Елена Звездная
Как да преметнеш нечисти с пари (8) (Урок четвърти)

8

Струваше ми се, че нищо не се е случило. Аз все така си седях на стола, партньорът все така ме държеше за ръка. След това, в тази почти звъняща тишина, прозвуча съкрушеното:

— Отваряй си безсрамните очи, адептка. Хайде, отваряй ги вече! Щом имаш смелост да ме викаш, докато се гушкаш с дроу, поне имай смелостта да си признаеш, че обичаш да се отдаваш на разни нежности пред свидетели!

Аз почервенях и отворих очи. И тогава не само че ми се изчервиха бузите — ушите ми като че ли пламнаха. Ние с Юрао, на столовете от кантората, седяхме посред… някаква таверна. При това, можех да се закълна, че таверната не се намираше в Приграничието! При нас не обзавеждат интериори от рода на „В корема на дракона“. А освен това, крилатите демони, тъмните вампири, чистокръвните василиски и горгулите са извън закона! А тук си седяха, а в лапите и ръцете им — грамадни, при нас са поне три пъти по-малки, чаши с нещо димящо или пламтящо, а и ни гледаха с явно осъждане. А магистър Еллохар… поклащайки се, сърцераздирателно добави:

— Всички проблеми са заради жените, помнете ми думите. Абсолютно всички! Ето, живееш си, радваш се на живота, а след това — бух! И тя!

Най-близкият до нас с Юрао демон се изплю на пода, пода започна да дими, а демонът ме изгледа и с укор процеди:

— Съвест няма тя!

Седящият до него монстър от неопределяема раса, ме довърши:

— Мъжкият там от вчера се налива, ама на нея ни й стига — яви се! Да му се полюбува й се е приискало!

— Безсърдечна! — натърти горгулът и на един дъх гаврътна чашата си.

Стана ми страшно.

А всички изпразниха чашите си. Магистър Еллохар също наведнъж изля в себе си цялото съдържание на чашата си, която по размери можеше да съперничи с буренце, а след това подпря бузата си с юмрук и замислено измърмори:

— Да-а-а… натаралянках се аз до изпоплашени адептки… А ти, Хардар, зелени дяволчета ми беше обещал…

Крилатият демон, седящ срещу магистъра, безразлично сви рамене и възрази:

— За розови сополи, ти си пиян достатъчно, ама за да видиш зелените дяволчета, ти трябва още някоя и друга чаша. А колкото до твоята адептка, то това не е халюцинация, а просто твоят амулет за призив заработи.

— Да? — искрено се изуми съвършено пияният Еллохар. — Искаш да ми кажеш, че това стреснато, бледно и хилаво недоразумение не ми се привижда?

Демонът мълчешком се взря в мен, след това отново се обърна към магистъра и намръщено отбеляза:

— В дадения момент е все още жива, но има всички шансове в скоро време да се гътне от ужас и да премине в категория „привидение“. Рен, що не вземеш да отведеш от тук своята чистокръвна човечка, разправят, че те, хората, изобщо слаби сърца имали.

След това се случи нещо невъобразимо, защото Еллохар се опита да седне по-изправен, но продължи да се олюлява, след това вдигна ръка, насочи края на показалеца си към себе си и произнесе:

— Кардае неорс накаенор!

Над главите на присъстващите се разнесе трясък. Аз изписках, Юрао мълчеше, но усетих как трепна, а останалите продължаваха меланхолично да следят развитието на събитията с такива физиономии, като че ли тук всеки пет минути гърми гръм и случилото се изобщо не си заслужава вниманието.

След миг магистър Еллохар стана без изобщо да се поклаща. С осезаемо недоумение огледа демона и попита, явно за да е сигурен в информацията:

— Хардар?

— Виж какво, Еллохар, трябва да престанеш със заклинанията за моментално изтрезняване, щото аз, така, между другото, може и да ритна камбаната.

— От завист? — насмешливо се поинтересува магистърът.

— Естествено, на мен толкова добре никога не ми се е получавало.

Еллохар демонстративно вдигна ръка, насочи показалеца си към демона…

— Не… — започна крилатият.

Отново прокънтя гръм. Седящата близо до нас горгулия тъжно констатира:

— Започна се.

— По-страшен от пияния Еллохар е само трезвият Еллохар — потвърди висящият във въздуха вампир.

Някакво дребно демонообразно същество със змийска опашка си осведоми изпод масата:

— И какво, вече можем ли да си вървим? Наистина?

По лицето на Еллохар пробяга незабравима гама емоции и с тих стон, той се обърна към крилатия:

— А аз какви съм ги надробил?

— О-о-о — Хардар, съдейки по всичко, вече също беше съвършено трезвен. — Освен това, че натири под строй всички срещнати към таверната и ги накара да пият с теб цяла нощ? Не знам, ти мен по пътя ме подбра, аз само ти помогнах да вкараме горгулите през вратата.

— А, да — Еллохар се намръщи. — Те плюеха отрова, а освен това и злобно съскаха.

Ние с Юрао, след разказ като този, естествено се бояхме дори да дишаме. Останалите присъстващи, изглежда, все още не вярваха в спасението си и досега също не бяха помръднали.

— Наистина ли можем да си ходим? — надигна се масивен, с глиги върху половината си лице, тъмен орк.

Еллохар седна обратно на стола, хвана се за главата и простена:

— Аз бих си пийнал.

Нечистите жители на Хаоса обречено се спогледаха и някой съкрушено въздъхна:

— Май че не може…

Кръчмарят тук беше демон, а освен това, явно управляваше стихиите, защото чашите на всички се напълниха отведнъж, а две нови застинаха във въздуха пред мен и Юрао.

— Еллохар каза, че ще се пие — заплашително фиксирайки ни с очи, изсъска кръчмарят.

Дроу бавно взе чашата си, явно смирил се с неизбежното. На мен ми стигна един поглед към пламтящата спиртна напитка, за да се уверя, че такава доза просто ще ме убие. Но тогава се намеси горгулията:

— Ама, Тонр, тя е човечка.

— Чистокръвна? — изуми се кръчмарят.

— Аха — потвърди василискът.

Чашата пред мен се изпари, вместо нея се появи друга, стъклена и по-изящна. С вода. В същата тази вода, много внимателно, кръчмарят капна вино с капкомер. В отговор на недоумяващия ми поглед, радушно се озъби и ме зарадва:

— За тебе стига.

Тогава крилатият демон Хардар вдигна своята чаша и изрева така, че оглуши всички в кръчмата:

— За любовта!

И всички апатично, безжизнено и безрадостно повториха „за любовта“, а след това гаврътнаха съдържанието на чашите си на един дъх. Явно тук така беше прието. Юрао също се опита да изпие течността до дъно… но не стигна и до половината, закашля се, като че ли за първи път пиеше алкохол. Стресната, го потупах по гърба и му подадох собствената си чаша. Партньорът с благодарност я пресуши, а след това възбудено и радостно зашепна:

— Все си мечтаех да опитам истинска огневодка. Дея, ти представяш ли си! Това е истинска огневодка! Чист продукт!

И очите му бяха едни такива лъскави-лъскави! В този момент търпението ми изсекна.

— Така, стига толкова! — Аз скочих от стола, прекрачих опашката на хъркащия с ръце върху масата василиск, прескочих две грамадни лапи, явно тези на орка, който се беше сгромолясал на пода след тоста, и се насочих към магистъра. — Лорд Еллохар, в името на Бездната, вие тук и Юрао ще ми го накарате да се натряска!

И какво, да не би да получих отговор! Да, ама не! Еллохар, който между другото не беше поддържал тоста, когато другите пиха до дъно, сега просто сграбчи чашата си с две ръце и се приобщи към поголовното пиянстване. Търпеливо чакайки, докато лордът остави празната чаша на масата, аз си поех въздух, за да се изкажа, но магистърът, обръщайки се към Хардар, печално попита:

— Тя наистина ли не ми се привижда?

— Не. — Подигравателната усмивка на крилатите демони е по-страшна и от озъбването на прегладняло умъртвие, между другото.

Еллохар отново простена и повтори:

— Сега бих си пийнал.

— Мислиш ли, че ще си тръгне? — скептично се поинтересува демонът. След това ми хвърли бърз поглед и добави: — Едва ли, настроена е решително.

— Ама че Бездна — реагира на тези думи лорд-директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“.

А на мен ми дойде до гуша от този фарс.

— Магистър Еллохар — започнах ядосано, — между другото, вие сам ми дадохте амулета за призив!

Все така, без изобщо да ме погледне, лордът унило простена:

— Честно и откровено — именно за това си решение аз вече поне двайсет пъти съжалих… Ето, сега съжалих и за двайсет и първи, наистина…

Това беше капката, която преля чашата!

— Магистър, ама вие изобщо имате ли съвест!? — практически изкрещях аз.

А в отговор умореното:

— Нямам аз съвест, Риате, нямам. Колко пъти да ти казвам, че от тази болест само вие с Тьер в цялата Тъмна империя страдате?

Застинах обидена, но възмущението ми не продължи дълго. Само че, в момента, когато се опитах да заговоря, лорд Еллохар, все пак благоволи да се обърне към мен, а след това, измервайки ме с внимателен поглед, измъчено попита:

— Защо дойде тук, Дея?

Струваше ми се, че позорно ще ревна. Но се сдържах, стиснах юмруци, и стараейки се да говоря спокойно, притеснено си признах:

— Юрао не можа да намери заклинанието.

Известно време магистърът мълчаливо се взираше в мен, след това повиши глас и попита:

— Дроу, ама ти слабак ли си?

Възмутено зяпнах магистъра, Еллохар безгрижно се усмихна, явно очаквайки отговор и той се разнесе изотзад:

— Аз… ик… не съм виновен… ик… че градът е бло… киран от Императорската гвардия… ик. И затова… ик… всички ние… се обучавахме… ик… цяла нощ… ик… по техника на внезапния бой. Ик… с прилагане на… ик… забранени бойни заклинания… ик… осмо ниво… Шейдер ни… изстиска… ик…

През цялото време, докато абсолютно пияният Юрао обясняваше, усмивката на Еллохар ставаше все по-широка и по-широка, докато се превърна в съвършено нагло хилене. А след това, разпервайки ръце, лордът подигравателно произнесе:

— Скъпа, виждаш ли, това не е мой проблем. Отивай, гушвай си твоя дроу, аз вече приех, че това не ми се привижда, и решавайте дребните си проблеми без моето участие.

Аз просто останах да го гледам, без да мога да кажа каквото и да било.

Еллохар в началото продължаваше да се усмихва, след това усмивката бавно изчезна, магистърът се намръщи и раздразнено попита:

— Какво още!

— Нищо. — Беше ми все още трудно да говоря и просто нямах сили да произнеса каквото и да било.

