Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (9)

7.

— Виж, Уакс — каза Уейн, докато двамата влизаха в имението на рода Ладриан, — видях трупа на Тан. Застреля го право в челото. Бе по-мъртъв от препарирана лъвска глава в ловна хижа. Не е той.

— Ами ако всъщност е бил Металороден? — попита Уакс. — Майлс бе способен да оцелее след изстрел в главата.

— Не става така, приятел — каза Уейн, като затвори вратата и метна палтото си в ръцете на Дариънс. — Ако си Кръвотворец, трябва да излекуваш раната, точно когато се появи. Веднъж като умреш, няма сила на света — аломантична или ферохимична, — която да те върне между живите.

— Видях го, Уейн. Два пъти.

Веднъж, докато преследвах Стрелеца, и още веднъж — по-рано днес, добави наум.

— Господарю — обади се Дариънс, докато сгъваше палтото. — Пристигна ново оборудване за вас от госпожица Ранет. Попита дали сте съгласен да го изпробвате.

— О, поквара! — възкликна Уейн. — Разминали сме се? Какво ми е донесла?

— Каза… да ви шамаросам — призна Дариънс.

— О-о. Значи все пак й пука за мен. Виждаш ли, Уакс!

Уакс кимна разсеяно, докато Уейн се опитваше да принуди Дариънс да го шляпне по дупето. Уакс силно се съмняваше, че Ранет е имала предвид точно това.

— Сър — заговори Дариънс, като се извърна встрани от задните части на Уейн. — В добавка към това, лейди Хармс ви очаква в гостната.

Уакс се поколеба, нетърпелив да се качи горе. Имаше нужда от време да помисли — за предпочитане, след като си сложеше обицата, — и да прегледа пратката от Ранет. Нещата, които му носеше, винаги бяха много интересни.

Но не можеше просто да игнорира Стерис.

— Благодаря, Дариънс. Изпрати бележка до баба ми в Селото, че сме открили изчезналата териска, но някой е стигнал до нея преди нас, и, за съжаление, я е убил. Кажи, че констаблите ще й обяснят останалото и че е възможно да искат да я разпитат.

— Разбира се, господарю.

Уакс влезе в гостната. Стерис се изправи на крака, за да го поздрави, и той целуна ръката й.

— Нямам много време, Стерис.

— Значи вече сте погълнат от случая — каза тя, като го огледа изпитателно от горе до долу. — Предполагам, че би могло да се окаже полезно. Ако заловите убиеца на брата на губернатора, ще ни поставите в политически изгодно положение.

— Освен ако не извадя нечии кирливи ризи на показ.

— Е, може би ще успеем да се подготвим за тази възможност — отговори тя. — Партито на лейди ЗоБел. Не сте променил плановете си да дойдете с мен, нали?

Поквара. Съвсем беше забравил.

— Поканата ни е изчезнала. Подозирам, че Уейн носи вина за случая, но няма значение. Ти си лорд на една от Великите къщи. Няма да ни отпратят.

— Стерис. Не знам дали ще ми остане време.

— Губернаторът ще присъства — каза Стерис. — Ще можете да поговорите с него за брат му.

Още безсмислени разговори, помисли си Уакс. Още заобиколки и политически игри. Трябваше да работи. Да тръгне на лов.

Тан Проклетия. Клепачът му потрепна конвулсивно.

— За известно време се говореше, че няма да отиде — продължи Стерис, — като се има предвид случилото се днес. Но според един мой много надежден източник, все пак ще бъде там. Не бива да изглежда сякаш има нещо, което да крие — не и в неспокойни времена като това.

Уакс се намръщи.

— Почакай. Какво се е случило днес?

— Опит за покушение срещу губернатора. Наистина ли не знаехте?

— Бях зает. Поквара! Някой се е опитал да го убие? Кой?

— Някакъв ненормален мъж — отговори Стерис. — Не е бил в ред. Казаха, че са го заловили.

— Ще трябва да говоря със заподозрения — каза Уакс и се запъти към вратата. — Случаите може да са свързани.

— Не представляваше сериозна заплаха — каза Стерис. — Според очевидците е бил ужасен стрелец. Куршумът е минал много далеч от целта. Уаксилий?

— Уейн! — извика Уакс, като отвори вратата. — Трябва да…

— Вече разбрах — прекъсна го Уейн, хванал един от вестниците, оставени на масата.

