Джефри Дивър
Дванайсетата карта (20)

20.

В 8:00 Томсън Бойд взе колата си от паркинга близо до къщата в Астория, където я беше оставил предишния ден след бягството си от тайната квартира на улица „Елизабет“. Тъмносиният буик навлезе в натоварения трафик по моста „Куинсбъро“ и продължи към Манхатън.

Томсън си спомни адреса от съобщението на гласовата поща, стигна до западен Харлем и спря на две пресечки от дома на Джинива. Носеше двайсет и два калибровия револвер, палката и плика, в който днес нямаше бои и четки. Бе взел устройството, което изработи вчера. Слезе от колата и внимателно вдигна плика. Няколко пъти огледа улицата, гъмжаща от отиващи на работа хора, колкото чернокожи, толкова бели, костюмета и раздърпани студенти — с велосипеди, раници… Но не забеляза нищо подозрително.

Томсън Бойд спря на ръба на тротоара и огледа кооперацията, в която живееше момичето.

Полицейската кола без отличителни знаци бе спряна през няколко къщи — хитро. На съседната пресечка до един противопожарен кран имаше друг автомобил. Томсън мярна някакво движение на един покрив. Дали имаше снайперисти? Може би не, но там определено се криеше някой, ченгета. Явно сериозно си гледаха работата.

Безличния Джо се върна при безличната си кола, качи се и запали двигателя. Не биваше да бърза. Тук беше прекалено рисковано; трябваше да почака, докато му се отвори възможност. По радиото пуснаха „Катс крадъл“ на Хари Чапман. Томсън го изключи, но продължи да си свирука мелодията, без да пропуска нито една нота, нито една извивка.

* * *

Леля й бе открила нещо.

Линкълн Райм се свърза с Роланд Бел в апартамента на Джинива и му съобщи, че Лили Хол е намерила в мазето си няколко кутии с писма и сувенири. Не знаела дали ще им свършат работа — вече недовиждаше — но кутиите били пълни с всякакви книжа. Бет бе готова да ги даде на Джинива и полицията.

Райм предложил веднага да изпрати полицай да ги вземе, но лелята отказала — щяха да ги даде само на племенничката си. Нямала доверие на друг.

— И на полицията ли? — попита Бел.

— Особено на полицията.

Амелия Сакс се намеси в разговора:

— Мисля, че иска да види племенничката си.

— Ясно. Добре.

Нищо чудно, че и Джинива много искаше да отиде. Роланд Бел предпочиташе да охранява страхливи хора, които се бояха да си покажат носа навън и се забавляваха с компютърни игри или дебели книги. Такива спокойно можеш да ги затвориш в стая без прозорци и да ги храниш с китайска храна и пици.

Джинива Сетъл обаче не приличаше на никого, когото бе охранявал досега.

„Господин Гоудс моля… Станах свидетел на престъпление, полицията ме задържа против волята ми…“

Детективът използва две коли за по-голяма сигурност. Бел, Джинива и Пуласки във форда му „Краун Виктория“. Луис Мартинес и Барби Линч в шевролета им. Патрулна кола с един униформен полицай щеше да остане на пост пред къщата.

Докато чакаха втория автомобил, Бел попита дали има новини от родителите й. Джинива отвърна, че още са на „Хийтроу“ и чакат полета си.

Бел, като баща на две деца, бе малко предубеден към родители, които оставят дъщеря си на грижите на чичо й, докато се разхождат из Европа. (Особено на този чичо, който дори не се сещаше да даде джобни пари на племенничката си.) Макар че бе самотен баща и имаше напрегната професия, сутрин Бел винаги приготвяше закуска и сандвичи за обяд на синовете си и често готвеше за вечеря, колкото и постни и брашнени да бяха ястията му (в кулинарната практика на Роланд Бел полуфабрикатите бяха непознати).

Работата му обаче бе да запази живота на Джинива Сетъл, не да критикува родителите й. Затова преодоля личните чувства, излезе и като държеше ръката си близо до пистолета, огледа прозорците, покривите на околните сгради, колите на улицата.

За негово облекчение патрулната кола дойде, а Мартинес и Линч се качиха в шевролета на съседната пресечка.

Бел вдига радиостанцията си:

— Чисто е. Изведи я.

