Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (36)

Трийсет и шеста глава

Не можех да приема загубата на Кадербай, моят имагинерен баща. Бях помогнал да го погребем, за Бога, със собствените си ръце. Но не скърбях и не жалех за него. В мен нямаше достатъчно истина, за да скърбя, защото сърцето ми не искаше да повярва, че е мъртъв. Твърде много го обичах — така ми се струваше през онази военна зима — че просто да го няма, да е мъртъв. Ако толкова много обич можеше да потъне в земята и да не проговори повече, да не се усмихне повече — значи обичта беше нищо. А аз не исках да вярвам в това. Сигурен съм, че някъде трябваше да съществува отплата, и продължавах да я очаквам. Тогава не знаех, както сега знам, че обичта е еднопосочна улица. Обичта, също като уважението, не е нещо, което получаваш, а нещо, което даваш. Но през онези тежки седмици аз не знаех това, не го мислех, извръщах се от празнотата в живота си, където преди имаше толкова обич и надежда, и отказвах да почувствам копнежа и загубата. Свивах се в мрачното прикритие на снега и мрачния камък. Дъвчех жилавите остатъци от козе месо. Всяка минута, наситена с глад и удари на сърцето, ме влачеше по-далеч от скръбта и от истината.

Разбира се, в края на краищата привършихме хранителните запаси и свикахме събрание да обсъдим възможностите. Джалалаад и по-младите афганци искаха да избягаме — да си пробием път с бой през вражите линии и да се изнесем към пустинния район на провинция Забул, близо до пакистанската граница. Сюлейман и Халед неохотно се съгласиха, че няма друга възможност, но искаха ясни разузнавателни данни за разположението на врага, преди да изберем къде да нападнем, за да направим пробив. За тази цел Сюлейман изпрати младия Ханиф на разузнавателна мисия, при която той щеше да опише широка дъга от югозапад на север и североизток от позициите ни. Той заповяда на младежа да се върне след двайсет и четири часа и да се движи само нощем.

Очаквахме Ханиф да се върне дълго, премръзнали и гладни. Пиехме вода, но това само отлагаше мъченията с няколко минути и след това огладнявахме още повече. Двайсет и четирите часа се разтегнаха до два дни и преминаха в трети, а от него нямаше ни вест, ни кост. На сутринта на третия ден приехме, че Ханиф е мъртъв или пленен. Джума, камилар от малък таджикски анклав в югоизточната част на Афганистан, близо до Иран, предложи да тръгне да го търси. Той беше мургав мъж с мършаво лице, нос като ястребов клюн и плътни чувствени устни. Беше близък с Ханиф и Джалалаад — с онази близост, която мъжете намират на война и в затвора против всичките си очаквания и която рядко изразяват с думи и жестове.

Таджикските камиларски кланове на Джума бяха традиционните съперници на народа Мохманд Хазарбуз, към който принадлежаха Ханиф и Джалалаад, в номадския превоз на стоки. Конкуренцията между групите бе станала по-напрегната след бързата модернизация на Афганистан. През 1920 г. един от всеки трима афганци е бил номад. Само две поколения по-късно, през 1970 г., номади са само два процента от населението. Въпреки че бяха съперници, войната бе накарала тримата младежи да си сътрудничат и да станат, неразделни приятели. Дружбата им беше укрепнала през скучните месеци на криене, вклинили се между бойните върхове, и бе изпитвана многократно в битки. Заедно те бяха унищожили с мини и гранати един руски танк. На кожен ремък на врата си всеки от тях носеше парченце метал, взето от танка за спомен.

Когато Джума обяви, че ще търси Ханиф, всички знаехме, че не можем да го спрем. С тежка въздишка Сюлейман се съгласи да го пусне. Джума отказа да изчака да се стъмни, метна пушка на рамо и незабавно изпълзя от лагера. Не беше ял от три дни също като нас, но усмивката, която отправи на Джалалаад, когато погледна през рамо за последен път, сияеше от сила и кураж. Гледахме го как тръгва, гледахме как неговата тънка, отдалечаваща се сянка пълзи по пясъчния часовник на снежните склонове под нас.

Гладът засилваше студа. Зимата беше дълга и тежка, в планините през ден валеше сняг. Температурите денем кръжаха около нулата, но от здрач до късно след зазоряване падаха до ледени и тракащи зъбни равнища под нулата. Ръцете и краката ми мръзнеха постоянно и ме боляха от студ. Кожата на лицето ми беше изсъхнала и напукана като краката на земеделците от селото на Прабакер. Пикаехме по ръцете си, за да се борим с леденото жило на студа, и това ни помагаше временно да възстановим чувствителността им. Бяхме обаче така премръзнали, че да се изпикаеш беше сериозен проблем. Първо, изпитвахме ужас от това въобще да разтворим дрехите си, а после идваше студът, след като се лишавахме от топлата течност. Загубата на тази топлина бързо смъкваше температурата на тялото, затова винаги отлагахме до последния момент.

Онази нощ Джума не се върна. В полунощ, будни от глада и страха, всички скочихме, когато нещо тихо изпращя в тъмното. Седем дула се прицелиха. После ахнахме, когато едно лице изплува сред сенките, много по-близо, отколкото очаквахме. Беше Хабиб.

— Какво правиш, братко? — попита го любезно Халед на урду. — Много ни уплаши.

— Те са тук — отговори Хабиб с разумен, спокоен глас, който сякаш идеше от друг разум или от друго място; все едно бе медиум и говореше в транс. Лицето му беше мръсно. Всички бяхме немити и брадясали, но мръсотията на Хабиб беше толкова отблъскваща и напластена, че се стреснахме. Като отрова, изливаща се от възпалена рана, нечистотиите се процеждаха през порите на кожата му като че някъде дълбоко отвътре. — Те са навсякъде, обкръжили са ви отвсякъде. И идват насам, за да ви хванат, да ви избият, когато дойдат — още утре или вдругиден. Скоро. Знаят къде сте. Ще ви избият всичките. Сега има само един начин да се измъкнете оттук.

— Ти как ни намери тук, братко? — попита Халед със същия спокоен глас.

Бях близо до вас. Не ме ли видяхте?