Беше вечерното издание. Уакс беше абониран. Първото заглавие гласеше: „Дързък опит за покушение срещу губернатора посред бял ден!“. Уейн метна на Уакс шапката му от полицата и щракна с пръсти на иконома, който тъкмо прибираше дългото му палто в дрешника. Дариънс въздъхна, извади го и му го донесе.

— Ще се опитам да се върна навреме за празненството — каза Уакс на Стерис, докато си слагаше шапката. — Ако не, чувствай се свободна да идеш без мен.

Тя скръсти ръце.

— И какво, по-точно, очаквате да направя? Да взема иконома вместо вас?

— Ако желаеш.

— Внимавай с това, Стерис — обади се Уейн. — Икономите на Уакс имат склонността да избухват.

Уакс се втренчи в него гневно, след което двамата се втурнаха към каретата вън.

— Още ли се нуждаеш от време насаме за онова там мислене? — попита Уейн.

— Да.

— Аз самият изобщо не се занимавам — заяви Уейн. — Само го заболява глава човек. Здрасти, Хойд. Може ли да скоча до теб?

Новият кочияш сви рамене и му направи място на покрива на каретата. Уейн се покатери до него, а Уакс влезе вътре. Не беше идеално, но това беше положението. Спусна пердетата на прозорците и се настани по-удобно на седалката, докато потегляха.

Извади обицата си от джоба — от обиците, които носеха Пътеследващите. Беше специална. Бяха му я дали при доста загадъчни обстоятелства. Но напоследък избягваше да я носи, защото от книгата ставаше ясно какво е предназначението й. Някога малките парченца метал като това бяха позволявали на хората да общуват с Гибелта и Съхранението — боговете на древния свят. Хемалургически процес.

Дали това означаваше, че обицата е била изработена с цената на нечие убийство?

Пъхна я в дупката на ухото си колебливо.

За съжаление, заговори един глас в ума му, страховете ти за обицата са оправдани. Наистина представлява хемалургически клин.

Уакс подскочи на място, отвори рязко вратата на каретата с аломантия — за да е готов да избяга, — и извади Възмездие. Поквара! Бе чул гласа така ясно, сякаш говорещият седеше до него.

Ако стреляш с пистолета, няма да постигнеш желания ефект, струва ми се, продължи гласът. Дори ако можеше да ме видиш, куршумите само ще съсипят каретата, което ще ти струва точно осемдесет и четири боксинга, когато госпожица Граймс я закара да я оправят идната седмица. А и новият дървен панел в облицовката точно зад мен няма да съответства напълно на останалите.

Уакс си пое дълбоко дъх и издиша.

— Хармония.

Да?, отзова се гласът.

— Ти си тук, в каретата ми.

Уакс трепереше. Устата му беше пресъхнала. Насили се да затвори вратата и да се настани отново на седалката.

Кажи ми, попита гласът в главата му, какво очакваше да се случи, когато си сложи обицата, ако не това?

— Не… — Уакс се поколеба и върна Възмездие обратно в кобура. — Не очаквах отговор толкова… скоро. А и напоследък съм напрегнат и реагирам по-импулсивно. Ъ-ъ… Ваша Божественост.

Можеш да ме наричаш „Хармония“, или „Господи“, ако настояваш, отговори гласът с тон, сякаш се забавляваше от думите му. И така. Какъв е въпросът ти?

— Знаеш какъв е.

По-добре ще е да те чуя как го казваш.

— За Теб ли ще е по-добре да ме чуеш как го казвам — попита Уакс, — или ще е по-добре за мен да се чуя как го казвам?

И двете.

— Луд ли съм? — попита Уакс.

Ако беше, то разговорът с един от плодовете на въображението ти със сигурност не би бил определящ за това.

— Не ми помагаш особено.

Задавай по-хубави въпроси тогава, Уаксилий.

Уакс се наведе напред.

— Аз… — започна той и сключи ръце пред себе си. — Ти си истински.

Чувал си гласа ми. Следваш Пътя ми.

— Няколко прошепнати думи в момент на огромно напрежение, когато бях смъртно ранен — каза Уакс. — Думи, в които се съмнявам непрекъснато оттогава. Сега е различно. Сега е… по-истинско.

Значи трябва да го чуеш, така ли?, попита гласът. Звучеше така ясно и нормално, сякаш някой обикновен човек, някой видим човек, седеше до него и му говореше.

