Джефри Дивър
Дванайсетата карта (15)

15.

Тя го закова.

Направо го разби.

Двайсет и четири въпроса с по няколко възможни отговора — всичките реши правилно, сигурна беше. И написа седем страници есе, въпреки че четири бяха достатъчно.

Яко…

Джинива Сетъл разпалено обясняваше на детектив Бел как се е справила, а той се усмихваше и кимаше — което показваше, че изобщо не слуша, а само оглежда коридора — но поне се преструваше, че му е интересно. Пък и беше приятно да побъбри с някого. Разказа му какъв капан им спретна учителят с темата на есето и как Линет Томпкинс възкликна „О, боже“, когато осъзна, че е учила за друг въпрос. Никой освен Киш не издържаше да слуша бърборенето й.

Сега й оставаше тестът по математика. Този предмет не й беше от любимите, но знаеше материала, беше учила, бе решавала задачи.

— Човече! — възкликна Лакиша, когато я настигна в коридора. — По дяволите, още ли си тук? — Ококори се. — Едва не ти пръснаха задника тази сутрин, а изобщо не ти пука. Ти си луда бе.

— Стига си опявала. Говориш като бабичка.

Киш продължи да се заяжда, както можеше да се очаква:

— Вече имаш шестица. Защо ти трябваше да мъчиш тия тестове?

— Ако не ги бях измъчила, щях да имам само една шестица.

Дебеланката погледна детектив Бел:

— Ако питаш мен, мястото ти е навън, да гониш оня задник, дето нападна приятелката ми.

— В момента доста от нашите хора го правят.

— Колко? И къде са?

— Киш! — прошепна Джинива.

Господин Бел обаче просто се усмихна:

— Много са.

— Как мина тестът по световна култура — обърна се Джинива към приятелката си.

— Светът не е културен. Светът е прецакан.

— Нали не се отказа?

— Обещах ти, че ще се явя. Мина супер, момиче. Всичко си знаех. Почти съм сигурна, че ще изкарам четири. Може би дори пет.

— Интересно.

Стигнаха до един страничен коридор и Лакиша зави наляво.

— До скоро, момиче. Обади ми се по-късно.

— Дадено.

Джинива се засмя, докато приятелката й се отдалечаваше. С прилепнали дрешки, огромни нокти, стегнати плитки и евтини дрънкулки Киш бе типична харлемска тийнейджърка. Танцуваше бясно и винаги бе готова да се сбие — дори с някоя от хулиганките (понякога носеше бокс или автоматичен нож). Понякога се вживяваше в ролята на диджей под псевдонима Сестра Кей, по училищните купони въртеше плочите на уредбата, докато свят им се завие, и дори ходеше по клубове, където охраната си затваряше очите и я пускаше като пълнолетна.

Не беше обаче въздухарка, за каквато се представяше. Това бе само имидж. Беше повече от ясно. Ако се вслушаш в говора на Киш, веднага си проличаваше, че е свикнала да говори литературно. Звучеше като онези чернокожи от филмите, които на пръв поглед звучат автентично, но всъщност са само имитатори. Всеки, който владееше „негро“ — американския негърски жаргон — би го забелязал. За незапознатия слушател обаче звучеше съвсем истински.

Имаше и друго. Много момичета все се хвалеха какво са свили от магазините. Киш най-много да задигне шишенце лак за нокти или комплект изкуствени кичури. Тя дори не си купуваше украшения на улицата, ако заподозреше, че са крадени, и не се колебаеше да звънне в полицията, ако забележеше във входа си подозрителни хлапета през „ловния сезон“ — когато се получаваха чековете за социални помощи. Киш се издържаше сама: правеше изкуствени плитки и кичури и четири дни седмично работеше на касата в един ресторант. (Заведението се намираше в Манхатън, но далеч от Харлем. Така нямаше опасност да срещне някого от квартала, което би сринало реномето й на щура купонджийка.)

Киш се различаваше от повечето харлемски девойки и по друго. Двете с Джинива попадаха в категорията „въздържателки“ — тоест никакъв секс. Бяха си дали обет да останат девствени, докато завършат училище, и спазваха уговорката си. Това бе рядко явление. Повечето от връстничките им в „Лангстън Хюс“ от две години спяха с момчета.

Тийнейджърките в Харлем се делят на две категории и основната разлика между тях е в детските колички. Едните разхождат бебета по улиците, другите — не. Няма значение дали четеш Нтозаке Шанге и Силвия Плат, или си неграмотна, няма значение дали носиш оранжево боди и изкуствени плитки, или бели блузи и плисирани полички… ако влезеш в категорията на бебетата, животът ти коренно се променя. Едно дете не означава автоматично прекъсване на училище и на професионалната кариера, но във всеки случай младата майка се сблъсква с ужасни трудности.

Главната цел на Джинива Сетъл бе при първа възможност да се махне от Харлем. Смяташе да учи в Бостън или Ню Хавън, а после да замине за Европа. Дори най-малкият риск — нещо като нежелано раждане, бе недопустим. Лакиша не гореше от желание да кара висше, но и тя имаше амбиции. Смяташе да изкара някакво четиригодишно обучение в колеж, след което да превземе Харлем като млада бизнесдама. Очакваше я бляскаво бъдеще.

