Милан Кундера
Незнанието (38)

38

Когато комунизмът си отиде от Европа, жената на Йозеф настоя той отново да посети страната си. Искаше да го придружи. Но умря и оттогава той можеше да мисли единствено за новия си живот с отсъстващата. Мъчеше се да се убеди, че този живот е щастлив. Но може ли да се говори за щастие? Да; за щастие, което, подобно на тънък, трепетен лъч, пронизваше болката му, примирена, спокойна и непрестанна болка. Преди месец, неспособен да преодолее тъгата, той си спомни думите на своята мъртва: „Да не отидеш там от твоя страна ще бъде ненормално, непростимо, ще бъде дори грозно“. Наистина, каза си той, това пътуване, към което тя толкова го бе подтиквала, би могло днес да му се притече на помощ; поне за няколко дни да го откъсне от собствения му живот, който му причинява такава болка.

Докато се готвеше за пътуването, една мисъл срамежливо го споходи: ами ако останеше там завинаги? В края на краищата би могъл да продължи ветеринарната си практика в Бохемия, така както и в Дания. Дотогава това му се струваше недопустимо, почти като предателство към тази, която обичаше. Но се запита: наистина ли би било предателство? Ако присъствието на жена му е нематериално, защо трябва да е свързано с материалността на едно-единствено място? Не можеше ли тя да бъде с него в Бохемия, така както и в Дания?

Напуска хотела и обикаля с колата; обядва в кръчма извън града; после върви през полето; малки пътища, шипкови храсти, дървета, дървета; странно развълнуван, гледа залесените хълмове на хоризонта и се замисля, че в рамките на собствения му живот чехите на два пъти бяха готови да умрат, за да си остане този пейзаж техен: през 1938 година искаха да се бият с Хитлер; когато съюзниците им Англия и Франция им попречиха, те се отчаяха. През 1968 година руснаците нахлуха в страната и те отново поискаха да се бият; обречени на същата капитулация, отново изпаднаха в същото отчаяние.

Да си готов да дадеш живота си за своята страна: всички нации са изпитвали изкушението на саможертвата. Противниците на чехите също впрочем го изпитваха — и германците, и руснаците. Но това са големи народи. Техният патриотизъм е различен: те са въодушевени от славата си, значимостта си, универсалната си мисия. Чехите обичаха своята родина не защото бе славна, а защото бе непозната; не защото бе велика, а защото бе малка и постоянно изложена на опасност. Техният патриотизъм бе безкрайно състрадание към страната им. Датчаните са същите. Неслучайно Йозеф бе избрал да емигрира в малка страна.

Развълнуван, гледа пейзажа и си казва, че през последния половин век историята на неговата Бохемия е пленителна, уникална, оригинална и че да не се интересува от нея би било тесногръдие.

Утре сутринта ще се види с N. Как ли бе живял през всичкото това време, докато не се бяха виждали? Какво си бе мислил за руската окупация на страната? И как бе преживял края на комунизма, в който някога искрено и честно вярваше? Как марксисткото му възпитание се примирява с приветстваното от цялата планета завръщане на капитализма? Възмутен ли е? Или пък бе изоставил убежденията си? И ако ги бе изоставил, драма ли е това за него? И как другите се отнасят към него? Чува гласа на снаха си, преследвачката на виновници, която сигурно би искала да го види пред съда с белезници на ръцете. N. не изпитва ли нужда Йозеф да му каже, че приятелството съществува въпреки всички криволици на Историята?

Мисълта му се връща към снаха му: тя мразеше комунистите, защото оспорваха свещеното право на собственост. „А на мен, казва си той, тя ми оспори свещеното право над моята картина.“ Представя си картината върху една от стените в тухлената си къща и изведнъж, изненадан, си дава сметка, че в дома му това работническо предградие, този чешки Дерен, тази чудатост на Историята ще бъде смутител, натрапник. Как бе могъл да иска да я вземе със себе си! Там, където живее с мъртвата, за тази картина няма място. Никога не й бе говорил за нея. Тази картина няма нищо общо с нея, с тях, с техния живот.

След това си мисли: „Ако една малка картина може да смути съжителството ми с мъртвата, колко по-смущаващо би било постоянното, натрапчиво присъствие на цяла една страна, която тя никога не бе виждала!“.

Слънцето се спуска към хоризонта, той е в колата на път за Прага; пейзажът профучава край него, пейзажът на малката му страна, за която хората бяха готови да умрат, но той знае, че съществува нещо още по-малко, което още по-силно призовава състрадателната му любов: вижда два фотьойла, обърнати един към друг, лампата и саксията с цветя, поставени върху перваза на прозореца, и стройния бор, който жена му бе посадила пред къщата, бор като ръка, която тя вдига, за да му посочи дома им отдалеч.