Елена Звездная
Как да преметнеш нечисти с пари (1) (Урок четвърти)

1

— Адептка Риате… — Умореният глас на главата на нашето учебно заведение караше да тръпне нещо дълбоко вътре в теб. — Не очаквах, че ще ми се наложи отново да повдигам този въпрос, но… вие нали разбирате, че за подобно нещо трябва да ви изключа?

Великият Риан Тьер, член на Ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята, магистър на Тъмната магия и Изкуството на Смъртта, този единствен, при вида на когото пребледняваше даже Тесме, уморено ме гледаше с угаснали черни очи. Изпито, като че ли потъмняло лице, напукани, като че ли обветрени устни и мълчалив въпрос във взора.

— И още дълго ли имате намерение да си мълчите? — Гласът му беше дрезгав и май че прегракнал от простуда.

Аз наведох глава. Не ми се искаше да обяснявам нищо в присъствието на други хора, а освен нас в кабинета се намираха магистър Тесме, капитан Верис, лейди Орис и нашият главен библиотекар, господин Бибор. Като се има предвид, че ме бяха спипали докато разбивах хранилището на библиотеката, при това хранилището, предназначено само за преподаватели с ранг не по-нисък от магистър, а и бях използвала и проклятие върху господин Бибор, наистина ме заплашваше изключване.

— Аз много съжалявам, лорд-директор — казах тихо, отново навеждайки глава.

Наистина съжалявах за случилото се, но Дара категорично и грубо беше отказала да ми помага. Магистър Тесме на всичките ми въпроси отговаряше доста рязко: „Не си пъхайте носа в това, адептка Риате!“. Риан… Риан не се беше появявал четири дни, два от които аз бях прекарала под домашен арест. Правилата в академията бяха строги, а аз ги бях нарушила. Не бе помогнало дори застъпничеството на Окено, който и сега чакаше зад вратата.

— Вие съжалявате — Риан тежко въздъхна. — Това ли е всичко, което бихте искала да ни съобщите, адептка Риате?

Аз бих искала да кажа много повече, но не пред всички.

— Добре — посърнало произнесе лорд-директорът, — вървете, адептка.

Отмятайки глава, невярващо погледнах към него, обаче магистърът не ме удостои и с поглед. А, не, като че ли почувствал, че се взирам в него, той ми обърна внимание, но само за да напомни:

— Свободна сте.

Нищо не ми оставаше, освен да се врътна мълчешком и да изляза. Беше ми нужна цялата сила на духа, за да си наложа да не тряскам вратата.

А в секретарския кабинет ме чакаше Окено, който, изпреварвайки лейди Митас, тихо, почти утвърдително попита:

— Изключи те.

Сдържайки сълзите си, почти беззвучно отговорих:

— Не зная.

Старши следователят поклати глава и за пореден път ме укори:

— И защо ти трябваше да се навираш там?

— За отговори. — Гласът ми трепереше, брадичката също.

— Риате-Риате, има неща, в които такива беззащитни като теб е най-добре да не се пъхат. До къде я докарахте само с кражбата на онази пластина, Риате! Загинаха двама дроу, на вас едва не ви видяха сметката, в схватката с каррагите бяха ранени деветима стражи. И всичко това, само заради една тъпа и необмислена постъпка!

Какво можех да отговоря? Че искахме сами да разкрием тайната, и че и двамата с Юрао сега си плащаме за действията? Офицер Найтес беше отстранен от работа, а аз, съдейки по всичко, явно ще бъда изключена. Нас просто доста грубо ни поставиха на място. В това, че ние самите не сме особено съгласни, че това е нашето място, никой не се съмняваше, но мнението ни съзнателно и напълно го игнорираха.

— Аз ще поговоря с лорд Тьер — меко произнесе Окено. — Но дори да те изключи, ще дойдеш на стаж в Дневната стража, след година ще влезеш в академията на стражата, седем години и ще си при нас, Дея. Ти си следовател по природа, така че без работа няма да те оставя.

— Благодаря, но… ние с Юрао планираме да се занимаваме с частни разследвания, майстор Окено.

— За частните разследвания са нужни опит и знания, Дея, а тях можеш да ги получиш само в Нощната или в Дневната стража. Въпреки че на теб ти е по-близка Нощната, Дневните не се занимават със случаи с магическа съставляваща.

Речта му беше прекъсната от Верис, която открехна вратата и покани старши следователя в кабинета при директора. Аз унило се затътрих към женското общежитие.

Загръщайки се в наметалото, безучастно прекосих двора, без веднага да обърна внимание на групичката, която вървеше така, че да ме пресрещне. И сигурно не бих я забелязала, ако не се чу ехидното:

— Охо, кой идва, нима самата почтена ковачка Горт! — беше невъзможно да не позная този глас.

Вдигайки поглед, аз видях Ригра, двамата й братя и слуги с куфари — утре започваха лекциите, така че пристигащите в академията след ваканцията адепти не ме удивиха. Не се учудих и на „поздрава“ й, тъй като за познанството й с леля ми Руи вече бях наясно. Но нямах никакво желание да се карам с нея, и затова, изпреварвайки ги, забързах към общежитието.

— Мръсната сервитьорка игнорира висшето общество? Въпреки че няма на какво да се учудваме — тя, любимката на директора, да не кажем любовница, сега е почтена жена, почти ковашка съпруга. — Това беше големият брат на Ригра.

— Ей, Дейка-сервитьорка, ти какво, съвсем ли си загуби гласа от щастие? — А това беше малкият.

Аз спрях, и нищо, че очите ми бяха насълзени, а сърцето ми се късаше на части, бавно се обърнах към подлото семейство Дакене. И едва не подскочих от изненада, тъй като зад противната троица се възвишаваше лорд Еллохар, когото нашите местни аристократи не бяха забелязали. На мен обаче, магистърът весело ми намигна, и притискайки пръст към устните си, призова към мълчание.

Честно казано, директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ изглеждаше странно — носеше само черен тънък пуловер с висока яка и черен панталон. А като се има предвид, че не беше лято, а Ригра и братята й, омотани до ушите в кожени палта, все пак потреперваха от поривите на ледения вятър, дрехите на Еллохар наистина изглеждаха не на място. Но за сметка на това, усмивката му беше същата — познатата ми весела и доста лукава, и аз неволно се усмихнах в отговор.

— Странен й е нещо погледът, а и се хили сама. Ти да не си се чалнала случайно, а? — Големият брат на Ригра пристъпи към мен. — Ей, изрод, отговаряй, когато към теб се обръщат.

От лукава, усмивката на магистъра се превърна в една такава, хищна.

— Явно й се иска пак да я научим на добри маниери, нали, Дейка? — Малкият заплашително се приближи.

Еллохар моментално престана да се усмихва и мрачно се поинтересува:

— Риате, за какво става дума?

Семейство Дакене подскочи от изненада, слугите изпуснаха куфарите, а Ригра, виждайки магистъра изохка и стресната се сгромоляса в снега. Еллохар дойде по-близо, заставайки по този начин между братята, и дружелюбно прегръщайки ги през раменете, подчертано весело попита:

— Какво, зайчета, обичаме юмручни боеве, а? — Младите аристократи се сляха по цвят със снега. — Мълчите, а смелчаци? И правилно правите, щото с мъчения разговорите винаги по-задушевни излизат! — Сега и двамата братя Дакене се тресяха от ужас.

Избухна син пламък.

Когато от него излязоха двама адепти на Смъртта, най-младият Дакене падна на колене и зави, но магистърът изобщо не се впечатли:

— Хайде-хайде, радост моя, за всичко в този живот се налага да се плаща, за това, че ти харесва да биеш слаби жени — също. Радвай се, че тази разплата ще е толкова весела и увлекателна, ето, питай адепт Горхе, той ще ти каже!

Първият от появилите се гадно се усмихна и зададе само един въпрос:

— Да го използвам за контролната или за курсовата?

— За реферата по „История на изтезанията“. — Еллохар щастливо се усмихваше. — Орвес, хващаш втория за ушите и го даваш на адептките от първи курс, те именно днес упражняват много интересни удари. Болезнени за мъжкото… самолюбие. По залез-слънце да ги върнете в родното гнездо. На родителите съобщете, че ако имат претенции, могат да ги предявяват на мен. Лично. Това е.

Виещите и хлипащи Дакене ги отмъкнаха в синия пламък, а към ревящата Ригра се обърнаха и вежливо съобщиха:

— С вас, адептка, ще се занимава директор Тьер, за този инцидент аз ще го уведомя лично. А сега се разкарайте от очите ми!

Ригра толкова бързо сигурно никога не беше тичала. Слугите, сграбчвайки куфарите, се втурнаха след нея, а посред двора ние с Еллохар останахме сами, и аз се опасявах за това, което мога да очаквам от магистъра. Оказа се, че съм била права.

— Риате, пак ли пускаме сополи? — лениво се поинтересува той.

Аз неволно подсмръкнах с нос и му напомних очевидното:

— Зима е, все пак.

— И? — Магистърът вдигна вежда. — Това да не би да е уважителна причина за усилено сополоотделяне? Риате, с тези темпове сополите и до устата ти ще стигнат, а това вече е не само жалко, но и страшно отвратително зрелище. Ще обядваш ли с мен?

Отрицателно поклатих глава и се опитах всичко да обясня, започвайки с:

— Аз съм под арест и…

— Считай, че си избягала — прекъсна ме Еллохар.

Избухна син пламък.

 

 

Когато пламъкът угасна, се озовахме в кабинета на магистъра в същата онази „Школа за Изкуството на Смъртта“. А прозорецът този път беше отворен и аз дочух отдалеч:

— Нападайте, милорд — командваше женски глас със същия тон, който използваше Верис, когато даваше начало на сутрешния крос.

— Не-е-е — захленчи страшно познатият ми глас на младия Дакене.

— Нападайте!

Задавен вопъл, а след това отново заговори жената:

— Ключът „Мъртва примка“ позволява да се нанесе максимална вреда на нападателя с минимални усилия и загуба на време…

Еллохар се приближи към прозореца, затвори го, и при това с коварна усмивчица, след което се обърна към мен и попита:

— Чай, сок, носна кърпичка?

— На мен това място изобщо не ми харесва — честно си признах аз.

