Джефри Дивър
Убийте Райм (20)

20.

В ареста Кал Фредерикс запозна Сакс с доктор Елиът Пени.

— О, значи работите с Линкълн Райм? — попита психологът за нейна най-голяма изненада.

— Да.

— Кал ми каза, че са хванали Гарет благодарение на вас. Линкълн тук ли е?

— В шерифството е. Може би скоро ще си тръгне.

— Имаме общ приятел. Искам да му пратя много поздрави. Ще се отбия да го видя, като свършим тук.

— Ще остане още около час — уведоми го Сакс; обърна се към Фредерикс: — Мога ли да ви попитам нещо?

— Да — отвърна предпазливо адвокатът: Сакс беше от противниковия лагер.

— Мейсън Жермен спомена „Ланкастър“. Какво е това?

— Център за задържане на особено опасни престъпници. Момчето ще бъде преместено там, след като му предявят обвиненията в съда. Ще остане там до делото.

— Той е непълнолетен!

— Напротив.

— На шестнайсет е!

— О, ако не се споразумеем, Макгуайър ще го третира като възрастен.

— Там много ли е лошо?

— Къде, в „Ланкастър“ ли? Ще го малтретират, не може да се избегне. Не знам колко жестоко, но е сигурно. Момчетата като него са на най-ниското стъпало на затворническата йерархия.

— Не може ли да бъде отделен?

— Не и там. Има само общи помещения. Можем само да се надяваме надзирателите да го пазят.

— Не можете ли да издействате пускане под гаранция?

Фредерикс се изсмя:

— При такива обвинения? Изключено. Нищо не може да го измъкне.

— Не можете ли да го изпратите в друг център за задържане? Линкълн има някои връзки в Ню Йорк.

Фредерикс се усмихна снизходително:

— Ню Йорк ли? Тук сме в южните щати, това име не означава нищо. — Кимна към доктор Пени: — Най-добрият ни шанс е да накараме Гарет да ни сътрудничи и да сключим споразумение.

— Приемните му родители не трябва ли също да дойдат?

— Би трябвало. Обадих им се, но Хал каза момчето да се оправя само. Дори не ми позволи да говоря с Маги — майката.

— Гарет не е отговорен за действията си. Той е дете!

— Преди предявяването на обвиненията ще му назначат съдебен настойник. Не се тревожете, няма да го оставим така.

Сакс се обърна към лекаря:

— Какво смятате да правите? Какъв е този тест на празния стол?

Доктор Пени погледна адвоката, който кимна, и обясни:

— Не е тест, а вид терапия, метод, който дава много бързи резултати при изследването на някои видове поведение. Ще накарам Гарет да си представи, че Мери Бет седи пред него, и да й говори. Да й обясни действията си към нея. Надявам се да го накарам да си даде сметка, че е извършил нещо нередно, че й е причинил болка. Да разбере, че тя иска да се върне вкъщи, и така да го убедя да ни каже къде я е затворил.

— Мислите ли, че ще успеете?

— Методът всъщност не е предназначен за такива случаи, но мисля, че ще заработи.

Адвокатът погледна часовника си:

— Готов ли си, докторе?

Лекарят кимна.

— Да вървим тогава.

Влязоха в стаята за разпити.

Сакс остана в главното помещение. Наля си чаша вода и отпи бавно. Когато дежурният полицай зачете отново вестника си, тя бързо се вмъкна в стаята за наблюдение, където бе монтирана видеокамерата, записваща разпитите. Помещението беше празно. През огледалното стъкло Сакс видя Гарет в средата на стаята за разпити. Лекарят стоеше до масата. Кал Фредерикс седеше със скръстени ръце в ъгъла. Беше преметнал единия си крак върху другия, така най-добре личеше колко са високи токовете му.

Пред Гарет бе поставен празен стол.

На масата имаше няколко запотени кутии кола.

Сакс чу гласа на психолога в пращящия микрофон над главата си:

— Гарет, аз съм доктор Пени. Как си?

Момчето не отговори.

— Доста горещо е тук, а?