Обръщайки се, бавно, защото лошо виждах заради сълзите, но помнех със сигурност, че някъде там има две внушителни прегради, аз се приближих до Юрао, който, независимо от ситуацията, вече се беше наместил между вампира и горгулията зад масата, и съдейки по кикотенето, което се разнасяше от там, явно се веселеше с пълна пара.

И изведнъж чух:

— Наречи ме по име, Дея…

Стремително обръщайки се, аз изумено попитах:

— Какво?

— Просто ме наречи по име… — повтори магистърът, гледайки ме с някаква хладна решителност. — И аз ще направя всичко за твоя дроу!

А аз просто не разбирах за какво става дума, след това не издържах и прошепнах:

— Какво ви има, магистър Еллохар?

Погледът на директора на „Школата за Изкуството на Смъртта“ се измени и сега той ме гледаше с невероятна тъга и даже с някаква обреченост, а след това също шепнешком отвърна:

— Не зная какво ми има, Дея. Но това нещо ме изгаря отвътре. Не ми позволява да спя, не ми позволява да мисля и бавно ме убива. Какво ми има, Дея?

Аз бавно се приближих към него, откровено казано, без никаква идея, какво да кажа. Изтърсих първото, което ми дойде наум:

— Магистър, а може… да са ви прокълнали? Знаете ли, много прилича…

Еллохар се усмихна, взирайки се с горчивина в очите ми, след това се извърна настрана, затвори клепачи и тихо простена:

— Тогава аз сам съм се прокълнал, Дея. Аз много жестоко съм прокълнал сам себе си…

Никога до този момент не бях предполагала, че вечно язвителният магистър Еллохар може да говори с такава болка и с такова отчаяние. И аз нищо не можех да направя в тази ситуация. Моето сърце биеше за лорд Риан Тьер и за никого другиго, аз не можех да променя това, дори да го исках. Дори да бях в състояние да повярвам в това, че действително не съм безразлична на магистъра, който започна запознанството си с мен целейки се с кинжал в сърцето ми. И този кинжал почти беше долетял до целта си.

Аз нищо не можех да направя в тази ситуация… но кой знае защо, се приближих, докоснах моментално напрегналото се рамо на магистъра и тихо казах:

— Много съжалявам, лорд… Даррен.

— Аз също, Дея — едва чуто в отговор. — На мен също ми е безкрайно жал, Дея… винаги боли, когато знаеш, че вече си загубил. Че си загубил, без дори да започнеш да се бориш.

Някъде там, Юрао весело разказваше, как днес един гном и един „съвсем мъничко“ гном са накарали да се изръси с кръгла сума една нечиста и всички наоколо му се смееха, дори Хардар, преставайки да ме гледа, избухна в гръмогласен смях. А на мен изобщо не ми беше весело, съвсем не ми беше…

— Сядай — магистърът леко се отмести, освобождавайки ми място. — Няма да те карам да пиеш, не се бой.

Съвсем не ми се искаше да го правя, но все пак приседнах на крайчеца на пейката, чувствайки се откровено неловко и изобщо, като че ли не бях на себе си.

— Това… Хаос ли е? — след като преодолях объркването си, попитах аз.

— Да. — Еллохар седеше, подпрял бузата си с ръка и не сваляше поглед от мен. — Ние сме в столицата на главния от домейните на Хаоса — Дар Гарай. — И кой знае защо, добави: — Тук съм роден, тук, в столицата е домът на родителите ми.

— А… — аз си спомних кулата сред пясъците на пустинята Нахесс, — това здание, където…

— А, разбрах, за какво говориш. — Еллохар се усмихна. — Някога, според преданията, много от които са се загубили сред вечните пясъци, там е живял най-силният маг в Световете на Хаоса. Говорят, че веднъж дараите се обединили и го унищожили, а пясъците погълнали непобедимата му крепост. И крепостта се превърнала в призрак — понякога може да бъде видяна сред пясъците, но през повечето време — не. И само най-силните от маговете на Хаоса могат да я намерят, но никой не е в състояние да влезе в нея. И за да докажа на самия себе си и на демоните, в края на краищата — Еллохар насмешливо кимна към Хардар, който се вслушваше в разказите на Юрао, — че аз съм най-силният от маговете…

Магистърът изведнъж замълча.

— И? — подтикнах го аз да продължи нататък.

— Намерих я. — Но в гласа на лорд Еллохар нямаше абсолютно никаква радост. — Пребродих цялата пустиня Нахесс и я намерих. И дори успях да вляза в легендарната крепост… скитах там сред съкровищата на отдавна загиналия маг, възхитен и възторжен, с чувство на победа в гърдите… докато не се качих в най-високата кула…

Той отново замълча, но за кратко. А след това гледайки някъде в нищото, магистърът продължи:

— Там, седнал в самотното кресло, срещу вечно горящия огън в камината, аз осъзнах главното — този маг сам беше позволил да бъде убит. Той просто бил безумно уморен… от самотата.

Таверната се тресеше от смях. Мина ми през ум, че Юрао и тук вече е всеобщ любимец, но това беше просто една странична мисъл, всички останали бяха посветени на магистър Еллохар.

— И вие какво направихте? — почти беззвучно издишах въпроса си.

— Аз? — Магистърът се усмихна, но този път, някак загадъчно. — Аз си спомних купчините кости на неуспелите търсачи, които бях подминал сред пясъците на Пустинята на Смъртта и реших, че броят на нахессите прекалено се е увеличил и е време да бъде сложен под контрол за сметка на ограничаването на рациона. Така беше прието решението за създаването на „Школата за Изкуството на Смъртта“. За съжаление, да се организира такава структура на териториите на Световете на Хаоса се оказа невъзможно. При нас изкуството за убиване и оцеляване се преподава в затворени Кланове с изключително нисък процент на оцеляване на учениците, и затова аз напуснах Хаос и се преместих в Тъмната империя.

Еллохар се усмихна и тъжно каза:

— Дори не очаквах, че ще споделя истинската история с още някой… освен Тьер.

И тогава демонът, за който си мислех, че изобщо не ни слуша, с тежка въздишка се обади:

— Дори на мен не си ми я разказвал!

Откъсвайки поглед от мен, Еллохар го впери в крилатия и лениво предложи:

— Бяло вино?

— От твоето, забравятелното? — със същия тон уточни демонът. — Що не идеш да се хвърлиш в Бездната, Рен?

Кой знае защо, се разсмях, след това изведнъж си спомних къде се намирам и че е време да се връщам, и даже, че всъщност имам още лекции, а и практикум по „Любовни проклятия“ ме чака. И обръщайки се натам, откъдето се разнасяше гласа на Юрао, потърсих с очи дроу. Но уви, явно партньорът се намираше зад грамадния крилат демон, защото аз не го видях… а след това се случи нещо много, много лошо… Аз първоначално дори не разбрах какво точно става, но едва усетих докосването на магистъра към бузата си… и по-надолу…

— Магистър Еллохар!

— Прости ми. — Но при това пръстите му продължаваха предпазливо да галят лицето ми. — Да — промълви той след миг, — най-добре ще бъде да си вземеш твоя дроу и да се махнете. И желателно, веднага.

Внимателно се изправих и неуверено погледнах към магистъра. Еллохар, прегърнал с ръце празната чаша, гледаше някъде над главата на крилатия демон — напрегнат, със стиснати побелели устни.

— Магистър Еллохар — започнах аз.

— След час във вашата кантора — глухо отвърна лордът. — Можеш да не се появяваш, ще ми трябва само този, остроухия.

— Тъмни — сбогувах се аз и тръгнах към Юрао.

И колкото повече се приближавах към тълпата същества, за повечето от които, човекът беше любимо лакомство, толкова по-добре разбирах, че партньорът беше невъобразимо пиян. Още по-лошото беше, че в това си състояние Юрао беше станал душа даже на тази зъбато-чудовищна компания и сега се намираше в центъра на всеобщото внимание. Офицер Найтес седеше на стола, скръстил крака, с едната ръка прегърнал съвсем истинска горгулия, втората лежеше на раменете на унесено зяпнала го вампирка. Тъмна. От тези, които ядат и дроу също, при това, не само кръв пият, а и топло месце от костите глозгат. А вампирката го гледаше едно такова… гладно и зъбите й бавно, но сигурно се удължаваха. Но Юрао такива дреболии не го вълнуваха:

— И ето, ние нахлуваме в таверната — весело разказваше той, — а там — тролове! Пияни! Но какъв е проблемът — никакъв! Ние сме трима, те са повече от четирийсет, включително четирима бойни магове!

Зъбите на вампирката вече бяха с дължината на кутрето ми… Ужасена, се опитах да привлека вниманието на Юрао, но офицер Найтес и на мен не обръщаше никакво внимание.

— Какво да правим? — продължаваше дроу. — Влизаме! Троловете с подозрение се оцъклят насреща ни… — Партньорът ми се обърна към вампирката и с ласкаво потупване върна на място увисналата й челюст и едно такова, покровителствено: — Не се бой, аз оцелях.

Вампирката зави. Не от страх, естествено. На нейно място, който и да било би завил от болка, ако така небрежно насадят собствената му долна устна на горните кучешки зъби. Тя скочи и с див вой се изнесе от таверната.

— Ние влязохме, значи — като че ли нищо не се беше случило, продължи Юрао и само аз забелязах пестеливата гномска усмивчица, която за един кратък миг изкриви ъгълчето на устните му. — Приближихме се до тезгяха, като че ли нищо не знаем, а началникът тайничко извика подкрепление. Но когато дойде кръчмаря и ние си поръчахме пиене, чуваме отляво „Аз черпя“. А кой се отказва от безплатно пиене?

— Никой! — хорово се съгласиха всички чудовища от Хаоса.

— А след това? — изписка демон със змийска опашка вместо крака.

— Пийнахме — призна си Юрао, отмятайки бретона си назад.

— А след това? — съскайки, се поинтересува напрегнато горгулията.

— Пак пихме — Усмивката на дроу беше просто свръхестествена.

— И-и-и? — Висящият във въздуха вампир се наведе по-напред.

— Абе пиехме ние, като за последно пиехме, нали ви казвам, че беше безплатно. А когато най-накрая се домъкна нашият патрул, ние вече се прегръщахме с троловете и им се жалехме за живота и за службата.

Слушах Юрао и разбирах, че лъже — Нощната стража не работи така. Дневната може, Дневните и пияни съм ги виждала, те често се мъкнеха при нас в таверната. А Нощните — не. И дори същият онзи Шейдер — пийваше, няколко минути му трябваха, за да дойде на себе си, а след това отново беше трезвен. Майстор Бурдус винаги се чудеше на това, а един път се беше случило да чуя как той казваше на Сел, че Нощните имат явно някаква блокировка, защото се случвало да искат да се напият, а хич не им се получава.

Внезапно някой ме прегърна през раменете. Понечих да се отдръпна и се обърнах. За щастие, се оказа, че това е просто лорд Еллохар, а той не беше страшен… поне в сравнение, например, със същия онзи крилат демон.

