Джефри Дивър
Убийте Райм (2)

2.

Само Господ можеше да го излекува. А той явно нямаше никакво намерение да го нрави.

Не че имаше значение. Линкълн Райм бе човек на науката и не вярваше много в божествени сили. Затова не предприе пътуване до Лурд или Торино или до някое друго чудотворно изцелително място, а дойде в тази севернокаролинска болница с надеждата отново да постигне контрол над тялото си, или поне над някои негови части.

Райм слезе с яркочервената си самоходна инвалидна количка „Сторм ароу“ от рампата на микробуса. Заедно с болногледача си и Амелия Сакс току-що бяха пропътували осемстотин километра от Манхатън дотук. Стиснал в уста тръбичката на устройството за управление, той умело насочи возилото си към входа на Института за неврологични изследвания на Университетския медицински център на Северна Каролина в Ейвъри.

Том прибра рампата на приспособения за инвалиди черен микробус „Крайслер Гранд Ролкс“.

— Паркирай на място за паралитици — напомни му шеговито Райм.

Амелия Сакс погледна въпросително Том, който отбеляза:

— В добро настроение е. Възползвай се. Няма да е задълго.

— Чувам, чувам — провикна се Райм.

Болногледачът откара микробуса, а Сакс настигна Райм.

Беше включила мобилния си телефон. През следващата седмица Том щеше да е постоянно зает с Райм, а тя искаше малко независимост, за да обиколи района. Освен това не беше любителка на микробусите и по принцип избягваше коли, чиято максимална скорост се измерва с двуцифрено число. Затова реши да се обади на една местна фирма за коли под наем, за да си вземе нещо по-бързо.

Бяха я оставили на изчакване. Вече пет минути стоеше така. Накрая се изнерви и затвори.

— Нямам нищо против да чакам, но музиката, която пускат, е ужасна — оплака се тя. — Ще пробвам по-късно. — Погледна часовника си: — Едва десет и половина е, а жегата вече не се търпи.

Манхатън не е най-хладното място на света, но все пак се намира доста по на север от Щата на катранените хълмове. Предния ден, когато тръгваха на юг през тунела „Холанд“, температурата бе около двайсет градуса и подухваше лек морски бриз.

Жегата не правеше впечатление на Райм. Умът му беше зает само с това, за което бяха дошли.

Автоматичната врата се отвори послушно пред тях (това явно бе едно от приспособленията за улеснение на инвалидите) и двамата влязоха в прохладния коридор. Докато Сакс разпитваше на рецепцията, Райм огледа фоайето. Забеляза пет-шест празни прашни инвалидни колички. Какво ли бе станало с притежателите им? Дали положението им се беше подобрило и сега се придвижваха с патерици, или се бе влошило и сега лежаха приковани на легло, още по-неподвижни отпреди…

Може би някои бяха умрели.

— Насам — каза Сакс и кимна към коридора.

Том ги настигна при асансьора (с двойна врата и копчета на по-малко от метър от земята). След броени минути откриха кабинета, който търсеха. Райм забеляза контролно устройство, което се управлява с гласова команда.

— Сезам, отвори се — заповяда той и вратата послушно се отвори.

— Много пациенти използват този израз — отбеляза секретарката, която седеше вътре. — Вие сигурно сте Линкълн Райм. Ще съобщя на доктора, че сте тук.

 

 

Доктор Шерил Уивър беше стройна, кокетна жена около четирийсетте. Райм веднага забеляза бързия й поглед и силните й ръце, заякнали вероятно в многобройни операции. Ноктите й бяха късо изрязани, без лак. Тя стана от бюрото си и се здрависа със Сакс и Том. Кимна на пациента си:

— Здравейте, Линкълн.

— Добър ден, докторе.

Райм заразглежда многобройните медицински томове по етажерките. По стените бяха окачени сертификати и дипломи от реномирани учебни заведения и институти. След няколкомесечно търсене се бе убедил, че Университетският медицински център в Ейвъри е сред най-добрите лечебни заведения в света. Онкологичното и имунологичното му отделение бяха едни от най-известните в страната, а институтът по неврология на доктор Уивър се славеше с големите си успехи при лечението на травми на гръбначния мозък.

— Радвам се най-сетне да се запознаем — каза тя.

На бюрото й лежеше медицински картон, вероятно на самия Райм. Какво ли беше записано в графата „Възможности за лечение“? „Добри“? „Лоши“? „Никакви“?

