Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (18)

Осемнайсета глава

В началото на скалистия нос, вдаващ се в морето там, където бордеят свършваше, имаше мангрови гори вляво, а после той навлизаше в дълбоките води и описваше дълъг лунен сърп от вълнички с бели гребени по посока на Нариман Пойнт. Мусонът беше в разгара си, но точно сега от сиво-черния океан на нацепеното от светкавици небе не падаше нито капка. Птици се спускаха, нагазваха в плиткото блато и се сгушваха сред стройните трептящи тръстики. Рибарски лодки мятаха мрежи в бурните вълни на крайбрежието. Деца плуваха и си играеха покрай скалистия, обсипан с дребни камъчета бряг. Край златистия полумесец от другата страна на малкия залив се извисяваха кулите, в които живееха богаташите — рамо до рамо, рамо до рамо чак до квартала с посолствата в Пойнт. По широките дворове и площадки за игра те се разхождаха и дишаха чист въздух. От далечния бордей белите ризи на мъжете и пъстроцветните сарита на жените приличаха на многобройни мъниста, нанизани на черните нишки на асфалтовите алеи. Въздухът там, на скалистия бряг под копторите, беше чист и прохладен. Тишината бе достатъчно плътна, за да погълне случайните звуци. Този квартал бе известен като „Колаба Бек“ бей. Малко места в града бяха по-подходящи за духовна и физическа равносметка, която тормози преследвания човек, застигнат от лоши поличби.

Седях сам върху един камък, по-голям и по-плосък от другите, и пушех цигара. По онова време пушех, защото като всички останали пушачи в света, исках да умра също толкова, колкото исках и да живея.

Слънчевите лъчи изведнъж разбутаха подгизналите мусонни облаци и за няколко кратки мига прозорците на блоковете от другата страна на залива се превърнаха в ослепителни бляскави огледала на златното Слънце. После по целия хоризонт дъждовните облаци се прегрупираха и бавно покриха сияйния кръг на небето. Трупаха се един след друг, докато то не се набразди от тъмни мокри облачни вълни, досущ като морето.

Запалих нова цигара от предишната и се замислих за любовта и за секса. Под натиска на Дидие, който позволяваше на приятелите си всякакви тайни, признах, че откакто съм пристигнал в Индия, не съм спал с жена. „Това е твърде много време между питиетата — хлъцна той от ужас. — И според мен ще е хубаво да се наквасиш здравата, ако ми схващаш мисълта, и то съвсем скоро.“ И беше прав, разбира се — колкото по-дълго се въздържах, толкова по-важно сякаш ставаше то. В бордея бях заобиколен от красиви индийки, девойки и жени, които пробуждаха малки симфонии от вдъхновение. Но никога не позволявах на очите и мислите си да стигнат твърде далеч по техен адрес — това би компрометирало всичко онова, което бях и което вършех като лекаря на коптора. Но имах шансове с чужденки, с туристки при всяка втора сделка, която сключвах през ден. Германки, французойки и италианки често ме канеха в хотелските си стаи да пушим, след като ги уреждах да си купят хашиш или трева. Знаех, че обикновено става дума за нещо повече от пушене. И се изкушавах. Понякога дори копнеех за това. Но не можех да избия Карла от ума си. И дълбоко вътре в мен — все още не зная дали любовта, страхът или добрата преценка будят това чувство — с цялата си интуиция усещах, че ако не я дочакам, това няма да се случи никога.

Не можех да обясня тази любов нито на Карла, нито на никого, включително и на себе си. Никога не бях вярвал в любовта от пръв поглед, докато всеки атом от тялото ми по някакъв начин не бе променен. Сякаш бях зареден със светлина и топлина. Само я погледнах, и вече бях друг, завинаги. И от този миг нататък любовта, която бликна в сърцето ми, сякаш повлече целия ми живот подир себе си. Чувах нейния глас във всеки прелестен звук, който вятърът увиваше около мен. Виждах лицето й всеки ден в бляскавите огледални проблясъци на паметта си. Понякога, когато мислех за нея, жаждата да я докосна, да я целуна, да вдишам една минута с аромат на канела от черната й коса раздираше гърдите ми и смачкваше въздуха в дробовете ми. Облаци, натежали от бремето на мусонния дъжд, се скупчваха над града, над главата ми и през тези седмици ми се струваше, че цялото това сиво небе е моята безутешна любов. Мангровите дървета трепереха с моята страст. Нощем през твърде много нощи неспокойният ми сън вълнуваше и разбунваше океана в похотливи мечти, а всяка сутрин Слънцето изгряваше с нова любов към нея.

Но тя не беше влюбена в мен, беше ми казала, и не искаше да я обичам. В опит да ме предупреди, да ми помогне или може би да ме спаси, Дидие веднъж ми каза, че никой не скърби по-дълбоко и по-покъртително от едната половина в голяма любов, на която не е писано да се сбъдне. И беше прав, разбира се, до известна степен. Но не можех да я зарежа — тази надежда да я обичам — и не можех да пренебрегна инстинкта, който ми заповядваше да чакам, да чакам, да чакам.

