Джефри Дивър
Убийте Райм (30)

30.

Стив Фар въведе Хенри Давет в стаята. Индустриалецът му благодари и кимна за поздрав на Райм.

— Добър вечер, Хенри — поздрави го криминологът. — Благодаря, че дойдохте.

Както и преди, индустриалецът не обръщаше никакво внимание на физическото състояние на Райм. Сега обаче поведението му не успокояваше инвалида. Съзнанието му бе обхванато изцяло от тревогата за Сакс.

„Жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

Райм се боеше, че Сакс разполага с по-малко.

— Мислех, че сте заловили хлапето — отбеляза Давет. — Така поне чух.

— Избяга — обясни Бен.

— Стига бе!

— Вярно е — потвърди Фар. — Класическо бягство.

— Открихме още улики — намеси се Райм, — но не знам как да ги разтълкувам. Надявах се да помогнете.

— Ще направя всичко възможно.

Райм кимна към черната дъска.

— Воденицата… там ли го хванахте? В старата воденица на североизток от града? — попита Давет.

— Да.

— Познавам мястото. Как не се сетих?

— В тази работа човек не може да мисли за всичко — успокои го Райм. — Погледнете отново. Хрумва ли ви нещо?

Давет зачете внимателно:

— Място, свързано с престъпника — воденицата. Кафява боя; росянка; глина; торфен мъх; плодов сок; хартиени влакна; примамки за риба; захар; камфен; спирт; керосин; мая… Голяма главоблъсканица.

— Това ми е работата.

— Доколко свободни предположения мога да правя?

— Колкото искате.

— Добре.

Давет се замисли. После отсече:

— Каролина Бей.

— Какво е това? Състезателен кон ли?^[1] — попита Райм.

Давет го изгледа подозрително, после обясни:

— Не, това са каролински езерца, геоложко образувание, което се среща по Източното крайбрежие и най-вече в Северна и Южна Каролина. Представляват кръгли езера, около метър-метър и половина дълбоки. Може да са с площ от два декара до един квадратен километър. Дъното им е покрито главно с глина и торф. Точно каквото сте записали.

— Глина и торф се срещат на много места — отбеляза Бен.

— Така е — съгласи се Давет. — Само по тези две неща не може да се определи откъде са дошли. Но има още нещо. Едно от най-характерните неща за каролинските езерца са насекомоядните растения. Около езерата растат стотици венерини мухоловки, росянки и непентеси, вероятно заради изобилието на насекоми. Ако сте намерили росянка, торфен мъх и глина, значи момчето прекарва доста дълго време около някое каролинско езерце. Друго характерно растение за тях е лавровото дърво.

— Как са се образували тези езерца? — попита Райм.

— Има всякакви теории. Местните жители са смятали, че са изкопани от морски чудовища или от вещици. Преди няколко години имаше теория, че са образувани от метеорити. Всъщност са естествени вдлъбнатини, образувани при подкопаването на почвата от водата.

— Тук навсякъде ли се срещат, или са характерни за определен район? — попита Райм.

— В известна степен, да.

Давет стана и се приближи до картата. Вдигна ръка и описа голям кръг около Танърс Корнър. Квадранти от Б-2 до Е-2 и от Ж-13 до Б-12.

— В този район има най-много. Между брега и хълмовете.

Това съвсем обезкуражи Райм. Районът, който беше посочил Давет, сигурно включваше към двеста квадратни километра.

Давет забеляза реакцията на криминолога.

— Надявах се да ви помогна повече — извини се той.

— О, не, помогнахте ни. Просто трябва да стесним още малко границите на търсенето.

Бизнесменът отново зачете:

— Захар, плодов сок, керосин… — Поклати загрижено глава. — Сложна задача, господин Райм.

— Така е при трудните случаи — обясни криминологът. — Когато човек няма никакви улики, може да прави каквито си иска предположения. Когато има много, отговорът идва доста бързо. Когато са малко обаче, като сега…

— Оплитаме се във фактите — промърмори Бен.

— Точно така.

— Трябва да се прибирам — рече Давет. — Семейството ми ме чака. — Подаде на Райм визитна картичка. — Можете да ми се обаждате по всяко време.

Райм му благодарили отново се загледа в списъка с веществените доказателства.

„Оплетени във фактите…“

 

 

Рич Кюлбо облиза кръвта от ръката си — беше се одрал дълбоко. Плю гневно към едно дърво.

Вече двайсет минути се промъкваха през храсталаците към страничната врата на дървената вила, внимателно, за да не ги забележи кучката със снайпера. Дори Харис Томъл, който обикновено изглеждаше като току-що излязъл от бутик, бе надран и изцапан.

Неузнаваемият Шон О’Сараян лежеше до едно дърво на пътеката като морски пехотинец в джунглите на Виетнам, готов да отблъсне атаката на Люси и другите „виетконгци“, ако случайно се появят.

