Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (15)

Петнайсета глава

— Събуди се, Лин! Хей, Линбаба, събуди се веднага! Едно око се отвори и се втренчи в увисналия над него кафяв балон, на който бе изрисувано лицето на Джони Пурата. Окото се затвори. — Разкарай се, Джони.

— Здравей и на теб, Лин — изкикоти се той, вбесяващо щастлив. — Трябва да станеш.

— Лош човек си ти, Джони. Жесток и лош човек. Махай се.

— Лин, един човек пострада. Трябва ни аптечката ти и също и ти, добрият лекар.

— Още е тъмно бе, човек — изпъшках. — Два часът сутринта е. Кажи му да дойде, като се съмне и съм жив.

— О, разбира се, ще му го кажа и той ще си отиде, но мисля, че е редно да знаеш, че кръвта му изтича много бързо. Но ако трябва още да спиш, ще го изгоня с бой от вратата ти още на момента, като го прасна два-три пъти с чехъла ми.

Тъкмо бях изплувал на брега на дълбокия вир на страха, когато думите_ „кръвта му изтича“_ ме издърпаха навън. Седнах и схванатият ми хълбок ме накара да се намръщя. Леглото ми, като повечето легла в бордея, представляваше едно одеяло, сгънато двойно и постлано на утъпканата пръст. Намираха се и плетени рогозки, но те не бяха практични. Заемаха твърде много пространство в малките колиби, въшките, бълхите и разни други вредители бързо ги нападаха, а плъховете ги намираха за неустоими. След дълги месеци спане на земята бях съвсем свикнал с това, но хълбоците ми бяха доста кльощави и всяка сутрин се събуждах схванат.

Джони държеше фенер току до лицето ми. Примигах, бутнах го встрани и видях още един мъж, приклекнал на вратата и протегнал ръка напред. На ръката му имаше голяма рана и от нея бликаше кръв — кап-кап-кап в една кофа. Все още полусънен, се вторачих глупаво в жълтата пластмасова кофа. Мъжът си беше донесъл кофа, за да не изцапа пода на колибата ми с кръв, и това кой знае защо ме разтревожи повече, от раната.

— Извинете за безпокойството, господин Лин — каза младежът.

— Това е Амир — изсумтя Джони Пурата и звучно зашлеви ранения по тила. — Ама че е тъп, Лин. Сега той се извинява за безпокойството. Заслужаваш да си сваля чехъла и да те почерня от бой, та и да те посиня!

— Боже, каква гадост! Раната е тежка, Джони. — Беше дълга и дълбока порезна рана от рамото почти до върха на лакътя. Голямо триъгълно парче кожа с формата на ревер на сако бе започнало да се отлепя. — Трябва му лекар. Раната трябва да се зашие. Трябваше да го заведеш в болницата.

— Болница ная — изпъшка Амир. — Нахин, баба!

Джони го плясна по ухото.

— Млъкни, тъпако! Той няма да отиде в болница, нито на доктор, Лин. Той е нагъл тип, гунда. Страх го е от полицията. Нали така, бе тъпако! Страх те е от полицията, на?

— Недей да го удряш, Джони, това никак не помага. Как се случи?

— Биеха се. Неговата банда с другата банда. Бият се с ножове и сатъри, тия уличните гангстери, и накрая така става.

— Другите започнаха. С Евиното дразнене! — изхленчи Амир. „Евино дразнене“ наричаха обвиненията в сексуален тормоз според индийския закон, които обхващаха престъпления от обидни думи до физическо насилие. — Предупредихме ги да престанат. Нашите жени не можеха да се разхождат безопасно. И само заради това се сбихме с тях.

Джони вдигна широката си длан и накара Амир да млъкне. Понечи да удари пак младежа, но като видя намръщената ми физиономия, неохотно се спря.

— Мислиш, че това е основание да се биете с ножове и сатъри, а, тъпако? Майка ти много ще се зарадва, че си спрял Евиното дразнене и са те накълцали на парченца, на? Много ще се зарадва! А сега искаш Линбаба да те закърпи и да ти поправи хубаво ръката. Срамота за тебе!

— Чакай малко, Джони. Не мога. Раната е много голяма и много кървава… Не ми е по силите.

— Ти имаш игли и конец в аптечката, Лин.

Прав беше. Аптечката съдържаше хирургически игли и копринени конци. Но никога не ги използвах.

— Никога не съм ги използвал, Джони. Не мога. Трябва му професионалист, лекар или сестра.

— Казах ти, Лин, той няма да иде на доктор. Опитах се да го принудя. Един от другата банда беше още по-тежко ранен от това глупаво момче. Може би и той ще умре, и тоя другият. Това вече е работа на полицията, а те задават въпроси. Амир няма да иде на доктор или на болницата.

— Ако ми дадете, сам ще я зашия — предложи Амир и преглътна тежко.

Очите му се бяха окръглили от уплаха и решителност, породена от ужаса. Вгледах се за пръв път в лицето му и чак сега забелязах колко е млад — на шестнайсет-седемнайсет години. Беше обут с маратонки „Пума“ и облечен с джинси и баскетболен потник с отпечатан отпред номер 23. Дрехите бяха индийски ментета на прочути западни марки, но връстниците му в бордея ги смятаха за супермодни — други младежи с мършави кореми и с глави, пълни с объркани чуждестранни мечти; младежи, които гладуваха, за да си купуват дрехи, с които си въобразяваха, че изглеждат като изтупаните чужденци от списанията и филмите.

Не познавах хлапето. Той бе един от хилядите, които никога не бях виждал, макар че живеех там вече почти от половин година и никой тук не живееше по-далеч от петстотин-шестстотин метра от колибата ми. Някои мъже като Джони Пурата и Прабакер като че познаваха всички в коптора. На мен ми се струваше невероятно как знаят интимни подробности от живота на толкова хиляди хора. Още по-забележително беше, че не бяха равнодушни и насърчаваха или се караха на всички тях и се тревожеха за всички. Чудех се каква ли е връзката между този младеж и Джони Пурата. Амир трепереше от полъха на нощния хлад, присвил устни в безшумен хленч, и си представяше как кърпи с игла и конец собствената си плът. Зачудих се как така стърчащият над него Джони го познаваше толкова добре и бе сигурен, ще го направи, за да кимне, все едно ми казва: „Ако му дадеш иглата, сам ще го направи“.

— Добре, добре, аз ще те зашия — предадох се аз. — Ще боли. Нямам обезболяващо.

— Щяло да боли! — избоботи радостно Джони. — Болката не е проблем, Лин. Хубаво, че ще те боли, Амир, чутя такъв! Мозъкът трябва да те боли тебе!

Настаних Амир на леглото си и завих раменете му с друго одеяло. Извадих газовия котлон от кухненския си кашон, нагласих го, запалих го и сложих тенджера с вода да заври. Джони изтича да помоли някого да направи горещ сладък чай. Измих набързо лицето и ръцете си в тъмното в банята на открито до колибата ми. Когато водата завря, сипах малко в една купа и пуснах две игли в тенджерата, за да ги изваря. С антисептик и топла сапунена вода промих раната и я подсуших с чиста марля. Превързах стегнато ръката с марля и оставих превръзката десет минути, за да се слепнат краищата на раната с надеждата, че така шиенето ще е по-лесно.

