Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (22)

Двайсет и втора глава

Работата за Абдел Кадер Хан беше първото ми истинско обучение по организирана престъпност — дотогава аз бях само отчаян човек, вършещ глупави, малодушни неща заради тъпата си малодушна зависимост от хероина, а после — отчаян изгнаник, печелещ дребни комисиони от случайни сделки. Въпреки че това бяха престъпления, извършени от мен — някои от тях дори много сериозни — аз не бях истински престъпник, докато не приех Кадербай да ми бъде учител. Дотогава не бях престъпник, а човек, извършил престъпления, а между двете има разлика. Разликата, както става с повечето неща в живота, е в мотивите и в средствата. Мъките в затвора „Артър Роуд“ ми бяха дали мотив да премина чертата. Друг човек, по-умен от мен, можеше да избяга от Бомбай още щом го пуснат на свобода. Аз не избягах. Не можех. Исках да разбера кой ме е вкарал там и защо. Исках мъст. Най-сигурният и бърз начин да отмъстя беше да вляза в Бомбайската мафия на Кадербай.

Неговите уроци по изкуството да нарушаваш закона — първо ме изпрати при палестинеца Халед Ансари да се науча да въртя пари на черния пазар — ми предоставиха средствата да стана такъв, какъвто никога не се бях опитвал и не бях искал да бъда: професионален престъпник. И това ми хареса. Чувствах се толкова добре, ограден от закрилата на тази банда от братя. Всеки ден, докато пътувах с влака към апартамента на Халед, увиснал на вратата на раздрънкания вагон и брулен от сухия горещ вятър заедно с други млади мъже, сърцето ми щеше да се пръсне от вълнението на безумния, безразсъдния — път на свободата.

Халед, първият ми учител, беше човек, който носеше миналото си в храмовите огньове на очите си и поддържаше пламъка с късчета от разбитото си сърце. Познавах мъже като него от затворите, бойните полета и вертепите, където се срещат контрабандисти, наемници и други изгнаници. Всички те притежават някои общи черти. Те са твърди, защото съществува една твърдост, която живее в най-тежката мъка. Те са честни, защото истинността на онова, което им се е случило, не им позволява да лъжат. Те са сърдити, защото не могат да забравят миналото, нито да го простят. И са самотни. Повечето се преструват повече или по-малко успешно, че можем да споделим изживяваната минута. Но за всекиго от нас миналото е пустинен остров и хората като Халед, изоставени там, винаги са самотници.

Кадербай ми беше разказал част от историята на Халед, докато ми даваше наставления за първите ми уроци. Научих, че само на трийсет и четири години е останал сам на света. Родителите му — и двамата известни учени — бяха видни участници в борбата на Палестина за независимост. Баща му беше умрял в затвор, в Израел. Майка му, родителите й, двете му сестри, лелите и чичовците му — всички бяха избити по време на клането в Шатила в Ливан. Халед, който се беше обучавал в палестинските партизански отряди в Тунис, Либия и Сирия и девет години се беше бил в десетки операции в двайсет конфликтни зони, рухнал след кървавата смърт на майка си и всички останали в бежанския лагер. Командирът на неговата група от „Фатах“ познавал признаците на този срив и рисковете, които той предполага, и го освободил от служба.

Въпреки че на думи още беше предан на каузата за палестинска държава, на дело той беше загубен за всяка кауза, освен за страданието, което бе понесъл, и за страданието, което причиняваше — а той живееше заради това. Беше дошъл в Бомбай по препоръката на висш партизански командир, който познаваше Кадербай. Мафиотският дон го приел. Впечатлени от неговото образование, езикови знания и маниакална преданост, постоянните членове на съвета на Кадербай възнаградили младия палестинец с поредица повишения. Три години след Шатила, по времето, когато се запознах с него, Халед Ансари отговаряше за валутните операции на Кадербай на черния пазар. Постът му осигуряваше и място в съвета. Когато се почувствах достатъчно силен, че да мога да издържам целодневното обучение, скоро след освобождението ми от затвора „Артър Роуд“, ожесточеният, самотен, белязан от битки палестинец започна да ме учи.

— Хората твърдят, че парите били коренът на всяко зло — ми каза Халед на срещата ни в апартамента му. В английския му се смесваха нюйоркски, арабски и хинди акцент — той говореше последните два езика прилично. — Но това не е вярно. Точно обратното е. Парите не са коренът на всичкото зло. Злото е коренът на всички пари. Няма такова нещо като чисти пари. Всички пари на света са мръсни по някакъв начин, защото няма чисти начини да ги печелиш. Щом ти плащат с пари, значи някой някъде страда за тях. Мисля, че това е една от причините почти всички, дори и хората, които иначе никога не биха нарушили закона, да се радват да припечелят някой и друг долар допълнително на черния пазар.

— Ти си изкарваш прехраната от него — казах аз, любопитен да чуя отговора му.

— Е, и?

— И как се чувстваш?

— Никак не се чувствам, по никакъв начин. Страданието е истината. Липсата на страдание е лъжа. Казвал съм ти го преди. Такъв е светът.

— Но несъмнено има пари, върху които е натрупано повече страдание, а върху други — по-малко — упорствах аз.

— Парите биват само два вида, Лин — твои и мои.

— Или в този случай парите на Кадер.

Халед се разсмя — кратък и тъжен смях, единственият, останал в него.

— Ние печелим пари за Абдел Кадер, вярно, но част от всичко, което спечелим, се полага на нас. И точно тази малка част от всичко, която принадлежи на нас, е онова, което ни държи в играта, на? Добре, да започваме. Защо съществуват черните пазари за пари?

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Ще задам въпроса по друг начин — усмихна се Халед. Плътният белег, който започваше от гърлото му, минаваше покрай лявото ухо и прорязваше лицето му чак до ъгълчето на устата, изкривяваше усмивката му и й придаваше нещо обезпокояващо. Белязаната половина на лицето му изобщо не се усмихваше и затова другата изглеждаше заплашителна или изкривена от гримаса на болка, когато той се стараеше да се държи най-любезно. — Как така можем да купим един американски долар от турист за осемнайсет рупии, да кажем, когато банките предлагат само по петнайсет-шестнайсет?

— Защото можем да ги продадем за повече от осемнайсет?

— Добре, добре. А защо можем?

— Защото… сигурно защото някой иска да ги купи на тази цена.

— Точно така. Но на кого ги продаваме?

— Виж, повече от това да свържа туристите с чейнджаджиите и да си взема моя дял, не съм правил. Не знам какво се случва след това с доларите. Никога не съм се задълбавал.

— Черният пазар за стоки съществува — произнесе той бавно, сякаш ми доверяваше лична тайна, а не търговски факт, — защото белите пазари са твърде строги. В случая с валутата правителството и Централната банка на Индия контролират белите пазари и те са твърде ограничаващи. Всичко е заради алчността и контрола. Това са двата елемента, съставляващи търговското престъпление. Всеки от тях, сам по себе си, не е достатъчен. Алчността без контрол или контролът без алчност няма да създадат черен пазар. Хората може да са алчни за печалбата, изкарана от сладкиши, да речем, но ако печенето на сладкишите не е под строг контрол, няма да има черен пазар за ябълков щрудел. Правителството държи изливането на каналните нечистотии под много строг контрол, но без алчност за печалба от тях няма да има черен пазар за лайна. Когато алчността се срещне с контрола, получаваш черен пазар.

— Много мислене си вложил в това — отбелязах аз ухилен, но впечатлен и искрено зарадван, че той иска да ми обясни онтологията на валутното престъпление, а не само начините, по които мога да го извърша.

— Не съм — възрази скромно той.

— Не, сериозно. Когато Кадербай ме прати тук, мислех, че ще ми покажеш няколко таблици и цифри, нали се сещаш, днешните валутни курсове и прочие, и после ще ме отпратиш.

— О, скоро ще стигнем и до тези курсове — усмихна се той пак — накриво. Говореше съвсем като американец. Знаех, че на младини е учил в Ню Йорк. Кадербай ми беше казал, че там е бил щастлив, за кратко. Малко от това щастие като че беше оцеляло в дългите закръглени гласни и другите американизми в речта му. — Но първо трябва да овладееш теорията и чак тогава можеш да печелиш от практиката.