Гарет продължаваше да мълчи. Наведе глава и изпука с кокалчетата на палеца и показалеца си. Звукът се чуваше и в стаята за наблюдение. Сакс усети, че и тя е започнала да човърка кожата около показалеца си. Беше го разкървавила. Веднага спря и изпъна ръце до тялото си.

— Гарет, искам да ти помогна — продължи лекарят. — С адвоката ти, господин Фредерикс, се опитваме да облекчим присъдата ти. Можем да ти помогнем, но трябва да ни съдействаш.

— Ще се опитаме да научим някои неща, Гарет — заговори Фредерикс. — Всичко, което кажеш, ще си остане между нас. Без твое разрешение няма да кажем нищо на никого. Разбираш ли?

Момчето кимна.

— Запомни, Гарет — продължи лекарят, — ние сме на твоя страна… Искаш ли да опитаме нещо?

Момчето почеса подутината на лицето си.

— Добре.

Пени кимна към празния стол:

— Виждаш ли този стол?

— Виждам го.

— Ще си поиграем една игра. Представи си, че на стола седи някой наистина важен човек.

— Като президента ли?

— Не, някой, който е важен за теб. Представи си, че седи пред теб. Какво искаш да му кажеш? Бъди честен с него. Кажи му онова, което най-много ти се иска да му кажеш. Сподели тайните си с него. Ако си му ядосан, кажи му го. Ако го обичаш — също. Ако го желаеш (както мъж желае жена), кажи му го. Можеш да говориш, каквото си поискаш. Никой няма да ти се разсърди.

— Да говоря на стола ли? Защо?

— Така ще се успокоиш след лошите неща, които се случиха днес.

— Като това, че ме хванаха ли?

Сакс се усмихна.

На Пени явно също му идваше да се усмихне, но се сдържа. Премести празния стол по-близо до Гарет.

— Представи си сега, че някой, на когото наистина много държиш, седи на този стол. Да речем, Мери Бет Макконъл. Представи си, че сега ти се удава възможността да й кажеш нещо, което си премълчавал дълго време. Нещо, което никога не си се осмелявал да й кажеш. Нещо наистина важно, не някакви глупости.

Гарет огледа тревожно стаята. Погледна адвоката си, който кимна насърчително. Момчето си пое дълбоко въздух:

— Добре. Готов съм.

— Добре. Представи си Мери Бет и…

— Да, ама на нея нямам какво да й казвам.

— Така ли?

Момчето поклати глава:

— Вече съм й казал всичко, което съм искал.

— Няма ли нещо друго?

Момчето се поколеба:

— Не знам… Може би. Само че… по-скоро искам да си представя някого другиго на стола.

— Засега нека бъде Мери Бет. Каза, че може би искаш да й кажеш още нещо. Помисли си пак. Може би искаш да й кажеш, че те е предала или че те е обидила с нещо. Може би те е ядосала. Да й кажеш, че искаш да я накажеш за това. Каквото искаш, й кажи, Гарет. Каквото искаш. Става ли?

Гарет вдигна рамене:

— Не знам… Наистина ли трябва да си представя нея? Не може ли друг?

— Точно сега не. Представи си Мери Бет.

Момчето внезапно се обърна към огледалното стъкло и погледна право към Сакс. Тя неволно се отдръпна, макар да знаеше, че не може да я види. В очите му се четеше мълчалива молба.

Момчето се обърна отново към доктор Пени:

— Добре. Бих й казал, че се радвам, че е на сигурно място.

Лицето на лекаря светна:

— Много добре, Гарет. Да започнем оттук. Кажи й, че си я спасил. Обясни й защо си го направил.

Гарет погледна смутено празния стол.

— Тя беше в Блакуотър Ландинг и… — започна той.

— Не забравяй, че говориш на нея. Представи си, че е седнала на стола.

Гарет се изкашля:

— Ти беше в Блакуотър Ландинг. Това е… такова… много, много опасно място. Можеше да пострадаш, можеше да те убият. Тревожех се за теб. Не исках мъжът с тъмния гащеризон да те нарани.

— Какъв е този мъж? — попита лекарят.

— Онзи, който уби Били.

Лекарят погледна адвоката, който леко поклати глава.

— Гарет — продължи Пени, — знаеш ли, въпреки че си я спасил, Мери Бет може да си е помислила, че си й ядосан за нещо.

