Елена Звездная
Как да преметнеш нечисти с пари (9) (Урок четвърти)

9

Оказа се, че Дара ме е пренесла директно в моята стая в общежитието, и че почти веднага започва сутрешното построяване.

— Побързай — изкомандва духът на смъртта и се разтвори във въздуха.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се наплискам с вода, да се облека и да се затичам към сутрешната доза физически тренировки. Но в момента когато, нахлузвайки ръкавиците си, се появих в собствената гостна, ме връхлетяха, вдигнаха ме, притиснаха ме, подхвърлиха ме нагоре, уловиха ме и отново крепко ме прегърнаха.

— Малката — прозвуча хрипкавия и ужасно зарадван глас на дракона, — колко съм щастлив, че с теб всичко е наред!

— С мен! — отзовах се аз и тихо добавих: — Да…

А с тези, които вчера загинаха — не… Не го произнесох на глас, но и не можех да не си го помисля.

Прекрасният дракон ме пусна, отстъпи крачка назад, скръсти ръце на гърдите си и с подозрение попита:

— Дея, ти да не би да виниш себе си за случилото се?!

Стига съм плакала, стига толкова!

— А кого трябва да виня? — Взирах се в зелените със златисти искри очи. — Кого? Всичко това го започнахме ние с Юрао. Заради нас загинаха гномите, това…

Драконът промърмори нещо неясно и нагло ме уведоми:

— Както си беше селянка, така селянка си остана.

Аз млъкнах, зяпвайки в недоумение Късметчето. Не, аз не се възмущавах, дори не се обидих, състоянието ми беше такова, че даже за обида нямах сили. Просто не можех да разбера какво общо имаше това и защо му трябваше да го казва.

— Какво? — още по-нагло ме попита драконът. — Това си е типично ваше, селско, при това, селско от Приграничието. Вие така сте си свикнали — във всичко себе си обвинявате.

Продължавах в недоумение, но и вече възмутено да се взирам в него.

— А какво, Дей? Да не би да бъркам? При вас как е — човека звяр го разкъсал — женорята се корят, че от сутринта все за лоши неща говорили, и ето, мъжът се разходил до Бездната. А аз си мислех, че след толкова години в града, ти поне нещо си научила.

— Какво, например? — рязко се троснах аз.

Драконът се приближи плътно до мен, наведе се и изсъска в лицето ми:

— Гневът на Слънцето е заклинание, изискващо огромни сили и страшно много енергия.

— Знам какво е, независимо от това, че съм от селските женоря, все пак нещичко съм научила.

— Така ли? — Драконът вдигна вежда и люспите на слепоочието му проблеснаха. — А сега, учена селска моме, напомни ми какво точно е най-опасното в заклинанието Гневът на слънцето?!

Аз се намръщих и отстъпих назад, приближих се към масичката, видях някаква странна папка, но преди да я отворя, спокойно отвърнах:

— То убива, лорд Наавирр.

— Наричай ме Късметче, на мен това име много ми хареса, — поправи ме той, приближи се отново, издърпа папката от ръцете ми и скривайки я зад гърба си, продължи разговора, усмихвайки се под мустак и хвърляйки ми лукави погледи. — И така, трите главни особености на Гнева на слънцето, давай, Дей!

— Върнете ми папката — помолих аз.

— Отговори на въпроса — рязко произнесе възроденият и аз осъзнах, че ще се наложи наистина да отговоря.

Замислих се, припомних си курса по обща магия и заеквайки започнах да изброявам:

— Радиусът на поражение зависи от нивото на заклинанието… След него не се надигат умъртвия… Обикновено има четири огнени вълни…

— Не е това, за което те питам, Дей — нагло ме осведоми лорд Наавирр.

Мълчешком разперих ръце — не можех да зная какво точно беше това, за което ме питаше той. Драконът кимна, приемайки поражението ми и насмешливо произнесе:

— Това е едно от малкото заклинания, които са способни да унищожават и артефактите, не само разтапяйки ги, но и изсмуквайки силата им. Схващаш ли?

И това как ме наричаше, и думичките, които използваше бяха съвсем като тези на Юрао.

— Не, лорд Наавирр, аз не мога да схвана за какво намеквате — уморено отвърнах аз.

