор. — Имах предвид врявата навън. Ще отмине бързо.

— Вече плячкосват — отбеляза министърът на търговията, очилата жена, която бе довела със себе си двама асистенти, които да си водят бележки. Не им беше предложила да седнат.

— Винаги ще има плячкосване — каза санитарният директор. — Случва се. Покриваме се и оставяме на онова, което има, да изгори, да стане на пепел.

— Глупаво отношение — каза секретарят на образованието, въздебела жена, която беше седнала с вдигнати крака към припукващия огън. — Време е за решителни мерки, милорд губернатор. Трябва да демонстрирате на съперниците си, че не се плашите лесно. Известно ви е, че семейство Лекал набират популярност напоследък, а скандалът с брат ви само ще разпали амбициите им. Запомнете ми думите, ще излъчат силен кандидат, който да се изправи срещу вас на следващите избори, и за да ви дискредитират: точно тогава ще използват събитията от тази вечер.

— Да — обади се министърът по публичните въпроси. — Възможно ли е тъкмо те да стоят зад опита за покушение?

Губернаторът хвърли поглед на Мараси — първия път, откакто беше показал, че я забелязва от началото на съвещанието. Вече му беше известно за МеЛаан; малко преди това кандрата му бе разкрила истинската си природа. Вярваше в изпуснатата от контрол Кървяща и беше започнал да разяснява ситуацията с нея на изпълнителния си състав. Останалите очевидно го считаха за глупост и, както обикновено се случваше с хора като тях, просто игнорираха думите му.

Мараси срещна спокойно погледа му. Някога, много отдавна, си мечтаеше да участва в такива съвещания. Събрания, на които се взимат важни решения, където се коват закони и се чертаят политически стратегии. Сега откриваше, че губи търпение при всички тези приказки. Уаксилий й влияеше; и може би не точно по начините, които тя намираше за благотворни.

— Не, не — каза санитарният инспектор. — Семейство Лекал не е зад всичко това. Убиец? Полудявате ли, Донтън? Никога не биха се оставили да ги хванат в нещо толкова пагубно за реномето им.

— Съгласна — каза секретарят на образованието. — Идва от някой далеч по-отчаян. Повтарям милорд-губернаторе. Решителни действия. Водачество. Попитахте за военно положение? Е, това е минимумът, който трябва да наложите, казвам аз. Изпратете въоръжени констабли. Стъпчете мародерите, пръснете размирниците, позволете на хората да видят, че защитавате града.

И други надигнаха гласове с мнение по последното, а губернаторът ги накара да замълчат:

— Ще го взема предвид. Ще го взема предвид — тонът му бе остър, по-остър, отколкото Мараси го беше чувала да говори досега. — Напуснете всички. Трябва да помисля.

В този миг вече й се стори изпит. Съветниците му се умълчаха и потърсиха вратата на излизане. Мараси колебливо понечи да се присъедини към тях.

— Мис Колмс — каза губернаторът, като приближаваше бюрото си, — само минутка.

Мараси се подчини и приближи бюрото, докато той сядаше зад него. Губернаторът посегна към пода и отметна ъгълчето на килима, където беше укрит малък сейф, който той отсъстващо отвори с един ключ от бюрото. Бръкна в сейфа, извади печата на кабинета си и се зае да пише.

— Предайте на констабъл-генерал Арадел, че има разрешителното си за военно положение — произнесе уморено губернаторът. — Засега той е единственият констабъл-генерал, който се е свързал с мен, и намирам този факт за тревожен. Определям му изпълнителни правомощия на лорд старши констабъл, директор на всички сили на реда в града, докато кризата не отмине. Останалите констабъл-генерали на октантите ще докладват на него.

Мараси не отговори. На останалите нямаше никак да им хареса. Официално съперничеството между участъците на различните октанти се окачествяваше като дружеско, но в действителност в него имаше прекалено голяма острота за вкуса й.

— А нарежданията ви, що се отнася до гражданите? — попита тихо Мараси, докато той пишеше. — Констаблите да изпълнят ли препоръките на вашия секретар по образованието?

Инейт приключи с писането. Той я погледна и сякаш за момент я претегли наум.

— Вярвам, че сте нова в жандармерията? Братовчедка… на годеницата на лорд Ладриан?