По мое настояване Амир изпи две големи канчета сладък чай, за да потисне симптомите на шок, които бе започнал да проявява. Страх го беше, но беше спокоен. Имаше ми доверие. Нямаше как да знае, че съм извършвал тази процедура само веднъж преди и по ирония на съдбата при подобни обстоятелства. При сбиване в затвора наръгаха един мъж. Проблемът между двамата противници, какъвто и да беше, бе разрешен в яростен сблъсък и що се отнася до тях, въпросът бе приключен. Но ако наръганият се явеше в затворническата болница за лечение, властите щяха да го тикнат в изолатора за затворници под закрила. За някои хора, особено за педофилите и доносниците, няма алтернатива, освен да бъдат поставени под закрила, защото иначе не биха могли да оцелеят. За други — мъже, тикнати там против волята си, изолаторът бе проклятие — проклятието на подозренията, клеветите и компанията на мъже, които презираха. Наръганият дойде при мен. Закърпих раната с кожарско шило и конец за бродерия. Раната заздравя, но остави грозен, сбръчкан белег. Споменът за него никога не ме напусна и не бях уверен, че ще зашия добре ръката на Амир. Плахата, доверчива усмивка, с която ме гледаше младежът, с нищо не ми помагаше. Хората винаги ни нараняват с доверието си — каза ми Карла веднъж. — Най-сигурният начин да нараниш човек, когото харесваш, е да му се довериш докрай.

Пийнах чай, изпуших една цигара и се заех за работа. Застанал на вратата, Джони се мъчеше без полза да пропъди няколко любопитни съседи и децата им. Хирургическата игла бе извита и много фина. Предположих, че би трябвало да се използва с някакви клещи, но нямах в аптечката. Едно момче ги беше взело назаем да поправи шевна машина. Наложи се да забивам иглата в кожата и да я издърпвам с пръсти. Беше неудобно и пръстите ми се хлъзгаха, и първите няколко кръстати шева излязоха криви. Амир гърчеше лице в изобретателни гримаси, но не извика. На петия шестия шев вече бях разработил техника и шевовете вече не се получаваха толкова грозни, макар и все така болезнени.

Човешката кожа е по-здрава и по-жилава, отколкото изглежда. Освен това е относително лесно да се зашие и конецът може да се обтегне доста, без да разкъса плътта. Но иглата, без значение колко е фина и остра, все пак е чуждо тяло и за тези от нас, които не са привикнали към подобна работа, съществува психологическо наказание, което плащаме всеки път, когато вкарваме чуждото тяло в нечия чужда плът. От мен потече пот, въпреки че нощта беше хладна. По това как с напредъка на шева Амир пребледняваше, а аз се чувствах все по-изнервен и изтощен, личеше под какво напрежение сме.

— Трябваше да го накараш да отиде в болницата! — креснах на Джони Пурата. — Това е нелепо!

— Ти правиш много отличен шев, Лин — възрази ми той. — Можеш да ушиеш много хубава риза с такива бодове.

— Не е чак толкова добър. Ще му остане голям белег. Не знам какво изобщо правя тук, мамка му.

— Да нямаш неприятности с тоалетната, Лин?

— Какво?

— Не можеш да ходиш до тоалетната? Да нямаш запек?

— За Бога, Джони! Какви ги дрънкаш?

— За това, дето си такъв кисел, Лин. Обикновено не се държиш така. Може би имаш проблем със запека, мисля аз?

— Не! — изпъшках.

— А, значи тогава имаш рядко щастие, мисля аз.

— Миналия месец рядкото щастие го държа три дена — подвикна една от съседките през отворената врата. — Мъжът ми каза, че Линбаба ходел по три три-четири пъти до тоалетна тогава всеки ден и пак по три-три-четири пъти всяка нощ. По цялата улица го разнасяха.

— О, да, спомням си — припомни си друга съседка. — Много се мъчеше! Какви физиономии правеше, като си правеше тоалета, йаар. Все едно прави бебе. И рядкото щастие беше много течно. Като вода беше и изтичаше много бързо, както когато гърмят с оръдията в Деня на независимостта, думмм. Ей така беше! Препоръчах му тогава да пие чанду-чай и акото му стана твърдо и пак с много хубав цвят.

— Хубаво си се сетила — измърмори одобрително Джони. — Идете да донесете чанду-чай за рядкото щастие на Линбаба.

— Не! — изпъшках аз. — Нямам рядко щастие! И запек нямам! Изобщо не съм имал възможност все още да отида по нужда! Не съм се събудил още, за Бога! Ох, какъв смисъл има? Хайде, готово. Мисля, че ще се оправиш, Амир. Но трябва да ти бия инжекция против тетанус.

— Няма нужда, Линбаба. Биха ми инжекция преди три месеца, след последното сбиване.

Почистих отново раната и я напудрих с антибиотична пудра. Превързах двайсет и шестте шева със свободна превръзка, предупредих го да не я мокри и му наредих да дойде пак след два дни на проверка. Той се опита да ми плати, но отказах. Никой не ми плащаше за лечението. Ала не принципът ме накара да откажа. Истината беше, че чувствах странен и необясним гняв — към Амир, към Джони, към себе си. Натирих го да си ходи. Той докосна краката ми й излезе заднишком от колибата, като на раздяла Джони Пурата го плесна по главата.

Тъкмо смятах да почистя, когато Прабакер се втурна вътре, сграбчи ме за ризата и ме помъкна към вратата.

— Колко хубаво, че не спиш, Линбаба — възкликна той задъхано. — Спестихме си времето да те будим. Трябва веднага да дойдеш с мен. По-бързо, моля те!

— За Бога, сега пък какво? — изохках. — Пусни ме, Прабу. Трябва да разчистя.

— Няма време за чистене, баба. Ела веднага, моля те. Няма проблеми.

— Има проблеми! — сопнах му се. — Никъде няма да ходя, докато не ми обясниш какво, по дяволите, става. Край, Прабу. Това е. Няма проблеми.

— Абсолютно трябва да дойдеш, Лин — настоя той и ме задърпа за ризата. — Приятелят ти е в затвора. Трябва да помогнеш!

Зарязахме колибата и се втурнахме по тесните, задръстени от мрака пътеки на заспалия бордей. На главната улица пред хотел „Президент“ хванахме такси и се понесохме по чистите, притихнали улици покрай Колонията на парсите, Сасун док и пазара „Колаба“. Таксито спря пред полицейския участък в „Колаба“, точно срещу входа на „Леополд“ от другата страна. Барът беше затворил, разбира се, широките метални решетки бяха спуснати до долу. Изглеждаше неестествено тих — призрачната тишина на популярно заведение, когато не работи.