Индийската рупия, обясни ми Халед, е ограничена валута. Тя не може да бъде изнасяна извън Индия, нито да бъде разменяна законно за долари навсякъде по света, освен в Индия. С огромното си население Индия всеки ден изпраща хиляди и хиляди бизнесмени, бизнес дами и пътешественици в чужбина. На тези хора бе позволено да изнасят строго определено количество американска валута. Те могат да сменят фиксирана сума рупии за американски долари, а останалите трябваше да бъдат разменени за пътнически чекове.

Разпоредбите се прилагаха по различни начини. Когато някой искаше да напусне страната и легално да смени рупии за долари, той или тя трябваше да представи паспорт и самолетен билет в банката. Касиерът в банката проверяваше датата на отлитане на билета и маркираше и него, и паспорта, за да потвърди, че на притежателя им е предоставен пълния лимит от американски долари срещу рупии. Транзакцията не можеше да се повтори. Нямаше законен начин пътникът да закупи повече американски долари за едно пътуване.

Почти всички в Индия имаха поне по малко черни пари, скътани под дюшека — от няколкостотинте рупии, спечелени от работника и недекларирани пред данъчните, та чак до милиардите рупии, натрупани от престъпления. За черната икономика се твърдеше, че превъзхожда почти един път и половина пъти по размер законната, бялата икономика. Всеки, който притежаваше хиляди или стотици хиляди недекларирани рупии, подобно на многото индийци, пътуващи в командировки, не можеше да си купи с тях законни пътнически чекове — банката и данъчното винаги настояваха да знаят откъде идват парите. Затова единствената реална алтернатива беше да се купят долари на черно от чейнджаджиите. Така милиони рупии в Бомбай всеки ден се разменяха на черно срещу американски долари, английски лири, дойче марки, швейцарски франкове и други валути — търговия, която беше тъмното огледало на законния валутен обмен.

— Аз купувам хиляда американски долара от турист за осемнайсет хиляди рупии, а обменният курс, определен от банката, е петнайсет — обобщи Халед. — Той е щастлив, защото е получил три хиляди рупии повече, отколкото в банката. После аз продавам доларите на индийски бизнесмен за двайсет и една хиляди рупии. Той е щастлив, защото е купил доларите с черни пари, които иначе не може да декларира. След това слагам трите хиляди рупии настрани и купувам нови хиляда долара от друг турист за осемнайсет хиляди. Това е простото уравнение в центъра на валутните далавери.

За да намира туристите и да ги примамва да обменят парите си, мафиотското ръководство на Кадербай използваше малка армия от улични търговци, гидове, просяци, управители на хотели, пикола, ресторантьори, келнери, съдържатели на дюкяни, служители от авиолиниите, туристически агенти, собственици на нощни клубове, проститутки и шофьори на таксита. Една от задачите на Халед беше да ги следи. Сутрин той се обаждаше на всички, за да им съобщи обменния курс за всички най-важни валути. На всеки два часа бяха съобщавани новостите при промяна на курса. На разположение двайсет и четири часа в денонощието имаше едно такси с двама шофьори. Сутрин Халед обикаляше пласьорите във всички квартали и раздаваше пачки рупии на уличните чейнджаджии. Амбулантни търговци и други улични мошеници водеха туристи и бизнесмени. Чейнджаджиите обменяха валути. Пласьорите по цял ден обикаляха чейнджаджиите и ги снабдяваха с нужните суми в брой. Събирачите правеха по няколко обиколки за работно денонощие и прибираха пачките чужда валута.

Халед следеше събирането и обмена в хотелите, офисите на въздухоплавателни компании, туристическите агенции и другите учреждения, изискващи по-висока степен на дискретност. Правеше две основни обиколки на своите събирачи в ключовите квартали — една по обяд и една късно вечер. На ченгетата във всеки квартал се плащаше, за да не виждат всичко онова, което би накърнило чувствата им. В замяна Кадербай обещаваше, че ако намери за нужно да приложи насилие — в случай че някой се опита да обере хората му или им се противопостави — то ще бъде наложено бързо и сигурно и по никакъв начин няма да засегне полицаите или да ги лиши от дела им. Отговорността за поддържането на дисциплината и налагането на Кадеровия контрол падаше върху Абдула Тахери. Екипът му от индийски гунди и ирански ветерани от войната с Ирак се грижеше нередностите да се случват рядко и да бъдат безмилостно наказвани.

— Ще работиш с мен, докато събирам — заяви Халед. — С времето ще се научиш на всичко, но сега искам да се съсредоточиш върху по-мъчните петзвездни хотели и офиси на въздухоплавателните компании. Там, където се носи риза и вратовръзка. Аз ще идвам с теб, особено в началото, но според мен ще бъде добре ако един гора, добре облечен бял чужденец, събира парите по тези места. Ще бъдеш невидим. Няма и да те поглеждат втори път. А ако работят с теб, нашите контакти ще се напрягат много по-малко. След това искам да навлезеш в бизнеса с пътуващите работници. Там един гора също ще ми е от полза.

— Бизнесът с пътуващите работници?

— Страшно ще ти хареса — отвърна той и ме погледна в очите със същата тъжна усмивка. — Ще ти компенсирам лишенията, които си търпял в „Артър Роуд“. Само първа класа!

Далаверите с пътуващите работници, обясни ми той, били особено доходен клон на чейнчаджийството. Те включвали огромен брой хора от милионите индийци, работещи в Саудитска Арабия, Дубай, Абу Даби, Мускат, Бахрейн, Кувейт и целия Персийски залив. На индийските гастарбайтери, наемани на договор за три, шест или дванайсет месеца като домашна прислуга, чистачи и общи работници, обикновено им плащали в чужда валута. Повечето от тях се опитвали да обменят заплатите си на черния пазар, още щом се приберат в Индия, за да припечелят някоя рупия отгоре. Ръководството на Кадеровата мафия им спестяваше време. Когато продаваха чуждата си валута на Кадербай, на арабските работодатели се предлагаше малко по-изгоден курс и така можеха да плащат на работниците си в рупии по черния курс в Индия. По този начин им оставаше излишък от рупии и печелеха от това, че плащат на работниците си.

За много работодатели от Персийския залив изкушението от подобно валутно престъпление се оказва неустоимо. Под разкошните си дюшеци те имали запаси от недекларирани и необложени с данъци пари. Синдикатите уреждали на индийските гастарбайтери да се плаща в рупии след завръщането им в Индия. Работниците били доволни, защото получавали по черния курс, но не им се налагало да преговарят лично с инатливите черноборсаджии. Шефовете, от своя страна, били доволни, защото печелели от плащанията чрез синдикатите. Черноборсаджиите били доволни, защото в реката на търсенето от страна на индийските бизнесмени, пътуващи в командировки, се вливал постоянен приток от долари, дойче марки, риали и дирхами. Само правителството губеше, но от това никой от многото хиляди забъркани в далаверата не се срамуваше кой знае колко.

— Аз… цялата тази работа някога беше мой специалитет… — каза Халед, след като дългият първи урок най-сетне приключи. Гласът му затихна и не бях сигурен дали се е унесъл в спомени, или просто не му се говореше повече. Зачаках.

— Докато учех в Ню Йорк — продължи той най-сетне, — работех по една дисертация… Писах дисертация за неорганизираната търговия в древността. Майка ми изследваше тази област преди войната от 67-ма. Когато бях малък, тя създаде у мен интерес към черните пазари на Асирия, Акад и Шумер и отношенията им с търговските пътища, данъците и империите, изграждани около тях. Когато сам започнах да пиша, нарекох работата си „Черният Вавилон“.

— Примамливо заглавие.

Той ме стрелна с поглед — искаше да се увери, че не го подигравам.

— Сериозно! — побързах да кажа. Исках да го предразположа, защото започваше да ми става симпатичен. — Мисля, че темата е добра за дисертация, а заглавието е примамливо. Според мен трябва да я довършиш.

Той пак се усмихна.

— Е, Лин, животът е пълен с изненади и както казваше чичо ми в Ню Йорк, повечето от тях не радват трудещия се глупак. Сега работя за черния пазар, вместо да работя по него. Сега съм в Черния Бомбай.

Огорчението в гласа му беше тревожно. Челюстта му се стегна в мрачно, почти сърдито изражение, втренчил поглед в преплетените си длани. Опитах се да насоча разговора по-далеч от миналото.

— Знаеш ли, аз си имах работа с дял от черния пазар, който може да те заинтересува. Чувал ли си за търговията с лекарства на прокажените?