Имаше и друга обич — бащината обич или синовната обич, която изпитвах към Кадербай. Господарят Абдел Кадер Хан. Приятелят му Абдул Гани го беше нарекъл опора, с хиляди животи, привързани към неговия живот, за да намерят сигурност. Собственият ми живот като че беше един от тях. Ала не прозирах ясно начина, по който съдбата ме беше свързала с него, нито бях напълно свободен да си тръгна. Когато Абдул разказваше как е търсил мъдростта и отговорите на трите големи въпроса, той несъзнателно описа как аз самият търсех нещо или някого, в когото да повярвам. Бях вървял по същия прашен и изровен път към вярата. Но винаги, когато чувах разказ за вяра, всеки път, когато виждах някой нов гуру, стигах до едно и също: разказът бе някак неубедителен, а гуруто — несъвършен. Всяка вяра изискваше от мен да приема някакъв компромис. Всеки учител изискваше да затворя очи за някой недъг. А после се появи Абдел Кадер Хан и се усмихваше на моите подозрения с очите си с цвят на мед. „Дали той не е истинският? — започнах да се питам. — Той ли е единственият?“

— Много е красиво, нали? — попита ме Джони Пурата, докато присядаше до мен, и се загледа в мрачните размирни вълни.

— Да — отговорих и му подадох цигара.

— Животът ни сигурно се е зародил в океана — продължи тихо Джони. — Преди четири хиляди милиона години. Сигурно близо до горещи места, с подводни вулкани.

Обърнах се и го погледнах.

— През целия този дълъг период всички живи същества са били водни и са живели в морето. После, преди няколкостотин милиона години, може би малко повече — съвсем малко, всъщност, в дългата история на Земята — живи същества са заживели и на сушата.

Мръщех се и се усмихвах едновременно, изненадан и озадачен. Стаих дъх, уплашен, че всеки звук би прекъснал размислите му.

— Нов някакъв смисъл би могло да се каже, че след като сме излезли от морето, след всички тези милиони години живот във водата ние сме взели океана с нас. Когато жена създава бебе, тя му дава вода вътре в тялото си, за да порасне. Водата в тялото й е почти същата като морската вода — толкова е солена. Тя прави малък океан в тялото си. И не е само това. Нашата кръв и, нашата пот също са солени, почти колкото е солена морската вода. Ние носим океани вътре в себе си, в нашата кръв и в нашата пот. И изплакваме океаните със сълзите си.

Той млъкна и аз най-сетне изразих изумлението си.

— Откъде го научи, по дяволите? — сопнах се може би малко грубо.

— Прочетох го в една книга — отвърна той и се обърна към мен със срамежлива тревога в смелите си кафяви очи. — Защо? Не е ли вярно? Аз ли грешно го казах? Имам книгата, у нас е. Да ти я донеса ли?

— Не, не, правилно е. Това е… съвършено правилно.

Беше мой ред да замлъкна. Бях бесен на себе си. Въпреки че познавах отблизо обитателите на бордея и им бях задължен — те ме бяха приели и ми бяха дали цялата подкрепа и дружба, която изпълваше сърцата им — все още попадах в капана на тесногръдието. Джони ме шокира с думите си, защото някъде в дълбините на преценката ми за обитателите на бордея все още се таеше предразсъдъкът, че те нямат право на такива знания. В дълбините на душата си аз ги смятах за невежи (макар да бях разбрал, че не е така) — просто защото бяха бедни.

— Лин! Лин! — викаше уплашено съседът ми Джитендра. Обърнахме се и го видяхме да се катери към нас по скалите. — Лин! Жена ми! Моята Радха! Много е болна!

— Какво има, какво и е?

— Има тежка диария. Гори в треска. И повръща — изпухтя Джитендра. — Зле изглежда, много зле.

— Да вървим — измърморих, скочих и заподскачах от камък на камък, докато стигнах неравната пътека, която водеше към бордея.

Заварихме Радха да лежи на тънко одеяло в колибата. Тялото й бе сгърчено на възел от болка. Косата й беше мокра, напоена от пот, както и розовото й сари. В колибата вонеше ужасно. Чандрика, майката на Джитендра, се опитваше да я почисти, но заради треската Радха не съзнаваше нищо и не можеше да се сдържа. Докато я гледахме, тя пак повърна силно, а това предизвика нова диария.

— Кога започна това?

— Преди два дни — отвърна Джитендра и отчаянието изкриви надолу устата му.

— Преди два дни?

— Ти беше някъде навън с туристи, много късно. После беше у Касим Али, у тях, снощи до късно. После днес пак беше излязъл, много рано. Нямаше те. Първо си помислих, че е само разстройство. Но тя е много болна, Линбаба. Три пъти се опитах да я вкарам в болницата, но не искат да я вземат.

— Трябва пак да отиде в болницата — отсякох. — Тя е много зле, Джиту.

— Какво да правя? Какво да правя, Линбаба? — изстена той и напиращите му сълзи потекоха по бузите. — Не искат да я вземат. Болницата е препълнена. Препълнена. Днес чаках общо шест часа — шест часа!