Двамата с Прабакер влязохме в полицейския участък през входа. Сърцето ми туптеше учестено, но външно изглеждах спокоен. Всички ченгета в участъка говореха на марати — беше изискване за назначението им. Знаех, че ако нямат особена причина да ме заподозрат или предизвикат, с факта, че владея марати, щях да им угодя и едновременно да ги изненадам. С това щях да им се харесам и тази дребна слава щеше да ме предпазва. Но все пак това беше навлизане зад периметъра на врага и аз избутах наум тежкия заключен сандък със страх чак в дъното, далече от мен.

Прабакер заговори тихо на хавалдар — началника на полицията — пред високото метално стълбище. Мъжът кимна и се отдръпна встрани. Прабакер поклати глава и аз го последвах по стоманените стъпала към една площадка с тежка врата на първия етаж. Едно лице надникна иззад решетката. Големи кафяви очи огледаха наляво и надясно, а после вратата се отвори. Влязохме в преддверие, в което имаше бюро, малък метален стол и бамбукова койка. Надзирателят, който ни отвори, беше дежурен тази нощ. Той размени няколко думи с Прабакер, после ме изгледа сърдито. Беше дребен мъж с издуто шкембе и големи, много щръкнали мустаци, прошарени в сиво. Зад него имаше метална врата от свързани с панти части, подобна на акордеон. Зад нея очите на десетина затворници ни разглеждаха с напрегнат интерес. Надзирателят им обърна широкия си гръб и протегна ръка.

— Той иска ти да… — започна Прабакер.

— Разбрах — прекъснах го и бръкнах в джоба на джинсите си. — Иска бакшиш. Колко?

— Петдесет рупии — ухили се Прабакер с най-голямата си усмивка насреща на високия полицай.

Подадох на надзирателя банкнота от петдесет рупии и той я прибра, а после ми обърна гръб и отиде при металната врата. Последвахме го. Там се бяха насъбрали още повече мъже, съвсем будни и бъбриви, въпреки късния час. Надзирателят ги изгледа един по един, докато не млъкнаха. После ме извика. Когато застанах срещу металната решетка, тълпата се раздели и две фантастични фигури си пробиха път напред. Бяха мечкарите, мъжете със синя кожа, които доведоха мечока Кано в моя бордей по молба на Абдула. Те стигнаха до решетката и се вкопчиха в прътите, като ми бърбореха толкова бързо и припряно, че разбирах само по една на четири-пет думи.

— Какво става, Прабу? — попитах, съвсем стъписан. Когато Прабакер ми съобщи, че приятелят ми е в затвора, предположих, че говори за Абдула. Него очаквах да намеря зад решетките. Запристъпях наляво и надясно, като се опитвах да надникна зад мечкарите и зад останалите струпали се на решетката хора.

— Те са твои приятели, нали? — попита Прабакер. — Не помниш ли, Лин? Когато дойдоха с Кано за твойта мечешка прегръдка.

— Да, разбира се, че ги помня. При тях ли ме доведе?

Прабакер примига насреща ми, после бързо се обърна да види израженията на надзирателя и на мечкарите.

— Да, Лин — рече той тихо. — Тези хора помолиха да дойдеш. Ти… искаш да си тръгнеш ли?

— Не. А не. Просто няма значение. Какво искат те? Не им разбирам.

Прабакер ги помоли да обяснят какво искат и двамата мъже със синя кожа се развикаха, вкопчени в прътите на решетката като в дъските на сал сред открито море.

— Те казват, разправят, че са отседнали близо до Нейви Нагат и там намерили някакви други хора, дето също били мечкари, и имали една много тъжен и мършав мечок — заобяснява Прабакер, като се мъчеше да накара мъжете да се успокоят й да говорят по-бавно. — Разправят, — че тези другите си нямали уважение на мечока. Биели мечока с камшик и тоя мечок плачела и цялата я боляло.

Мечкарите заизливаха поток от думи, който накара Прабакер да се умълчи — той слушаше и кимаше, отворил уста да заговори. Още затворници се струпаха на вратата да слушат. Едната стена на коридора зад нея беше с високи прозорци с метални решетки. От другата страна на препълнения с хора коридор имаше няколко стаи. Мъжете се изсипваха от тези стаи и тълпата на вратата набъбна до стотина или повече затворници, и всички те слушаха, запленени, историята на мечкарите.

— Толкова здраво бъхтели тия горкия си мечок — преведе Прабакер. — И дори като плачел, тия не спирали да го бият, мечока. И да знаеш, мечокът бил женски.

Мъжете зад вратата откликнаха със сърдити, възмутени крясъци и състрадателни подвиквания.

— Нашите хора тука, те много се разсърдили на другите, дето биели тоя другия мечок. Затова отишли при другите и им казали, че не бива да бият никакви мечоци. Но те били много лоши и сърдити, ония. Последвали много крясъци и блъсканици и лоши думи. Един от ония, той напсувал нашите хора на сестрите. Нашите хора пък им казали на ония другите, задници. Лошите, те нарекли нашите хора мамицата им и копелета. Нашите хора ги напсували на братя. Другите пък ги напсували на още много работи. Нашите хора, те пък им отговорили с много…

— Давай по същество, Прабу.

— Да, Лин — отвърна той и заслуша внимателно. Последва продължителна пауза.

— Е? — подканих го.

— Продължават много лошите думи, Лин. — Той сви безпомощно рамене. — Но някои от тях, длъжен съм да кажа, много, много ги бива, да ти ги кажа ли?

— Не!

— Добре — каза той най-сетне. — Най-накрая някой извикал полицията и имало голямо сбиване.

Той пак млъкна и се заслуша в последвалото развитие на историята. Обърнах се към надзирателя и видях, че и той се е задълбочил в развитието на сагата също като затворниците. Докато слушаше, той дъвчеше паан, рунтавият му мустак мърдаше нагоре-надолу и несъзнателно подчертаваше интереса му. Съсредоточените слушатели одобриха с дружен рев нещо в историята и надзирателят също се присъедини към тях.

— Първо другите побеждавали в това голямото сбиване. Имало страшно много бой, Лин, като в „Махабхарата“. Тия лошите имали няколко приятели, които всичките се включили с юмруци и ритници и удари с чехъл. После Кано мечокът, той се разсърдил. Точно преди да дойде полицията, Кано мечока се включил в сбиването да помага на неговите си мечкари. И прекратил набързо боя. Събарял ония другите и наляво, и надясно. Тоя Кано мечок много хубаво се бие. Пребил лошите и приятелите им, хубавичко ги натупал!

— А после арестували сините мъже — завърших вместо него.

— Тъжно ми е да го кажа, но да. Арестували ги по обвинение в предизвикване на размирици.

— Добре. Да поговорим.

Прабакер, надзирателят и аз се дръпнахме на две крачки от вратата, до голото метално бюро. Погледнах през рамо и видях, че мъжете на вратата напрягат слух да подслушат разговора ни.