Добре тогава. Аз съм Хармония, Героят на времето, някога наричан Сейзед. Когато настъпи краят на един свят, придобих силата да защитавам и разрушавам, и така се превърнах в пазител на света, който предстоеше. И съм тук, Уаксилий, за да ти кажа, че не си луд.

— Тан Проклетия е жив.

Не точно.

Уакс се намръщи.

В този свят има… същества, които не са нито хора, нито колоси. У тях има по малко и от двете. Наричате ги Безличните безсмъртни.

— Кандра — каза Уакс. — Като ТенСуун, Пазителя. Или като човека, който ми даде тази обица.

Способни са да обладават труповете на мъртвите и да използват костите им, за да залъгват другите, че мъртвецът е още жив — носят телата така, както вие носите дрехи, и ги сменят, както си поискат. Лорд-Владетеля ги създаде с хемалургия.

— Твоите Свети книги споменават съвсем малко за организацията им — каза Уакс. — Но всички знаят, че Безличните безсмъртни са Твои слуги. Не убийци.

Всяко живо същество има избор, отговори Хармония. Дори колосите имат възможността да решават сами за себе си. А този… съществото, което носи тялото на Тан Проклетия… не е направил особено добри решения.

— Кой е той?

Тя е член на Третото поколение — и би трябвало да си достатъчно разумен да не приемаш, че всички опасни същества са от мъжки пол. „Паалм“ бе името, с което я наричахме, но тя самата избра за себе си името Кървящата. Уаксилий, Кървящата е древна — по-стара от разрушението на света, почти на същата възраст, колкото Последната империя. По-стара е дори от мен — макар и не по-стара от силите ми. Лукава е, внимателна и надарена с гениален ум. И се боя, че е възможно да е полудяла.

Каретата зави по един ъгъл.

— Един от Твоите древни слуги — обобщи Уакс, — е полудял и сега убива хора.

Да.

— Спри я, тогава!

Не е толкова просто.

— Свободна воля? — попита Уакс раздразнено.

Не, не в този случай. В състояние съм да управлявам пряко всяко същество, което се прониже с твърде много хемалургия. В този случай, бих взел мерки, защото Кървящата наруши договора си с мен, което прави намесата ми напълно оправдана. Но, за съжаление, нещо не е наред.

— Какво? — попита Уакс.

Бог замълча за миг.

Още не знам.

Уакс усети, че изстива.

— Възможно ли е това?

Така изглежда. Кървящата е успяла по някакъв начин да се скрие от мен. На моменти мога да зърна къде е, но само когато предприеме нещо директно и явно. За съжаление е махнала една от двете си Благословии — клиновете, които кандра трябва да държат в себе си, за да запазят съзнанието си. Бих оказал контрол върху нея, ако можех, но един от клиновете не пронизва душата й достатъчно дълбоко, че да проникна.

— Съзнанието — каза Уакс. — Значи са необходими два клина, за да може кандрата да мисли. Но сега тя има само един. Което означава?…

Безумие, отговори Хармония с глас, който прозвуча по-тихо в ухото на Уакс. Но има и още нещо, което не е наред. Тя е в състояние да се скрие от мен и, макар че мога да й говоря, не е принудена да слуша — и не мога да проследя къде е.

— Не каза ли, че самият Ти си навсякъде?

Същността ми е навсякъде, каза Хармония. Но това, което съм… е по-сложно, отколкото предполагаш.

— Да бъдеш Бог е по-сложно, отколкото един смъртен би могъл да проумее? — каза Уакс. — Каква изненада.

Хармония се засмя тихо.

Момент, помисли си Уакс. Наистина ли използвах сарказъм срещу самия Бог току-що?

Да, използва, потвърди Хармония. Не се тревожи. Малцина говорят по този начин с мен, дори сред кандрите. Приятно е. Напомня ми на по-старите времена. От Келсайър насам… не ми се случва особено често.

— Чуваш мислите ми? — попита Уакс.

Когато носиш обицата, да. Способността да те чувам получавам от Съхранение, а способността да ти говоря — от Гибелта. Всеки от тях притежава само едната от двете. Винаги ми се е струвало странно.

Независимо от това знам, че четеш книгата на младия Лестибърнс. Не съм доволен, че я е написал, но не можех да му забраня. Ще се доверя на мъдростта на Марш, който е избрал да ти я даде. Кървящата може да използва хемалургия, но по начин, на който не би трябвало да е способна. Кандрите нямат аломантични или ферохимични заложби. Научила се е да си ги присвоява и да ги използва, за да поддържа формата си на кандра.