— Ех, ти, селска моме — покровителствено-подигравателно проточи той. — Мисли, Дея. Просто разсъждавай, а не се терзай от угризенията на никому ненужната съвест. Честно казано, съвестта в Тъмната империя е нещо абсолютно безполезно, за това също си помисли.

Повторно прозвуча сигналът за построяване. Направих крачка към вратата, но драконът ловко ми преглади пътя и вече без язвителност обясни:

— Ударът е бил подготвен предварително, Дея. Най-вероятно, по изгрев-слънце. А маг от такова равнище в Ардам няма, това ти го заявявам напълно отговорно. Заклинанието е било подготвено от един маг, активирал го е друг, десетки пъти по-слаб, разбираш ли?

Не ми беше напълно ясно, ние не изучавахме магията така подобно, че да мога да се ориентирам във всички тези тънкости.

— Обяснявам! — изсъска Късметчето. — Било е запланирано да използват заклинанието, когато им отнесеш годежния пръстен на рода Тьер! За замитане на следите, разбираш ли? Просто, за да скрият факта, че то вече е у тях, и за да е убеден Тьер, че артефактът е унищожен заедно със загиналата му годеница!

Аз замрях, потресено взирайки се в дракона, напълно пренебрегвайки необходимостта да се явя на построяването.

— О, съдейки по стъписаното изражение на лицето, ти вече всичко осъзна — отново язвително отбеляза Наавирр.

Само бях започнала да осъзнавам… но ме вълнуваше и друг въпрос:

— А лорд Тьер знае ли за особеностите на това заклинание?

Очите на Късметчето проблеснаха, той наклони глава настрани и се осведоми:

— Ама ти не знаеш ли?

Неприятно подозрение изведнъж стегна гърдите ми.

— Ама наистина ли не знаеш нищо? — недоверчиво попита драконът. — Не, Дея, хлапе, как може да не си наясно?

— Да не съм наясно с какво? — Определено започвах да нервнича. — За какво става дума, Късметче?

Драконът сви рамене, отиде до дивана, седна, все така криейки папката от мен и небрежно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително, произнесе:

— Бялата магия има една особеност — ако на някой му се отдаде да унищожи заклинанието, магическата следа остава. И рикошетът сочи към мага, който е наложил заклинанието. Тьер унищожи Гневът на слънцето и тръгна по следата.

Аз също отидох до дивана и се свлякох върху него. Сърцето ми започна да бие сто пъти по-бързо, устата ми пресъхна, ръцете ми ситно-ситно трепереха, така че ми се наложи да стисна юмруци.

— Ковънът на маговете от третото кралство е унищожен, Дея — меко, стараейки се да ме успокои, произнесе Късметчето. — Всички седем властители. Наистина ли не знаеш за това?

А как бих могла да го разбера?! Като се имаше предвид вчерашното поведение на лейди Тьер, която трепереща беше казала: „По-добре е да не го виждаш сега, Дея. За мен, родната му майка, това беше… почти потресение, а за теб наистина е по-добре да не го виждаш в това състояние“? Можех единствено да предположа, че е започнала масова сеч на, например, ценната Ардамска гора, но не и че е било унищожено правителството на едно от човешките кралства. О, Бездна, и какво щеше да става сега?!

— Ти какво се стресна? — небрежно се поинтересува Късметчето.

Въпросът беше добър, само че аз имах лош отговор на него.

— Излиза… — аз просто се стараех да обмисля случилото се, — че лорд Тьер е пресякъл границата на страна, с която ние имаме подписан мирен договор и… е унищожил правителството й? Заради мен?

Късметчето безразлично сви рамене, демонстрирайки, че него никога не са го тревожили угризения на съвестта. Че на него и така си му е добре. Но ако на него му беше добре, то на мен — не!

— Дея — той ми подаде папката, — гледай по-леко на живота. Тьер е извършил акт на справедливо възмездие, напомняйки, че с лордовете на Тъмната империя е по-добре да не се захващаш. — И тъй като аз просто възмутено го гледах, без да реагирам на жеста му, добави: — Отвори папката.

