Джефри Дивър
Убийте Райм (12)

12.

Според Джеси Корн кариерата беше съвсем наблизо.

— Още пет минути — каза той на Амелия. После я погледна и добави: — Знаеш ли, исках да те питам… Когато извади револвера, като чухме пуйката… А и в Блакуотър Ландинг, когато Рич Кюлбо ни стресна… Това беше… забележително.

Сакс само вдигна рамене.

— Явно си доста бърза в стрелбата — добави той.

— Това ми е хоби — отвърна тя.

— Без майтап!

— По-лесно е от тичането за здраве. По-евтино от фитнеса.

— Състезаваш ли се?

— В клуба по стрелба „Норт Шор“ на Лонг Айлънт — кимна Сакс.

— А участвала ли си в състезания на Националната асоциация по спортна стрелба?

— Да.

— И аз си падам по този спорт! Стрелям и с пушка, разбира се, но силата ми е късоцевното оръжие.

Тя също го предпочиташе, но замълча. Не искаше да има прекалено общи неща с Джеси Корн.

— Сама ли си подготвяш заряда на патроните? — продължи да разпитва той.

— Да. Е, само големите калибри. При малките остават много мехурчета в куршума.

— Да не би и сама да си лееш куршумите?

— Да.

Усмихна се при мисълта как, докато домовете на съседите й ухаят на сладкиши, нейният мирише на разтопено олово.

— А аз не — призна той, сякаш се извиняваше. — Купувам си ги от магазина.

Продължиха известно време мълчаливо, оглеждайки земята за корда.

— Какво ще кажеш — попита лукаво Джеси, отмятайки русата коса от потното си чело — да ти покажа моя…

Сакс го изгледа подозрително.

— … най-добър резултат в състезанието на Асоциацията — уточни той. — Твоят колко е?… Хайде, кажи, не се притеснявай. Това е спорт. Пък и аз се състезавам от десет години. Нищо чудно да съм малко по-добър.

— Две хиляди и седемстотин — отвърна тя.

Джеси кимна:

— Да, това е максималният възможен резултат. Стрелба с три различни пистолета, максимум по деветстотин точки за всеки. Питах кой ти е най-добрият резултат.

Ставите я заболяха. Тя присви очи от болка:

— Това ми е най-добрият резултат. Две хиляди и седемстотин.

Джеси спря и я изгледа подозрително. Явно си мислеше, че се шегува, но тя говореше съвсем сериозно. Той се усмихна смутено:

— Ама това е най-добрият възможен резултат.

— Е, не го постигам винаги, но нали питаше кой ми е най-добрият.

— Ама… Не познавам някой, който да е постигал две хиляди и седемстотин точки.

— Сега познаваш — засмя се Нед. — Не се притеснявай, Джеси, това е само спорт.

Младият полицай поклати глава:

— Две хиляди и седемстотин…

Сакс съжали, че не го излъга. И бездруго беше хлътнал…

— Кажи, като свърши всичко, дали няма да имаш малко време да постреляме заедно? — предложи срамежливо той.

„По-добре да изстреляме някоя кутия патрони, отколкото да ми говори на чаша кафе колко е трудно да срещне подходящата жена в Танърс Корнър.“

— Ще видим — отвърна уклончиво.

— Каня те на среща — произнесе той думите, които най не й се искаше да чува.

— Ето, стигнахме — обяви Люси.

Спряха в края на гората. Кариерата беше пред тях.

Сакс ги накара да клекнат. Господи, колко я болеше! Всеки ден пиеше кондроидин и гликозамин, но при тази жега и в този влажен въздух…

— Райм смята, че Гарет може още да е тук — каза. — А това, че уликите не показват, че е въоръжен, не означава, че не е.

Загледа изкопа — около двеста метра в диаметър и трийсетина метра дълбок. Отвесните скални стени бяха жълти като стари кости, дъното беше пълно с тъмнозелена, воняща вода. На двайсетина метра около ямата не растеше нищо.

— Стойте настрани от водата — предупреди Люси. — Опасна е. Едно време децата идваха да се къпят. Племенникът ми, по-малкият брат на Бен, също идва веднъж. Баща му хубаво го наложи с каиша. Аз пък просто му показах снимката на Кевин Добс, след като беше престоял една седмица във водата. След това не е стъпил наблизо.

— Този психологически подход доктор Страх ли ти го препоръча? — пошегува се Сакс.

Люси се засмя.

Сакс отново си помисли за деца.

„Не сега, не му е сега времето…“

Телефонът й завибрира. Беше изключила звука, тъй като се приближаваха до престъпника.

— Сакс, къде сте? — чу се гласът на Райм.

— На ръба на кариерата — прошепна тя.

— Има ли някой?