— Ядосан ли? Няма за какво да й се ядосвам.

— Ами, ти си я отделил от майка й, от дома й.

— Отведох я, за да не й се случи нищо лошо.

Той си спомни правилата на играта и се обърна към празния стол:

— Отведох те, за да не ти се случи нищо лошо.

— Струва ми се — продължи лекарят, — че искаш да й кажеш още нещо. С такова впечатление останах: че искаш да й кажеш нещо наистина важно, но нямаш смелост да го направиш.

Сакс имаше същото чувство. В очите на момчето се четеше тревога, но играта на лекаря явно му беше интересна. Какво ли си мислеше? Какво знаеше? Наистина искаше да каже още нещо. Какво?

Гарет сведе очи към ръцете си:

— Ами, може би наистина има още нещо.

— Давай.

— Трудно ми е…

Кал Фредерикс се наведе напред. Стисна здраво химикалката и бележника, готов да записва.

— Хайде да си представим ситуацията — каза доктор Пени. — Мери Бет седи пред теб. Тя чака да й го кажеш. Иска да й го кажеш.

— Иска ли? Наистина ли мислите така?

— Наистина — увери го лекарят. — Искаш ли да й кажеш нещо за мястото, където се намира сега? Където си я завел. Как изглежда? Може би трябва да й кажеш защо си я завел точно там.

— Не. Не искам да й казвам нищо такова.

— Какво тогава?

— Аз…

— Знам, че е трудно.

Сакс също се беше навела напред.

„Хайде — мислеше си тя. — Хайде. Искаме да ти помогнем. Помогни ни и ти.“

Доктор Пени продължи с хипнотизиращия си глас:

— Хайде, Гарет. Мери Бет седи на стола пред теб. Тя чака. Пита се какво искаш да й кажеш. Говори й, Гарет!

Лекарят подаде кутия кока-кола на Гарет. Момчето я взе и отпи жадно. След кратката пауза лекарят продължи:

— Какво искаш да й кажеш? Кое е толкова важно за теб? Виждам, че искаш да й го кажеш. Мисля, че тя трябва да го знае.

Той побутна стола още по-близо до момчето:

— Ето я, Гарет, седи право срещу теб. Какво искаш да й кажеш? Сега е моментът, Гарет. Хайде.

Момчето отпи отново. Ръцете му трепереха. Какво ли искаше да каже?

Изведнъж, за изненада на двамата мъже в стаята, Гарет се наведе напред и промълви:

— Наистина, наистина ми харесваш, Мери Бет. И… и ми се струва, че те обичам.

Отпи бързо от кока-колата, изпука с кокалчета, после стисна седалката на стола и наведе глава. Лицето му беше станало червено като домат.

— Това ли искаше да й кажеш? — попита лекарят.

Момчето кимна.

— Нещо друго?

— Ами… не.

Този път лекарят погледна адвоката и поклати глава.

— Господине — започна Гарет. — Докторе… Може ли… такова… една молба?

— Казвай, Гарет.

— Добре… имам една книга, бих искал да ми я донесете. „Миниатюрният свят“. Може ли?

— Ще го уредим.

Лекарят погледна Фредерикс, който завъртя смутено очи. Двамата мъже станаха и облякоха саката си.

— Засега свършихме, Гарет.

Момчето кимна.

Сакс бързо се изправи и излезе в главното помещение на ареста. Дежурният полицай дори не беше забелязал отсъствието й.

Фредерикс и лекарят спряха пред вратата на стаята за разпити. Гарет беше отведен в килията си.

Джим Бел влезе в помещението, Фредерикс му представи лекаря.

— Нещо интересно? — осведоми се шерифът.

Адвокатът поклати глава:

— Абсолютно нищо.

— Току-що говорих със съдията — обяви тържествено Бел. — В шест ще му предявят обвиненията, а довечера го преместват в „Ланкастър“.

— Още довечера ли? — изненада се Сакс.

— За него е по-добре да се махне от града. Тук прекалено много хора искат да поемат нещата в свои ръце.

— Мога да пробвам пак по-късно — предложи Пени. — Сега беше прекалено възбуден.

