Джефри Дивър
Убийте Райм (13)

13.

От външната страна на прозореца се виждаше голямо гнездо на оси.

Мери Бет Макконъл долепи лице до мръсното стъкло на затвора си и го загледа.

Това гнездо, сиво, леко влажно, отвратително, я обезсърчаваше най-много от всичко.

Беше по-потискащо от решетките, които Гарет бе зазидал внимателно от външната страна на прозорците. По-обезкуражаващо от дебелата дъбова врата и яките резета. По-ужасно от пътя от Блакуотър Ландинг дотук в компанията на Насекомото.

Гнездото имаше формата на конус, обърнат с тясната част към земята. Беше закрепено на един клон, който Гарет бе опрял до прозореца. Вътре имаше сигурно стотици лъскави насекоми на жълти и черни ивици, които излитаха и влитаха през дупката в долния край.

Когато се събуди тази сутрин, Гарет вече го нямаше. Остана в леглото още час, за да се свести след силния удар по главата. След това се изправи несигурно на крака и погледна през прозореца. Първото, което видя, бе гнездото.

Момчето го беше оставило на прозореца и Мери Бет не можеше да си представи защо. След известно време й дойде една мисъл: Гарет използваше гнездото като свой боен флаг, символ на победата.

Мери Бет Макконъл познаваше добре историята. Знаеше за военното изкуство, за армиите, които побеждават други армии. Бойните знамена се използват не само за да обозначиш на коя страна си, а и за да напомнят на победения кой го е надвил.

Гарет я беше надвил. Е, поне бе спечелил битката. Изходът от войната още не се знаеше.

Мери Бет докосна раната на главата си. Беше се ударила ужасно по слепоочието. Кожата й бе наранена. Запита се дали ще се получи инфекция.

Намери ластик в раницата си и върза дългата си кестенява коса на опашка. По врата й се стичаше пот, мъчеше я ужасна жажда. Жегата я задушаваше и тя се замисли дали да не свали дънковата си риза — винаги носеше дълги ръкави, когато се налагаше да копае сред храсталаци и треви. Въпреки жегата сега реши да не се съблича. Не искаше, когато похитителят й се завърне, да я завари само по розов сутиен. Гарет Ханлън със сигурност не се нуждаеше от допълнителни насърчения в тази насока.

Мери Бет хвърли последен поглед на гнездото и се отдалечи от прозореца. Обиколи за пореден път тристайната барака, търсейки напразно някакъв изход. Сградата беше солидна и много стара, с дебели дървени стени. Отвън се виждаше широка поляна, стотина метра по-нататък започваше гората. Самата барака също се намираше в гъста група дървета. От прозореца на задната страна (онзи с гнездото) се виждаше блестящата повърхност на голямото езеро, покрай което бяха минали предния ден.

Стаите бяха малки, но изненадващо чисти. В главното помещение имаше дълъг кафеникавожълт диван, няколко стари стола около евтина маса, друга маса, върху която бяха наредени десетина двулитрови буркана от нектар, покрити със ситна мрежа и пълни с насекоми. В другата стая имаше дюшек и празен гардероб. Третата стая бе празна. В единия ъгъл имаше няколко полупразни кутии кафява боя. Явно Гарет (или някой друг) бе боядисвал наскоро бараката отвън. Цветът беше тъмен и потискащ и на Мери Бет не й идваше наум защо е избрал точно такъв. После си даде сметка, че такава е и кората на дърветата около бараката. Маскировка. Това я накара отново да си помисли, че момчето е много по-умно и много по-опасно, отколкото го беше мислила.

Главното помещение беше пълно със зеленчукови консерви от марката „Чичо Джон“, за която Мери Бет никога досега не бе чувала. От етикетите се усмихваше едър фермер в старомодни дрехи. Тя претърси навсякъде за вода или нещо друго, което може да се пие, но не намери нищо. Зеленчуците вероятно бяха консервирани в саламура, но никъде не се виждаше отварачка или друг уред, с който да ги отвори. Раницата й беше тук, но инструментите за разкопки бяха останали в Блакуотър Ландинг. Тя се опита да смачка една консерва в ръба на масата, но металът не поддаде.

На долния етаж имаше малко мазе, затворено с капак, в което се влизаше през главното помещение. Мери Бет погледна долу и я побиха тръпки. Миналата нощ, когато Гарет бе излязъл за нещо, тя събра кураж да слезе по скърцащите стълби и да потърси изход от ужасната барака. Път навън обаче нямаше; мазето беше натъпкано със стари кашони, буркани и торби.

