Джефри Дивър
Убийте Райм (34)

34.

„Какво става?“ — питаше се Линкълн Райм. Преди час, в пет и половина, висшият чиновник от отдел „Недвижими имоти“ на Данъчното управление на Северна Каролина най-сетне му се обади. Райм го беше събудил в един и половина, за да му възложи задачата да издири данъчните сметки на всеки, който е декларирал, че обитава фургон на „Макфърсън“. Райм първо провери дали родителите на Гарет не са притежавали такъв и след като се увери, че не са, реши, че момчето се крие в някой изоставен фургон. А щом е изоставен, значи собственикът вероятно не плаща вече данъци.

Служителят от данъчното му съобщи, че в щата има два такива фургона. В единия случай, близо до Блуридж, фургонът бил продаден на младо семейство, което в момента живеело там. Другият, близо до река Пакенок, не си струвал труда да се продава. Даде и местонахождението му: на черен път на около половин километър от реката, в квадрант В-6 на картата.

Райм веднага се обади на Люси и останалите и ги насочи към мястото. Щяха да се приближат по съмване и ако Гарет и Амелия бяха вътре, да ги обградят и да ги накарат да се предадат.

Последните сведения, които се получиха от тях, бяха, че открили фургона и се приближавали внимателно.

Недоволен, че работодателят му не е мигнал цяла нощ, Том изгони Бен от стаята и се зае с обичайните сутрешни процедури.

— Високо е, Линкълн — измърмори, оставяйки апарата за измерване на кръвно налягане.

Високото кръвно можеше да причини пристъп на дисрефлексия, която да доведе до инсулт. Райм обаче не му обърна внимание. Беше възбуден, отчаяно искаше да открие Амелия. Вдигна очи. В стаята влезе Джим Бел, по лицето му се четеше тревога. Бен Кър, също разстроен, вървеше след него.

— Какво има? — попита нетърпеливо Райм. — Добре ли е Амелия…

— Тя уби Джеси — прошепна Бел. — Застреляла го в главата.

Том застина. Погледна Райм.

— Тъкмо щял да арестува Гарет — продължи шерифът. — Тя го застреляла и двамата избягали.

— Не, не е възможно — промълви Райм. — Има някаква грешка. Някой друг го е направил.

Бел поклати глава:

— Нед Спото е видял всичко… Не казвам, че го е убила умишлено. Нед се хвърлил върху нея и тя натиснала спусъка, без да иска, но въпреки това става дума за убийство.

Амелия, второ поколение ченге, Дъщерята на стражаря, бе убила колега. Най-лошото престъпление за един полицай.

— Стига толкова, Линкълн. Трябва да извикам вече щатската полиция.

— Чакай, Джим. Моля те… Тя вече е отчаяна, уплашена. Също и Гарет. Ако извикаш командосите, рискуваш живота на още хора. Те ще ги застрелят.

— Ами, крайно време е — сопна се Бел. — Още от началото трябваше да ги застреляме.

— Аз ще ги намеря. Съвсем близко съм.

— Дадох ти възможност да го направиш и гледай какво стана.

— Ще ги открия и ще я убедя да се предаде. Сигурен съм, че ще успея. Ще…

Изведнъж Бел бе избутан встрани и в стаята нахълта Мейсън Жермен.

— Мръсник! — изкрещя той и се хвърли към инвалида.

Том му препречи пътя, но якият полицай го блъсна на пода. Хвана Райм за ризата:

— Шибан инвалид! Дошъл си да си играеш…

— Мейсън! — Бел се опита да го дръпне, но Мейсън отново го изблъска.

— … игрички с веществените доказателства, да си измисляш гатанки. Заради теб един добър човек загина!

Полицаят вонеше силно на афтършейв. Райм извърна глава.

— Ще те убия! Ще те…

Мейсън млъкна. Бен Кър го хвана през кръста и го изблъска встрани.

— Кър, по дяволите, пусни ме! — извика изненадано Мейсън. — Мръсник! Арестувам те!

— Успокой се, заместник-шериф — каза бавно мъжагата.

