Джефри Дивър
Убийте Райм (9)

9.

— Първо местопрестъплението — каза Райм на Бен. — Блакуотър.

Кимна към купчината улики върху масата:

— Да започнем с маратонката на Гарет.

Бен отвори плика.

— Ръкавици! — нареди Райм. — Уликите се пипат само с ръкавици.

— Защото може да останат отпечатъци ли? — поинтересува се зоологът.

— Това е едната причина. Другата е замърсяването. За да не объркаме местата, на които ти си ходил, с онези, на които е бил извършителят.

— Добре.

Бен кимна енергично, сякаш се страхуваше да не забрави това правило. Погледна в маратонката.

— Пълна е с нещо като едър пясък.

— По дяволите, не сме взели стерилни листове. — Райм се огледа. — Какво е онова списание там? „Пийпъл“ ли?

Бен взе списанието. Поклати глава:

— Отпреди три седмици е.

— Не ме интересува дали любовните истории за Леонардо ди Каприо са актуални. Откъсни страницата с абонаментната бланка. Не ги ли мразиш? В момента обаче ще ни свърши работа. Излизат от пресата стерилни; подходящи са за поставяне на улики.

Криминологът накара Бен да изтърси съдържанието на маратонката върху листа. После добави:

— Сложи проба на микроскопа.

Приближи се с количката до масата, но не достигаше окуляра на микроскопа с няколко сантиметра.

— По дяволите!

— Може да го подържа малко, за да погледнете — предложи Бен.

Райм се подсмихна:

— Сигурно тежи петнайсетина кила. Не, ще измислим друг…

Зоологът обаче хвана микроскопа с яките си ръце и го поднесе пред очите му. Райм, разбира се, не можеше да нагласи фокуса, но все пак видя каквото го интересуваше.

— Това е натрошен варовик — обяви той. — Пусни проба на хроматографа. Искам да видя какво друго съдържа.

Бен нагласи хроматографския апарат, сложи проба от варовика и натисна копчето.

— Докато чакаме — добави криминологът, — нека разгледаме пръстта по връзките на маратонката. Да знаеш, Бен, обожавам връзките. Обувките и гумите също. Попиват уликите като гъби. Запомни го.

— Добре.

— Отдели малко пръст и да видим дали е от Блакуотър Ландинг, или от друго място.

Без да споделя ентусиазма на Райм, Бен изчегърта малко пръст върху хартията.

— Пръстта е много важна за криминолога. Полепва по дрехите и оставя следи до къщата на престъпника като трохите в приказката за Хензел и Гретел. Има повече от хиляда различни видове почва. При анализа й може да се направи връзката между извършителя и местопрестъплението. Големият френски криминолог Локар е формулирал правило, наречено на негово име, което гласи, че между престъпника, жертвата и местопрестъплението винаги се извършва някакъв обмен. Райм бе установил, че след кръвта най-често обменяното вещество е почвата. Проблемът с пръстта е, че се среща навсякъде. За да има тя криминологична стойност, детективът трябва да намери почва, разлияна от характерната за местопрестъплението. Първата стъпка при изследването на почвата, която се предполага, че е пренесена от престъпника, е да се направи контролна проба от местопрестъплението.

Райм обясни всичко това на Бен и младежът взе плика, означен като: „Контролна проба — Блакуотър Ландинг“. Беше записана и датата, на която е взета. Имаше и ръкописна бележка с почерк, който не беше на Сакс: „Събрана от полицай Джеси Корн“. Райм си представи как младият заместник-шериф послушно изпълнява нарежданията на Амелия. Бен изтърси от контролната проба върху друг лист хартия. Сложи го до листа с пръстта от връзките на Гарет.

— Как ще ги сравним? — попита младежът, гледайки апаратите на масата.

— С просто око.

— Ама…

— Само ги разгледай. Сравни ги по цвят.

— Как да го направя?

Райм едва се сдържа да не избухне.

— Просто ги разгледай.

Бен загледа едната купчинка пръст, после другата.