— Разбира се — отвърна той и в тъмнокафявите му очи проблясна интерес. Той прокара ръка по лицето си и нагоре, по късата, подстригана по войнишки коса, преждевременно прошарена със сиви и бели жилки. Жестът изтри мрачните му спомени и той се съсредоточи върху мен. — Чух, че си се запознал с Ранджит. Невероятен е, нали?

Говорихме за Ранджитбай, кралят на малката група прокажени, и за черния пазар, който те бяха организирали из цялата страна. Мистериозният им занаят очароваше еднакво и двама ни. Като историк или човек, който някога е мечтал да стане историк, също като учената си майка, Халед беше заинтригуван от дългата еволюция и прикритостта на организацията на прокажените. Като писател аз бях провокиран от историята на техните страдания и уникалния им отклик. След двайсет минути въодушевена жива дискусия се договорихме заедно да посетим Ранджит и да научим повече за историята на черния пазар за лекарства.

И с това обещание между двама изгнаници, между учен и писател, ние двамата с Халед установихме проста, но трайна връзка на интелектуално уважение. Сприятелихме се бързо и без въпроси, както правят престъпниците, войниците и другите оцелели от бедствия. Всеки ден го посещавах в оскъдно мебелирания му спартански апартамент, близо до гара Андери. Уроците продължаваха по пет-шест часа. Темите се скитаха свободно от древната история до политиката на валутния курс на Централната банка, от антропологията до фиксираните и плаващите валути и за един месец с Халед Ансари научих повече за това твърде обикновено, ала сложно престъпление, отколкото повечето улични чейнджаджии на долари и марки научават за година работа.

Когато приключихме с уроците, започнах да работя с Халед всяка сутрин и всяка вечер, седем дни в седмицата. Плащаха ми добре. Печелех такива количества пари, че често получавах дебели пачки рупии, взети направо от банката, все още със стоманените скоби, с които бяха закопчани банкнотите. В сравнение с обитателите в бордея, които бях опознал като съседи, приятели и пациенти в продължение на почти две години, вече бях богаташ.

За да се излекувам колкото се може по-бързо от раните от затвора, наех стая в Къща за гости „Индия“ за сметка на Кадербай. Чистата, облицована с плочки баня и мекото легло ми помогнаха да оздравея, но трябваше да оздравея не само физически. Истината беше, че месеците в затвора „Артър Роуд“ бяха съкрушили духа ми повече от — плътта. Изтезанията в затвора и провалите ми по време на холерната епидемия — да, можех да преживея всяко от тях поотделно и да се върна в онази земя на обич и несрета, когато се почувствам достатъчно добре — но двете заедно бяха повече, отколкото можеше да издържи крехкото ми самоуважение, и вече не исках да живея в бордея или да нощувам там.

Често посещавах Прабакер, Джони, Касим и Джитендра и продължавах да помагам в клиниката — преглеждах пациенти два следобеда всяка седмица. Но странната смесица от наглост и нехайство, която ми позволяваше да бъда лекарят на бордея, вече я нямаше и не чаках да се върне. В сърцето на всяко по-добро „аз“ има известна дързост и тя ме напусна, когато не успях да спася жената на съседа ми, не успях дори да разбера, че е болна. И има невинност — съществена и непоколебима — в сърцето на всяка решителност да служиш. Невинността ми се разколеба, когато излязох, препъвайки се, от индийския затвор — не само краката и усмивката ми бяха несигурни, спънати от спомена за железните пранги. Причините за изнасянето ми от бордея бяха еднакво свързани с душевното ми състояние и с раните по тялото ми.

От своя страна, приятелите от бордея приеха решението ми без въпроси и забележки. Поздравяваха ме топло всеки път, когато ги посещавах, и ме включваха в делниците и празниците на бордея — сватби, фестивали, събори или игра на крикет — все едно продължавах да живея и да работя с тях. Въпреки потреса и мъката при гледката на измършавялото ми тяло и клеймата на белезите, които надзирателите бяха отпечатали върху кожата ми, те нито веднъж не споменаха затвора. Мисля, че това отчасти се дължеше на чувствителността към срама, който подозираха, че изпитвам, срамът, който би ги обзел, ако те бяха попаднали в затвора. В душите на Прабакер, Джони Пурата и дори Касим Али това донякъде можеше да се дължи на вината, че не бяха успели да ми помогнат, защото не им бе хрумнало да ме потърсят. Никой от тях не беше разбрал, че съм арестуван. Бяха решили, че животът в коптора просто ми е омръзнал и съм се върнал към уютния си живот в уютната си страна като всеки друг от познатите им туристи и пътешественици.

Това също се промъкваше в нежеланието ми да се върна в бордея. То ме слисваше и обиждаше — след всичко онова, което свърших там, въпреки че ме включваха в дрипавото ято на техния така многолюден живот, те все още очакваха да ги напусна, когато ми скимнеше, без да им кажа и дума за сбогом.

Затова когато здравето ми се подобри и започнах да печеля добри пари, не се върнах в бордея. Вместо това с помощта на Кадербай си наех апартамент в „Колаба“ в края на Бест стрийт откъм сушата, недалеч от „При Леополд“. Това беше първият ми апартамент в Индия и за първи път се глезех с пространство, уединение и домашни луксове като горещ душ и функционираща кухня. Хранех се добре, готвех си храна с високо съдържание на протеини и въглехидрати и се насилвах да изяждам по кофа сладолед дневно. Понапълнях. Спях непробудно по десет часа, нощ след нощ, и замрежвах със сън раните по изподраното си тяло. Но често се будех, ръцете ми удряха и млатеха и още усещах миризмата на мокър метал, на кръв от кошмара.

Тренирах карате и вдигане на тежести с Абдула в любимата му фитнес зала в модното предградие Брийч Кенди. Често с нас идваха и още двама млади гангстери, Салман Мустан и приятеля му Санджай, с които се срещнах при първото си посещение на съвета на Кадер. Бяха силни, здрави мъже, гонещи трийсетте, които обичаха да се бият почти толкова, колкото и да правят секс, а те доста си падаха по секса. Санджай приличаше на кинозвезда. Той беше шегаджията. Салман беше по-тих и по-сериозен. Макар и да бяха неразделни приятели от детинство, на ринга двамата не се щадяха един друг, точно както и когато се боксираха срещу Абдула и мен. Тренирахме пет пъти седмично и оставяхме двата дни, за възстановяване на травмираните и подутите мускули. Беше хубаво. Помагаше. Вдигането на железа е Дзен за яростните мъже. Малко по малко тялото ми си възвърна силата, якостта и мускулната форма.

Но въпреки че заяквах, знаех, че съзнанието ми няма да оздравее, не може да оздравее, докато не разбера кой ме е накиснал пред полицията, за да ме хване и тикне в затвора „Артър Роуд“. Трябваше да знам кой е бил. Трябваше да знам причината. Ула беше заминала — някои казваха, че се крие, но никой не се досещаше от кого или защо. Карла я нямаше и никой не можеше да ми каже къде е. Дидие и още няколко приятели се ровеха и се опитваха да открият истината, но не бяха разбрали нищо, което да ми подскаже кой ме е натопил.

Някой беше уредил с полицейските началници да ме арестуват без обвинение и да ме затворят в „Артър Роуд“. Същият човек беше уредил в затвора да ме бият жестоко и често. Това беше наказание или отмъщение. Кадербай го потвърди, но не можеше или не искаше да ми каже нищо повече, освен че който и да ме е накиснал, не е знаел, че съм беглец. Сведенията за бягството от Австралия бяха дошли от рутинната проверка на пръстовите отпечатъци. Въпросните ченгета веднага бяха разбрали, че ако си затраят, може да имат изгода и скрили досието ми, докато Викрам не се свързал с тях по поръчение на Кадер.

— Тия шибани ченгета те харесваха, пич — каза ми Викрам в „При Леополд“, където седяхме един следобед няколко месеца след като започнах работа при Халед като събирач на валута.

— Ъхъ.

— Не, наистина те харесваха. Затова те пуснаха.

— Никога дотогава не бях виждал това ченге през живота си, Викрам. Той изобщо не ме познаваше.