За щастие, има ограничения. Може да използва само един клин, защото иначе ще попадне под моя контрол. Ако замени клина с нов, трябва да го направи, като го извади, падне на друг и го остави да подейства, за да си възвърне способността да мисли.

Не знам какво иска от този град, но съм обезпокоен от присъствието й тук. Прекарала е векове в наблюдение и изучаване на човешкото поведение. Има някакъв замисъл.

— Ще трябва да я спра, тогава.

Ще ти изпратя помощ.

— Като се има предвид източника на помощта, предполагам, че ще е нещо наистина фантастично.

Хармония въздъхна тихо. В ума на Уакс внезапно проблесна образът на същество, застанало с ръце, хванати зад гърба, изправено пред вечността, която изчезваше в тъмнината далеч напред. Висок, облечен в роба и обърнат с гръб към Уакс, почти видим и отчетлив, но същевременно — някак си напълно непознаваем.

Уаксилий, каза Хармония, опитах се да ти го обясня, но виждам, че не съм го направил достатъчно добре. Ръцете ми са вързани. Безсилен съм.

— Че кой може да върже Божиите ръце?

Сам ги вързах.

Уакс се намръщи.

Притежавам както Гибелта, така и Съхранението, каза Хармония. Опасността, която поражда вместването на тези противоположни сили в едно, е че мога да видя и двете страни — необходимостта от живот, необходимостта от смърт. Аз съм равновесието. И затова, до известна степен, съм неутрален.

— Но Кървящата е била една от Твоите собствени слуги, а сега действа против волята ти.

Тя беше част от Съхранението. Превърна се в част от Гибелта. И двете са необходими.

— Убийците са необходими — каза Уакс с равен глас.

Да. Не. Потенциалът за съществуванието им е необходим. Уаксилий, аз — личността, с която разговаряш, — съм съгласен с възмущението ти. Но силите, които съм — самата ми същност — не ми позволява да вземам страни.

Вече се боя, че направих нещата твърде лесни за хората. Този град, идеалният климат, самовъзобновяващата се земя… Трябваше да изобретите радиото преди век, но не се нуждаехте от него, затова не се стремяхте към такива открития. Не обръщате никакво внимание на потенциала за летателни машини, а и не можете да покорите дивото, понеже не полагате усилия да разработите подходящи методи за напояване или наторяване.

— „Радиото“ ли? Какво е това?

Не изследвате, продължи Хармония, без да обръща внимание на объркването на Уакс. Защо да го правите? Всичко е точно пред вас. Едва сте напреднали от технологиите, които ви предоставих в книгите. А други, които бяха почти унищожени… Допуснах грешка с вас, вече виждам това. Продължавам да допускам много. Това уронва ли вярата ти в мен, Уаксилий? Тревожили те това, че Богът ти не е безгрешен?

— Никога не си твърдял, че си безгрешен, доколкото си спомням.

Не. Не съм.

Уакс почувства някаква топлина, пламък — сякаш купето на каретата се бе нагряло до непоносими температури.

Мразя страданието, Уаксилий. Ненавиждам факта, че хората като Кървящата трябва да получат възможността да правят нещата, които правят. Не мога да ги спра. Ти можеш. Умолявам те да го направиш.

— Ще се опитам.

Добре. А, и още нещо.

— Да, Господи?

Не бъди така суров с Мараси Колмс. Не си единственият ми служител сред хората. Положих доста усилия, за да доведа Мараси до положение, от което ще е способна да помогне на града. Неприятно е, че продължаваш да се отнасяш към нея с пренебрежение, задето възхищението й поражда в теб неудобство.

Уакс преглътна.

— Да, Господи.

Ще ти изпратя помощ.

Гласът изчезна. Температурата отново се върна към обичайното. Уакс се облегна на седалката, изпотен и напълно изцеден.

Някой почука по прозореца. Уакс колебливо дръпна пердето настрани и откри лицето на Уейн, който висеше с главата надолу и придържаше шапката си с ръка.

— Приключи ли да си говориш сам вече? — попита го.

— Аз… да, приключих.

— И аз чух някакви гласове да ми говорят веднъж, между другото.

— Така ли?

— Да. Доста ме уплашиха. Заудрях глава в стената, докато не изгубих съзнание. Изобщо не се показаха повече! Ха. Научих ги аз тях. Ако те нападнат плъхове, най-добре да изгориш цялото гнездо.