— Вижда се. — Еллохар, леко навел глава, с интерес ме наблюдаваше. — Риате, ти нощем изобщо спиш ли?

Отрицателно поклатих глава, приближих се към вече познатия ми диван, седнах и осъзнах, че наистина носна кърпичка няма да ми е излишна. И не само една.

— Той не се бе появявал четири дни — изстенах аз. — Четири дни… Мен не ме пускаха да изляза от академията… Дара нищо не знае, Тесме знае, но не казва… А аз бавно откачах от тревога и несигурност. Той къде е? Какво става с него? Защо не идва? Как е завършило разследването на Безсмъртните в Ардам? Въпроси, въпроси, въпроси… и никакви отговори… А освен това се безпокоях за него, това беше една такава постоянна, подлудяваща, ужасяваща тревога за него… — Аз изхлипах. — Не мога така повече…

Еллохар се приближи, седна до мен, прегърна ме през раменете, протегна ми носна кърпичка и замислено се оплака:

— Истерика в обедното меню не се предвиждаше, но аз съм готов да се жертвам. Давай нататък.

— Ами, нищо. — Рязко си поех дъх аз, след язвителната забележка си спомних с кого всъщност разговарям и се опитах да стана.

— Сядай. — Да стана така или иначе не ми позволиха, обгърнаха раменете ми по-плътно и продължиха да се гаврят: — Какво значи „нищо“? Ти не ми се прави на света вода ненапита, хайде сега, ясно, подробно и чистосърдечно си признай как се реши да ограбиш родната академия? — Той се разсмя и добави: — Да можеше да видиш изражението на Тесме, когато при взлома се включи амулетът му. Магистърът едва не се гътна от разрив на сърцето, когато осъзна степента на твоята наглост.

Аз се изчервих.

— Срам ли те е? — насмешливо се осведоми магистърът. — Хайде сега, с твоя опит в грабежите от кабинета на уважаемия Тесме, не може да става и дума за какъвто и да било срам. А това, че те спипаха, това си е обидно, да.

Направих още един безмълвен, но решителен опит да стана, но и този път ме удържаха.

— Тихо, по-полека. — И Еллохар, вече без подигравателни нотки обясни: — Тьер се изплаши за теб, Дея. Той ужасно, до побъркване, се изплаши за теб.

Престанах да се дърпам, а магистърът продължи:

— А аз те предупреждавах да не се замесваш в това, Риате, като че ли чувствах! Вие с дроу излязохте на арената, където се сражават най-силните, а със слабите никой не се церемони. Умните, когато осъзнаят къде са се напъхали, веднага отстъпват, а ти и Найтес продължихте. И най-голямата глупост беше тази история с пластината. И поне само да я бяхте отмъкнали, ама не! Много по-лошо, Риате, вие се издадохте, че тя е у вас!

Тежко въздъхнах и заинтригувано промълвих:

— Как са свързани онзи артефактор, у когото беше първият медальон на Тьер и убитият гном, който освен втория медальон, криеше и пластината и…

На мен рязко ми запушиха устата, почакаха докато престана даже да се опитвам да се освободя и грубо попитаха:

— Риате, ти как си със слуха?

Много съм си добре със слуха, помислих си аз, но не се заех да осведомявам Еллохар по въпроса. Махайки ръката си от лицето ми, магистърът се замисли и след това изведнъж попита:

— А какви отговори си мислеше, че ще намериш в забранената библиотека?

Директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ беше първият и единствен, който ми зададе този въпрос, навярно затова и му отговорих:

— Всичко това някак е свързано — кражбата на артефактите на рода Тьер ми напомни много историята, която ми разказа една вампирка, за кражбата на артефакта от „Клана на метаморфите“.

— „Идващите в съня“? — Оказа се, че Еллохар знае за случилото се.

— Да. — Аз замислено мачках кърпичката. — А после изведнъж артефактите изплуват в императорската съкровищница… Изглежда невероятно, но родът може да бъде победен само от по-силен род, така че поне тук има някаква логика и не е ясно само едно нещо — за какво са му били нужни тези артефакти на императора. — Еллохар мълчеше, а аз продължих: — А след това, някаква група лица краде артефактите и се пръсва из цялата империя… И на пръв поглед, като че ли не може да има нищо общо между артефактор, гном и маг… Нищо, освен, очевидно, участието в тази кражба. И изобщо не е ясно защо са я извършили, след като не са получили никаква полза? Те не са се опитвали да продадат артефактите, не са се опитали да ги предадат на същите тези Заклинатели, и аз имам чувството, че са искали просто да ги скрият… — Аз си спомних трупа на гнома-кожар и с моментално прегракнал глас, добавих: — Да ги скрият с цената на собствения си живот. С каква цел?!

С учтиво наведена глава, Еллохар ме слушаше замислено и погледът му, този път, беше внимателният и проницателен поглед на изключително опитен и мъдър лорд…

— И няма ли да ми запушвате пак устата? — с горчива насмешка се поинтересувах аз.

Той само провокативно присви очи в отговор, а след това тъжно се усмихна.

— Да вървим. — Ставайки, магистърът ми протегна ръка. — Аз съм гладен, а няма да е зле и ти да хапнеш нещо.

 

 

Обядвахме в столовата на школата, ако изобщо на това място можеше да му се сложи етикет „студентска столова“. Аз по-скоро бих го нарекла „ресторация“. Уютна зала в имперски стил, кръгли масички, застлани с белоснежни покривки, излъскани прибори и безукорно обслужване, да не говорим пък за менюто за всеки вкус.

Ние седнахме на една от масите до прозореца и едва се бяхме настанили, когато, облечен в униформа на школата сервитьор, ни приветства, а след това ни подаде списъка с ястия, и зачака да си изберем.

— За мен, както винаги — лениво измърмори лорд Еллохар. — Но, струва ми се, че на дамата би следвало да предложите по-консервативно меню, не мислите ли?

Сервитьорът-полувампир неочаквано пребледня и измънка: „Най-покорно моля да ме извините“ и внимателно измъкна от ръцете ми тъничката книжка със златни букви. Жалко, че аз даже не бях успяла да надзърна в нея.

— Можеш да ми се довериш, на твое място аз не бих се разстройвал — утеши ме магистърът.

— Обичам да разглеждам менюто в различни заведения, това винаги е интересно — отзовах се аз.

— Добре. — Еллохар загадъчно се усмихна. — Ще помоля да ти го донесат отново… след обяда.

Появи се сервитьорът и донесе явно набързо избърсана от прахта папчица, на която се мъдреше името на столичната ресторация „Семарон“.

— И тук, при вас, ще ми приготвят каквото и да е от ястията в списъка? — с подозрение попитах аз.

— Без съмнение — злобно усмихвайки се, произнесе магистър Еллохар.

Полувампирът едва забележимо преглътна. На мен изведнъж ми стана жал за него и за готвачите, затова поисках най-простото:

— А може ли да поръчам омлет със зеленина?

На някого явно му олекна и той с благодарност ме попита:

— Какво бихте искали от напитките?

— Просто чай, какъвто и да е — припряно отговорих аз.

— Не искаш ли вино? — предложи лорд Еллохар.

Очите ми веднага се напълниха със сълзи, сърцето ми се сви в спазъм и аз тихо прошепнах:

— Не, благодаря.

Хвърляйки ми насмешлив поглед, Еллохар заповяда:

— Бяло, от моите запаси. И между другото, умирам от глад.

За първи път виждах сервитьор да се придвижва бегом, като при това, развиваше прилична скорост. И никога не се беше случвало поръчката да я донесат почти моментално. Аз не бях успяла да сложа салфетката на коленете си и да я разгладя, когато полувампирът се върна с поднос и започна ловко да сервира масата. Както се оказа, магистърът беше солидарен в кулинарните си пристрастия с Риан и за него бяха донесли месо. Наистина парчето се оказа почти сурово, но явно така и беше замислено, поне Еллохар изглеждаше достатъчно доволен от ястието. Аз също — въздушният омлет изглеждаше много апетитно и чаят беше точно такъв, какъвто го обичах — с клонче карриса. А след това вампирът ловко сипа от виното в чашите. Аз възмутено го погледнах, и понечих да го спра да налива в моята чаша от напитката, когато видях… „не пий“ — само с устни прошепна сервитьорът.

Едва не се задавих от възмущение, изстисках жалка усмивка на лицето си и със спаднал глас попитах:

— А може ли да ми донесете някакъв десерт към чая?

— Разбира се, милейди — вампирът церемониално се поклони и се отдалечи.

Сърцето ми изплашено се блъскаше в гърдите, дланите ми изстинаха, нямах вече желание да сложа и залък в уста. Тези аристократи с тяхното вино…

— Предлагам да вдигнем тост. — Еллохар вдигна бокала си. — За прекрасната избраница на лорд Риан Тьер! — С подозрение гледах магистъра, а той ми се ухили и съобщи: — Не е вежливо да не поддържаш такъв чудесен тост, Дея. Хайде, само една глътчица.

С трепереща ръка взех чашата, опитах се да се усмихна и я поднесох към устните си. Всъщност, не е никак трудно да имитираш малка глътка, а аз доста се постарах всичко да изглежда напълно естествено. Неестествен в тази ситуация беше само втренченият поглед на магистъра, а след това, той на един дъх пресуши собствената си чаша. И ние започнахме да се храним, аз — стараейки се да не потръпвам нервно, а лорд Еллохар — обядващ с грацията на истински благородник.

А след това започнаха странните неща:

— В тази ситуация, най-просто би било да те обявя за моя годеница, Дея. Аз успях да измамя малкия народ, а и Тьер бих ми повярвал. И тогава ти би била в безопасност, Тьер от яд би изринал и изпод земята тази шайка заговорници, аз бих си изиграл партията, а след това бих те върнал на Риан. Великолепен и безотказен план, Дея, най-добрият възможен, като се имат пред вид обстоятелствата. Съществува обаче едно малко „но“ — ти ми харесваш. И за мое искрено съжаление, ми харесваш малко повече, отколкото просто като избраница на най-добрия ми и, всъщност, единствен приятел. Бих могъл да кажа, че ти си необикновена личност, че на теб е трудно да не ти се възхищава човек, но… — той отново си сипа вино, — ти ми харесваш. А такова нещо в живота ми се е случвало само веднъж и аз я… загубих.