— Не подозирах, че съм привлякла вниманието ви — каза Мараси.

— Не сте. Той го привлече. Истински проклетник.

Мараси запази мълчание, изпитала неудобство под осъдителния му поглед.

— Тези стълпотворения рано или късно ще приключат, нали разбирате — каза губернаторът, като почука с писалката си по бюрото. — Ще дойдат и ще настояват за отговори. Трябва да поговоря с тях, да обърна посоката на събитията.

Да поговориш с тях? — помисли си Мараси. Както направи по-рано? Онази реч не беше показала особено съчувствие.

Поквара, нима се беше случило едва този следобед? Тя хвърли поглед на орнаментирания настолен часовник на губернатора и откри, че е почти два часът — така че технически речта на губернатора се бе състояла вчера. Вероятно не трябваше да проверява времето; точният час само й напомни колко е изтощена. Беше като разгневен кредитор, който тропа по вратата ти; нямаше как да го пренебрегва задълго.

— Предайте на Арадел да не спира хората да се събират тук при имението, но да вкара в ред мародерите из другите части на града. Да ги накара да се осъзнаят. Разбира се, тук ще се нуждая от отряд констабли, които да овладяват масите, но искам да говоря с тях. Тази вечер ще творим история.

— Сър — каза Мараси. — Запозната съм с някои аспекти на манталитета при тълпите, ако искате да…

Някой отвън повика Инейт и той се изправи по средата на изречението на Мараси. Плъзна нареждането към нея — подпечатано с печата му — и излезе да се разправя с други въпроси.

Мараси с въздишка проследи как той се отдалечава. Надяваше се, че Уейн и онази женска кандра ще успеят да подсигурят безопасността му. С радост някой ден би видяла Инейт в затвора, но не му желаеше смъртта. Убийството му, наред с други неща, щеше да се отрази ужасно на гражданския морал.

Пъхна нареждането в чантата си до пистолета, след което излезе от помещението и си проправи път през коридора, където много от членовете на кабинета даваха заповеди на асистентите си и приемаха чаши димящ черен чай от домашната прислуга. Уейн се излежаваше в един ъгъл, вдигнал крака на една масичка, и въртеше между пръстите си скъпа писалка от злато и махагон. Една Хармония знаеше откъде е откраднал това.

За нещастие, трябваше да зареди гориво в колата си, така че са наложи да използва по-всекидневен начин да достави нареждането до Арадел. Откри лакея и поръча да й извикат карета.

Умореният лакей обаче поклати глава:

— Ще ми трябват няколко минути, докато изнамеря карета, мис. Изпълнителният състав е наел половината градски карети, за да разпращат бележките им, и то в такава нощ… — той хвърли многозначителен поглед към отворената врата.

Навън светлините при портала едва пронизваха мъглата. Изпаренията се въртяха и танцуваха едва ли не боязливо. Тънките им езици се промъкваха в преддверието и почти незабавно изчезваха като пара над нагорещена печка.

— Ще почакам — каза Мараси. — Благодаря.

Изглеждаше доволен от отговора й; може би други не бяха проявили толкова голямо разбиране. Когато го привикаха, Мараси започна да се разхожда безцелно пред преддверието, като се взираше в мъглите. Тази оранжева омара над града не беше нормална. Някъде там горяха огньове. Ако имаха късмет, пламъците щяха да са само от струпани фенери и факли, не от сгради.

Това място силно й напомняше за нещо, което не можеше да определи напълно. Разтърси глава и влезе обратно в имението, наполовина взела решението да открие Уейн и да разбере какво мисли за скорошните събития. В голямата всекидневна, отвъд преддверието, подмина изтощен слуга, който търкаше дървения под. Изглежда, кървавите петна не излизаха лесно. Мъжът вече дискретно беше навил килима до стената, готов за изхвърляне.

Мараси го подмина, но — променила решението си за откриването на Уейн — слезе по стълбите към тайната стая. Град на ръба на разрухата, помисли си тя, щом стигна дъното. Случвало се е преди.