„Хайде, по-бързо — мислеше Райм, — не е толкова сложно.“

Опита да запази спокойствие — едно от нещата, които най-трудно му се удаваха.

— Едната проба е по-тъмна, сър — заяви накрая зоологът. — Тази от Блакуотър Ландинг. Вижте.

Показа ги на Райм, но той се намуси.

— Бъркам ли нещо, сър?

— Не, не. Виж само дали тази проба не е влажна.

— Ъъ… как?

— Пипни я с пръст.

— Доста е мокра.

— Първо ще се наложи да я изсушим. Не можем да ги сравним, ако не са еднакво влажни.

Райм огледа стаята. Ако ги изсушат на слънце, цветът на пробите можеше да се промени. На сянка пък щяха да съхнат много дълго. Погледна Том и си спомни, че болногледачът е запален готвач.

— Микровълнова печка! — възкликна криминологът. — Виж дали наоколо няма някоя закусвалня. Там сигурно имат. Помоли ги да ти изсушат пробата.

Бен излезе, държейки листа, сякаш е новородено коте.

Том кимна към врата:

— Това момче умира от притеснение.

— Тътри се като охлюв… и е свит като… не знам какво. Едва се сдържам да не избухна.

— И по-трудно ще ти стане.

Бен се върна след няколко минути. Носеше листа с пробата върху пластмасова паничка. Сега почвата бе значително по-светла.

— Сравни ги пак — накара го Райм. — Има ли разлика?

— Ъ… не мога да кажа, сър.

— Ъ… погледни ги под микроскопа тогава.

Бен постави двете проби на един микроскоп с по-малко увеличение и погледна през окуляра.

— Не съм сигурен. Трудно е да се каже. Предполагам… може би има някаква разлика.

— Дай да видя.

Младежът отново поднесе микроскопа пред очите на Райм.

— Определено има разлика — заяви криминологът. — Пробата от връзките е по-светла. Има и повече кристални частички. Повече гранит и глина и различни растителни остатъци. Значи не е от Блакуотър Ландинг. Ако имаме късмет, може да се окаже от бърлогата му. Като излязат резултатите от стрития варовик, пусни проба от пръстта от обувката.

— Добре.

След малко на монитора на хроматографския апарат се появи графика. Райм понечи да се приближи с количката си, но се блъсна в една ниска масичка.

— Мамка му!

Бен се ококори ужасено:

— Добре ли сте, сър?

— Да, да, да. Какво прави тази проклета маса тук? Не ни трябва.

— Веднага ще я махна.

Бен хвана тежката масичка с една ръка, сякаш беше от картон, и я премести в един ъгъл.

— Съжалявам, трябваше да се сетя да я махна по-рано.

Без да обръща внимание на този неловък израз на разкаяние, Райм погледна монитора:

— Големи количества нитрати, фосфати и амоняк.

Това беше много объркващо, но Райм не го сподели с помощника си. Искаше да види и резултатите от пръстта от връзките. Накара го да пусне пробата на хроматографа. Скоро и тези резултати се появиха на монитора.

Райм въздъхна:

— Още нитрати, още амоняк. Много високи концентрации. Също и фосфати. Детергент. И нещо друго… Какво е това, по дяволите?

— Къде? — Бен погледна екрана.

— Това най-отгоре. Пише „камфен“. Чувал ли си за такова вещество?

— Не, сър.

— Е, и да не сме чували, Гарет се е накиснал в него. — Райм погледна пликовете с другите улики: — Я да видим сега какво друго има. Каква е тази бяла салфетка?

Бен взе пликчето и го показа на Райм. По салфетката имаше доста кръв. Той погледна салфетката от стаята на Гарет:

— Еднакви са.

— Така изглежда. Еднакъв цвят, еднакъв размер.

— Дай ги на Джим Бел. Искам ДНК-анализ. Експресния метод.

— Какъв… сър?

— По-бързия метод за анализ на ДНК — полимеразната верижна реакция. Нямаме време за съставяне на пълна генетична карта, при което вероятността за грешка е най-малка, едно на шест милиарда. Искам само да разбера от кого е кръвта. Някой да вземе контролни проби от трупа на Били Стейл и от Мери Бет и Лидия.