Не усети кога се е върнал Гарет. Той бързо заслиза към нея. Тя изпищя и се опита да избяга. След това всичко й се губеше. Когато дойде в съзнание, бе цялата в кръв, просната на земята, а Гарет, смърдящ на пот, се приближи, обгърна я с ръце и загледа гърдите й. Докато я качваше на горния етаж, тя усети твърдия му пенис до тялото си…

„Стига! Не мисли за това! Нито за болката, нито за страха… Къде ли е Гарет сега?“

Вчера я беше страх да стои заедно с него в бараката. Сега, когато бе сама, тревогата не намаляваше. Да не би да я е забравил? Или да е загинал при някаква злополука; да го е застрелял някой полицай? В такъв случай и тя щеше да умре — от жажда. Мери Бет Макконъл си спомни един проект, по който бе работила като студентка: Историческото общество на Северна Каролина финансираше ДНК-анализа на останките в някакъв гроб от деветнайсети век, за да се докаже дали там е бил погребан сър Франсис Дрейк, както се твърдеше в някаква местна легенда. За неин ужас, когато отвориха ковчега, видяха, че костите в горната част на трупа са в изправено положение и от вътрешната страна на капака има следи от нокти. Нещастникът е бил погребан жив.

Тази барака щеше да е нейният ковчег. И никой…

Изведнъж й се стори, че нещо се движи навън, в края на гората. Стори й се, че вижда сред храсталака мъж с широкопола шапка. Заради тъмния цвят на дрехите му и стойката на тялото му тя си помисли: „Прилича на мисионер.“

Чакай… Наистина ли имаше някой, или това бе само игра на сенки сред дърветата? Мери Бет не можеше да определи.

— Насам! — изкрещя тя.

Прозорецът обаче бе затворен, а дори и да нямаше стъкло, непознатият надали щеше да я чуе на това разстояние.

Тя грабна раницата си с надежда да открие свирката, която параноичната й майка настояваше да носи за по-голяма сигурност. Мери Бет й се беше присмяла за идеята (свирка против изнасилвачи в Танърс Корнър?) и хвърли безполезната вещ в шкафчето си при порцелановата статуетка на балерина. След това свирката изчезна от шкафа и Мери Бет си помисли, че майка й сигурно я е пъхнала незабелязано в раницата.

Свирката обаче я нямаше. Може би Гарет я е намерил и я е взел, докато тя е била в безсъзнание. Значи се налагаше да крещи, въпреки че беше прегракнала. Тя взе един от бурканите с насекоми с намерението да го запрати по прозореца. Вдигна го, но спря. Не! Мисионера беше изчезнал. На мястото, където го бе видяла, сега се виждаха само една дебела върба, трева и ниско лаврово дърво, което се клатеше от вятъра.

Може би само това е видяла.

За Мери Бет Макконъл, с размътен от жегата, страха и умората разум, реалност и въображение започнаха да се размиват. Всички зловещи легенди за Северна Каролина оживяха в съзнанието й. Може би Мисионера бе един от тези приказни герои, като Девойката от езерото Дрюмънд.

Или като призраците от Грейт Дизмал Суомп.

Или като Бялата сърна — легенда, на която поразително започваше да напомня собственият й живот.

Главата я болеше, виеше й се свят. Тя се отпусна на прашния диван и затвори очи, унесена от бръмченето на осите около гнездото пред прозореца — бойното знаме на похитителя й.

 

 

Лидия усети дъното под краката си и се отблъсна към повърхността.

Показа глава над водата и се закашля. Намираше се в някакъв блатист вир на двайсетина метра под воденицата. Зарита силно с крака, за да се задържи на повърхността. Усети жестока болка. Сигурно си беше изкълчила или счупила глезена.

Вирът бе около три метра дълбок и ако не риташе с крака, щеше да се удави.

Въпреки болката успя да задържи лицето си над водата и да се насочи към брега.

Беше преплувала към два метра, когато усети нещо студено да се увива около врата й. Змия! Спомни си мъжа, когото миналия месец бяха докарали в спешното отделение. Беше ухапан от мокасинова змия. Ръката му бе надебеляла почти двойно, а нещастникът се гърчеше от болка. Тя се извъртя и сивкавото влечуго се отърка в устата й. Лидия изпищя. Престана да рита, потъна под водата и се задави. Змията изчезна. Къде беше отишла? Ако я ухапе по лицето, можеше да я ослепи, а ако уцели сънната й артерия, смъртта беше сигурна.

Къде е? Дали не я чака да изплува, за да нападне?

„Моля те, моля те, помогни ми“ — замоли мислено тя ангела си пазител.

Ангелът явно я чу, защото, когато се показа отново на повърхността, змията я нямаше и тя най-сетне успя да напипа тинестото дъно с босите си крака (обувките й се бяха изхлузили във водата). Спря, за да си поеме дъх и да се успокои. Запълзя бавно към стръмния, покрит с тиня и разлагащи се листа бряг. Едва напредваше. „Внимавай да не нагазиш каролинска глина — напомни си. — Ще те погълне като плаващи пясъци.“

Тъкмо се измъкваше от водата, когато чу изстрел.

„Господи, Гарет е въоръжен! Стреля по мен!“

Тя се хлъзна отново във водата и потъна под повърхността. Изплува отново, за да си поеме въздух. На другия бряг стоеше бобър. Удари с опашка по тинята и звукът прозвуча като изстрел. После се шмугна в една дупка в бента си.