На открито, с всичките болни. Накрая тя ме помоли да се върнем тук, у дома. Толкова я беше срам. И затова се върнах, току-що. И тръгнах да те търся. Много се тревожа, Линбаба.

Казах му да излее водата от гърнето, да го измие идеално и да донесе прясна вода. Наредих на Чандрика да кипне вода и да я остави да ври десет минути, а после, като изстине, да я дава на Радха да пие. Джитендра и Джони дойдоха с мен до нас, за да взема глюкозни таблетки и микстура от парацетамол и кодеин. Надявах се с тях да намаля болките и да сваля температурата й. Джитендра тъкмо тръгваше с лекарството, когато нахлу Прабакер. Имаше мъка и в очите му, и в ръцете му, които ме стиснаха здраво.

— Лин! Лин! Парвати е болна! Много болна! Моля те, ела страшно бързо!

Момичето се гърчеше в агония — спазмите идваха от стомаха. Притиснала корема си, тя се сви на кълбо, а после изпъна ръце и крака, когато конвулсия изви гърба й. Температурата й беше много висока. Беше подгизнала от пот. В празната чайна така вонеше на диария и повръщано, че родителите и сестрата на момичето прикриваха с кърпи устата и носа си. Майка й и баща й, Кумар и Нандита Патак, се опитваха да се борят с болестта, но израженията им бяха еднакво безпомощни и отчаяни. Дотолкова бяха изгубили надежда, че страхът надви над благоприличието и ми позволиха да прегледам момичето по тънка долна риза, която откриваше раменете и почти цялата й гърда.

Ужас изпълваше очите на Сита, сестрата на Парвати. Беше се свила в ъгъла на колибата, а хубавото й лице бе разкривено от обзелия я ужас. Това не беше обикновена болест и тя го разбираше.

Джони Пурата заговори на момичето на хинди. Тонът му беше груб, почти брутален. Предупреди я, че животът на сестра й е в нейните ръце и я смъмри, че е страхливка. Постепенно гласът му я изкара от гората на черните й страхове. Най-сетне тя го погледна в очите, сякаш го виждаше за първи път. Потръпна, а после пропълзя по пода и обърса с мокра кърпа устата на сестра си. И с този боен призив на Джони Пурата и простичкия, загрижен жест на Сита започна битката.

Холера. Привечер вече имахме десет тежки случая и още дузина вероятни. На зазоряване имахме вече шейсет болни в напреднал стадий и още стотина със симптомите. По пладне първата жертва вече беше починала — Радха, съседката ми.

Чиновникът от общинската здравна служба беше уморен, проницателен, жалостив мъж в началото на четирийсетте на име Сандип Джайоти. Изпълнените му със състрадание очи бяха тъмнокафяви, почти същите на цвят като лъщящата му потна кожа. Косата му беше разрошена и той често я приглаждаше назад с дългите пръсти на дясната си ръка. На шията му висеше маска, която той поставяше на устата си, когато влизаше в колиба или се срещаше с жертва на болестта. След като огледа за пръв път бордея, той се спря до моята колиба заедно с мен, доктор Хамид, Касим Али Хюсеин и Прабакер.

— Ще вземем пробите за анализ. — Той кимна към асистента си, който подреждаше проби от кръв, слюнка и урина в метално куфарче. — Но съм убеден, че си прав, Хамид. Има още дванайсет огнища на холера от Кандивли дотук. Повечето — малки. Но в Тане положението е лошо — повече от сто нови случая всеки ден. Всички местни болници са препълнени. Но за сезона на мусоните това всъщност не е толкова тежко. Надяваме се да ограничим огнищата на зараза до петнайсет-двайсет.

Изчаках някой да заговори, но те просто закимаха сериозно.

— Трябва да вкараме тези хора в болница — казах най-сетне.

— Виж — той се огледа и вдъхна дълбоко. — Можем да поемем няколко критични случая. Ще го уредя. Но просто е невъзможно да поемем всички. Няма да те лъжа. В още десет махали с колиби е същото. Ходил съм във всичките и навсякъде е така. Трябва да се преборите тук, сами. Длъжни сте да се преборите.

— Ти да не си откачил, бе? — креснах и усетих как страхът се промъква в червата ми. — Тази сутрин вече загубихме съседката ми Радха. Тук живеят трийсет хиляди души! Смешно е да ни разправят, че трябва сами да се преборим! Вие сте здравната служба, за Бога!

Сандип Джайоти гледаше как помощникът му затваря и закопчава куфарчетата с пробите. Когато се обърна към мен, видях, че зачервените му очи гледат сърдито. Възмутеният тон, особено от страна на един чужденец, го обиждаше, и го беше срам, че службата му не може да направи нищо повече за тукашните хора. Ако за него не беше очевидно, че аз живея и работя в бордея и хората ме обичат и разчитат на мен, той би ме пратил по дяволите. Гледах как всички тези мисли преминават по умореното му красиво лице, а после видях как търпелива, примирена, почти нежна усмивка ги замени, когато той приглади рошавата си коса.