Взех я, облягайки се назад и просто се изумих от видяното — в папката се намираше контролната работа на тема „Разлагане на човешки труп в условията на подземни помещения“, която трябваше да напиша за майстор Окено, и тя беше написана с почти моя почерк и подписана „адептка Дея Риате“.

— Как ти се струва? — поинтересува се Късметчето, и без да скрива гордостта си, добави: — Писах я под диктовката на Юрао, на мен ми се получава по-добре да имитирам почерка ти.

— Благодаря — разсеяно промълвих аз, прелиствайки работата и вглеждайки се тук-там в написаното. — Наистина много ви благодаря.

— После ще благодариш. — Драконът се протегна, а след това рязко се изправи. — Сега отнасяш контролната на Верис и се измъкваме от академията.

— Какво?! — не вярвах на ушите си.

— Да се разкараме оттук, казвам — повтори услужливо драконът, — ако ще се дърпаш, Юрао каза да те хвана за шията, и ако е нужно, насила да те завлека при него.

— Аз не…

Драконът се надвеси над мен и изсъска:

— Ти да, Дея. Тьер, разбира се, няма да е в безумен възторг, но повярвай, работата си струва. Така че, да вървим, тъкмо ще успеем да стигнем до Тъмната крепост, когато Юрао го пуснат от лазарета, само дето косата едва ли ще могат да му я възстановят толкова бързо… Но това са дреболии.

Не знам какво бяха измислили Юрао и Късметчето, аз бях ужасно учудена от това, че изобщо бяха обмисляли нещо заедно, но на мен ми беше достатъчно и случилото се вчера… и не исках да провокирам нищо повече…

— Лорд Наавирр, аз, нито с вас, нито с Юрао никъде днес няма да ходя! — решително казах аз, ставайки.

Драконът ме изгледа втренчено, демонстративно раздвижи раменете и шията си, зъбато ми се ухили и преди да успея да се възмутя, мен просто ме похитиха! Всъщност, не толкова просто, а завързана и преметната през рамо, мен първо ме внесоха в преподавателската стая, където стъписаната лейди-секретар просто се тръшна в безсъзнание, плъзвайки се под бюрото.

— Какво й има? — с искрено учудване се изуми Късметчето.

Измучавайки, аз също се заинтересувах, извъртях се и погледнах в огледалото. Ние с дракона не се отразявахме в него! Папката с контролната — да.

„Наистина, какво ли й има на лейди Валейр?“ — с раздразнение си помислих аз.

Но дракона, такива дреболии като припадащи секретарки особено не го вълнуваха, и след като остави папката на бюрото, подсвирквайки си весело, ме понесе нанякъде.

— М-м-м — казах аз.

— Какво, да не съм я писал за тоя, дето духа! — отвърна Късметчето. — Между другото, на мястото на Окено, не бих рискувал да й поставя нещо, различно от отлична оценка… Пък, всъщност, ако му е скучно, нека да рискува…

Все пак ми се отдаде да изплюя от устата си кърпата, но вместо да викам за помощ, аз ехидно попитах:

— И какво ще става тогава? Ще рисуваш още сърчица и цветенца и ще пишеш името на майстора в тях?

— Злобееш ти днес, хлапе — Драконът ме сложи да стъпя и напъха кърпата обратно в устата ми. — Между другото, това с Верис не беше мъст, тя действително ми харесва.

На мен тя също ми харесваше, но не когато върви със зверско изражение по коридора. От друга страна… това беше Верис и тя сега щеше да ме спаси!

— М-м-м — отчаяно измучах аз.

Уви, странните звуци останаха нечути, благодарение на вопъла, който се разнесе от преподавателската:

— А-а-а-а-а-а-а-а-а-а — крещеше до пресипване лейди Валейр.

Кураторът се втурна нататък и почти веднага чухме възмутеното й:

— Какво? Контролната сама? Тук няма привидения, лейди, тук само адепти се въдят! Ама наистина ли сама?! — И още един оглушителен вопъл, от който дори стъклата на прозорците задрънчаха: — ДАРА!!!

Драконът тежко въздъхна и възторжено прошепна:

— Не мога да й се нагледам, виждаш ли каква е тя! Шаена Верис… и какво само е намерила в тоя Еллохар, а? — След това отново ме преметна през рамо. — Да ти кажа, хлапе, животът изобщо не е справедлив. И затова си струва да побързаме, докато Дара не е изолирала с купол академията.

