Джефри Дивър
Убийте Райм (42)

42.

Мейсън Жермен и мрачният чернокож се запътиха бавно към ареста на Танърс Корнър.

Чернокожият се потеше; раздразнено пропъди някакъв комар. Промърмори нещо и прокара ръка по късата си къдрава коса. На Мейсън му идеше да се заяде за нещо, но се сдържа.

Чернокожият бе висок и ако се изправеше на пръсти, можеше да надникне през прозореца на ареста. Носеше ниски черни обувки от луксозна кожа, което по някаква причина още повече усили неприязънта на Мейсън към него. Как ли щеше да стреля този надут гражданин?

— Там е — обяви чернокожият. — Сама. Вие минете отпред. Отзад може ли да се влезе?

— Аз съм заместник-шериф, не помните ли? Имам ключ — отбеляза саркастично Мейсън. Чудеше се дали онзи е толкова тъп, та да не се сети.

— Само питах дали има врата отзад — тросна се чернокожият. — Което няма откъде да знам, защото съм за пръв път в този блатист град.

— Да, има врата!

— Хайде тогава.

Чернокожият вече държеше пистолета си в ръка. Мейсън не беше видял кога го е извадил от кобура.

 

 

Сакс втренчено наблюдаваше една муха.

Какъв ли вид беше? Гарет сигурно веднага щеше да определи. Бе цяла енциклопедия по естествена история. Какво ли чувства един родител, когато знанията на детето му надминат неговите собствени? Сигурно безкрайна гордост. А може би малко завист? Чувство, което тя никога нямаше да изпита.

Отново се замисли за баща си. За мъжа, който предотвратяваше престъпленията. За мъжа, който не бе изстрелял нито един куршум в живота си. Гордееше се с дъщеря си и в същото време се тревожеше заради голямата й любов към оръжията. „Стреляй винаги последна“ — й казваше той.

„О, Джеси… Какво мога да ти кажа за оправдание?… Нищо, разбира се. Теб вече те няма.“

Замисли се за Райм.

„Ти и аз… Ти и аз.“

Спомни си как преди няколко месеца лежаха един до друг на голямото легло в манхатънския му апартамент и гледаха „Ромео и Жулиета“ на Лурман, съвременна постановка от Маями. Тогава тя си даде сметка, че и те са като онези нещастни любовници. После й мина друга мисъл: може би бяха обречени да умрат заедно.

Не посмя да го сподели с Райм — той винаги разсъждаваше рационално, в неговия мозък нямаше и частица сантименталност. Но оттогава често се сещаше за това и по необяснима причина то я успокояваше.

Сега обаче не можеше да намери покой дори в тази мисъл. Не, щяха да живеят и да умрат разделени! И вината бе изцяло нейна!

Вратата на ареста се отвори и един млад полицай влезе в коридора между килиите. Тя го позна. Беше Стив Фар, шуреят на Джим Бел.

— Здрасти — каза той.

Сакс кимна. После забеляза две необичайни неща. Едното беше, че заместник-шерифът носеше часовник „Ролекс“, който сигурно струваше половин годишна заплата за обикновен севернокаролински полицай.

Другото бе, че държеше нож и кобурът му бе разкопчан.

Въпреки надписа на вратата към килиите: „Преди да влезете в района за задържане, оставете всички оръжия в сейфа.“

— Как е? — попита Фар.

Тя не отговори.

— Днес не сме много разговорливи, а? Добре, госпожичке, имам добра новина. Свободна си.

— Свободна ли?

— Да. Решиха, че си стреляла неволно и няма защо да те задържат.

— Ами заповедта за освобождаване?

— Каква заповед?!

— Никой задържан не може да бъде освобождаван без заповед, подписана от главния прокурор.

Фар отключи килията и се отдръпна встрани. Постави ръка на кобура.

— О, сигурно е така в големите градове. Тук обаче избягваме тази бюрократщина. Казват, че южняците сме били мързеливи, но това не е вярно. Не, ние действаме по-ефективно.

Сакс не помръдна от пейката.

— Мога ли да попитам защо носите оръжие в ареста?

— Е, тук не спазваме много стриктно правилата. Хайде, свободна си да си ходиш. Друг на твое място щеше да подскочи от радост при такава новина.

Той кимна към задната врата на ареста.

— През задната врата ли? — изненада се Сакс.

— Ами да.

— Не можеш да застреляш бягащ затворник в гърба. Това е убийство!

Той кимна спокойно.

Каква ли клопка й бяха устроили? Дали истинският убиец не я чакаше отвън? Вероятно. Младият полицай си удря главата в нещо, започва да вика за помощ, изстрелва, разбира се, първия куршум в тавана. Навън някой чува виковете, решава, че Сакс е въоръжена и я застрелва.

Тя не помръдна.

— Хайде, ставай и тръгвай — нареди Фар.

Извади оръжието си.

Тя бавно се изправи.

„Ти и аз, Райм…“

 

 

— Почти позна, Линкълн — каза Джим Бел. — Към деветдесет процента. Добър резултат за разследване. Лошото е, че в останалите десет процента се включвам аз.