— Проби ли? От какво?

— От генетичния им материал, ето от какво! От трупа на момчето е лесно. От жените е достатъчно да се намери един косъм, стига да е с луковицата. Някой полицай да вземе четка за коса или гребен от домовете им.

Бен взе пликчето със салфетката и излезе.

Върна се след няколко минути:

— Резултатът ще излезе след час-два. Ще изпратят пробите в Медицинския център в Ейвъри. Господин Бел… тоест шериф Бел каза, че така е по-лесно, отколкото, ако ги пратят в щатското управление.

— Един час ли? — намръщи се Райм. — Много дълго.

Замисли се дали това забавяне няма да струва живота на някое от момичетата.

— Ъ… можех да им се обадя да кажа колко е важно, но… — заекна Бен. — Искате ли да го направя?

— Няма нужда, Бен. По-добре да продължаваме. Том, прави списък.

Том се приближи до черната дъска, взе тебешира и Райм започна да му диктува:

Улики от местопрестъплението — Блакуотър Ландинг:

Салфетка с кръв; стрит варовик; нитрати; фосфати; детергент; камфен.

Криминологът погледна таблицата. Имаше повече въпроси, отколкото отговори.

„Риба на сухо…“

Погледът му се спря на купчинката пръст, която Бен беше изчегъртал от обувката на момчето.

— Джим! — изкрещя изведнъж, стряскайки Том и Бен. — Джииим! Къде е, по дяволите? Джим!

Шерифът се втурна разтревожен в стаята:

— Какво? Случило ли се е нещо?

— Колко хора работят в тази сграда?

— Не знам. Двайсетина.

— И живеят в различни краища на окръга, нали?

— Някои дори идват от Накотанк, Албърмарл и Чоан.

— Искам ги всички веднага.

— Моля?

— Всички служители в сградата да се явят незабавно тук. Искам да взема проби от почвата по обувките им… Чакай. И от подовите покрития в колите им.

— Почва ли?…

— Почва! Пръст! Кал! Сещаш ли се? Веднага!

Бел излезе. Райм се обърна към Бен:

— Виждаш ли онзи статив?

Зоологът се обърна непохватно към статива с епруветки.

— Това е комплект за изследване на плътностен градиент.

Бен кимна:

— Не съм работил с такова нещо, но съм чувал.

— Лесно е. Взимаш онези бутилки там… — Райм кимна към две тъмни бутилки с надписи „Етанол“ и „Тетра“. — Смесваш ги, както ти кажа, и пълниш епруветките догоре.

— Добре.

— Започвай. Ще ти кажа кога да спреш.

Бен смеси двете вещества според напътствията на Райм, след което напълни двайсетина епруветки. Течността стоеше на слоеве с различен цвят според съдържанието на етанола и тетраброметана в сместа.

— Сложи малко от пръстта от обувката на Гарет. Различните частички ще се разделят и така ще получим профила на плътностния градиент. След това ще вземем пръст от обувките на хора, които живеят в различни райони на окръга. Ако профилът на някоя от тях съвпада с този, значи е много вероятно Гарет да е минал през съответния район.

Бел дойде заедно с първата група служители и Райм му обясни какво смята да прави. Шерифът се усмихна възхитено:

— Това е идея и половина, Линкълн. Братовчедът Роланд не напразно толкова те хвали.

Следващият половин час обаче отиде напразно. Никоя от пробите не съвпадна с пръстта от обувката на момчето. Райм изруга.

— Е, струваше си да се опита — успокои го Бел.

— Да изхвърля ли епруветките? — попита Бен.

— Не. Пробите никога не се изхвърлят! — сопна се Райм.

После си напомни, че не трябва да се държи грубо. Младежът им помагаше заради роднинските си връзки и от загриженост за жертвите.

— Том — обърна се към болногледача — Сакс поръча фотоапарат „Полароид“. Трябва да е някъде тук. Намери го и снимай всички епруветки. Напиши на гърба на снимките имената на служителите, от чиито обувки са пробите.