— Приятелите ми… — попита Джалалаад. — Джума и Ханиф… видя ли ги някъде?

Хабиб не отговори. Джалалаад повтори въпроса по-настоятелно.

— Видя ли ги? Бяха ли в руския лагер? Заловили ли са ги?

Вслушвахме се в тишината, натегнала от страха ни и от отровната миризма на разложена плът, просмукала се в Хабиб. Той като че медитираше или може би се вслушваше в нещо, което никой не чуваше.

— Кажи ми, бач-е-кака — попита кротко Сюлейман, наричайки го с познатата дума за „племенник“, — какво искаше да кажеш с това, че сега имало само един начин да излезем оттук?

— Те са навсякъде — отвърна Хабиб с лице, изкривено от зейналата уста и налудничавия поглед. Махмуд Мелбааф ми превеждаше, шепнейки ми в ухото. — Нямат достатъчно хора. Минирали са всички по-лесни пътеки, извеждащи от планината. На север, на изток, на запад, всичко е минирано. Само на югоизток е чисто, защото си мислят, че няма да се опитате да избягате оттам. Оставили са този път чист, за да могат да дойдат и да ви хванат.

— Не можем да тръгнем нататък — прошепна ми Махмуд, когато Хабиб млъкна внезапно. — Руснаците държат долината на югоизток оттук. Оттам минава техният път за Кандахар. Когато дойдат да ни хванат, ще дойдат оттам. Ако тръгнем нататък, всички ще умрем и те го знаят.

— Сега те са на югоизток. Но утре за един ден ще са от другата страна на планината, на северозапад — каза Хабиб. Гласът му беше все така спокоен и овладян, но лицето му беше злобен лик на гаргойл и контрастът изнервяше всички ни. — Само неколцина от тях ще останат тук утре. Само неколцина, докато останалите поставят последните мини по северозападните склонове, още призори. Ако се втурнете нататък, ако ги нападнете и ги преборите утре на югоизток, ще има само неколцина от тях. Можете да пробиете и да избягате. Но само утре.

— Колко общо са те? — попита Джалалаад.

— Шейсет и осем души. Имат минохвъргачки, ракети и шест тежки картечници. Прекалено много са, че да можете да се промъкнете покрай тях нощем.

— Но ти си успял — сопна се Джалалаад.

— Те не могат да ме видят — отвърна спокойно Хабиб. — Аз съм невидим за тях. Не могат да ме видят, докато не забия нож в гърлото им.

— Това е нелепо! — изсъска му Джалалаад. — Те са войници. И ти си войник. Щом ти можеш да се промъкнеш покрай тях, и ние можем.

— Вашите хора върнаха ли се? — попита го Хабиб, вперил за пръв път налудничавия си поглед в младия боец. Джалалаад отвори уста да каже нещо, но думите потънаха в малкото разбушувало се море на сърцето му. Той сведе поглед и поклати глава. — Ти можеш ли да влезеш в този лагер, без да те видят и чуят, като мен? Ако се опиташ да се промъкнеш покрай тях, ще умреш като приятелите си. Не можеш да се промъкнеш покрай тях. Аз мога, ала ти не можеш.

— Но мислиш, че можем да си пробием път с бой? — Халед му зададе въпроса тихо и кротко, но всички доловихме настойчивостта.

— Можете. Това е единственият начин. Обиколих навсякъде из планината, бях толкова близо до тях, че ги чувах как се чешат. Точно затова съм дошъл. Дойдох да ви кажа как да се спасите. Но моята помощ си има цена. Всички онези, които не убиете утре, оцелелите, ще са мои. Давате ми ги.

— Да, да — успокои го Сюлейман. — Хайде, бач-е-кака, кажи ни какво знаеш. Искаме да споделим знанията ти. Седни с нас и ни разкажи какво знаеш. Нямаме храна и затова не можем да те почерпим, извинявай.

— Храна има — прекъсна го Хабиб и ни посочи назад, към сенките в края на лагера. — Надушвам храна там.

Вярно беше — разложените останки от мъртвата коза, късовете, които бяха „харам“, лежаха на малка купчинка в кишавия сняг. Макар и да беше студено, дори в снега, парчетата сурово месо отдавна бяха започнали да гният. От толкова далече не можехме да ги подушим, но Хабиб явно можеше.

Забележката на лудия предизвика дълъг спор дали е право, или грешно от религиозна гледна точка да се яде храна, която е „харам“. Мъжете не бяха фанатици, що се отнася до вярата. Молеха се всеки ден, но не спазваха строго графика за трите молитви на шиитския ислям, нито петте молитви на сунитите. Те бяха истински вярващи, но не и открито религиозни. Въпреки това във военно време и пред лицето на застрашаващите ни големи опасности последната сила, която искаха да се обърне срещу тях, беше Господнята. Те бяха свещени воини, муджахидини — мъже, които вярваха, че ще се превърнат в мъченици в мига, в който загинат в битка, и че им е осигурено място в рая, където за тях ще се грижат прекрасни девици. Не искаха да се омърсят със забранени храни, когато бяха толкова близо до мъченическото възнасяне в рая. Всъщност това, че никой не беше обсъждал месото — харам за цял месец гладуване и още пет дни, в които не бяхме сложили нищо в уста, беше почит към вярата им.

От своя страна, аз признах на Махмуд Мелбааф, че през последните дни съм мислил почти непрекъснато за изхвърленото месо. Не бях мюсюлманин и на мен това месо не ми беше забранено, но живеех в такава близост с бойците през толкова много мъчителни седмици, че бях свързал съдбата си с тяхната. Никога не бих хапнал нещичко, докато те гладуваха. Исках да ям от месото, но само ако се съгласяха да го изядат с мен.

Сюлейман изказа решителното мнение по въпроса. Той напомни, че макар и наистина да е зло за един мюсюлманин да яде храна-харам, още по-голямо зло е да умре от глад, когато има харам за ядене. Мъжете решиха, че ще сготвим разложеното месо на супа, преди да се зазори, а после, подкрепени, щяхме да се възползваме от сведенията на Хабиб за вражите позиции, за да си пробием път с бой и да излезем от планините.