— Забавлявате ли се? — поинтересува се магистърът. И високо: — Така, всички могат да си вървят по… където искат, блокиращото заклинание на вратата съм го свалил.

Монстри, демони, горгулии, василиски и даже унилият, висящ във въздуха вампир, отчаяно опитвайки се да скрият надеждата си, дружно попитаха:

— Може ли?

— Разкарайте се вече от тук! — изръмжа Еллохар.

Но всички продължаваха да си седят по местата.

— А, да, съвсем забравих. — Магистърът вдигна ръце и произнесе: — Кардае неорс накаенор!

Цялата таверна се разтърси от гърма.

В следващия миг се заизмъкваха изпод масите, засъбуждаха се спящите по пейките и върху масите и заотстъпваха към изхода, без да свалят поглед от Еллохар. Вратата се отвори, таверната, която наподобяваше търбуха на дракон се освети от мътна светлина, порив на вятъра донесе черния пясък на Хаоса и го пръсна по тъмночервения под.

Аз не се сдържах и хвърлих поглед към вратата — там шумеше, говореше, дишаше цял непознат, страшен и такъв привлекателен свят…

— Добре, изпроси си го. Умееш да молиш ти, Риате — весело произнесе Еллохар и ме поведе към изхода.

Едно такова странно усещане, когато с всяка крачка сърцето бие все по-бързо и по-бързо, и щом спряхме на прага, аз чувах само воя на вятъра и биенето на собственото си сърце. А там, пред мен се простираше огромния Свят на Хаоса… С грамадни паяци, крачещи по улицата и оживено обсъждащи нещо, с крилати демони, профучаващи над широкия площад, люспести създания от степите, демоници с вити рога, които можеха да минат за изискана прическа, ако не бяха дългите разкошни коси…

— Да-а-а, красота — произнесе Еллохар. — Можем да се разходим, ако искаш.

— Н-н-не трябва. — Аз отстъпих навътре в таверната, взирайки се в стремително потъмняващия хоризонт.

Магистърът проследи посоката на погледа ми, разсмя се и укоризнено:

— Дея, ти какво се изплаши? Та това са просто летящи умъртвия, явно ще започне пясъчна буря, но това е нормално, сега им е сезонът. — И като се вгледа по-внимателно, леко намръщен, отсъди: — Ще трае не повече от два часа, слабичка.

Независимо, че Хаосът беше действително плашещ, много ми се искаше да се докосна до него, но…

— Ние с Юрао трябва да се връщаме — напомних аз. — И аз, освен това имам практикум, трябва навреме да стигна, така че…

Избухна синкав пламък.

Хвърлих поглед към магистъра, но Еллохар продължаваше да се взира в хоризонта, игнорирайки ме отново. Беше си негово право.

Юрао се приближи безшумно и въобще се стараеше да се държи надалеч от Еллохар, хвана ме за ръка и ние стъпихме в огъня.

— Дроу, след час в кантората ви — долетя след нас.

 

 

Когато се озовахме в кабинета на Юрао, известно време така си стояхме застинали, хванати за ръце. След това партньорът попита:

— Ти какво, без пръстена ли си?

— Усеща ли се? — Аз объркано погледнах към ръкавицата си.

— А, не, просто си спомних думите на онази нечиста…

Не знам Юрао, но аз се чувствах, все едно с нещо ме бяха млатнали по главата, и като че ли не много силно са ме млатнали, но все още не съм дошла на себе си. Явно и дроу усещаше нещо подобно. Бавно пусна ръката ми, отиде до бюрото, внимателно взе в ръце листа с договора, зачете се… след това замислено произнесе:

— Така, имам на разположение един час. Трябва да успея да отскоча до банката, след това да предявя обвинение и да извикам нашите. Не би било излишно и да се разходим до тази Игарра Блатиста. Улица „Пролетно умъртвие“ 66 — това е на двайсет минути пеша от тук, на четири, ако си викнем каруцар, а тук отвън Нурх без работа се мотае. Ти идваш ли с мен?

— При Игарра? — уточних разсеяно, все още мислейки си за Световете на Хаоса.

— Първо към банката, а след това към нея, за двайсетина минути ще свършим работа. Ти как си със свободното време?

— Ще успеем — пресметнах аз, спомняйки си следобедната програма.

— Отлично — Юрао заобиколи бюрото, издърпа чекмеджето. — Не знам кой е шефът на тази блатна нечиста, но би било добре двамата с теб предварително да огледаме там, може и да намерим нещо интересно.

— Юр… — Аз седнах на стола. — А бърлогата на нечистата… и такива работи…

— Тя е бежанка, Дей, живее в многоетажна постройка, принадлежаща на гномите. В такива къщи амулетите за магическо реагиране са зазидани в стените и аз лично не бих препоръчал на никого да прави магии там.

Настроението ми беше някакво потиснато. Може би заради събитията от този ден, може пък и да ме гризеше съвестта, че бях избягала от лекции — не знам. Просто на душата ми беше тежко и бях почти готова да ревна. Юрао също беше някакъв разстроен и напрегнат, а когато стигнахме до вратата, се спря и мрачно попита:

— И отдавна ли Еллохар е хлътнал по теб?

Аз премълчах.

— Дей… — започна дроу и млъкна.

Какво можеше да се обсъжда тук. Нищо, фактически.

— Ох, не му е провървяло на Еллохар с избора на обект на страстта — замислено произнесе Юрао.

— По-добре недей — унило помолих аз и ние излязохме от кабинета.

И всички неприятни мисли отлетяха надалеч! Защото цялата ни приемна, отгоре до долу, беше затрупана с подаръци от гномската община! На етажерката до стената се кипреха кошници с плодове, салами, ароматни печива… които никога повече няма да сложа в уста, и съдейки по това, каква гримаса направи Юрао, и той също. А освен това ни бяха подарили статуетки от мрамор, гипс, черен камък, планински кристал, дърво и много други. И това не беше всичко — килими, пътечки, три наметала — останалото не се виждаше под изброеното.

— Ри… хм-м-м — Юрао си прочисти гърлото. — Ри, това…

Отвори се вратата. Ние стъписано се взряхме в гнома, който влизаше заднешком в приемната и мъкнеше някакъв много обемен пакет.

— Майстор Ойоко! — възкликна дроу.

— Ти как го позна в гръб? — удивено го дръпнах за ръкава.

— Ами, гърбът му е един такъв, доволен — също шепнешком подхвърли Юрао.

Най-накрая гномът успя да вмъкне пакета през вратата и насреща ни се усмихна неописуемо щастливото лице на почтения майстор-стъклар.

— Офицер Найтес, госпожо Риате, колко се радвам да ви видя! — възвести уважаемият майстор Ойоко. — Сватба ще вдигам! — При това гномът продължаваше да прегръща пакета, който ако се съдеше по все по-почервеняващото му лице, изобщо не беше лек. — Чакаме ви като най-уважаеми гости!

Партньорът с известно объркване ме погледна, а след това поясни на гнома:

— Тя, госпожа Риате, е сгодена…

В този момент, за първи път в живота си, видях толкова смутен, чак до срамежливо изчервяване, гном.

— Та нали предприятието ви е семейно… — изпелтечи почтеният майстор.

— Частично. Риая ми е сестра — Юрао кимна с глава към внимателно слушащата всичко това Ри. — Дея е просто мой компаньон.

Гномът се изчерви още повече и заотстъпва към вратата, влачейки своя обемен пакет и пелтечейки:

— Няма значение, все пак ще ви чакаме, ако не като най-уважаеми, то като почетни, но задължително трябва да дойдете.

Ри не се сдържа:

— Извинете, а в пакета какво има?

— Какво? А, така, дреболии — На гнома вече и носът му беше червен.

А Юрао се усмихна и каза:

— Е, хайде сега, показвайте, на нас ни е интересно. А това, че сте сбъркали, няма значение, с всеки може да се случи. Давайте, майстор Ойоко.

С тежка въздишка гномът се приближи към бюрото на Риая, стовари скулптурата отгоре му и започна да развързва канапа. След минута пред очите ни светна… композиция.

— Аз сега ще умра — простена Ри и започна да се кикоти така, че се свлече на пода, а и стола си катурна.

На нас с Юрао, обаче, изобщо не ни беше весело. Хич.

— Ами то как се получи — гномът наведе глава, — нашите всички разправят, че „ДеЮре“ е семейно предприятие, магистър Еллохар, и той се изказа за госпожа Риате: „Носи се насам-натам с любимия си дроу, като с писано… с кристална статуетка“, и аз си помислих…

Ние с Юрао продължавахме мрачно да се взираме в статуетката, на която нашата страстна целувка беше изобразена в стил, напомнящ елфийския натурализъм, а на пищната ми рокля в ореол от вълнички беше изписано „ДеЮре“.

— А-а-а — стенеше Ри отнякъде изпод бюрото, — къде е мама?! Тя просто е длъжна да види това!

Гномът се впечатли от изражението на нашите недоумяващо-скръбни лица и припряно ни заубеждава:

— Ще я поправя, офицер Найтес, госпожо Риате. Вас двамата ще ви разделим, надписът ще иде в центъра, а…

— О, не! — Ри най-накрая се надигна и веднага сграбчи скулптурата, с усилие я удържа. — Само през трупа ми! Да ви кажа, майстор Ойоко, това е просто гениална творба. Бездната да го вземе, това е просто такъв шедьовър, че не трябва да пострада заради… — Нахалната дроу ни хвърли развеселен поглед. — Заради такива, които вече закъсняват за… не знам точно за къде.

Юрао не удостои сестра си и с поглед, отиде до закачалката, взе палтото и шала ми, помогна ми да се облека, наметна плаща си и побутвайки уважаемия гном към вратата, любезно отговори:

— Ние, без съмнение ще се радваме да присъстваме на вашето щастливо и тържествено събитие като почетни гости, уважаеми майстор Ойоко. И, разбира се… — В този момент зърнах една такава мимолетна лукава усмивчица на устните на дроу, а след това с щателно изиграно удивление, Юрао възкликна: — О, Майстор Окено, не очаквах да ви видя!

Зад нас се разнесе „Ой“… а след това оглушителния звън на счупено стъкло. Гениалната статуя беше разтрошена на милион малки парченца.

— А… къде е той? — удивено попита гномът, гледайки пустото стълбище.

— Кой? — безгрижно се поинтересува Юрао, пъхайки ръце в ръкавиците.

— Ами този, дето го казахте — недоумяваше майстор-стъкларят.

— А, той ли? — Дроу весело ми намигна. — То това, привидя ми се.

Когато слизахме по стъпалата, след нас се носеше вбесеното:

— Юр, иди в Бездната, чуваш ли?! Ти… ти…

Ние се разсмяхме, пристъпвайки в обятията на зимното обедно слънце, ярко и светло, на искрящия сняг, който беше паднала през нощта и на прозрачно звънтящия кристалночист въздух. Обожавах последните зимни дни.