Точно тези общи цели сближаваха двете момичета. И както в много случаи, приятелството им изглеждаше необяснимо. Веднъж Киш го изрази красноречиво, като махна с отрупаната си с гривни ръка с ярко лакирани, осеяни с бели точки нокти, и обяви:

— К’во ти пука, момиче. Нали ни е гот?

О, да, права беше.

Джинива и детективът стигнаха до кабинета по математика. Бел застана отвън, до вратата.

— Ще стоя тук. Когато тестът свърши, изчакай вътре. Ще наредя да докарат колата пред училището.

Момичето кимна и понечи да влезе, но се спря и отново го погледна:

— Искам да ви кажа нещо, детективе.

— Какво?

— Знам, че понякога с мен не може да се излезе на глава. Хората казват, че съм голям инат. Но все пак ви благодаря за всичко, което правите.

— Такава ми е работата. Освен това повечето хора, които охранявам, са пълни боклуци. Радвам се, че защитавам свестен човек. Хайде, върви разбий и тези двайсет и четири въпроса.

Тя примигна изненадано:

— Ама вие сте ме слушали?

— Ами да. Слушах и в същото време оглеждах терена. Макар че, признавам, две занимания едновременно е на границата на възможностите ми. Не очаквай да върша повече неща. Хайде, ще чакам тук.

— Наистина смятам да ви върна парите за обяда.

— Нали казах, че ще го покрием от бюджета.

— Да, ама не взехте касовата бележка.

— Виж ти. Много си наблюдателна.

 

 

Кевин стоеше в дъното на класната стая и говореше с неколцина от приятелите си. Когато Джинива влезе, той я погледна, усмихна се широко и се приближи. Почти всички момичета — красавици или дебелани, го проследиха с поглед. Когато видяха накъде отива, на лицата им се изписаха изненада и шок.

„Е — помисли си победоносно тя, — свиквайте с мисълта.“

— Ей, здрасти — каза той, щом се приближи.

Тя надуши миризма на афтършейв. Зачуди се каква марка е.

— Здравей — отвърна с треперещ глас; покашля се и повтори по-ясно: — Здравей.

Така, показа се пред класа — незабравим момент — но сега трябваше да обясни на Кевин, че не бива да стои твърде близо до нея. Беше опасно. Да, трябваше да му обясни. Без задяване, без шеги. Съвсем сериозно. Да му каже какво чувства; колко се тревожи за него.

Но преди да проговори, той махна към дъното на стаята:

— Ела. Имам нещо за теб.

„За мен ли?“ — удиви се тя. Пое си дълбоко въздух и отиде с него.

— Дръж. Подарък.

Кевин пъхна нещо в ръката й. Черна пластмаса. Какво беше? Мобилен телефон? Пейджър? Тези неща бяха забранени в училище. Сърцето на Джинива се разтуптя от вълнение. Нима й е донесъл телефон, за да му се обади, ако е в опасност? Или за да може винаги да се свързва с нея?

— Много яко!

Тя разгледа подаръка. Не беше телефон или пейджър, а едно от онези джобни компютърчета. Електронен бележник.

— Суперски игри, Интернет. Безжичен. Страшна джаджа.

— Благодаря. Само че… сигурно е много скъп, Кевин. Не знам…

— О, споко, момиче. Ще си го заслужиш.

Тя го погледна с недоумение:

— Как така?

— Слушай добре. Много е просто. С моите хора го пробвахме. Вече съм го свързал с моя. — Той потупа джоба на ризата си. — Ето к’во ще направиш. Сложи го между краката си. Ако си с пола, е още по-добре. Учителите не зяпат там, защото можеш да ги съдиш. Така, за първия въпрос от теста натискаш т’ва копче. Скиваш ли? После интервал и пишеш отговора. Чат ли си?

— Отговора?

— Слушай по-нататък, важно е. Натискаш т’ва копче и ми го пращаш. Ей т’ва малкото копченце с антената няма да го пипаш. За втория въпрос натискаш „две“ и пак пишеш отговора.

— Не разбирам.

Той се засмя, чудеше се защо не вдява.

— А ти к’во си мислеше? Това е сделка, сладурано. Аз ще ти пазя задника на улицата, а ти ще ми помагаш в клас.

Истината й дойде като плесница. Джинива гневно се втренчи в момчето.

— Искаш да ти подсказвам?

— Не говори толкова високо — намръщи се той и се огледа.

— Не може да бъде. Сигурно се шегуваш.

— Да се шегувам? Не, момиче. Ти ще ми помогнеш.

И дума не можеше да става. Беше толкова ядосана, че й прилоша. Задъхваше се.

— Няма да стане.

Подаде му компютърчето, но той не го взе.

— К’ъв ти е проблемът? Много момичета ми помагат.

— Алиша — гневно прошепна Джинива.

