Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (4)

2.

„Смятам, че трябва и аз да напиша едно от тези неща“, пишеше в малката книжка. „За да разкажа моята страна на историята. Не онази, която историците ще разкажат вместо мен. Съмнявам се, че ще успеят да предадат нещата такива, каквито са били. А и без това не съм сигурен, че изобщо бих искал да го направят.“

Уакс потупа по книжката с крайчеца на молива, след което си записа кратка бележка на един лист хартия.

— Мисля да поканя братята Борис на сватбата — обади се Стерис от противоположния диван на онзи, на когото бе седнал той.

Той изхъмка в отговор, без да спира да чете.

„Знам, че Сейз не одобрява стореното от мен“, продължаваше текстът. „Но какво очакваше да направя? След като знаех…“

— Братята Борис — продължи Стерис. — Познати сте, нали?

— Прострелях баща им — уточни Уакс, без да вдига поглед. — Два пъти.

„Не можех да оставя всичко да умре“, пишеше. „Не би било редно. Мисля, че с хемалургията вече всичко е наред. Сега Сейз стои и от двете страни, нали? Гибелта вече не е тук.“

— Вероятно ли е да се опитат да ви убият? — попита Стерис.

— Борис-младши се закле да пие от кръвта ми — отговори Уакс. — А Борис Трети — и да, той е брат на Борис-младши, и дори не питай как така, — се закле… Как беше? Да ми изяде палците? Не е особено интелигентен.

„Можем да го използваме. И трябва. Нали?“

— Добре, значи ги включвам в списъка — каза Стерис.

Уакс въздъхна и вдигна поглед от книжката.

— Ще поканиш — констатира той сухо — смъртните ми врагове на сватбата ни.

— Все някого трябва да поканим — отвърна Стерис.

Бе вдигнала русата си коса на кок, а купчините листа със записките по организацията на сватбата бяха натрупани пред нея като документи пред съдията на някоя скамейка. Синята й рокля на цветя бе модерна, без да бъде ни най-малко предизвикателна, а спретнатата й шапчица бе така стабилно прикрепена към косата й, сякаш беше закована.

— Сигурен съм, че ще се намери някой по-подходящ — някой, който поне не иска да ме види мъртъв — заяви Уакс. — Чух, че обичаят повелява да се канят членове на семейството.

— Но в този ред на мисли — възрази Стерис, — знам, че всичките ви живи роднини всъщност искат именно това.

С това го хвана натясно.

— Е, твоите не искат. Или поне не знам да искат. Ако е необходимо да увеличиш броя на гостите, можеш да поканиш още от тях.

— Поканих целия си род, както е редно — отвърна Стерис. — Както и всичките ми познати, които заслужават да им се окаже такава чест.

Тя протегна ръка, взе един от листовете и продължи:

— Вие, обаче, сте ми дал списък гости, който възлиза на двама души. Уейн и някаква жена на име Ранет — която, както самият вие отбелязахте, сигурно няма да се опита да ви застреля на собствената ви сватба.

— Вероятността е много малка — потвърди Уаксилий. — Не се е опитвала да ме убие от години. Не и сериозно.

Стерис въздъхна и остави листа.

— Стерис… — започна Уакс. — Съжалявам. Не искам да звуча, сякаш не оценявам колко важна е сватбата. Ранет ще се държи прилично. Често се шегуваме с характера й, но е добра приятелка. Няма да провали церемонията. Обещавам.

— А кой, тогава?

— Моля?

— Познаваме се от цяла година, лорд Уаксилий — каза Стерис. — Приемам ви такъв, какъвто сте, но не страдам от никакви илюзии. Все нещо ще се случи на сватбата ни. Ще нахлуе някой злодей, размахал пистолети. Или ще открием експлозиви под олтара. Или пък отец Бин някак си ще се окаже ваш отколешен враг и ще се опита да ви убие, вместо да изпълни обреда. Нещо ще се случи. Просто се опитвам да се подготвя за това.

— Говориш сериозно, нали? — попита Уакс с усмивка. — Наистина обмисляш да поканиш някой от враговете ми, за да можеш да планираш инцидента, който ще се случи по време на сватбата.