— И в случая, гнездото е било… главата ти.

— Аха.

Тъжното беше, че Уейн сигурно говореше истината. Физическата неуязвимост, подкрепяна от ферохимичните запаси, понякога причиняваше странни неща на чувството за самосъхранение. Уейн, разбира се, най-вероятно е бил пиян по време на въпросната случка. Това също причиняваше странни неща на чувството му за самосъхранение.

— Е, както и да е — заяви Уейн. — Почти стигнахме до главния щаб. Време е пак да се превърнем в мръсни куки. Сигурно поне има кифлички.

* * *

Мараси стоеше насред участъка, скръстила ръце — отчасти за да прикрие факта, че още трепереха. Не беше честно. Беше участвала в престрелки вече много пъти. Трябваше да е свикнала с това… но все пак, след като се отърсеше от първоначалния шок — момента на напрежение и действие, — понякога се чувстваше напълно изтощена. Рано или късно със сигурност щеше да го преодолее.

— Носеше тези, сър — тъкмо казваше Реди. После стовари чифт гривни на масата с глухо тупване. — По него нямаше друг метал, освен пистолета и шепа куршуми. Повикахме една Пиявица от участъка в Първи октант, за да провери дали не е глътнал метал, но няма как да сме сигурни, преди да пристигне.

Арадел вдигна една от гривните и я завъртя между пръстите си. Сумрачната стая представляваше нещо като балкон, който гледаше към залата за разпити долу. Вътре седеше прегърбен убиецът, който Мараси бе спряла. Името му беше Раян; не принадлежеше към някоя от къщите, макар че бяха открили семейството му. Бе завързан за големия камък, пред който бе поставен стола му. В стаята нямаше никакъв метал — обезопасена беше срещу Монетомети или Дърпачи. Каменен под, стени от дебели дървени дъски, съединени с дървени колчета. Почти примитивна на вид. Стените на балкона бяха стъклени, за да могат да виждат какво се случва долу, без да бъдат чути.

— Значи е Металороден — отбеляза лейтенант Каберел, единственият друг човек в помещението.

— Защо не е използвал способностите си по време на опита за покушение? — продължи яката, набита жена, като вдигна другата гривна. — Ако беше убил Уинстинг с помощта на ферохимичната си скорост, както твърди Уаксилий, би прибягнал до същото и днес.

— Може би не той е убиецът на Уинстинг — каза Арадел. — Възможно е между нападенията да не съществува връзка.

— Но пасва на профила, сър — напомни Реди. — Телохранителите на Уинстинг сигурно биха се доверили на член на личната охрана на губернатора. Може да ги е убедил да ги пуснат, а после да го е убил.

— Трудно е да си представя стражите на Уинстинг да допуснат дори такъв човек да остане насаме с работодателя им, капитане — каза Арадел. — И то след престрелка, взела жертви? Биха били прекалено подозрителни. Нащрек.

В стаята долу заподозреният започна да се люлее напред-назад на стола си. Отдушниците, които позволяваха да се подслушва случващото се долу, бяха затворени, но Мараси имаше чувството, че отново си мърмори нещо сам.

— Значи просто ще го попитаме — предложи Каберел.

— Пак ли? — попита Реди. — Чухте го преди. Само мънка.

— Насърчете го малко, тогава — каза Каберел. — Доста ви бива в това, Реди.

— На лицето му има място за още малко синини, предполагам — отвърна той.

— Знаете, че нямате право на такова нещо — обади се Мараси, застанала до прозореца.

Реди я погледна.

— Не ми цитирайте статистики, Колмс. Открих, че съм способен да принудя хората да ми кажат истината, независимо от вашите твърдения.

— Този път не става дума за статистики — отговори Мараси. — Ако го подложите на мъчения, ще провалите работата на прокурорите. Адвокатите му със сигурност ще използват това, за да го отърват.

Реди й се намръщи.

— Пратете да доведат дъщеря му, тогава — каза Каберел, като хвърли поглед на списъка основна информация относно мъжа, който бяха съставили. — Ще я заплашим пред него, но няма да й сторим нищо. Ще проговори.

Мараси потри чело.

— Това е особено незаконно, Каберел. Нищо ли не знаете за член осемдесет и девети? Той има права.

— Той е престъпник — натърти Реди.