— Разбира се, че ще е възбуден — измърмори шерифът. — И мен да ме бяха арестували за убийство и отвличане, и аз щях да съм възбуден. В „Ланкастър“ можете да правите, каквото искате. Макгуайър смята да му предяви обвиненията веднага. Два часа след това го изпращаме. Между другото, Кал, ако искаш някакво споразумение, сега му е времето. Иначе Макгуайър ще настоява за предумишлено убийство.

 

 

Сакс се върна в шерифството. Райм я посрещна с обичайното си мрънкане:

— Хайде, Сакс, помогни на горкия Бен да се справи с останалата апаратура и да се махаме.

Тя застана мълчаливо на прозореца. Накрая проговори:

— Райм.

Криминологът я погледна. Присви очи, сякаш изучава някакво веществено доказателство.

— Не ми харесва, Сакс.

— Какво?

— Никак не ми харесва. Бен, не така. Свали първо арматурата, после го опаковай.

— Арматура ли?

Бен се бореше с алтернативния източник на светлина.

— Статива — обясни Сакс и му показа как да го демонтира.

— Благодаря. — Бен започна да навива кабела на компютъра.

— Погледа ти, Сакс, това не харесвам. Погледа ти и гласа ти — уточни Райм.

— Бен, би ли ни оставил за минутка насаме? — помоли тя.

— Не, не може — възрази Райм. — Нямаме време. Трябва да опаковаме нещата и да се махаме час по-скоро.

— Само пет минути.

Бен погледна Райм, после Сакс и тъй като тя го гледаше умолително, а не гневно като криминолога, едрият младеж реши да изпълни нейното желание и излезе от стаята.

Райм се опита да сложи край на разговора.

— Сакс, направихме всичко, което ни беше по силите. Спасихме Лидия. Хванахме престъпника. Той ще се съгласи на споразумение и ще им каже къде е Мери Бет.

— Няма да им каже.

— Това не е наш проблем. Нищо повече не можем…

— Не мисля, че го е направил.

— Че е убил Мери Бет ли? Може би не, но…

— Имам предвид Били. Не го е убил той.

Райм тръсна гневно глава:

— Вярваш на бръщолевенията му за човека с тъмния гащеризон, така ли?

— Да, вярвам му.

— Сакс, момчето е нещастно и ти му съчувстваш. И аз му съчувствам, но…

— Това няма нищо общо със съчувствието.

— Права си, няма. Единственото, на което можем да вярваме, са веществените доказателства, а те показват, че няма никакъв човек с гащеризон и че Гарет е виновен.

— Веществените доказателства показват, че може би е виновен, Райм. Не го доказват. Уликите могат да бъдат тълкувани по много различни начини. Освен това аз имам някои собствени улики.

— Какви например?

— Той ме помоли да се грижа за насекомите му.

— Е, и?

— Не ти ли се струва малко странно хладнокръвен убиец да се тревожи за някакви си буболечки?

— Това не е доказателство, Сакс. Това е неговата стратегия. Психологическа атака, опит да спечели благоразположението ни. Момчето е умно, не забравяй. Висок коефициент на интелигентност, добри оценки. Погледни само какво чете! Научил е много неща от насекомите. А един от характерните им признаци е, че нямат морален код. Стремят се само да оцелеят. Това е научил от тях. Това е повлияло на развитието му.

— Знаеш ли за капана, който беше поставил? Дупката в боровата горичка.

Райм кимна.

— Беше дълбока само петдесет сантиметра, а гнездото беше празно. Никакви оси. Бутилката с амоняк пък беше поставена така, че да не нарани никого. Беше я сложил само за да ни усети, като се приближим.

— Това не е обективно доказателство, Сакс, като кървавата кърпичка например.

— Каза, че мастурбирал. Мери Бет си ударила главата и той избърсал кръвта с кърпичката. Пък и да я е изнасилил, за какво му е притрябвала кърпичката?

— За да се избърше след това.

— Глупости, това не е поведение на изнасилвач.

Райм започна да цитира от учебника си по криминология:

— „Поведението само подсказва, уликите…“

— „… доказват“ — завърши тя. — Добре, на местопрестъплението имаше сума ти следи от обувки. Спомни си, че сцената беше замърсена. Някои от отпечатъците може да са на човека с гащеризона.