И той припряно се насочи към изхода. А след няколко минути аз можах да се насладя на съмнителното удоволствие от полета в лапите на дракон, тъй като мен още ме държаха вързана, а ме бяха завързали облечена само в ученическа униформа. А навън все още беше зима, между другото. И издигайки се над Ардам, Късметчето безгрижно зави на изток, потвърждавайки най-лошите ми опасения — движехме се към номер 66 на улица „Пролетно умъртвие“!

 

 

— Д-д-д… — съобщих на дракона, когато се приземихме и той внимателно ме сложи да стъпя на земята.

А когато се превъплъти и извади кърпата от устата ми, аз повторих същото:

— Д-д-д…

— Това заклинание ли е? — учудено попита Късметчето.

— Д-д-д…

— Проклятие?

— Д-д-д…

— Ругатня? — продължаваше да ме разпитва той.

— Д-д-д… Из-з-змръзнах! — Просто нямах думи!

Наглата муцуна придоби някакво смутено изражение и виновно:

— Извинявай… А аз летях и все си мислех, че нещо съм забравил…

Да ме прощават преподавателите на „Академията на проклятията“:

— Аверхоа наверту емони кархатае нтар! — произнесох аз едно от най-простите проклятия за краста, но спомняйки си, че драконите са дебелокожи, отмъстително добавих и формулата на катализатора: — Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри!

Проклятието беше обикновено, не беше забранено, едва второ ниво, би трябвало да действа около четвърт час, с катализатора, може би около час, но на някой задълго щеше му убие желанието да ме похищава без да пита.

— Дея, ти какво? — Късметчето се превъплъти в котарак. — Какво беше това?

Мълчах, треперех и го гледах злобно.

— Стига си се сърдила — той вдигна задната си лапа и се почеса зад ухото, а след това разсеяно произнесе: — Май че тук има бълхи…

— Не, Късметче — гневно отвърнах аз, — това е отмъщение! За да не забравяш друг път!

И докато котакът нервно се почесваше, хвърляйки ми учудени погледи, аз гордо се врътнах и се насочих към входа на сградата. Четиринайсети апартамент би трябвало да се намира на първия етаж.

Късметчето ме настигна в коридора, докато аз, вървейки по дървения под, броях номерата на апартаментите.

— И какво съм аз сега? — разярено се поинтересува той. — Крастав дракон?

— И така може да се каже — меланхолично се отзовах аз.

— Свали го от мен! — избухна ядосаният дух на Златния дракон.

— За нищо на света — отрязах аз и неочаквано дори за себе си, добавих: — Оказва се, че отмъщението е много приятно нещо.

Тогава една от вратите по-нататък по коридора се отвори, от нея се показа плешивата глава на… дроу и изсъска:

— Дей, давай по-бързо!

Аз едва не се сгромолясах на пода от удивление. А след това се втурнах нататък, а нахлувайки в апартамент номер четиринайсет, само с крайчеца на окото забелязах вързаната на пода жена, явно нечиста от блатата, защото не можех да откъсна очи от плешивия, без вежди и мигли Юрао!

— До обяд ще израсте — съобщи ми усмихващият се партньор. — Просто нямах време да чакам, така че не се плаши.

Да се плаша?! Аз го връхлетях, увиснах на шията му и усетих, че сега просто ще ревна от радост или от мъка, или, даже не знам от какво, а след това ще го удуша, струва ми се…

— Дей… — Юрао предпазливо ме погали по гърба. — Хайде сега, Дея, всичко е наред, наистина. Дея…

— Юр… — Усетих, че започвам да хлипам.

— Ама нямаше ми нищо страшно, до сутринта всичко ми беше минало, Дея, престани, хайде сега, даже майка ми не беше толкова притеснена. Дея! — И осъзнавайки, че така няма да се успокоя, провокативно добави: — Аз защо те измъкнах от територията на академията — тук Логер ти е оставил послание.

И аз веднага се успокоих. Пуснах Юрао, погледнах го с недоверие и чух:

— Сериозно — потвърди партньорът. — Активацията е само чрез теб, ако се опита да го отвори някой друг, дори маг, съдържанието на пашкула ще се унищожи, така че ти просто ми трябваше.

