Милан Кундера
Незнанието (17)

17

Те го поведоха из апартамента, за да му покажат промените, настъпили след заминаването му. В една стая видя картина, която му бе принадлежала. След като реши да напусне страната, трябваше да действа бързо. Тогава живееше в друг град в провинцията и тъй като бе принуден да пази в тайна намерението си да емигрира, не можеше да се издаде, раздавайки собствеността си на приятелите. В навечерието на заминаването си бе сложил ключовете в един плик и ги бе изпратил на брат си. После му се бе обадил от чужбина и го бе помолил да вземе от апартамента всичко, което му харесва, преди държавата да го е конфискувала. По-късно, установил се в Дания, щастлив, че започва нов живот, не бе имал ни най-малко желание да се опитва да разбере какво брат му бе успял да спаси и какво бе направил със спасеното.

Загледа се в картината: бедно работническо предградие, предадено с онази смела фантазия на цветовете, която напомняше фовистите от началото на века, Дерен например. Но платното съвсем не бе пастиш; ако през 1905 година го бяха изложили в Париж, в „Салон д’Отон“, заедно с други платна на фовистите, всички биха се изненадали от неговата странност, биха се заинтригували от загадъчното ухание на тази пришълка от далечен край. Всъщност картината бе от 1955 година, времето, когато доктрината на социалистическото изкуство строго изискваше реализъм: авторът, страстен модернист, би предпочел да рисува както се рисуваше тогава навсякъде по света, тоест абстрактно, но същевременно искаше и да излага картините си; затова му се наложи да намери чудодейната точка, в която повелите на идеолозите се пресичаха с артистичните му желания; къщурките, напомнящи за живота на работниците, бяха дан към идеолозите, яростно нереалистичните цветове — подарък, който правеше на себе си.

Йозеф бе посетил ателието му през шейсетте години, когато официалната доктрина губеше силата си и художникът вече бе свободен да прави почти всичко, каквото пожелае. С наивна чистосърдечност Йозеф бе предпочел тази картина пред новите, а художникът, който изпитваше към своя работнически фовизъм симпатия, примесена със снизхождение, на драго сърце му я бе подарил; дори бе взел четката и до подписа си бе вписал посвещение с името на Йозеф.

— Ти познаваше този художник — подметна братът.

— Да. Спасих пудела му.

— Ще отидеш ли да го видиш?

— Не.

Малко след 1989 година Йозеф бе получил в Дания пакет със снимки на новите картини на художника, създадени вече при пълна свобода: те бяха неотличими от милионите други картини, които тогава се рисуваха на планетата; художникът можеше да се похвали с двойна победа: той бе напълно свободен и напълно подобен на всички останали.

— Още ли ти харесва тази картина? — попита брат му.

— Да, все така красива е.

Братът кимна към жена си: „Кати много я обича. Всеки ден се спира пред нея“. После добави: „На другия ден, след като замина, ми каза да я дам на татко. Той я постави над масата в кабинета си в болницата. Знаеше колко я обича Кати и преди да умре, й я завеща“. След кратка пауза: „Не можеш да си представиш. Преживяхме ужасни години“.

Поглеждайки снахата, Йозеф си спомни, че никога не я бе обичал. Старата му антипатия към нея (тя не му бе останала длъжна) сега му се стори глупава и жалка. Тя стоеше права, лицето й, втренчено в картината, изразяваше тъжно безсилие и Йозеф съчувствено каза на брат си: „Знам“.

Брат му започна да му разказва историята на семейството, дългата агония на бащата, болестта на Кати, проваления брак на дъщеря им, след това интригите срещу него в болницата, където позицията му била много отслабена поради факта че Йозеф бе емигрирал.

Последната забележка не бе произнесена с тон на упрек, но Йозеф не се съмняваше в ненавистта, с която навремето братът и снахата вероятно са говорели за него, възмутени поради малкото основания, които Йозеф би могъл да изтъкне, за да оправдае емиграцията си, която със сигурност те смятаха за безотговорна: режимът не улесняваше живота на роднините на емигрантите.