Както бе казал Бел, Танърс Корнър се намираше точно на трийсет километра от медицинския център в Ейвъри. На табелката в началото на града пишеше, че в него живеят ни повече, ни по-малко от 3018 жители. Пустите, прашни улици създаваха впечатление за призрачен град. Възрастна двойка седеше унило на една пейка. Имаше и двама хилави мъже с измъчен вид, вероятно местните пияници. Единият седеше на бордюра, подпрял глава с двете си ръце, сигурно го мъчеше тежък махмурлук. Другият се беше облегнал на едно дърво и гледаше с празен поглед, очите му дори отдалеч изглеждаха пожълтели. Някаква жена миеше прозорците на аптеката.

— Доста спокойно — отбеляза Том.

— Меко казано — отвърна Сакс, която очевидно, както и Райм, чувстваше празнотата и безнадеждността в градчето.

По главната улица бяха разположени ред стари къщи и два малки търговски комплекса. Райм забеляза супермаркет, две дрогерии, два бара, една закусвалня, офис на застрахователна компания и един смесен магазин: касети под наем, сладкарница и салон за маникюр. Автосалонът се намираше между банката и магазин за риболовни принадлежности — три капана за балъци. Една реклама информираше, че на десет километра по Шосе 17 има ресторант на „Макдоналдс“. На друга се виждаше избеляла картина на корабите „Монитор“ и „Меримак“ от Гражданската война. Надписът подканваше: „Посетете военния музей“. За да се наслади на това преживяване, човек трябваше да шофира трийсет и пет километра.

Райм внимателно запомняше всяка подробност. Даде си сметка колко неподготвен за криминологична работа се чувства тук. В Ню Йорк анализираше успешно всяка улика, защото бе прекарал целия си живот там — беше обиколил всички улици, познаваше из основи историята, флората и фауната му. Тук обаче, в Танърс Корнър и околностите му, не знаеше нищо нито за обичаите на жителите, нито за почвата, за въздуха, за водата, за колите, които карат, за къщите, в които живеят, за предприятията, в които работят, за страстите, които властват над живота им…

Спомни си времето непосредствено след като постъпи на работа в полицията. Един старши детектив им изнасяше лекция.

„Какво означава изразът «Риба на сухо»?“ — попита той.

„Значи, че някой е попаднал в чужда среда. Чувства се объркан“ — отговори младият полицай Райм.

„Да, ама не съвсем. Какво става, когато извадим рибата от водата? Тя не се «обърква». Тя направо умира. Най-голямата опасност за един детектив е непознатата обстановка. Помнете го добре!“

Том спря микробуса и се зае с разтоварването на инвалидната количка. Райм лапна тръбичката на контролното устройство и се насочи към стръмната рампа на сградата на общинския съвет, където се помещаваше и шерифството. Рампата явно бе добавена набързо, веднага след приемането на Закона за подкрепа на инвалидите.

Трима мъже с дънки, работни ризи и сгъваеми ножчета на колана излязоха от шерифското управление и се запътиха към тъмночервен „Шевролет Събърбан“.

Най-хилавият от тримата сръга най-едрия, брадат мъж с коса, вързана на опашка, и кимна към Райм. След това очите им почти едновременно се насочиха към Сакс. Едрият огледа Том, слабото му тяло, безупречно изгладените му дрехи и златния му пръстен, и прошепна нещо на третия, който, за разлика от другарите си, приличаше на консервативен бизнесмен от южните щати. Той вдигна рамене. Тримата бързо загубиха интерес към новодошлите и се качиха в шевролета.

„Риба на сухо…“

Бел, който вървеше до количката на Райм, забеляза интереса на криминолога към тримата.

— Този едрият е Рич Кюлбо — обясни той. — Другите са му приятели. Шон О’Сараян е хилавият, другият е Харис Томъл. Кюлбо не е такъв размирник, на какъвто прилича. Прави се на голям бияч, но не ни причинява много главоболия.

О’Сараян ги изгледа от задната седалка на шевролета.

Шерифът изтича напред, за да отвори вратата за инвалиди, която бе запечатана.

— Явно няма много инвалиди — отбеляза Том. После попита Райм: — Как се чувстваш?

— Чудесно.

— Не изглеждаш така. Пребледнял си. Веднага щом влезем, ще ти премеря кръвното.