— По оръжието на убийството няма други отпечатъци.

— Момчето твърди, че мъжът бил с ръкавици.

— Нямаше следи от кожа.

— Може да са били от текстил. Дай да огледаме отново лопатата и да…

— Може това, може онова! Стига, Сакс, това са безпочвени предположения.

— Да го беше чул само как говореше за Мери Бет. Той се тревожеше за нея.

— Преструвал се е. Кое е първото ми правило?

— Кое от всичките?

— Не се доверявай на свидетели.

— Не, той я обича, тревожи се за нея! Наистина вярва, че я пази.

— О, със сигурност я пази — прекъсна ги мъжки глас откъм вратата.

Сакс и Райм се обърнаха. На прага стоеше доктор Елиът Пени.

— Пази я от себе си — допълни той.

Сакс го запозна с криминолога.

— Исках да се запозная с вас, Линкълн — каза лекарят. — Специалността ми е съдебна психология. Миналата година се запознах с Бърт Маркам на една конференция. Много хубави неща ми е говорил за вас.

— Бърт е един от най-добрите ми приятели — отвърна Райм. — Наскоро го назначиха за началник на Криминологичния отдел в Чикагското полицейско управление.

— Исках само да се запознаем. — Лекарят кимна към вратата: — Адвокатът на Гарет разговаря в момента с прокурора, но не мисля, че шансовете на момчето са големи.

— Какво имахте предвид, като казахте, че я пазел от себе си? — попита Сакс. — Нещо като раздвояване на личността ли?

— Не — отвърна Пени, без ни най-малко да се смущава от скептичната нотка в гласа й. — Безспорно момчето страда от някакво психологическо разстройство, но раздвояването на личността е нещо изключително рядко. Гарет знае много добре какво е причинил на Мери Бет и Били Стейл. Почти съм сигурен, че я е отвлякъл далеч от Блакуотър Ландинг, където вероятно е убил всички онези хора през последните две години и където е уплашил… как му беше името?… онова момче, Уилкс, което след това се е самоубило. Мисля, че е възнамерявал да изнасили и да убие Мери Бет, когато е убил Били, но тази част от съзнанието му, която я „обича“, не му е позволила да го направи. Затова веднага я е отвлякъл далеч от Блакуотър Ландинг, за да я предпази от себе си. Убеден съм, че впоследствие я е изнасилил, въпреки че според него това не е изнасилване, а взимане на това, което му се полага за грижата. За него това е толкова нормално, колкото ако беше женен за нея. Той обаче продължава да чувства необходимост да я убие, затова се е върнал в Блакуотър Ландинг, за да си намери заместваща жертва, Лидия Джонсън. Несъмнено се е канел да я убие вместо Мери Бет.

— Надявам се, няма да вземете хонорар от защитата, ако това са показанията ви в полза на подсъдимия — отбеляза остро Сакс.

Пени поклати глава:

— Като знам доказателствата на обвинението, момчето ще отиде в затвора независимо от показанията ми като експерт.

— Грешите. Аз не вярвам, че той е убил младежа, и мисля, че нещата с отвличането не са толкова ясни, колкото си ги представяме.

Пени вдигна рамене:

— Професионалното ми мнение е, че го е извършил. Разбира се, не съм провел всички необходими изследвания, но момчето ясно показва склонност към антисоциално поведение. Естествено ще се наложи да проведа пълния набор от тестове, но той проявява типично поведение на престъпник. Има висок коефициент на интелигентност, обмисля хладнокръвно действията си, не чувства угризения. Това момче е опасно.

— Сакс, какво повече искаш? — попита Райм. — Това вече не е наша грижа.

Тя не му обърна внимание:

— Ама, докторе…

Лекарят вдигна ръка:

— Нека ви попитам нещо.

— Какво?

— Имате ли деца?

— Не — отвърна тя след кратко колебание. — Защо питате?

— Симпатията ви към момчето е съвсем разбираема, всички му съчувстваме, но вие може би сте объркана от някакво скрито майчинско чувство.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че тъй като самата вие искате да имате деца, не сте в състояние да направите правилна преценка за вината или невинността на едно шестнайсетгодишно момче. Особено като става дума за сираче, което е преживяло трудно детство.