Бел изключи климатика. В стаята започна да става горещо. Райм усети, че челото му се запотява. Задиша по-трудно.

— Две семейства покрай Блакуотър Канал отказаха да продадат правата си върху земята на господин Давет — продължи шерифът.

„Господин Давет! Голямо уважение.“

— Затова шефът на охраната му нае неколцина от нас да решим проблема. Поговорихме си надълго и нашироко с Конклинови и те най-сетне склониха. Бащата на Гарет обаче продължаваше да упорства. Искахме да направим всичко като пътнотранспортно произшествие, затова взехме една тубичка от тази помия… — Той кимна към тубата на масата. — Знаехме, че всяка сряда ходят на ресторант. Изляхме отровата в отдушника на колата и се скрихме в гората. Те влязоха и бащата на Гарет включи климатика. Отровата навлезе в купето. Обаче бяхме сипали прекалено много…

Той отново погледна тубата:

— Това тук е достатъчно да убие човек два пъти. Нещастниците започнаха да се гърчат… Не бяха много приятна гледка. Гарет дойде по-късно. Опита се да влезе, но не успя. Вдиша порядъчна порция от отровата и стана като зомби. Избяга в гората, преди да успеем да го хванем. Когато се появи отново, след седмица-две, не си спомняше вече нищо. Заради отравянето, дето спомена, предполагам. Затова го оставихме: щеше да е много подозрително, ако умре толкова скоро. Точно както ти предположи. Изгорихме труповете и ги заровихме в Блакуотър Ландинг. Потопихме колата в един вир край Канал роуд. Платихме на съдебния лекар сто хиляди за лъжливия доклад от аутопсията. Като се разбереше, че някой е пипнал рак и много любопитства, Кюлбо и другите се заемаха с него.

— Ами онова погребение, което видяхме онзи ден? Вие убихте детето, нали?

— Тод Уилкс ли? Не, той се самоуби.

— И това обаче е заради токсафена, нали? Какво имаше? Рак ли? Чернодробни увреждания? Мозъчни увреждания?

— Може би. Не знам — отвърна шерифът, но по погледа му личеше, че много добре знае.

— Гарет няма нищо общо с това, нали?

— Не.

— Ами онези мъже при бараката? Онези, които са нападнали Мери Бет?

— Сами Бостън и Лот Купър. И те бяха замесени. Изпробваха продуктите на Давет из слабо населените райони. Знаеха, че търсим Мери Бет, и като я намерили, решили да я задържат малко, за да се позабавляват. Вярно е също, че бях наел Били да я убие. Само че Гарет успя да я измъкне.

— Моята помощ ти беше нужна, за да я открия, нали? Не да я спасиш, а да я убиеш и да унищожиш останалите улики.

— След като хванахме с твоя помощ Гарет и го затворихме, бях оставил вратата на ареста отключена, за да могат Кюлбо и приятелчетата му да го измъкнат и да го „убедят“ да проговори. Твоята приятелка обаче провали плана.

— Когато разбрах къде е бараката, ти си се обадил на Кюлбо и си го изпратил да ни убие.

— Съжалявам… Работата много се обърка. Не исках да ви убивам всички, но… така се наложи.

— Гнездо на оси…

— О, да, в този град има няколко оси.

— Кажи ми, струва ли си заради тези луксозни къщи и скъпи коли да унищожаваш цял град? Огледай се, Бел. Онзи ден погребваха дете. В този град не се чува детска глъч. Знаеш ли защо? Хората са стерилни.

— Да, опасно е да сключваш сделки с дявола, но не е ли целият живот една голяма сделка?

Приближи до масата, сложи си гумени ръкавици и вдигна тубата с токсафена. Пристъпи към инвалида и бавно започна да развива запушалката.

 

 

Стив Фар опря цевта в гърба на Амелия Сакс и грубо я изблъска към задната врата.

Класическа грешка! Така тя знаеше на каква височина е оръжието и можеше да го блъсне с лакът. При малко късмет Фар щеше да го изпусне, а тя щеше да има време да дотича до Мейнстрийт. Там полицаят нямаше да посмее да стреля, защото щеше да има прекалено много свидетели.

Той отвори вратата.

Слънцето блесна в очите й и тя замижа.

— И сега какво? — попита.

— Свободна си — отвърна безгрижно полицаят.

Тя напрегна мускули, приготви се да се извърти, но той бързо я изблъска навън и се отдръпна назад. Сега не можеше да му направи нищо. Тя въздъхна.

Отстрани, от един храст, се чу леко изщракване.

— Хайде — подкани я Фар. — Бягай.

Тя отново си помисли за Ромео и Жулиета.

И за хубавото гробище на хълма срещу Танърс Корнър, покрай което бяха минали, както й се струваше, преди векове.

„О, Райм…“

Тръгна бавно напред.

 

 

— Не мислиш ли, че някой може да се усъмни? — попита Райм. — Аз не съм в състояние да отвия капачката.