Пуласки и Джинива излязоха и бързо се качиха при Бел. Детективът се настани зад волана и двата автомобила потеглиха. Скоро спряха пред стара сграда на изток от Пето авеню, в „Ел Барио“.

Мнозинството от жителите на квартала бяха пуерториканци и доминиканци, но имаше емигранти и от други страни в Латинска Америка — хаитяни, боливийци, еквадорци, латиноамериканци. Имаше също преселили се наскоро граждани на Ямайка, Сенегал, Либерия и други централноафрикански държави — както законно, така и нелегално пребиваващи. Тук повечето престъпления от омраза не бяха от бели срещу цветнокожи, а от американски граждани — независимо от цвета на кожата им — срещу емигранти. Какво нещо е животът, тъжно си помисли Бел.

Детективът спря, където му посочи Джинива, и изчака другите полицаи да слязат и да проверят улицата. Луис Мартинес му даде знак, че всичко е чисто, и с Джинива слязоха.

Сградата бе мизерна, във фоайето миришеше на вкиснала бира и развалено месо. Джинива като че ли се смути от това.

На втория етаж тя почука на една врата.

— Кой е?

— Аз съм, лельо Лили. Джинива.

Чу се тракане на две вериги и две резета. Вратата се отвори; на прага се появи слаба женица с избеляла рокля и подозрително изгледа Бел.

— Добро утро, госпожо Уоткинс.

— Здравей, скъпа. Тя е в хола.

Жената отново погледна детектива.

— Това е един приятел.

— Приятел ли?

— Да — потвърди Джинива.

Жената явно не одобряваше, че момичето се разхожда с мъж три пъти по-възрастен от нея, пък бил той и полицай.

— Роланд Бел на вашите услуги — представи се той и показа служебната си карта.

— Да, Лили спомена нещо за полицията — неловко измърмори жената; Бел продължи да се усмихва и тя добави: — Е, в хола е.

Лелята на Джинива бе съсухрена бабичка с розова рокля и очила с дебели лещи. Когато влязоха, гледаше телевизия. Тя се обърна към племенничката си и се усмихна.

— Джинива, миличка. Как си? И кой е тоя?

— Роланд Бел, госпожо. Приятно ми е.

— Аз съм Лили Хол. Вие ли се интересувате от Чарлз?

— Да.

— Ще ми се да знаех повече. Разказах на Джинива всичко, което ми е известно за него. Получил онази ферма, след това го арестували. Само толкова знам. Дори нямам представа дали е лежал в затвора.

— Изглежда, че е лежал, лельо. Но не знаем какво се е случило след това. Това искаме да разберем.

Върху стената с мръсни тапети на цветчета имаше три снимки: Мартин Лутър Кинг младши, Джон Ф. Кенеди и известната снимка на Джаки Кенеди в траур с малките Джон Джон и Карълайн до нея.

— Ето кутиите.

Лелята кимна към три големи картонени кутии, пълни с листа, книги и дървени и пластмасови предмети. Бяха сложени върху масичка с един счупен и залепен с тиксо крак. Джинива се наведе и прегледа най-голямата кутия.

Леля Лили я наблюдаваше. След известно време каза:

— Понякога го чувствам.

— Какво… — не разбра Бел.

— Нашия прадядо Чарлз. Чувствам го. Като неспокоен дух.

— Не съм много по тия неща — усмихна се Джинива.

„Така е“ — помисли си Бел. Не й личеше да вярва в духове или свръхестествени сили. За себе си обаче детективът не беше сигурен, затова измърмори:

— Е, може би сега ще получи някакъв покой.

— Знаете ли — рече старицата, като намести очилата си, — щом толкова се интересувате от Чарлз, трябва да знаете, че из страната има доста наши роднини. Помниш ли братовчеда на баща ти в Медисън? И жена му Руби? Мога да му се обадя да поразпитам. Или Джина-Луиз в Мемфис. Бих им се обадила, ама нямам собствен телефон.

Тя мрачно погледна стария апарат до телевизора. Явно бе причина за спорове с другата жена.

— Пък и фонокартите са прекалено скъпи.

— Ние ще се обадим, лельо.

— О, нямам нищо против да си побъбря с някого от роднините. Отдавна не сме се чували. Доста съм самотна тук.

Бел бръкна в джоба си.