Потресено се взирах в магистъра, той напрегнато ми се усмихна, вдигна чашата си за поздрав, отново изпи всичко до дъно и режейки месото си на парченца, продължи:

— Ако на мястото на Тьер беше някой друг, който и да е, действията ми щяха да са очевидни, а така се намесва солиден нравствен елемент и аз просто нямам право да постъпя така жестоко с този, който е спасявал живота ми с риск за собствения. По този начин, вариантът с безкръвното решение на проблема отпада и то само благодарение на моята неувереност в собствената ми сила на волята. Всъщност, трябва да си призная, че добрите момичета винаги са ми били слабост. Но хайде да не се говорим за това.

Магистърът омайващо ми се усмихна и за известно време се съсредоточи върху обяда си. Едва след като отново си наля вино, продължи:

— Това, което истински ме поразява у теб, Дея, е, че дори когато разполагаш с минимално количество факти и изходни данни, умееш да правиш толкова верни изводи. Изключително точни изводи. Впрочем, това не е толкова важно. — Еллохар изпи всичко, а след това замислено произнесе: — Имам чувството, че някой е започнал грандиозна игра и управлява ситуацията, манипулирайки действащите лица. Едно такова, неприятно усещане, да ти кажа… Знаеш ли, много отдавна имаше такъв случай, когато една абсолютна случайност, нелепица, дори бих казал, ми отвори очите за мащабен заговор с цел унищожаването на императорската династия. Някой би казал, пълна глупост, но… водейки разследването, аз за първи път изпитах чувство на ужас. И аз потръпвах от страх, мислейки си, какво би станало, ако една от моите адептки не беше обърнала внимание на тази странна закономерност, която другите просто бяха пренебрегнали.

Барабанейки с пръсти по масата, като че ли за да се откъсне от неприятните спомени, той впи в мен втренчения си поглед и тихо обеща:

— Аз ще отговоря на въпросите ти, Дея, жалко, че ти никога няма да си спомниш за този разговор, но поне ще престанеш да се терзаеш от напразни опасения. И така, първо: разследването в Ардам не ни даде нищо. Абсолютно. Този проклятийник, който беше излязъл на лов за дроу от Нощната стража, както си беше посерко, така посерко издъхна. Ти следващия път, по-полека с проклятията. Между другото, се оказа, че той е човек, чистокръвен и обикновен, дори не маг, но наистина, не беше и от коренните жители на империята, а органите за контрол на имигрантите не го опознаха. Нишката се скъса. Второ — Безсмъртните също нищо не намериха. Изобщо. Единствените следи от магия бяха свързани с каррагите, по-точно с призоваването им. Като се имат предвид показанията на Ерха, можем да предположим, че след като си е дала сметка, че първият карраг с вас няма да успее се справи, тази твар, в която, както предполагаме се е намирала морска вещица, е извикала още три представители на морския свят. Но тъй като духът-хранител блокирал магията, предприемайки мерки за съхраняването на поверената му територия, на нея й се наложило да ги извика на площада. От там те пълзяха към вас.

Площадът, на който в онова утро стояхме с Риан! Бях повече от сигурна, че вещицата е била там и ни е наблюдавала. Изведнъж наистина ми се прииска да пийна вино.

— Ти пребледня. — Еллохар ехидно се усмихна и добави: — Да знаеше само какво му коства на Тьер твоето незабравимо изпълнение. А аз лично дълбоко съжалявам, че не видях лицето му в момента, когато главата на ордена го е попитал как така Риан е изпуснал вещицата.

„Затова пък е жив и невредим“ — упорито твърдях пред себе си.

— Недей да го жалиш. — Еллохар протегна ръка и ме чукна с пръст по носа. — Тьер ще се оправи с всичко, той е упорит и настойчив и не намира покой, докато не сложи всичко на място по рафтовете.

Изви се адски пламък.

Риан се появи посред столовата, огледа се, видя ни, погледът му се плъзна по бутилката с вино, очите му моментално се присвиха, и докато се приближаваше, магистърът фиксираше неотклонно с поглед Еллохар. Не знам как отреагира на приближаването му директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“, защото без да мигам, гледах лорд Тьер, който отново ме игнорираше.

— Еллохар — гласът на магистъра беше станал още по-пресипнал, явно гърлото му беше наистина възпалено, — аз дори не искам да се замислям за предупреждението на майка ми по отношение на теб.

— Кое именно? — с безразличие се поинтересува Еллохар и даде знак на сервитьора, а когато той се приближи, произнесе: — Вие сте наясно с предпочитанията на лорд Тьер. — След това отново се обърна към лорд-директора: — Риан, аз те познавам вече дванайсет години и лейди Тьер винаги има някакви предупреждения, които ме касаят. Какво е този път?

Правейки се, че не разбира намека му, лорд-директорът се наведе, леко докосна устните ми със своите, след това си донесе стол и седна близо до застиналата от осъзнаването на получената информация мен.

— Нещо станало ли е? — вежливо се осведоми Риан.

Аз отрицателно поклатих глава, все още без да свалям очи от него.

— Пребледняла си. — Магистърът едва осезаемо ме погали по бузата.

— С Дея всичко е наред — лениво подхвърли Еллохар, наливайки си отново вино.

Риан измъкна бутилката от ръцете му, вдигна я към устните си, отпи малка глътка, а след това се вторачи в остатъка от счупения при отварянето печат. Още веднъж внимателно ме погледна, после се обърна към директора на „Школата за Изкуството на Смъртта“, който именно в този момент бавно отпиваше от същото това вино и зададе невероятен въпрос:

— Много ли успя да наговориш?

Чашата в ръцете на Еллохар трепна, след това магистърът ми отправи внимателен поглед, дори не просто внимателен — изгарящ, практически.

— Тя не е пийнала и капка — потвърди опасенията му Риан.

Бавно се изчервих под нетрепващия поглед на магистър Еллохар. Наложи се да се опитам да се оправдая:

— Аз не исках да пия… Престорих се, за да не ви обидя…

Приближи се сервитьорът, подреди няколко чинии пред лорд-директора и покланяйки се, се отдалечи от нашата, потънала в неловко мълчание, маса. Аз седях и се опитвах да осъзная — магистър Еллохар беше казал всичко това сериозно или това беше нов кръг на гавра с ближния в присъщия му традиционен маниер. Впрочем, ако си припомнех думите и намеците на вещиците… Започваше да ми става неуютно. Вдигайки очи, се натъкнах на мрачния и напрегнат поглед на лорд Еллохар и ми стана още по-неприятно.

— Дея — тихо повика Риан, — какво става?

И какво можех да отговоря? Аз отново сведох мълчешком очи, предоставяйки на магистрите да обсъждат случилото се без мен. Безкрайно мъчителна ситуация, и в светлината на това, което бях чула, вече не ми се искаше да задавам каквито и да било въпроси на Риан. Всъщност, не, един въпрос можех и трябваше да задам:

— Изключиха ли ме? — все така без да вдигам поглед, уточних аз.

В отговор ми зададоха друг въпрос:

— А ти какво искаш да чуеш от мен, Дея?

„Аз искам да чуя, че ти никога повече няма да изчезваш от живота ми за четири дни и половина, без дори да ми кажеш довиждане. И сигурно това е единственото, което сега ми се иска да чуя, защото с всичко друго, дори с изключването от академията, аз бих се справила някак, а със… загубата ти — не.“

Въздъхнах изхлипвайки и все така, без да вдигам глава, изпъшках:

— Ако ти не искаш да ми кажеш, недей. Ще попитам куратор Верис. Всъщност, тя е тази, която връчва документите при изключване.

И смачквайки салфетката, аз станах, обърнах им гръб и излязох от столовата, тъй като нямах сили да продължавам този разговор. А след това си спомних, че Риан явно беше гладен. И така се виждаше, че практически е изтощен, затова се завъртях да се върна обратно.

Но магистърът отвори вратата преди мен.

— Не си изключена. — Аз все така мълчешком слушах. — Въпреки настойчивото ми желание да подпиша искането на библиотекаря, да те преметна през рамо и да те замъкна в родовия замък. Но…

— Съвестта ти се събуди? — попитах аз и отмятайки глава, все пак го погледнах.

Лицето му потъмня, очите се присвиха и Риан пресипнало процеди през зъби:

— И какво общо има съвестта ми?

Да, наистина, нищо… — В края на краищата коя съм аз, че великият лорд Риан Тьер да ми се отчита за местонахождението си. Та аз съм проста адептка.

— Ти така ли ще продължаваш да мълчиш? — с глухо раздразнение попита магистърът.

Аз отместих поглед настрана, сдържах се да не изкажа всичко, което ми се беше насъбрало по повод неговото отсъствие и тихо предложих:

— Хайде да се върнем, ти трябва да се хапнеш…

— Не е нужно да ми казваш какво да правя, Дея! — избухна Риан.

Нещо вътре в мен се разкъса и полетя към Бездната на хиляди остри парченца. Заболя ме. Беше ми толкова обидно, но дали имаше смисъл да говоря за това? Никакъв.

— Добре — едва чуто, стараейки се да не се разплача, промълвих аз. — Прави каквото искаш, колкото време искаш и можеш отново да изчезнеш неизвестно къде. А сега, моля те, ме върни обратно в академията, ако не те затруднява.

Магистърът мълчаливо ме хвана за ръка, дръпна ме обратно към столовата, помогна ми да седна и премести стола по-близо до масата. В залата нищо не се беше изменило, само дето на масата се беше появила още една бутилка вино, този път червено и чашата на лорд-директора беше пълна с него.

Забелязвайки погледа ми, Риан попита:

— Искаш ли?

Горчиво се усмихнах и тихо попитах:

— А то с какво е? — И поясних думите си: — Отвара на забвението, отрова или нещо още по-интересно?

Риан измърмори нещо не много почтително по отношение на Бездната и изпи всичко до дъно, Еллохар, намигайки ми, също така гаврътна всичкото бяло вино в чашата си, а аз просто се обърнах към прозореца и осъзнах, че повече от всичко на света, мечтая да се озова някъде много, ама много далеч от тук.