— Готов ли си? — попита Кюлбо.

Томъл кимна.

Кюлбо внимателно отвори задната врата и влезе с готова за стрелба пушка. Томъл го последва.

Момчето и червенокосата сигурно бяха на горния етаж, откъдето се чуваха рокмузика и гласове.

Пристъпваха на пръсти. Знаеха, че червенокосата ги дебне.

— Чуваш ли нещо? — прошепна Кюлбо.

— Само музиката.

Продължиха бавно по мрачния коридор. Забавиха ход. Бяха стигнали до кухнята, където Кюлбо бе забелязал някой да се движи, вероятно момчето. Той кимна към вратата.

— Не мисля, че са ни чули — каза Томъл; музиката свиреше доста силно.

— Влизаме заедно. Стреляй в краката. Трябва да го пипнем жив, за да изпее къде е скрил Мери Бет.

— А жената?

Кюлбо се замисли за момент.

— Да, защо не? Можем да я оставим жива за известно време. Сещаш се защо.

Томъл кимна.

— Едно, две… три.

Двамата нахлуха едновременно в кухнята и едва не застреляха синоптика, който съобщаваше прогнозата от екрана на голям телевизор. Огледаха набързо стаята. От момчето и жената нямаше и следа. Кюлбо погледна телевизора. Не му беше мястото тук. Някой го беше донесъл от всекидневната и го бе поставил пред печката.

После надникна през щорите.

— По дяволите, поставили са го тук, за да го видим от гората и да помислим, че някой се движи вътре.

Втурна се нагоре по стълбите.

— Чакай — предупреди го Томъл. — Тя е горе, с пушката.

Червенокосата, разбира се, не беше там. Кюлбо нахълта в стаята, през чийто прозорец бе видял пушката с оптическия мерник… и откри онова, което вече очакваше да види: парче от водопроводна тръба, върху която с тиксо бе прикрепена празна бутилка от минерална вода.

— Такава била пушката с оптическия мерник — изсъска той гневно. — Мамка му, изиграха ни! Изгубихме половин час. Проклетите ченгета сигурно ще довтасат всеки момент. Да се махаме по-скоро оттук.

Профуча покрай Томъл, който започна:

— Доста умно от нейна…

Но като видя изражението на Кюлбо, реши да не завършва изречението.

 

 

Акумулаторът се изчерпа и електрическото моторче бавно заглъхна. Тясната лодка забави ход и се понесе със скоростта на течението през тънката мъгла, която се стелеше над реката. Смрачаваше се.

Гарет Ханлън насочи лодката към брега.

— Трябва да излезем на сушата, преди да се е стъмнило съвсем — каза той.

Пейзажът се беше променил. Дърветата бяха по-хилави, големи разливи обграждаха реката. Момчето беше право: в тъмното можеха да объркат пътя и да попаднат в някое блато.

— Хей, какво има? — попита той.

— Мисля за Бруклин.

— Това в Ню Йорк ли беше?

— Да.

— И си неспокойна, защото си на чуждо място, така ли?

— Да.

Той загреба към брега.

— Това тревожи и Насекомите.

— Как така?

— Странно е наистина. Когато се озоват на чуждо място, изпадат в паника. Дори да няма никаква опасност. Мразят да попадат на чуждо място, не знам защо.

„Добре — помисли си Сакс, — и аз съм такава. Насекомо на непознато място.“

Но повече й харесваше изразът на Райм. Риба на сухо.

— Винаги се познава кога едно насекомо е разтревожено. Започват непрекъснато да търкат антените си… Антените на насекомите показват настроението им. Както нашите лица. Само дето… те не се преструват.

Той се изхили странно — досега Сакс не го беше чувала да се смее така.

Гарет се взря в тъмнината.

— Ето я пътеката. Ще идем в един фургон, където понякога отсядам.

Нагази във водата и изтегли лодката на сушата. Сакс слезе. Дрехите й бяха мокри и воняха на гнило. Момчето се насочи към гората, изглежда, знаеше точно къде да върви въпреки мрака и липсата на ясно очертана пътека.

— Откъде знаеш накъде да вървиш? — попита тя.

— Не знам. Предполагам, че съм като монарсите. Просто следвам дадена посока.

— Монарси ли?

— Нали се сещаш, пеперудите монарх. Прелитат хиляди километри и знаят точно къде отиват. Страшно, страшно готино… ориентират се по слънцето и такова… променят посоката в зависимост от положението му на хоризонта. А пък, като е тъмно или облачно, използват другите си сетива: могат да се ориентират по магнитното поле на Земята.

„Когато някой прилеп издаде ултразвукова вълна, за да ги открие, нощните пеперуди свиват крила, падат на земята и се скриват.“

Тя се усмихна на ентусиазма му, но изведнъж спря и приклекна:

— Внимавай! Там! Нещо свети.

