Джефри Дивър
Убийте Райм (46)

46.

„Това наистина е едно от най-красивите места на света… — помисли си Амелия Сакс. — За гробище.“

Гробищният парк на Танърс Корнър бе разположен на върха на един хълм, от който се разкриваше широка гледка към река Пакенок. Местността беше много красива и това бе първото нещо, което се виждаше, ако човек пристига откъм Ейвъри.

Блакуотър Канал също блестеше под слънчевите лъчи. Оттук дори това мрачно съоръжение, причинило толкова смърт и тъга, изглеждаше красиво.

Около отворения гроб, в който гробарят спускаше една урна, стояха още посетители. До Сакс бяха Люси Кър и Гарет Ханлън. От другата страна стояха Мейсън Жермен и Том, с бастун и както винаги, с безупречно изгладени панталони и риза. Носеше и червена карирана вратовръзка, която въпреки цвета си изглеждаше подходяща за тържествения момент.

Фред Делрей, с неизменния си черен костюм, също стоеше наблизо, замислен, сякаш си повтаряше наум пасажи от някоя от философските книги, които обичаше да чете. Щеше да прилича на проповедник, ако носеше бяла риза, а не светлозелена на жълти точки.

Свещеник не присъстваше, въпреки че щатът се слави с набожността на жителите си. Гробищният служител вдигна поглед и попита дали някой от присъстващите иска да каже няколко думи. Тъй като никой друг не пожела, Гарет бръкна в джоба на раздърпания си панталон и извади намачкана книга — „Миниатюрният свят“. Зачете с несигурен глас:

— „Някои отричат съществуването на божествена сила, но това цинично схващане търпи сериозна критика, ако се вгледаме в света на насекомите. Те са надарени с толкова много удивителни особености: крила, толкова ефирни, че изглеждат изтъкани от невидима материя; сетива за определяне скоростта на вятъра, които позволяват на мухите да разберат кога е опасно за летене; толкова съвършен строеж, че инженерите ги взимат за прототипи на съвременните роботи; и най-важното, насекомите притежават удивителната способност да оцеляват въпреки старанието на човека да ги унищожи, въпреки хищниците и замърсяването на околната среда. В моменти на отчаяние трябва да се вгледаме в упоритостта и постоянството на тези чудни създания и така да намерим утеха и да възродим собствената си вяра.“

Гарет вдигна очи, затвори книгата и запука нервно с кокалчета. Погледна Сакс:

— Искаш ли… такова… и ти да кажеш нещо?

Тя поклати глава.

След известно време мълчаливата групичка тръгна бавно по виещата се нагоре алея. Гробарите започнаха да засипват дупката. Докато стигнат на върха на покрития с дървета хълм, на който се намираше паркингът, Сакс остана почти без дъх.

„Не бих имала нищо против да ме погребат на такова място…“

Тя спря и избърса чело: севернокаролинското слънце все така печеше безмилостно. Жегата явно не правеше впечатление на Гарет. Той изтича към колата на Люси и започна да вади торби с храна от багажника.

Нито времето, нито мястото бяха подходящи за пикник, но може би руската салата и динята все пак не бяха чак толкова лош начин да изразят почитта си към мъртвите.

И алкохолът, разбира се. Сакс разрови торбите и най-сетне откри бутилката осемнайсетгодишно уиски „Макалан“. Дръпна запушалката и тя се отвори с леко изпукване.

— О, любимият ми звук! — възкликна Линкълн Райм.

Той внимателно се приближи с количката си. Склонът към гроба бе прекалено стръмен и той се беше задоволил да наблюдава погребението на тленните останки на семейството на Гарет от паркинга.

Сакс наля уиски в чашата му, в която бе потопена сламка. После сипа и на себе си. Останалите пиеха бира.

— Внимавай с ментетата, Сакс — предупреди я той. — Най-добре си пий оригинално уиски.

Сакс се огледа:

— Къде е жената от болницата? Болногледачката.

— Госпожа Руис ли? Напусна. Заряза ме без никакво предупреждение.

— Напуснала ли? — обади се Том. — Сигурно си я изкарал от нерви. Да не би сам да си я уволнил?

— Държах се като ангелче — тросна се криминологът.

— Как си с температурата? — попита болногледачът.