— Току-що дойдохме. Засега не се вижда нищо подозрително. Тъкмо започваме претърсването. Всички постройки са сринати до основи, не виждам къде може да се скрие. Има обаче много удобни места за клопки.

— Сакс…

— Какво има, Райм?

Загриженият му глас я тревожеше.

— Има още нещо. Току-що получих резултатите от ДНК-анализа на салфетката, която намери тази сутрин.

— И?

— Спермата е на Гарет. Кръвта е на Мери Бет.

— Изнасилил ли я е?

— Внимавайте, Сакс, но не се бавете. На Лидия не й остава много време.

 

 

Лидия се криеше в тъмна, мръсна стаичка, някогашен склад за зърно. Ръцете й все още бяха вързани зад гърба, виеше й се свят от жегата и обезводняването. Това бе първото скривалище, което намери, след като избяга от Гарет. Когато се вмъкна и затвори вратата, десетина мишки се разбягаха в краката й и тя мобилизира цялата си воля, за да не запищи.

Стъпките на Гарет се чуваха някъде навън заедно с постоянното стържене на воденичния камък.

Обхвана я паника и започваше да съжалява, че му е избягала. Само че вече нямаше връщане назад. Не можеше да се предаде. Беше му причинила болка и той щеше да й отмъсти, ако я хване. Може би дори щеше да я убие. Не й оставаше друго, освен да избяга.

Тя погледна през една пролука на вратата и се заслуша внимателно. Чу стъпките му в съседната стая, мърмореше си нещо и отваряше вратите на другите складови помещения. Беше се надявала да помисли, че е избягала навън, но той очевидно знаеше, че не е успяла, и я търсеше в сградата. Реши да не стои повече в склада. Гарет скоро щеше да я намери. Измъкна се от скривалището си и безшумно влезе в съседната стая. Единственият изход оттам бе стълбището за втория етаж. Тръгна нагоре. Задъха се. Едва пазеше равновесие.

Момчето се обади от коридора:

— Заради теб ме ухапа! Боли!

„Да те беше ухапала по окото или между краката — помисли си тя. — Върви по дяволите, сополанко такъв!“

Той затропа из стаята под стълбището. Лидия чу пъшкането му. Стори й се дори, че го чува как пука кокалчета.

Отново я обхвана страх. Зави й се свят.

Стаята на горния етаж беше голяма и многобройните й прозорци гледаха към изгорялата част на воденицата. Имаше само една врата. Лидия я отвори и се озова в мелничното помещение. Зъбните колела бяха ръждясали и двата големи воденични камъка в средата на помещението не се движеха. Явно звукът, който се чуваше, бе от колелото, което се въртеше бавно от водата. Лидия забеляза дълбока, тясна яма, напомняща кладенец. Дъното й не се виждаше. В нея се изливаше ръждивожълтата вода от водното колело и сигурно оттам се връщаше в реката.

— Стой! — изкрещя Гарет зад гърба й.

Тя се стресна. Обърна се. Той стоеше на вратата. Гледаше я с широко отворени очи и притискаше ръката си, върху която се виждаше голяма синкава подутина.

— Заради теб ме ухапа — изръмжа. — Накара ме да я убия. Сега е мъртва! Не исках да го правя, ти ме принуди! Връщай се в стаята! Ще ти завържа и краката. — И тръгна към нея.

Тя погледна скулестото му лице, гъстите му вежди, широките му длани, гневните му очи. През съзнанието й запрепускаха образи: умиращ от рак пациент; момчето, което хрупа лакомо чипс; гнусната стоножка; пущинака навън; самотните й нощи, докато чакаше приятелят й да се обади; цветята, които бе оставила в Блакуотър Ландинг, въпреки че май изобщо не искаше да ги носи…

Това й дойде много.

Лидия спокойно се отдръпна от Гарет, мина покрай воденичните камъни и се хвърли в бездънната яма.

 

 

Кръстчето на оптическия мерник сочеше рамото на червенокосата.

„Това се казва коса“ — помисли си Мейсън Жермен.

Двамата с Натан Грумър се намираха на едно възвишение над старата кариера на „Андърсън рок продъктс“, на стотина метра от малкия отряд.

Натан най-сетне стигна до заключението, което трябваше да си извади още преди половин час:

— Това няма нищо общо с Рич Кюлбо.

— Няма. Поне засега.

— Какво значи „поне засега“?

— Кюлбо е някъде наблизо. Заедно с Шон О’Сараян…

— Този нехранимайко е по-опасен от двама Кюлбовци.

— Няма спор. Харис Томъл сигурно също е с тях. Не заради тях обаче сме тук.

Натан отново погледна полицаите и червенокосата.

— Явно. Защо се целиш в Люси с пушката ми?