— Вече ги подредих според нивото на опасност и лекотата, с която ще можем да ги открием — отговори тя и прелисти записките си.

— Чакай — каза Уакс, стана и се приближи до нея.

Наведе се над рамото й и погледна листата. Всеки съдържаше по една подробна биография.

— Ейп Мантън… Момчетата от Дашир… Поквара! Рик Стрейнджър. Бях го забравил. Откъде ги намери?

— Премеждията ви са всеизвестни — обясни Стерис. — И будят все по-силен интерес сред широкото общество.

— Колко време ти отне да ги съставиш? — попита Уакс, докато разглеждаше биографиите.

— Исках да бъда изчерпателна. Този тип неща ми помагат да мисля. Освен това исках да разбера с какво сте се занимавал досега.

Всъщност, това беше доста мило. По странния начин, присъщ на Стерис.

— Покани Дъглас Венчър — предложи Уакс. — Може да се каже, че сме приятели, но никак не държи на пиене. Със сигурност ще забърка някаква каша по време на коктейла след церемонията.

— Отлично — отговори Стерис. — А останалите тридесет и седем места от вашата страна на залата?

— Покани по-знатните шивачки и ковачи, които работят за къщата на рода ми — каза Уакс. — И началниците на констаблите от различните октанти. Би било хубав жест.

— Съгласна съм.

— Ако искаш да помагам повече с организацията на сватбата…

— Не — според протокола, единствената ви задача беше да изпратите официална покана на отец Бин да изпълни обреда. Иначе ще се справя — това е идеално занимание, с което да си уплътня времето. Въпреки това, обаче, един ден бих искала да разбера какво пише в малката книжка, която четете така често и задълбочено.

— Ами…

От долния етаж се чу как входната врата на имението се отваря с трясък и чифт крака, обути в тежки ботуши, затрополяха нагоре по стълбите. Миг по-късно вратата на кабинета рязко зейна и Уейн едва не влетя вътре. Дариънс, икономът, го следваше с виновно изражение.

Средно висок, слаб и жилав, Уейн имаше кръгло, чисто обръснато лице и — както обикновено — бе облякъл старите си дрехи от Дивите земи, макар Стерис изрично да бе настояла да го снабди с нов гардероб поне три отделни пъти.

— Защо не опиташ да използваш звънеца някой път, Уейн? — попита Уакс.

— О, не. Така икономът ще разбере, че влизам — отвърна Уейн.

— Което е и целта.

— Хитри, наблюдателни човечета такива — заяви Уейн и затръшна вратата пред физиономията на Дариънс. — Не може да им се има доверие. Виж, Уакс, трябва да вървим! Стрелецът прави нов удар!

„Най-после!“, помили си Уакс, а на глас каза:

— Само да си взема палтото.

Уейн хвърли един поглед на Стерис.

— Здрасти, откачалке — кимна й той.

— Здравей, глупако — върна му тя поздрава.

Уакс закопча кобура на пистолета си над елегантния градски костюм, който включваше елече и шалче, след което наметна дългата си мъглопелерина.

— Да тръгваме — подкани той и провери мунициите си.

Уейн отвори вратата рязко и затрополи надолу по стълбите. Уакс спря за миг до дивана на Стерис.

— Трябва…

— Всеки мъж се нуждае от хоби — прекъсна го тя, вдигна нов лист и се вгледа в написаното. — Приемам вашето, лорд Уаксилий — но, моля ви, постарайте се да не ви застрелят в лицето. Имаме да позираме за снимки довечера.

— Ще го имам предвид.

— И наглеждайте сестра ми — добави Стерис.

— Преследването ще бъде опасно — отговори Уакс и забърза към вратата. — Съмнявам се Мараси да се присъедини към нас.

— Ако наистина мислите така, значи имам повод да се усъмня в способностите ви като професионалист. Преследването ще бъде опасно — значи тя ще открие някакъв начин да се присъедини към вас.