Приближи се сервитьорът, донесе ми пай с карриса, аз благодарно му се усмихнах в отговор и тогава прозвуча:

— Стой! — от лорд Еллохар.

Ние с полувампира трепнахме едновременно, а след това аз се постарах да предотвратя разпита, който магистърът явно имаше намерение да спретне:

— Имам много голяма молба към вас, лорд Еллохар — стараейки се да прикрия страха си за полувампира с нотки на раздразнение, подхванах аз. — Не бихте ли могли да се въздържите от крясъци на масата? Или истерията на адептката на „Академията на проклятията“ все пак е предвидена в задължителното меню?

Еллохар махна с ръка и сервитьорът се изпари. Аз с усилие измънках „благодаря“ и отместих едва докоснатия омлет, за да придърпам пая. И в момента, когато отчупих парченце от него с вилицата, Риан Тьер благоволи да заговори с мен:

— Защо беше нужно да влизаш с взлом в библиотеката на академията?

Неочаквано се намеси лорд Еллохар:

— Дай на човека да се нахрани, а на теб прекрасно ти е известно какво именно е търсила тя там, Тьер.

— Просвети ме — недружелюбно се отзова лорд-директорът.

Усмихвайки се, директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ загадъчно сподели:

— Например отговор на въпроса: „А как бих могла да се отърва най-лесно натрапчивото внимание на някой си магистър Тьер?“.

Риан отмести вилицата и ножа, така и недорязал внушителното парче почти сурово месо, и скръствайки ръце на гърдите си, впи поглед в Еллохар.

— А пък може — вещаеше нагло магистърът, — госпожа Риате да се е заинтересувала от проблема с отказа от брачни задължения. А може би…

— Може би стига? — с такава демонстративна вежливост, че изглеждаше чиста подигравка, полюбопитства Риан.

— А може — без да обърне никакво внимание на неговата реплика, продължаваше Еллохар, — на младата адептка да й е омръзнало просто да седи по цяла нощ на перваза, в очакване на момента, в който някои велики и могъщи личности ще прекратят да се цупят за измислени обиди?

Риан не се помръдна, даже лицето му не трепна, но отнякъде изведнъж, като че ли възникна усещането, че над нас са надвиснали буреносни облаци… И решавайки да не допускам караници, тихо признах:

— Безпокоях се.

Забравяйки за Еллохар, лорд-директорът се обърна към мен и глухо, с нежелание обясни:

— Аз вървях по следа.

Зъл, уморен, раздразнен и бодлив целият!

— Добре, не бях права. — Вземайки чашата с чай, аз припряно отпих глътка, опитвайки се да преглътна най-вече желанието си да се изкажа, отколкото да си утоля жаждата.

И, ама че работа — чаят имаше вкус на… вино!

Вдигайки рязко глава, погледнах магистър Еллохар, който коварно ми се усмихна в отговор и подигравателно вдигна чашата си.

— Какъв е проблемът? — моментално се напрегна Риан. Протегна се, взе чашката от ръцете ми, сръбна глътка и разгневено запита Еллохар: — И за каква Бездна го направи?!

— Как там те е предупреждавала твоята майчица? „Не му се доверявай, Риан.“? Можеш да започваш.

— Абсолютно напразно, Еллохар. — Лорд Тьер напълни чашата си догоре с червено вино, протегна я към мен и обясни: — В бялото вино наистина има отвара на забвението, доста слаба концентрация, но слаба за нас — на теб и една глътка ще ти подейства. Виното, което пия аз, напротив, стимулира както паметта, така и мозъчните процеси. То сега ми е необходимо, тъй като тези четири денонощия без сън и почивка започват да се отразяват на съобразителността ми, а такова нещо, в сегашната ситуация, не мога да допусна. Ако по време на разговора ти с Рен си получила информация, която не искаш да забравиш, достатъчно е да изпиеш половин чаша. Дръж. — И ми протегна виното.

Струваше ми се, че под втренчения поглед на лорд Еллохар със сигурност ще се задавя, но аз излях в гърлото си цялата чаша, независимо от това, че стигаше и половината.

— Уважаеми — извика сервитьора лорд-директорът, — сменете чая и чашата на годеницата ми, и да, бъдете така любезен да й донесете от моето месо.

Хвърлих изумен поглед към Риан, но след това изведнъж усетих, че наистина много ми се яде. И това беше такъв един зверски глад…

До идването на сервитьора, аз вече бях омела целия омлет. Погледът на Еллохар вече изобщо не ме притесняваше, така че и от тънко нарязаното и едва-едва запечено месо, също не се отказах, а след това се случи нещо още по-странно — въпреки че не бях забравила за смущението, яда и дори обидата си, изведнъж от устата ми се изплъзна:

— Аз не можех да те пусна. Не знам защо, но не можех и това е. Ако трябваше, дори с цената на собствения си живот да те спра, бих го направила!

Риан отмести отново вилицата си, облегна се назад, скръсти ръце на гърдите си и с прекалено спокойствие произнесе:

— Да, в крайна сметка може и да ти се наложи да заплатиш с живота си за това, че ме спря тогава, сърце мое. Защото аз не успях да я намеря тази твар. Вървях по следите й ден след ден, изразходвах целия си резерв, слава на Бездната, че една позната вещица ми помогна, и все пак я изпуснах, гадината. И сега не зная откъде да чакам следващия удар.

Лорд-директорът тежко въздъхна, а аз го гледах, осъзнавайки ужасена, че той наистина не е спал всичките тези дни и разбирах откъде са и раздразнението, и умората.

— Тя нападна в Ардам — продължи магистърът. — И това беше нашият шанс да я хванем. И струва ми се, че беше единственият…

— А вашият родов замък? — попита Еллохар.

— Да, ние пуснахме слух, че схемата на ритуала е у моя баща, но кажи ми, кой би се напъхал в Лангред?

— Никой — магистърът се усмихна. — Даже пълен идиот не би рискувал.

— Каквото и трябваше да се докаже — замислено промълви Риан.

Сигурно виното наистина ми беше повлияло, защото доскоро аз бих си замълчала, а сега си позволих да изкажа предположение:

— Същият този, който преди години е откраднал артефактите на семейство Тьер.

Кой знае защо, и двамата магистри така изкривиха лица, като че ли бяха изяли нещо много кисело, а след това Риан неохотно сподели:

— Тогава ситуацията не е била никак приятна. За нея безкрайно съжаляват всички участници в тези събития и аз нямам никакво желание да я обсъждам. Поне не точно сега.

Случват се такива моменти, понякога просто не те чуват, всъщност, защо понякога — аз бях свикнала, че много рядко някой се вслушва в думите ми. И затова просто отново зачовърках в чинията си, стараейки се, както винаги, да не обръщам внимание… И въпреки това, ми беше страшно интересно какво се беше случило тогава и кои са били тези толкова съжаляващи участници в събитията. Интересно дали свекромонстърът се отнасяше към тях, и ако да, дали щях да мога да си побеседвам с лейди Тьер.

Ръката на магистъра легна върху моята, която неусетно бях стиснала в юмрук, и той тихо уточни:

— Там наистина се е случила изключително неприятна история, някой ден ще ти я разкажа, но сега съм прекалено изтощен за това.

Аз тъжно се усмихнах в отговор и ние отново се посветихме на обяда. Единствено на лорд Еллохар май не му беше много до ядене.

Едва когато завършихме с трапезата, лорд Тьер спокойно се обърна към приятеля си и предупреди:

— Занапред се въздържай от опити да упоиш годеницата ми, това първо, и второ — повече никакви съвместни обеди с Дея.

— Защо съвместни? — възрази Еллохар. — Аз бях сигурен, че ти ще се присъединиш. Ти не можеше да не забележиш накъде се насочих, когато напуснах кабинета ти.

— Аз не можех да не разбера кого ти наблюдаваше, преди да напуснеш кабинета ми.

— Естествено не можеше „да не разбереш“. Много бих се удивил, ако Дара не ти беше съобщила за това. Твоята възродена ме мрази и в червата.

— Да започнем с това, че теб основно всички те мразят — забеляза Риан.

— Но има и такива, които ме боготворят. — Еллохар загадъчно се усмихна.

— Да — спокойно и уверено потвърди лорд Тьер. — Твоите адепти и тези, на които ти държиш, само дето те се броят на пръсти. Еллохар, аз казах, ти ме чу.

Директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ престана да се усмихва и глухо отвърна:

— Чух те.

Аз мълчаливо дояждах пая с карриса.

Риан ме дочака без да проявява нетърпение, но в момента, когато сдъвках и преглътнах последното парченце, Риан протегна ръка. Изви се адски пламък.

 

 

Аз стоях в спалнята на лорд Тьер, обгърнала раменете си с ръце, гледайки настръхнала същото онова легло. Риан беше излязъл веднага, след като се пренесохме и ето, аз отново стоях тук сама…

След известно време се приближих до прозореца, но не успях да се допра до пердето, когато се чуха стъпки. А след това и въпрос:

— Каква е тази история с Еллохар?

— Струва ми се, че е най-добре него да попиташ — отказвайки се от опита да погледна през прозореца, отговорих аз.

Магистърът пристъпи към мен, ръцете му внимателно се плъзнаха по раменете ми и ме прегърнаха. След няколко секунди мълчание, Риан произнесе:

— Утре ви започват занятията. — Тъй като аз премълчах, той продължи: — Ще ти сваля забраната за придвижване и ще можеш да водиш делата в кантората с Юрао, но имам едно условие.

Сега мълчешком и заинтересувано разглеждах рисунъка на пердето.

— Ти ще забравиш за тази история с артефактите. Ще си я избиеш от главата. Вие няма повече да търсите начин да преведете пластината, няма да съхранявате в кантората каквито и да било сведения за артефактите. Вие за тази история просто ще забравите. И ти, и Юрао.

Пауза.

— Още нещо? — с внезапно пресипнал глас, попитах аз.

— Да — хладно процеди магистърът. — Върни ми пръстена.

Изтръпнала, бавно се обърнах в обръча на ръцете му и отмятайки глава, втренчено се взрях в Риан.

— Не в този смисъл — рязко поясни той. — За разлика от някои човечки, аз никога не се отказвам от думите си.