Мейсън му я върна.

— Защото не съм си взел проклетия бинокъл. И не гледах Люси.

Тръгнаха по билото на хълма. Мейсън си мислеше за червенокосата. За красивата Мери Бет Макконъл. За Лидия. Мислеше си как животът понякога не върви както му се иска на човек. Сега например трябваше да е шериф. Знаеше, че е трябвало да представи искането си за повишение по друг начин. Знаеше, че е трябвало да постъпи по друг начин и когато преди пет години Кели го напусна заради онзи шофьор…

Трябваше да постъпи по друг начин, когато за пръв път залови Гарет. Сега плащаше за тези грешки. Животът му се беше превърнал в поредица еднакви, самотни, удавени в алкохол дни. Нямаше желание дори да иде за риба.

— Ще ми кажеш ли какво смяташ да правим? — попита Натан.

— Търсим Кюлбо.

— Ама нали каза… Трябваше да стоим пред къщата на Кюлбо, която се намира на десетина километра оттук. Вместо това се намираме на север от Пако, въоръжени с моята пушка, а ти не щеш да ми кажеш защо!

— Казвам, че ако Джим пита, сме тръгнали да търсим Кюлбо.

— А всъщност…

Натан Грумър можеше да уцели ябълка от сто метра. Можеше да прави дървени фигурки, за които колекционерите са готови да дадат петстотин долара, ако се сети да ги продава. Беше надарен с изключителна сръчност, което не можеше да се каже за съобразителността му.

— Ще заловим момчето — обяви Мейсън.

— Гарет ли?

— Да, Гарет. Кой друг? Те ще го подплашат да се покаже, а ние ще го пипнем.

— Какво значи „ще го пипнем“?

— Значи, че ще го застреляш, Натан. Ще го утрепеш.

— Да го застрелям?!

— Да.

— Чакай малко. Няма да си провалям кариерата заради болните ти амбиции.

— Ти нямаш кариера! Имаш работа. И ако искаш да не я загубиш, ще правиш каквото ти казвам. Слушай сега, говорил съм с Гарет. При разследването на другите му убийства.

— Така ли? Говорил си, значи. Сигурно!

— И знаеш ли какво ми каза той?

— Не. Какво?

Мейсън се опита да измисли нещо правдоподобно. Спомни си отнесения поглед на Натан, докато с часове изглаждаше с шкурка някоя фигурка.

— Гарет каза, че ако бъде принуден, ще убие всяко ченге, което му се изпречи на пътя.

— Така ли е казал? Това хлапе?

— Да. Гледаше ме в очите. Даже каза, че ще го направи с удоволствие. Надявал се аз да съм първият, който ще му се изпречи.

— Мръсник! Каза ли на Джим?

— Разбира се, че му казах. Мислиш ли, че ще премълча такова нещо? Той обаче не ми обърна никакво внимание. Уважавам Джим Бел, знаеш това, но той мисли само как да запази службицата си.

Натан кимна загрижено и Мейсън се учуди, че толкова лесно налапа въдицата.

— Въоръжен ли е? — попита след кратко замисляне Грумър.

— Не знам, но нали си наясно, че лесно може да се купи оръжие в Северна Каролина?

— Така е.

— Никой не разбира това хлапе, колкото аз.

— Разбираш го?

— Разбирам опасността, искам да кажа.

— Ааа…

— Засега е убил четирима души, вероятно дори Тод Уилкс. Направил го е да изглежда като самоубийство. Или поне го е подтикнал да се самоубие, което си е чиста проба убийство. Ами онова момиче, което беше нажилено от оси? Видя ли как изглеждаше? Ами Ед? Миналата седмица седяхме на чашка. Сега е в кома и не се знае дали ще оживее.

— Все пак не мога да го застрелям, Мейс.

— Знаеш как ще постъпят в съда. Той е на шестнайсет. Ще кажат: „Бедното дете. Загубил е родителите си. Хайде да го пратим в някой поправителен дом.“ Ще го пуснат след шест месеца или година и всичко ще започне отново. Пак ще убие някое момче, което е тръгнало за Чапъл Хил, или някое невинно момиче.

— Ама…

— Не се тревожи, Натан. Ще направиш голяма услуга на Танърс Корнър.

— Не това исках да кажа. Проблемът е, че ако го убием, няма да можем да намерим Мери Бет.

Мейсън се изсмя тъжно:

— Мери Бет ли? Още ли мислиш, че е жива? Гарет със сигурност вече я е убил, изнасилил и зарил из пущинака. Отпиши я! Наше задължение е да се погрижим това да не се случва повече. Става ли?

Изщракването на затвора, когато зареди карабината, бе отговорът на Натан Грумър.