— Заподозрян — поправи го Мараси с въздишка. — Не можете да продължавате да вършите нещата по старата процедура, Реди. Има нови закони, които само ще стават още по-стриктни. А адвокатите — още по-умни.

— Адвокатите са се продали на отсрещната страна — кимна Каберел. — Права е.

Мараси си замълча. Разбира се, че изобщо не ставаше въпрос за продажност — но засега щеше да се задоволи с констабли, които бяха склонни да спазват правилата, независимо от причината.

— Смятам — заяви Реди, — че е изключително неприятно, задето сред нас има хора, които явно милеят за адвокатите повече, отколкото за справедливостта. Тя познава характера им по-добре от нас.

— Може и така да е — каза Арадел с тих, строг глас. — И това спокойно би могло да се счита за една от причините, поради които я направих част от екипа ни, капитан Реди. Колмс познава съвременните законови кодекси. Ако обръщахте повече внимание на законите, които уж браните, Доухин можеше и да не се върне обратно на улицата миналата седмица.

Реди се изчерви и наведе глава. Арадел пристъпи до Мараси и погледна надолу към затворника.

— Как се справяте с разпитите на враждебно настроени свидетели, лейтенанте?

— Нямам толкова опит, колкото би ми се искало — отговори тя, като направи физиономия. — Съгласна съм да опитам, но би било по-добре да изчакаме още няколко минути.

— Защо?

Някъде в далечината се разнесе затръшване на врата.

— Ето затова — обясни Мараси.

Миг по-късно вратата на стаята за наблюдения се отвори с трясък, Тласната от приближаващия Уаксилий. Не можеше ли да си направи труда да си мръдне ръката от време на време? Влезе, следван по петите от Уейн — който, по някаква причина, носеше шапката на констабъл Тери.

Уаксилий погледна надолу към арестанта и присви очи, след което хвърли поглед към гривните, поставени на близката маса. Едната подскочи и падна от масата, Тласната от аломантията му. Уакс изръмжа.

— Това не са металоеми. Този мъж е само примамка, предназначена да ви разсее. Измамили са ви — каза той и се обърна, сякаш се готвеше да си тръгне.

Уейн се стовари на един от столовете и вдигна краката си до гривните, след което мигом захърка.

— Почакайте, това ли беше всичко? — попита Реди, като погледна към Уаксилий. — Няма дори да го разпитате?

— Ще говоря с него — отговори Уакс. — Може да открием някакви следи, които да помогнат да намерим убиеца на Уинстинг. Но това не е човекът, когото търсим.

— Откъде си толкова сигурен, Уаксилий? — попита Мараси.

— Нужно е по-голямо усилие, за да Тласнеш истински металоем — отговори той и посочи. — А и онзи мъж е прекалено очевиден. Истинският извършител е предвидил предположението ни, че зад убийството стои един от стражниците на Инейт, и иска да ни подведе, че този човек трябва да бъде основният ни заподозрян. Иска да приемем, че вече сме заловили убиеца. Но защо? Дали не планира нещо тази вечер?…

Той тръгна към вратата, унесен в размисъл, и добави:

— Ще ида да поговоря с арестанта. Мараси, не бих възразил да имам още един чифт уши на разположение.

Тя се сепна. Молеше я за помощ? Сериозна промяна от досегашното положение, в което я караше да се чувства виновна всеки път, когато стъпеше на някое местопрестъпление. Хвърли поглед на Арадел, който я освободи да тръгне, и забърза след Уаксилий.

Докато слизаха по стълбището, той спря и се обърна към нея. Носеше шапката си от Дивите земи. Правеше го, само когато беше в режим „неумолим пазител на закона“.

— Чух, че ти си го заловила.

— Така е.

— Добра работа.

Тези думи не биваше да пораждат у нея такова вълнение. Нямаше нужда от одобрението му.

Но все пак беше приятно.

Той продължи да я изучава съсредоточено, сякаш се готвеше да каже още нещо.

— Какво? — попита тя.

— Говорих с Бог по пътя насам.

— Добре… — отвърна тя. — Радвам се, че си достатъчно набожен да кажеш по някоя молитва от време на време.

— Да. Работата е там, че Той ми отговори.

Тя наклони глава на една страна и се опита да прецени какво иска да каже. Но ако не друго, то Уаксилий Ладриан поне бе честен до мозъка на костите си. Поквара — понякога беше направо прекалено откровен.