Влязоха. Райм предположи, че сградата е строена през петдесетте. Отвътре беше боядисана в зелено, а по стените висяха картини, снимки, показващи историческото развитие на града, и обяви за свободни места в общинската администрация.

Една майка и малко момченце се зададоха по коридора. Детето не можеше да свали очи от Райм. Когато количката мина покрай него, се усмихна въодушевено.

— Страхотно — каза на майка си.

Райм понечи също да се усмихне, но жената дръпна детето и го смъмри тихо. Продължиха към изхода, без да се обръщат. На излизане обаче майката хвърли бърз поглед назад.

„Може би след няколко месеца няма да ме гледат така. Може би след операцията вече няма да съм инвалид. Ако мине успешно. Ако оживея.“

„Разбира се, че има рискове…“

После се сепна: „Не. Това са глупости!“

Бел отвори една врата и се обърна към Райм:

— Това върши ли работа? Използваме помещението за склад за веществени доказателства, но ще ги преместим в мазето.

Покрай стените бяха наредени десетина кашона. Един полицай се мъчеше с количка, върху която бе натоварен огромен телевизор „Тошиба“. Друг носеше два кашона с бутилки от сок, пълни с някаква бистра течност. Райм ги изгледа любопитно. Бел се изсмя:

— Характерните престъпления за Танърс Корнър: кражби на електроника и нелегално производство на алкохол.

— Това алкохол ли е? — попита Сакс.

— Оригинално менте. Отлежало трийсет дни.

— Марка „Оушън спрей“, а? — отбеляза Райм.

— Това са любимите бутилки на производителите. Защото имат широко гърло. Ти пиеш ли?

— Само шотландско уиски.

Бел кимна към бутилките:

— Това е чиста отрова. ФБР и Данъчният отдел се интересуват от печалбата им, ние се тревожим за живота на гражданите. Тази партида не е лоша, но в много ментета има формалдехид, разредител или химически торове. Годишно имаме средно по две смъртоносни отравяния.

Райм огледа стаята. Кимна към контакта:

— Ще имаме нужда от допълнителни мощности.

— Ще прекараме кабели — обеща Бел. — Веднага ще накарам някой да се заеме.

Натовари един полицай с тази задача, после каза, че бил поръчал спешно уредите, които бе поискал Райм, от лабораторията на щатската полиция в Елизабет Сити. Апаратурата щяла да пристигне след не повече от час. На криминолога това му се стори светкавична бързина за окръг Пакенок; явно случаят бе много спешен.

„При отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

Дали тази статистическа извадка бе вярна, или не, Райм не можеше да каже. Повечето похитители убиват жертвите си много скоро след отвличането. Причините може да са най-различни: паника, объркване, грешна преценка на ситуацията. Вероятно Мери Бет вече бе мъртва, а на Лидия, медицинската сестра, не ѝ оставаше много време.

Полицаят се върна с два дебели кабела с много щекери.

— Това е достатъчно — каза Райм. — С колко хора разполагаме?

— Имам трима старши помощник-шерифи и осем редови полицаи. Разполагаме с две телефонистки и пет секретарки. Използваме ги заедно с Градоустройствения отдел, което е голям недостатък, но сега заради спешността на случая ще работят само за нас. Окръжният управител го одобри, вече говорих с него.

Райм погледна стената и се намръщи.

— Какво има? — попита шерифът.

— Трябва му черна дъска — обясни Том.

— Мислех си за карта на района, но да, искам и черна дъска. Голяма.

— Нямате грижи — каза Бел.

Райм и Сакс се спогледаха и се засмяха. Това бе любимият израз на братовчед му Роланд Бел.

— Кога мога да се срещна със старшите ви заместници? За инструктаж.

— И климатична инсталация — добави Том. — Трябва му и климатична инсталация.

— Ще видим какво може да се направи — каза небрежно Бел. Явно като южняк не разбираше нуждата на хората от северните щати от по-умерени температури.

— Не е хубаво да стои в такава жега — настоя болногледачът.

— Това не е голям проблем — възрази Райм.

Том вдигна вежди и погледна Бел:

— Стаята трябва да се охлади, иначе го връщам в болницата.

— Том! — опита се да противоречи Райм.