— Линкълн, вече говорихме по телефона и знам, че сте решили да се подложите на операцията. Нека обаче да повторя онова, което ви казах и тогава. Така ще е по-лесно и за двама ни.

Райм кимна. Беше се подготвил да издържи някои формалности, въпреки че нямаше особено желание да слуша оправдания. Явно лекарката искаше да се презастрахова в случай на провал.

— Чели сте литературата за института — продължи тя. — Сигурно знаете, че изпробваме нов метод за възстановяване на гръбначния мозък. Искам да подчертая — става дума за изпробване.

— Това ми е ясно.

— Много от пациентите ни имат по-големи познания по неврология от повечето общопрактикуващи лекари. Сигурна съм, че вие не правите изключение.

— Е, разбирам малко от наука. Нещичко от медицина…

— Извинете ме тогава, че пак ви повтарям неща, които знаете, но трябва да разберете какво може и какво не може да се постигне с този метод.

— Продължавайте, не се притеснявайте.

— Нервите са изградени от аксони, които предават нервните импулси. При травма на гръбначния мозък аксоните се увреждат и вече не са в състояние да изпълняват функцията си. Престават да провеждат импулсите, които предават командите на мозъка към останалите органи. Някъде може да чуете, че нервите не се възстановяват. Това не е съвсем вярно. Аксоните в периферната нервна система, като ръцете и краката например, могат да регенерират. В централната нервна система обаче, в главния и гръбначния мозък, не могат. Поне не сами. И така, когато се порежете, кожата зараства и чувствителността й се възстановява. В гръбначния мозък това не става. Напоследък обаче бяха направени редица открития, които могат да подпомогнат такова възстановяване. В нашия институт провеждаме масирана терапия на гръбначномозъчните травми. Действаме на всички фронтове. Използваме традиционната декомпресионна хирургия, за да възстановим костната структура на самите прешлени и така да защитим мястото на травмата. След това присаждаме два различни типа тъкани в увреденото място: нервна тъкан от собствената периферна нервна система на пациента…

— Защото може да регенерира, така ли? — попита Том, поглаждайки вратовръзката си на сини и жълти цветчета.

— Да, да, очевидно — сряза го нервно Райм. Обърна се към д-р Уивър: — Продължавайте.

Том се обърна към Сакс и раздвижи безмълвно устни. На Райм му се стори, че й казва: „Казах ли ти, че няма да е задълго?“ Криминологът се намръщи, после се усмихна широко на лекарката.

— Другата тъкан, която присаждаме, са ембрионални нервни клетки от централната нервна система на…

— А, акулите — отбеляза Райм.

— Точно така, синя акула.

— Линкълн спомена това — намеси се Сакс. — Защо точно от акула?

— По имунологични съображения — тъканта не се отхвърля от човешкия организъм. Освен това — допълни с усмивка — тези риби са големи, така че от един екземпляр можем да получим доста зародишна тъкан.

— Защо от зародиш? — поинтересува се Сакс.

— Защото възрастната централна нервна система не се възстановява — изръмжа раздразнено Райм. — Очевидно нервната система на едно бебе трябва да расте.

— Точно така. Ембрионалната тъкан съдържа стволови клетки, или клетки предшественици, както още се наричат. Те подпомагат растежа на нервната тъкан. Освен декомпресионната хирургия и микротрансплантацията ние сме разработили (и това е най-голямата ни гордост) нови медикаменти, които вярваме, че имат значителен ефект за подобряване на регенерацията. Причината за неспособността на аксоните от централната нервна система да растат е в това, че съществуват белтъци, които потискат регенерацията. Затова ние създадохме антитела срещу тези белтъци. В същото време въвеждаме неуротропин, който пък стимулира растежа. Тези препарати обещават добри резултати, но все още не са изпробвани върху хора.

— Има ли рискове? — попита Сакс.

Райм я погледна. Знаеше, че има риск, но вече бе взел решение. Не искаше Сакс да научава повече. Цялото внимание на помощничката му обаче бе насочено към доктор Уивър. Райм познаваше това изражение: сякаш разпитва заподозрян в убийство.