— Вижте, няма нужда чужденец от богата страна да ми обяснява колко зле се грижим за своите хора, нито стойността на човешкия живот. Знам, че сте разстроен, а Хамид ми каза, че много добре се справяте тук, но аз се сблъсквам с подобни ситуации всеки ден, из целия щат. В Махаращра живеят сто милиона души и ние ценим всеки един от тях. Правим, каквото можем.

— Несъмнено — въздъхнах аз на свой ред, протегнах ръка и го докоснах над лакътя. — Съжалявам. Не исках да си го изкарвам на вас. Просто… тук съм извън компетенцията си и… сигурно съм уплашен.

— Защо стоите тук, когато можете да си тръгнете?

Въпросът беше рязък, а при тези обстоятелства — почти груб. Не можех да му отговоря.

— Не знам. Не знам. Обичам… Обичам този град. Защо вие оставате тук?

Той се взря в очите ми, а после бръчките му отново се разгладиха от нежна усмивка.

— С какво можете да ни помогнете? — попита доктор Хамид.

— Не е много, за жалост. — Той забеляза ужаса в очите му и тежка въздишка се отрони от натрупалата се в душата му планина от умора. — Ще пратя обучени доброволци да дойдат да ви помогнат! Иска ми се да можех да направя повече. Но съм убеден, знаете ли, убеден съм, че всички вие можете да се справите — навярно много по-добре, отколкото си мислите точно сега. Вече сте започнали добре. Откъде се сдобихте с разтвора?

— Аз им донесох — побърза да отговори Хамид, защото ОРТ-разтворът беше доставен нелегално от прокажените на Кадербай.

— Когато споделих подозренията си, че имаме холера, той донесе лекарството и ми обясни как се използва — допълних. — Но не е лесно. Някои от хората са толкова болни, че го повръщат.

ОРТ, или оралната рехидратираща терапия, беше разработена от Джон Роди, учен, работил с лекарите — местни и от УНИЦЕФ — в Бангладеш в края на 60-те и началото на 70-те. Оралният рехидратиращ разтвор, разработен от него, съдържаше дестилирана вода, захар, обикновена сол и други минерали, смесени в специална пропорция. Роди знаел, че онова, което убива хората, заразени от холерната бактерия, е обезводняването. Грозният факт е, че те повръщат и дрискат до смърт. Той открил, че разтвор от вода, сол и захар ги поддържа живи достатъчно дълго, че бактериите да напуснат организма им. По молба на доктор Хамид прокажените на Ранджит ми доставиха кашони с разтвора. Нямах представа колко можехме да получим, нито от колко ще имаме нужда.

— Можем да ви доставим разтвор — каза Санджип Джайоти. — Можем да ви ги доставим възможно най-бързо. Положението в града е тежко, но ще се погрижа екип от доброволци да пристигне тук веднага щом можем да ги изпратим. Това ще бъде мой приоритет. Успех.

Потънали в мрачно мълчание, ние го наблюдавахме как последва помощника си и напусна бордея. Всички се страхувахме.

Касим Али Хюсеин пое властта. Той обяви дома си за команден център. Свикахме там събрание и около двайсет мъже и жени се събрахме, за да измислим план. Холерата се предава главно по водата. Бактерията Vibrio cholerae се разпространява чрез заразена вода, настанява се в тънкото черво и предизвиква треската, диарията и повръщането, водещи до обезводняване и смърт. Решихме да пречистим водата в бордея, като започнем с резервоарите, а после минем към гърнетата и кофите във всяка от седемте хиляди колиби. Касим Али извади пачка рупии, дебела колкото мъжко коляно, даде я на Джони Пурата и му възложи да купи таблетки за пречистване на водата и други необходими лекарства.

Тъй като в локвите и вадите из целия бордей се беше събрала много дъждовна вода, те също представляваха развъдници за бактериите. Решихме на стратегически места по пътеките в коптора да се изкопаят вериги от плитки канали. Щяхме да ги напълним с дезинфектант и да изискваме от всеки преминаващ да мине през дълбоката до глезените антисептична канавка. На определени точки щяха да бъдат поставени пластмасови кошчета за безопасно изхвърляне на отпадъци. На всички домакинства щеше да се раздаде антисептичен сапун. В чайните и ресторантите щяхме да организираме кухни за супа, които да осигуряват безопасна варена храна и стерилизирани чаши и купички. Възложихме на екип да изнася труповете и да ги откарва с каруца до болницата. Моята задача беше да следя за употребата на орално рехидратиращия разтвор и да подготвям партидите.