— Не схващаш — отвърна той търпеливо, наля си нова чаша бира „Кингфипгър“ и отпи с удоволствие. — Говорех за оня тип, ченгето, когато те измъкнах оттам. Той ми разказа всичко. Виждаш ли, когато първият образ в отдела за отпечатъци дошъл с новината, че си тоя от Австралия, дето го издирвали, той се побъркал. Побъркал се от мисълта колко пари може да вземе, за да си затрае. Такъв шанс не ти пада всеки ден, на? И затова, без да каже нищо на никого, той отива при негов познат от началството и му показва доклада за твоите отпечатъци. Началникът също се побърква. Отива при друго ченге, онова, дето го видяхме в затвора, и му показва папката. Това ченге нарежда на останалите да си траят и да оставят на него да разбере колко мангизи биха могли да получат.

Сервитьорът донесе моята чаша кафе и си побъбри с мен на марати. Викрам изчака да останем отново сами и продължи.

— Много се кефят, всички тия келнери, шофьори на таксита и пощенски чиновници, и ченгетата също… Всички тия много се кефят, че им говориш на марати. Заеби, пич, аз съм роден тук, а ти говориш марати по-добре от мен. Аз така и не го научих както трябва. Не ми се е налагало. Затова толкова много марати са вбесени, човече. На повечето от нас не ни пука за езика марати, нито за всички тези, които идват в Бомбай, или откъде са дошли, мамка му, йаар. Карай, докъде бях стигнал? А, да, та значи, папката за теб е у ченгето и то си трае. Но преди да предприеме нещо, иска да научи повече за това австралийско копеле, избягало от затвора, йаар.

Викрам млъкна и ми се ухили, а после усмивката му премина в игрив смях. Беше облякъл черна кожена жилетка върху бяла копринена риза, въпреки трийсет и пет градусовата жега. В дебелите си черни джинси и черни каубойски ботуши с орнаменти сигурно му беше ужасно горещо, но на него сякаш му беше толкова прохладно, колкото готин изглеждаше.

— Страхотно, човече! — засмя се той. — Офейкал си от затвор с максимална сигурност! Смърт, ебати! По-велико нещо не съм чувал, Лин. Къса ми се сърцето, че не мога да го разкажа на никого!

— Помниш ли какво каза Карла за тайните една вечер тук?

— Не, пич, какво е?

— Тайната не е тайна, ако не те боли да я пазиш.

— Много добро, ебати — ухили се Викрам. — Та, докъде бях стигнал? Днес хич ме няма, пич. Заради тая история с Лети. Побърква ме, Лин. О, да, ченгето, което се занимаваше с това, ченгето с досието ти, иска нещо да те проверява. И праща двама от неговите хора да разпитват за тебе. Всичките хора на улицата, с които си работил, ти оказаха солидна подкрепа, пич. Казаха, че никога никого не си мамил, никого не си преебавал и си влагал в уличните бедняци много пари, когато си ги имал.

— Но ченгетата не казаха на никого, че съм в „Артър Роуд“?

— Не, пич, проверяваха те, за да разберат дали те искат да те преебат и да те пратят на австралийските ченгета, или не — зависеше ти какъв ще излезеш. Има и още нещо. Единият от чейнджаджиите вика на ченгетата: „Хей, ако искате да научите нещо за Лин, идете да разпитате в жопадпати, той там живее.“ И ченгетата страшно се заинтригуваха, щото нали си гора, който живее в бордея. Отиват там да огледат. Не казват на никого в бордея какво се е случило с теб, но почват да разпитват и хората им разправят: „Виждате ли клиниката? Лин я направи и работи там от много време, помага на хората… Всички тук са се лекували в клиниката на Лин по някое време, безплатно, и той свърши страхотна работа, когато дойде холерата.“ Казаха на ченгетата и за основаното от теб малко училище: „Виждате ли го това малко училище по английски? Лин го направи…“ И ченгетата слушат за тоя Лин, тоя Линбаба, тоя чужденец, който върши сума ти добри дела, и се връщат да разкажат на шефа какво са чули.

— Стига де, Викрам! Наистина ли смяташ, че е имало значение? Беше въпрос на пари и толкоз. И се радвам, че ти дойде да ги платиш.

Викрам се облещи изненадано, после присви неодобрително очи. Вдигна шапката от гърба си и я заоглежда, въртеше я в ръце и изтръскваше прашинките от периферията.

— Знаеш ли, Лин, от доста време си тук, понаучил си езика, ходи на село, живя в бордея, даже и в затвора лежа, заеби, и пак не загряваш, нали?

— Може би не — съгласих се. — Сигурно не.

— Точно така, пич, не загряваш. Това тук не ти е Англия, нито пък Нова Зеландия или Австралия, или където си щеш. Това е Индия, човече. Индия. Това е земята на сърцето. Тук сърцето е добро, човече. Шибаното сърце. Затова си свободен. Затова ченгето ти върна фалшивия паспорт. Затова можеш да се разхождаш, без да те приберат, въпреки че те знаят кой си. Можеше да те прецакат, Лин. Можеше да ти вземат парите, парите на Кадер, и да те пуснат, а после да пратят други ченгета да те пипнат и да те пратят у дома, заеби. Но не го направиха и няма да го направят, защото си им влязъл в сърцето, пич, в шибаното им индийско сърце. Видели са какво си направил тук и как те обичат хората в бордея, и са си помислили: „Абе, в Австралия се е издънил, но тука е направил сума ти добро. Ако си плати това копеле, ще го пуснем.“ Защото са индийци, пич. Така опазваме това смахнато място — със сърцето. Двеста шибани езици и един милиард души. Индия е сърцето. Сърцето е това, което ни свързва. Никъде другаде няма народ като моя, Лин. Никъде няма сърце като индийското.

Той плачеше. Смаян, — аз го гледах как си бърше сълзите. Положих ръка на рамото му. Прав беше. Въпреки че ме бяха изтезавали в индийския затвор и едва не ме убиха, те ме освободиха и ми върнаха стария паспорт на излизане. „Има ли друга страна по света — попитах се, — която би ме пуснала, като Индия?“ И дори в Индия, ако ченгетата ме бяха проверили и разкрили друга история — че съм мамил индийци, например, или съм пердашил индийски проститутки, или съм пребивал беззащитни хора, щяха да вземат парите и после пак да ме пратят в Австралия. Това бе земята, където цар е сърцето. Знаех го от Прабакер, от майка му, от Касим Али, от изкуплението на Джозеф. Бях го разбрал дори и в затвора, където хора като Махеш Махотра понасяха боя, за да ми дават тайно храна, когато умирах от глад.

— Какво е това? Свада между влюбени, сигурно? — попита Дидие, самопоканил се на нашата маса.

— Да те еба, Дидие! — разсмя се Викрам и се стегна.

— Охо, трогателна идея, Викрам. Но може би когато се пооправиш малко. А ти как си днес, Лин?

— Добре съм — усмихнах се. Дидие беше един от тримата души, избухнали в сълзи, когато ме видяха изпосталял и все още целият в синини и рани скоро след освобождаването ми от „Артър Роуд“. Вторият беше Прабакер — той така ридаеше, че го успокоявах цял час. Третият човек, най-неочаквано, беше господарят Абдел Кадер. Когато му благодарих, че ме е измъкнал, той се просълзи и сълзите потекоха по врата и плещите му, когато ме прегърна.

— Какво ще пиеш? — попитах го.

— О, много си любезен — измърка той от удоволствие. — Мисля да започна с бутилчица уиски, пресен лайм и студена сода. Да. Това ще е добро commencement, на? Много странно, голямо нещастие, не мислите ли, новината за Индира Ганди?

— Каква новина? — поинтересува се Викрам.

— В новините току-що казаха, че Индира Ганди е убита.

— Вярно ли е? — попитах.

— Боя се, че да — въздъхна той, станал изведнъж несвойствено сериозен. — Данните не са потвърдени, но според мен няма съмнение.

— Сикхите ли? Заради „Синя звезда“?

— Да, Лин. Как се сети?

— Когато тя щурмува Златния храм, за да залови Бхиндранвал, имах чувството, че той ще й го върне.

— Какво е станало? Силите за освобождение на Халистан ли са били? — попита Викрам. — Бомба?

— Не — отвърна тъжно Дидие. — Казаха, че били бодигардовете й. Бодигардовете й сикхи.

— Собствените й бодигардове, заеби! — хлъцна Викрам. Ченето му увисна, а прилив на мисли замъгли погледа му. — Пичове, връщам се след минута. Чухте ли? — В момента говорят за това по радиото на ъгъла. Ще ида да послушам и ще се върна.