— Разбира се, че има рискове — отвърна лекарката. — Самите лекарства не са опасни, но лечението крие опасности. При травма на четвъртия шиен прешлен пациентът получава нарушение на белодробната функция. Вие не използвате дихателен апарат, но при упойката съществува опасност за увреждане на дишането. Освен това самият стрес от операцията може да доведе до дисрефлексия, а оттам — до силно повишение на кръвното налягане, което пък да доведе до инсулт. Има и риск от допълнителна травма по време на хирургическата намеса. Може да се получи повишение на налягането, което да доведе до допълнителни увреждания.

— Значи състоянието му може да се влоши — заключи Сакс.

Доктор Уивър кимна и сведе поглед към медицинския картон, сякаш да прочете нещо, въпреки че не отвори папката. После вдигна глава:

— Можете да движите лумбрикалния мускул на безименния пръст на лявата ръка и голяма част от мускулите на врата и рамото. Възможно е да загубите частично или напълно тази способност. Също и способността да дишате самостоятелно.

Сакс изглеждаше потресена.

— Разбирам — промълви тя след кратко мълчание.

— Трябва да прецените тези рискове, като ги сравните с възможните подобрения. Няма да сте в състояние отново да ходите, ако на това сте се надявали. Такива операции дават някои подобрения при пациенти с гръбначномозъчни травми на нивото на кръста и на гръдния кош, много по-леко увреждане от вашето. Досега сме отбелязали малки успехи при пациенти с мозъчни травми и никакви при пациенти с увреждане на четвъртия шиен прешлен, какъвто е вашият случай.

— Аз съм човек на риска — побърза да каже Райм.

Сакс го изгледа тревожно. Много добре знаеше, че Линкълн Райм не е човек на риска. Той бе човек на науката, вярваше само в доказани факти и живееше по строги правила.

— Искам да ме оперирате — допълни кратко той.

Доктор Уивър кимна. Явно й беше все едно какво решение ще вземе пациентът.

— Преди това трябва да ви направим някои изследвания — продължи тя. — Насрочили сме ги за вдругиден. Освен това ще се наложи да попълните сума ти формуляри и въпросници. — Погледна Сакс: — Вие ли сте пълномощникът му?

— Аз — обади се Том. — Аз съм упълномощен да подписвам вместо него.

— Добре. Изчакайте, моля. Сега ще донеса документите.

Сакс последва лекарката навън. Райм я чу да казва:

— Докторе, има ли…

После вратата се затвори.

— Това е заговор — измърмори криминологът. — Наговарят се зад гърба ми.

— Тя се тревожи за теб — отбеляза Том.

— „Тревожела“ се. Тази жена кара с двеста километра в час и води престрелки из Южен Бронкс! На мен само ще ми инжектират няколко акулски клетки.

— Знаеш какво искам да кажа.

Райм тръсна нервно глава. Погледна към ъгъла на кабинета, където на метален статив бе поставен гръбначен стълб (най-вероятно истински). Изглеждаше прекалено крехък, за да издържи такова сложно нещо като човешко тяло.

Духна в тръбичката на контролното устройство и количката се завъртя към вратата. Присви очи, сякаш се опитваше да погледне през стената!

— Какво толкова обсъждат! — измърмори. Погледна заплашително Том: — Ти знаеш ли? Криеш ли нещо от мен?

— Линкълн…

В този момент вратата се отвори и на прага се появи Сакс. Зад нея вървеше висок, слаб мъж с полицейска униформа.

— Имаш гости — каза мрачно тя.

Непознатият свали шапката си и кимна. Погледна Райм в очите (за разлика от повечето хора, които при първа среща гледаха тялото на паралитика), но бързо насочи вниманието си към гръбначния стълб в ъгъла на кабинета. После отново се обърна към криминолога:

— Господин Райм, аз съм Джим Бел, братовчед на Роланд Бел. Той ми каза, че сте в града, и аз веднага тръгнах от Танърс Корнър.

Роланд работеше в Нюйоркското полицейско управление и беше участвал в няколко разследвания заедно с Райм. В момента бе партньор на Лон Селито, стар приятел на криминолога. Роланд му беше дал адресите на някои роднини в Северна Каролина, в случай че има нужда от помощ. Джим Бел бе един от тях. Парализираният погледна към вратата, надявайки се доктор Уивър да го избави от тази нежелана среща, и каза разсеяно:

— Приятно ми е да се запознаем.

Бел се усмихна смутено:

— Всъщност, опасявам се, че запознанството ни няма да ви е много приятно.