— Как се казва на хинди „гаранция“, Прабу? Разбери дали не можем да платим гаранция да ги пуснат.

Прабакер попита, но пазачът поклати глава и ни каза, че и дума не можело да става.

— Възможно ли е аз да платя глобата? — попитах на марати, като използвах широко приетия евфемизъм за подкуп на полицията.

Пазачът се усмихна и поклати глава. При сбиването пострадал полицай, обясни той, и нищо не зависело от него.

Вдигнах безпомощно рамене, отидох до решетката и съобщих на мъжете, че не мога да платя гаранция или рушвет, за да ги пуснат. Те ми задърдориха толкова бързо на развален хинди, че нищо не им разбирах.

— Не, Лин! — усмихна ми се лъчезарно Прабакер. — Те не се тревожат за тях си, за Кано се тревожат! И той е арестуван, този мечок. Те много се тревожат за техния мечок. За това искат ти да им помогнеш!

— Мечокът е арестуван? — попитах надзирателя на марати.

— Джи, ха! — отвърна той и усмивка на гордост изви рунтавия му мустак. — Господине, да Мечокът е в ареста долу!

Погледнах Прабакер. Той сви рамене.

— Мисля, че трябва да идем да видим тоя мечок? — предложи той.

— Да, трябва да видим мечока! — отговорих.

Слязохме по стоманените стълби на първия етаж и ни посочиха редица от килии точно под стаите, които видяхме горе. Надзирателят на първия етаж отвори една от стаите, надникнахме вътре и видяхме Кано мечока, седнал сред тъмната, празна килия. Стаята беше голяма, с дупка за тоалетна на пода в единия ъгъл. Вратът и лапите на мечока с грамадната муцуна бяха оковани и веригите бяха прекарани през металната решетка на единия прозорец. Той седеше, подпрял широкия си гръб на стената и протегнал напред задните си лапи. Изражението му — няма как иначе да опиша чертите му, освен като „изражение“ — бе неутешимо и дълбоко тревожно. Докато го наблюдавахме, той нададе продължителна, сърцераздирателна въздишка.

Прабакер бе застанал зад мен. Обърнах се да го попитам нещо и видях, че той плаче. Лицето му бе изкривено от риданията. Преди да успея да кажа нещо, той се провря покрай мен и се втурна към мечока, като заобиколи протегнатата ръка на надзирателя. Стигна до Кано, разперил ръце за прегръдка, притисна се към животното, прилепи глава до главата на Кано и започна да гали проскубаната козина, като мърмореше нежно. Спогледахме се с надзирателя. Мъжът вдигна вежди и енергично разтърси глава. Явно беше впечатлен.

— Аз го направих пръв, знаете ли — чух се да казвам на марати. — Преди около месец. Аз пръв прегърнах този мечок.

Надзирателят присви устни в жалостива, презрителна усмивка.

— Много ясно — подхвърли ми той подигравателно. — Прегърнал си го, че как!

— Прабакер! — извиках. — Хайде да приключваме с това!

Той се дръпна от мечока и тръгна към мен, като бършеше сълзи с опакото на ръцете си. Толкова беше съкрушен, че го прегърнах през раменете, за да го утеша.

— Дано нямаш нищо против, Лин — предупреди ме той. — Мириша същото като на мечок.

— Няма нищо — отвърнах му кротко. — Няма нищо. Да видим какво можем да направим.

След още десет минути разговор с надзирателите и другите полицаи се изясни, че е невъзможно да платим гаранция нито за мечкарите, нито за мечока им. Нищо не можехме да направим. Върнахме се при металната решетка и съобщихме на мечкарите, че не можем да им помогнем. Те се впуснаха отново в оживен диалог с Прабакер.

— Те знаят всичко, че не можем да им помогнем — поясни ми Прабакер след няколко минути. — Но искат да ги сложат в същата килия с Кано. Тревожат се за Кано, защото е самотен. От бебе той никога не е спал сам, нито една нощ. Само заради това те страшно се тревожат. Казват, че Кано, той ще го е страх. Ще спи лошо и ще сънува страшно много страшни сънища. Ще плаче от самота. И ще го е срам, че е в затвора, защото той иначе си е много мирен гражданин, този мечок. Те искат само да слязат в оная килия с Кано да му правят хубава компания.

Щом Прабакер приключи с обяснението, единият от мечкарите ме погледна в очите. Мъжът бе обезумял. Лицето му бе изкривено от тревога. Болката бе изпънала устните му като муцуната на ръмжащо животно. Той повтаряше отново и отново една и съща фраза с надеждата, че с повтаряне и със силата на чувството ще ме накара да разбера. Изведнъж Прабакер отново избухна в сълзи — хлипаше като дете, вкопчен в металната решетка.

— Какво казва той, Прабу?

— Казва, че човек трябва да обича своя мечок, Лин — преведе ми Прабакер. — Така го казва. Човек трябва да обича своя мечок.

Преговорите с нощните надзиратели и останалите полицаи, след като им представихме молбата, която можеха да удовлетворят, без да изкривяват правилата до точката на пречупване, бяха безкрайни. Прабакер се впусна в енергичен театрален пазарлък — протестираше и умоляваше с еднаква пламенност. Най-накрая се стигна до взаимна уговорка за сумата — двеста рупии, около дванайсет американски долара — и мустакатият надзирател отключи решетката на мечкарите, докато аз му подавах банкнотите. Странно шествие от хора и намерения — ние се изнизахме надолу по стоманените стълби и надзирателят на долния етаж отключи килията, приютила Кано. Щом чу гласовете им, огромният мечок се надигна от пода, а после, придърпан от веригата, застана на четири крака. Той заклати глава насам — натам в радостен танц и затропа с лапи по пода. Когато мечкарите се втурнаха към него, Кано пъхна муцуна в подмишниците им и започна да души дългите им расти, сумтеше и вдъхваше миризмата. Сините мъже от своя страна го галеха нежно и се опитваха да поемат тежестта на веригите. Оставихме ги така прегърнати. Когато стоманената врата се затръшна, звукът проехтя из празното фоайе и изтръгна ехо от камъка. От него ме полазиха тръпки, докато двамата с Прабакер излизахме от полицейския участък.

— Много хубаво нещо направи тази нощ, Линбаба — избърбори Прабакер. — Човек трябва да обича своя мечок. Така казаха те, тези мечкарите, и ти го направи да се сбъдне. Много, много, много хубаво нещо направи.

Събудихме един спящ шофьор на такси пред участъка на „Колаба Козуей“. Прабакер седна с мен на задната седалка — наслаждаваше се на възможността да си поиграе на турист в едно от такситата, които често караше. Щом колата потегли от бордюра, аз се обърнах и забелязах, че ме гледа втренчено. Извърнах очи. Миг по-късно се обърнах пак и открих, че продължава да ме гледа. Намръщих му се и той поклати глава. Усмихна ми се с онази усмивка, с която прегръщаше целия свят, и сложи ръка на сърцето си.