— Страхувам се, че нямаш друг избор — заяви спокойно болногледачът.

— Добре, ще го уредим — успокои го Бел. Викна към вратата: — Стив, ела за малко.

На прага се появи млад полицай с късо подстригана коса.

— Това е шуреят ми, Стив Фар — представи го шерифът.

Беше най-високият от всички полицаи в градчето, които Райм бе видял досега — сигурно над метър и осемдесет. Големите му уши стърчаха смешно. Видът на Райм явно не го притесни много и той скоро се усмихна непринудено. Бел му възложи задачата да намерй климатична инсталация за стаята.

— Веднага ще се заема, Джим — каза полицаят, завъртя се на пети като войник и излезе.

На вратата се показа някаква жена:

— Джим, Сю Макконъл е на трета линия. Направо не е на себе си.

— Добре, свържи ме — каза Бел, после обясни на Райм: — Майката на Мери Бет. Горката жена… Съпругът й почина от рак, няма и една година оттогава. Сега и това. Лоша работа. Аз самият имам две деца. Представям си как…

— Добре, Джим — прекъсна го безцеремонно Райм, — би ли пратил някого за картата и черната дъска?

Бел примигна, изненадан от резкия тон на криминолога.

— Разбира се, Линкълн. Виж, ако решиш, че действаме много по южняшки, ако сметнеш, че много се мотаем, не се притеснявай да ни дадеш малко зор.

— О, не се и съмнявай, че ще го направя, Джим.

Единият от старшите заместник-шерифи изглеждаше радостен да се запознае с Райм и Сакс. Другите двама кимнаха сдържано и очевидно предпочитаха странните янки да са си стояли на север.

Онзи, който им се зарадва, бе синеок полицай около трийсетте на име Джеси Корн. Той бе присъствал сутринта на местопрестъплението и гузно призна, че Гарет е измъкнал Лидия точно под носа му. Когато пък стигнал до другия бряг на реката, Ед Шефър бил почти мъртъв от ужилванията на осите.

Единият от двамата по-сдържани заместник-шерифи се казваше Мейсън Жермен, нисък мъж около четирийсетте, с тъмни очи и сивееща, пригладена назад коса, в която ясно личаха следите от гребена. Беше се намазал с огромно количество евтин, смърдящ афтършейв. Поздрави Райм и Сакс с кратко кимване и явно се радваше, че криминологът е парализиран, за да не се налага да се ръкуват. Сакс, като жена, бе удостоена само с едно снизходително: „Госпожице“.

Люси Кър бе третият старши помощник-шериф и прие гостите със същата неприязън, както Мейсън. Беше висока жена, малко по-ниска от Сакс, слаба, със спортна фигура и красиво, издължено лице. За разлика от намачканата униформа на Мейсън нейната беше безупречно изгладена. Русата й коса бе стегната в скромна прическа. Човек лесно можеше да си я представи като манекенка за „Ел Ел Бийн“ или „Ландс енд“.

Райм разбираше, че студеното посрещане е съвсем нормална реакция на полицай, в чиято работа внезапно се е намесил някой друг (особено ако става дума за инвалид и жена, и то северняци). Сега обаче нямаше време да ги убеждава в ползата от участието му в разследването. Похитителят се отдалечаваше с всяка изминала минута, а и операцията беше скоро.

Едър полицай, единственият чернокож в шерифството, донесе голяма черна дъска и карта на окръг Пакенок.

Бел посочи стената:

— Закачи я тук, Трей.

Райм погледна картата. Беше много подробна. Полицаят я закачи на стената и излезе.

— Разкажете ми сега какво точно се е случило от отвличането на първата жертва досега — каза криминологът.

— Казва се Мери Бет Макконъл. На двайсет и три години е. Учи в университета в Ейвъри.

— Има ли си приятел? — попита Сакс.

— Не, според майка й.

— Съпругът на майка й, онзи, който е починал, ли е истинският й баща? — осведоми се Райм.

— Да.

— Има ли втори баща? — попита Сакс.

— Не. И е единствено дете.

— Разкажете какво е станало вчера.

Мейсън започна:

— Ами, беше доста рано. Мери Бет беше…

— Бихте ли уточнили? — прекъсна го Райм. — В колко часа?

— Ами, не знаем точно в колко часа е станало — тросна се Мейсън. — Не намерихме спрял часовник като на „Титаник“.