— А аз, значи, се отказвам? — ядосано възнегодувах аз.

— При това пред свидетели!

Просто прекрасно.

— Не аз отказвах да слушам и виках: „Дръж я, Еллохар“.

— О, да — жлъчно се отзова Риан. — Ти ме държеше в пъти по-здраво, използвайки изключително убедителен аргумент — съгласието си за нашия брак!

— Боя се, че ако те бях пуснала, нямаше вече да има с кого да сключвам брак! — изстрелях аз.

На красивото лице на магистър Тьер се издуха черните вени и той изръмжа:

— Но аз сега те пускам.

Въздъхвайки накъсано, аз протегнах ръка и с усилие проговорих:

— Пръстенът ви, лорд-директор.

Черните очи замъждукаха и магистър Тьер се принизи до заплахи:

— Ще те нацелувам.

Адептката на проклятията реши да не изостава от ръководството на собствената си академия и също заплаши:

— Ще те прокълна!

Черните вени се проявиха още по-отчетливо и заплахите преминаха на ново ниво:

— Така ще те нацелувам, че няма да ти останат сили за проклятия.

Но и аз имах какво да отвърна:

— А аз така ще те прокълна, че ще ти се отиска да ме целуваш!

Неочаквано, лицето на магистъра си възвърна първоначалния вид, очите дяволито заблещукаха и той ме окуражи:

— Започвай.

— Така-а-а — недоверчиво проточих аз. — А ако аз започна…

— Аз ще те нацелувам — неочаквано весело ми отговори Риан, след което, с явна провокация се усмихна.

Кой знае защо, аз също се усмихнах, но не бързах да го проклинам.

— Хайде, де, съвсем мъничко — ме подтикна коварно магистърът.

— Не! — нагло отсякох аз.

В отговор чух:

— Страхливка.

И погледът му беше един такъв, очаквателен, и искриците в очите — насмешливи, и усмивчицата хитра-хитра и изкусителна.

— А ти си… ти си… обидко!

— Аз съм обидко? — учудено уточни Риан. — Моята собствена годеница пред очите на всички ме заплашва, а аз съм обидко? И каква изобщо е тази дума?

— Страхливка с нищо не е по-хубава! — защитих се аз.

— Обидко изобщо звучи ненормално — скастри ме той.

— А на мен ми харесва! — направих аз гръмко заявление.

Риан изведнъж някак много топло се усмихна и тихият му глас като че ли ме погали:

— А на мен ти ми харесваш.

И аз се усмихнах в отговор и го прегърнах, магистърът ме притисна в силните си обятия, а след това аз полюбопитствах:

— Какво му има на този пръстен?

— Ти — спокойно отговори Риан.

— Ти… в какъв смисъл? — Отново се напрегнах аз.

Подсмихвайки се, лорд-директорът се наведе към мен и издиша в лицето ми:

— Лейди Риате, ще ми позволите ли една малка волност?

— Не — уверено отсякох аз.

— Страхливка-а-а — изсъска Риан и ме подхвана на ръце.

Изви се адски пламък.

 

 

Никога не бях стъпвала във Вечните лесове… до този момент. И някак изведнъж много ярко и достоверно си представих, че ни се случват всички тези ужаси, които, както разказват, творят с натрапниците зелените елфи и техните вечни съюзници — лессарите. И ако все пак с елфите все някак можеш и да се разбереш, то лессарът ще те убие и няма даже да забележи.

— Риан, а…

— Страхливка — насмешливо повтори той, продължавайки да ме носи през гората, натам, откъдето се чуваше, че шуми вода.

— Ама ние сме на елфийските територии — изплашено прошепнах аз. — Само тук е вечно лято.

— Знам — спокойно се отзова той, продължавайки да лавира между дърветата и да ме носи нанякъде.

— Ррриаааан — проточих аз.

— Сърце мое… — Той топло ми се усмихна. — Това е територия на мъжа на сестра ми, но дори да не беше така, аз искрено съжалявам тези, които биха се опитали да ни нападнат.

Аз, за всеки случай, все пак се свих, очаквайки въплъщението на кошмарите, които разказват за зелените елфи. Та те са толкова сурови, че някои зелени елфи бягат от същите тези зелени елфи при нас, и без значение, че ужасно мръзнат при нашия суров климат, изобщо не щат да се връщат обратно!

— Аз и преди съм бил тук — забелязвайки бледото ми лице, поясни Риан. — И то неведнъж. И нищо не ми се е случвало. — А след това ехидно добави: — Но ти можеш да позаплашваш, че ще се откажеш от нашия годеж и тогава на теб със сигурност нещо ще ти се случи.

— Какво например? — мигновено уточних аз.

— А ти позаплашвай първо — невъзмутимо ме подтикна Риан.

В този момент излязохме от гората и се оказахме на брега на малко кръгло езерце. Такова едно, почти приказно езерце, с прозрачна вода и вече познатите ми водни лилии, и със зелени брегове, и…

— Мъж! — пропя седналата на брега русалка.

— Къде? — Няколко зеленокоси главички се надигнаха от езерото. — Къде е мъжът?

А на мен веднага ми стана много интересно, а колко често лорд-директорът посещава това езеро?

— Къде е мъжът? — Една от лилиите се заклати и се отдръпна, откривайки муцунката на русалката с чипо носле, съвсем близо до брега, на който стояхме ние.

И именно тази муцунка изведнъж се изкриви и русалката се разпищя:

— Това е Тьер!

Над брега и гората се вдигна глъчка, а в следващия момент, тълпата русалки напусна езерото и побягна нанякъде, трошейки храсталаците… Скоро след това писъците и тропота затихнаха в далечината.

Забелязал стъписания ми поглед, магистърът невъзмутимо сви рамене и с неохота поясни:

— Те бяха прекалено настойчиви с предложенията си предишния път.

И толкова. След като приключи с обясненията и на мен ми направи предложение:

— Събличай се.

— Благодаря, на мен и така си ми е добре — вежливо го отклоних аз.

Мъждукането на черните очи омагьосваше, както и усмивката на магистъра, а след това, той ме хвана за ръка, отведе ме до езерото, дръпна ме, така че да се наведа и шепнешком помоли:

— Докосни водата. — И забелязвайки недоверието ми, поясни: — Това не е просто горско езеро, Дея. За тези, у които има капчица елфийска магия, то е източник на целителна сила. Сега то ми е необходимо, за да се възстановя. — И тъжно въздъхвайки, Риан си призна: — Гърлото ме дере нетърпимо.

— И какво чакаш тогава? — Аз не скрих възмущението си. — Ако действително ще помогне, то…

— Искам да видя изражението ти, когато се докоснеш до водата — прошепна той.

Хвърляйки му учуден поглед, аз все пак потопих крайчетата на пръстите си в езерото и… Синкавите искрици, появили се на мястото, на което докосвах водата, блестейки и преливайки, затанцуваха по дланта ми и от това усещах лек гъдел, но беше също и много приятно.

— Какво е това — удивено възкликнах аз, потапяйки ръката си по-надолу.

— Събличай се — настоя Риан и изправяйки се, се отдалечи към един голям камък.

Когато магистърът с едно движение смъкна пуловера си, аз смутено се извърнах настрани към езерото, отново посвещавайки вниманието си на това удивително явление. И тогава в главата ми се роди странна мисъл — та това е именно елфийска магия, а именно това беше…

Аз рязко дръпнах левия си ръкав нагоре, измъкнах увеличителния кристал от гривната и зачерпвайки шепа вода с дясната си ръка, се вгледах в кристалната й структура… и какво беше удивлението ми, когато видях познатите схеми на кристалите!

— Риан! — възкликнах аз, подскачайки на място…

А след това се подхлъзнах на мократа трева, замахах с ръце, опитвайки се да съхраня равновесие, не се удържах и със силен плясък се пльоснах в езерото.

Магистърът ме подхвана още преди водата да покрие главата ми и тутакси ме изнесе на брега. Не бях успяла да се нагълтам, но да се намокря и да се изплаша — изцяло.

— И какво толкова страшно видя там? — пускайки ме да седна на тревата и сваляйки ботуша ми, попита Риан.

— Кристали — издишах аз, надигайки се на лакти.

— Кристалите са нещо хубаво. — Той свали десния ботуш, демонстративно изля водата от него и весело попита: — А не можеше ли първо да се съблечеш и после да гледаш кристалите?

— Можеше — Аз прехапах устната си, стараейки се да не се разсмея, защото да наблюдавам с какво изражение на лицето магистърът чака кога от ботуша ще спре да изтича вода, беше повече от забавно.

— И какво ти попречи? — Риан сложи настрана единия ботуш и се протегна за втория.

— Нямах намерение да се къпя. — Лорд Тьер отново демонстративно изливаше водата. — Между другото, аз и сама мога да се съблека.

— А ще се събличаш ли? — мигновено се оживи той.

Аз се изчервих и бързо го срязах:

— Няма.

— Сурова северна… страхливка — откровено закачайки се, подхвърли Риан. А след това вече сериозно добави: — Дея, тук аз не мога да използвам огъня с такава степен на контрол, която би ми позволила да изсуша дрехите, докато са на тялото ти. Събличай се до долна риза, нещата ще ти ги просна на слънце и всичко ще изсъхне бързо. Ако не искаш да се къпеш — никой не те кара насила. Ставай.

Аз станах и на мен ми помогнаха да издърпам мокрия пуловер през глава. Сама едва ли бих се справила — страшно е неудобно да се събличат мокри вълнени дрехи. След като взе всичко съблечено, Риан се обърна с гръб към мен и заповяда:

— Панталонът и чорапите.

Смущавайки се, свалих и му подадох това, което искаше, а магистърът, все така без да се обръща отиде да простира дрехите ми. А на мен ми беше достатъчен един поглед към мократа риза, за да се втурна към водата да се къпя.

— Постарай се от брега да отплуваш няколко крачки навътре, там има пясък на дъното, а до брега е тинесто — предупреди Риан.

И едва когато се гмурнах в езерото, аз изведнъж се сепнах — а как той се беше досетил, че съм влязла във водата? Риан дори не гледаше насам.