— Чудесно. Ами ти?

— Може би е малко висока, но затова пък нямам проблеми с кръвното.

— Да, ама имаш дупка от куршум.

— Ти по-добре…

— Казах ти, че се чувствам чудесно.

— … се прибери на сянка.

Райм изръмжа недоволно, но се вмъкна под дърветата.

Гарет внимателно подреждаше храната и напитките на една пейка.

— Как си? — прошепна Сакс на Райм. — И недей да ми ръмжиш, не те питам за температурата.

Не беше добре. Дишаше с помощта на диафрагмен стимулатор. Апаратчето му беше противно (преди години се беше откачил от него), но сега без него не можеше да живее. Преди два дни, докато лежеше на операционната маса, Лидия Джонсън едва не спря дишането му завинаги.

В чакалнята, след като се сбогува с Амелия и Люси, тя влезе в някакъв кабинет. Сакс обаче забеляза, че на вратата пише „Неврология“.

— Не спомена ли, че работи в онкологията? — попита тя.

— Да.

— Тогава каква работа има там?

— Може би иска да поздрави Линкълн.

Сакс обаче не мислеше, че е нормално сестрите да посещават пациенти в операционната. Бързо си даде сметка, че Лидия е имала информация за заболелите от рак жители на Танърс Корнър. После си спомни, че някой е давал сведения на Бел. Кой друг, ако не сестра от онкологичното отделение?

Сподели това с Люси, която веднага се обади в телефонната централа, за да провери с кого е разговарял Бел. Оказа се, че е провел стотици разговори с Лидия.

— Тя ще го убие! — извика Сакс и двете жени нахълтаха в операционната точно когато доктор Уивър се канеше да направи първия разрез.

Лидия изпадна в паника и издърпа тръбата на кислородния апарат от гърлото на Райм. От травмата и упойката диафрагмата му спря да работи. Доктор Уивър успя да го спаси, но се наложи дишането му отново да се поддържа със стимулатор.

Това беше достатъчно неприятно, но за още по-голямо разочарование на Райм доктор Уивър отказа да продължи с операцията, преди да минат поне шест месеца, до пълното нормализиране на дишането му. Той се опита да спори, но лекарката се оказа по-голям инат и от него.

— Каза ли на Роланд Бел за братовчед му? — попита Райм.

Сакс кимна:

— Прие го много тежко. Каза, че Джим бил черната овца на семейството, но никога не бил предполагал, че ще извърши такова нещо. — Тя погледна на североизток: — Я виж. Там. Знаеш ли какво е това?

— Подскажи ми. Какво гледаш? Хоризонта? Някой облак? Самолет?

— Грейт Дизмал Суомп. Около езерото Дрюмънд.

— Колко „вълнуващо“.

— Пълно е с призраци.

Люси се приближи, сипа си уиски и отпи. Сбърчи вежди:

— Ужасно е. Има вкус на сапун.

Отвори си бира.

— Струва осемдесет долара бутилката — отбеляза Райм.

— Значи скъп сапун.

Гарет набута малко чипс в устата си и дотича при Люси:

— Има ли нещо ново от общината?

— Да ти стана приемна майка ли? — попита тя. Поклати глава: — Не е много вероятно. Разведена съм. Пък и работата ми не е много подходяща. Много време отсъствам от къщи.

— Те пък какво разбират? — изръмжа Райм.

— Не е важно какво разбират, а какво решение ще вземат. Не мисля, че ще е в наша полза. Адвокатът ми обаче смята, че имаме шансове за осиновяване. Засега Гарет ще живее у едно семейство в Хобът. Свестни хора. Проверила съм ги.

Сакс не се съмняваше в това.

Гарет дебнеше нещо в тревата.

Когато се обърна, Сакс забеляза, че Райм я наблюдава.

— Какво има? — попита.

— Какво би казала на един празен стол, Сакс?

— Засега смятам да го запазя в тайна, Райм.

Изведнъж Гарет се изсмя гръмко и се затича из тревата.

Гонеше някакво насекомо. Подскочи, хвана го и се претърколи на земята. Стана и бавно се приближи към пейката.

— Познайте какво хванах!

— Покажи ни! — извика Амелия Сакс. — Искам да видя!