— Било е преди осем — намеси се Джеси Корн. — Били, убитото момче, е излязъл да потича, а местопрестъплението е на половин час от дома му. Трябвало да се върне в осем и половина, за да се изкъпе и да отиде на училище.

— Добре, продължавайте.

— Мери Бет е била в Блакуотър Ландинг.

— Какво е това, някакво градче ли? — почуди се Сакс.

— Не, една местност на няколко километра на север оттук. Край реката. Има двайсетина къщи и една фабрика. Няма магазини. Заобиколена е от гори и блата.

Райм погледна буквите и цифрите, с които бяха означени отделните участъци по картата.

— Къде е? Покажете ми.

Мейсън посочи квадрант Л-10.

— Представяме си, че всичко е протекло по следния начин: Гарет изскача и хваща Мери Бет. Опитва се да я изнасили, но Били Стейл ги вижда от пътя и тръгва да му попречи. Гарет обаче грабва лопата и убива Били. След това отвлича Мери Бет. — Мейсън стисна зъби: — Били беше добро момче. Наистина добро! Редовно ходеше на църква. На миналото първенство хвана една топка в последната минута на мача срещу „Албърмарл Хай“ и обърна…

— Не се съмнявам, че е бил добро момче — прекъсна го нетърпеливо Райм. — Гарет и Мери Бет пеша ли са тръгнали?

— Да — отвърна Люси. — Гарет не шофира. Никога не е ходил на курсове. Сигурно защото родителите му загинаха при автомобилна катастрофа.

— Какви улики имате?

— А, оръжието на убийството — заяви гордо Мейсън. — Лопатата. Много внимавахме. Пазим я по всички правила.

Райм зачака, но полицаят спря дотук. Накрая криминологът попита:

— И какво друго?

— Ами, някои отпечатъци.

— Само това ли е? — изуми се Сакс.

Люси стисна устни и кимна.

— Не огледахте ли местопрестъплението? — поинтересува се Райм.

— Огледахме го, разбира се — измънка Джеси. — Нищо не намерихме.

„Не били намерили нищо!“ На местопрестъпление, на което престъпникът убива едната жертва и отвлича другата, сигурно има улики за цял филм, в който да се разказва какво е правил всеки от участниците през последните двайсет и четири часа. Явно тук ставаше дума за двама извършители: момчето и невежеството на местните полицаи. Райм погледна Сакс; по очите й личеше, че и тя смята така.

— Кой проведе огледа? — попита той.

— Аз — отговори Мейсън. — Пристигнах първи на местопрестъплението. Бях най-близо, когато бе подаден сигналът.

— Кога стана това?

— В девет и половина. Един шофьор на камион забелязал трупа на Били от шосето.

А момчето било убито преди осем. Райм не беше никак доволен. Час и половина бе дълго време за едно местопрестъпление. Много улики могат да бъдат откраднати или добавени. Престъпникът може да е изнасилил и убил момичето, да го е заровил и да се е върнал, за да скрие някои веществени доказателства и да подхвърли други.

— Сам ли извършихте огледа? — поинтересува се криминологът.

— Първия път да. После дойдоха още трима-четирима. Хубаво обиколиха навсякъде.

„И са намерили само оръжието на убийството. Боже Господи!…“

— Може ли да попитам — намеси се Сакс — откъде сте толкова сигурни, че Гарет е убиецът?

— Аз го видях, когато отвличаше Лидия тази сутрин — отвърна Джеси.

— Това не доказва, че е убил Били и че е отвлякъл другото момиче.

— А — обади се Бел, — намерихме негови отпечатъци. По лопатата.

Райм кимна:

— И имате проби от отпечатъците му, защото е бил арестуван и преди, така ли?

— Точно така.

— Добре. Разкажете сега за тази сутрин.

Джеси взе думата:

— Беше рано. Малко след изгрев-слънце. С Ед Шефър пазехме местопрестъплението, в случай че Гарет се върне. Лидия дойде да остави цветя. Аз се върнах при колата. Явно съм сбъркал. Изведнъж тя запищя и после двамата изчезнаха на другия бряг на Пако. Избягаха, преди да успея да намеря лодка или друг начин да прекося реката. Ед не се обаждаше по радиостанцията. Разтревожих се за него, а когато отидох на другия бряг, го заварих ни жив, ни умрял от ужилванията. Явно Гарет е поставил капан за всеки, който влезе в бараката му.