А след това всички мисли се изпариха от главата ми и разглеждайки пламъчетата на собствените си длани, аз чух плясъка на водата, когато Риан се гмурна, а след това:

— Ти какво гледаш толкова заинтересувано? — попита магистърът, след като доплува до мен и ме прегърна. — Какви са тези кристали?

Заля ме странно и вълнуващо усещане и мислите стремително се изпариха от главата ми.

— И? — Усетих устните му на рамото си. — Ти така се впечатли от тези кристали, какво им има?

Чувствах, че от неговата близост започва да тупти по-бързо сърцето ми, гърлото ми се сви и не можех нито дума да обеля, нито да помръдна.

Без да забелязва състоянието ми, Риан изказа своето предположение:

— Ти да не забеляза, че кристалите са идентични с тези, които бяха вплетени в амулета от школата на вещиците? — Аз трескаво кимнах, усещайки с цялата си кожа топлината на тялото му. — Аз така и си помислих. — Още една нежна целувка, но този път там, където рамото ми не беше прикрито от мократа тъкан. — Еллохар ми разказа как вглъбено си разглеждала онзи килим. Не се учудвай, там е била вплетена елфийска магия и тук има елфийска магия от същия порядък, който е бил използван при изтъкаването на защитния амулет.

Чувствах се замаяна — от Приграничието, където царуваше зима, се бяхме озовали в тукашното горещо лято. Омагьосваше ме топлата вода в езерото, странните искри по цялото тяло и дъхът на магистъра, който пареше още по-осезаемо.

— Всичко наред ли е? — обърна внимание на моето мълчание Риан. — Дея?

Без да казвам нищо се изтръгнах от обятията му и стремглаво се гмурнах надолу с надеждата да стигна дъното и да се преодолея замайването от абсолютно необикновените за мен усещания.

До дъното не успях да доплувам, наложи се да изляза на повърхността, а когато се показах над водата, се огледах и не видях Риан. Реших, че той също се гмурка, доплувах до брега, седнах на един от камъните, потапяйки краката си във водата, и отново започнах да разглеждам езерото. Магистърът го нямаше! Започнах развълнувано да се озъртам, леко наведена напред и тогава…

Той изскочи пред самите ми крака, хвана ме за кръста, и държейки ме с изпънати ръце, ме издърпа обратно във водата. И добре, че русалките бяха избягали, защото аз пищях така, че едва сама не оглушах. А той се смееше…

— Риан! — изкрещях разсърдено. — Това е… това е…

— Весело? — продължавайки да се смее, попита магистърът.

Аз отчаяно въздъхнах и укоризнено поклатих глава.

— Знаеш ли — Риан ме притисна към себе си, — аз се поразявам от твоята сдържаност. Понякога си заслужава просто да се забавляваш.

— Правейки пакости на наследния принц? — невинно вметнах аз.

Моята фраза имаше неочаквани последствия.

— Добра идея. — Риан ме взе на ръце, изнесе ме на брега и пускайки ме, шепнешком попита: — Да виждаш някъде жаби? Хайде да намерим няколко.

И ние тръгнахме на лов за жаби. Наистина, първо върху мократа ми долна риза, нахлузиха сухата риза на лорд-директора, а думите на Риан: „просто така, за мое спокойствие“, пресякоха всичките ми възражения.

Намерихме четири големи, тлъсти и противни жаби и магистърът отсече:

— Точно каквито трябва!

Изви се адски пламък.

След това Риан, нагло игнорирайки гнусния вид на жабите, ги парализира, внимателно ги намести на листо от водна лилия и ме дръпна след себе си в прехода.

И се намерихме мокри, с капеща от дрехите и косите ни вода, във вече познатите ми покои на наследния принц, но този път се бяхме появили зад някакъв параван. И докато аз стоях и се взирах в масата, сервирана за двама, магистър Тьер, членът на ордена на безсмъртните, лорд-директор на „Академията на проклятията“, безшумно се прокрадна към масата, внимателно свали похлупака от чинията, предназначена явно за принца, критично, оценяващо разгледа рулото от месо и ми прошепна:

— Дея.

Стараейки се да не се разсмея, внимателно се приближих към масата и чух:

— Вземи чинията — аз я взех. — И хляб — сложих отгоре няколко питки, — вино и две чаши.

— Имам само две ръце — напомних на директора, взимайки само виното.

— Печално — престорено тъжно съобщи той, и намествайки жабите на масата, на същото това място, откъдето аз бях свила чинията, ги покри с похлупака. А след това взе чаши и купата с плодовете и прошепна:

— Това е, да вървим.

И ние тръгнахме, аз, стараейки се да не се кискам, и той — усмихвайки се загадъчно. Стигнахме до безшумно пламтящия ален огън, застанахме в средата му и зачакахме.

— Приближават се — прошепна Риан. И веднага след това: — Не гледай!

— Защо? — едва чуто прошепнах аз.

— Ами-и-и — той се наведе до самото ми ухо и прошепна: — Да кажем, че те са леко разсъблечени.

— Леко?

Огънят изведнъж престана да е толкова тих и послушен, но лицето на Риан се напрегна и той отново запламтя безшумно. Обаче не ми се отдаде да разбера защо изведнъж магистърът излезе от кожата си. За щастие, ограбените от нас бяха толкова заети със себе си, че нищо не бяха чули.

Затова пък, в следващата секунда чух кокетен женски въпрос:

— На вас наистина толкова ли ви харесва цвета на косата ми? Дарг, ненаситният ми, стига вече сте я целувал! Имам доста много по-интересни места за целуване.

А аз гледах магистъра — устните му бяха стиснати, очите — присвити. Благодарение на ръста си, той добре виждаше влезлите през лентата прозрачна дантела в горния край на паравана. И на него явно не му харесваше видяното.

— Гладен съм — с леден глас и солидна нотка презрение, произнесе наследният принц. — Така че хайде да минем без твоите намеци.

— Иначе какво? — все така провокативно и изкусително попита женският глас.

— Ще ти извия шията, Бездната да те вземе, ще наместя хубавичката ти главичка в центъра на масата и ще се любувам на изкривената ти от болка муцуна — съвършено спокойно, и най-важното, уверено, произнесе Даргханаш. — А телцето ти ще го хвърля на кучетата. Затваряй си устата и сядай.

Съдейки по звуците, тя послушно и безмълвно седна. А аз, в пълно изумление гледах Риан и си спомнях пребитото момиче от най-хубавата чайна в Ардам. Биваше си ги нравите сред аристократите, просто няма какво да се каже.

— Да се махаме — само с устни предложи магистърът.

Аз отрицателно поклатих глава. Нали все пак бяхме домъкнали жабите с цел.

Риан разбиращо се усмихна, наведе се, нежно ме докосна с устни по крайчеца на носа, и докато аз, притворила очи, се топях от докосването му, се разнесе гласът на принца:

— Гладен съм като гоблин.

След това се чу стърженето на похлупака по масата, а след това…

— Бездна!

Дарг явно беше скочил на крака, тъй като столът му се сгромоляса.

След това стана още по-весело:

— Бездна! Жаби! Стража! Тьерррр! Стража! — с вопли тичаше из спалнята наследникът на империята.

— Той винаги е имал проблеми с логиката — прошепна ми Риан.

Пламъкът стана по-ярък, пренасяйки ни, а от другата страна на прехода продължаваше тупурдията и се разнасяше истеричния глас на принца, който крещеше:

— Това отново е Тьер, тате! Това е Тьер, ето следите му! Гледай, ето тук! Това е Тьер!

Огънят и виковете изведнъж секнаха.

— Не е вярно. — Риан кимна към краката си. — Това със сигурност не бяха моите следи.

Тихо възкликнах от учудване, поглеждайки надолу — краката на магистъра се бяха украсили с ципи между пръстите, а след това, пред очите ми, отново възвърнаха предишния си вид — просто обикновени крака, също като моите, само че доста по-големи.

— А за едно нещо ние с вас не се сетихме, уважаеми колега по тормозенето на наследника на короната.

— И за какво? — попитах аз, по-удобно подхващайки бутилката.

— Така, аз ей сега… — припряно произнесе Риан, остави чашите и плодовете директно на тревата и изчезна в пламъците.

Когато се върна, аз даже не повярвах на очите си, защото със себе си магистърът довлече огромен дюшек, който явно беше отмъкнал от собствената си спалня — това бяло покривало с черен рисунък го бях виждала именно там.

— Давай всичко насам. — С тези думи, от ръцете ми измъкнаха блюдото с месното руло и хляба, а и бутилката вино също се озова в ръцете му.

Внимателно намествайки всичко на дюшека, Риан свали от раменете ми своята вече овлажняла риза и я хвърли върху дюшека, оставяйки ме да стоя само в моята мокра, и хващайки ме за ръка, ме отмъкна обратно в езерото.

В момента, когато се потопихме във водата, Риан весело предложи:

— Аз гоня.

— Защо именно ти? — отплувайки встрани, се поинтересувах аз.

— Защото наградата за догонилия е целувка, а ти, сърце мое, едва ли ще започнеш да настояваш да си я получиш, дори и да успееш да ме хванеш. Готова ли си?

Аз се питах — да му кажа ли или не си струва, че детството ми беше преминало в игри с русалките, и че всяко дете в Загреб умее да плува отлично? Реших да си замълча. И правилно, защото иначе щях да се опозоря напълно — аз не бях успяла даже да се отдалеча, когато…

— Хванах те — прошепна Риан, внимателно обгръщайки ме с ръце.

— Така не е честно! — вяло съпротивлявайки се, се възмутих аз. — Даже не бях започнала да плувам!

— М-м, на средата на езерото сме, а ти казваш „не бях започнала да плувам“. А когато „започнеш“, както се досещам, ще трябва да те гоня някъде отсреща, в гората? — Завъртайки ме, Риан ме привлече към себе си, нежно докосна устните ми и прошепна: — Това е първата.

Под дяволития му поглед бавно се изчервих.

— Пак? — закачливо попита магистърът.

— Хайде. — Хазартът започна да ме обхваща бавно, особено като се има предвид, че имах намерение да сменя тактиката.

— Обичам те — с победна усмивка обяви Риан и ме пусна.