Том се зае със задачата.

— Хайде сега да видим уликите от къщата на приемните родители на Гарет. Вземи панталоните. Виж дали има нещо в подгъва.

Бен внимателно отвори найлоновия плик и огледа панталоните:

— Да. Има борови иглички.

— Цели или начупени?

— Начупени, струва ми се.

— Чудесно. Това означава, че са му трябвали за нещо. Откъснал ги е с някаква цел. А тази цел може да има връзка с престъплението. Не знам още за какво са му трябвали, но предполагам, че за да замаскира нещо.

Райм отпусна глава на възглавницата, която бе прикрепена на инвалидната количка. Погледна часовника на стената. Гарет беше избягал преди почти четири часа. Достатъчно, за да стигне до някое скривалище. Може би вече нямаше как да го открият. Може би вече беше прекалено късно. За това време можеше спокойно да прикрие следите си или да заложи капани за преследвачите си.

— Подушвам скункс — отбеляза Бен.

— И аз го усетих. Жалко, че не ни върши работа. Поне засега.

— Защо не?

— Защото няма как да свържем животното с определен район. Ако живее на едно място, да, но ако е скитащ, няма да ни свърши работа. Дай да видим следовите улики по дрехите. Отрежи някое парче от панталона и го пусни на хроматографа.

Докато чакаха резултатите, Райм огледа останалите улики.

— Дай да видя бележника, Том.

Болногледачът го разлисти пред очите му. Вътре имаше нескопосани скици на насекоми. Райм поклати глава. Тук нямаше нищо интересно. Кимна към четирите книги, които беше донесла Сакс:

— Я да видя книгите.

Едната от тях — „Миниатюрния свят“ — беше четена толкова често, че вече се разпадаше. Някои изречения бяха заградени, подчертани или отбелязани със звездички. От никой от тези пасажи обаче не се разбираше къде обича да прекарва времето си момчето. Съдържаха само данни за насекомите. Изоставиха книгите.

След това Райм разгледа нещата от буркана с осите. Пари, снимки на Мери Бет и на починалите родители на Гарет, стар ключ, корда за въдица.

Парите бяха в банкноти по пет и десет долара и няколко сребърни монети. По банкнотите нямаше бележки (някои престъпници пишат бележки или планове върху банкноти, за да могат бързо да се отърват от уликите, като пуснат купюрите в обращение). Райм накара Бен да облъчи парите с апарат „Полилайт“. Имаше стотина частични отпечатъка от пръсти — прекалено много, за да свършат работа. На рамките на снимките и кълбото корда нямаше етикети, по които да се разбере в кои магазини обича да пазарува момчето.

— Кордата издържа товар до килограм и половина — отбеляза Райм. — Това е за дребни риби, нали, Бен?

— Трудно ще хванете и каракуда с такава корда.

На монитора се появиха резултатите от панталоните на Гарег. Райм зачете на глас:

— Керосин, пак амоняк, пак нитрати и пак този камфен.

Започна да диктува:

— Улики от място, свързано с престъпника — стаята на Гарет: Миризма на скункс; натрошени борови иглички; рисунки на насекоми; снимки на Мери Бет и на родителите на момчето; книги за насекоми; корда; пари; ключ; керосин; амоняк; нитрати; камфен.

Загледа се в дъската, после каза:

— Том, обади се на Мел Купър.

Болногледачът отиде до телефона и набра номера; знаеше го наизуст.

Купър, който често помагаше на Райм в криминологичните изследвания, тежеше вероятно наполовина на Бен, имаше вид на темерут и беше един от най-способните криминологични техници в страната.

— Ще ме свържеш ли, Том?

Болногледачът натисна едно копче и гласът на Купър веднага прозвуча в слушалките на инвалида:

— Здравей, Линкълн. Нещо ми подсказва, че не си в болницата.

— Как стигна до този извод, Мел?

— Не ми беше много трудно. Дисплеят на мобилния ми телефон показва, че се обаждаш от административната сграда на окръг Пакенок. Да не си отложил операцията?