През дългите седмици на укриване и чакане без топлина и топла храна, ние се забавлявахме и подкрепяхме с разни истории. През тази последна нощ, след разказите на няколко души, отново дойде моят ред. Първият ми разказ, преди седмици, беше за бягството ми от затвора. Въпреки че бяха скандализирани от признанията ми, че съм гунаа, грешник, и съм лежал в затвора като престъпник, разказът ги развълнува и после ме разпитваха за много неща. Вторият ми разказ беше за Нощта на убийците — как тримата с Абдула и Викрам проследихме нигерийските килъри, как се бихме с тях и ги победихме, а после ги изгонихме от страната; как залових Маурицио — мъжа, виновен за всичко, и го пребих с юмруци; и как ми се искаше да го убия, но го бях пощадил, само за да съжаля за това, когато нападна Лиса Картър и принуди Ула да го убие.

И тази история беше посрещната много добре. Когато Махмуд Мелбааф се настани до мен, за да превежда третата ми история, се замислих какво ли би могло отново да завладее въодушевлението им. Съзнанието ми прегледа списъка си с герои. Бяха много, толкова много мъже и жени — като започнем от собствената ми майка, чиято смелост и жертвоготовност вдъхновяваше спомените ми. Но когато заговорих, изведнъж започнах да разказвам историята на Прабакер. Думите като отчаяна молитва се изливаха. Неканени. От сърцето ми.

Разказах им как Прабакер бе напуснал райското си село и отишъл в града още като дете; как се беше върнал като юноша с буйното улично момче Раджу и другите си приятели, за да отблъснат заплашващите ги престъпници — дакаити; как Рухмабай, майка му, бе вдъхнала кураж на селските мъже; как младият Раджу стрелял с револвера, пристъпвайки към онзи самохвалко, водачът на дакаитите, докато мъжът не паднал мъртъв; как Прабакер обичаше угощенията, танците и музиката; как беше спасил любимата си от холерната епидемия и се беше оженил за нея; и как беше издъхнал в болничното легло, обкръжен от нашата безутешна обич.

След като Махмуд преведе и последните ми думи, последва продължително мълчание. Мъжете мислеха върху разказа ми. Тъкмо когато се самоубеждавах, че и те са толкова трогнати от живота на малкия ми приятел, колкото бях аз, започнаха да ми задават въпроси.

— А колко кози имаха в онова село? — попита сериозно Сюлейман.

— Той иска да знае колко кози… — започна да превежда Махмуд.

— Разбрах, разбрах — усмихнах се аз. — Ами, доколкото мога да кажа, около осемдесет, може и сто да са били. Всяко домакинство имаше по две-три кози, но някои имаха и по шест, и по осем.

Тази информация предизвика малка дискусия с много ръкомахане, по-оживена и пристрастна от всички политически и религиозни дебати, възникващи понякога между мъжете.

— Какви бяха… тези кози… на цвят? — попита Джалалаад.

— Цветовете — обясни важно Махмуд. — Иска да знае какви са били тези кози на цвят.

— Ами… брей, сигурно са били кафяви и бели, и няколко черни.

— Големи ли бяха козите като тези в Иран? — преведе Махмуд въпроса на Сюлейман. — Или бяха кльощави като тия в Пакистан?

— Ами, горе-долу толкова големи… — посочих с ръце.

— Колко мляко даваха тези кози всеки ден? — попита Назир, увлечен в разговора пряко волята си.

— Ами… аз не разбирам много от кози…

— Опитай се — настоя Назир. — Опитай се да си спомниш.

— Ох, да му се не види. Аз… да ви кажа, това го говоря така, напосоки, но бих казал, че даваха може би към два литра на ден… — вдигнах безпомощно ръце.

— Този твой приятел колко печелеше като шофьор на такси? — попита Сюлейман.

— Този твой приятел беше ли излизал с жена, преди да се ожени? — поиска да разбере Джалалаад и накара всички мъже да избухнат в смях, а някои го замериха с камъчета.

Така разговорът засегна всички теми, които ги вълнуваха, докато най-сетне аз се извиних и си намерих относително удобно местенце, където можех да се взирам в мъгливата празнота на премръзналото облачно небе. Опитвах се да потисна страха, който дебнеше в празния ми корем и нападаше с остри нокти сърцето ми в клетката от ребра.

Утре. Щяхме да се бием, за да се измъкнем оттук. Никой не го каза, но знаех, че всички останали мислеха, че ще умрем. Бяха твърде весели, твърде спокойни. Цялото напрежение и ужас от последните седмици се бяха изпарили, след като взехме решение да се бием. Това не беше радостното облекчение на мъже, които знаят, че са спасени. Беше нещо друго — нещо, което бях виждал в огледалото на килията си в нощта преди отчаяното ми бягство от затвора. Бях го виждал в очите на мъжа, който избяга с мен. Това беше веселието на мъже, рискуващи всичко, рискуващи на живот и смърт, с едно хвърляне на зара. По някое време утре щяхме да бъдем свободни или мъртви. Същата онази решителност, която ме беше изпратила отвъд предната стена на затвора, сега ни изпращаше отвъд билото към дулата на врага — по-добре е да умреш в бой, отколкото да издъхнеш като плъх в капан. Бях избягал от затвора и обиколил света, и изживял толкова години, за да се намеря сред мъже, които чувстваха свободата и смъртта точно като мен.

И въпреки това се страхувах — страхувах се да не ме ранят, да не ме прострелят в гръбнака и да се парализирам, да не ме заловят жив и друг надзирател да ме изтезава в друг затвор. Хрумна ми, че Карла и Кадербай сигурно щяха да ми кажат нещо умно за страха. Щом си го помислих, осъзнах колко далече бяха те от този миг, от планината и от мен. Осъзнах, че нямах нужда от интелигентността им — тя не можеше да ми помогне. Целият ум на света не можеше да спре стомаха ми да се свива около дебнещия страх. Когато знаеш, че ще умреш, интелигентността не носи никаква утеха. В края на краищата геният е суета, а интелигентността е куха. Утешението, което наистина идва, ако изобщо дойде, е онази странна, пъстра смесица от време, място и чувства, която обикновено наричаме мъдрост. За мен, в онази последна нощ преди битката, това бе гласът на майка ми и животът и смъртта на приятеля ми Прабакер… „Бог да ти даде покой, Прабакер, аз още те обичам, и тъгата, когато мисля за теб, е прикована за сърцето и за очите ми с ярки, горящи звезди…“ Утехата ми на онзи мразовит хребет беше споменът за усмихнатото лице на Прабакер и гласът на майка ми: „Каквото и да вършиш в живота, върши го храбро и няма да сбъркаш много…“

— Ето, вземи си. — Халед се хлъзна до мен, приклекна на пети и ми предложи единия от двата фаса, които държеше в голата си ръка.