 

 

До сградата на „ЗлатоСреброИнвестБанк“ стигнахме пеша, сбогувайки се с почтения майстор стъклар Ойоко и обещавайки му непременно да гостуваме на сватбата му. Аз лично се притеснявах къде ли се е дянал Късметчето, но Нурх, когото изпратихме с послание до собственика на сградата номер 66 на улица „Пролетно умъртвие“, съобщи, че моят грамаден котарак изскочил от кантората и побягнал нанякъде, когато започнало нашествието на гномите от общината. На Нурх наредихме да ни чака след това пред банката, а ние закрачихме нататък, обсъждайки всичко случило се по пътя.

— Това е свързано с артефактите, Дей — замислено мърмореше Юрао. — При това, струва ми се, че има един организатор и той по някакъв начин си набира изпълнители.

— Мислиш ли, че и този проклятийник-убиец, който едва и теб не уби, също е от тях?

— Хайде заедно да помислим. — Партньорът присви очи. — Ходът с формулата на проклятието е просто гениален, съгласи се.

— Напълно съм съгласна — потвърдих.

— И идеята с дребните нечисти в баничките — също. Те са толкова дребни, че нито охранителното ми заклинание, нито тези в „Академията на проклятията“, които са и по-силни и по-прецизни, не реагираха. Пак — гениално и просто.

Аз кимнах и напомних:

— А нахлуването на каррагите в кантората? Не е толкова просто.

— То не беше особено умно и да сипе проклятия срещу адептка на „Академията на проклятията“ — Юрао вдигна пръст и улови паднала от покрива снежинка, — но това са грешки на изпълнителите, Дей. Онази гадина, която се опита да нахълта в кантората и да намери пластината с описанието на ритуала, за който, аз не се съмнявам, са нужни артефактите на рода Тьер; проклятийникът, който се опита да ни убие, преди това трепейки дроу наляво и надясно и днешната нечиста, която позволи да я измамят жертвите на собствения й план, са изпълнители, Дей. Всички са изпълнители.

Аз замислено вървях, държейки се за Юрао, понеже пътят беше хлъзгав, и си мислех за това, как се започна всичко това…

— На мен, например, ми е интересно — замислено започна Юрао, — кога точно е започнало всичко това? Историята с артефактите.

И аз спрях. Вторачих се в учудените златни очи и тихо казах:

— Когато лорд Тьер ми сложи на пръста годежния пръстен.

Юрао вдигна глава, подлагайки лицето си на слънчевите лъчи.

— Дея, аз се опитах да разузная това-онова за въпросното пръстенче. Така че, бъди добра, кажи ми, камъкът още в началото ли беше черен?

В спомените ми, огромният букет черни рози се понесе към изправящия се лорд Шейдер Мерос, а безкрайно щастливият Риан Тьер ми сложи на безименния пръст на лявата ръка тъничко пръстенче с рядък черен диамант.

— Да — намръщвайки се, отвърнах аз — камъкът още от самото начало си беше черен.

— Още преди да го сложиш? — уточни дроу.

— Д-д-да — учудено вдигнах очи към партньора.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно, Юр — не разбирах накъде бие той.

— Значи всичко е започнало по-рано, преди Тьер да ти сложи пръстена с вече черен диамант. С вече черен! Ти разбра ли намека ми?

Аз почти нищо не бях разбрала, а затова настоях за отговор:

— Какво точно се опитваш да ми кажеш?

Юрао се намръщи, явно недоволен от моята съобразителност и започна да обяснява:

— Черен цвят, Дея, черен — вие сте свързани до самата ви смърт. До последен дъх. Вече сте свързани. И вие ще бъдете заедно, независимо от твоето, или дори от неговото желание. Вие вече сте свързани и това, че камъкът е черен означава, че само смъртта може да ви раздели — намигна той.

Не разбрах защо трябваше да намига, затова се поинтересувах:

— И какво? Ако искаш да знаеш, практически всеки брак в Приграничието може да бъде описан с това банално „докато смъртта ги раздели“.

Юрао отново закрачи по улицата и на мен ми се наложи да го догонвам, а когато го настигнах, той подритваше с крака снега и разсеяно предположи:

— Той е решил всичко сам, Дей. Още преди ти да му кажеш „да“ и да ти сложи пръстена. Това е бил изключително негов избор, не твой. Аз не знам дали това става само в случай на истинска любов, както пише, даже не знам истинска ли е тази вашата любов или не, но нещата стоят така: Тьер се е влюбил. В теб, естествено. В този момент става първото активиране на пръстена, камъкът променя цвета си от безцветен на кървавочервен. Практически, никой от предците на Тьер не е отивал по-нататък. Доколкото разбрах, там на всички изображения на сватбените тържества, пръстенът е именно с кървавочервен камък, даже майката на годеника ти е носила пръстена с червен камък. И нищо толкова необикновено. Пръстенът мени цвета си, поредният Тьер го слага на пръста на избраницата си и това е всичко. Но в твоя случай нещата са други — пръстенът променил цвета си на червен, а след това преминал през повторна активация и станал черен, още преди да се озове на ръката ти. Поне аз така си мисля.

— И какво значи това? — аз слушах със затаен дъх.

— Че Тьер е свързал живота си с твоя, още преди ти да се съгласиш да му станеш жена. Още преди ти изобщо да разбереш каквото и да било за намеренията му… разбираш ли, случило се е нещо, което му е повлияло и той е взел това решение.

„Проклятието за Вечна Страст!“ — профуча през ума ми и аз отново спрях насред улицата. — „Аз го прокълнах! Ето това се е случило!“

— И аз ето какво си мисля… — Юрао ме хвана за ръката и ме дръпна след себе си. — Тьер не е от хората, които рискуват напразно, значи привързвайки се към теб толкова решително и неотвратимо, е бил длъжен да привърже и теб. Трябва да си помисля как.

„Аз няма да ти го позволя, Дея, аз“ — спомних си думите на лорд Тьер, — „Аз и древната магия на елфите“. И почти веднага по аналогия си помислих за Златистото елфийско вино.

— Юр — дроу сега дроу практически ме влачеше на буксир, карайки ме да се движа напред, — а… Златистото елфийско…

— Какво за него? — попита партньорът.

— Него кога го пият? — Гласът ми затихна до шепот.

— Аз какво, да не би да съм елф? — насмешливо се поинтересува Юрао. — Не зная, Дей, наистина не зная, аз такова никога не съм пил. А какво, трябва ли да разбера?

— Би било добре…

— Добре, ще се поровя. — Юрао помълча, а след това произнесе: — Остави личните си чувства настрана, сега за друго трябва да помислим.

Аз се постарах да вървя с неговата скорост и тихо попитах:

— За какво?

— За това, че когато всичко това е започнало, когато се е активирал годежният пръстен — тържествено произнесе Юрао. — При това се е активирал по по-различен начин от преди… А ти знаеш ли какво представлява всеки древен артефакт?

— „Освен заложените в него от създателя функции, всеки артефакт съдържа в себе си и огромен резерв магическа енергия“ — отговорих аз със заучената фраза от учебника.

— Именно, Дей! — Партньорът тържествуващо ме погледна. — И колкото по-древен е артефактът, толкова повече сила има в него. А сега слушай, артефактите на рода Тьер са свързани помежду си, както и които и да са други родови артефакти. А те са древни, те са още от времето, когато владенията на рода са се намирали на територията на Световете на Хаоса, което значи, че в тях има просто невероятен заряд сила. Но когато артефактът е в спящо състояние, за да се извлече този резерв е нужен най-силният член на рода, а на никой престъпник не му се иска да се свързва с него, както се досещаш.

— А нашият Организатор е престъпник? — уточних аз.

— Несъмнено — потвърди Юрао. — Така че, да продължим нататък. Значи, активира се годежният пръстен, а след него и всички останали артефакти! А когато те се активират, какво се случва?

И аз започнах да разбирам:

— Започват да влияят на магическия фон!

— Да! — Юрао беше почти щастлив. — Но най-важното дори не е това, че пазителите на артефактите вече не били в състояние да държат в тайна местонахождението им, а в това, че артефактите се привличат, Дей! И в тези именно артефакти, магията е в такива количества, че те са способни да изменят събитията. Сама си помисли — как стана така, че именно ти намери почти целият изгубен комплект?

Аз спрях толкова рязко, като че ли се блъснах в невидима стена.

Артефактите имаха способността да влияят на събитията. Да, аз знаех това. Те можеха да създават верига от привидно случайни събития, като че ли подреждаха карти в колода, те позволяваха да се обърне внимание на това, на което иначе никой не би обърнал внимание, това да. Ние бяхме учили за подобни случаи, но едно „но“ — това се считаше за възможно само на територията на Световете на Хаоса! Единствено в Хаос, където даже ландшафтът беше нестабилен. Но тук, в Приграничието… с мен…

— Просто си спомни как онзи медальон пълзеше към теб и всичко ще ти стане ясно, Дей — посъветва ме Юрао. — Мисля, че и Тьер вече за всичко се е сетил, щом е свалил пръстена от ръката ти — той със сигурност не иска да рискува живота ти.

Риан искаше да вземе пръстена по-рано, много по-рано. „И все пак, аз ще взема пръстена. Годежен за теб ще стане друг, който не е артефакт, и можем само да се надяваме, че последната от скъпоценностите на Тьер, няма да връхлети в живота ти с поредната верига от случайности“ — спомних си аз думите на магистъра. Той наистина се беше досетил по-рано. Знаеше го. И в същото време не му се искаше да ми отнема символа на съгласието ми за нашия брак. И тогава какво? Тогава Риан ми беше изградил защита.

— Да, лорд-директорът го знае — прошепнах аз на заинтересувано взиращия се в мен Юрао. — Знае го, и дори искаше да вземе пръстена по-рано, но го остави, налагайки защита, която блокира издирващите заклинания.

— Невъзможно — промърмори дроу.

— Възможно е… — Аз нервно преглътнах. — А когато ние с теб разрушихме заклинанието за стазис, защитата се е пропукала и в този момент издирващото заклинание ме е намерило. Ето защо днес Риан взе пръстена.

Отрицателно поклащайки глава, Юрао се замисли и със съмнение произнесе:

— По-лесно би било, ако го беше взел веднага.

Пред очите ми се плъзнаха редовете от книгата на магистър Тесме и аз глухо отвърнах:

— Да, по-лесно, но работата е в това, че годежният пръстен е и изключително силен охранителен амулет.

— Ама че Бездна! — изруга съдружникът ми, и хващайки ме за ръка, отново ме задърпа към банката. А когато започнах сама да вървя, намръщено попита: — Дея, а още колко артефакта остават?

— Един — унило отвърнах аз. — Женска венчална гривна.