Уакс се поколеба на прага. Обърна се към нея за секунда, а тя вдигна очи и срещна погледа му. Имаше чувството, че трябва да направи още нещо, преди да тръгне. Да има някакъв жест на раздяла. Някаква проява на обич.

Стерис явно също го усещаше, но нито един от двамата не каза нищо.

Уакс отметна глава назад и отпи от уискито, в което бе пуснал метални стружки, след което се стрелна през вратата и прескочи парапета на балкона. Забави падането си, като Тласна сребърните инкрустации, с които бе украсен мраморният под на входната зала, и се приземи с тежко тупване на ботушите си върху белия камък. Дариънс му отвори входната врата и той хукна да догони Уейн и да се качи на каруцата, за да потеглят към…

Замръзна на стълбището, което водеше надолу към улицата.

— Какво, по дяволите, е това?

— Автомобил! — отвърна Уейн от задната седалка на превозното средство.

Уакс простена от досада, побърза да слезе по стълбите и се приближи към машината. Зад механизма за управление седеше Мараси, облечена в модна рокля в лавандулов цвят с дантелени декорации. Изглеждаше много по-млада от полусестра си, Стерис, макар че в действителност помежду им имаше само пет години разлика.

Технически погледнато, Мараси вече беше констабъл. Работеше като един от помощниците на генерала на констаблите в този октант. Така и не му беше обяснила точно защо е решила да изостави кариерата си като адвокат, за да се присъедини към службата, но поне я бяха взели на работа не като патрулен констабъл, а като аналитик и главен помощник. Така би трябвало да бъде в безопасност.

И все пак, ето я пред него. Когато се обърна да го погледне, в очите й проблеснаха нетърпеливи пламъчета.

— Е, ще се качваш ли?

— Какво правиш тук? — попита Уакс и отвори вратата неохотно.

— Карам. Предпочиташ да отстъпя тази задача на Уейн ли?

— Предпочитам да използваме карета с бързи коне — отговори той, но се настани на една от седалките.

— Не бъди толкова старомоден — заяви Мараси, помръдна с крак и накара дяволската машинария да подскочи рязко напред. — Както се досети, Стрелеца нападна Първа обединена.

Уакс се хвана здраво за седалката. Бе предположил, че Стрелеца ще нападне банката преди три дни. Когато това не се беше случило, бе решил, че вместо това е забегнал в Дивите земи.

— Капитан Реди смята, че ще се насочи към скривалището си в Седмия октант — продължи Мараси и заобиколи една карета.

— Реди греши — каза Уакс. — Карай към Съборищата.

Тя не възрази. Автомобилът избумтя и се разтресе, но когато преминаха на следващата отсечка, където пътят беше павиран, набра скорост. Беше последен модел, от онези, за които не спираха да тръбят по вестниците — с гумени колела и бензинов двигател.

Целият град променяше облика си, за да се напасне към нуждите им. „Какви главоболия — и то, само за да могат да карат тея измишльотини“, помисли си Уакс кисело. Конете не се нуждаеха от толкова равни пътища. Макар че и на него му се налагаше да признае, че автомобилът завива забележително плавно — Мараси тъкмо бе успяла да вземе поредния завой, без да намалява скоростта и без никакви проблеми.

И все пак, машината си беше една отблъскваща, безжизнена купчина от хаос и разрушение.

— Не трябваше да идваш — обърна се той към Мараси, докато тя завиваше по следващата пресечка.

Тя не отклони поглед от пътя. Уейн се беше надигнал от задната седалка и висеше наполовина извън прозореца, хванал шапката си с една ръка и ухилен до ушите.

— Учила си за адвокат — добави Уакс. — Работата ти е да представяш доказателства в съдебната зала, не да преследваш убийци по улиците.

— Засега успявам да се грижа за себе си доста добре. Никога преди не си се оплаквал.

— Всеки път ми се струваше като изключение, което няма да се повтори. А ето те пак.

Мараси направи нещо с лоста отдясно на седалката си и моторът смени предавката. Уакс така и не бе успял да усвои тази маневра. Автомобилът се стрелна покрай няколко коня и накара един от ездачите да се развика след тях. Завоят притисна Уакс към вратата на купето и той изръмжа.