— Госпожо, тъй като с Джинива заедно работим по този случай, вземете тези пари за фонокарта.

— Не — извика Джинива. — Аз ще й дам.

— Ама ти…

— Имам пари — уверено заяви момичето и Бел прибра портфейла си.

Тя даде двайсет долара на старицата. Лелята със страхопочитание взе банкнотата.

— Ще купя карта и още днес ще се обадя — обеща.

— Ако откриеш нещо, обади се на същия номер, на който си звъняла днес.

— Защо полицията се интересува толкова от Чарлз? Той е умрял преди стотина години.

Джинива погледна Бел и поклати глава; старицата не беше разбрала, че племенницата й е в опасност и тя не искаше да я тревожи. Леля й не забеляза размяната на погледи.

— Помагат ми да докажа, че не е извършил престъплението, в което е бил обвинен — излъга Джинива.

— Нима? След толкова години?

Бел не беше убеден, че старицата повярва на момичето. Той също имаше леля, приблизително на същата възраст, и умът й режеше като бръснач. Нищо не й убягваше.

Лили обаче каза:

— Много мило от ваша страна. Бела, би ли направила кафе на този добър човек? И какао за Джинива. Спомням си, че много обича.

Роланд Бел спусна щорите, а Джинива отново започна да рови в кутията.

* * *

На улицата:

Две момчета със скейтборд, без грижи за законите на гравитацията и общественото образование, се надпреварваха да се спускат по парапета на стълбите пред една сграда.

На един балкон чернокожа жена поливаше няколко саксии с яркочервени цветя, оцелели след ранните слани.

Катеричка опитваше да зарови или изкопае нещо в близкия запустял парцел, в който се мъдреха останки от миячна машина.

А на източна Сто двайсет и трета улица, близо до адвентистката църква, откъдето се виждаше забуленият в бензинови изпарения мост „Трибъро“, трима полицаи бдително оглеждаха олющена кафява постройка и околния район. Двама — мъж и жена — бяха цивилни; ченгето в прохода между сградите бе униформено. Крачеше напред-назад като часови на пост.

Томсън Бойд беше проследил Джинива Сетъл и ескорта й и сега надничаше от една порутена, опожарена сграда, иззад талашитени плоскости със съдрани плакати, рекламиращи жилищни кредити.

Чудеше се защо рискуваха да изведат момичето. Не беше по правилата. Това обаче бе техен проблем, него го устройваше.

Обмисли възможностите и реши да действа бързо, за да се възползва от ситуацията. Томсън излезе от скривалището си, заобиколи кварталчето и спря при една будка, за да си купи цигари. Промъкна се зад къщата, където бе Джинива, и се огледа. Внимателно остави плика и се отдалечи на няколко крачки. Скри се зад купчина чували с боклук и се загледа към крачещия напред-назад русокос полицай. Започна да брои крачките му: една, две…

На тринайсетата младежът достигна ъгъла на сградата и се обърна. Покриваше голям район — сигурно му бяха наредили да наблюдава прохода между сградите по цялата му дължина и прозорците на отсрещните къщи.

На дванайсетата достигна тротоара на главната улица и пак се завъртя. Едно, две, три…

След още дванайсет крачки отново достигна задния край на сградата. Огледа се и пак се върна отпред, като направи тринайсет крачки.

За следващата обиколка му бяха нужни единайсет. След това — дванайсет.

Не беше съвсем точна зависимост, но почти. Томсън Бойд имаше най-малко единайсет крачки, за да се промъкне незабелязано до задния вход на сградата, докато младежът е с гръб към него, и още единайсет, докато се върне.

Полицаят пак се обърна и тръгна към улицата.

Томсън изскочи от укритието и се затича към сградата, като броеше… три, четири, пет, шест…

Стъпваше безшумно с меките обувки, но постоянно следеше гърба на младежа. Ченгето не погледна назад. На „осем“ убиецът достигна стената, долепи се до нея и си пое дъх. Обърна се към прохода между сградите, откъдето щеше да се появи полицаят.

Единайсет. Ченгето бе достигнало главната улица и трябваше вече да се връща. Едно, две, три…

Дишането на Томсън Бойд се нормализира.

Шест, седем…

Томсън Бойд стисна палката с две ръце.

Девет, десет, единайсет…

Наблизо се чуха стъпки.