И изведнъж, Юрао вече сам спря. Обърна се към мен и тихо попита:

— Дея, а какво ще се случи, ако го намериш?

— Не зная — със задавен шепот отвърнах аз. — Но Риан явно не иска това да се случи. — Аз се запънах и добавих: — и Еллохар също…

Аз помълчах, а след това изведнъж:

— Проклета Бездна. — В гласа на Юрао се усещаше объркване. — От друга страна, пръстенът сега не е на теб, а без него и онзи келяв котарак, който в крайна сметка се оказа духът на Златния дракон, не можа да те намери.

Нещо в тази фраза ме накара да застана нащрек, но аз не можах да разбера какво…

Когато стигнахме до „ЗлатоСреброИнвестБанк“, охранителят, огромен орк, явно бивш военен, направо от прага ни съобщи:

— Радваме се да ви видим в „ЗлатоСреброИнвестБанк“! Господин почтеният гном Дартаз-старши ви чака в кабинета си, госпожо Риате, офицер Найтес. Ще ви придружат веднага.

И наистина се появи някакъв дребен кльощав гном. Един такъв нервен, ръката му постоянно потръпваше. И ето, ние с Юрао стояхме на прага на банката, гледахме ту радушно озъбения охранител, ту търпеливо чакащия гном, на когото ръката му потръпва и изобщо не можехме да разберем…

— Юрррр — прошепнах аз — ти такива разговорливи орки някога виждал ли си? Ето, например, майстор Бурдус е полуорк, но никога няма да чуеш от него излишна дума…

— И гномът се държи странно… — отбеляза партньорът, отстъпвайки от стълбището пред банката.

Появи се усещането, че някъде наблизо вие виелица…

Оркът и гномът учудено се спогледаха, а след това се взряха в нас. В следващия миг вратата на банката се разтвори и на прага се показа майстор-каменоделецът Гурт.

— Ето го и нашият дроу, който, честно ти казвам, в душата си е същински гном! — радостно съобщи майстор-каменоделецът на огромния гном с накъдрена брада, който се появи на прага след него.

— А, хванахте се! — весело заяви Дартаз-старши.

И тримата присъстващи гнома, а също така и оркът, огласиха околностите с гръмогласен смях. Особено радостно се смееше оркът, той даже беше приседнал и от смях се удряше по коляното с косматата си ръка.

— Гномски хумор — изсъска Юрао.

— Че как иначе — без изобщо да го мъчи съвестта, се съгласи господин Гурт. — Ама вие влизайте, ние тук такива неща разкопахме!

От банкови операции аз не разбирах много и затова, оставяйки тримата гноми, по-точно, двама по рождение и един гном по дух, да си блъскат главите в подробностите на банковите кредити и дивиденти, аз се наместих до прозореца, държейки в ръка чашката с предложения ми чай. Имаше за какво да си помисля, и гледайки ту белоснежната дантела с фини златни нишки на пердетата, ту Ардам, а от кабинета на директора на банката панорамата беше просто прекрасна, аз се опитвах да съединя всички събития в една схема. И нищо не се съединяваше…

— Дей! — Аз трепнах от изненада. — Ела насам.

На широкото дъбово бюро гномите бяха наредили извлеченията от сметките на онази същата Игарра Блатиста, а също така, данните за сметките, от които на нея й бяха превеждали пари. Аз плъзнах поглед по бланките и колонките от цифри, без да разбирам добре какво точно искат да ми покажат.

— Ех, ти, адептка, гледай тук — Юрао посочи един номер на сметка от седемнайсет цифри. — Сега виждаш ли?

— Не — честно отвърнах аз.

Дартаз-старши ме хвана за ръката, сгъна всичките ми пръсти, освен показалеца и го насочи:

— Тук гледайте, госпожо Риате. — Този път номера на сметката се състоеше от дванайсет цифри, — това е сметката, от която са правени преводи от третото човешко кралство. На вас сигурно не ви е известно, но ние, заради деловите интереси, знаем такива неща, та значи, преди по-малко от година там се случи държавен преврат, Кралската династия беше свалена и сега там управлява ковън на маговете.

— Охо — промълвих аз, започвайки да се досещам откъде можеше да са се появили скаените.

— А сега най-интересното. — Пръстът ми го преместиха отново на сметката от седемнайсет цифри, който в началото ми беше посочил и Юрао. — Ето от тук, на сметката на Игарра Блатиста вчера по обяд са били преведени две хиляди жълтици. Но дори това не е толкова интересно, колкото фактът, че и преди това, през нашата банка, на този — пръстът ми отново сочеше сметката от дванайсет цифри — са се превеждали огромни средства в течение на четири години, и потокът от злато е секнал преди една година…

— Сега схвана ли? — тържествено попита Юрао.

Аз, разбира се, не бях гном дори по дух, но нещата бяха очевидни даже за мен:

— Тази сметка от седемнайсет цифри е превеждала пари на маговете от третото кралство, финансирайки държавния преврат, и същият човек…

— Е превел пари по сметката на Игарра Блатиста няколко минути след като вчера са те открили заради разрушаването на стазиса! — Юрао беше във възторг от находката. — Ето го нашият Организатор! — Той посочи сметката. — И сега трябва просто да разберем името на титуляря на сметката и ще разкрием случая, Дей!

В този момент се отвори вратата, и за пореден път в кабинета влезе гномът, когото вече неведнъж Юрао и двамата гноми бяха изпращали по задачи. Наистина, досега той се връщаше все с купчини документи, но сега в ръка държеше само една малка хартийка, и тя явно откъсната от по-голям лист.

— Задънена улица — с трагичен глас съобщи задъханият банков служител.

— В смисъл? — гневно се надигна Дартаз-старши.

Взе протегнатото с трепереща ръка късче хартия, разгъна го и се зачете… А после ръцете му се отпуснаха, раменете се прегърбиха и гномът уморено произнесе:

— Императорската банка… цялата информация е засекретена… Да, това е задънена улица.

Гномите забележимо се разстроиха, Юрао ме погледна взискателно.

— Запиши номера — отвърнах аз на мълчаливия му въпрос. — Ще попитам, разбира се.

Гномите живнаха.

— Ще прощавате — започна Дартаз-старши, — ама, госпожо Риате, наистина ли имате възможност…

— Аха. — Юрао стремително преписваше номерата на сметките, а също така сумите и датите на преводите. — Пред вас е бъдещата лейди Тьер, господа.

От пръстите на майстор-каменоделеца се изплъзна перото, почтеният Дартаз-старши прикри устата си с ръка от удивление, а служителят на банката просто заотстъпва гърбом към вратата.

— Ха-ха, ама как ви заковах. — Отмъстителният Юрао даже глава не вдигна. — Следващият път ще знаете, че не си заслужава да дразните почти чистокръвен дроу!

— Ш-ш-шегобиец! — изсъсках аз.

Облъчвайки ме с лъчезарна усмивка, Юрао припряно дописа нужната информация, нави листа, скри го във вътрешния си джоб и заяви на гномите:

— Това е, тръгваме. — И към мен: — Дей, нямаме време.

Когато напускахме банката, в кесията на Юрао звънеше златото на жестоко измамената нечиста, а самият той си подсвиркваше някаква мелодия.

— Слушай какво ми мина през ум — прекъсвайки художественото подсвиркване, подхвана партньорът, — а защо пък ние сами да не получим достъп към сметките в императорската банка?

Мисълта беше интересна, и аз самата все се чудех как да се доберем до този Организатор.

— Без да замесваме магистър Тьер? — Да, аз веднага разбрах накъде бие той.

— Тьер-старши вече ни отмъкна пластината и след това нито я чухме, нито я видяхме.

Аз и за Царапка нищо не знаех. И за артефактите. И изобщо за каквото и да било, което беше свързано с тази история. Бяха се сговорили да ни държат на тъмно, Бездната да ги вземе!

— И-и-и? — проточи Юрао.

— Във всеки случай, първо трябва да отидем в тази банка, а тя, както ти е известно, се намира в столицата.

Аз спрях, забелязала Нурх, който тичаше към нас и се обърнах към Юрао. Златната коса на дроу така добре се съчетаваше със златната табела на „ЗлатоСреброИнвестБанк“, а също така и с фасадата. И изобщо, Юрао, осветен от слънцето, на фона на блесналия под преките слънчеви лъчи площад, изглеждаше просто великолепно. И най-вече заради това, че сияеше от щастие като току-що отсечена златна монета.

А аз стоях и го гледах и не можех да разбера…

— Какво? — попита учуденият от погледа ми партньор, все така радостно усмихнат.

— Всичко блести… — Някакво смътно, подозрение, или предчувствие започна да се оформя в нещо заплашително — „ЗлатоСреброИнвестБанк“, ти, снегът, сградите… просто като ореол от златно сияние, просто…

Усмивката на Юрао започна да помръква.

— Че то слънце грее. — Нурх стигна до нас, обсипвайки ни с вихър от вдигнатите при движението му от снежинки. — Направо очите ти вади!

И смътното ми подозрение стана осъзнато!

— Бягай — изсъска Юрао, вдигайки рязко ръце.

Аз не успях нищо да направя — успя Нурх. Моментално досетил се, че нещата могат да приключат с разходка в Бездната, кентавърът отхвърли каретата, сграбчи ме и се понесе към изхода от главния площад, по който се разхождаха и бързаха по работа гражданите на Ардам! И които даже не подозираха, че се намират в смъртна опасност.

В следващия миг забуча пространствената фуния, призована от Юрао!

И почти веднага жив огън се изля върху главния площад на Ардам…

Взривната вълна отхвърли Нурх настрани, той ме изпусна право на паважа… аз отчетливо усетих удара, и това, как нещо ме преобръща и ме влачи по улицата… Отвсякъде се носеха крясъци и стонове, звън на избити стъкла, викове на ранени… но това се оказа такава дреболия, в сравнение с нарастващия огнен тътен… Гневът на Слънцето! Едно от най-силните заклинания на Бялата магия. И лежейки на снега край пътя, отчетливо осъзнавах — даже най-слабата степен на Гнева на Слънцето унищожава абсолютно всичко живо и неживо в радиус от петстотин крачки… и най-слаба е именно първата вълна…

Но нищо не се случваше!

Нищо! Въпреки че аз със сигурност знаех, че втората вълна трябва да удари четири секунди след първата, а те явно отдавна бяха минали. Аз с мъка седнах, усещайки как ме болят ожулените колене, чувствайки кръвта, която се стича по раздраните длани и лакти, и отваряйки очи, забелязах нещо странно — беше тъмно. На площада, по обяд, в слънчевия зимен ден беше тъмно. Като през нощта…

И когато очите ми свикнаха с мрака, аз с учудване забелязах Нощните стражи, които все излизаха и излизаха бегом от пространствената фуния, дневните стражи, които бързо и уверено изнасяха пострадалите от площада, и даже зловещите императорски хрътки, от вида на които кръвта замръзваше във вените, в този момент излитаха от горящата и накланяща се сграда на „ЗлатоСреброИнвестБанк“, придържайки на ръце ранените гноми. И навреме! След миг се пробуди духът-хранител, вбесен от нанесените на имуществото щети и сега да се стои в банката беше повече от опасно.