— Какво? — сопнах му се аз, въпреки че усмивката му бе неустоима и той си го знаеше, а в душата си вече и аз се усмихвах с него.

— Човек… — заговори той, декламирайки думите със сакраментална тържественост.

— О, не пак, Прабу.

— … трябва да обича своя мечок — завърши той, потупа се по гърдите и заклати глава като полудял.

— Ох, Боже, помози — изпъшках, извърнах глава и се загледах в странното раздвижване и протягане на пробуждащата се улица.

На влизане в бордея двамата с Прабакер се разделихме и той се запъти към чайната на Кумар за ранна закуска. Беше въодушевен. Приключението ни с мечока Кано му беше осигурило пленителна нова история — с него самия в една от главните роли — която да разкаже на Парвати, едната от двете хубави дъщери на Кумар. Нищо не ми беше казал за Парвати, но го бях виждал как разговаря с нея и се досещах, че се влюбва. Според ухажорския маниер на Прабакер младежът не трябва да носи цветя и шоколадови бонбони на жената, която обича — а истории от големия свят, където мъжете се борят с демоните на плътта и чудовищната несправедливост. Той й носеше клюки, скандали и съкровени тайни. Носеше й истината за смелото си сърце и непослушната тайнствена благоговееща почуда, която бе извор на смеха и усмивката му, огромна като небето. И докато го гледах как бърза към чайната, видях как вече клати глава и ръкомаха, репетирайки историята, която й носеше като подарък за новия ден.

Вървях в сивото разсъмване, докато бордеят се пробуждаше с мърморене. Димът от стотици малки огньове се виеше над пътеките. Фигури, увити в цветни шалове, изникваха и се стапяха сред струите мъгла. Мирисът на роти, шито се пържеха на газовите котлони, и на чай, врящ в ароматните чайници, се смесваше с хорските миризми на кокосова помада за коса, сапун с дъх на сандалово дърво и пропити с камфор дрехи. Сънени лица ме поздравяваха на всеки завой по лъкатушните пътеки, усмихваха се и ми отправяха благословиите на утрото на шест езика и на поне толкова различни религии. Влязох в колибата си и огледах с новооткрита привързаност скромната й уютна сиромашия. Хубаво беше да си у дома.

Разтребих колибата си и се присъединих към утринното шествие от мъже, които се изнизваха към бетонния кей, който използвахме за тоалетна. Когато се върнах, открих, че съседите са ми приготвили две пълни кофи топла вода да се изкъпя. Рядко си правех уморителния и отнемащ много време труд да топля няколко тенджери вода на газовия котлон — предпочитах по-мързеливото, макар и не толкова разкошно къпане със студена вода. Моите съседи знаеха това и понякога ми я топлеха. Услугата никак не беше дребна. Водата, най-ценната стока във всеки бордей, трябваше да се носи от общинския кладенец в законната част, на триста метра зад бодливата тел. Тъй като отваряха кладенеца само два пъти дневно, стотици хора се блъскаха да налеят вода и всяка кофа се издърпваше на светло с блъскане, драпане и крясъци. След като я донесяха и прекарваха през бодливата тел, водата трябваше да се топли в тенджери на малки газови котлони и за това отиваше относително скъпо гориво. Но когато правеха това за мен, никой от съседите ми не изтъкваше заслугата си, нито пък очакваше благодарности. Водата, която използвах, можеше да е стоплена и донесена от семейството на Амир в знак на благодарност за лечението. Можеше да я е донесъл най-близкият ми съсед или дори някой от петимата шестима души, които стояха наоколо и ме гледаха как се къпя. Никога нямаше да разбера. Това беше едно от дребните неща, около които не се вдигаше шум и които съседите правеха за мен всяка седмица.

В известен смисъл, гетото съществуваше въз основа на тези анонимни дела, за които никой не искаше благодарност — незначителни, почти тривиални сами по себе си, но взети заедно, решаващи за оцеляването на бордея. Ние успокоявахме децата на съседите като свои, когато заплачеха. Затягахме отпуснатото въже на някоя чужда колиба, когато забележехме, че провисва, и нагласяхме разместилия се пластмасов покрив на минаване покрай него. Помагахме си, без да ни молят, сякаш всички принадлежахме към едно огромно племе или семейство, а хилядите колиби бяха просто покривите на общия ни дом.

Закусвах с Касим Али Хюсеин по негова покана. Пихме сладък чай, подправен с карамфил, и ядохме роти, подобни на гофрети с гхи и захар, навити на руло. Предния ден прокажените на Ранджит ми бяха доставили нова партида лекарства и бинтове. Тъй като ме нямаше цял следобед, бяха оставили вързопите на Касим Али. Прегледахме ги заедно. Касим Али не можеше да чете и пише на английски и настоя да му обясня съдържанието и приложението на различните капсули, таблетки и разтвори, които бях поръчал. Един от синовете му, Аюб, седна при нас и записа името и описанието на всяко лекарство на урду на малки листчета, а след това търпеливо залепи с тиксо етикет на всяко шишенце или тубичка с крем. Тогава не знаех, но Касим Али бе избрал Аюб за мой помощник, за да научи всичко възможно за лекарствата и приложението им, за да ме замести, като ми дойде времето да напусна коптора — а първият човек на коптора бе сигурен, че то ще дойде.

Беше единайсет часът, когато най-сетне намерих време да се отбия в къщичката на Карла близо до пазара „Колаба“. Почуках, но никой не ми отвори. Съседите й ми казаха, че е излязла един час по-рано. Нямаха представа кога ще се върне. Ядосах се. Бях оставил вътре обувките и джинсите си и нямах търпение да си ги прибера и да смъкна тези свободни, ала неудобни дрехи, тези дрехи, които бяха нейни. Не преувеличавах, когато й казах, че джинсите, фланелката и обувките бяха единствените ми дрехи. В колибата ми бяха останали единствено две лунги, които използвах за спане, къпане и когато си изперях джинсите. Можех да си купя нови дрехи — фланелка, джинси и кецове щяха да ми струват не повече от четири-пет американски долара на пазара за дрехи на Улицата на модата, но исках собствените си дрехи, дрехите, в които се чувствах добре. Оставих й куп оплаквания на една бележка и се отправих на срещата с Кадербай.

Когато пристигнах, голямата къща на улица Мохамед Али изглеждаше празна. Шестте плоскости на входната врата бяха издърпани встрани и просторното мраморно фоайе бе отворено. Хиляди хора всеки час минаваха покрай него, но къщата беше известна и като че никой на улицата не ми обърна внимание, когато почуках на зелената дървена врата, за да съобщя за пристигането си, и влязох. След малко Назир излезе да ме посрещне с леко враждебно навъсено изражение. Той ми посочи да сменя обувките си с чифт домашни чехли и ме поведе по тесен коридор с висок таван в посока, обратна на стаята, в която бях предната вечер. Преминахме покрай няколко затворени стаи, коридорът описа два десни завоя и най-сетне излезе в един вътрешен двор.