В една локва се отразяваше слаба жълтеникава светлина като от фенерче с изтощени батерии.

Гарет се засмя.

Тя го погледна объркано.

— Това е само един призрак — каза той.

— Какво? — Не й беше до шеги.

— Блатната девойка. Едно индианско момиче, което умряло един ден преди сватбата си. Духът й още скита из Дизмал Суомп и търси годеника си. Тук не сме в Дизмал Суомп, но сме близко. — Той кимна към светлината: — Всъщност това е най-обикновена светеща гъба.

Зловещата светлина изобщо не й харесваше. Напомняше й за неудобството, което бе почувствала, когато на пристигане в Танърс Корнър сутринта бе видяла малкия ковчег на гробищата.

— Блатото не ме интересува — тросна се тя, — със или без призраци.

— Така ли? Може би един ден ще ти хареса.

Излязоха на някакъв черен път, после завиха по обрасла с бурени пътека към стар, ръждясал фургон, покрит с диви лози, в средата на малка поляна.

— Твой ли е? — попита тя.

— От години никой не живее тук! Предполагам, че вече е мой. Имам ключ, но е вкъщи. Нямаше време да го взема.

Той успя да открехне прозореца, вмъкна се вътре и след минута отвори вратата.

Сакс влезе. Гарет ровеше из един шкаф в малката кухничка. Извади кибрит и газов фенер. Запали го и стаята се обля в жълта светлина. Момчето отвори друг шкаф и погледна вътре.

— Бях прибрал малко бисквити, но скапаните мишки са ги изяли. — Извади една пластмасова кутия и я огледа: — Прояли са я. Мамка им. Добре че имам макарони „Чичо Джон“. Хубави са. Много ги обичам. Имам и малко боб. — Той започна да отваря кутиите, а Сакс заразглежда фургона. Имаше няколко стола, маса, в спалнята се виждаше износен дюшек. На пода във всекидневната бяха поставени твърда постелка (като онези, които се ползват за йогийски упражнения) и възглавница. Фургонът бе олицетворение на мизерията: разбити панти, дупки от куршуми по стените, счупени стъкла, мръсен килим. Когато работеше като патрулиращ полицай в Ню Йорк, беше виждала много такива жилища, но винаги отвън; сега трябваше да живее на такова място.

Спомни си какво бе казала Люси сутринта:

„Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

Гарет закри прозорците с мръсни дрехи, за да не се вижда светлината отвън. Излезе и се върна с ръждясала съдинка, пълна вероятно с дъждовна вода. Подаде й я. Сакс поклати глава:

— Чувствам се, сякаш съм изпила половината Пакенок.

— Тази е по-добра.

— Сигурна съм. Само че пак има вкус на пикня.

Той изпи водата и започна да бърка консервата, която бе сложил на малък газов примус. Запя тихо:

— Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон…

И така безспир. Песничката беше от рекламата на макароните, но въпреки това гласът му звучеше зловещо. Сакс остана много доволна, когато той най-сетне млъкна.

Беше решила да мине без храна, но изведнъж осъзна, че умира от глад. Гарет раздели макароните в две панички и й подаде лъжица. Тя плюна върху прибора и го изтърка прилежно във фланелката си. Започнаха да ядат мълчаливо.

Отвън се чу пронизителен звук.

— Какво е това? — попита Сакс. — Цикада ли?

— Да. Само мъжките пеят. Правят целия този шум с две малки пластинки на гърба си. — Той присви очи и се замисли, после продължи: — Странен живот водят… Какавидите се заравят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, обвивката им се пука и отвътре излиза възрастното насекомо. Толкова години да се криеш под земята!

— Защо обичаш насекомите?

— Не знам. Просто ги обичам.

— Не си ли се замислял за причината?

Той спря да яде. Почеса възпалената си от отровния бръшлян кожа.

— Май започнах да се интересувам от тях след смъртта на родителите ми. Бях много нещастен. Много странно, чувствах се много странно. Бях объркан. Не знам, чувствах се различен. Психологът в училище каза, че просто тежко съм преживявал смъртта им и трябвало да се постарая да превъзмогна тъгата. Само че не успях. Просто не бях на себе си. Нищо не ме интересуваше. Лежах по цял ден или скитах из блатата и горите. Цяла година само това правих. Почти не говорех с никого. Само сменях приемните семейства… После обаче прочетох нещо мъдро. В тази книга.

Той прелисти „Миниатюрният свят“. Намери желаната страница и я показа на Сакс. Беше заградил пасаж със заглавие „Характеристики на здравите живи същества“. Сакс му хвърли бърз поглед. Няколко от деветте точки й направиха впечатление:

Здравият организъм се стреми да се превърне във възрастен и да се развива.