— Госпожо. — Към мен се приближи един от Дневните стражи. — Така, внимание, гледайте към мен, колко са пръстите?

Аз погледнах към дланта, която навряха под носа ми, преброих четири и го съобщих на стража.

— Значи състоянието не е критично — мигновено резюмира той и започна бързо да опипва краката ми, като едновременно продължи да пита: — Чувствате ли докосванията ми?

— Отчетливо. — Аз се опитах да се отдръпна.

— Не мърдай! — излая в лицето ми представителят на закона и реда.

Покорно останах да седя, докато стражът не провери дали костите ми са цели. Нямаше смисъл да се дърпам или да говоря — тях ги учеха, че пострадалите, в състояние на шок, понякога неадекватно оценяват своето състояние, така че мен просто нямаше да ме слушат.

— Извинете — започнах аз, когато стражът се зае да преглежда лявата ми ръка, — а какво се случи?

— Гневът на Слънцето, девето ниво — отговори той сухо.

— Да? — Учудването ми беше безгранично. — А наистина ли все още сме живи?!

Стражът, явно нечистокръвен от горския народ, учудено ме зяпна, а след това избухна в смях. Силно и с невероятно облекчение, като че ли и самият той не вярваше, че наистина сме оцелели.

— Живи сме, живи. — Той стана и ми помогна да се изправя. — Вие ли ви се свят?

— Не. — Честно казано, виеше ми се. — Добре, ама все пак, защо сме живи?

Придържайки ме за рамото, явно все пак беше забелязал, че се олюлявам, стражът с благоговение прошепна:

— А една Бездна знае защо, девойче. Първата вълна частично я погълнаха Нощните стражи, на нас всички страшно ни провървя, че те се оказаха наблизо. А след това се случи нещо наистина невероятно — една Бездна знае как, се появи лорд Тьер. Виждате ли купола?

Аз отметнах глава — виждах само мрак и нищо друго.

— Негово дело е — с нескривано страхопочитание и дори с някакъв възторг, произнесе стражът. — Бих искал да разбера, той как успя така бързо да дойде!

А на мен, кой знае защо, хич не ми се искаше да го зная… изобщо, честно казано… А освен това, бих желала да съм си в „Академията на проклятията“ и изобщо да не съм напускала територията й, защото…

Въздухът пред нас заблещука.

Когато се появи Дара, аз дори не се учудих. Учуди се стражът, но покланяйки се на духа на смъртта, се запъти да проверява състоянието на поредната жертва на бялата бойна магия. Между другото, жертвите наоколо бяха значително по-малко на брой, отколкото, когато започнахме разговора — Дневната стража работеше бързо.

— Тьер ще те убие — изсъска Дара, когато останахме сами.

Да, за предстоящия разговор с Риан дори не ми се искаше да мисля.

— Да избягаш от академията по време на занятия! — продължаваше да беснее възродената. — Да заобиколиш моята система за контрол… Между другото, как?!

Аз си замълчах.

— Аха, значи мачокът — направи верен логически извод Дара. — И него Тьер ще го убие!

Бездна! Това просто беше краят… Особено, ако имаме предвид, че Риан ще разбере всичко… А аз прекрасно осъзнавах, че ако бяхме останали с Юрао в банката само още няколко минути… И за това Риан също щеше да разбере!

— Бездна! — изстенах аз, свличайки се на улицата.

— Не седи на студеното — изръмжа Дара.

Аз не само, че останах седнала, ами и обгърнах с изранените си ръце изранените си колене, които се виждаха през скъсания панталон, но не чувствах никаква болка. Просто ми беше прекалено страшно. Ужасно. И думите на магистър Еллохар „Не ядосвай Тьер. Той може да отстъпи веднъж, два и дори три пъти, но след това ще те накара да си платиш за всичко“ не ми даваха да се успокоя. Никога досега не бях осъзнавала, че толкова се боя от Риан…

— Дея, по-добре стани. — Дара продължаваше да виси във въздуха, осветявайки с блещукането си мен и пространството на няколко крачки наоколо.

Имах желанието да стана и да се втурна да бягам колкото се може по-надалеч. Без значение накъде, само и само да не ми се наложи да се изправя срещу Риан.

— Дея!

— А Юрао къде е? — разтревожено попитах аз.

— Нямам представа — безразлично отговори духът на смъртта. — Имам заповед да те намеря и да остана при теб.

Щеше да се мре.

Небето над нас се разтърси от грохот. Гърмеше така, че усетих как потрепери земята, а в много от сградите се пробудиха духовете-хранители. Ужасени крясъци, детски плач, нечий отчаян писък… Но след това се дочуха уверените гласове на стражите, отсечени заповеди, спокойни реплики… И паниката в града мигновено стихна. Доверието на жителите към Нощната стража беше практически безгранично.

— Това е Тьер — спокойно, дори някак мързеливо, поясни Дара. — Изглежда унищожи заклинанието. Бързо се справи. Значи е бесен.

Моята лична паника продължаваше да нараства.

В следващия момент заработи някаква сирена — явно магическият фон беше извън всякакви граници. И веднага площадът се озари от десетки яркоалени огънчета — амулетите-измерители на Нощната стража реагираха. И аз затърсих с очи по площада Юрао, тъй като амулетите добре осветяваха лицата на стражите. Но не видях дроу… мимоходом забелязах полувампира, офицер Дарген, който помагаше на някаква старица… след това амулетите угаснаха, демонстрирайки, че чудовищното изригване на магическа енергия е прекратено.

— Ей това е мощ! — възторжено произнесе Дара. — Такова нещо в Ардам никога не се е случвало. Да-а-а… Тьер просто е откачил, обикновено действа по-предпазливо.

Започнах силно да съжалявам, че съм оцеляла.

В следващия миг, куполът изчезна. Светлината заслепи свикналите ми с полумрака очи, но аз не бях единствената, която наблюдаваше случващото се през сълзи. А гледаха всички! Защото от яркосиньото небе, в лъчите на зимното ясно слънце бавно и плавно се спускаше самият лорд Риан Тьер.

— Свърши се — със спокойно удовлетворение произнесе Дара.

„Сега вече ще се мре“ — отчаяно осъзнах аз, защото прекрасно разбирах към кого е насочен сега погледът на магистъра, а колкото по-надолу се спускаше, толкова по-ясно се виждаше, че лицето му е покрито с черни подути вени.

И когато той слезе на равнището на покривите, възторженият шепот на площада заглъхна — народът в ужас замря и стана така тихо, като че ли тук наистина не беше останало нищо живо. А лорд Тьер продължи да се спуска — в лъчите на яркото слънце се развяваше тъмното наметало, но черната коса оставаше напълно неподвижна… и заради това, магистърът изглеждаше още по-зловещо.

Аз престанах да дишам, когато Риан стъпи на покрития с окървавен сняг площад. Не знам за другите, но аз отчетливо чувах как скърца снега под подметките на ботушите му. Никога през живота си не бях чувствала такъв ужас…

И аз седях, сгушила се на студената, покрита със сняг улица, а лорд Тьер бавно, с онова лично негово, заплашително спокойствие, се насочи към мен. В напрегнатата тишина, съпровождан само от жалното поскърцване на снега под краката му, магистърът вървеше към мен. И през цялото време, от момента, в който унищожи купола, Риан не отмести и за миг от мен втренчения поглед на потъмнелите си очи. А аз дори не можех да намеря оправдание… изобщо. И ми се искаше просто да закрия лицето си с ръце и да заплача, а още по-добре щеше да бъде, ако можеше просто да се разтвори земята и да пропадна в нея… Но аз продължавах да седя, трепвайки при всяка негова крачка, и да се взирам в Риан… По бузите ми се стичаха сълзи, бях прехапала устната си, просто, за да не ревна с глас, раните ми пареха и щипеха и ми беше толкова студено… А аз не откъсвах очи от приближаващия се магистър…

Внезапно Дара се материализира напълно, застана пред мен и аз чух тихото й:

— Господарю, не…

И тогава, за първи път откакто неумолимо бе тръгнал към насам, Риан откъсна тежкия си поглед от мен… само за миг. Защото в този миг, в който погледна възродената, тя беше пометена от пътя му с удар на силова вълна. Отново зави сирената… но аз вече не видях дали пак светнаха в алено амулетите на Нощната стража.

Аз нищо не виждах, освен приближилия се до мен Риан, чиито поглед отново ме изгаряше с бушуващата си ярост. И когато той се надвеси над мен, аз чух произнесеното с режещ гняв:

— Стига толкова.

Изви се адски пламък.

 

 

Когато ме обкръжиха огнените езици, аз все пак заплаках, вече не можех да се сдържам. А щом огънят угасна и се оказа, че седя не на паважа в Ардам, а на огромно, застлано с белоснежно покривало легло, аз просто се свих и се разридах с глас.

Нямах представа колко време беше минало, но в един момент сълзите ми просто пресъхнаха. След това престанах и да хлипам и просто лежах, свита на топка и гледах стената отсреща. Дори не бях забелязала, че кожата на дланите отново е цяла, а коленете и лактите не ме болят. Опитах се да си спомня дали ме боляха, когато се оказах тук… струваше ми се, че не. Значи Риан ме беше излекувал по време на преноса насам.

След това се запитах: Къде беше това „тук“?

Внимателно станах от леглото… на белоснежното покривало останаха кървави петна от изцапаните ми дрехи. Жалко, покривалото беше красиво. Килимът също се оказа белоснежен и ми беше съвестно да стъпвам по него с мръсните ботуши. А когато се приближих към прозореца и дръпнах завесите, ми стана страшно — намирах се в градската къща на лорд Тьер. Известно време стоях така, придържайки завесата и взирайки се в императорския дворец, който от тук се виждаше като на длан.

От втренченото съзерцание на пейзажа зад стъклото, ме откъсна предпазливо почукване на вратата. Намирах се в някакво странно състояние, в което се движех бавно, така че, когато се обърнах, чукащата вече беше влязла в стаята.

— Всичко най-тъмно, лейди Риате — пропя вече познатата ми русалка ИнСин, — вашите стаи вече са готови, ваната ви чака.

Все още държейки в ръка завесата, въпреки че отдавна трябваше да я пусна, изглежда дори я бях изцапала с кръв, аз глухо попитах:

— Какво?

Русалката лъчезарно се усмихна и повтори:

— Ваната.

Аз потръпнах цялата, припомняйки си каква „вана“ може да организира тази, само на пръв поглед, мила русалка. И завесата потръпна заедно с мен. Но някак изобщо не исках да я пускам.