Той изтича до тезгяха, където петнайсет-двайсет души се бяха скупчили, прегърнати през раменете, за да слушат почти истеричния говорител, който съобщаваше на хинди подробности за убийството. Викрам можеше да слуша предаването и от мястото си на масата — бяха усилили звука докрай и се чуваше всяка дума. Нещо друго го беше привлякло пред тезгяха: чувството за солидарност и сродство; спотаената нужда да почувства смайващата новина чрез връзката със сънародниците си, докато слуша.

— Да го изпием това питие — предложих.

— Да, Лин — Дидие нацупи устни и махна с ръка, за да приключи с печалната тема. Но не успя. Главата му се люшна напред и той се втренчи с празен поглед в масата пред него. — Не мога да повярвам. Просто не е за вярване. Индира Ганди мъртва… Направо немислимо. Невъзможно ми е да се принудя да мисля за това, Лин… Това е… просто… невъзможно.

Поръчах за Дидие и оставих мислите ми да блуждаят, докато той слушаше жалното нареждане на радиоговорителя. Егоистично, но първата ми мисъл беше как би се отразило убийството на моята сигурност, а после — и на обменните курсове на черния пазар. Преди няколко месеца Индира Ганди бе одобрила нападение над светая светих на сикхите, Златния храм в Амритсар. Целта й беше да изгони навън голяма, добре въоръжена група сикхски активисти, които се бяха укрепили в храма под ръководството на красив, харизматичен сепаратист на име Бхиндранвал. Активистите използваха храмовия комплекс за база и седмици наред организираха наказателни нападения над индусите и над онези, които наричаха непокорни сикхи. В навечерието на общи избори, в които надпреварата беше жестока, Индира Ганди беше много загрижена, че ако не предприеме нещо, ще изглежда слаба и нерешителна. И беше избрала според мнозина най-лошата от ограничените, по собственото му признание, възможности — беше изпратила армията да се бие със сикхските бунтовници.

Военната операция за изкарването на активистите от Златния храм бе известна като операция „Синя звезда“. Активистите на Бхиндранвал, които си вярваха, че са борци за свобода и мъченици за сикхската кауза, оказаха на войската безразсъдна, отчаяна съпротива. Повече от шестстотин души загинаха и стотици хора бяха ранени. Най-накрая Златния храм бе прочистен, а Индира се прояви като далеч не колеблива и слаба. Целта й — да вдъхне увереност на мнозинството избиратели индуси — бе постигната, но борбата на сикхите да отделят родината си, наречена Халистан, се обогати с нови мъченици. По целия свят сикхските сърца се изпълниха с решителност да отмъстят за оскверняването и кървавото нахлуване в тяхната най-голяма светиня.

Не научихме повече подробности от радиото на тезгяха, но от високоговорителя кънтеше съобщението, че тя е убита. Само няколко месеца след „Синя звезда“ собствените й бодигардове сикхи я бяха убили. Жената, ругана от някои като деспот, обожавана от други като майка на страната и толкова често отъждествявана с нацията, че не я отделяха от нейното минало и съдба, вече я нямаше. Беше мъртва.

Трябваше да помисля. Да преценя опасността. Силите за сигурност из цялата страна щяха да са под тревога. Щеше да има усложнения — бунтове, убийства, плячкосване и палежи на сикхски селища като отмъщение за убийството. Знаех го. Знаеха го всички в Индия. По радиото говорителят съобщаваше за разгръщане на войска в Делхи и в Пенджаб с цел потушаване на очакваните безредици. Напрежението щеше да породи нови опасности за мен — издирвания престъпник, работещ за мафията и живеещ в страната с изтекла виза. Докато седях с Дидие, който си пиеше питието, и хората в ресторанта мълчаха и напрягаха слух, а ранната вечер оцветяваше кожата ни в розовозлатисто, сърцето ми биеше бясно от страх. „Бягай! — шепнеха мислите ми. — Бягай веднага, докато можеш! Това е последният ти шанс…“

Когато в ума ми се оформи ясната мисъл да избягам от града, изведнъж потънах в плътно, фаталистично спокойствие. Нямаше да напусна Бомбай, не можех да го напусна. Никога не съм бил по-сигурен в живота си. Имах дълг към Кадербай. Финансовият ми дълг беше изплатен от парите, които изкарвах от работата си при Халед, но имах и морален дълг и него беше по-трудно да изплатя. Дължах му живота си, знаехме го и двамата. Когато излязох от затвора, той ме прегърна и оплаквайки жалкото ми състояние, ми обеща, че докато съм в Бомбай, ще съм под личната му закрила. Никога повече нямаше да ми се случи нещо като „Артър Роуд“. Даде ми златен медал с индуисткия символ аум, свързан с мюсюлманския полумесец и звезда. Носех го на сребърна верижка на врата си. На гърба му на урду, хинди и английски беше написано името Кадербай. Ако ме сполетяха неприятности, трябваше да покажа медала и да помоля веднага да се свържат с него. Тази сигурност не беше несъвършена, но откакто изгнанието ми започна, не познавах по-добра. Молбата му да остана на служба при него, неизреченият ми дълг и сигурността ми като човек на Кадер — всички тези елементи ме задържаха в града.

А я имаше и Карла. Тя беше изчезнала, докато бях в затвора, и никой не знаеше къде е отишла. Нямах представа къде в целия огромен свят бих могъл да я търся. Но тя обичаше Бомбай. Знаех го. Струваше ми се разумно да се надявам, че може да се върне. И аз я обичах. Бях покрусен — чувство, което през тези месеци беше по-силно дори от любовта ми — че тя сигурно мислеше, че съм я изоставил. Че съм взел каквото искам, когато се любихме, и съм я зарязал. Не можех да продължа, без да я видя пак и да й обясня какво се беше случило онази нощ. Затова останах в града — на една минута пеш от мястото, където се бяхме срещнали за първи път, и я чаках да се върне.

Огледах се из притихналия заслушан ресторант и улових погледа на Викрам. Той ми се усмихна и поклати глава. Усмивката му бе съкрушена, а очите му преливаха от непролети сълзи, И все пак се усмихна, за да ме утеши, да ме подкрепи, да ме включи в смутената си скръб. И от тази усмивка аз внезапно проумях, че и още нещо ме задържаше тук. Най-накрая разбрах, че сърцето, индийското сърце, за което той говореше — земята, където цар е сърцето — е онова, което ме задържаше, когато толкова предчувствия ми подсказваха, че трябва да бягам. А за мен сърцето бе градът. Бомбай. Градът ме беше прелъстил. Бях влюбен в него. Някаква част от мен бе измислена от него и съществуваше единствено защото бях живял там — в него, като мумбайкер, бомбаец.

— Гадна работа, йаар — смотолеви Викрам, когато се върна при нас. — Много кръв ще се пролее тази година, йаар. По радиото казаха, че банди на Партията на Конгреса скитат из Делхи от къща на къща и търсят повод за бой със сикхите.

И тримата се умълчахме, всеки потънал в своите размисли и тревоги. После Дидие се обади:

— Мисля, че имаме новина за теб — каза той тихо и отново ни хвърли в действителността.

— За затвора ли?

— Oui.

— Казвай.

— Не е много. Няма да добави много към онова, което вече знаеш — че е бил влиятелен човек, както ти каза твоят покровител Абдел Кадер.

— Каквото и да е, Дидие, все е повече от това, с което разполагам.

— Както кажеш. Има един… мой познат… който трябва да ходи в полицейския участък в „Колаба“ всеки ден. Днес по-рано говорихме и той спомена чужденеца, който бил затворен там преди няколко месеца. Прякорът, с който те нарече, беше Тигровата захапка. Не мога да си представя как си си спечелил подобен прякор, Лин, но бих рискувал да предположа, че историята не е съвсем ласкателна, non? Alors, той ми каза, че Тигровата захапка — ти — си бил предаден от жена.

— Каза ли ти име?

— Не. Попитах го и той каза, че не знае коя е. Каза, че е млада и много красива, но това последното може и да си го е измислил.

— Доколко може да се разчита на този твой познат?

Дидие присви устни и изпухтя.

— На него може да се разчита, че лъже, мами и краде. Боя се, че само дотолкова, но в тези неща проявява чудна предвидимост. Мисля си обаче, че няма основания да лъже. Мисля, че си станал жертва на жена, Лин.