— Мислим, че Ед знае къде е Мери Бет — вметна Бел. — Успял е да погледне картата, която Гарет е държал в бараката. Сега обаче е в безсъзнание, а момчето е взело картата.

— Какво е състоянието му? — поинтересува се Сакс.

— В шок е. Никой не знае дали ще се оправи и дали, ако дойде в съзнание, ще си спомня какво е видял.

Значи щяха да се осланят само на уликите. Което Райм и бездруго предпочиташе пред свидетелските показания.

— Някакви веществени доказателства от тазсутрешното престъпление? — попита той.

— Намерих това — обяви Джеси и показа една маратонка, завита в найлонов плик. — Гарет я е загубил, докато е отвличал Лидия.

Това вече беше нещо. Райм кимна към масата:

— Добре, оставете я ей там. Нещо друго?

— Нищо.

— Разкажете ми за другите убийства, в които го подозирате.

— Всичките са извършени в Блакуотър Ландинг — започна Бел. — Две от жертвите бяха удавени в Блакуотър Канал. Уликите показват, че са си ударили главата при падането. Съдебният лекар обаче смята, че може да са зашеметени преди това и после да са блъснати в канала. Гарет се е навъртал около домовете им малко преди да умрат. Не успяхме обаче да намерим никакви доказателства за вината му. Миналата година имахме случай на ужилване от оси. Също като с Ед. Сигурни сме, че Гарет го е направил.

Мейсън го прекъсна:

— Жертвата беше двайсетгодишно момиче, също като Мери Бет. Прекрасно същество, добра християнка. Спяла на верандата си. Гарет й хвърлил гнездо с оси. Бяха я ужилили на сто трийсет и седем места. Почина от сърдечен удар.

— Аз се отзовах първа на сигнала — намеси се Люси Кър. — Ужасна гледка. Умря бавно, много се мъчи.

— А това погребение, което току-що видяхте — добави шерифът. — Малкият Тод Уилкс. Едва осемгодишен. Самоуби се.

— О, не! — възкликна Сакс. — Защо?

— Ами, беше доста болен — обясни Джеси Корн. — Не можеше да излиза, не можеше да играе… Много тежко го приемаше. Има обаче и още нещо. Преди няколко седмици Гарет се нахвърлил с викове срещу него. Наистина много грубо. Предполагаме, че Гарет го е заплашвал и той не е издържал.

— Какъв може да е мотивът?

— Превъртял е, това е мотивът — изсъска Мейсън. — Хората му се присмиват и той си отмъщава. Много просто.

— Да няма шизофрения?

— Според училищния психолог — не — отвърна Люси. — Антисоциално поведение, така го наричат. Има висок коефициент на интелигентност. Беше отличен ученик, преди да започне да бяга от училище преди две години. Мога да ви дам снимка.

— Не е необходимо — спря я Райм.

— Да, моля ви — в същия момент каза Сакс.

— Защо ни е, Сакс? Това не е важно. Интересува ни онова, което е извършил.

— Просто искам да го видя.

Шерифът отвори една папка.

— Ето го при ареста за гнездото на оси.

На снимката се виждаше слабо, късо подстригано момче със събрани гъсти вежди и хлътнали очи. Бузата му бе одрана.

— Ето и друга — добави шерифът и подаде изрезка от вестник.

На нея имаше снимка на четиричленно семейство около масичка за пикник. Отдолу пишеше: „Семейство Ханлън на годишния пикник на Танърс Корнър, една седмица преди трагичната катастрофа на Шосе 112, която отне живота на Стюарт, 39 г., Сандра, 37 г., и дъщеря им Кей, на 10 г. На снимката се вижда и Гарет, 11 г., който не е бил в колата по време на злополуката.“

— Може ли да видя доклада от огледа на вчерашното местопрестъпление? — попита Райм.

Бел отвори една папка. Том я взе. Райм не разполагаше тук с устройство за прелистване, така че разчиташе на болногледача си за тази работа.

— Би ли я подържал, без да ти треперят ръцете?

Том въздъхна.