Аз си изтрих сълзите и вече потеклия след полета с безмозъчния дракон нос, озърнах се, разглеждайки стандартните за жилище под наем мебели, особено дълго се взирах във вързаната нечиста, която не подаваше признаци на живот, и смирила се със съдбата си, попитах:

— Къде?

Отчаяно дращещият се котарак влезе в апартамента, притвори вратата със задната си лапа и ме уведоми:

— Тук.

Беше странно и невероятно. В момента, когато вратата се затвори, по средата на стаята се появи слабо синкаво сияние.

— Интересно е, нали? — Радостният Юрао почти не се олюляваше от изтощението, което си беше естествено след регенерацията, на която явно е бил подложен, за да се излекуват изгарянията.

— Ти… да беше седнал — гледайки го скептично, измърморих аз.

— Няма време, Дей. — Плешивият дроу се наведе, подхвана синкавото сияние и отвори капака, който скриваше стълба към мазето. — Да вървим, след половин час лорд Шейдер Мерос ще получи писмо, в което му съобщавам кой е виновникът за вчерашната трагедия и къде да ни търси.

— Тоест, ние сме виновни? — изплаших се аз.

— Какво общо имаме ние. — Златистите очи ме дариха с раздразнен поглед. — Тя — Юрао посочи нечистата. — Тя е виновна, нека да си носи отговорността.

С това нещо изобщо не исках да споря.

— Давай. — Юрао започна да слиза надолу. — Аз вече бях тук, така че е безопасно.

Свивайки рамене, аз се спуснах след него по излъсканата от често използване дървена стълба. И колкото по-надолу се спускахме, а стълбата се оказа достатъчно дълга, толкова повече се учудвах — там долу нещо светеше със синя светлина. И отдолу идваше топлина, което веднага ме накара да застана нащрек.

— Ти какво? — попита Юрао, когато спрях.

— Аз какво? — Погледнах го, в лицето ми действително духаше топъл и влажен въздух. — Аз просто не мога да разбера… тук е влажно и топло, нали?

— Именно — съгласи се плешивата глава на дроу… Не можех да свикна да го гледам без коса.

— А стълбата е суха и дървото не се е раздуло — обясних аз.

Офицер Найтес се намръщи и викна:

— Наавирр, бъди внимателен.

— Разбрах… проклети бълхи! — отвърна Късметчето.

Юрао би намръщил вежди, ако такива му се намираха, а така гримасата излезе много странна, и тихо попита:

— Ама драконите имат ли бълхи?

— Имат, имат, и още как — уверих го аз. — В момента, когато изкарат от нерви адептките на „Академията на проклятията“, веднага бълхи ги сполетяват!

Измервайки ме с крайно учуден поглед, Юрао продължи да слиза надолу. Той първи скочи на тъмния под, помогна ми, а след това, властно хващайки ме за ръка, ме поведе по утъпкана пътечка право към източника на синкавото сияние. И колкото по-близо отивах, толкова по-ясно се виждаше, че това не е огън, а парче стъкло, подобно на необработен планински кристал, разположено върху плосък кръгъл камък.

— Кристала не го пипай — веднага ме предупреди дроу. — Това е охранителна магия, той ще те привлича, но най-добре дори не гледай към него.

— Разбрах. — Аз действително се стараех да не го гледам.

А Юрао ме поведе към най-тъмната част на широкото мазе, запали едновременно три огнени кълба, въпреки че в сегашното му състояние, това явно не му беше леко и ме подкани:

— Гледай.

В същия миг, пулсарите долетяха до стената и аз видях верига, която се точеше от ъгъла и свършваше с… нашийник. Тук бяха държали някого окован!

— Ти не гледай и към това — посъветва ме Юрао. — Гледай внимателно стената.

Беше ми достатъчен само един поглед към схемите, надраскани в равни редички, за да се досетя — нашийникът е бил за Логер.

— О, Бездна — простенах аз, правейки крачка към стената.

— Стой — спря ме Юрао. — Не отивай много близо, нещо й има на тази стена, но не мога да разбера какво.