— Е, значи ставаме двама, йаар. И ти, и аз, братко — додаде Викрам. Той допи бирата си и запали една от дългите, тънки черути — пури с отрязани краища, които пушеше колкото, за да се наслади на дима, толкова и защото много отиваха на костюма му.

— Излизаш с Летиша вече три месеца — отбеляза Дидие. Раздразнителното му изражение издаваше дълбока антипатия. — Какъв ти е проблемът?

— Ти ми кажи! Излизам с нея навсякъде и още не мога да стигна до първа база! Дори не съм на стадиона! Майната му на стадиона,_йаар — дори и в околностите не съм! Това маце ме убива. Тази любов_ ме убива. Тя ми се дърви. А аз съм страшно надървен, братко, ама — нищо! Кълна ти се, ще експлодирам!

— Знаеш ли, Викрам… — Очите на Дидие отново блеснаха хитро и весело. — Аз имам една стратегия, която може да ти свърши работа.

— Дидие, човече, всичко съм готов да опитам! В сегашното положение, след тая работа с Индира, трябва да се възползвам от всеки шанс, докато мога. Кой знае къде ще сме всички ние утре, на?

— Да, да… Внимание. Този план изисква голяма дързост, внимателно планиране и точна преценка за времето. Ако проявиш нехайство, може да ти струва живота.

— Моят… моят живот?

— Да. Не се залъгвай. Но ако успееш, мисля, че ще спечелиш сърцето й завинаги. Ти… как се казваше… навит ли си да опиташ?

— Аз съм най-навитото копеле в цялата проклета кръчма, йаар. Да чуем!

— Смятам, че сега е моментът да си тръгна, преди да сте се задълбочили — прекъснах ги аз, станах и се ръкувах с двамата. — Благодаря ти за сведението, Дидие. Признателен съм ти. И един съвет за теб, Викрам — какъвто и план да изпробваш с Лети, започни с това да зарежеш фразата „цицоресто английско маце“. Всеки път, когато я наречеш така, тя потръпва, сякаш току-що си удушил зайченце.

— Наистина ли мислиш така? — намръщи се той слисано.

— Да.

— Но това е един от най-добрите ми лафове, йаар. В Дания…

— Вече не си в Дания, Тото.

— Добре, Лин — съгласи се той, засмян. — Слушай, когато разбереш каква е работата с тоя затвор… Искам да кажа, кой е бил гаднярът, който те е тикнал там и тъй нататък… ами, ако ти трябва помощ, брой ме и мен. Става ли?

— Естествено — казах. Приятно ми беше да се гледаме в очите. — Не се връзвай.

Платих сметката и тръгнах сам по „Козуей“ към кръговото до кино „Регал“. Беше привечер — един от трите най-хубави момента на денонощието в Бомбай. Рано сутрин, преди жегата, и късно нощем след жегата — това са особени времена и предлагат своите удоволствия, тогава е тихо, хората са малко. А вечерта изкарва хората по прозорците, балконите и входовете. Вечерта изпълва улиците с разхождащи се тълпи. Вечерта е индиговата шатра за цирка на града — семействата извеждат децата да гледат зрелищата на всеки ъгъл и кръстопът. Вечерта е придружителка на младите влюбени — последният светъл час, преди нощта да дойде и да открадне невинността на бавните им разходки. Няма време — нито денем, нито нощем — когато по бомбайските улици има повече хора, отколкото вечер, и никоя светлина не обича толкова много човешкото лице като вечерната светлина в моя Мумбай.

Вървях през вечерните тълпи, обичах лицата, обичах ароматите на кожата и косата, обичах цветовете на дрехите и ритъма на думите, които ме заобикаляха. И все пак бях сам, твърде сам със своята любов към градската вечер. Една черна акула бавно кръжеше в морето на моите мисли, черната акула на съмнението, гнева и подозрението. „Жена ме е предала. Жена. Млада и много красива жена.“

Настоятелното свирене на клаксон привлече вниманието ми и видях Прабакер да ми маха от таксито. Качих се и го помолих да ме закара за вечерната ми среща с Халед близо до плажа Чоупати. Едно от първите неща, които направих с първите сериозни пари, спечелени на служба при Кадербай, беше да платя лиценза за такси на Прабакер. Цената му винаги бе спирала Прабакер, но и неговата спестовност бе почти несъществуваща. От време на време сменяше зад волана братовчед си Шанту и караше без лиценз, но това бе доста рисковано. Ако имаше лиценз, той можеше да се обърне към всеки от таксиджийските босове, които притежаваха собствени флотилии от таксита и ги даваха под наем на лицензирани шофьори.

Прабакер беше работлив и честен човек. Но имаше и друго — повечето му познати не бяха срещали по-голям симпатяга от него. Дори и обръгналите царе на такситата се поддаваха на жизнерадостното му обаяние. След месец вече имаше полупостоянен лиценз за таксито, за което се грижеше така, сякаш беше негова собственост. Беше сложил на таблото пластмасов олтар на Лакшми, богинята на богатството. Фигурката на богинята в златно, розово и зелено добиваше смущаващо свирепо изражение, когато той удареше спирачки и червените лампички в очите й светваха. От време на време той се пресягаше театрално и стисваше гумената помпичка под нея, след което през един клапан от пъпа на богинята изригваше мощна струя парфюм, смесица от обезпокояващо химически ухания, и обливаше ризата и панталона на пътника. След всяко стисване на помпичката той търкаше спонтанно месинговата си значка на таксиметров шофьор, с която гордо се пъчеше. В целия град само едно нещо можеше да съперничи на обичта му към черно-жълтото фиатче.

— Парвати, Парвати, Парвати… — заповтаря той, докато се носехме покрай гара Чърчгейт към Крайбрежния булевард. Мелодията на нейното име го опиваше. — Твърде много я обичам, Лин! Любов ли е, да, когато ужасно чувство те прави щастлив? Когато те тревожи за някое момиче повече, отколкото за своето такси? Това е любов, нали така? Голяма любов, нали? Боже мой! Парвати, Парвати, Парвати…

— Любов е, Прабу.

— А Джони има преголяма любов към Сита, на моята Парвати сестра й. Преголяма любов.

— Радвам се за теб и за Джони също. Той е добър човек. И двамата сте добри.

— О, да! — съгласи се Прабакер и подчерта възклицанието си с няколко свирвания на клаксона. — И двамата сме свестни! И довечера излизаме на три двойки със сестрите! Ще е страшно весело!

— И трета сестра ли има?

— Трета?

— Да, нали каза „на три двойки“. Три сестри ли са? Мислех, че са само две.

— Да, Лин, абсолютно две сестри са само.

— Тогава няма ли да е на две двойки?

— Няма, Лин. Парвати и Сита, те винаги водят майка им, на Кумар жената, госпожа Патак. Момичетата, те седят само от едната страна, а госпожата Нандита Патак, тя седи по средата, а Джони Пурата е с мен, седим от другата страна. На три двойки.

— Звучи… много… весело.

— Да, весело! Разбира се, че весело! Страшно много весело! И когато черпим с храна и с питиета госпожата Патак, можем да гледаме момичетата и те също да ни гледат. Това ни е системата. Така се усмихваме на момичетата и много им намигаме с очите. Голям късмет имаме, че госпожата Патак, тя има предоволен апетит и ще яде три часа, без да спира, докато гледаме филма. И затова много непрекъснато й подаваме ядене и много гледаме момичетата. А госпожата Патак, слава Богу, то е невъзможно да заситиш тая жена само с един филм.

— Ей, я намали… Това ми прилича на… размирици.

Тълпа от хора — стотици, хиляди хора, нахлуваха иззад един ъгъл на широкия крайбрежен булевард на около триста метра пред нас. Прииждаха насреща ни, запълнили цялото платно.

— Не са размирици, Линбаба — възрази Прабакер, намали и спря. — Райът нахин, морна хаин. Не са размирици, а демонстрация.

Личеше си, че хората са разлютени. Мъжете и жените размахваха юмруци в такт с гневните скандирания. Скандираха за Индира Ганди, за мъст, за наказанията, които искат да приложат на сикхите. Когато се приближиха, се напрегнах, но човешкият поток се раздели пред таксито и потече край нас. Най-много тук-там по някой ръкав забърсваше колата. Но въпреки всичко хората ни гледаха свирепо и с омраза. Знаех, че ако съм сикх, ако носех сикхски тюрбан или сардарджи шал, щяха да изтръгнат вратите.