— Боже! — зяпнах. — Откъде ги намери? Мислех, че миналата седмица ги свършихме.

— Свършихме ги — потвърди той и запали цигарите с малка газова запалка. — Без тези. Пазех ги за специален случай. И мисля, че този е такъв. Имам лошо предчувствие, Лин. Много лошо предчувствие. То е вътре в мен и тази вечер не мога да се отърва от него.

За пръв път си разменяхме повече от една-две най-необходими думи от нощта, когато Кадер тръгна. Трудехме се и спяхме рамо до рамо, денем и нощем, но почти никога не го поглеждах в очите и толкова усърдно избягвах да разговарям с него, че и той не ми говореше.

— Виж… Халед… За Кадер и Карла… не се чувствай… искам да кажа… аз не съм…

— Не — прекъсна ме той. — Имаше си предостатъчно причини да се сърдиш. Мога да погледна от твоята гледна точка. Той е трябвало да ти се довери. Странно, мъжът, на когото Кадер имаше най-голямо доверие, единственият мъж в целия свят, на когото се доверяваше безрезервно, се оказа убиец — този, който ни продаде.

Нюйоркският акцент, оцветен по арабски, ме заля като топла пенлива вълна и едва се сдържах да не го прегърна. Липсваше ми увереността, която този глас неизменно ми вдъхваше, и честното страдание, което виждах по белязаното лице. Толкова се радвах, че отново имам приятелството му, че обърках смисъла на казаното от него за Кадербай. Реших, без изобщо да се замисля, че той говори за Абдула. Но той не говореше за него и този шанс, също като още сто други шанса да науча цялата истина в един-единствен разговор, бе загубен.

— Ти колко добре познаваше Абдула? — попитах го.

— Доста добре — отвърна той и леката му усмивка се превърна във въпросителна бръчка. „Накъде отива този разговор?“

— Харесваше ли го?

— Не особено.

— Защо?

— Абдула не вярваше в нищо. Той беше бунтовник без кауза в един свят, който не разполага с достатъчно бунтовници за истинските каузи. Не обичам и нямам вяра… на хора, които не вярват в нищо.

— Това включва ли и мен?

— Не — засмя се той. — Ти вярваш в много неща. Затова те харесвам. Затова Кадер те обичаше. Той наистина те обичаше, знаеш ли. На няколко пъти ми го е казвал.

— И в какво вярвам? — присмях се аз.

— Вярваш в хората — отвърна той бързо. — Онази история с клиниката в бордея и така нататък. Историята, която тази вечер разказа на момчетата, за селото. Подобни глупости ги забравяш, ако не вярваш в хората. Работата ти в бордея, когато холерата го покоси — Кадер бе възхитен от онова, което тогава направи, и аз също. Мамка му, мисля, че по едно време ти накара даже и Карла да повярва. Трябва да разбереш, Лин. Ако Кадер имаше избор, ако имаше по-добър начин да извърши онова, което бе длъжен да извърши, той щеше да го избере. Всичко се разви така, както трябваше. Никой не е искал да те преебе.

— Дори и Карла? — усмихнах се, наслаждавайки се на последното дръпване от цигарата, преди да я загася в снега.

— Е, Карла може би, да — призна той със своя кратък, тъжен смях. — Но Карла си е такава. Мисля, че единственият, с когото тя никога не се е ебавала, беше Абдула.

— Били ли са заедно? — попитах толкова изненадан, че не можах да потисна лекото бодване на ревността и сключих навъсено вежди.

— Е, „заедно“ не би могло да се каже — отвърна той спокойно, като ме гледаше в очите. — Но някога тя беше с мен. Живеех с нея.

— Ти… какво?!

— Живях с нея. Шест месеца.

— И какво стана? — скръцнах аз със зъби и се почувствах тъпо. Нямах право да се сърдя и да ревнувам. Никога не бях разпитвал Карла за любовниците й, нито пък тя ме беше разпитвала за моите.

— Ти не знаеш, нали?

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— Тя ме заряза — произнесе той бавно. — Горе-долу по времето, когато се появи ти.

— Мамка му, човече…

— Няма нищо — усмихна се той.

Умълчахме се — и двамата връщахме назад лентата на годините. Спомних си за Абдула и вълнолома край джамията „Хаджи Али“ в нощта, когато го срещнах с Кадербай. Спомних си как той ми каза, че една жена го е научила на остроумната фраза, която бе произнесъл на английски. Карла трябва да е била. Разбира се, че е била Карла. Спомних си и вдървеното държание на Халед при първата ни среща и внезапно осъзнах, че тогава сигурно е страдал и може би е обвинявал мен за това. Сега ясно разбрах какво му е струвало да се държи толкова мило и дружелюбно с мен тогава, в началото.

— Знаеш ли… — додаде той след малко. — Ти наистина трябва да внимаваш с Карла, Лин. Тя е… гневна… разбираш ли? И наранена. Тежко наранена във всички най-важни места. Като малка направо са я смазали. Тя е малко луда. Извършила е нещо в Щатите, преди да дойде в Индия. И това също я е смазало.

— Какво е извършила?

— Не знам. Нещо доста сериозно. Никога не ми каза какво. Разговаряли сме около това, ако ме разбираш. Мисля, че Кадербай знаеше какво е, защото нали той първи я срещна.