Стоях и се опитвах да успокоя забързаното си сърцебиене, стараех се да се съсредоточа и да мисля. Да мисля! Да мисля, че на стената не може да има нищо важно, и не може, по една проста причина — Логер беше един от най-умните адепти в нашия поток и не би писал нещо там, където всеки можеше да го прочете. Не му беше в стила. Изобщо. Тук нещо не беше както трябва!

— Юр — аз се обърнах към партньора, — ти каза, че Логер ми е оставил послание.

— Да — дроу кимна с глава към стената, — ето го. Самата стена е като омотана в пашкул, аз се опитах да се приближа и виж какво стана — един от пулсарите се издигна нагоре и аз видях пукнатина, широка поне два пръста. — Виждаш ли? А аз едва пристъпих натам. Опипах това нещо с магическо зрение и разбрах, че там има нещо, но ако някой се доближи, започва да се самоунищожава. И разбери, ако бях викнал веднага нашите, те, от съображения за безопасност, биха блокирали всичко и биха го отворили, за да не подлагат жителите на сградата, или на сградите, ние не знаем точно дали и колко къщи ще бъдат повредени при унищожаването на това мазе. Схващаш ли?

Аз кимнах, оглеждайки стената, а след това попитах:

— Откъде знаеш, че само аз ще мога да я отворя?

Юрао подмами с пръст всичките три пулсара, а когато те долетяха, ги насочи към мястото, където веригата беше зазидана в каменния зид. И там аз наистина забелязах надпис. Припряно измъкнах увеличителния кристал от академическата гривна и потреперих, прочитайки „Дея, помогни ми“.

— Сега разбираш ли? — Партньорът тежко въздъхна. — И можеш да ми вярваш, нито Шейдер, нито даже твоят Тьер, прочитайки това, нямаше да ти позволят и носа да си покажеш тук.

В този момент аз си мислех само за едно нещо — че веднъж вече бях отказала да помогна на Логер и това беше довело до страшни последствия. И нямах никакво право да му откажа още веднъж. Между другото, си давах сметка за това, че е странно, много странно, че Логер е бил толкова уверен в появата ми тук. И все пак, трябваше да се опитам.

— Така — започнах да разсъждавам на глас. — Дай да си помислим… има надписи на стената, но на мен ми се струва, че не си заслужава да им обръщаме внимание — Логер не би оставил съобщение на толкова очевидно място… В това съм повече от уверена…

— Тогава, къде? — Беше приятно, че Юрао веднага и безусловно ми повярва и дори не поиска от мен да обоснова изводите си.

— Къде? — замислено повторих аз. — Някъде там, където неговите надзиратели не биха се сетили да търсят. На място, където аз, като проклятийник, задължително бих проверила…

Бавно обходих с поглед пространството, което е било достъпно за пленника, докато е бил окован във веригата… В ъгъла, до надписа „Дея, помогни ми“ имаше купа с някакво мътно полутечно съдържание и две мръсни канчета с вода. Нищо друго. А след това изведнъж ми мина през ум:

— Юр, защо са му на пленника две канчета?

— Не знам — дроу също ги погледна с подозрение. — Може едното да е било за чай, а второто, по-тънкото, за вода.

Вода! Водата съхранява информация… Информацията за произнесените проклятия!

— Трябва ми това канче. — Започна да ме обхваща чувството, че съм на прав път. — Трябва ми това канче и повече светлина.

— Стой тук — заповяда Юрао и внимателно пристъпи към стената.

— Не го разплисквай — предупредих аз.

Невероятно предпазливо ми подадоха канчето и аз, едва пристъпвайки, го пренесох на по-светло и чисто място. Огнените кълба се виеха над главата ми като любопитни птички, а Юрао нетърпеливо потриваше ръце.

А аз вече не обръщах внимание на нищо друго, освен на водата в мръсната, покрита с плесен по ръба съдинка. Настройвайки увеличителния кристал, аз се взрях във водата и осъзнах, че там има някакъв миш-маш от проклятия.

— Тук са около двайсет — вглеждайки се, удивено промълвих аз.

— Какво? — не разбра Юрао.

— Проклятия. Тук има поне двайсет проклятия, наложени за много кратко време, и по принцип дори може да се определи кое е било първо, а кое — последно.