Когато тълпата ни отмина и разчисти пътното платно, се обърнах и видях, че Прабакер си бършеше сълзите. Той бръкна в джоба си, най-сетне извади голяма кърпа на червени квадрати и затърка очите си с нея.

— Това е твърде много тъжно, Линбаба — изхълца той. — Това е краят на Нея. Какво ще стане сега с нашата Индия без Тя? Аз мене си питам и нямам много отговори.

Тя — така много често наричаха Индира. Журналисти, селяни, политици и черноборсаджии — всички я наричаха Тя.

— Да. Голяма каша, Прабу.

Изглеждаше толкова покрусен, че се умълчах и се загледах през прозореца към притъмняващото море. Когато отново го погледнах, видях, че се молеше, свел глава и притиснал длани една в друга под кормилото. Гледах как устните му мърдат, докато шепнеше молитви, а после разтвори длани, обърна се и ми се усмихна. Веждите му се вдигнаха два пъти, а усмивката му се разтегли.

— Е, Лин, искаш ли малко секси парфюм по тебе? — Той посегна към помпичката под пластмасовата Лакшми на таблото.

— Не! — креснах му, за да го спра.

Но беше късно. Той стисна помпичката и вихрен поток от гадната химическа смес изригна от корема на богинята и заля панталоните и ризата ми.

— Готово — той се ухили, запали мотора и потегли отново по Крайбрежния булевард. — Готови сме пак за живот! Ние сме късметлии, нали така?

— И още как — изръмжах аз, докато се мъчех да си поема чист въздух през прозореца. След малко наближихме паркинга, където се бях уговорил с Халед да се срещнем. — Можеш да ме оставиш тук, Прабу, Тук ще сляза, до онова голямото дърво.

Той спря до висока финикова палма и аз слязох. Скарахме се за таксата. Прабакер отказваше да му платя, а аз настоявах да вземе парите. Предложих компромис — той да вземе парите и да купи с тях нов парфюм за пластмасовата богиня.

— О, да, Линбаба! — възкликна той и най-сетне ги взе. — Какви хубави хрумвания имаш? Тъкмо си мислех, че почти съм привършил шишето с парфюма, а той е толкова скъп, че не исках пак да купувам един галон. Сега мога да купя голямо шише, ново голямо шише, и седмици наред ще мога да пълня мойта Лакшми като нова! Много ти благодаря!

— Няма за какво — разсмях се аз пряко волята си. — Успех с тройната среща.

Той потегли и навлезе в потока от коли. Чух как свирна с клаксона за довиждане и се загуби от погледа ми.

Халед Ансари ме чакаше в нашето чартърно такси на петдесет метра оттам. Седеше на задната седалка. И двете врати бяха отворени за проветрение. Не бях закъснял и сигурно ме бе чакал не повече от петнайсет-двайсет минути, но на земята под отворената врата имаше поне десет фаса. Знаех, че всеки от тях е враг, смачкан под петата му, свирепо желание, брутална фантазия за страданията, които някой ден щеше да причини на омразните му хора.

А те, омразните му хора, бяха много на брой. Твърде много. Картините на насилие, изпълващи мислите му, били толкова истински, че понякога му се гадело — бе ми го признал. Гневът беше болка в костите му. Омразата стискаше челюстите му и го караше да скърца със зъби от ярост. Вкусът й неизменно горчеше, денонощно, всяка минута, в която е буден, горчив като вкуса на закаления нож, който бе стискал в зъби като боец от Фатах, докато е пълзял по неравната земя към първата си жертва.

— Халед, това ще те убие, да знаеш.

— Пуша прекалено много, значи. Е, какво ми пука? Никой няма да живее вечно.

— Не ти говоря за цигарите, а за онова вътре в теб, което те кара да пушиш непрекъснато. Говоря за онова, което сам си причиняваш с омразата към света. Някога един човек ми каза, че ако превърнеш сърцето си в оръжие, накрая неизменно насочваш дулото към себе си.

— Точно пък ти ли ще ми четеш нравоучения, братко — позасмя се той с онзи, тъжния смях. — Ти не си точно шибаният Дядо Коледа, Лин.

— Знаеш ли, Кадер ми разказа… за Шатила.

— И какво ти каза?

— Че… че си загубил там семейството си. Сигурно ти е било много тежко.

— Ти какво знаеш за това?

Въпросът му не прозвуча обидно и не беше зададен агресивно, но в него имаше прекалено много скръб, прекалено много болка и не можех да го подмина.

— Знам за Сабра и Шатила, Халед. Цял живот съм се интересувал от политика. По онова време, когато се случи, аз вече бях беглец, но всеки ден следях новините, месеци наред. Беше… Беше съкрушително.

— Някога бях влюбен в една еврейка, знаеш ли? — попита Халед. Не му отговорих. — Тя беше… беше красавица и умна… Може би… Не зная, може би никога няма да срещна по-мило създание от нея. Това беше в Ню Йорк, следвахме заедно. Техните бяха евреи реформатори, поддържаха Израел, но бяха против окупацията на териториите. Бях с това момиче и я любех в нощта, когато баща ми починал в израелския затвор.

— Не може да се обвиняваш за това, че си бил влюбен, Халед. Не може да се обвиняваш и за онова, което други са сторили на баща ти.

— О, мога, разбира се — и той отново ми се усмихна с онази малка и тъжна усмивка. — Както и да е, заминах си, тъкмо навреме за Октомврийската война — онази, която израелците наричат войната на Йом Кипур. Смазаха ни. Заминах за Тунис и там се обучих. Започнах да се бия и продължих да се бия чак докато стигнахме Бейрут. Когато израелците нахлуха, спряхме в Шатила. Цялото ми семейство беше там и мнозина от някогашните ми съседи. Всички те, всички ние, всички бяхме бежанци и нямаше къде да отидем.

— Евакуираха ли те с другите бойци?

— Да. Не можеха да ни победят и затова сключиха примирие. Напуснахме лагерите — с оръжие, за да им покажем, че не сме победени. Марширувахме като войници и стреляхме начесто във въздуха. Убиха няколко души само защото ни гледат. Беше налудничаво, като парад или някакво смахнато празненство, разбираш ли? А после, когато ни нямаше, те нарушиха всичките си обещания и вкараха в лагерите фалангистите, които избиха всички старци, жени и деца. Всички загинаха. Цялото ми семейство. Всички, които оставих. Дори не знам къде са телата им. Скриха ги, защото знаеха, че това е военно престъпление. А ти мислиш… мислиш, че трябва да го отхвърля ли, Лин?

Гледахме морето, от паркинга на стръмното възвишение над Крайбрежния булевард се виждаше част от плажа Чоупати. Под нас първата вълна от семейства, двойки и млади мъже, излязла за вечерта, си опитваше късмета в хвърляне на стрелички и стрелба по балони, прикрепени към мишена. Сладоледаджиите и продавачите на шербет се провикваха от натруфените си сергии подобно на райски птици, които си търсят другарка.

Омразата, обвила сърцето на Халед, беше единственото нещо, за което спорехме. Бях отгледан сред приятели евреи. В Мелбърн, града, в който съм израснал, имаше голяма еврейска общност. Мнозина от тях бяха оцелели от Холокоста. Майка ми беше прочута в кръговете на фабианските социалисти и привличаше ляво настроени интелектуалци от гръцката, китайската, немската и еврейската общност. Много от приятелите ми учеха в еврейско училище — колежа „Маунт Скопъс“. Израснах с тези деца — четяхме едни и същи книги, харесвахме едни и същи филми и музика, марширувахме заедно в подкрепа на едни и същи каузи. Някои от тях бяха сред малцината, които не ме изоставиха, когато животът ми се разпадна в мъки и срам. Всъщност приятелят, който ми помогна да напусна Австралия след бягството от затвора, беше евреин. Уважавах ги и ги обичах, възхищавах се на всички тези приятели. А Халед мразеше всички израелци и всички евреи на света.

— Това е все едно да намразя всички индийци, само защото няколко индийци са ме измъчвали в индийски затвор — казах тихо.

— Не е същото.

— Не казвам, че е същото. Опитвам се да… Виж, когато ме приковаха на стената в „Артър Роуд“ и започнаха да ме обработват, това трая часове. След време усещах мириса и вкуса единствено на собствената си кръв. Чувах единствено латите, които се врязваха в мен.