Просторното овално пространство бе отворено към небето в центъра, сякаш бяха изрязали голяма дупка в дебелия зидан таван. Беше застлан с тежки квадратни каменни плочи от Махаращра и обкръжен с арки с колони, които създаваха впечатлението за манастирски двор. В големия кръг на вътрешната градина имаше много растения, цъфнали храсти и пет високи, стройни палми. Фонтанът, който бях чул в залата за събрания, когато разговаряхме за страданието, се намираше в центъра. Представляваше мраморен кръг, около метър висок и четири метра в диаметър, с един-единствен огромен неодялан камък в средата. Водата сякаш избликваше от самата сърцевина на огромния камък. На върха му тънката струя се извиваше във формата на лилия, преди да се разплиска нежно по гладкия, закръглен валчест камък и да се влее на ритмични пеещи вълни в шадравана. Кадербай седеше на тръстиково императорско кресло от едната му страна. Четеше книга, която, щом аз влязох, затвори и остави на покритата със стъкло масичка.

— Салам алейкум, господин Лин — поздрави ме той. Мир вам.

— Ва алейкум салам. Аап каизе хаин? Мир вам също. Как сте, господине?

— Добре съм, благодаря. Бесните кучета и англичаните нека си се разхождат на пладнешкото слънце, но аз предпочитам да седя тук, в сянката на моята скромна градина.

— Не е чак толкова скромна, Кадербай — отбелязах.

— Мислиш ли, че е прекалено разкошна?

— Не, не, нямах предвид това — побързах да кажа, защото точно това си мислех. Не ми излизаше от ума, че той притежава бордея, в който живеех — прашния голташки коптор, в който живееха двайсет и пет хиляди души, където след осем месеца без дъжд не вирееше никаква зеленина и единствената вода, разпределяна на дажби, бе вадена от кладенци, заключени с катинар през повечето време. — Това е най-красивото място, което съм виждал в Бомбай. Не бих могъл да си го представя, като гледам от улицата.

Той се вгледа в мен, сякаш преценяваше точната ширина и дълбочина на лъжата, а после ми посочи малка табуретка — единствения друг стол в двора.

— Седнете, моля, господин Лин. Ял ли сте?

— Да, благодаря, закусвах късно.

— Позволете да ви предложа поне чай. Назир! Идхар-ао! — провикна се той и гласът му стресна двойката гълъби, които кълвяха трошици в краката му. Птиците излетяха и запърхаха около гърдите на Назир, когато той влезе. Явно не се бояха от него, дори го познаваха. Те кацнаха отново на каменните плочи и го последваха като кученца.

— Чай боно, Назир — нареди Кадербай. Тонът, с който разговаряше с шофьора, бе властен, ала не и свиреп и предположих, че това е единственият тон, при който Назир се чувстваше удобно и който уважаваше. Якият афганец се оттегли мълчаливо, а гълъбите заситниха подире му и влязоха в къщата.

— Кадербай, има нещо, което искам да кажа преди… да преминем към други теми — започнах аз тихо. Следващите ми думи го накараха бързо да вдигне глава и разбрах, че цялото му внимание е съсредоточено върху мен. — Става дума за Сапна.

— Да, продължете — промърмори той.

— Ами, снощи много мислих за онова, за което разговаряхме и за което ме помолихте на събранието — да ви помогна и така нататък, и имам проблем.

Той се усмихна и вдигна изпитателно вежда, но не каза нищо и бях принуден да дообясня:

— Знам, че не се изразявам много добре, но някак си не ми се струва редно. Без значение какво е сторил този тип, не искам да бъда в положението на… ами, на нещо като ченге. Няма да е редно да работя с тях, дори и косвено. В моята страна „да помагаш на полицията в разследването“ е евфемизъм за доносничество. Съжалявам. Разбирам, че този тип е убивал хора. Ако искате да го преследвате, това си е ваша работа, и ще съм щастлив да ви помогна с каквото мога. Но не искам да си имам работа с ченгетата, нито да им помагам. Ако действате извън закона, само ако искате лично да го преследвате и да го ликвидирате, по каквито и да било ваши си причини, тогава с радост ще ви помогна. Бройте ме, ако искате да се борите с неговата банда, които и да са те.

— Има ли още?

— Не. Горе-долу… това е.

— Много добре, господин Лин — отговори той. Докато ме гледаше, лицето му оставаше безизразно, но очите му се смееха озадачаващо. — Мога да ви успокоя, смятам, като ви уверя, че макар и да помагам финансово на голям брой полицаи, така да се каже, аз никога не работя с тях. Ала мога да ви кажа, че въпросът със Сапна е дълбоко личен и би ми се искало, ако желаете, да ми споделяте каквото и да е за този ужасен човек, да говорите единствено с мен. Няма да говорите с никого от господата, с които се запознахте тук снощи, за Сапна, нито… с когото и да било другиго. Договорихме ли се?

— Да. Да, договорихме се.

— Има ли и още нещо?

— Ами, не.

— Отлично. Тогава, да поговорим по работа — днес разполагам с много малко време, господин Лин, затова ще започна направо по същество. Услугата, за която ви споменах вчера… Искам да научите едно малко момченце на име Тарик на английски. Не всичко, разбира се, но достатъчно, за да подобри значително английския си и да разполага с малко предимство, когато започне формалното си образование.

— Е, ще се радвам да опитам — заекнах, стъписан, но не и уплашен от молбата. Смятах се за компетентен да преподавам основите на езика, на който пишех всеки божи ден. — Не зная колко добър учител ще излезе от мен. Мисля, че сигурно има много хора, по-добри от мен, но ще се радвам да се пробвам. Къде искате да го обучавам? Тук ли ще идвам да го уча?

Той ме погледна с блага, почти нежна снизходителност.

— Ама защо, той ще живее при вас, искам да го вземете да живее при вас за постоянно за два и половина — три месеца. Той ще живее с вас, ще се храни с вас, ще спи у вас, ще ви придружава там, където отивате. Аз искам той не само да заучи английските фрази. Искам да се научи да живее по английски. Така, както живеете вие. Искам той да се научи на това в постоянната ви компания.

— Но… но аз не съм англичанин — възразих тъпо.

— Няма значение. Достатъчно сте англичанин, не мислите ли? Вие сте чужденец и ще го научите да живее като чужденец. Това е желанието ми.

Мозъкът ми гореше, мислите ми се пръснаха, пляскайки с криле като птиците, които той стресна с гласа си. Трябваше да има начин да се измъкна. Това беше невъзможно.

— Но аз живея в жопадпати. Знаете го. Там животът не е лек. Колибата ми е много малка и в нея няма нищо. Ще се чувства неуютно. А и… тя е мръсна, и тясна и… къде ще спи, и така нататък?

— Положението ви ми е известно, господин Лин — отвърна той малко троснато. — Точно на това, на вашия живот в жопадпати искам да се научи той. Кажете ми откровено, смятате ли, че има какво да се научи в бордея? Мислите ли, че ще му е от полза да живее известно време сред най-бедните хора в града?