Всички тези начинания бяха мащабни, а отговорностите — тежки, но нито един мъж или жена на събранието не се поколеба да ги поеме. Характерно за човешката природа е, че най-добрите качества, които бързо излизат наяве по време на криза, често най-трудно се проявяват във времена на покой и благоденствие. Контурите на всички наши добродетели се оформят от бедите. Но имаше и друга причина, твърде далечна от добродетелта, за желанието да се нагърбя със задачите — причина, която се коренеше в срама. Моята съседка Радха боледува тежко два дни, преди да почине, а аз през цялото това време дори не подозирах. Бях смазан от чувството, че гордостта и високомерието ми са виновни по някакъв начин за болестта, че моята клиника бе изградена върху надменност — моята надменност, позволила на болестта да се размножава в петната на самонадеяността. Знаех, че нищо от стореното или пренебрегнатото от мен не е причинило епидемията. Знаех и че болестта щеше да нападне бордея рано или късно, със или без мен. Но не можех да се отърся от чувството, че самодоволството ми някак ме е превърнало в съучастник.

Само преди седмица празнувах с танци и пиене факта, че когато отворих малката си клиника, не дойде никой. Нито един мъж, жена или дете от всички онези хиляди, които се нуждаеха от моята помощ. Опашката за лечение, започнала със стотици преди девет месеца, най-сетне бе намаляла до нито един. И този ден аз танцувах и пих с Прабакер, сякаш бях излекувал целия бордей от болестите и неразположенията му. Сега, докато бързах по разкаляните пътеки към десетките болни, това празненство ми се струваше глупост и суета. Този срам бе примесен с вина. През двата дни, докато съседката ми Радха е лежала и умирала, аз се подмазвах на туристите в техните петзвездни хотели. Докато тя се е гърчела и мятала на влажния пръстен под, аз виках руум сървиса, за да поръчам още сладолед и палачинки.

Изтичах обратно в клиниката. Беше празна. Прабакер се грижеше за Парвати, Джони Пурата се беше заел да намира и изнася мъртвите. Джитендра, седнал на земята пред нашите колиби и скрил лице в шепи, потъваше в плаващите пясъци на своята скръб. Възложих му да направи няколко големи покупки за мен и да провери всички близки аптеки в района за разтвор. Гледах го как тътри крака по пътеката към улицата и се тревожех за него и за малкия му син Сатиш, също болен, когато в далечината видях жена, която вървеше към мен. Още преди да я позная, сърцето ми вече не се съмняваше, че е Карла.

Беше облечена със сал вар камиз — най-ласкателното облекло на света след сарито, в два нюанса на морскозеленото. Дългата туника беше в по-тъмен цвят, а панталоните отдолу, пристегнати в глезена — по-бледи. Носеше и дълъг жълт шал, преметнат по индийски към гърба. Черната й коса бе пригладена силно назад и вързана на тила. Прическата подчертаваше големите й зелени очи — зеленото на лагуните, в които плитката вода облива златния пясък, а също и черните й вежди и съвършената й уста. Устните й приличаха на меките хребети на пустинни дюни по залез, на гребените на вълни, които се срещат в пенливия си бяг към брега, на прибраните криле на ухажващи се птици. Движенията на тялото й, докато вървеше към мен по неравната пътека, приличаха на буреносен вятър, пробудил се сред горичка от млади върби.

— Какво правиш ти тук?

— Струвало си е да вземаш уроци в школата по чар, забелязвам — произнесе тя провлечено, съвсем по американски, вдигна вежда и изви устни в саркастична усмивка.

— Тук е опасно — намръщих се аз.

— Знам. Дидие срещнал един от тукашните ти приятели. Той ми каза.

— Е, и какво правиш тук?

— Дойдох да ти помагам.

— За какво да ми помагаш? — сопнах се, разгневен от тревогата си за нея.

— Да ти помагам… да вършиш онова, което вършиш тук. Да помагаш на другите. Ти не се ли занимаваш точно с това?

— Трябва да си отидеш. Не можеш да останеш. Твърде опасно е. Навсякъде мрат хора. Не знам колко по-зле ще стане.

— Няма да си тръгна — заяви тя спокойно, взряна решително в мен. Големите зелени очи сияеха непоколебимо. Никога не е била по-красива. — Ти не си ми безразличен и аз оставам с теб. Какво да правя?

— Но това е нелепо! — въздъхнах аз и прокарах безсилно пръсти през косата си. — Тъпо е, по дяволите!

— Слушай — отвърна тя и ме изненада с широка усмивка, — да не мислиш, че си единственият, който има нужда да спасява? А сега ми обясни спокойно какво да правя.

Наистина имах нужда от помощ, не само във физическия труд и грижите за хората, но и заради съмненията, страха и срама, които пулсираха в гърлото и в гърдите ми. Има ирония в храбростта и причините да я ценим толкова. Тя е в това, че ни е по-лесно да проявим храброст заради някой друг, отколкото само заради себе си. А и аз я обичах. Истината беше, че докато думите ми я гонеха, за да не пострада, сърцето ми, този фанатик, заговорничеше с очите ми да остане.

— Ами, има много работа за вършене. Но внимавай! При първия признак, че… че не ти е добре, се мяташ на такси и отиваш при приятеля ми Хамид. Той е лекар. Договорихме ли се?

Тя се пресегна и постави дългата си тясна длан в моята. Стисна ръката ми силно и уверено.

— Договорихме се. Откъде започваме?