Томсън изскочи от скривалището си и замахна с палката като с бейзболна бухалка. Видя удивление върху лицето на младежа. Чу свистенето на палката и учестеното дишане на полицая, което секна, щом дървото го удари по челото. Младежът падна на колене и приглушено изхриптя. Убиецът го удари с все сила по темето.

Полицаят се просна по очи. Томсън издърпа треперещия младеж, все още отчасти в съзнание, зад сградата, където от улицата не можеха да го видят.

* * *

Когато чу гърмежа, Роланд Бел изтича до прозореца и внимателно огледа навън. Разкопча якето си и извади радиостанцията.

Приятелката на леля Лили се ококори и изписка:

— Господи, какво става?

Самата леля се втренчи в големия пистолет на хълбока на детектива, но замълча.

— Бел — извика той по радиостанцията. — Какво става?

— Чу се зад сградата, шефе — задъхано отговори Луис Мартинес. — Пуласки беше там. Барби отиде да провери.

— Пуласки — изкрещя Бел по радиостанцията. — Отговори.

Тишина.

— Пуласки!

— Какво става, за бога? — уплашено попита леля Лили.

Бел вдигна пръст пред устата си. По радиостанцията нареди:

— Позиции. Докладвайте!

— Още съм пред главния вход — отвърна Мартинес. — От Барби няма информация.

— Отиди в средата на коридора на партера, дръж под око задния вход. На негово място щях да дойда оттам. Но следи и двата входа.

— Ясно.

Бел се върна при Джинива и двете старици. Подаде на момичето кутията с предмети, които още не бяха прегледали, и нареди:

— Тръгваме. Веднага.

— Ама…

— Веднага! Ще те изнеса насила, ако трябва, но така рискът и за двама ни е по-голям.

Барби Линч най-после докладва:

— Пуласки е ранен.

Подаде сигнал 10–13 — полицай се нуждае от медицинска помощ.

— Как е задният вход? — попита Бел.

— Вратата е затворена и заключена.

— Стой там и охранявай задния вход. Ще я изведа. — Обърна се към момичето: — Да тръгваме.

— Няма да ги оставя така — заяви Джинива и кимна към двете жени.

— Ще ми обясните ли какво става? — гневно попита лелята.

— Полицейска акция. Някой направи опит да нападне Джинива. Искам веднага да напуснете апартамента. Можете ли да останете за известно време у някой съсед?

— Ама…

— Не искам да спорим, дами. Има ли къде да се скриете? Отговорете бързо.

Те уплашено се спогледаха.

— Може би при Жан-Мари — отвърна лелята. — През няколко врати.

Бел отиде при входната врата и отвори. Коридорът беше празен.

— Добре, вървете. Бързо.

Двете жени излязоха и потропаха на една врата. Зашепнаха и една възрастна негърка им отвори. Стариците влязоха и след малко се чу тракане на резета и вериги. Детективът и момичето изтичаха по стълбите; Бел, с пистолет в ръка, спираше на всяка площадка и проверяваше дали е чисто.

Джинива носеше кутията и мълчеше. Стискаше зъби; отново я обхвана гняв.

Спряха във фоайето. Детективът й даде знак да се скрие зад него.

— Луис?

— Чисто е, шефе, поне засега — отвърна полицаят от тъмното.

Спокойният глас на Барби се чу от радиостанцията:

— Пуласки е жив. Държеше пистолета си, той е стрелял. Този изстрел сме чули. Няма следи да е улучил нещо.

— Какво казва?

— В безсъзнание е.

Значи може би престъпникът е избягал, замисли се Бел.

А може би кроеше нещо. Дали не беше по-безопасно да изчакат подкрепления тук? Основният въпрос бе какво е намислил Извършител 109.

Бел взе решение.

— Луис, ще я изведа. Веднага. Трябва да ми помогнеш.

* * *

Томсън Бойд отново се криеше в изгорялата къща срещу сградата, където бяха Джинива Сетъл и ченгетата.

Засега всичко вървеше по плана.

След като зашемети полицая, той извади един патрон от пистолета му. Прикрепи го с ластик за една запалена цигара и остави самоделната бомбичка на земята. Сложи пистолета в ръката на зашеметения полицай. След това се измъкна от задната страна. Когато бомбичката гръмна и двамата полицаи се скриха от поглед, изтича до спряната пред сградата „Краун Виктория“. Имаше малък шперц, но не се наложи да го използва: беше отключена. От плика извади взривното устройство, което бе направил предишната нощ, и го сложи под седалката на шофьора, като свали капачката и внимателно затвори вратата.