Точно така мислех, разбира се. Струваше ми се, че за всяко дете, и най-вече за синовете и дъщерите на богатите, би било от полза да види какъв е животът в бордея.

— Да, предполагам, че да. Да, мисля, че е важно да види как живеят хората там. Но разберете ме, това за мен е огромна отговорност. Не съм от хората, които полагат забележителни грижи за себе си. Не знам как се гледа дете.

Назир донесе чая и приготвен шилом.

— А, ето и нашия чай. Първо ще попушим, нали?

Първо попушихме. Назир приклекна да попуши с нас. Когато Кадербай дръпна от глинената лула, Назир ми отправи сложна поредица от кимвания, намръщени гримаси и намигания, които явно казваха „Гледай, виж как господарят пуши, виж какъв велик господар е, колко е важен, каквито ние с теб няма да сме никога, виж какви сме късметлии, че сме тук с него.“

Назир беше с една глава по-нисък от мен, но предположих, че е поне с няколко кила по-тежък. Вратът му беше толкова дебел, че сякаш дърпаше мощните плещи към ушите му. Яките ръце, които опъваха шевовете на ризата ми, бяха мъничко по-тънки от бутовете му. Широкото му и постоянно навъсено лице бе съставено от три спускащи се — надолу дъги, подобно на нашивките на сержантските пагони. Първата бяха веждите, които започваха малко над очите, точно между тях и се спускаха, настръхнали и неуправляеми, по склона на намръщеното му чело чак до самите очи. Втората извивка започваше от дълбоките бразди покрай ноздрите му и разделяше лицето му чак до челюстта. Третата бе прокарана от унилата и свадлива безрадостност на устата му — обърнатата подкова на лошия късмет, която съдбата бе заковала над вратата на живота му.

На кафявата кожа на челото му силно изпъкваше лилав белег. Тъмните му очи се въртяха в дълбоките орбити като преследвани същества в постоянно търсене на скривалище. Ушите му все едно ги бе ръфал звяр, за да си изтъпи зъбите, но се беше отказал от тая работа. Но най-поразителен беше носът му — инструмент, толкова грамаден и величествено увиснал, че сякаш бе измислен за някакво по-глобално предназначение от простото вдъхване на въздух и аромати. Тогава, когато за пръв път го опознах, той наистина ми се стори грозен, но не толкова заради некрасивите му черти, колкото заради унинието в тях. Струваше ми се, че никога дотогава не бях виждал човешко лице, на което усмивката беше претърпяла такова пълно поражение.

Лулата се върна при мен за трети път, но пушекът беше горещ и имаше противен вкус. Обявих я за изпушена. Назир я сграбчи грубо от ръцете ми, задърпа с яростна решителност и успя да извлече мръснокафяво кълбо от дим. После я изтръска в шепата си и от нея се изсипа малко бяла пепел. След като се увери, че го гледам, той издуха пепелта в краката ми, прокашля се заплашително и ни остави.

— Назир не ме харесва особено.

Кадербай се засмя с внезапен, много младежки смях. Той ми хареса и аз също се засмях с него, макар и да не разбирах защо се смееше.

— А ти харесваш ли Назир? — попита ме той през смях.

— Не, не го харесвам — отвърнах и се разсмяхме още по-силно.

— Ти не искаш да учиш Тарик на английски, защото не искаш да поемеш отговорността — каза той, когато смехът утихна.

— Не е само това… Ами, да, всъщност точно това е. Просто… — вгледах се умолително в златистите му очи. — Не ме бива да поемам отговорност. А това… това е голяма отговорност. Прекалено голяма. Няма да се справя.

Той се усмихна, пресегна се и положи длан на ръката ми.

— Разбирам. Безпокоиш се. И това е нормално. Безпокоиш се, че нещо може да се случи с Тарик. Безпокоиш се, че ще загубиш свободата си да ходиш, където си искаш и да правиш каквото си искаш. Това е съвсем естествено.

— Да — измърморих облекчено. Той наистина разбираше. Знаеше, че не мога да изпълня молбата му. Щеше да ме пусне. Седнал там, на ниската табуретка до креслото му, трябваше да го гледам отдолу и се чувствах ощетен. Освен това почувствах внезапен прилив на обич към него, обич, която сякаш произлизаше и зависеше от неравенството между нас. Беше обичта на васала, едно от най-силните и най-тайнствените човешки чувства.

— Много добре. Моето решение, Лин, е следното — ще вземеш Тарик с теб, нека остане с теб за два дни. Ако след тези четирийсет и осем часа смяташ, че е невъзможно това да продължи, ще го доведеш отново тук и няма да искам нищо повече от теб. Но съм убеден, че той няма да ти създава проблеми. Племенникът ми е чудесно момче.

— Вашият… племенник?

— Да, четвъртият син на най-малката ми сестра Фарища. Той е на единайсет години. Научил е някои английски думи, говори гладко хинди, пащо, урду и марати. Не е много висок за възрастта си, но има желязно здраве.

— Вашият племенник… — започнах аз отново, но той бързо ме отряза:

— Ако решиш, че можеш да направиш това за мен, ще видиш, че моят скъп приятел в жопадпати Касим Али Хюсеин — познаваш го, разбира се, началникът — ще ти помага по всякакъв начин. Той ще уреди някои семейства, включително и неговото собствено, да споделят отговорността с теб и да осигурят подслон на момчето да преспива, не само в твоя дом. Много приятели ще ти помагат да се грижиш за Тарик. Искам той да опознае най-тежкия живот на най-големите бедняци. Но преди всичко искам да придобие опита с учител по английски. Последното означава много за мен. Когато бях малък…

Той млъкна и остави погледа му да се измести към фонтана и мократа повърхност на големия валчест камък. Очите му заблестяха — течната светлина на камъка се отразяваше в тях. После за миг, като сянка на облак над гладки хълмове в слънчев ден, те добиха сериозно изражение.

— Значи, четирийсет и осем часа — върна се той с въздишка на темата. — След това, ако го доведеш при мен, аз няма да си помисля нищо лошо за теб. А сега е време да се запознаеш с момчето.

Кадербай посочи към манастирските арки зад мен, обърнах се и видях момчето, което вече стоеше там. Наистина беше дребно за възрастта си. Кадербай беше казал, че е на единайсет години, но не изглеждаше на повече от осем. Облечено в чиста изгладена курта — пижама и кожени сандали, то стискаше в прегръдките си вързоп от хасе и ме гледаше с такова отчаяние и недоверие, че очаквах всеки миг да избухне в сълзи. Кадербай го извика и момчето дойде при нас, заобиколи ме отдалече и застана от другата страна на чичовото си кресло. Колкото повече се приближаваше, толкова по-нещастно изглеждаше. Кадербай му заговори бързо и строго на урду и ме посочи на няколко пъти. Щом свърши, момчето дойде до табуретката и ми протегна ръка.

— Много здравейте — каза то, окръглило очи от нежелание и страх.