Лидия отново се измъкна сред тръстиките и легна на една страна. След около пет минути успя да нормализира дишането си и да се успокои. Седна и се огледа.

Гарет не се виждаше никъде. Тя се изправи. Опита се да скъса тиксото, с което бяха вързани ръцете й, но то държеше здраво, въпреки че се беше намокрило. Оттук се виждаше обгореният комин на воденицата. По него се ориентира за пътеката, вече знаеше накъде да върви. Трябваше само да мобилизира цялата си воля и сила. Замисли се дали да не се скрие в храстите до мръкване, но реши, че комарите ще я изядат.

„Тръгвай — каза си тя. — Върви!“

Опита се, но не успя да направи и крачка. Чувстваше се парализирана от страх и отчаяние.

Спомни си за любимото си телевизионно предаване, „Благословен от ангел“. Последния път, точно след края му и в началото на рекламите, вратата на стаята й се отвори и вътре влезе приятелят й с няколко бири. Не правеше често такива изненадващи посещения. Прекараха два незабравими часа. Сигурна беше, че ангелът й пазител й е изпратил този спомен като знак, че и в най-голямата безизходица има надежда.

С тази мисъл Лидия се изправи непохватно на крака и закуцука през тръстиките. Наблизо се чу гърлен звук. Нещо като тихо ръмжене. В този район живееха диви котки, мечки, глигани. Въпреки страха и болката Лидия продължи уверено в посоката, в която знаеше, че се намира пътеката.

 

 

— Я вижте! Там! — извика Джеси Корн. — Торба.

Сакс извърна поглед накъдето й сочеше — към един варовиков къс с гладки стени. Върху камъка личаха следите от дупките, в които е бил сложен динамитът. Нищо чудно, че Райм бе открил нитрати.

До камъка лежеше стара брезентова торба.

— Райм, чуваш ли ме? — заговори Сакс по мобифона.

— Казвай. Има смущения, но те чувам.

— Открихме някаква брезентова торба.

— Гарет ли я е оставил?

Тя огледа земята между камъните и стените на кариерата.

— Това със сигурност са следите на Гарет и Лидия. Качили са се по склона към изхода на кариерата.

— Да тръгваме след тях — предложи нетърпеливо Джеси.

— Още не — спря го Сакс. — Да разгледаме първо торбата.

— Опиши ми я — нареди криминологът.

— Брезентова. Стара. Приблизително шейсет на деветдесет сантиметра. Не е много пълна. Не е завързана, отворът й е само подгънат.

— Отвори я внимателно, помни осите.

Сакс леко разви крайчето на торбата и надникна вътре:

— Няма нищо, Райм. Не е капан.

Люси и Нед също слязоха на дъното на кариерата.

— Какво има вътре?

Сакс нахлузи гумени ръкавици.

— Празни бутилки от минерална вода — заизрежда тя. — „Дийрпарк“. Нямат етикети от магазина. Два пакета солени бисквити с фъстъчено масло „Плантърс“. И по тях няма етикети. Искаш ли производствените кодове, за да проследиш откъде са купени?

— Ако имахме на разположение една седмица, може би. Сега не. Кажи нещо повече за торбата.

— Мухлясала е, мръсна. Има някакъв надпис, но е прекалено избелял и не може да се прочете — продължи Сакс. Обърна се към останалите: — Някой може ли да го разчете?

Никой не успя.

— Имаш ли представа какво е държано преди това в нея? — попита Райм.

Сакс отвори торбата и я подуши:

— Мирише на мухъл. Сигурно е стояла дълго време на влажно. Не мога да определя какво е държано вътре.

Обърна торбата наопаки и я удари силно с ръка. На земята изпадаха няколко сбръчкани житни зърна.

— Вътре има жито, Райм.

— Стига бе! — изсмя се Джеси.

— Има ли ферми наоколо? — попита криминологът.

Сакс предаде въпроса на останалите.

— Отглеждат добитък, не жито — отвърна Люси.

— Да, но житото се използва за фураж — отбеляза Джеси.

— Да — потвърди Нед. — Може би е от някой силоз.

— Чу ли какво казват, Райм?

— Силоз. Добре. Ще питам Бен и Джим Бел. Има ли нещо друго, Сакс?

Тя погледна ръцете си. Бяха почернели. Обърна торбата:

— Изцапана е със сажди, Райм. Самата тя не е обгорена, но е стояла около въглени. Сега тръгваме по следите.

— Добре, ще ти се обадя, когато измисля нещо.

Сакс се обърна към останалите:

— Хайде обратно нагоре.

Погледна жално склона. Коленете я боляха непоносимо.

— Не изглеждаше толкова стръмно, като идвахме — измърмори.

— Такова е правилото — обади се Джеси Корн. — На слизане винаги изглежда по-лесно, отколкото на качване.