Мейсън посегна към кобура, но Бен стисна здраво китката му със свободната си ръка. Погледна шерифа, който кимна, после пусна Мейсън. Полицаят се обърна гневно към Бел:

— Ще отида там, ще открия онази жена и ще…

— Никъде няма да ходиш, Мейсън. Ако искаш да продължиш да работиш в това шерифство, ще изпълняваш каквото ти кажа. Оставаш в офиса! Ясно ли е?

— По дяволите, Джим. Тя…

— Ясно ли е?

— Да, ясно е, дявол да те вземе!

Мейсън изхвърча от стаята.

— Добре ли си? — попита Бел.

Райм кимна.

— А вие? — обърна се към Том.

— Нищо ми няма.

Болногледачът оправи ризата на Райм. После, въпреки протестите на криминолога, отново му премери кръвното.

— Все същото — отбеляза. — Високо, но не критично.

Шерифът поклати глава:

— Трябва да се обадя на родителите на Джеси. Господи, колко ми е трудно. — Приближи се до прозореца и се загледа навън. — Първо Ед, сега Джеси. Кошмарно е.

— Моля те, Джим — каза Райм. — Дай ми възможност да ги открия и да поговоря с нея. Ако не го направиш, нещата само ще се влошат. Знаеш го. Ще има още убити.

Бел погледна картата и въздъхна:

— Имат двайсет минути преднина. Мислиш ли, че можеш да ги откриеш?

— Да. Мога.

 

 

— Натам — каза Шон О’Сараян. — Сигурен съм.

Кюлбо погледна на запад, накъдето сочеше приятелят му.

Преди петнайсет минути оттам се чу изстрел, после — викове.

— Какво има там? — попита Кюлбо.

— Блата, няколко стари постройки — отвърна Харис Томъл, който бе обходил вероятно всеки квадратен метър на окръг Пакенок. — Пустош. Веднъж видях вълк там.

Вълците се смятат за изчезнали по тези места, но от време на време се появява по някой.

— Без майтап? — възкликна Кюлбо.

— Застреля ли го? — попита О’Сараян.

— Забранено е — отвърна Томъл.

— Защитени са — добави Кюлбо.

— И какво от това?

Кюлбо не се сети как да отговори на този въпрос.

Изчакаха няколко минути, но не чуха повече нито изстрели, нито викове.

— Да идем да проверим — предложи Кюлбо.

— Хайде — съгласи се О’Сараян и надигна бутилка вода.

— Пак ще бъде горещо — отбеляза Томъл, гледайки издигащото се над хоризонта слънце.

— Всеки ден е горещо — промърмори Кюлбо.

Взе пушката си и тръгна напред. Другите двама го последваха като верни кучета.

 

 

Мери Бет чу удар.

Отвори очи.

Нов удар.

— Здрасти, Мери Бет.

Гласът беше весел, като на човек, който говори на детето си. В просъница тя си помисли: „Това е татко! Защо се е върнал от болницата? Не трябва да цепи дърва в това състояние. Трябва да го убедя отново да си легне. Взел ли си е лекарството?“

Тя се изправи, главата я болеше. Беше заспала на стола.

Нов удар.

„Чакай. Това не е баща ми. Той е мъртъв… Сигурно е Джим Бел…“

Нов удар.

— Мееери Беет…

Тя подскочи. Голата, загоряла от слънцето глава на Том се появи на прозореца.

Мисионера отново заби брадвата във вратата. Том долепи лице до решетките, присви очи и огледа стаята:

— Къде си?

Тя загуби ума и дума.

— А, ето те, палавнице. Я, била си по-хубава, отколкото си мислех. — Вдигна ръка и й показа шевовете на раната си. — Изгубих цял литър кръв заради теб. Сега ще се наложи да ми се реваншираш.

Нов удар.

— Знаеш ли какво, скъпа? Снощи, като си легнах, сънувах циците ти. Благодаря ти за този приятен сън.

Нов удар.

Този път острието на брадвата се показа от вътрешната страна. Том се отдръпна от прозореца и се притече на помощ на приятеля си.

— Хайде, брато — викна той окуражително. — Още малко, и сме вътре.

Последва нов удар.