Под втренчения му и леко шеговит поглед, поех дълбоко дъх, изобразих не по-малко победоносна усмивка и се потопих под водата. Не се гмурнах много дълбоко, просто обмислено и съзнателно се извих надясно, така че да се скрия сред водните лилии и там внимателно да се покажа на повърхността, така че той да не ме забеле…

Нещо ме дръпна нагоре и двамата се оказахме над водата. Риан весело възвести:

— Пак те хванах.

— Аз даже не бях помръднала!

— Това е гоненица, а не криеница. — Нямаше как да споря с логиката му. — Втора.

Този път аз затворих очи в очакване и… нищо не дочаках. Зяпнах Риан, а той загадъчно се усмихна, гледайки ме, без да прави нищо.

— Харесва ми твоята свенливост — тихо призна той. — И това как мило се изчервяваш.

Действително усетих, че се изчервявам.

— И когато се смущаваш така очарователно… — Аз не просто се бях изчервила, усещах, че бузите ми просто горят, а Риан продължи: — А пръстена исках просто временно да го взема изключително и само, за да те защитя. Тъй като от момента, в който го сложих на пръстчето ти и се почувствах най-щастливия във всички светове, като че ли нещо започна да привлича артефактите към теб. И аз просто умирам от страх, сърце мое, че някой път няма да мога да дойда навреме или ти няма да намериш изход от поредната опасна ситуация.

Аз се замислих над думите му, но точно когато исках да отговоря, магистърът нежно ме целуна и без да откъсва устните си от моите, тихо прошепна:

— Ти си просто човек, Дея. Моето малко нежно човече, което са готови да го стрият на прах само за възможността да получат поне един от артефактите. Разбери, слагайки ти пръстена, аз разчитах, че в най-близко време ти ще станеш моя и ще мога да те скрия зад надеждните стени на Лангред. Не се получи така. Аз усилих защитата, но се боя, че и това не е достатъчно. Не мога да те загубя, любима. Търся те цял живот и просто не мога да те загубя сега, когато те намерих.

А след това:

— Отплувай.

И ме пусна. Със смутена усмивка доплувах до него, прегърнах го, притиснах се и тихо прошепнах:

— Хвана ме.

Той ме прегърна силно-силно и също тихо промълви:

— Хванах те и никога няма да те пусна.

А по телата ни пробягваха искри и всичко това ме изпълваше с усещане за спокойствие, щастие и нежност, птичките наоколо пееха и уплашено се обаждаше самотна жаба…

— Ще излизаме ли? — предложи магистърът.

— Хайде още малко да поплуваме, че до лятото има още много време — помолих аз.

— Ние можем да идваме тук почти всеки ден. — Топлият му дъх на косата ми.

— Не можем — отзовах се аз. — Утре започва семестърът, а освен това ние с Юрао имаме купища работа в кантората. Надявам се, че там духът се е успокоил.

— Да го успокоя ли? — предложи магистърът.

— Сами ще се справим. — Аз отметнах глава и гледайки в черните, мъждукащи очи, тихо признах: — Аз не искам да свалям пръстена… Той дори не се сваля.

Хитра усмивка и гордо признание:

— Аз го омагьосах. И най-важното — никой не усеща магията, а мога да го сваля само аз.

Възмутено пробождах Риан с поглед, а той ми се усмихна в отговор. След това усмивката му стана загадъчна и аз чух:

— Имам предложение за лятото — аз зарязвам всичко, взимам те и пътешестваме по всички елфийски територии, тук има удивителни места. Какво ще кажеш?

— Само ние двамата? — Независимо от нравствената страна на въпроса, идеята ми харесваше.

— Уви — престорено тъжно въздъхна Риан. — Навярно ще ни се натрапят два коня за компания. Какво ще кажеш?

Отблъсквайки се от него, аз отплувах настрани, а след това предизвикателно подхвърлих през рамо:

— Ще си помисля.

Отзад се разнесе недоволно мърморене.

— Да, ще видим какво ще ти е поведението — продължих да наглея аз.

Проблеснаха пръски вода, Риан ме настигна, подхвана ме през кръста и под коленете, притисна ме и издиша в лицето ми:

— Ще те нацелувам.

— Хвана ме, така ли? — невинно попитах аз и го прегърнах през шията.

— Трета — отвърна магистърът и покри с устни усмивката ми.

 

 

Ние лежахме на разкошния пухен дюшек, аз — в ризата на магистъра, а Риан — в мокрите си панталони. Мен, веднага, след като излязохме на брега, мълчешком, но непреклонно ме съблякоха, без да обръщат внимание на възраженията и ми протегнаха вече изсъхналата риза. Когато се плъзнах в нея, лорд-директорът, който демонстративно стоеше с гръб към мен, невъзмутимо заповяда:

— Бельото също го свали, ако обичаш.

— Не… — започнах аз.

— Сам ще го сваля — заплаши ме лорд Тьер.

— Ти си с мокри панталони — възмутих се аз.

— Аз съм мъж, това първо, няма да се разболея, второ, и трето — ти чу предупреждението ми!

Без да казвам нищо смъкнах бельото си и се отдалечих за да го закача от другата страна на храстите, без да го зяпат някои… тъмни лордове. Защото разполагах само с бельото, напъхано в чантите ми от свекромонстъра и невинен в него беше само цветът.

Когато се върнах, ме чакаше сложеният, поради липсата на маса, дюшек, Риан, с две чаши вино и с доволна усмивка.

— Аз ще се пропия покрай вас, лорд-директор — шеговито отбелязах аз, сядайки и внимателно придържайки края на ризата.

— Какво говорите, адептка Риате — със същия тон ми отговори магистърът. — С тези темпове ние с вас даже не можем да се напием както трябва.

Взимайки протегнатата ми чаша, аз неволно се огледах — слънцето се спускаше към хоризонта и настъпваше времето за вечерните песни на жабите. Засега обаче водеха птиците и настойчиво цвърчаха щурците.

— Колко е хубаво тук — прошепнах аз, омагьосана от недокоснатата природа.

— Тук е хубаво да се къпеш нощем, когато светлината на езерото съперничи с тази на звездите. Да останем ли през нощта?

Доживях и до предложение да прекараме нощта заедно.

Внезапно Риан се напрегна. На пръв поглед нищо не се беше променило — магистърът все така седеше, подгънал единия си крак и опрял ръка на другия, свит в коляното, капчици вода все така искряха на раменете и гърдите му, а усмивката играеше на устните му, но нещо неуловимо се беше променило.

Не забелязах веднага, че бяха се стопили искрите в очите му, а погледът беше потъмнял.

В същия миг обкръжаващият ни ландшафт стана леко размит, Риан ми намигна и притисна заговорнически пръст към устните ми. Наложи се да кимна. Той с неудоволствие прекъсна допира. След това повдигна чашата си и започна бавно да пие, загадъчно гледайки някъде зад гърба ми.

Обръщайки се, аз моментално забравих и за виното, и за всичко останало, защото откъм гората към нашето уютно езеро вървяха дванайсет елфи в пълно бойно снаряжение! При това, това бяха същите тези зелени елфи, тоест, „Кланът на Въздуха“, най-суровите от всички радетели на Горския Бог. И съдейки по трилистника на доспехите, ние се намирахме на родовите територии на Клана, от който даже горските същества бяха избягали. При това всички — от дриадите, до живите дървета!

— Ри… — започнах аз, но на мен мълчаливо ми запушиха устата.

Обръщайки се към магистъра, видях присмехулната му физиономия и разбрах, че няма от какво да се безпокоя. Навярно. От друга страна, те бяха дванайсет, в пълно бойно снаряжение, което значеше, че бяха Стражи на Гората, а те всички са магове. Със сигурност го знаех, защото нашата Нощна Стража се окомплектоваше по техен образ и подобие, и следователно, всеки един от тях беше маг, и далеч не слаб.

Въпросително гледах Риан, той загадъчно се усмихваше, отпивайки от виното. За разлика от него, на мен не ми беше нито до загадъчност, нито до усмивки, та аз се кипрех на дюшека само с риза на голо, до мен седеше полуголият магистър, а освен това разполагахме само с вино, месо и плодове. А, да не забравяме за дюшека. Да, беше ме срам и се страхувах. Даже някак и двете заедно. Риан се наведе към мен, и докосвайки ухото ми с устни, прошепна:

— Те не могат да ни видят.

И аз бих му повярвала, тоест, аз му вярвах, тъй като техните погледи, оглеждащи езерото, се плъзгаха като че ли през нас, но… Един от стражите се приближи към езерото, там, където се бях подхлъзнала и се бях пльоснала във водата, приклекна, вгледа се в смачканата трева… след това бавно се изправи и се насочи към храстите, зад които бях проснала бельото си!

— Ергуран! — Аз цялата подскочих при вика на магистъра и едва не разплисках виното. — На твое място, аз бих се врътнал на токове и спешно бих освободил от присъствието си бреговете на това езеро!

Всички елфи дружно опънаха лъковете и върховете на стрелите заплашително се насочиха към нас. А същият този елф, на който му оставаха пет крачки до съхнещото ми бельо, бавно се обърна и също като останалите се взря в мястото, откъдето прозвуча гласът на лорд-директора.

Явно не забелязал нищо, елфът, също повишавайки глас извика:

— Тьер, струва ли ми се, или отново имаме съмнителната чест, да ви приемаме на територията си?

— Съмнителната чест, Ергуран? — с ледено спокойствие попита Риан.

Лъковете бяха отпуснати мигновено, отрядът елфийски стражи отстъпи в гората, всички като един, освен онзи същият, който се беше изказал и който остана да стои.

— Тъмни — лениво му пожела магистърът с намека да се разкара.

Елфът забележимо се потресе, но, обръщайки се, и той изчезна сред дърветата.

— Тръгнаха си и повече няма да се върнат — успокои ме Риан, докато аз продължавах напрегнато да се вглеждам в гората. — И дори ще предупредят другите, че насам е по-добре да не се вясват.

Издишайки рязко, аз на един дъх изпих виното си наполовина, след това невярващо и колебливо попитах:

— И ти си толкова уверен, че „Кланът на Въздуха“, а по-точно най-отмъстителният род на Трилистника изобщо няма никак да реагира на твоята предизвикателна реч? Риан, та това са Стражите на Гората! Те…

— Каква емоционална реч — усмихвайки се, ме прекъсна магистърът. — Дея, просто ми повярвай, те няма да се върнат, защото предишния път, когато рода на Трилистника имаше съмнителната чест да се опита да ме убие, те се лишиха от най-добрите сред най-добрите, а след това от средните от най-добрите, а пък после взе, че се намеси майка ми и само благодарение на нейната намеса, родът още го има.