Здравият организъм се бори да оцелее.

Здравият организъм се стреми да се приспособи към външната среда.

— Прочетох това — продължи Гарет — реших, че отново мога да съм такъв. Отново мога да съм здрав и нормален. Опитах се да следвам правилата от книгата. Така започнах да се чувствам много по-добре. Като че книгата ме спаси. Предполагам, че затова толкова ги харесвам. Насекомите имам предвид. От тях съм научил много неща за живота.

Един комар кацна на ръката на Сакс. Тя се засмя:

— Само че някои от тях пият кръвта ти. — Шляпна се по ръката. — Хванах го.

— Нея — поправи я Гарет. — Само женските пият кръв. Мъжките се хранят с нектар.

— Така ли?

Той кимна и помълча известно време. Погледна отока на ръката й.

— Никога няма да изчезнат.

— Какво искаш да кажеш?

Той намери друг пасаж в книгата и зачете:

— „Ако някой организъм може да се нарече вечен, то това са насекомите. Те са населявали Земята милиони години преди появата на бозайниците и ще продължат да съществуват много след изчезването на разумните същества.“ — Остави книгата и погледна Сакс: — Разбираш ли, ти убиваш едно, но те са безброй. Нали знаеш за прераждането? Да се върнеш на земята под формата на друго живо същество?

Сакс кимна.

— Всичко това е измислено заради пеперудите. Гъсеницата не умира, а се превръща в нещо съвсем различно. Жалко, че хората умират завинаги… Ако мама, татко и сестра ми бяха насекоми, сега нямаше да съм сам.

— Нямаш ли приятели?

Гарет вдигна рамене:

— Мери Бет. Тя ми е нещо като приятелка.

— Наистина я харесваш, нали?

— Да. Тя ме спаси от онова момче, което се канеше да направи една гадост с мен. И… разговаря с мен. Мисля, че точно това ми харесва у нея. Че можем да разговаряме. Понякога си мисля, че… такова… след няколко години, като порасна, тя може да се съгласи да излезе с мен. Можем да правим разни неща като останалите хора. Да ходим на кино. Или на пикник. Веднъж я наблюдавах, когато беше на пикник с майка си и някакви приятелки. Как само се забавляваха! Гледах ги с часове. Седях сред храстите с бутилка вода и пакет бисквити и си представях, че съм с тях. Ходила ли си на пикник?

— Да, разбира се.

— Със семейството ми ходехме много. Имам предвид истинското ми семейство. Много обичах пикниците. Мама и Кейти подреждаха масата и печаха разни неща на една малка скара. Ние с татко се събувахме боси и нагазвахме във водата да ловим риба. Още си спомням меката тиня и студената вода.

Сакс се запита дали затова обичаше толкова водата и водните насекоми.

— Значи си мислил, че може да идеш на пикник с Мери Бет, така ли?

— Не знам. Може би. — После поклати глава и се усмихна тъжно: — По-скоро не. Мери Бет е красива и умна, и много по-голяма от мен. Сигурно ще си вземе някой хубав и умен младеж. Можем да останем просто приятели. Дори и това да не стане обаче, аз ще се погрижа да не й се случи нищо лошо. Ще остане с мен, докато премине опасността. Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да й помогнете да се премести на някое безопасно място.

Той се загледа през прозореца и замълча.

— Заради мъжа с тъмния гащеризон ли? — попита Сакс.

Той се замисли за момент, после кимна:

— Да. Заради него.

— Ще изляза да налея вода.

— Чакай — спря я той.

Откъсна няколко сухи листа от едно клонче над кухненския тезгях, стри ги между дланите си и ги посипа върху лицето, врата и голите части на ръцете й. В стаята се разнесе силна миризма на билки.

— Това е цитронела — обясни той. — Пропъжда насекомите. Няма вече да ти досаждат.

Сакс взе канчето и се запъти към варела за събиране на дъждовна вода. Беше покрит с лек похлупак. Тя го повдигна, загреба и отпи от канчето. Водата бе сладникава. Тя се заслуша в жуженето на насекомите.

„Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да й помогнете да се премести на някое безопасно място.“

Думите му не й даваха покой: Човекът в количката, човекът в количката…

Тя се върна във фургона. Остави канчето и огледа малката всекидневна.

— Гарет, ще ми направиш ли една услуга?

— Да.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Седни там.

Той я изгледа за момент, после се подчини и седна на старото кресло, което му бе посочила.

Тя взе един от разкривените плетени столове, натрупани в ъгъла, и го постави пред момчето.

— Гарет, помниш ли какво те караше да правиш доктор Пени, докато беше в затвора? За празния стол.

— Дето трябваше да говоря на стола, тази ли игра?

— Да. Искам отново да я изиграем. Съгласен ли си?

Той се поколеба, избърса ръце в крачолите си, погледна стола.

— Става.