— Не, не го знаех — отвърнах му и се намръщих при мисълта колко малко неща знаех за жената, която бях обичал толкова дълго. — Защо… защо според теб тя никога не ми беше казала за Кадербай? Познавах я от доста време, когато и двамата работехме за него, но не обели и дума. Аз й говорех за него, но тя и думица не каза. Дори веднъж не е споменала името му.

— Мисля, че тя просто му е вярна, разбираш ли? Не ми се вярва да има нещо против теб, Лин. Тя е просто невероятно вярна… тоест, беше му невероятно вярна. Мисля, че го възприемаше като баща. Собственият й баща починал, когато била дете. И приемният й баща починал, когато била съвсем млада. Кадер се появил тъкмо навреме, за да я спаси, и така станал неин баща.

— Каза, че той първи я е срещнал?

— Да, в самолета. Историята е доста шантава, както я знам от нея. Тя не помнеше как се е качила на самолета. Бягала от нещо… от нещо, което била извършила и била загазила. Накрая започнала да се прехвърля от самолет на самолет, от летище на летище — няколко дни подред, мисля. И се озовала на самолета, който летял за Сингапур от… Не знам… Отнякъде си. Сигурно е получила нервна криза или нещо подобно, защото изгубила съзнание и след това изведнъж се свестила в някаква пещера в Индия, заедно с Кадербай. А после той я оставил с Ахмед, който се погрижил за нея.

— За него ми е разказвала.

— Така ли? Тя не говори много за това. Харесваше го. Той се грижил за нея около шест месеца, докато се съвземе. Върнал я към светлината, така да се каже. Бяха доста близки. Мисля, че той беше човекът, който е имала някога, близък й като брат.

— Ти беше ли с нея… искам да кажа, познаваше ли я, когато са го убили?

— Не знам дали са го убили, Лин. — Халед се намръщи, когато възелът от спомени започна да се разплита в паметта му. — Знам, Карла е убедена, че Мадам Жу го е убила заедно с момичето…

— Кристин.

— Да, Кристин. Но аз познавах доста добре Ахмед. Той беше много мил човек — много простодушен и мек човек. Тъкмо от онези, склонни да погълнат отрова заедно с приятелката си като в романтичен филм, ако е вярвал, че никога не може да бъде свободен с нея. Кадер провери всичко много внимателно, защото Ахмед беше от неговите хора, и беше сигурен, че Жу няма нищо общо с това. Той я изключваше.

— Но Карла не искаше да го приеме?

— Не, тя не го повярва. И когато и това й дойде на главата, се смаза. Казвала ли ти е някога, че те обича?

Поколебах се — отчасти от нежелание да загубя малкото предимство, което може би имах пред него, ако той вярваше, че ми го е казала, отчасти от лоялност към Карла — защото, в края на краищата, това си беше нейна работа. Най-сетне му отговорих. Трябваше да разбера защо ми е задал този въпрос.

— Не.

— Много лошо — отсече той. — Мислех, че ти може да си единственият.

— Единственият?

— Единственият, който може да й помогне… да постигне пробив, предполагам. Нещо много лошо се е случило на това момиче. Преживяла е гадни неща. А Кадер според мен влоши положението още повече.

— Как?

— Накара я да работи за него. Той я спасил, когато я срещнал, и я защитил от онова, от което тя се страхувала, там, в Щатите. Но после тя се запозна с един тип, политик, и той здравата хлътна по нея. Той беше нужен на Кадер и затова Кадер хвана Карла да работи за него, а не мисля, че тя бе създадена за това.

— Що за работа беше нейната?

— Нали знаеш колко е красива — тези зелени очи и тази бяла, бяла кожа.

— Ох, мамицата му — въздъхнах и си спомних за една лекция на Кадер за степента на престъплението в греха и греха в престъплението.

— Не знам какво се е въртяло в ума на Кадер — заключи Халед, клатейки глава в почуда и съмнение. — Това беше… нехарактерно, най-меко казано. Честно, аз не мисля, че според него това й… навреждаше. Но тя някак си… замръзна вътрешно. Все едно собственият й баща… я караше да върши тези гадости. И мисля, че тя никога не му го прости. Въпреки това му беше изключително вярна. Никога не го проумях. И така се събрахме — аз виждах как се случваше всичко това и ми беше жал за нея, ако ме разбираш. След време едното доведе до другото. Но никога не успях да се сближа истински с нея. И мисля, че никой няма да успее. Никога.

— „Никога“ е много време.

— Добре, казаното от теб има смисъл. Но само се опитвам да те предупредя. Не искам повече да страдаш, братко. Толкова много неща са ни минали през главата, на? А не искам и тя да страда.

Той отново млъкна. Зяпахме скалите и замръзналата земя и избягвахме да се погледнем в очите. Изминаха няколко минути. Най-сетне той вдъхна дълбоко, стана и започна да се пляска по ръцете и краката, за да прогони студа. Аз също станах, разтреперан от студ, и започнах да тропам с изтръпналите си крака. В последния възможен миг, импулсивно, сякаш си пробиваше път през плетеница от лиани, Халед ме прегърна и ме притисна към себе си. Стискаше ме със страшна сила, но главата му бавно се отпусна върху моята, нежно като клюмнала главица на спящо дете.

Когато се отдръпна, беше извърнал лице и не виждах очите му.

Тръгна си. Последвах го и аз, по-бавно, пъхнал ръце под мишници, за да не ми е студено. Чак когато останах сам, си спомних какво ми беше казал: „Имам лошо предчувствие, Лин. Много лошо предчувствие…“

Реших да поговоря с него за това, но точно в този миг Хабиб се измъкна от сенките и пристъпи до мен, а аз подскочих от уплаха.

— Мамка му! — изсъсках. — Така ме стресна, че щях да се насера от страх! Хабиб, недей така!

— Спокойно, спокойно — обади се Махмуд Мелбааф и застана до лудия.

Хабиб ми издърдори нещо — говореше толкова бързо, че не можех да различа и една сричка. Очите му щяха да изскочат. Тъмните тежки торбички под тях, които тегнеха надолу и оголваха бялото под разбитите колела на ирисите, подсилваха ефекта още повече.

— Какво?