— Блъснал си се в масата — отвърна Бел. — Капачката не е била добре завита и тубата се е разляла върху теб. Аз съм тръгнал да търся помощ, но вече е било прекалено късно.

— Амелия няма да остави това така. Нито пък Люси.

— Гаджето ти не е никаква пречка. А Люси? Тя може да се разболее отново… и този път няма да има какво да й режат, за да я спасят.

Бел се замисли за момент, после се приближи и лисна течността в лицето на Райм. Отстъпи бързо и закри уста с кърпичката си.

Райм рязко дръпна глава назад, устните му се разтвориха и част от течността попадна в устата му. Той се закашля.

Бел свали ръкавиците и ги пъхна в джобовете си. Наблюдава няколко минути Райм, после бавно се приближи до вратата, отключи я, отвори и изкрещя:

— Помощ! Някой да дойде на помощ! — Излезе в коридора: — Помо…

И се изправи срещу насоченото оръжие на Люси Кър.

— Господи, Люси!

— Стига, Джим. Всичко свърши!

Шерифът отстъпи. След него нахлу Натан и бързо го обезоръжи. Последва го едър мъж с тъмен костюм и бяла риза.

Бен също се втурна в стаята и без да обръща внимание на останалите, извади салфетка и започна да бърше лицето на криминолога.

Шериф Бел заобяснява припряно:

— Случи се нещастие! Отровата се разля! Аз тъкмо…

Райм плю и се закашля. Обърна се към Бен:

— Би ли ми избърсал бузата малко по-нагоре? Да не ми влезе в очите. Благодаря.

— На твоите услуги, Линкълн.

— Тръгнах да търся помощ! — продължи да се оправдава Бел. — Това се разплиска и…

Мъжът с костюма извади белезници и ги щракна около китките на шерифа:

— Джеймс Бел, аз съм детектив Хюго Бранч от Щатското полицейско управление на Северна Каролина. Арестуван сте. — Обърна се укорително към Райм: — Казах ли, че ще ви потече по ризата? Трябваше да поставим предавателя някъде другаде.

— Нали записахте разговора?

— Да, но не в това е проблемът. Тези неща струват пари!

— Удръжте ми от хонорара — заяви безцеремонно Райм, докато Бранч вадеше микрофона от вътрешната страна на ризата му.

— Това е клопка! — възкликна Бел.

„Най-после се сети.“

— Ами отровата…

— О, не е токсафен — обясни Райм. — Най-обикновено домашно уиски. От бутилката, която изследвахме. Между другото, Бен, ако има останало, бих смукнал една глътка. И, за бога, някой да пусне тази климатична инсталация.

 

 

„Приготви се, отскочи наляво и бягай. Може да ме уцели, но ако имам късмет, няма да ме убие.“

„Когато се движиш, не могат да те хванат.“

Амелия Сакс направи три крачки напред.

Мъжки глас откъм сградата я накара да спре:

— Стой, Стив! Остави оръжието. Веднага! Няма да повтарям!

Сакс се обърна. Мейсън Жермен стоеше с насочен револвер към главата на уплашения младеж, Фар пусна оръжието. Мейсън се приближи и му сложи белезници.

Отвън се чуха стъпки и шумолене. Замаяна от жегата и адреналина, Сакс се обърна. От храстите излезе слаб чернокож. Тъкмо прибираше пистолета си в кобура.

— Фред! — възкликна тя.

Агентът на ФБР Фред Делрей се потеше обилно в черния костюм.

— Здравей, Амелия. Господи, каква жега е тук! Отвратителна дупка. И гледай на какво ми стана костюмът, това прах ли е, какво е? Да не е цветен прашец? В Манхатън нямаме такива гадости. Виж ми само ръкава!

И заизтупва сакото си.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— А ти какво мислиш? Линкълн не знаеше на кого може да има доверие и на кого — не, затова ме привика да те държа под око заедно със заместник-шериф Жермен. Не беше сигурен, че може да има доверие на Бел и родата му.

— Бел ли?

— Линкълн смята, че той е наредил цялата работа. Сега сигурно вече е разкрил всичко. Явно е имал право, след като този тук е шуреят му… — Делрей кимна към Стив Фар.

— Замалко да ме застреля — оплака се Сакс.

Хилавият агент се подсмихна:

— Не си била изложена и на най-малката опасност. Щях да тресна този приятел право в десетката, между големите уши. Само да беше примижал да се прицели, щеше да е мъртъв.

Делрей забеляза, че Мейсън го гледа подозрително. Изхили се и се обърна пак към Сакс:

— Нашият приятел, ей този пазител на закона, хич не харесва тия като мен. Така ми каза.

— Ама… — възрази Мейсън — Имах предвид само…

— Имахте предвид федералните агенти, мога да се обзаложа.

Полицаят поклати глава:

— Не, имах предвид северняците.

— Така е — потвърди Сакс.

Двамата с Делрей се засмяха. Мейсън обаче остана сериозен. Обърна се към Сакс:

— Съжалявам, но трябва пак да се върнеш в килията.

Сакс хвърли поглед наоколо, вдиша дълбоко… После се обърна и бавно влезе в мрачния арест.