Устройството бе съвсем просто: ниско и широко бурканче със сярна киселина, в която бе потопен малък стъклен свещник. Върху свещника беше закрепено топче от фолио с цианкалий на прах. При първия рязък завой на колата топчето щеше да падне в киселината и тя да разяде фолиото. От цианкалия щеше да се получи отровен газ, който да умъртви хората в колата, преди да успеят да отворят врата или прозорец.

Томсън наблюдаваше през пролуките между талашитените плоскости. Кестенявият детектив, който командваше охраната, излезе от сградата. След него се появиха цивилният полицай и момичето с голяма картонена кутия в ръце.

Тримата спряха на главния вход, докато детективът огледа улицата, покривите, колите и входовете на околните сгради.

С едната си ръка държеше пистолет, с другата — ключове. Канеха се да се евакуират бързо.

Чудесно.

Томсън Бойд бързо се оттегли. Трябваше да се отдалечи, преди да довтасат други ченгета. Вече чуваше сирени в далечината. Когато се измъкваше на съседната улица, чу бръмчене на мотор и свирене на гуми.

„Дишайте дълбоко“ — мислено се обърна към хората в колата. Пожела им го поради две причини. Първо, разбира се, защото искаше най-после да приключва с тази работа. Но имаше и друга причина: отравянето с циановодород може да бъде много мъчително. Да им пожелае бърза, безболезнена смърт — така би постъпил един нормален човек, човек, чиято душа се пробужда.

Грозде, вишна, мляко…

Дишайте дълбоко.

* * *

Амелия Сакс летеше с бясна скорост към испанския район на Харлем. Цялото й тяло се тресеше от вибрациите. Вдигна деветдесет и превключи на трета.

Когато получиха сигнала, беше у Райм. Пуласки бил ранен, а престъпникът успял да зареди някакво устройство в колата на Бел. Тя изтича навън, качи се на червеното си „Камаро“ модел от 1969 година и потегли с бясна скорост към къщата на лелята.

Профучаваше на зелените светофари, а на червените намаляваше на петдесет — огледай се наляво, надясно, газ!

След десет минути зави по източна Сто двайсет и трета, навлезе в насрещното платно и на сантиметри се размина с един камион. Напред видя мигащите светлини на линейка и три патрулни коли от близкия участък. Както и десетина униформени и полицаи от специалния отряд, които претърсваха района.

„Отваряйте си очите — мислено се обърна към тях. — Може да е избягал, но може да е наблизо с онзи ужасен револвер. Пазете си гърба…“

Спря със свирене на гуми, изскочи от шевролета и огледа близките сгради. Изтича в прохода зад къщата и показа значката си на хората от „Бърза помощ“, които се грижеха за Пуласки. Той лежеше по гръб и дишаше — поне беше жив. Лицето му обаче бе силно окървавено и подуто. Сакс се надяваше да научи нещо от него, но той беше в безсъзнание.

Престъпникът явно бе изненадал младежа. Новобранецът се движил твърде близо до стената на сградата. Ударът му дошъл ненадейно. Винаги трябва да вървиш по средата на уличките и проходите, за да не могат да те изненадат.

„Вече ще знаеш…“

Дали щеше да оцелее, за да научи и този урок?

— Как е той?

Лекарят отговори, без да я поглежда:

— Не знам. Има късмет, че още е жив. — Обърна се към помощника си: — Хайде да го вдигаме.

След като отнесоха Пуласки, Сакс нареди всички да напуснат местопрестъплението, за да запази уликите, и облече белия си костюм за огледи.

Когато го закопчаваше, към нея се приближи един сержант.

— Ти ли си Сакс?

— Да. Някакви следи от престъпника?

— Не. Ти ли ще направиш огледа?

— Да.

— Искаш ли да видиш колата на детектив Бел?

— Разбира се.

Тя понечи да тръгне натам.

— Чакай.

Сержантът й подаде малък противогаз.

— Толкова ли е сериозно?

Той сложи своя.

— Ела.

Тревогата в гласа му личеше въпреки дебелата гума.