— Какво ти става напоследък? — настоя да знае Мараси. — Оплакваш се заради автомобила, задето съм дошла, за температурата на чая си сутрин. Човек като нищо би могъл да си помисли, че си взел някакво ужасно решение за живота си и сега се разяждаш от съжаления. Интересно какво би могло да бъде.

Уакс продължи да се взира напред, но мерна в огледалото лицето на Уейн, който се прибра обратно вътре и вдигна вежди.

— Може и да има право, приятел.

— Не помагаш.

— Нямах и намерение да помагам — отговори Уейн. — За щастие, аз знам за кое точно ужасно решение говори. Допусна огромна грешка, задето не купи оная шапка, която видяхме миналата седмица. Щеше да ти донесе късмет. Имам пето чувство за тези неща.

— Пето? — обади се въпросително Мараси.

— Аха. Обонянието ми не струва. Та…

— Там — прекъсна го Уакс, наведе се напред и погледна през предното стъкло.

От едната страна на улицата изскочи фигура, прелетя през въздуха, приземи се насред шосето и хукна напред през оживеното движение.

— Прав си бил — каза Мараси. — Как разбра?

— Обича да има публика — обясни Уакс и извади Възмездие от кобура. — Смята се за нещо между изискан джентълмен и бунтар. Постарай се да караш камарата желязо без много трусове, ако обичаш.

Мараси понечи да отговори, но Уакс отвори рязко вратата и изскочи. Пусна един куршум в земята и Тласна към него, за да може самият той да полети нагоре. После Тласна близката карета, която се разклати на колелата си, а самият той отскочи на едната страна, и в крайна сметка се приземи на дървения покрив на автомобила на Мараси.

Грабна предния му ръб с една ръка, вдигнал пистолета с другата, докато вятърът развяваше мъглопелерината му назад. Стрелецът продължаваше да се придвижва на Тласъци, по улицата пред него. Самият Уакс усещаше успокоителната топлина на разгорелия се метал в стомаха си.

Скочи от колата и се приземи на шосето. Стрелеца винаги извършваше обирите си посред бял ден, а бягствата си — по най-натоварените пътища. Допадаше му славата. Вероятно се чувстваше неуязвим. Аломантията често влияеше така на онези, които я владееха.

Уакс го последва на високи подскоци над автомобилите и каруците. Силният вятър, височината и перспективата прочистиха ума му и го успокоиха така, сякаш му беше повлиял Усмирител. Тревогите му се разсеяха. Макар и само засега, не мислеше за нищо, освен за преследването.

Стрелеца бе облечен в червено и си бе сложил маска от онези, които носеха старомодните улични музиканти и актьори — черна, с бели бивни, като лицето на някой от демоните на Дълбината, за които разказваха древните поверия. Освен това беше свързан с Котерията — според тефтерчето с часове за срещи, което Уакс бе откраднал от чичо си. Бяха минали много месеци, затова повечето от информацията в него бе вече безполезна, но все пак бяха останали няколко важни сведения.

Стрелеца се Тласкаше към производствения район. Уакс го последва от капака на един автомобил на друг. Невероятно беше колко по-сигурен се чувстваше, докато се носеше през въздуха, в сравнение с преди малко, когато беше хванат като в капан в един от отвратителните механизирани сандъци.

Стрелеца се завъртя посред скока си и хвърли шепа от нещо. Уакс се Тласна от една улична лампа и отскочи встрани, след което Тласна монетите на Стрелеца и ги запрати встрани от автомобила, който минаваше по улицата долу. Той все пак зави рязко и се насочи с пълна скорост към канала — шофьорът бе изгубил контрол над машината.

„Поквара и Гибел!“, помисли си Уакс раздразнено и се Тласна обратно към автомобила. Потупа по металоема си, увеличи теглото си двадесетократно и се стовари върху капака му.

Тежко.