— Как така? — Партньорът все още не разбираше.

— В първото е била вложена повече енергия, във всяко следващо — все по-малко и по-малко. Последното, той го е произнесъл практически без да използва енергийни потоци.

Единствено едно нещо не можех да разбера, а и Юрао, явно, също:

— А защо му е трябвало да го прави?

— Представа си нямам — признах аз. — Просто е седял тук в мазето и си е нашепвал проклятия, влагайки все по-малко и по-малко сила във всяко следващо…

И осъзнаването ме заля като вълна.

— Ето, това е съобщението! — възкликнах аз.

— Аха, нас са ни прокълнали — скептично отбеляза Юрао.

— Не, какво говориш. — Аз се отпуснах на колене, сядайки по-близо до канчето. — Това трябва да е някакъв шифър или код. Ненапразно той така ги е разделил, това не е никак лека работа за адепт от четвърти курс, той целия си резерв е вложил в този код, та след подобно нещо по принцип може дори да се простиш с живота.

— Защо? — Поредният въпрос от странно недосетливия днес дроу.

— Използвани са проклятия от пето ниво и нагоре, такива и проклинащия засягат, дават рикошет.

И аз започнах да определям какви именно проклятия са били наложени.

— Гледай, най-много сила той е вложил в „Каерто“ — едно от древните проклятия, които са били използвани по време на войната за територията на Тъмната империя. Така, второто е „Разкъсващото проклятие“, невероятно рядко, него за последен път са го срещали преди поне триста години, ние само по „История на проклятията“ го учихме. Трето…

— Стой. — Юрао приклекна и вадейки перо, надраска на пода „Каерто“ и „Разкъсващо проклятие“.

— Добра идея — похвалих го аз и продължих: — Третото по интензитет е „Игас“ — също древно, четвърто ниво, а четвъртото е „Синята смърт“ — едно от смъртоносните проклятия, както не може да не се досещаш.

Юрао записа и тези две, и в очакване ме погледна.

Продължих:

— „Тлен“ — смъртоносно проклятие, трето ниво, изобщо зловещо нещо, предизвиква изгаряния по тялото на жертвата, които после започват да гният. „Аргарус“ — следващото, също смъртоносно, шесто ниво.

— Хич даже не ми казвай какво прави — помоли Юрао.

— Добре, няма. — Аз се върнах към изучаването на водата с помощта на кристала. — По-нататък — „Любовта на Смъртта“, също шесто ниво, „Ъгълтен“, трето, „Тамарикс“ — много опасно проклятие пето ниво, а след това — странно, аз просто не вярвах на очите си — празно проклятие…

— Какво? — не разбра Юрао.

— Как да ти обясня, самоунищожаващо се проклятие, празно, без никакво външно действие… — поясних аз.

— Добре. — Дроу се вгледа в написаното. — Дай да обобщим: „Каерто“, „Разкъсващо проклятие“, „Игас“, „Синята смърт“, „Тлен“, „Аргарус“, „Любовта на смъртта“, „Ъгълтен“, „Тамарикс“ и празно проклятие… И какво може да значи това?

— Юр, това не е всичко — напомних аз.

— Чакай — прекъсна ме той. — Ако този твой Логер е бил толкова умен, значи и празното проклятие го е използвал с цел, нали?

— Да допуснем.

— Значи, дай да помислим. „Каерто“, „Разкъсващо проклятие“, „Игас“, „Синята смърт“, „Тлен“, „Аргарус“, „Любовта на смъртта“, „Ъгълтен“, „Тамарикс“ и празно проклятие… — Юрао си почеса плешивото теме, — „Каерто“, „Разкъсващо проклятие“, „Игас“, „Синята смърт“, „Тлен“, „Аргарус“, „Любовта на смъртта“, „Ъгълтен“, „Тамарикс“ и празно проклятие…

Отново взирайки се в написаното, замислено произнесе:

— Дей, а ако от всички тези проклятия вземем само първите букви?

Аз се замислих и опитах:

— К, Р, И, С, Т, А, Л, Ъ, Т. — И тогава се досетих: — Кристалът, Юрао, искал е да каже „кристалът“

— Ето за какво му е било нужна последователността. — Той весело ми намигна. — Давай нататък.