— Знам, Лин…

— Не, остави ме да довърша. Имаше една минута, точно по средата, която беше… толкова странна… сякаш се реех извън себе си и виждах долу собственото си тяло и тях — виждах всичко, което ставаше. И… ме обзе едно шантаво чувство, много странно разбиране… на всичко, което се случваше. Знаех кои са те и какви са, и защо го правят. Осъзнавах го съвсем ясно, а после разбрах, че имам два избора — да ги намразя или да им простя. И… не зная защо, нито как, но ми беше напълно ясно, че трябва да им простя. Бях длъжен, ако исках да издържа. Знам, че звучи налудничаво…

— Не звучи налудничаво — прекъсна ме той безизразно, почти разкаяно.

— Все още ми се струва налудничаво. Не съм го… проумял още. Но се случи точно това. И действително им простих. Наистина. Някак си съм убеден, че точно на това дължа оцеляването си. Не че гневът ми мина — мамка му, ако се бях освободил и имах пистолет, сигурно щях да ги изтрепя всичките. Или може би не. Не знам. Но смисълът е в това, че ако не им бях простил, ако само ги мразех, нямаше да издържа, докато Кадер ме измъкна оттам. Щях да рухна. Омразата щеше да ме убие.

— Все пак не е същото, Лин. Разбирам какво ми казваш, но израелците са ми причинили нещо повече. А и ако бях в индийски затвор и постъпеха с мен, както са постъпили с теб, щях да намразя индийците завинаги. Щях да ги намразя всички.

— Ала аз не ги мразя. Обичам ги. Обичам тази страна. Обичам този град.

— Не можеш да твърдиш, че не искаш отмъщение, Лин.

— Искам отмъщение. Прав си. Иска ми се да не го желаех. Иска ми се да бях по-добър. Но искам да отмъстя само на един човек — на тази, която ме е натопила, не на целия народ, на който принадлежи.

— Е, ние с теб сме различни — каза той безизразно, загледан в далечните огньове — на крайбрежната петролна рафинерия. — Ти не разбираш. Не можеш да го разбереш.

— Разбирам, че омразата те убива, Халед, щом не можеш да я отхвърлиш.

— Не, Лин. — Той се обърна към мен в полумрака на таксито. Очите му блестяха и крива усмивка бе застинала на прорязаното му от белег лице. Напомняше израза на Викрам, когато говореше за Лети, или лицето на Прабакер, когато говореше за Парвати. Беше изражението, каквото добиват някои хора, когато разказват как са познали Бога.

— Тъкмо моята омраза ме спаси — произнесе той тихо, но обзет от трескав плам. Меките, закръглени американски гласни се смесваха с глухите придихателни звуци на арабския в звук, в глас — нещо средно между Омар Шариф и Никълъс Кейдж. По друго време, на друго място и в друг живот Халед щеше да чете поезия на арабски и английски и да докарва всички, които го слушат, до ликуване и сълзи. — Знаеш ли, омразата е нещо много гъвкаво. Омразата оцелява. Дълго време трябваше да крия омразата си. Хората не можеха да я понесат. Тя ги стряскаше. Затова изкарах омразата извън себе си. Странно е, че години наред бях бежанец, и все още съм, и моята омраза също беше бежанец, досущ като мен. Моята омраза беше извън мен. Семейството ми… всички бяха убити… изнасилени, заклани… И аз убивах хора… застрелвах ги… прерязвах им гърлата… и омразата ми оцеля там, навън. Тя укрепна, заякна. А после един ден се събудих — вече работех за Кадер, имах и пари, и власт, и почувствах как тя пропълзява обратно в мен: там, където й е мястото… И се радвам. Тя ми харесва. Тя ми е нужна, Лин. Тя е по-силна от мен. Тя е по-храбра от мен. Моята омраза е моят герой.

Фанатичният му взор не угасна веднага, а после той подкани задрямалия на седалката шофьор:

— Чало, бхаи! Да тръгваме, братко!

Малко по-късно той наруши мълчанието и попита:

— Чу ли за Индира?

— Да, по радиото в „При Леополд“.

— Хората на Кадер в Делхи знаят подробности. Вътрешна информация. Разказаха ни я по телефона точно преди да изляза за срещата. Доста гадно са я ликвидирали.

— Така ли? — Все още мислех за Халедовата песен на омразата. Подробностите за убийството на Индира не ме интересуваха, но бях доволен, че смени темата.

— В девет сутринта, тази сутрин, тя се упътила към един от входовете на резиденцията, премиерската резиденция. Допряла длани, за да поздрави двамата сикхски бодигардове на входа. Познавала ги. Дежурели там само защото тя настояла. След Златния храм, след „Синята звезда“ я посъветвали да уволни сикхите от охраната си. Но тя настояла, защото не можела да повярва, че нейните верни бодигардове сикхи ще се обърнат срещу нея. Тя просто не проумявала колко омраза им е вдъхнала, когато заповядала на армията да атакува Златния храм. И така, тя допряла длани за поздрав, усмихнала се и произнесла „На масте“. Единият бодигард извадил служебния си револвер, трийсет и осми калибър, и стрелял три пъти. Улучил я в червата, в корема. Тя рухнала на пътеката. Вторият насочил към нея автомата „Стен“ и изпразнил целия пълнител. Трийсет изстрела. „Стен“ са стари автомати, страшно удрят от упор. Поне седем куршума я уцелили в корема, три — в гърдите, а един пронизал сърцето.

Продължихме мълчаливо. Аз проговорих пръв.

— Е, според теб как ще реагира валутният пазар?

— Мисля, че за бизнеса ще е добре — отвърна той безстрастно. — Стига наследникът да е ясен, а той е Раджив. Убийствата винаги са добри за бизнеса.

— Но ще има безредици. Вече се говори, че банди са погнали сикхите. Докато идвах насам, видях сборището.

— Да, и аз го видях. — Той се обърна и ме погледна в очите. Неговите бяха тъмни, почти черни и блестяха трескаво от усилията му да проявява бездушие. — Но дори и това ще е добре за бизнеса. Колкото повече безредици избухнат, колкото повече са убитите, толкова повече ще се търсят долари. Утре сутринта вдигаме курса.

— Пътищата може да са задръстени. Ако има морча и бунтове, може би няма да ни е толкова лесно да обикаляме.

— Ще те взема от вас в седем и отиваме право при Раджубай — говореше за стаята в квартала „Форт“, където мафията броеше спечелените на черно пари, и за Раджу — мъжа, който я стопанисваше. — Няма да ме спрат. Колата ми ще се промъкне. Какво ще правиш сега?

— Веднага след като съберем парите ли?

— Да. Имаш ли време?

— Разбира се. Какво искаш от мен?

— Да ме оставиш и да продължиш с колата. — Облегна се назад, лицето и тялото му се отпуснаха и той въздъхна тежко — от изтощение или униние. — Обиколи момчетата и им кажи утре рано сутринта да дойдат при Раджубай. Намери колкото можеш повече. Ако стане страшно, всичките ще ни трябват.

— Добре, поемам го. Трябва да поспиш, Халед. Изглеждаш уморен.

— Мисля, че да — усмихна се той. — Следващите няколко дни няма да се спи.

Той затвори очи и главата му заклюма в такт с движението на колата. После внезапно се събуди, изправи се и започна да души из въздуха.

— Ей, каква е тая шибана миризма, човече? Някакъв одеколон ли е? Обгазявали са ме със сълзотворен газ и той миришеше по-хубаво!

— Не питай — отвърнах и едва удържах усмивката си през стиснатите зъби, докато разтривах петното от Прабакеровия парфюм на гърдите си. Халед се засмя и се взря в беззвездната тъмнина — там, където нощта се срещаше с морето.

Рано или късно съдбата ни събира един по един с всички хора, които ни показват какви е можело и какви не бива да станем. Рано или късно срещаме пияницата, прахосника, предателя, безжалостния ум и изпълненото с омраза сърце. Но съдбата шмекерува, разбира се, защото обикновено обикваме или жалим всички тях. И не е възможно да презреш човек, когото искрено жалиш, да пропъдиш човек, когото обичаш истински. Седях до Халед в тъмното, докато таксито ни возеше към престъпните ни дела. Седях до него сред потока от разноцветни сенки, обичах честността и твърдостта му и жалех омразите, които отслабваха силите му и го мамеха. И лицето му, което на моменти се отразяваше в изпълнилата прозореца нощ, бе натежало от съдбовност и бе лъчисто, също като лицата от картините, изобразяващи обречени, окичени с ореоли светци.