— Не, само помагам за едно разследване. Слушай, Мел, нямам много време, а ми трябва информация за едно вещество, наречено камфен. Чувал ли си го?

— Не, но изчакай. Ще видя в компютъра.

В слушалките се чу бясно тракане по клавиши. Купър пишеше най-бързо на компютър от всички познати на Райм.

— Ето, готово… Интересно…

— Не ми трябва мнението ти, Мел. Искам факти.

— Органично вещество от групата на терпените, съединение на въглерода и кислорода. Получава се от растения. Използва се за производство на пестициди, но е забранен в началото на осемдесетте. Най-много се е употребявал в края на деветнайсети век за осветление. Било е революционно откритие — дотогава са ползвали китова мас. Бил толкова популярен, колкото е природният газ в наши дни. Неизвестен извършител ли търсиш?

— Не е неизвестен, Мел. Напротив, много добре го познават. Просто не можем да го открием.

— Чудна ваканция караш, Линкълн!

— Каква ти ваканция! Значи камфенът показва, че се крие в някаква стара сграда?

— Може. Но има и друга възможност. Тук пише, че в момента камфенът се използва в различни есенции.

— Какви например?

— Парфюми, афтършейв и други козметични продукти.

Райм се замисли.

— Какво е съдържанието му в крайния продукт?

— Под един процент.

Значи много ниско. Райм обичаше да казва, че криминологът не трябва да се страхува да прави смели заключения. Сега обаче времето го притискаше и той реши да не хаби енергия с фантастични теории.

— В този случай трябва да залагаме само на сигурно — каза той. — Ще приемем, че камфенът е от стара лампа, не от парфюм. Слушай, Мел, ще ти пратя и фотокопие на един ключ. Искам да разбереш откъде е.

— Лесна работа. От кола ли е?

— Не знам.

— От къща?

— Не знам.

— Наскоро ли е произведен?

— Нямам представа.

— Май ще е по-трудно, отколкото си мислех. Прати го все пак, ще видя какво мога да направя.

След като свършиха, Райм накара Бен да фотокопира двете страни на ключа и да изпрати копията по факса на Купър. След това се опита да се свърже със Сакс. Радиостанцията не работеше, затова й се обади на мобилния телефон.

— Ало?

— Сакс, аз съм.

— Какво й е на радиостанцията?

— Не работи.

— Накъде да вървим, Райм? От другата страна на реката сме, но загубихме следата. И, честно казано… — тя понижи глас — местните са бесни. Люси още малко, и ще ме изяде.

— Направих началните изследвания, но не знам как да тълкувам данните. Сега чакам онзи човек от фабриката в Блакуотър Ландинг. Давет. Ще дойде всеки момент. Слушай, Сакс, има още нещо. Открих значителни количества амоняк и нитрати по дрехите на Гарет и в обувката.

— Да не е бомба? — попита удивена тя.

— Така излиза. Пък и тази корда е прекалено тънка за каквато и да било риба. Мисля, че я използва за капани. Внимавайте къде стъпвате! Ако видите нещо, което прилича на улика, помни, че може да е клопка. Изчакайте още малко. Надявам се скоро да ви кажа накъде да вървите.

 

 

Гарет и Лидия минаха още пет-шест километра. Слънцето печеше безмилостно; вероятно минаваше обяд. Въпреки че бе пила в кариерата, Лидия бързо ожадня, започна да й се вие свят.

Гарет сякаш го усети, защото я успокои:

— Още малко! Там е по-хладно и има вода.

Местността бе открита. Редки гори и блата. Никакви къщи или пътища. В различни посоки се отклоняваха стари, обрасли пътеки. Ако някой тръгне да ги търси, надали щеше да разбере откъде са минали в този лабиринт.

Гарет я поведе по тясна пътека. От едната й страна се издигаха скали, от другата зееше пропаст. Вървяха около километър. Изведнъж Гарет спря и се извърна рязко. Изтощена и отпаднала, Лидия се облегна на едно дърво и загледа жилавото хлапе, мръсните му ръце и крака, гъстите му вежди, безумните очи.