— Из-з-звинете — беше ми трудно дори да говоря, — каква вана?

Усмивката на русалката стана още по-широка и ИнСин вежливо поясни:

— Вашата.

— М-м-моята? — Все още не можех да осъзная какво не ми беше харесало в думите й, освен перспективата повторно да бъда изкъпана с прилагане на особено жестоки изтезания за красота.

— Вашата! — натърти ИнСин. — Вашата лична вана, в личните ви стаи, лейди Риате. Да вървим, ние вече всичко приготвихме.

Ръката ми самоволно още по-силно стисна завесата, като че ли тя първа разбра, че никъде не исках да ходя! По-точно, исках, в академията. Страшно исках да се прибера в академията и да измия всичката мръсотия от себе си в собствения си душ, без никаква вана!

— Из-з-звинете — опитах се да говоря нормално, но кой знае защо, не ми се получаваше, — а бихте ли ми казали, къде е лорд Тьер?

През лицето на русалката пробяга странно изражение и тя моментално наведе очи. На мен, дори само това, че тя отмести поглед, вече не ми хареса, да не говорим за това, което чух после:

— Господарят… остави много точни разпореждания по отношение на вас, лейди Риате, и… се оттегли.

Чувствах, че ръката ми се плъзга по завесата, а аз бавно се свличам на перваза. Но все пак намерих сили да попитам:

— Какви разпореждания?

ИнСин занервничи, огледа се към вратата, след това, все така, без да ме поглежда, едва чуто каза:

— Отсега нататък вие ще живеете в дома на лорд Тьер. Вашите стаи са готови и ваната…

— Никаква вана! — седнала, явно се чувствах по-уверена.

ИнСин все пак ме погледна, отново се усмихна и започна да ме уговаря:

— Но как така, лейди Риате, та вие сте се изцапала, би трябвало да измиете поне кръвта… И дрехите ви, ако не сте забелязала, са малко скъсани и…

„Не ядосвай Тьер. Той може да отстъпи веднъж, два и дори три пъти, но след това ще те накара да си платиш за всичко“ — не ми се искаше дори да си мисля, че магистър Еллохар се беше оказал прав. Изобщо не ми се искаше.

— Аз няма да живея тук минимум още някоя и друга година — прекъснах аз словоизлиянията на русалката.

ИнСин наистина замълча, а след това неочаквано рязко произнесе:

— Лорд Тьер не мени решенията си, лейди Риате, и именно вие би трябвало прекрасно да го знаете!

Ето значи какво значеше неговото „стига толкова“.

— Лейди Риате — русалката направи крачка към мен, — чакат ви няколко съобщения, в това число и послание от лейди Верис.

— Какво? — струваше ми се, че не бях разбрала чутото.

— Да вървим — предложи ИнСин и тръгна към вратата.

Аз пуснах завесата и бавно я последвах, безнадеждно цапайки белия килим. Ние минахме през галерия с картини, изобразяващи фрагменти на исторически битки, качихме се по стълбище, подминавайки, застиващи в поклон при появата ми слуги… И по коридора, покрай познатата ми вече стъклена столова… ние също минахме… а след това забелязах познат рисунък на каменния под…

— Виждам, че вече се ориентирате в тази част на къщата? — вежливо попита ИнСин. — Не е учудващо, това е вратата за покоите на лорд Тьер. — Аз осъзнах, че вратата също ми е позната, тук ме беше пренесъл лорд Еллохар след схватката със скаените. Русалката, забелязвайки погледа ми, добави: — А вашите стаи са отсреща.

И приближавайки се до декорирана с дърворезба врата, приканващо я разтвори. Осъзнала, че продължавам да стоя в коридора, все пак пристъпих в помещението, а ИнСин посочи с ръка към малка масичка до следващата врата и съобщи:

— Кореспонденцията ви, лейди Риате.

Налагаше се с усилие да правя всяка крачка, но аз все пак се приближих към масичката и трепнах, виждайки заглавията на натрупаните върху нея вестници. „Трагедия в Ардам“. „Седемнайсет убити от «Гнева на Слънцето». «ЗлатоСреброИнвестБанк» унищожен от Бяла магия девето ниво“. И това бяха само заглавията на вестниците най-отгоре.

С трепереща ръка ги отместих настрана и прочетох „Подвигът на офицер от Нощната стража му струва живота“.

Мракът ме погълна преди да успея да простена „Юрао“.

Усетих, че ИнСин ме подхвана, дотичаха още някакви жени. Замириса на лечебно заклинание…

 

 

След случилото се, аз вече нямах възражения срещу ваната, аз вече нямах никакви възражения срещу нищо. Само мисли, мисли, мисли… Мисли за същия онзи Организатор, и за нечистата, Игарра Блатиста, пред която Юрао и гнома така открито говореха. Юрао сам беше казал, че ще иде в банката. И дори беше съобщил кога — след два часа. И той, и господин Гурт бяха напълно уверени в своята безопасност, защото Игарра се оказа просто глупава нечиста, но те не бяха взели предвид Организатора. Не бяха помислили, че претърпялата поражение Игарра ще бъде принудена да разкаже какво се е случило, а след думите й, Организатора ще разбере, че сметките на нечистата ще бъдат проверени… Със сигурност го е предположил… Ето защо беше използвано заклинанието Гневът на Слънцето — Организатора просто беше заличил следите от своето участие. А това значи, че се беше изплашил. Беше се изплашил толкова, че се беше обърнал към маговете от третото кралство! Защото Гневът на Слънцето — това е Бяла магия от висш порядък и никой в цялата Тъмна империя няма нито подобни знания, нито такава сила…

„Гневът на Слънцето девето ниво“ — ми беше казал Дневният страж.

Девето — това означаваше, че радиусът на поражение би трябвало да бъде две хиляди крачки. Това е изпепелена територия с диаметър четири хиляди крачки… И, разбира се, кантората също щеше да бъде унищожена… Организатора не се спираше пред нищо, в стремежа си да унищожи следите от престъпленията си…

И Еллохар също ме беше предупредил!

Като сега си спомнях разговора в кабинета му в „Школата за Изкуството на Смъртта“ и гневните му думи: „Аз те предупреждавах да не се пъхаш в това, все едно чувствах, Риате. Вие с дроу излязохте на арената, където се сражават най-силните, а със слабите не се церемонят. Умните, осъзнавайки в какво са се забъркали, веднага отстъпват, а ти и Найтес продължавате“.

Напродължавахме се!

И аз започнах да разбирам защо и Риан, и Еллохар бяха толкова против и най-плахите ни опити да водим разследване по историята с артефактите — ние с Юрао не можехме да държим в тайна действията си. Ние се издадохме, че пластината е у нас, при това страшно глупаво… Опитаха се да убият Юрао, загинаха дроу… ние дадохме отпор на проклятийника — натъкнахме се на каррага и странната му господарка. И фактически чудо ни спаси… Когато заедно с Дарген се опитахме да изясним какво точно се е случило с Логер, нарушихме заклинанието за стазис и мен ме намери издирващото заклинание. И поне да не бяхме встъпвали в преговори с тази нечиста… поне Юрао да не беше споменавал за банката, днешните жертви можеше и да ги няма…

„Умните, осъзнавайки в какво са се забъркали, веднага отстъпват, а ти и Найтес продължавате“.

Какво направихме?!

— Лейди Риате, как се чувствате?

Зле се чувствах. Седях във водата, обгърнала коленете си с ръце, взирайки се в една точка и с ужас осъзнавах случилото се.

— Лейди Риате — отново ме повика ИнСин.

Нямах сили да отговоря. Но умът ми беше ясен. И аз изведнъж отчетливо осъзнах, че мълчанието наистина е злато. Жалко, че Юрао не го разбираше, струваше си да си премълчи пред нечистата. А сега аз нямаше да намеря покой, докато не открия този Организатор. И ако той се е надявал, че унищожавайки „ЗлатоСреброИнвестБанк“, е успял да скрие следите на престъпленията си, то той много силно се заблуждава… Защото аз съм адептка на „Академията на проклятията“, аз ще успея да си спомня който и да е номер, дори да съм го зърнала само веднъж. Защото номерът, всъщност, по нищо не се отличава от схемата, на което и да е проклятие.

— Лейди Риате, да извикам ли лечител? — ИнСин разтревожено ме гледаше.

— Лорд Тьер — тихо отвърнах аз.

— Лейди Риате, аз ви казах вече…

Аз не разбрах веднага защо русалката сама се прекъсна по средата на фразата, но почти веднага и аз дочух бързото потропване на токчета, а след това плашещото:

— Къде е Дея?!

ИнСин припряно стана, излезе от банята и затвори вратата. Отвън тя обясняваше нещо на лейди Тьер, и тонът на разговора все повече се повишаваше. В края на краищата гръмна гръм, а след миг се отвори вратата…

Лейди Тьер се втурна стремително и заставайки до ваната, попита директно:

— Дея, как се чувстваш?

Аз премълчах, осъзнавайки, че още един разпит няма да мога да издържа, но след това се случи нещо неочаквано:

— Офицер Найтес е жив, Дея — тихо, но ясно произнесе лейди Тьер.

Чувствах, че започвам да се треса. Че брадичката ми трепери, че раменете потръпват, а по бузите отново се стичат сълзи…

— О, Бездна! ИнСин, хавлия!

От водата практически на ръце ме извадиха, след това, аз се опитах да се успокоя и вече сама излязох от банята след лейди Тьер. Майката на Риан не млъкна и за миг:

— Трябва да ме извиниш за вестниците. Аз не знаех, че ти си била в самия епицентър, предположих, че Риан те е пренесъл в столицата просто от съображения за безопасност, защото след Ардамската катастрофа, тук е най-сигурното място… О, Бездна, това, което се случи, е просто ужасно!

Ето така аз разбрах, че трагедията вече се е сдобила с лично название.

Отведоха ме в спалнята, преоблякоха ме в голям, топъл халат и ме настаниха до масичката при прозореца. Лейди Тьер седна насреща, и почти веднага прислужница донесе бутилка вино и две чаши, друга — плодове и дребни, почти миниатюрни пастички. Май ме плашеше пристрастието на рода Тьер към виното.

— Хайде да пием за теб — лейди Тьер ми се усмихна, лично напълни чашите и ми протегна едната, — и за това, че си жива… Ох, Дея, как само ни изплаши!

С треперещи пръсти, аз взех протегнатата чаша, погледнах виното… бяло, и предпазливо сложих чашата на масичката.

— О, Бездна! — черните очи на лейди Тьер се присвиха, усмивката изчезна от лицето й. — Дея, мила, бъди така любезна и ми кажи, че Еллохар не те е поил с виното си?!