Започнахме с обиколка из бордея — посещавахме болните и раздавахме пакети с разтвор. Вече повече от сто души проявяваха симптомите на холера и половината от тях бяха тежки случаи. Задържахме се само минути при всеки болен и пак ни отне двайсет часа. Постоянно в движение, ние пиехме бульон или силно подсладен чай от стерилни чаши — това беше единствената ни храна. Чак вечерта на следващия ден седнахме за първи път да се нахраним нормално. Бяхме изтощени, но гладът ни накара да се нахвърлим на горещите роти и зеленчуците. После, поосвежени, тръгнахме отново, за да обиколим най-тежко болните.

Работата беше мръсна. Думата холера идва от гръцкото kholera, което значи диария. Диарията при това заболяване има изключително противна миризма и никога не можеш да привикнеш към нея. Всеки път, когато влизахме в колибата при болен, се борехме с гаденето. А когато повърнеш, то се усилва още повече.

Карла беше мила и любезна, особено с децата, и вдъхваше увереност на семействата. Запазваше чувството си за хумор въпреки вонята и безкрайното навеждане, за да вдигнеш, почистиш и утешиш хората в тъмните влажни коптори, въпреки болестта, умиращите и страха, че и ние ще се разболеем и умрем, когато епидемията се разрасна. Четирийсет безсънни часа тя се усмихваше всеки път, когато обърнех към нея жадните си очи. Бях влюбен в нея и дори тя да беше мързелива, страхлива, стисната или с лош нрав, пак щях да я обичам. Но тя беше смела, състрадателна и щедра. Трудеше се здраво и беше вярна приятелка. И някак си през тези часове на страх, страдание и смърт аз откривах нови начини и причини да харесвам жената, която вече обичах с цялото си сърце.

В три часа сутринта на втората нощ настоях тя да поспи, а и двамата да поспим, преди умората да ни смаже. Тръгнахме обратно по тъмните пусти пътеки. Нямаше Луна, а звездите пронизваха черния небесен купол с ярко сияние. На едно необичайно широко място, където се събираха три пътеки, аз се спрях и вдигнах ръка, за да дам знак на Карла да мълчи. Чуваше се едва доловимо драскане, шумолене и шушнене, сякаш шумолеше тафта или мачкат целофан. В тъмното не можех да разбера откъде идва шумът, но знаех, че е наблизо и се приближава все повече. Протегнах ръка назад, за да хвана Карла, притиснах я до гърба си и се заобръщах наляво и надясно, за да се ориентирам откъде идва звукът. И те дойдоха — плъховете.

— Не мърдай! — предупредих я с дрезгав шепот и я притиснах още по-силно. — Стой съвсем неподвижно! Когато не мърдаш, те те мислят за част от мебелировката. Мръднеш ли, ще те ухапят!

Плъховете прииждаха — стотици, а после хиляди: черни вълни от тичащи, цвърчащи гадини, които се изливаха от пътеките и заливаха краката ни като придошла река. Бяха грамадни, по-големи от котки, тлъсти и мазни. Търчаха в орда по пътеките и се прескачаха по два, по три. Търчаха покрай нас и ние тънехме в тях до глезените, после и до пищялите, до коленете, катереха се един върху друг и се блъскаха в краката ми със страшна сила. Зад нас те потъваха в нощта, към канализационните тръби на кулите с богаташките апартаменти, както всяка нощ, докато мигрираха от близките пазари през бордея. Стори ми се, че черните пълчища от тракащи със зъби плъхове прииждаха десетина минути, въпреки че не можеше да е толкова дълго. Най-сетне се махнаха. Пътеките бяха почистени от отпадъци и боклуци, тишина задръсти въздуха.

— Какво… беше това… мамка му? — попита тя, зяпнала от ужас.

— Проклетите гадини минават оттук всяка нощ по това време. На никого не му пречи, защото поддържат чистотата и не те закачат, ако си в колибата си или спиш на земята навън. Но ако им пречиш и се паникьосаш, ти се покатерват и те почистват така добре, както и пътеките.

— Трябва да ти призная, Лин — каза тя с уверен глас, но с все така разширени от страх очи. — Знаеш как да забавляваш момичетата.

Смазани от умора и успокоени, че не сме пострадали, се вкопчихме един в друг и се затътрихме към моята клиника-дом. Постлах едно одеяло на голата земя и легнахме на него, подпрели гърбове в купчина други одеяла. Прегърнах я. Дъжд ръмеше под платнената тента. Някъде някой извика дрезгаво в съня си и напрегнатият безсмислен звук завръхлита от сън в сън, докато най-сетне глутница подивели кучета, кръстосващи край бордея, не зави в отговор. Твърде преуморени, за да заспим, с изтощени тела, притиснати и тръпнещи от сексуално напрежение, ние лежахме будни и болезнено, къс по къс, Карла ми разказа своята история.

Беше родена в Швейцария, в Базел, единствено дете. Майка й — италиано-швейцарка, а баща й — швед. Били хора на изкуството — баща й художник, а майка й — колоратурно сопрано. Спомените на Карла Сааранен за ранното й детство бяха най-щастливите в живота й. Младата творческа двойка била популярна, а домът им бил място за срещи на поети, музиканти, актьори и други артисти в космополитния град. Карла израснала, говорейки свободно четири езика, и прекарвала дълги часове в разучаване на любимите арии с майка си. В ателието на баща си тя гледала как той омагьосва празните платна с всички цветове и форми на своята страст.