В тясното пространство въздухът все още миришеше на сапуна, използван за измиване на кръвта. Празната паник стая имаше смълчан, педантичен вид с всички тези книги по стените. По тавана нямаше осветление — само лампите, хвърлящи меко, червено-оранжево сияние. Тя се разходи из стаята и забеляза събраните Слова на Основателите. Подвързаните с кожа книги изглеждаха недокоснати и подтикната от нещо, тя посегна към първата и я разтвори. Страниците не бяха изрязани, както понякога се случва при новите книги. Очевидно този том никога не беше четен.

Някога, много отдавна, Оцелелия бе довел града до ръба на унищожението, а след това бе насочил цялата му ярост до бунт, който да събори една хилядолетна диктатура. Всеки студент изучаваше онези времена, но Мараси бе прочела подробните хроники, включително за нощта, когато всичко беше избухнало. Представяше си онази нощ по същия начин като тази.

Само дето вместо от Оцелелия, този път всичко беше предизвикано от убиец психопат.

Трябва да го прави нарочно, помисли си тя, като се разхождаше из стаята. Опитва се да имитира онази нощ, когато са свалили Лорд-Владетеля. Народ на ръба на въстанието. Благородни домове, хванати за гушите. А сега…

А сега — реч. Губернаторът щеше да преживее звездния си миг пред тълпата, а тълпата щеше да долови резонанса, дори и да не разбира напълно какво се случва. Бяха учили за онази нощ още от малки. Ще го изслушат с очакването да е като Последния император, който бе говорил пред хората преди толкова време в нощта на смъртта на Лорд-Владетеля. Последния император се бе издигнал на власт заради прочувствените си думи.

Но губернатор Инейт не беше Елънд Венчър. В много отношения.

Мараси внезапно спря и отстъпи няколко крачки. Разхождаше се покрай вградените лавици и почти не им обръщаше внимание, но пък достатъчно, за да забележи нещо нередно. Тук, на тази дълга полица от недокосвани книги, три поредни бяха с изтрити в долната си част гърбове. Какво ги правеше различни? Бяха част от седемтомна колекция със суховати политически трактати, писани много отдавна от Съветника на боговете.

Взе едната и я разлисти, без да открие нещо интересно. Може би в последно време Инейт беше правил проучвания. Но… защо само третият, четвъртият и петият том бяха протрити? Взе друг и го отвори… и откри причината. В центъра на страниците беше изрязана дупка, която съдържаше ключ. Инейт не беше чел старите есета на Бриз. Просто забравяше в кой том е ключът.

Мараси извади ключа и погледна към самотното бюро в помещението. Имаше ли смелостта?

Разбира се, че я имам, помисли си тя, като прекоси стаята с развети поли. Пълномощията й на констабъл, заедно със загрижеността на Арадел за губернатора, й даваха законното основание да направи бързо претърсване. Познаваше закона не по-зле от всеки друг.

Освен това й беше известно, че законът е обект на интерпретация от страна на градските съдии, повечето от които бяха с благородническа кръв и нямаше да погледнат благосклонно на шпионирането срещу губернатора. Ето защо пръстите й трепереха, докато бързо опитваше ключа в чекмеджето на бюрото. Не влизаше. Тя помисли малко и опита едно място на пода, като онова на горния етаж, откъдето губернаторът беше извадил печата.

И естествено, под килима имаше скрит сейф. Завъртя ключа в него и беше удовлетворена от щракване. Отвори сейфа и бързо огледа съдържанието му.

Пистолет.

Пури. Не разпознаваше марката.

Пачка банкноти, привързана с канап. Достатъчно, за да бъде купена къща. Очите на Мараси се разшириха леко, но продължи да търси.

Връзка писма. Тях извади на бюрото с очакването да открие подробности за незаконна романтична връзка или нещо подобно. Прегледа ги, а сетне се зачете по-внимателно и най-накрая седна в креслото пред бюрото и вдигна пръсти към устните си.

Писмата наистина съдържаха подробности за връзка — или по-скоро за много такива. Това бяха лични кореспонденции с водачите на домове из целия град. Макар и да използваха евфемизми и заобиколни названия, съвсем ясно й говореха за корупция.