Криминологът остана възмутен. Огледът бе извършен през пръсти. Имаше снимки на следи от обувки, но без мащабна линийка. Освен това следите не бяха номерирани, за да се покаже кои са от един и същи човек.

Сакс също го забеляза, поклати глава и изказа наблюдението си.

Люси се опита да се оправдае:

— Аз винаги го правя. Винаги номерирам отпечатъците.

— Така трябва — каза Сакс. — Това е стандартна процедура.

Райм продължи да разглежда доклада. Мястото и положението на тялото бяха описани набързо. Личеше, че контурите му са очертани с цветен спрей, който е от най-нежеланите замърсители на местопрестъплението.

От мястото не бяха взети никакви проби за следови улики. На снимките се виждаха много фасове, които са добро веществено доказателство.

— Следващата — нареди криминологът.

Том обърна на другата страница.

Докладът за пръстовите отпечатъци беше малко по-добър. По дръжката на лопатата имаше четири пълни и седемнайсет частични, всичките или от Гарет, или от Били. Повечето бяха латентни, но имаше и някои ясни — добре видими без химическо третиране и изследване с алтернативен източник на светлина. Мейсън бе работил много небрежно: отпечатъците от гумените му ръкавици закриваха повечето от тези на убиеца. За такова нехайно отношение към веществените доказателства Райм би уволнил полицая на минутата. Все пак добрите отпечатъци бяха достатъчно.

Апаратурата се очакваше скоро.

Райм се обърна към Бел:

— Ще ми е необходим лаборант, който да извършва анализите. Предпочитам да е полицай, но по-важно е да може да работи с апаратурата. И да познава добре района. Да е местен.

Мейсън поглади ръкохватката на пистолета си:

— Ще открием някого, но мислехме, че вие сте специалистът. Нали затова сме ви повикали?

— Една от причините, поради които сте ме извикали, е, че знам, когато не мога да се оправя сам — тросна се криминологът. После се обърна отново към Бел: — Сещате ли се за някого?

Люси Кър се обади:

— Синът на сестра ми, Бени, ъ… Бен, учи в Университета на Северна Каролина.

— Ще се справи ли?

— Предполагам… само дето е малко мълчалив.

— Не ми трябва да говори.

— Ще му се обадя.

— Добре. И така, искам Амелия да направи оглед на местопрестъплението и на стаята на момчето.

— Ама… — запротестира Мейсън. — Вече сме го направили. Най-прилежно.

Посочи към папката.

— Просто искам отново да ги огледа — отсече Райм. Обърна се към Джеси: — Вие познавате района. Бихте ли отишли с нея?

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

Сакс го изгледа накриво. Райм обаче знаеше цената на чара: Сакс се нуждаеше от съдействие, а Люси и Мейсън изобщо не изглеждаха склонни да й помагат, за разлика от влюбения Джеси.

— Искам да осигурите оръжие на Амелия — добави криминологът.

Когато полицаят излезе от границите на щата, в който работи, той загубва правата си да носи оръжие. Сакс беше оставила служебния „Глок“ и резервния си револвер в бруклинския си апартамент.

— Това е най-лесното — каза Бел. — Какво предпочитате?

— Деветмилиметров „Глок“, но мога да мина и с „Браунинг“, трийсет и осми калибър.

— Ами… Малко ще ни е трудно да ви осигурим точно такива. В Пакенок нямаме голям избор на оръжия.

— Добре, дайте каквото имате.

— Джеси е специалист по оръжията. Може да ви намери доста добър „Смит и Уесън“.

— Разбира се — обади се с готовност младият полицай.

— Бих искала да имам и белезници.

— И това ще се уреди.

Бел забеляза, че Мейсън гледа сърдито картата.

— Какво има? — попита шерифът.

— Наистина ли искаш да знаеш мнението ми?

— Иначе нямаше да питам.

— Прави каквото сметнеш за добре, Джим, но мисля, че нямаме време за допълнителни огледи. Това е голям район. Трябва да действаме бързо.

Райм загледа квадрант Л-10, където за последен път бе видяна Лидия Джонсън, и отговори вместо шерифа:

— Нямаме време да действаме бързо.

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Дивър Убийте Райм (4)

Метаданни

Данни

Убийте Райм

Информация

История

Сваляне / Връзки

4.

Джефри Дивър
Убийте Райм (4)