„Ще те хванат, негоднико! — помисли си тя. — Ще те разкъсат на парченца.“

Гарет явно остана доволен, че никой не ги преследва. След това се завря в храстите и извади тънка корда за въдица. Опъна я през пътеката, на няколко сантиметра над земята. Беше почти незабележима. Върза я за една пръчка, която пък опря в голяма стъклена бутилка, пълна с някаква мътна течност. Лидия долови лека миризма на амоняк. Това я ужаси; в болницата често виждаше изгаряния от основи. Такова количество амониева основа можеше да причини сериозни поражения на десетина души.

— Не можеш да го направиш! — прошепна тя.

— Тебе пък кой те пита? Сега свършвам и отиваме вкъщи.

„Вкъщи ли?“

Момчето замаскира голямата бутилка с клонки. Лидия си представи как съдържанието й опръсква хората, тръгнали да я спасят, как ги ослепява, изгаря кожата им.

Преди години Лидия бе участвала в момичешката скаутска организация, но задачите, които ги караха да изпълняват там, й бяха скучни. Завиждаше на момчетата, които учеха полезни неща: да се ориентират по компас, да поставят капани, да добиват вода от различни растения, да познават ядивните плодове. Тя не знаеше точно къде се намират, но имаше добра ориентация за посока и предполагаше, че са изминали около осем километра на североизток от Блакуотър Ландинг, въпреки че Аутърбанкс, накъдето очевидно се бяха запътили, се намираше на изток от Танърс Корнър. Явно целта на Гарет бе не да отидат по най-прекия път при Мери Бет, а да подмами преследвачите да навлязат още по-дълбоко в опасните земи на север от Пако.

Дали да не предупреди по някакъв начин Джим Бел и останалите? Нямаше как да го направи: ръцете й бяха вързани, а Гарет я наблюдаваше през цялото време. Затова тя отправи молитва към ангела си пазител да бди над хората, които идват да я спасят.

Сега вървяха по-бързо въпреки жегата. Лидия едва успяваше да догони Гарет, който като че ставаше по-мръсен с всяка изминала минута, целият бе в прах и останки от гнили листа. Сякаш бавно се превръщаше в насекомо.

Той кимна към един хълм:

— Там горе. Там ще нощуваме. Утре сутринта ще продължим към океана.

Престилката й отдавна бе мокра от пот. Горните й две копчета бяха разкопчани и се виждаше сутиенът й. Момчето постоянно зяпаше закръглените й гърди. Това обаче не я интересуваше. Искаше само да влезе в някое хладно помещение, каквото и да е то.

След петнайсетина минути излязоха на една поляна сред гората. Пред тях се виждаше стара воденица, обградена с тръстики и папур. Покрай нея течеше поток, който в по-голямата си част приличаше вече на блато. Постройката бе изгоряла; сред развалините се издигаше очукан комин. Лидия си спомни, че това се нарича Паметник на Шърман, на името на генерала от Гражданската война, който по пътя си към океана оставял след себе си опожарени домове със стърчащи комини.

Предната част на воденицата бе останала незасегната от пожара. Гарет блъсна Лидия вътре, затръшна тежката дъбова врата и я заключи с резе. Приближи се до счупения прозорец и се заслуша. Стоя неподвижно известно време, после, след като се увери, че никой не ги преследва, подаде на пленницата си бутилка вода. На Лидия й се искаше да изгълта всичко на един дъх, но се сдържа и започна да пие по малко.

После завърза ръцете й зад гърба.

— Необходимо ли е да го правиш? — попита тя.

Той завъртя очи, за да покаже колко глупав е въпросът й, и не отговори. Бутна я да седне на пода.

— Кротувай и си дръж устата затворена.

Приседна до отсрещната стена и затвори очи. Останаха така около половин час, в пълно мълчание. През това време Лидия се убеди, че не само ангелът й пазител, ами и всички жители на окръг Пакенок са я забравили.