— Спокойно — повтори Махмуд. — Той иска да поговори с всички. Тази нощ разговаря с всекиго. Идва при мен. Иска да го преведа на английски онова, което казва. Ти си последният преди Халед. Той иска да говори с Халед последен.

— Какво каза?

Махмуд го помоли да повтори какво ми е казал. Хабиб заговори отново, пак така забързано и свръхенергично, гледайки ме в очите, сякаш очакваше от тях да изскочи враг или някое чудовище. И аз не откъсвах очи от неговите — в затвора съм лежал с всякакви откачалки и знаех, че не бива да се извръщам.

— Той каза, че силните мъже правят късмета да се случва — преведе Махмуд.

— Какво?

— Силните мъже, те го правят за него си, късмета.

— Силните мъже сами си правят късмета? Това ли иска да каже?

— Да, точно така — съгласи се Махмуд. — Силният мъж сам си прави късмета.

— Какво означава това?

— Не знам — усмихна се търпеливо Махмуд. — Просто го казва.

— Обикаля си и го казва на всекиго? — попитах. — Че силният мъж сам си прави късмета?

— Не. На мен ми каза, че Пророкът, мир на душата му, бил велик воин, преди да стане велик учител. На Джалалаад каза, че звездите блестят, защото са пълни с тайни. За всеки мъж е различно. И много бързаше да каже тези неща. За него е много важно. Не разбирам, Лин. Мисля, че е защото утре сутринта ще се бием.

— Друго има ли? — попитах, озадачен от разговора.

Махмуд попита Хабиб дали има да ми каже още нещо. Без да откъсва очи от моите, Хабиб задърдори на пущу и фарси.

— Той казва обаче, че нямало такова нещо — късмет. Иска да му повярваш. И пак казва, че силният мъж…

— … сам си прави късмета — довърших аз превода. — Е, кажи му, че съм му признателен за казаното.

Махмуд заговори, а Хабиб се взря още по-настоятелно в очите ми, търсейки в тях признание или отклик, които аз не можех да му дам. После се обърна и избяга, приведен и подгънал колене, и това кой знае защо предизвика у мен много по-голяма тревога от очевидната, напираща в очите му лудост.

— Сега пък какво е намислил? — попитах Махмуд с облекчение, след като той се махна.

— Мисля, че ще намери Халед — отвърна той.

— По дяволите, какъв студ! — изпелтечих аз.

— Да, и аз съм измръзнал като теб. По цял ден си мечтая тоя студ да свърши.

— Махмуд, ти беше в Бомбай, когато отидохме да слушаме Слепите певци с Кадербай, нали?

— Да. Това беше първото събрание заедно за всички нас, по едно и също време. Там те видях за пръв път.

— Съжалявам, че онази нощ не се запознахме и не съм те забелязал. Исках да те попитам как въобще се запозна с Кадербай.

Махмуд се засмя. Такава рядкост беше да го видиш как се смее на глас, че и аз се усмихнах. По време на мисията беше отслабнал — всички бяхме отслабнали. Кожата на лицето му се беше изопнала по високите скули и по острата брадичка, обрасла с гъста черна брада. Очите му, дори на студената лунна светлина, бяха с цвета на излъскания бронз от храмова ваза.

— Аз стоя на улицата в Бомбай и въртя търговия с паспорти с един приятел. Една ръка ме хваща за рамото. Абдула. Казва ми, че Кадер Хан искал да ме види. Отивам при Кадер в колата му. Возим се заедно, приказваме и после аз ставам негов човек.

— Защо те е избрал? Кое го е накарало да те избере и какво те накара да приемеш да работиш за него?

Махмуд се намръщи и ми се стори, че за първи път се замисля над този въпрос.

— Аз бях срещу шах Пахлави — започна той. — Савак, тайната полиция на шаха, изби много хора и натика много хора в затвора, за да ги пребиват. Баща ми е убит в затвора. Майка ми е убита в затвора. Защото се борили срещу шаха. Тогава бях малко момче. Като пораснах, се борих срещу шаха. Два пъти в затвора. Два пъти побои и ток в тялото; страшно болеше. Боря се за революцията в Иран. Аятоллах Хомейни прави революцията в Иран и той е новата власт, когато шахът избяга в Америка. Но Савак тайната полиция, тя пак е същата. Сега работи за Хомейни. И аз пак влизам в затвора. Пак побои и електрическа болка. Същите хора от шаха, съвсем същите хора в затвора, сега работят за Хомейни. Всичките ми приятели умират в затвора и във войната с Ирак. Аз бягам и идвам в Бомбай. Правя бизнес, на черната борса, с други иранци. После Абдел Кадер Хан ме прави свой човек. През живота си срещал съм само един велик човек. Това е Кадер. Сега той е мъртъв…

Думите заседнаха в гърлото му и той избърса текналите от очите му сълзи с ръкава на грубата си връхна дреха.

Речта му беше дълга и мръзнехме от студ, но въпреки това исках да го разпитвам още. Исках да знам всичко — всичко, което запълваше празнините между онова, което ми беше казал Кадербай, и тайните, които ми повери Халед. Но точно тогава чухме пронизителен, жален вик на ужас, който замлъкна внезапно, сякаш бяха прерязали източника му с ножица. Спогледахме се и посегнахме едновременно към оръжията.

— Насам! — извика Махмуд и се затича по хлъзгавия сняг и кишата със ситни, предпазливи стъпки.

Стигнахме до мястото, откъдето дойде викът, едновременно с останалите. Назир и Сюлейман се втурнаха през групата, за да видят какво гледаме, и замряха мълчаливо и неподвижно, щом видяха Халед Ансари, коленичил над тялото на Хабиб Абдур Рахман. Безумецът лежеше по гръб. Беше мъртъв. От гърлото, от което само преди минути бяха излезли думите за късмета, стърчеше нож. Беше забит във врата му и извъртян, точно както самият Хабиб беше постъпил с конете ни и със Сидики. Но ножът, в който се взирахме и който стърчеше от изкаляното жилесто гърло като клон от речно корито, не беше на Хабиб. Всички добре познавахме този нож. Всички бяхме виждали стотици пъти характерната му дръжка, издялана от рог. Ножът на Халед.