Оказа се, че не съм в състояние да бъда любезна и тихо помолих:

— Недейте да ми крещите, моля ви… — след това си помислих и добавих: — Вие откъде знаете какво се е случило с Юрао, че… той е жив? И…

Свекромонстърът демонстративно скръстила ръце на гърдите си, гледайки ме втренчено, нервно хапеше устните си. Аз също мълчах. Лейди Тьер се предаде първа:

— Ти остави чашата, Дея, значи не си пила и преди. Приятно е да разбера, че Бурдус се оказа прав по отношение на теб и ти наистина си умно момиче. Тиха, незабележима, но смела и внимателна. Да, полуоркът имаше право за всичко. И колкото повече общувам с теб, толкова по-добре разбирам, защо синът ми така силно се е влюбил.

Продължавах да мълча.

— Добре, ще ти разкажа — предаде се свекромонстърът. — За Ардамската катастрофа, аз, като всички останали, разбрах, когато всичко беше приключило. Сега се води разследване. В един момент се появява Гатар… управляващият къщата на Риан, ти ще се запознаеш с него, и моли за ИнСин и за още няколко прислужници от женски пол. Естествено, аз веднага се досетих за всичко, и разбира се, пратих тези, на които имам доверие.

Тоест, мен ще ме наблюдават и ще докладват за всичко на свекромонстъра.

— И когато ти си изгубила съзнание — продължи лейди Тьер, — на мен ми разказаха.

Би трябвало да каже „докладваха“.

— А тъй като ти не си склонна към припадъци, аз намерих Риан — на лицето й се появи странно изражение, но тръсвайки глава, тя като че се опита да отхвърли неприятните мисли. — Когато разбра за случилото се, той помоли да ти предам информацията за дроу.

Ето как стояха нещата…

— А — аз се наведох напред, — защо той самият не дойде?

Лейди Тьер сграбчи бокала с виното, по абсолютно недопустим за една дама начин, го гаврътна наведнъж, а след това, без да ме гледа, глухо произнесе:

— По-добре ти сега да не го виждаш, Дея. За мен, родната му майка, това беше… потресение, а ти сега просто не трябва да го виждаш…

След това, слагайки чашата си на масичката, лейди Тьер се облегна в креслото, скръсти ръце и замислено произнесе:

— Знаеш ли, когато мъжете не се справят морално с някоя ситуация, е прието да идат в някоя таверна, да се напият до забрава и наистина да се опитат да не мислят за случилото се… Риан никога не е умеел да го прави. Той не може да забрави и да остави нещата както са, той трябва да узнае всичко докрай! — Поглед към мен и с намек: — Мен много ме безпокои факта, Дея, че вие много си приличате. Ето, ти също се отказа от виното. Та аз виждам, на теб наистина ти е зле сега, Дея, много ти е зле… но вместо да се отпуснеш, погледни се как си седнала — зъбите — стиснати, гърбът — напрегнат, очите следят всяко мое движение… Колко ми напомняш за Риан…

Опитах се да се усмихна, но осъзнах, че няма да мога.

— А Риан… скоро ли ще се върне? — на последната дума гласът ми затихна до шепот.

— Днес — едва ли. — Лейди Тьер безгрижно си сипа още вино. — Но, например, утре, той просто е длъжен да се появи в двореца. Ако ме помолиш да му предам нещо — извинявай, но ще ти откажа, няма да рискувам да се появявам там отново.

Аз уморено погледнах към китката си… амулетът за призив на магистър Еллохар, както и амулетът за призив на Риан беше мокър, но беше там… но навярно, наистина не си заслужаваше да викам Риан… и аз не посмях.

— Дея — лейди Тьер разтревожено ме гледаше, — ако ти е нужно нещо, просто кажи!

— Аз сега — ставайки, казах аз, — почакайте малко, моля ви.

Връщайки се в гостната, аз пристъпих към масичката, взех черния плик със символиката на „Академията на проклятията“. Припряно отворих писмото и зачетох равните редове от лейди Верис:

„Зная, че ще получиш това писмо. И така, новините: с устно разпореждане на лорд-директора, ти си преведена на домашно обучение, Риате. Заповядано ми е да подготвя всички документи до утре сутринта. Част от лекциите ще посещаваш заедно с групата, част — ще изучаваш с личен преподавател. Всички изпити и контролни работи ще си вземаш заедно с групата. КАТЕГОРИЧНО ТИ Е ЗАБРАНЕНО от сега нататък да напускаш територията на академията. Това също е лично разпореждане на лорд-директора. Утре на всички лекции ще си с групата, и имай предвид, пропуснатите днес занятия, ще си ги отработиш. И не забравяй контролната при майстор Окено!“

— Дея, ти се забави. — Лейди Тьер без да бърза се приближи към мен. — Случило ли се е нещо?

— Да — въздъхнах тежко, — трябват ми учебниците и учебните принадлежности също… А вие можете ли да ме пренесете в академията?

Леко свивайки рамене, лейди Тьер издърпа писмото от ръката ми, прочете го, а след това повика:

— Дара! — В отговор — тишина. — Трябва да отидем в академията, в стаята на Дея.

Все същата тишина.

— Дара, недей да се преструваш, че не ме чуваш. Ти във всички случаи утре сутринта ще пренесеш Дея, тъй като Риан в този момент ще е зает. А значи и днес си напълно в състояние да го направиш.

Известно време в гостната, декорирана със светло дърво, беше все така тихо. След това чухме ядосания глас на Дара:

— Заповед на господаря, до утре сутринта никъде да не ходи. — След това вече по-меко и като че ли, извинявайки се: — Съжалявам, Дея, наистина. Единственото, което мога да направя, е да ти разкажа новините.

— Благодаря. — Аз седнах, предчувствайки, че сред информацията едва ли ще има приятни неща и започнах с най-важното: — Какво става с Тимянна? Излекуваха ли я?

Дара се материализира мигновено, поклони се на лейди Тьер и ме попита:

— Ти вече знаеш ли, че това са били дребни нечисти?

Мълчаливо кимнах:

— Откъде? — Учудването на Дара нямаше предел.

Просто свих рамене, нямах желание да отговарям.

— Да, господарят намери причинителя и го унищожи — невероятно миниатюрна форма на богулник. Тимянна дори не помни нищо.

Богулник? Дребна, подобна на пиявица форма на живот, която се множи на Гвелските блата на територията на Хаоса. Само че не е чак толкова дребна по размер — богулникът е на дължина като човешка длан. Нощем те намират спящи жертви, най-често животни, влизат в слепоочния дял на мозъка и карат жертвата да върви към блатото, право към роя… обикновеният магарешки бодил е най-простата защита от тях, но богулникът не може да е толкова дребен, как така?

— Дара — лейди Тьер, грациозно приседна на отоманката до мен, поправи гънките на роклята си, — откъде в Ардам се е взел богулникът?

Възродената отново едва забележимо се поклони и сдържано отвърна:

— Вчера на Дея й бяха изпратени банички от Мелоуин. За щастие, Дея се досети, че бележката към тях, не е написана от офицер Найтес и ме извика. Изясни се, че посланието е дело на адептката Тимянна Едвер, а в сладкишите се съдържат малки, по-дребни от главичка на карфица, екземпляри на богулник, селекционирани с помощта на магия и затова тяхното влияние върху съзнанието би било стотици пъти по-силно от обикновено.

Потресен поглед към мен и тихо:

— Гнил гоблин, какви са тези неща?!

Аз в този момент си мислех само за едно — повече никакви банички и пайове. Изобщо!

— А Късметчето върна ли се? — продължих да разпитвам аз.

Дара напълно се материализира, взе си стол, седна пред нас, за разлика от лейди Тьер, прегърби рамене и уморено отвърна:

— Да. Върна се… — На мен тонът й изобщо не ми хареса. — Той вчера от вашата кантора се втурнал да търси хрътките.

Аз затаих дъх.

— Духът първи се досетил какво ще се случи. — Призрачните очи на Дара втренчено се взираха в мен. — Той и Пустинника, ти него вече го познаваш, се върнали в кантората ви, но вие вече сте били излезли. Но Наавирр сбъркал, целта на удара не била „ДеЮре“, а „ЗлатоСреброИнвестБанк“.

Спомних си как императорската гвардия помагаше да се изнасят ранените гноми от пламтящата банка и сега разбирах как бяха се оказали там толкова бързо… А освен това ми мина през ум, че преди хрътките просто не биха се намесили. Значи това е било по заповед на Пустинника.

— За съжаление, без пръстена Наавирр не могъл да те намери — продължи Дара, и той се дотича при мен.

В този момент духът на смъртта се наведе напред и изсъска:

— Ти къде беше?!

Аз хвърлих поглед към лейди Тьер и не посмях да отговоря.

— Къде, Дея?! — повторно изсъска Дара. — Аз също не те намерих! И тогава извиках господаря. И знаеш ли кое беше най-интересното? И неговото издирващо заклинание не те откри! Ти къде беше, Дея?!

Да, беше просто чудесно, че Риан не пожела да говори с мен. Наистина прекрасно.

— Дея? — присъедини се към разпита лейди Тьер.

Решавайки изобщо да не отговарям на въпросите, аз продължих разговора:

— Значи Риан е бил в Ардам, в момента, когато…?

Дара се подсмихна, гледайки ме злобно и с ярост отвърна:

— Ако той в този момент се намираше в столицата, просто нямаше да успее, Дея! Дворецът — тя махна с ръка в посока на прозореца зад завесите — изкривява и забавя магическия импулс, затова господарят можеше просто да не стигне навреме!

И в този момент свекромонстърът си направи изводи:

— Тоест, трагедията в Ардам се е случила заради… — Поглед към мен.

— Да — потвърди Дара.

— Много съм уморена — тихо казах аз, изправяйки се.

Това беше най-ужасната нощ в живота ми. Аз отказах да вечерям с лейди Тьер и слез залез седнах на широкия перваз на новата си спалня, загърната с одеяло. Да споря, да доказвам, да изисквам от Риан да ме върне в академията, просто нямах сили, нито желание… когато се чувстваш практически убийца, си съгласна на каквото и да е наказание. Аз така и заспах, хлипайки тихо, прегърнала коленете си…

 

 

Ето например, аз със сигурност си спомнях, че се унасях в сън, седнала на перваза, но когато сутринта се събудих, се оказа, че съм в леглото. Надигайки се и оглеждайки стаята, видях ъгъла на одеялото да се показва иззад пердето, значи не си бях легнала сама — аз не бих оставила одеялото там. Тогава…

Бавно обърнах глава и забелязах, че втората възглавница също е смачкана, като че ли на нея някой е спал… Ризата на лорд Тьер се намери на пода, и вече нямах съмнения кой ме е пренесъл в леглото.

Раздаде се предпазливо почукване на вратата, а след това гласът на ИнСин:

— Лейди Риате, моля да ме извините, но е време да ставате. Имате занятия, госпожо.

Дара ме чакаше в гостната, и когато излязох, веднага отвори преход в академията. И още нещо необичайно — ИнСин и възродената някак странно се спогледаха. Но на мен не казаха и дума.