— Напълно обективна съм. Тук много неща не се връзват. Гарет няма мотив…

— Мотивите не са доказателство пред съда, Сакс — напомни й Райм.

— Стига с твоите мъдри умозаключения, Линкълн.

— Чух, че питахте Кал Фредерикс за „Ланкастър“ — продължи психологът, — за това, какво ще стане с момчето там. Интересувахте се дали можете да помогнете с нещо.

Сакс вдигна вежди.

— Е, мисля, че има с какво да му помогнете. Най-доброто, което можете да направите, е да прекарате известно време с него. Съдът може да ви назначи за помощничка на съдебния настойник. Разбира се, първо ще трябва да ви одобрят, но съм сигурен, че няма да имате проблеми. Може на вас да каже къде е Мери Бет.

Докато Сакс обмисляше предложението, на вратата се появи Том.

— Микробусът е долу, Линкълн.

Райм хвърли последен поглед към картата, после обърна количката си към вратата:

— Време е да се сбогуваме, приятели…

Джим Бел влезе и постави ръка на рамото му:

— Започнахме претърсване на Аутърбанкс. Ако имаме късмет, ще я открием за няколко дни. Не знам как да ти се отблагодаря, Линкълн.

Райм кимна и му пожела късмет.

— Ще ти дойда на свиждане в болницата, Линкълн — каза Бен. — Ще ти донеса бутилка уиски. Кога мислиш, че ще ти разрешат отново да пиеш?

— Не много скоро.

— Ще помогна на Бен да довърши опаковането — каза Сакс.

— Ако искате, ще ви откараме до Ейвъри — предложи й Бел.

Тя кимна:

— Благодаря. Скоро идвам, Райм.

Както изглеждаше обаче, криминологът вече бе напуснал Танърс Корнър, духом, ако не телом. Той не отговори. Сакс чу само заглъхващото бръмчене на инвалидната количка.

 

 

След петнайсетина минути по-голямата част от изследователската апаратура бе опакована. Сакс благодари на Бен Кър за помощта и той си тръгна.

Веднага след това се появи Джеси Корн. Сакс се зачуди дали е чакал в коридора да остане сама.

— Голяма работа е, а? — каза Джеси. — Господин Райм, де.

Започна да мести кутиите, без да са го молили, и то не там, където трябва.

— Да — отвърна безразлично Сакс.

— Тази операция, за която говори, ще го оправи ли?

Искаше й се да му отговори: „Ще го убие. Ще влоши положението му“, но каза само:

— Не.

Очакваше Джеси да я попита защо тогава се подлага на нея, но полицаят отбеляза:

— Понякога човек чувства, че трябва да направи нещо. Независимо колко безнадеждно му се струва.

Сакс вдигна рамене. Съгласна беше с това. Заключи кутията на микроскопа и нави последния останал кабел. Забеляза на масата книгите, които бяха взели от стаята на Гарет. Взе „Миниатюрният свят“. Отвори я и зачете:

„За науката са познати само около 4500 вида бозайници. Насекомите са повече от 980 хиляди, а се смята, че има неоткрити още два-три милиона вида. Разнообразието и учудващата приспособимост на тези организми будят повече от просто възхищение. Харвардският ентомолог Е. О. Уилсън използва термина «биофилия», за да означи емоционалната привързаност, която изпитват някои хора към други живи същества. Напълно е възможно човек да изпитва към насекомите същата любов както към кучето си, към чистокръвен кон или дори към друго човешко същество.“

Сакс хвърли поглед в коридора, където Кал Фредерикс и Браян Макгуайър още водеха сложни юридически преговори.

Затвори книгата. Спомни си думите на лекаря:

„Да прекарате известно време с него…“

— Малко тъпо ще е да те каня на стрелбището — каза Джеси Корн. — Затова какво ще кажеш за едно кафе?

Сакс се засмя наум. Значи все пак се осмели да я покани на среща.

— Няма да имам време — каза. — Трябва да занеса тази книга в ареста. После отивам в болницата в Ейвъри. Какво ще кажеш за друг път?

— Съгласен.