Ръкувах се с него — малката му ръчица изчезна в моята. Нищо не приляга така в дланта и не е толкова на мястото си, и не вдъхновява толкова закрилническия инстинкт като детската ръка.

— Здравей и ти, Тарик — казах, усмихнат пряко волята си.

В отговор в погледа му трепна мъничка, изпълнена с надежда усмивка, но съмненията бързо я угасиха. Той погледна отново чичо си и в погледа му се четеше отчаяно нещастие, изпъна неразтворените си устни и така присви малките си ноздри, че те побеляха в ъгълчетата.

Вместо отговор Кадербай се втренчи в момчето, сякаш му внушаваше сила, после стана и отново извика Назир със същото приглушено подвикване.

— Простете, господин Лин, но има куп задачи, които изискват спешно да им обърна внимание. Ще ви очаквам след два дни, ако не сте доволен, на? Назир ще ви изпрати.

Той се обърна, без да погледне момчето, и тръгна към сенчестите арки. Двамата с Тарик го сподирихме с поглед — и двамата се чувствахме изоставени и предадени. Назир ни изпрати до вратата. Когато се преобух, той се наведе и притисна момчето до гърдите си с неочаквана, пламенна нежност. Тарик се притисна към него, хвана го за косата и се наложи аз да го изтръгна от прегръдката. Когато отново се изправихме, Назир ме изгледа красноречиво и заплашително — ако нещо се случи на това момче, ще отговаряш пред мен — а после ни обърна гръб.

Минута по-късно бяхме навън, на улицата, която минаваше покрай джамията „Набила“ — един мъж и едно момче, стиснали здраво ръцете си, но нищо друго не ни обединяваше, освен стъписването пред силната личност, която ни събра против волята ни. Тарик просто беше послушен, но в моята безпомощност да се противопоставя на Кадербай имаше някакво малодушие. Бях капитулирал твърде бързо и го знаех. Отвращението от мене самия си бързо се превърна в самомнителност. „Как може да причини подобно нещо на дете — питах се аз — на собствения си племенник, с такава лекота да го даде на чужд човек? Не виждаше ли, че момчето никак не иска? Какво коравосърдечие и неуважение към правата и добруването на детето! Само човек, който смята другите за свои играчки, би дал дете на такъв като… като мен.“

Побеснял от своето покорство — как му позволих да ме принуди към това? — и пламнал от злоба и себелюбие, влачех Тарик подире си из уличното гъмжило. Точно когато подминавахме главния вход на джамията, мюезинът призова към молитва от минаретата над нас.

„Аллах ху Акбар Аллах ху Акбар

Аллах ху Акбар Аллах ху Акбар

Аш-хаду ан-ла ила ха-иллалла

Аш-хаду ан-ла ила ха-иллалла“

 

„Бог е велик, Бог е велик,

Аз съм свидетел, че няма друг бог, освен Бог…“

Тарик задърпа китката ми с две ръце и ме накара да спра. Посочи входа на джамията, а после и кулата над нея, откъдето гласът на мюезина кънтеше от високоговорителите. Поклатих глава и му казах, че нямаме време. Той не помръдна и задърпа още по-здраво китката ми. Казах му на хинди и марати, че не съм мюсюлманин и не искам да влизам в джамията. — Той не отстъпи и продължи да ме дърпа към входа, докато вените не изпъкнаха на слепоочията му. Най-сетне се изтръгна от хватката ми и заприпка нагоре по стъпалата на джамията, изрита сандалите си и се стрелна вътре, преди да успея да го спра.

Ядосан и разколебан, аз обикалях край широкия открит сводест вход на джамията. Знаех, че е позволено да влизат и невярващи. Хора от всякаква вяра можеха да влязат във всяка джамия и да се помолят, да медитират или просто да се чудят и разглеждат. Но знаех и че мюсюлманите смятат себе си за малцинство под обсада в града, в който преобладаваха индуистите. Яростните стълкновения между фанатици бяха доста обичайно явление. Прабакер веднъж ме предупреди, че е имало сблъсъци между войнствени индуисти и мюсюлмани тъкмо около тази джамия.

Нямах представа какво да правя. Сигурен бях, че има и други изходи и ако момчето реши да избяга, надали бих успял да го открия. При мисълта, че може да ми се наложи да се върна при Кадербай и да му кажа, че съм загубил племенника му на няма и сто метра от мястото, където ми го повери, сърцето ми се разтуптя, свито от уплаха.

И точно когато се реших да вляза в джамията и да го потърся, Тарик се появи и прекоси отляво надясно огромния вестибюл, украсен с изящни плочки. Ръцете, краката и главата му бяха мокри, като че се беше измил набързо. Наведох се във входа, доколкото посмях, и забелязах, че момчето зае място зад група мъже и започна да се моли.

Седнах на една празна количка и запалих цигара. За голямо мое облекчение Тарик излезе след няколко минути, прибра си сандалите и дойде при мен. Застана много близо до мен, погледна ме в очите и се усмихна намръщено — едно от онези великолепни противоречиви изражения, които явно владеят само децата, сякаш беше уплашен и радостен едновременно.

— Зур! Зур! — обясни ми той, че е време за обедната молитва. Тонът му бе забележително твърд за такова малко дете. — Аз благодаря ти на Бог. Ти няма ли да благодаря ти на Бог, Линбаба?

Подвих коляно пред него и го стиснах за рамената. Той трепна, но аз продължих да го стискам. Гледах сърдито. Знаех, че изражението ми изглежда сурово и може би дори жестоко.

Той се намръщи, дързък и уплашен. После момчешкото му лице се вцепени в маската, която слагаме, когато се борим с плача. Видях как очите му се насълзиха, една сълза се търколи по мократа му буза. Изправих се и се отдръпнах от него. Огледах се и забелязах, че неколцина мъже и жени са спрели на улицата и ни гледат със сериозни, ала все още неразтревожени лица. Протегнах ръка с разтворена длан към момчето. Той неохотно ми даде своята и аз поех по улицата към най-близката стоянка на таксита.

Погледнах през рамо и забелязах, че хората ни следят. Сърцето ми туптеше. Гъста, лепкава смес от емоции кипеше в мен, но знаех, че това е най-вече гняв, и то насочен предимно към мен самия. Спрях, момчето също се спря до мен. Задишах дълбоко, като се борех да запазя самообладание. Когато погледнах Тарик, той ме гледаше втренчено, килнал глава на една страна.

— Извинявай, че ти се ядосах, Тарик — казах спокойно и го повторих на хинди. — Няма да се повтори. Но моля те, моля те, не бягай така от мен. Така много ме плашиш и ме тревожиш.

Момчето ми се ухили — за първи път ми се усмихваше истински. Слисано забелязах колко приличаше усмивката му на грейналата като пълна луна усмивка на Прабакер.

— Бог да ми е на помощ — рекох и въздъхнах от дън душа. — Не и още един.

— Да, много окей! — съгласи се Тарик и разтърси ръката ми с гимнастически ентусиазъм. — Бог да ти е на помощ, и на мен, цял ден, моля!