Мараси чувстваше как изстива, докато преглеждаше писмо по писмо. Написаното беше непроницаемо. Съгласяваме се, че определени услуги ще бъдат извършени или Условията са приемливи, съгласно предишното ни споразумение. Но имаха дати и умът й бързо правеше връзките с бележките й в участъка. Това вече беше доказателство. Прегледа още от писмата. Да, съвпадаха със собствените й статистически анализи. Това бяха обещанията на Инейт за политически услуги в замяна на подкупи.

Заради завоалирания език не можеше да се нарече димящ пистолет — но най-малкото беше горещ. Още по-хубаво — Инейт бе добавял бележки към повечето писма, за да не забрави важни подточки. Ето например това, в което вероятно ставаше дума за обещание от Инейт да настоява за по-високи тарифи при импортирането на стомана, идваща извън града, в замяна на благоприятна сделка при закупуването на земя от член на собственото му семейство. Друго, по-скорошно, се отнасяше до съдийска длъжност, на която Инейт бе назначил издънка от семейство Хамъндес.

И досега беше подозирала корупция, но това беше разтърсващо — да го види, обсъждано по този начин, черно на бяло. Продължи да рови във връзката. Нямаше писма до семейство Лекал, основните му съперници. Нито до Уаксилий, видя с облекчение Мараси, нито по-стари, до предшественика му Едуорн Ладриан, чичото на Уаксилий.

Под писмата имаше счетоводна книга и според Мараси щеше да съдържа онова, което Инейт смяташе, че му дължат, както и състоянието на личните му сметки. Бързият преглед не й съобщи достатъчно, за да е напълно сигурна, но изглеждаше разумно предположение.

Тя седна, стиснала всичко това в ръце с чувството, че я залива вълна. Поквара. Хората с право се бунтуват. Това ли беше първопричината за плана на Кървящата? Да изблъска Инейт в светлината на прожекторите, а след това да го подкопае и да информира общественото внимание колко е корумпиран — а всъщност и колко корумпирани са буквално всички благороднически семейства в града? Ако разкриеше тези писма, Мараси можеше да се впише идеално в плановете на създанието. От това й призляваше. Ако наистина бе толкова корумпиран, не беше ли редно да бъде посочен и свален от длъжност?

Тя пъхна бързешком писмата в чантата си. Капитан Арадел трябваше да ги види. Мараси затвори и заключи сейфа, върна обратно ключа и тръгна нагоре по стълбите. Не искаше да я открият в мазето, когато лакеят се върне, за да я извести, че е намерил карета.

Инейт ще се закълне, че са били подхвърлени от Кървящата, помисли си Мараси, когато достигна горния етаж. Ще се измъкне с лекота. Но като се оставеше това настрана, щом забележи, че писмата ги няма, доста бързо щеше да се ориентира кой ги е взел. Същият прислужник продължаваше да чисти. И вече беше видял Мараси да слиза и да се връща.

Но, Гибел и Поквара, не възнамеряваше просто да пренебрегне нещо подобно.

* * *

Летенето в нощта позволяваше на Уакс да огледа по-добре отчетливото присъствие на човечество, маркирано от стриктни граници. Където живееха хора, имаше светлина. Светлинки, мъже и жени, които предявяваха претенции за собственост върху нощта. Светлините се протягаха като корените на дърво.

Чичо му го беше оставил надалеч от мястото, където искаше да се намира в този момент. За щастие, за един Монетомет дори обширните граници на Елъндел не бяха проблем. Но не се насочи незабавно към вътрешността, за да посети Родната земя на кандрите. Думите на чичо му не го оставяха на мира, а преди неговите — подигравателните подмятания на Кървящата. Нападаха го от две различни посоки, като шипове, пронизващи едновременно и двете му слепоочия.

Имаше нужда да размисли, да остане сам. Може би тогава щеше да открие някакъв изход и да проумее цялата каша. Приземи се на покрив с изглед към широк килим от светлина в ниското. От една саксия наблизо го наблюдаваше котка с пламтящи очи. Долу се простираше поредната серия от кръчми. Шумни, неспокойни. Минаваше два сутринта и все пак с нищо не демонстрираха, че скоро ще утихнат.

Поквара, как само мразеше това, че в града човек никога не може да се почувства истински сам. Дори и в уединението на имението му тишината се нарушаваше от непрестанното подминаване на карети отвън.