Ударът смачка предната част на автомобила и я притисна към паветата, с което уби инерцията и предотврати падането му в канала. Уакс мерна зашеметените изражения на хората вътре за секунда, преди да изпразни металоема и да се хвърли с помощта на поредния Тласък след Стрелеца. Почти го беше изгубил от поглед, но за щастие, червените му дрехи веднага се набиваха на очи. Уакс успя да го забележи как скача от една ниска сграда и се Тласва нагоре покрай стената на един от по-малките небостъргачи в града. Последва го, без да изпуска от очи как се Тласва през един прозорец и изчезва на последния етаж — дванадесети или може би тринадесети.

Уакс се стрелна нагоре към небето. Прозорците на съседната сграда прелитаха покрай него така бързо, че едва ги виждаше. Огромният Елъндел се простираше около него, осеян с комините на най-различни фабрики, заводи и домове, и покрит с плътна пелена дим. Изравни се с последния етаж на небостъргача, точно пред съседния прозорец на онзи, през който беше влязъл Стрелеца, и се приземи леко на каменния перваз. После метна монета към прозореца на крадеца.

Монетата отскочи от стъклото. От прозореца се посипаха куршуми. В същия миг, Уакс увеличи собственото си тегло, облегна се на стъклото на своя прозорец, докато то не поддаде, и нахлу в сградата. Подхлъзна се на парчетата стъкло, обсипали земята, но запази равновесие и вдигна Възмездие към гипсовата стена, която го делеше от Стрелеца.

От него се стрелнаха множество полупрозрачни лъчи синя светлина и се насочиха в хиляди различни посоки, към всички източници на метал наоколо. Пироните в бюрото зад него, където се беше свил един уплашен мъж в костюм. Металните жици в стените, които водеха към електрическите лампи. И най-важното от всичко — няколко линии, които минаваха през стената към съседната стая. Бяха бледи; преградите отслабваха аломантията му.

Една от линиите потрепери — човекът от другата страна се бе обърнал и вдигнал оръжието си. Уакс запъна ударника на Възмездие.

Куршуми Мътни убийци.

Стреля и Тласна, като разпали метала в себе си и заби куршума напред с колкото сила имаше. Парчето метал проби стената така, сякаш беше от хартия.

Металът от другата страна на синята линия, в стаята, падна на пода. Уакс се хвърли към стената, увеличи теглото си и пропука гипса. Вторият удар с рамо бе достатъчен да го строши напълно, и той нахлу в стаята с вдигнато оръжие и потърси с поглед мишената си.

Откри само локвичка кръв, която попиваше в килима, и захвърлен картечен пистолет. Помещението явно представляваше някакъв чиновнически кабинет. Неколцина мъже и жени се бяха скупчили в единия ъгъл и трепереха. Една от жените вдигна ръка и посочи към вратата. Уакс й кимна и клекна, опрял гръб в стената до вратата. После надникна предпазливо през нея.

Зачу се протяжен, стържещ звук — една секция чекмеджета за документи се плъзгаше по коридора към него. Уакс се отдръпна от пътя й, докато не го подмина, сред което изскочи от вратата и се прицели.

Пистолетът му подскочи назад. Уакс го стисна здраво с две ръце, но следващият Тласък извади другия му пистолет от кобура и го запрати встрани. Ходилата му започнаха да се плъзгат по пода под натиска на пистолета в ръцете му и той изръмжа, принуден да го пусне. Възмездие се претърколи чак в дъното на коридора, при потрошените чекмеджета. Щеше да му се наложи да се върне и да си го прибере оттам, когато всичко това приключеше.

Стрелеца бе застанал в другия край на коридора, осветен от меката светлина на електрическите лампи. Раната на рамото му продължаваше да кърви. Лицето му бе скрито под черно-бялата маска.

— В този град има хиляди престъпници, далеч по-лоши от мен — зачу се приглушен глас иззад нея. — Но ти реши да вземеш на мушка точно мен, защитнико на закона. Защо? Аз съм героят на народа.

— Спря да бъдеш герой преди седмици — отговори Уакс и пристъпи напред, а мъглопелерината му прошумоля. — Когато уби дете.

— Вината не беше моя.

— Ти изстреля куршума. Може и да не си се целел в момичето, но ти изстреля куршума.