Но лицето му при тези думи значително потъмня. Аз мълчешком обмислих ситуацията, а след това предположих:

— Сестра ви?

— Ви?!

— Ти — моментално се коригирах аз. — Просто, когато ти си ей такъв суров, аз без да искам преминавам на „ви“.

— Извинявай. — Риан топло се усмихна. — Да, касае се за историята, свързана със сестра ми Аердана.

— Нещо неприятно? — разтревожено попитах аз.

— Зависи как ще го погледнеш. — Усмивката на магистъра отново стана много загадъчна. — По това време баща ми беше посланик при елфийския двор, сестрите ми, те са доста по-малки от мен, естествено, бяха с родителите ми, а аз се обучавах в ордена на Безсмъртните. Така, Аера, която беше на двайсет и две, изчезна по време на една разходка в парка на двореца. Всички елфи наостриха и без това острите си уши, а териториите им бяха преобърнати надолу с главата, но не бяха намерени никакви следи от сестра ми. И защо ли тогава не обърнах достатъчно внимание на поведението на майка ми? Тя участваше в издирването някак без ентусиазъм. Но не! Аз бях бесен и се заклех да намеря копелето, дори да се е скрило в някоя оркска септична яма. И напускайки ордена, се домъкнах на елфийските територии. Успях да хвана следата още същата вечер, но в момента, когато съобщих на Властелина, кого подозирам в извършеното похищение, на мен мъгливо ми отговориха, че териториите на „Клана на Въздуха“ фактически не се подчиняват на елфийската корона.

— Ох! — изплаших се аз.

— Всичко свърши добре — напомни ми Риан и се върна към разказа: — Мен действително се опитаха да не ме „пуснат“ и дори дръзнаха да се опитат да ме убият. Тогава аз окончателно побеснях и им спретнах масов лов на остроухи на собствената им територия. Хванатите в капани с различна сложност ги опаковах добре и ги отнасях в една пещера със същия онзи оникс, който във висока концентрация поглъща магията на елфите. Два дни я копах, добре че наблизо се беше намерило местонахождение на оникс. Остроухите се опитваха да ми устройват хайки, търсеха ме зад всяко дърво в гората и… — хитра усмивчица — се връщаха у дома без няколко от стражите си. На осмата нощ на славния лов, на мен най-накрая ми се отдаде да хвана Орвад, когото аз подозирах за похищението на Аера. И с него, за разлика от другите, към които аз лично нямах никакви претенции, не се церемоних. Високомерният глава на рода, след като се лиши пред очите на съплеменниците си от два зъба, благоволи да съобщи, че лейди Тьер се намира в дома му. Третият зъб му го избих, когато той ме уведоми, че тя там и ще си остане.

— И? — аз бях потресена от историята.

— И тогава се появи мама — Риан се намръщи, — а заедно с нея и изплашената Аера.

Допивайки виното си, той продължи:

— Сестричката ми със сълзи на очи взе да ме умолява да не дозаколвам любимия й, тъй като аз вече се бях заел с това бездноугодно дело и разказа нещо съвсем невъобразимо, а именно че е влюбена в остроухия до безумие и ако на мен ми трепне ръката и го убия, тя също ще го последва в Бездната. На закономерния ми въпрос: „За какъв демон беше цялото това представление с похищението?“, Аера престана да ридае и да кърши ръце, изтри си сълзите и нацупвайки се, се тросна: „А какво ми оставаше да направя, щом той сам пред себе си не признаваше, че ме обича? Ти му се полюбувай, той е такъв суров, че подобна слабост като някакво си там влюбване, никога не би си позволил. А така, той ме похити, съблазни ме и… ние ще се женим днес…“ Признавам си, в момента, когато видях как се издължи лицето на Орв и с какви стъписани очи гледа сестра ми, се отказах да му изрязвам сърцето и дори му вживих обратно зъбите.

Аз се разсмях, но след това:

— А лейди Тьер е знаела всичко още от началото?

— Не — Риан се усмихна. — Мама обясни, че започнала да се досеща в момента, когато се изяснило, че в деня на похищението Аера облякла най-хубавата си рокля.

Аз се усмихнах и седнах по-удобно, а магистърът изведнъж ме прегърна с една ръка през кръста, притегли ме по-близо и ме настани да седна така, че сега се опирах с гръб на него.

— Така ще ти е по-удобно — обясни той действията си.

Погледнах го накриво и осъзнах, че никак не ми е удобно, и то в морално-етичен план.

— Най-интересното се случи след година — Риан започна внимателно да прокарва ръка през косата на тила ми и аз размислих да се отмествам от него, — когато стана второто похищение. Този път откраднаха по-малката ми сестра.

— Охо — само успях да кажа аз.

— Уви — Риан се наведе и лекичко ме целуна по слепоочието, като че ли случайно плъзгайки устни, — след това баща ми се вбеси, хвана мама под ръка и напусна елфийските територии, обяснявайки на императора дезертьорството си с една фраза: „С такива темпове, тези чевръсти остроухи и жена ми ще отмъкнат!“.

— Нима? — Да си призная честно, бях удивена. — Лорд Тьер е бил толкова ядосан?

— Татко? Не-е-е, той, за разлика от мама, веднага одобри и двамата зетьове, но нали все пак трябваше някак да обоснове оставката си и да го направи така, че някой там отгоре дори да се почувства виновен.

— Интересно решение. — Аз замислено въртях чашата, разглеждайки как се прелива светлината в кристала. — А с втората ти сестра пак ли се наложи ти да изясняваш случилото се?

— Не — Риан отново едва доловимо ме целуна. — Вторият ми зет се оказа доста по-умен — той ме уведоми едно денонощие предварително.

Аз се обърнах, стъписано взирайки се в магистъра.

— Да-да — той се разсмя. — Аз също бях удивен, когато Еллохар ми предаде съобщението, но дойдох почти моментално. Оказа се, че Наелен е учил в „Школата за Изкуството на Смъртта“ и е бил последен курс, когато аз съм бил първи и ние вече сме се срещали. Честно казано, най-малко очаквах от него да чуя: „Лорд Тьер, честно казано, аз утре искам да похитя сестра ви“.

— Ау… — шашардисано се отзовах аз.

— Аха — пръстите му на бузата ми ме замайваха. — Трябва да знаеш, че Наелен е от „Клана на Водата“, а този Клан е в постоянен конфликт с „Клана на Въздуха“, чиито глава е онзи същият Орвад Хаелрее, който се беше оженил за другата ми сестра и затова мама беше категорично против Наелен. Освен това, по-младият ми зет не е нито глава на Клана, нито дори приближен към властта, а още по-важно е, че не се стреми към това. Тоест, зетят не устройваше майка ми по никой начин и тя изобщо не държеше отношението си към него в тайна.

Да, свекромонстърът е способна да те унизи дори само с поглед.

— Да не говорим за това, че Ларени вече си имаше годеник, и тя самата се беше съгласила с годежа, а тук взе, че излезе наяве тази история с Наелен.

— И какво направи ти? — Беше ми много интересен отговорът на този въпрос.

— Отидох при Лари, поговорих с нея. А на следващия ден участвах в похищението на собствената си сестра.

— Магистър, вие все повече и повече ме изумявате — искрено си признах аз. — Ами майка ти?

— Годеникът на Ларени беше Даргханаш — доста рязко отговори Риан. — Да, той изглеждаше влюбен в нея, и да, първоначално, очарована от неговата галантност, Ларени също предполагаше, че е влюбена, само че времето минаваше и тя все повече забелязваше нещата, които Дарг криеше от родителите си, а и от майка ми също. А за момиче, израснало в нашето семейство, подлостта е неприемлива, както и за мен. И освен това, аз виждах с каква нежност тя говори за Наелен, така че моето решение беше очевидно.

След като поразмислих малко, аз си направих един също очевиден извод:

— Ти си разстроил сватбата на кронпринца и сега той прави всички усилия, за да ти плати със същата монета?

— Именно. — Устните на магистъра се плъзнаха по слепоочието ми, докоснаха леко бузата ми. — Но между мен и Дарг има една съществена разлика.

— Каква? — Притворила очи, аз едва дишах.

— За това, което ми принадлежи, аз ще се боря до край — спокойно ми отговориха, а след това с насмешка, Риан добави: — До победния край.

Попритворила очи, аз обърнах глава и се натъкнах на прекалено спокоен и изучаващ поглед.

— Имам чувството, че ти сега чакаш нещо — констатирах аз.

Усмихвайки се, магистърът потвърди:

— Така си е, чакам.

— Какво? — попитах аз с повишен интерес.

— Реакция на моите думи — даде пределно честен отговор Риан.

Свих рамене и той тогава поясни:

— Аз току-що пределно ясно дадох да се разбере, че никога и на никого няма да те дам, сърце мое.

Мълчаливо се загледах към езерото, стараейки се да сдържа усмивката си.

— Дея? — Магистърът явно очакваше нещо различно.

— Интересно — аз продължих да се взирам във водата, — ти, знаейки моята история с лорд Градак, наистина ли си мислиш, че ще можеш да ме удържиш?

После, обръщайки се с лице към него, поглеждайки в удивените му очи, тихо казах:

— Само да си посмял да ме пуснеш!

— Ти ме плашиш. — Риан се наведе, внимателно докосна с устни рамото ми, а след това замислено произнесе: — Впрочем, какво още може да се очаква от момичето, което четири години почти не е спало, за да получи желаната свобода.

— Но да побеждавам ме научи ти — тихо напомних аз.

Риан ме притисна по-силно и ние дълго седяхме, гледайки потъващото в сумрака езеро.

— И все пак, аз ще взема пръстена — тъжно произнесе магистърът. — Годежен, за теб ще стане друг, който не е артефакт, и аз се надявам, че последната скъпоценност на рода Тьер няма да се появи в живота ти с поредната верижка случайности.

Да можеше тогава Риан да знае колко много се заблуждава.