Той скочи в нощта и подплаши котката. Издигна се високо в голяма дъга, като опитваше да се отдалечи толкова, че да не чува пиянските викове на мъжете в редицата от кръчми. Претърсването го отведе в източна посока, към покрайнините на града. Докато наближаваше, нещо започна да се надига от мъглите като избелял гръбнак на древно чудовище. Източния мост, чиято масивна конструкция на това място прехвърляше реката Железни врата.

От една страна изпитваше почуда, че човечеството е успяло да създаде нещо подобно — чудовищно чудо от нитове, достатъчно голямо, че да позволява по него да минават коли и влакове. От друга страна мъглата поглъщаше напълно моста и му придаваше още по-скелетоподобен вид. Човечеството създаваше и се гордееше с такива постижения, но присъствието на Хармония правеше всичко незначително.

Знаел ли е? Уакс се приземи на една от колоните на моста и ботушите му издрънчаха в метала. Можел ли е да спаси Леси?

Отговорът беше прост. Разбира се, че Хармония беше знаел. Вярата в Бог означаваше да приемаш, че Той или Тя няма да те спаси от всеки един проблем. Не беше нещо, върху което Уакс разсъждаваше често. В живота из Дивите земи просто приемаше, че понякога се налага да се справяш сам. Понякога помощта не идва навреме. Такъв е животът. Посрещаш предизвикателствата му.

Но сега имаше нещо по-различно. Беше разговарял с Хармония. По дяволите, точно сега Уакс беше тук по заръка на самия Бог. Всичко това правеше нещата още по-лични. Бог нито беше спасил Леси, нито бе предупредил Уакс. А сега очакваше Уакс просто да скочи и да изпълни поръчението Му?

А ти какво би направил? — попита себе си Уакс, като тръгна по високото било на моста. Би ли позволил градът да изгори? Би ли позволил на Кървящата да убива?

Разбира се, че не би могъл да го направи. И Хармония го знаеше. Беше уловил Уакс за гърлото.

„Там ли си?“ — изпрати мисълта си под формата на въпрос Уакс. „Хармония?“

Докосна ухо, преди да си спомни, че е свалил обицата. По необходимост, да, но точно сега беше доволен, че не я носи. Това нямаше да позволи на Бог да надникне в ума му — мислите му не бяха особено набожни.

Уакс крачеше в мъглата, докато някъде долу самотен автомобил пълзеше по моста. Кървящата си играеше с него. Усещаше как пръстите й се прокрадват и пронизват черепа му, как бъркат из ума му. Виждаше съвсем точно какво прави тя и все пак не можеше да прогони въпросите, които тя повдига.

Уакс поспря в единия край на кулата. От тук виждаше края на града, където светлините се предаваха пред мрака на провинцията. Зад него градът беше озарен като огнен въртоп, хиляди и хиляди светлини, но електрическите жици все още не бяха прекосили моста. В покрайнините на Елъндел светлините спираха. Последните няколко висяха на моста като морски фарове, взиращи се в черния океан.

Копнееше за този мрак. Да скочи в него, да избяга от цялата отговорност, да престане да се тревожи за стотиците хиляди хора, които нямаше как да опознае, да се върне, за да помогне на малцината, на които може.

Свобода. Свободата, за Уакс, не бе отсъствие на отговорност. Не се съмняваше, че ако отново си тръгне, пак ще стане блюстител на реда. Не, свободата не беше липса на отговорност — а способността да постъпваш правилно, без да ти се налага да се тревожиш дали едновременно с това е грешно.

Не мислеше сериозно за този скок. Но известно време постоя, вгледан в тази тъмнина. Опитваше да надникне отвъд хората и смрачените предградия, за да види отново простотата. Поквара. Какво не би дал, за да се раздели с всички политици, игри и тайни в замяна на това един открит убиец да го предизвика на улицата.

Страхливец.

Негова собствена мисъл. Не идваше нито от Хармония, нито от Кървящата. От това още повече го заболя, като от удар в стомаха, защото знаеше, че е истина. Уакс си пое дълбоко дъх и отново се изправи, за да поеме личното си бреме. Обърна гръб на мрака и скочи от моста, след което отново се Тласна в нощта. Беше дошъл тук за миг самота, за да помисли.

Оказваше се, че не му се нрави накъде водят тези мисли.