Назир и Сюлейман прихванаха Халед под мишниците и внимателно го вдигнаха от трупа. Отначало той прие помощта им, но после ги отблъсна и коленичи до тялото. Шалът пату на Хабиб беше надиплен около гърдите му. Халед извади нещо от пазвата на пилотското яке на мъртвеца. Беше метално — две парчета метал, окачени на кожени ремъци на врата на Хабиб: парчетата за спомен от танка, който бяха унищожили тримата с Ханиф и Джума. Парчетата, които приятелите му носеха на вратовете си.

Халед се изправи, обърна се и бавно се заотдалечава от мястото на убийството. Когато мина покрай мен, сложих ръка на рамото му и тръгнах с него. Зад мен се разнесе яростен вик и Джалалаад връхлетя върху трупа на Хабиб с приклада на своя „Калашников“. Погледнах през рамо и видях как съкрушителният удар смачка безумните очи на лудия. И — ето още едно от странните извращения на сърцето — аз усетих, че ми е жал за Хабиб. На мен самия ми се беше приисквало да го убия неведнъж, радвах се, че е мъртъв, но в този миг душата ми изпитваше такава жалост към него, че скърбях, все едно ми беше приятел. „Той е бил учител“ — помислих си. — „Най-свирепият и опасен човек, който някога съм познавал, е бил учител в детска градина.“ Не можех да се отърся от тази мисъл — сякаш в този миг това беше единствената истина, която бе от значение.

Когато най-сетне мъжете откъснаха Джалалаад и го издърпаха, там не беше останало нищо, нищо, освен кръв, сняг, коса и раздробени кости — там, където до преди малко имаше живот и измъчен разум.

Халед се върна в пещерата. Мърмореше нещо на арабски. Очите му блестяха, изпълнени с видение, което го озаряваше и изпълваше белязаните му черти със страшна решителност.

В пещерата той свали колана от кръста си, на който беше закачено канчето му, и го пусна на земята. Свали от рамото си патрондаша и пусна и него. След това пребърка джобовете си и извади всичко от тях, едно по едно, докато върху него не остана нищо, освен дрехите. В краката лежаха фалшивите му паспорти, парите му, писмата му, портфейлът, оръжията, украшенията и дори напуканите и измачкани снимки на отдавна мъртвото му семейство.

— Какво каза той? — попитах Махмуд. През последните няколко седмици избягвах погледа на Халед. Изведнъж обаче ме обзе страх, че ще го загубя, че вече съм го загубил.

— Това е от Корана — отвърна ми шепнешком Махмуд. — Той декламира сури от Корана.

Халед излезе от пещерата и се отправи към ръба на площадката. Изтичах да го спра и го блъснах назад с две ръце. Той ми го позволи, но после отново тръгна към мен. Обгърнах го с ръце и го издърпах няколко крачки назад. Не се съпротиви. Гледаше право пред себе си, взрян в онова вбесяващо видение, което само той виждаше, докато декламираше хипнотизиращо поетичните стихове от Корана. И когато го пуснах, той отново се запъти извън лагера.

— Помогнете ми! — изкрещях. — Не виждате ли? Той отива! Той отива навън!

Махмуд, Назир и Сюлейман притичаха, но вместо да ми помогнат да озаптим Халед, сграбчиха ръцете ми и внимателно ги издърпаха от него. Халед моментално се устреми напред. Изтръгнах се от хватката им и отново се втурнах да го спра. Изкрещях и го зашлевих по лицето, за да го събудя за опасността. Той не се съпротивляваше и не реагира. Усетих как парещи сълзи се стичат по лицето ми и подлютяват напуканите ми измръзнали устни. Почувствах как риданията напират в гърдите ми като река, заливаща загладени камъните, отново и отново, и отново. Стиснах го с едната ръка през врата, а с другата около кръста.

Колкото и да бе измършавял и отпаднал през последните седмици, Назир беше твърде силен за мен. Стоманените му ръце се сключиха около китките ми и ги откъснаха от Халед. Махмуд и Сюлейман му помогнаха да ме удържи, докато се съпротивлявах и се мъчех да хвана Халед за якето. А после го видяхме как излиза от лагера и навлиза в зимата, която по един или друг начин бе съсипала и убила всички ни.

— Ти не го ли видя? — попита ме Махмуд, когато той изчезна. — Не видя ли лицето му?

— Да, видях го, видях го — изхълцах, докато куцуках обратно към пещерата, за да пропадна в порутената килия на своето нещастие.

Лежах там часове наред, без да мигна, мръсен, гладен, гневен и със сломено сърце. Можех и да умра там — понякога болката те оставя без крака и ръце — но миризмата на храна ме извади от вцепенението. Мъжете бяха решили, че нямат търпение да сготвят последното развалено месо. Варяха го в едно гърне, като постоянно издухваха дима и криеха пламъците с одеяла.

Супата беше готова далеч преди зазоряване и всички мъже си сипаха в купа, чаша или канче. Вонята на гнило месо отначало не понасяше на празните ни стомаси и всички повърнахме поетите гнусни, зловонни глътки. Но гладът притежава собствена воля — воля, много по-стара от другата, която възхваляваме и ласкаем в двореца на разума. Бяхме прекалено гладни, за да се откажем от храната, и при третия опит, а за някои от нас — при петия, успяхме да не повърнем отвратителната воняща отвара. А после болката от горещата супа в празните ни стомаси ни режеше, сякаш коремите ни бяха пълни с рибарски куки. Но и това мина и всеки се принуди да изпие по три порции и да раздъвче жилавите гнили парчета месо.

Два часа по-късно поред търчахме към скалите, когато храната мина през червата, замрели в гладуващите ни тела, и изведнъж изригна навън.

Най-сетне, когато се съвзехме и всички молитви бяха казани, и когато всички бяха готови, ние се събрахме край югоизточния край на площадката — на мястото, откъдето Хабиб ни посъветва да нападнем. Беше ни уверил, че стръмният склон е единственият ни шанс да извоюваме свободата си. И тъй като смяташе да нападне и да се бие с нас, нямахме причини да не се доверим на съвета му.