— Добре — отвърна тя накрая. — Какво ти каза?

— Убиецът е Безличен безсмъртен — каза Уаксилий и отново пое надолу по стълбите. — Същество, което се нарича Кървящата. Може да променя формата си, като обладава костите на мъртвите, и е полудяла. Дори Хармония не знае какво цели.

Мараси се опита да приеме това твърдение, докато го следваше надолу. Мъгливи духове и кандрите… тези неща съществуваха в „Хисторика“, не в истинския живот. От друга страна, обаче, преди би казала, че мъже като Майлс Стоте живота и Уаксилий Утринния стрелец също са герои от митовете. А се бяха показали изненадващо сходни на образите си от легендите.

— Значи би могло да е била тя — каза Мараси, като махна с ръка към стената, която ги отделяше от затворника. — Може да приема всяка форма, всяко лице! Защо тогава си така сигурен, че това не е убиецът?

— Защото губернаторът е още жив — отвърна Уаксилий с тих глас. — Онази, която стои зад всичко това, с лекота е убила Уинстинг, докато е бил заключен в обезопасената си стая, зад стена от телохранители, след като умишлено е започнала престрелка в залата горе. Не би се оставила да я заловят така. Подиграва ни се.

Погледна към Мараси и добави:

— Но не мога да бъда сигурен. Не и сто процента. Затова трябва да знаеш с какво си имаме работа.

Тя му кимна, той също отговори с кимване и я поведе зад ъгъла към вратата на стаята за разпити. Мараси изпита леко удовлетворение от факта, че ефрейторът отпред погледна към нея за потвърждение, преди да отвори на Уаксилий.

Горкият затворник вътре седеше със здраво овързани ръце, вперил поглед в масата пред себе си и си мърмореше нещо под нос. Уаксилий прекоси стаята право към него, настани се на другия стол и остави шапката си на масата. Мараси остана по-назад — на място, където щеше да бъде в безопасност, но все пак в състояние да помогне, ако се окажеше, че грешат в преценката си.

Уаксилий потупа по плота на масата с показалец, сякаш се чудеше какво да каже. Затворникът, Раян, най-накрая вдигна глава.

— Тя вече ме предупреди, че ще дойдете да говорите с мен — каза той тихичко.

— Тя? — произнесе Уаксилий въпросително.

— Бог.

— Хармония?

— Не. Каза, че трябва да убия губернатора. Да го нападна. Опитах се да не я слушам…

Уаксилий присви очи.

— Срещал си се с нея? Как изглеждаше? Чие лице носеше?

— Не можете да го спасите — прошепна Раян. — Тя ще го убие. Обеща ми свобода, но ето ме, затворен тук. О, поквара.

Пое си дълбоко дъх. После каза:

— Нося нещо за теб. Нагоре в ръката ми е.

— В ръката…

Уаксилий изглеждаше истински обезпокоен. Мараси пристъпи напред неволно, когато за пръв път забеляза малката издутина в предмишницата на арестанта.

Преди да успее да напомни за законовите разпоредби, които забраняваха подобни неща, Уаксилий се изправи, хвана ръката на мъжа и ловко сряза кожата. Извади отвътре някакъв окървавен предмет. Монета? Мараси направи още една крачка напред, а затворникът протегна окървавена ръка към главата си и започна да си мънка нещо тихо.

Уаксилий избърса монетата с кърпичката си и я огледа внимателно, като я обърна от едната и от другата страна. После сякаш се вкамени и пребледня. Изведнъж скочи на крака.

— Откъде я взе? — попита той.

Раян само продължи да си хъмка.

— Откъде? — настоя Уаксилий и грабна мъжа за ризата.

— Уаксилий — притича Мараси до него и опря длан на ръката му. — Спри.

Той я погледна, след което пусна Раян.

— Какво представлява монетата? — попита тя.

— Послание — отговори Уаксилий и я пъхна в джоба си. — Този човек няма да може да ни помогне. Кървящата е знаела, че може да го заловим. Имаш ли планове за тази вечер.

Тя се намръщи.

— Какво… Защо питаш?

— Губернаторът ще присъства на едно парти. Стерис твърди, че ще иде, независимо от случилото се, а тя никога не греши за такива неща. Нужно му е да се представи като силен и непоклатим, пък и не иска политическите му врагове да си помислят, че се страхува или че крие нещо. Трябва да отидем. Защото ти гарантирам, че и Кървящата ще бъде там.