Крадецът отстъпи назад. Чувалът, преметнат през рамото му, бе разкъсан — или благодарение на куршума на Уакс, или заради някой шрапнел. През дупката изпадаха банкноти.

Стрелеца го изгледа. На слабата светлина от крушките, очите му едва се виждаха зад маската. В следващия миг се стрелна встрани, хванал рамото си, и избяга в друга стая. Уакс се Тласна от секцията чекмеджета и се хвърли напред по коридора. Заби пети в пода и спря пред вратата, през която Стрелеца бе изчезнал, и се Тласна от лампата зад себе си — тя се огъна назад, а той влетя в помещението.

Отворен прозорец. Уакс грабна сноп химикалки от близкото бюро и скочи от прозореца, на над десет етажа височина от земята. Във въздуха пърхаха банкноти и бавно се сипеха след Стрелеца. Уакс увеличи теглото си, за да пада по-бързо, но нямаше от какво да се Тласне, и голямата му тежест оказваше съвсем малък ефект срещу съпротивлението на въздуха. Стрелеца успя да се приземи преди него, след което Тласна монетата, която бе използвал, за да забави падането си.

Няколкото химикалки с метален връх, които Уакс Тласна в земята пред себе си, едва успяха да го забавят достатъчно.

Стрелеца отскочи високо и се понесе над уличните лампи. Не носеше нищо метално — или поне Уакс не можеше да го долови, — но се движеше много по-бавно от преди и оставяше кървава диря след себе си.

Уакс го последва. Със сигурност се беше насочил към Съборищата — бедняшки квартал, където хората все още бяха склонни да го прикриват. Не се интересуваха, че обирите му бяха започнали да взимат жертви; радваха се, че краде от онези, които си го заслужаваха.

Не мога да му дам шанс да избяга там, където е безопасно за него, помисли си Уакс и се Тласна с всичка сила от една улична лампа, за да набере скорост. Скъси разстоянието между себе си и Стрелеца, който се обърна и му хвърли отчаян поглед през рамо. Уакс вдигна една от химикалките и прецени колко рисковано би било, ако се опиташе да го уцели в крака. Не искаше да го убие. Този мъж знаеше нещо важно.

Съборищата се виждаха точно пред тях.

На следващия скок, помисли си Уакс и стисна химикалката. Минувачите се бяха заковали по местата си на тротоара, погълнати от аломантичното преследване. Не можеше да рискува да улучи някой от тях. Трябваше да…

Едно от лицата му беше познато.

Уакс изгуби контрол над Тласъка си. Зашеметен от видяното, едва успя да се спаси да не счупи някоя кост, когато се стовари на улицата и се претърколи по паветата. Най-после спря. Мъглопелерината се бе увила около тялото му.

Изправи се на четири крака.

Не. Не е възможно. НЕ.

Проправи си път през улицата, без да обръща внимание на черния кон, чийто път препречи, и на ездача му. Това лице. Това лице.

Последния път, когато видя това лице, го бе застрелял в челото. Тан Проклетия.

Мъжът, който бе убил Леси.

— Тук имаше един мъж! — изкрещя Уакс и разбута тълпата. — С дълги пръсти и оредяваща коса. Лицето му е почти като гол череп. Видяхте ли го? Видя ли го някой?

Хората го гледаха, сякаш беше изгубил ума си. Може и да бяха прави. Уакс вдигна ръка към слепоочието си.

— Лорд Уаксилий?

Завъртя се на място. Мараси бе спряла автомобила наблизо и двамата с Уейн тъкмо слизаха. Нима бе успяла да го проследи по време на цялото преследване? Не… не, нали й беше казал къде смята, че ще отиде Стрелеца.

— Уакс, приятелю… — повика го Уейн. — Добре ли си? Какво ти направи? Да не те е свалил посред полет?

— Нещо такова — промърмори Уакс и се огледа наоколо за последен път.

Поквара!, помисли си. Стресът започва да ми се отразява.

— Значи е избягал — отбеляза Мараси и скръсти ръце с недоволно изражение.

— Още не е — възрази Уакс. — Кърви и ръси банкноти навсякъде. Оставя следа. Да тръгваме.