Бяхме шестима. Останалите петима бяха Сюлейман, Махмуд Мелбааф, Назир, Джалалаад и младият Ала-уд-Дин. Той беше срамежлив мъж на двайсет с момчешка усмивка под старчески воднистозелени очи. Погледна ме в очите и кимна окуражително. Аз също му кимнах усмихнато, лицето му разцъфна в още по-широка усмивка и той закима още по-енергично с глава. Извърнах се, засрамен, че толкова време бяхме заедно — няколко тежки месеца, а нито веднъж не бях разговарял с него. Тръгвахме заедно на смърт, а аз не знаех нищо за него. Нищичко.

Зората възпламени небето. Облаците, подкарани от вятъра над далечната равнина, пламнаха и поаленяха от първите изгарящи целувки на ранното Слънце. Стиснахме си ръцете, прегърнахме се, проверихме отново и отново оръжията си и се загледахме надолу към стръмните склонове и към вечността.

Когато краят идва, той винаги избързва. Кожата на лицето ми беше изопната от мускулите на врата и челюстта. Раменете, ръцете и премръзналите длани на свой ред изопваха мускулите, вкопчени в последна агония в автомата.

Сюлейман даде заповед. Стомахът ми се сви и замръзна като твърдата и безчувствена земя под ботушите ми. Изправих се и прекрачих ръба на хребета. Поехме надолу по хълма. Денят беше великолепен — най-ясният ден от месеци насам. Спомних си как преди седмици мислех, че в Афганистан, в каменните килии на планините му, също както в затвора, няма изгреви и залези. Ала зората в онова утро беше най-прекрасната, която бях виждал някога. Когато стръмните склонове станаха по-полегати, забързахме крачка и заподтичвахме по последния розов сняг към синьо-зеленикавата изровена земя отвъд.

Първите взривове, които чухме, бяха твърде далеч от нас и не ме уплашиха. „Добре, започва се. Това е то…“ Думите избъбриха в мозъка, сякаш ги произнесе някой друг, сякаш някой друг, като треньор, ме подготвяше за края. После взривовете отекнаха по-близо — вражите минохвъргачки бяха намерили прицела си.

Огледах редицата ни и забелязах, че другите вече тичаха пред мен. Само Назир все още беше зад гърба ми. Опитах се да ускоря ход. Краката ми се бяха вдървили — виждах ги как мърдат, тичат, крачка след крачка, но не ги чувствах. Трябваше гигантски да напрегна волята си, за да ги овладея и да им заповядам да тичат по-бързо. Най-сетне, препъвайки се, успях да ускоря бяг.

Два снаряда гръмнаха съвсем близо до мен. Продължавах да тичам, очаквах болката, очаквах смъртоносната шега. Сърцето ми бумтеше в гърдите, студеният въздух излизаше с пъхтене и сумтене от дробовете. Не виждах вражите позиции. Обхватът на снаряда е много повече от километър, но знаех, че трябваше да са по-близо. И тогава тун-тун-тун-тун — проехтяха първите изстрели от АК-47: Наши и техни. Знаех, че са близо. Достатъчно близо, за да ни убият или ние да ги убием.

Погледът ми тичаше по изровената земя и търсеше дупки и камъни, опитваше се да намери най-безопасния път. Един мъж вляво от мен падна. Беше Джалалаад. Той тичаше до Назир, на по-малко от сто метра от мен. Един снаряд избухна право пред него и разкъса младото му тяло на късове. Отново забих поглед в земята. Прескачах скали и камъни, препъвах се, но не падах. Видях Сюлейман на петдесет метра пред мен да стиска гърлото си, а после залитна напред и пробяга няколко крачки, превит на две, сякаш търсеше нещо по земята. Тялото му се сгърчи, свлече се върху лицето си и рухна странично. Лицето и гърлото му бяха кървави, разкъсани, раздрани. Опитах се да го заобиколя, но земята беше неравна и обсипана с камъни и се наложи да го прескоча.

Забелязах първите огнени проблясъци на вражеските калашници. Бяха далече, поне на двеста метра, много по-далече, отколкото предполагах. Един трасиращ куршум изсвистя покрай мен, само на крачка отляво. Нямаше да се справим. Не можехме. Те бяха много — стреляха с малко автомати, но имаха достатъчно време да се прицелят и да ни застрелят. Щяха да ни избият. И тогава яростна вихрушка от взривове затрещя сред вражеските позиции. „Идиоти! Гръмнаха собствените си снаряди!“ — помислих си и изстрели като фойерверки разтресоха света едновременно от всички посоки. Назир вдигна автомата си и започна да стреля тичешком, видях Махмуд Мелбааф да стреля пред мен, вдясно, където преди беше Сюлейман. Вдигнах автомата и натиснах спусъка.

Някъде много наблизо се разнесе смразяващ кръвта писък. Внезапно разбрах, че крещя аз, но не можех да млъкна. Гледах мъжете, прекрасните храбри мъже до мен, как тичат към дулата на автоматите, и Боже, прости, че си го помислих, и Боже, прости, че го казах, но те бяха величествени, величествени, ако величието е дивен и буен възторг. Такава би била любовта, ако любовта беше грях. Такава би била музиката, ако музиката можеше да убива. И с всяка крачка в моя бяг аз изкатервах стена на затвор.

И после, в света — внезапно притихнал като дълбоко море — краката ми замряха, а гореща, песъчлива, мръсна, взривена земя задръсти очите и устата ми. Нещо ме беше улучило в краката. Нещо твърдо, нажежено и нетърпимо остро бе уцелило краката ми. Залитнах напред, сякаш бягах в тъмното, и се стоварих върху един повален дънер. Минометен изстрел. Металните парчета. Оглушителната тишина на шока. Горящата кожа. Ослепителната пръст. Задушаващата борба да си поемеш дъх. Някаква миризма изпълни черепа ми. Миризмата на собствената ми смърт… Мирише на кръв и на морска вода, и на влажна пръст, и на пепел от изгорели дърва, когато усетиш миризмата на своята смърт, точно преди да издъхнеш… А после се ударих в земята толкова силно, че я пробих и пропаднах в дълбок мрак без сънища. Пропадах цяла вечност. И нямаше светлина, нямаше светлина.