— Напиши „кристалът“ и остави място — разсеяно подхвърлих, разглеждайки отново водата в канчето.

А там присъстваха:

— „Ненавист“, пиши „н“, Следва „Ерендор“, след него — празно проклятие…

— „Кристалът не“ — прочете Юрао.

Отлично, по-нататък вървят „Органара“ — също древно и „Хриптящата смърт“, пиши „х“. „Раката“ — любовно проклятие и… как се наричаше… „Атвер“ — любовно, но от серията на убийствените. „Навка“ — проклятие, което привързва зомби или друг нежив към жертвата. И „Яверус“ — древно, едно от първите проклятия изобщо. Така, какво се получава…

— „Кристалът не охраня…“ — прочете получилото се словосъчетание Юрао.

— „Ва“! — тържествено завърших аз. — Следващите там са „Верута“ и „Амерунската смърт“!

Кимвайки, дроу записа и прочете:

— „Кристалът не охранява“.

И това беше цялото послание. Ние се спогледахме.

— И за какво става дума? — нищо не разбирах аз.

В същия този момент, ние чухме гръмоподобен тътен и далечното:

— Нощна стража! Отворете вратата!

Почти веднага забелязахме дракона, който някак успяваше и бързо да слиза по стълбата, и ожесточено да се чеше. Когато скочи на пода, той хазартно се ухили и възвести:

— Това беше, господа, сгащиха ни!

Ние с партньора отново се спогледахме с отчаяние, което не можеше да се скрие.

— „Кристалът не охранява“ — с нарастваща паника повторих аз. — Кристалът не охранява… какво ли може да значи това?!

— „Кристалът не охранява“ — повтори и Юрао.

— В смисъл „Кристалът не охранява“? — уточни Наавирр.

А някъде горе се разнесе грохотът на избитата врата.

— Строшиха вратата, значи входът към мазето няма да се отвори, имаме време — опита се да ме успокои Юрао. — Дупката в пода не е толкова лесна за намиране, повярвай ми.

Аз му вярвах, затова се опитах да се успокоя, отново се върнах към странното съобщение „Кристалът не охранява“. И някаква мисъл, нещо смътно ме дразнеше в тази фраза… нещо очевидно, което просто беше на повърхността…

И тогава се раздаде пълен с гняв и ярост вик:

— ДЕЯ!

— А ето я и Бездната — потресено промърмори Юрао.

— Тьер входа в мазето за миг и с откъртена врата ще го намери… — Късметчето дори престана да се чеше.

— Дойде последният ми час — подсмръкнах аз, разбирайки прекрасно, че никой няма да повярва в историята за моето похищение. — Това просто е краят…

Аз бавно се изправих, усещайки как ми треперят ръцете, изплашено се огледах и онзи същият син кристал привлече погледа ми. Кристалът, към който Юрао беше забранил да гледам… и нещо ме озари: „кристалът не охранява“!

— Юр — креснах аз, — ето го кристалът! Той не охранява!

Дроу също стана, хвърли поглед към кристала, към мен, отново към кристала… А горе нещо забуча и в следващия миг стълбата се озари от дневна светлина, тоест, входа вече го бяха открили!

— „Кристалът не охранява“, Юрао — повторих аз.

Той стоеше и се колебаеше дали да повярва на съобщението на Логер или ще е по-добре да не рискува. А след това се реши и ние стремително се приближихме до кръглия камък.

— Аз сам — предупреди дроу и протегна ръка към камъка.

Когато ръката му с остри нокти покри кристала, всичко някак се смеси в ярък калейдоскоп и избухна пред очите ми — синьото безвредно сияние, което изведнъж запълни цялото пространство на мазето, не слезлия, а светкавично плъзналия се по стълбата разярен Риан, появилите се след него Нощни стражи, начело с лорд Шейдер… И стената, огромната каменна стена, която се разтваряше в синьото призрачно сияние… А когато сиянието изчезна, всички видяхме свития на пода адепт на „Академията на проклятията“, който с труд, но все пак успя да вдигне глава.

И това щеше да е огромна радост за мен, ако не беше тъмният, пълен с ярост поглед на лорд Риан Тьер…