Да, Алиша Гудуин, която допреди няколко месеца учеше с тях. Беше много добра по математика. Напусна училище, защото родителите й се преместиха в Джърси. Двамата с Кевин движеха заедно. Ето каква била работата. Кевин вече нямаше от кого да преписва и бе избрал Джинива — по-добра ученичка от предшественичката си, но далеч не толкова хубава. Дотам ли беше изпаднала? Тя закипя от гняв и обида. Това бе по-лошо дори от случилото се тази сутрин в библиотеката. Маскираният нападател поне не се представяше за неин приятел.

Юда…

Джинива изсъска:

— Омайваш момичета да ти подсказват… Какви оценки щеше да имаш, ако ги нямаше тях?

— Не съм тъпунгер, момиче — гневно прошепна той. — Просто не искам да си пълня мозъка с тия глупости. Моето бъдеще е баскетболът. За всички е по-добре да тренирам, отколкото да зубкам.

— За всички. — Тя се изсмя. — Ето значи откъде идват отличните ти оценки. Откраднал си ги. Все едно да измъкнеш нечий портфейл на улицата.

— Слушай, момиче, предупреждавам те, дръж си устата — заплашително изсъска той.

— Няма да ти подсказвам — твърдо заяви тя.

Той се усмихна и примигна подканващо.

— Ще ти се реванширам. Можеш да идваш у нас, когато поискаш. Ще те спукам от секс. Дори ще те обслужа с език. Умея разни неща.

— Върви по дяволите! — изкрещя тя и всички в стаята се обърнаха.

— Слушай, кучко — изсъска той и я стисна за ръката; заболя я. — Хилава си като десетгодишно хлапе, а се фръцкаш като блондинка от Лонг Айлънд. Мислиш се за голяма работа. Фльорца като теб няма голям избор с мъжете, чат ли си? Къде ще намериш парче като мен?

— Отвращаваш ме.

— Добре, момиче, хубаво. Значи си фригидна, няма ядове. Ще ти платя. Колко искаш? Стига ми и четворка. Така стипендията ми е в кърпа вързана. Кажи колко искаш? Трябва да взема тоя тест.

— Тогава седни да учиш — сопна се тя и хвърли компютърчето по него.

Той го хвана с една ръка, а с другата я придърпа към себе си.

— Кевин — чу се строг мъжки глас.

— Мамка му! — прошепна момчето, затвори очи за момент и пусна ръката й.

Господин Ейбрамс, учителят по математика, се приближи и взе компютърчето.

— Какво е това?

— Искаше да му подсказвам с това — отвърна Джинива.

— Кучката лъже. Неин е и тя…

— Ела с мен — обърна се учителят към Кевин. — Отиваме при директора.

Момчето хладно изгледа Джинива. Тя не му остана длъжна.

— Добре ли си, Джинива? — попита учителят.

Тя разтърка ръката си, където я беше стиснал Кевин. Сведе глава и кимна.

— Бих искала само да отида до тоалетната.

— Добре. — Учителят се обърна към класа, който изведнъж бе притихнал. — Имате десет минути за учене преди теста.

След това изведе Кевин през задната врата на стаята. Изведнъж настана глъчка. Джинива изчака няколко секунди и също излезе.

В коридора детектив Бел стоеше със скръстени ръце пред главната врата. Не я забеляза. Тя се сля с тълпата ученици, отправили се към класните стаи.

Джинива Сетъл не отиде в тоалетната. Отдалечи се по коридора и излезе в пустия училищен двор. Нямаше да допусне някой да я види, че плаче.

* * *

Ето я! На по-малко от сто метра от него.

Когато видя момичето в празния двор, сърцето на Джакс се разтуптя силно. На снимката изглеждаше по-малка, но нямаше съмнение, че е тя.

Кралят на графитите стоеше в един тъмен проход между къщите на отсрещната страна на улицата. От един час се криеше тук и чакаше поне да зърне Джинива, но сега му се представяше на тепсия. Сам-самичка. Джакс се огледа. Отдясно пред училището имаше полицейска кола без отличителни знаци. Вътре седеше едно ченге, но беше далеч от момичето и не гледаше към двора. Дори да се обърнеше, не би могъл да я види. Работата изглеждаше по-лесна, отколкото беше очаквал.

„Хайде, действай!“ — рече си Джакс.

Той извади черна кърпа и я върза около главата си, за да прибере косата си. Промъкна се напред, до един очукан камион и пак огледа игрището (много приличаше на двора в затвора, само дето нямаше бодлива тел и вишки с надзиратели). Джакс реши да пресече улицата и да се скрие зад друг спрял наблизо камион с работещ двигател. Така можеше да се приближи на десетина метра до Джинива, без тя или ченгето да го забележат. Това му беше достатъчно.

Ако момичето продължеше да стои с наведена глава, можеше да се промъкне незабелязано и в двора. Тя сигурно бе нервна след случилото се и щеше да запищи, ако го види. Да побегне.

„Затова — бавно, внимателно. Но не се мотай. Друг път може да нямаш такъв шанс.“

Джакс тръгна към момичето. Гледаше да не влачи болния си крак и да не стъпва по сухите листа.