После един ден Иша Сааранен не се върнал от своя изложба в Германия. Около полунощ местната полиция съобщила на Анна и Карла, че колата му изскочила от шосето по време на снежна буря. Бил мъртъв. Само за година нещастието съсипало хубостта на Анна Сааранен, убило прекрасния й глас и най-накрая задушило живота й. Тя взела свръхдоза приспивателно. Карла останала сама.

Вуйчо й живеел в Америка, в Сан Франциско. Сирачето било само на десет години, когато стояло с този непознат на гроба на майка си, а после заминало с него, за да расте в семейството му. Марио Пачели бил щедър и грамаден, същински мечок, отнасял се към Карла с обич, доброта и искрено уважение. Приел я в семейството си като равна на собствените му деца във всяко едно отношение. Често й казвал, че я обича и че се надява и тя да го обикне някога и му даде част от обичта към мъртвите й родители, която знаел, че пази заключена в себе си.

Но нямало време тази обич да покълне. Вуйчо й Марио загинал при злополука по време на скално катерене три години след пристигането й в Америка и грижите за нея поела вдовицата му Пинелъпи. Леля Пени завиждала на девойката за красотата и войнствения и, плашещ интелект — качества, които нейните три деца не притежавали. Колкото по-силно сияела Карла в сравнение с другите деца, толкова повече я мразела леля й. „Няма подлост, по-злобна и жестока, от възникналата по съвсем неоправдани причини.“ Леля Пени лишавала Карла от всичко, наказвала я своеволно, постоянно я биела и унижавала, само дето не я изхвърлила на улицата.

Принудена сама да изкарва пари за нуждите си, Карла работела всяка вечер след училище в местен ресторант, а в почивните дни — като детегледачка. Един от бащите, за които работела, една гореща лятна вечер се върнал по-рано, сам. Връщал се от купон и бил пиян. Тя го харесвала — бил хубавец и от време на време си мечтаела за него. Когато прекосил стаята и застанал до нея в онази знойна лятна нощ, вниманието му я поласкало, въпреки че лъхал на вино и гледал оцъклено. Той я докоснал по рамото и тя се усмихнала. Това била последната й усмивка за много дълго време.

Никой, освен Карла не го нарекъл изнасилване. Той казал, че Карла го подмамила, а леля й взела неговата страна. Петнайсетгодишното сираче от Швейцария напуснало дома на леля си и никога повече не я потърсило. Преместила се в Лос Анджелис, намерила си работа, деляла квартира с друго момиче и започнала да се оправя сама. Но след изнасилването загубила онази обич, която израства в доверие. Други чувства се запечатали в нея — приятелство, състрадание, сексуалност, но онази обич, която вярва и се доверява на постоянството на друго човешко сърце, романтичната любов, била изгубена.

Тя работела, пестяла и посещавала вечерно училище. Мечтата й била да успее да постъпи в университет — в който и да е университет, където и да било — и да учи английска и немска литература. Но младият й живот бил твърде съсипан и твърде много нейни любими хора били мъртви. Не могла да завърши никакъв образователен курс. Не можала да се задържи на никоя работа. Блуждаела и започнала сама да се учи — четяла всичко, което й вдъхвало сили и надежда.

— И после?

— И после — заговори тя бавно, — един ден се качих на самолет за Сингапур и се запознах с бизнесмен, индийски бизнесмен, и животът ми… просто… се промени завинаги.

Тя въздъхна шумно — не знаех дали от отчаяние, или просто от умора.

— Радвам се, че ми го каза.

— Какво съм ти казала?

Тя се мръщеше и тонът й беше остър.

— Че ми разказа… за живота си — отвърнах.

Тя се успокои.

— Недей — тя си позволи малка усмивка.

— Не, сериозно. Радвам се и ти благодаря, че ми се довери дотолкова, че да… заговориш за себе си.

— И аз го казах сериозно — настоя тя усмихнато. — Недей… да го казваш… да споменаваш нищичко за това… на никого. Става ли?

— Става.

Умълчахме се. Някъде наблизо плачеше бебе и чувах как майка му го успокоява, нареждайки срички, нежни и в същото време едва доловимо сърдити.

— Защо ходиш в „При Леополд“?

— Защо питаш? — попита ме тя сънено.

— Не знам, просто се чудя.

Тя се засмя със затворена уста, дишаше през носа. Главата й се отпусна на рамото ми. В тъмното чертите на лицето й бяха меки, а очите й блестяха като черни перли.

— Искам да кажа, Дидие и Модена, и Ула, дори и Лети и Викрам — всички те някак си се вписват там. Но не и ти. Ти не им подхождаш.

— Мисля… че те ми подхождат, въпреки че аз не им подхождам — въздъхна тя.

— Разкажи ми за Ахмед — помолих я. — За Ахмед и Кристина.

В отговор тя мълча толкова дълго, че я помислих за заспала. После заговори — тихо, равно и без прекъсване, все едно даваше показания на процес.

— С Ахмед бяхме приятели. Той беше най-добрият ми приятел, за кратко, беше ми нещо като брата, който никога не съм имала. Идваше от Афганистан, бил ранен във войната. Дошъл в Бомбай, за да се съвземе — в известен смисъл това важеше и за двама ни. Раните му бяха толкова тежки, че никога не успя напълно да оздравее. Както и да е, ние се утешавахме един друг, би могло да се каже, и много се сближихме. Той беше завършил в Кабулския университет и говореше отлично английски. Говорехме за книги и за философия, за музика, изкуство и храна. Беше прекрасен и благороден мъж.

— И нещо му се случи — подсказах аз.

— Да — позасмя се тя. — Срещна Кристина, това му се случи. Тя работеше за Мадам Жу. Беше италианка, много тъмна и красива. Дори аз ги запознах — една вечер, когато тя дойде в „При Леополд“ с Ула. И двете работеха в Двореца.

— Ула е работила в Двореца?

— Ула беше едно от най-популярните момичета, работило някога при мадам Жу. После тя напусна Двореца. Маурицио имаше връзка в немското консулство. Искаше да смаже колелцата на някаква далавера, която въртеше с германеца, и разбрал, че онзи бил луд по Ула. С много убеждения от страна на консулския служител и със собствените си спестявания Маурицио успял да откупи свободата на Ула. Накарал я да върти онзи от консулството, докато му свърши… онова, дето искал да му свърши. И после го зарязал. Онзи се побъркал, така чух, и си пръснал мозъка. Маурицио вече бил успял да накара Ула да работи, за да си изплати дълга към него.

— Знаеш ли, започнал съм да развивам силна неприязън към Маурицио.

— Лайняна работа, така си е. Но поне тя се освободи от мадам Жу и Двореца.

— За това трябва да отдам дължимото на Маурицио — той доказа, че е възможно; преди това никоя не беше успяла да се измъкне — не и без да й залеят лицето с киселина. Когато Ула се измъкна от мадам Жу, и Кристина поиска да се измъкне. Мадам Жу беше принудена да пусне Ула, но за нищо на света не искаше да се раздели и с Кристина. Ахмед беше лудо влюбен в нея и отиде в Двореца късно една нощ, за да се разбере с мадам Жу. И аз трябваше да отида с него. Имах си вземане-даване с мадам Жу — водех бизнесмени по поръчка на шефа ми и те пилееха там много пари, знаеш го. Мислех, че тя ще ме изслуша. Но после ме извикаха по работа… работа… беше… важен контакт… не можех да откажа. Ахмед отиде сам в Двореца. Откриха тялото му и тялото на Кристина на другия ден, в една кола на няколко преки от Двореца. Ченгетата… казаха, че и двамата са взели отрова като Ромео и Жулиета.

— Мислиш, че тя, мадам Жу, го е направила, и обвиняваш себе си, така ли?

— Нещо такова.

— За това ли говореше тя онзи ден през металната решетка, когато измъкнахме Лиса Картър? Затова ли се разплака?

— Щом искаш да знаеш — каза тя тихо с глас, изгубил цялата си мелодичност и лишен от всякакви чувства, — тя ми разказваше какво им е сторила, преди да заповяда да ги убият. Разказваше ми как си е играла с тях, преди да умрат.

Стиснах челюсти и се заслушах в свистенето на въздуха през носа ми, докато и двамата не започнахме да дишаме в еднакъв ритъм.

— Ами ти? — попита тя най-сетне. Вече затваряше очи по-бавно и ги отваряше по-рядко. — Чухме моята история. Кога ще ми разкажеш твоята?

Оставих дъждовната тишина да затвори очите й последна. Тя заспа. Знаех, че не сме чули нейната история. Не цялата. Знаех, че малките цветни петънца, които беше изключила от разказа си, са не по-малко важни от широките мазки, с които го бе нарисувала. Казват, че дяволът се крие в подробностите, и познавах добре дяволите, които се спотайваха и дебнеха в подробностите от моята история. Но тя ми беше дала куп нови съкровища. През този уморен, изпълнен с шепот час бях научил за нея повече, отколкото за всичките досегашни месеци. Влюбените намират своя път чрез такива проникновения и споделяне — те са звездите, по които се ориентираме в океана на страстта. А най-ярки сред тези звезди са скърбите и страданията. Най-ценният дар, който можеш да поднесеш на любимия, е твоето страдание. Затова аз поех всяка тъга, която тя ми довери, и я сложих на небето.

Някъде навън в нощта Джитендра оплакваше жена си. Прабакер бършеше плувналото в пот лице на Парвати с червения си шал. Сгушени върху одеялата, нашите тела лежаха едно до друго, уморени — тя, заспала дълбоко — обкръжени от болест и надежда, смърт и дързост. Поднесох меките, отпуснати, спящи пръсти на Карла към устните си и й дарих сърцето си завинаги.